Category Archives: Uncategorized

Спамът в LinkedIn

LinkedIn беше една от много малкото социални мрежи, които успяваха да запазят идентичност встрани от ежедневния спам. На срещуположния полюс на донякъде пубертетските истерии в Orkut навремето, после във Facebook и безбройните бързо нароили се “други подобни”, LinkedIn успяваше да стои твърдо на позицията “работната социална мрежа. точка.” Има и други подобни проекти, разбира се, някои от тях са доста по-интересни от LinkedIn, но тя все пак е най-известната такава мрежа.

Защо говоря в минало време ли? Ами защото когато за пореден път получа HR-спам там и когато проверя профила на пиклата и видя, че ми е 2-ро ниво на познанство, тоест контакт на моите контакти… И после като видя, че почти целият ми списък с контакти е изреден там, тоест почти всички са цъкнали лекомислено едно “Accept” на поканата… Ще ми се направо да си затрия профила там, защото идеята е за свързаност между хора, работили заедно по някакъв начин. А не да е безплатната база от данни за мързеливите пишман HR-и. Защото бас ловя, че масово хората, приели такива покани, изобщо не са проверили поканата, а веднага са я приели. Радостни, че някой им обръща внимание.

Какво правя аз? Ако е контакт с предложение, което не ме засяга и не познавам човека, маркирам го с “Don’t know”. Ако е нормален човек от познатите ми или от по-широкото обкръжение — разбира се, че нямам против да приема контакта. Но ако е поредната HR-мърла, отбелязвам поканата като спам и давам на самите LinkedIn да се оправят. Все някакви мерки ще вземат, особено ако повече хора са така “гадни” като мен.

Всъщност “гадно” ли е такова докладване за спам? Според мен — не. Нямам никакво намерение да участвам в спам-мрежата на HR-и, които не знаяк как да си вършат работата. За сведение — работата им е управление на човешкия ресурс, а това означава поне най-малкото познаване на кореспондентите на такива “покани”. Не мога никога да повярвам, че някой, който ми пише подобни неща наистина и конкретно се интересува от работния ми ресурс:

…Ne se poznavame lichno, no otkrih profila ti v Linkedin i mi se stori, che bi bilo interesno da ustanovq kontakt s teb. Nie sme IT/Telecom recruitment agencia i rabotim s dosta ot nai-dobrite firmi na pazara v Bulgaria (samite nie idvame ot tozi bransh). Osven che postoqnno imame interesni predlozhenia, tyrsim i da razshirim mrezhata si ot kontakti i razchitame na profesionalisti kato teb za preporyki po referentnata ni programa…

Кои сте вие, за какво се борите, как сте ме намерили, защо съм ви интересен, кой ме е препоръчал, за какъв бранш става дума, изобщо какво общо имам аз с “IT/Telecom” и каква е тая вашата “референтна програма”? Защо търсите да си разширявате мрежата и откъде-накъде си въобразявате, че ще можете да разчитате на мен за някакви препоръки, след като хич не ви знам? А-ха, ясно — “имате предложения”! И това трябва да ме впечатли, трябва да вдигна температура от вълнение и да ми потекат лигите. А после като погледна снимката на профила, където сте с широка усмивка и развята коса, трябва направо… не знам. В началото се чудех защо всичкият HR-спам пристига от името на млади жени.

И не, не принизявам изобщо работата на HR-специалистите. Може би дори бих казал, че това е работа предимно за дипломирани психолози със завършена специализация по трудова и организационна психология. А не както е масово у нас — да я работят филолози, журналисти, или пък направо само красиви момичета. Но това е друга тема.

Това, което исках да призова всички, които ползват специализирани виртуални мрежи е да спазват специализираността им. Ако някой HR толкова ви е “харесал”, в тези сайтове има и други начини за връзка (преки форми за контакт с човека и др. под.). Не е нужно да ви добавя като работен контакт и да ви моли и вие да го добавите — за какво му е, за да ви намери по-лесно работа ли?

За философските пристрастия

Възможен мой проблем с философията е, че не чета много. Имам предвид класици, авторитети. Май все съм гледал да чета “достатъчно”. В средните векове би било много неприятен навик, но днес може да е дори предимство. Все се сещам за онзи стар виц, в който питат студента какво прави след лекции, а той веднага отговаря “чета в библиотеката, разбира се!”. Професорът го пита “а какво правите през уикендите” — “чета”. А през ваканциите, а на празници, а вечер — пак чете, все чете. Професорът въздъхнал тежко-тежко, позабърсал малко пот от челото си и леко притеснено казал “Колега, а кога мислите?”.

Иначе чета досататъчно, даже може би малко повече. Под “повече” имам предвид това, което не ми остава време да разбера и за което не ми остава време да си мисля. Особено текстове в мрежата, особено някои по-нови автори, особено пък ако са с блогове — казано накратко, типичното уеб-четене, само че специализирано.

И все пак е леко притеснително да знам доста от имената от историята на философията, но когато ме питат за основните имена от школа, за която съм учил цели два пъти за изпит — изобщо имена, които би трябвало да зная — да мълча и прелиствам наум с леко объркване страници в главата си. И в същото време да се сещам или за Лесиг, или за Сартуел. За студент е идеално, но дали е добре за докторант? Може би е проблем само привидно и винаги времето за свое мислене е по-важно от робуването на старата максима, че философията е предимно работа с текстове. Все пак… казва се “предимно”, а не “само”.

Сетих се за това, защото ми беше странно объркано, когато съвсем наскоро ме питаха какви са философските ми пристрастия. Имайки предвид кои са любимите ми автори-класици, тоест през чия “школа” философствам въобще. Разбирате — Кант, Хегел, Рорти, Витгенщайн, Дерида… все някой такъв “трябва да има”, за да е разпознаваем “профилът” на колегата. А мен това само ме обърква, защото нямам такива пристрастия и не твърдя, че познавам достатъчно Платон или Кант (например), за да мога да вкарвам в говоренето си техните имена.

Да, объркващо е понякога. Но какво пък — притеснението е само външно, проблемът е привиден. ;)

Живеем в тоталитаризъм

Вчера имаше протест срещу централната власт, който нямаше ясна визия, но за сметка на това има видими оплаквания. Не ми се пишеше, но не протестът, насилието, битите или оправданията на едни и самовлюбените хвалби на други политици ме накараха да пиша. Накара ме отвращението. Отвращение от лъжата, че сме свободни, че избираме, че влияем, че изобщо имаме право на планове за бъдещето и че печелим нещо от всичко това. Лъжата, че живеем демократично.

България не е излизала никога от тоталитарния режим. Много е тежко да си го кажем, особено след толкова години, но е по-вярно, отколкото да твърдим, че сме свободни. Днешният тоталитаризъм е невидим и само се усеща — както и предишният тоталитаризъм беше (е бил) невидим и само се усещаше. Няма официално “срастване на партията и държавата”, защото номенклатурата е плъзнала сама навсякъде и се е укрепила и размножила. Ако т.нар. “комунизъм” и РСО бяха гнойното възпаление на обществото ни, то днес вече имаме метастази. Живеем в тоталитаризъм, от който изъмкване не виждаме, защото е добър, оправдан и съвременен. Живеем в мимикрия на свобода, която ни успокоява и в същото време ни поробва, без да усещаме.

—-

Периодично статуквото “позволява” изблици на възмущение и възгласи за свобода. Не че не ги подкрепям и аз, но днес протестите са безмислени, защото са безгласни. Искам протест, който да идва отвътре, от умовете на много хора — такъв протест дори няма да има нужда от агресия, защото нещата сами ще се оправят. Когато всеки човек с визия аз бъдещето се погрижи да направи нещо за това по-добро бъдеще, колкото и малко да е, тогава може да има поне шанс за свобода. И всеки с вътрешна тревожност за благото и свободата на обществото започне да полага усилия да подобрява живота на хората с по нещо малко, но ежедневно. И да учи и детето си така.

—-

Вчера полицията би хора на площада и това е отвратително, съгласен съм. Но още по-отвратително е, че хората търсят проблема в отделни лидери и чиновници, вместо във всички. Защото виновни за тоталитаризма в България днес сме всички. Всички, които уж не търпим потисничество, но в същото време не виждаме, че сме роби.

Винаги съм го казвал — в България има огромен излишък от власт.

Стигнали сме дори до абсурда когато има проблем със самата власт, някаква неадекватност вътре в нея, да търсим още власт, с която да я закърпим. Полицаите са нарушили нещо — няма проблем, ще викнем още полицаи, за да ги контролират тях, ще сложим още и още камери навсякъде. Депутатите лъжат и крадат — няма проблем, ще направим нови избори, за да вкараме в кацата с меда нови депутати, че те горките гладни и жадни се облизват отвън из партийните централи. Власт, власт навсякъде — контролира се телевизията, затова дайте да контролираме и Интернет, защото, видите ли, той много лошо нещо е и много неконтролирано и опасно. Един вид — ако нещо лошо стане, то сигурно е дошло от Интернет, иначе щяхме да сме проконтролирали.

В България няма автономност, самоуправление и нищо не може да се случи, ако не бъде “организирано”. Иначе думички си имаме, но нямаме смисъл в тях — казваме “свобода” и в същото време мислим как да заглушим гласа на несъгласния. Или поне да го разобличим пред драгия зрител като некомпетентен, незапознат с темата, идеалист — малцинство някакво.

—-

Протестът ще мине и отмине, използван или не. Въпросът е какво парвим оттук нататък — дали ще си живеем със сладкото чувство, че “нещо все пак е направено” и така до следващия разрешен от системата изблик, до следващото пукване на пъпка или ще започнем да променяме нещо в живота си малко по малко.

Започвайки от себе си. От работата или шофирането си например. От мисленето си.

И трябва да започнем да мислим нещата по-малко и по-рядко през власт. Тя не е единственото решение — свободата винаги стои отвън на прага и ни чака да я повикаме.

Протест на вятъра

Новият свят, живеенето в него има нужда от ново разбиране. Всеки по-дързък стремеж към промяна на обществото трябва да идва от стабилна промяна в мисленето. Промяна в нагласата на хората спрямо живеенето заедно и комуникирането в общото. Промяна в морала, разбиран не като граница на свян или пък като предпоставено клише на приемливостта, а разбиран като осъзнати и постоянно изработвани в ежедневието норми за правилност на действието в общото. Промяна във визията за бъдеще — всяка общност се удържа постоянно точно през общата схема на мислене на бъдещето.

Светът се променя постоянно — променяме го. Искаме или не искаме, не можем да живеем в стари светове. А за изработване на новите и за удържането им ни трябват нови юзди, техни. Преживяването на политическото е само един от примерите — не се прави промяна, като се сменят еднакви пешки една с друга по дъската. Промяна се прави с разместване на цялостната позиция. Или с измисляне на нова игра.

Но все пак първо промяната трябва да бъде измислена, споделена, обяснена, разбрана и приета. Като всичко, което е работещо. Ако ще се променя уредбата на обществото, тоест ако наистина ще се прави качествена промяна, а не пренареждане на властовата номенклатура, то тази промяна трябва първо да бъде измислена. Но и да я е измислил някой, никъде не се чува все още обяснение, камо ли нещо повече.

Да се протестира срещу управниците е лесно. Трудно е да се протестира срещу управлението.

Казионните протести от вида “нека излезем на улицата, защото живеем зле и ни се ще да се оплачем и да обвиним, а пък после все ще намерим кой да ни обясни, поведе и представлява” са лоша парктика. Те са болестта, която пречи на здравата промяна — промяната на ума, промяната на нагласата, промяната на културата.

Тези неясни протести са като гласуванията на недоверие на правителството в парламента. Не променят нищо, но ако случайно променят нещо… пак не променят нищо. Или са като общите избори — не променят нищо, а ако случайно нещо променят, то пак нищо не се променя. Не променят нищо и революциите — те са и преносно, и буквално… едно “завъртане” (лат. “revolutio”). По идея — смяна на идеи, на практика — смяна на кадри.

—-

Не казвам, че няма нужда от промяна и от смяна — има. Но смяна на идеи и обществени концепции, а не на партии и предизборни програми. Смяната на една партия с друга, на една заявена централна политика с друга не е промяна за хората, а само за някои от върхушката. Казването, че ако тези всичките неща променяха нещо, щяха да ги забранят е познато и изтъркано, да. Тогава да го кажем другояче — ако всички тези неща променяха нещо, отдавна да сме го забелязали.

Шуми се сега за протест пред парламента. Казва се “да изметем боклука”, но на практика от такъв протест се възползват една-две от опозиционните партии. И всички ги знаем даже кои са тези партии… Не, не звучи изобщо странно — идват избори. До изборите ще видим не един и два протеста и гръмки декларации.

Това не е моята промяна, не е моят протест.

—-

 
“‘That government is best which governs not at all’; and when men are prepared for it, that will be the kind of government which they will have.”
Henry David Thoreau, философ от 19в., цитирайки неточно Thomas Jefferson.
 
“Things are not revolutionized by making revolutions. The real revolution lies in the solution of existing problems”
Buckminster Fuller, архитект от 20в.

Газ на кризата!

Не “криза на газта”, а “газ на кризата”. Газ до дупка, само криза да има, треперете! Да, познахте — за телевизия става дума…

Смешни са ми телевизиите с техните превзети истерии. Не, бяха ми смешни доскоро — напоследък се хващам, че им се ядосвам направо. Може би защото гледам телевизия малко повече. Оставяме понякога телевизора включен, защото Светко много се зазяпва по рекламите. Всъщност това беше причината преди време, миналата година — и лека-полека започнахме и ние да гледаме. Разбира се, не изпадаме чак дотам, че да следим тъпите реалити-програми и блудкавите филми, дето ги дават вечер след новините. Спираме се, когато засечем някое смешно сериалче и, за съжаление, когато започнат новините.

Имам какво да кажа и за връзката между рекламите и бебетата, също и няколко “за” и “против” оставянето на бебето пред телевизора, но това е доста по-друга тема.

Говоря за ефирните телевизии. И при кабелните положението е такова, направо е и отчайващо при някои. Ако бяхме си оставили кабелната, щях да избирам нещо от Discovery или подобни. Но-о-о ефирните ни телевизии избиват рибата с динамит! Севтъл пример за видиотен журнализъм.

Поредната “драма” е т.нар. “криза с газта”. Веднага са спретнали и заставки по темата. Ама то не бяха репортажи, то не бяха графики, то не бяха интервюта с всякакви “специалисти”… Човек само трябва да си седи и да гледа как бавно и полека телевизионерите сами си раздухват скандала и накрая всичко става много по-голямо и много по-тревожно, отколкото е. Трепер-р-рет-т-те!

Помните ли “птичия грип“? Е, същата работа. Явно във факултета им ги учат на истерясване. Защото поне на правоговор и правопис определено не ги учат.

Онзи ден гледах как колежката ми от долния курс във “Философия” и днес вече станала водеща на централните новини на БТВ Вики Петрова се обади на шефа на диспечерите и го пита “А ще има ли проблем с електропреносната мрежа?”. Човекът сто пъти обясни, че няма никакви грижи за тока и че мрежата е изчислена за много по-големи натоварвания, а тя пак “ама преносната мрежа нали е остаряла, ще издържи ли?”. Той хлъцна и взе да й обяснява, че преносната мрежа издържа в пъти по-големи натоварвания и че ако има проблем, той може да е с разпределителната мрежа и то само в центровете на големите градове. Където кооперациите и жиците са стари, а натоварването е високо заради лошата топлоизолация на старите блокове. Собствено — иде реч за разпадащия се център на София.

Хиляди пъти го дъвкаха това с разликата между преносна и разпределителна мрежа, когато преди време “хит на деня” за телевизиите бяха промените в електроразпределителните фирми. Преносна мрежа — това са електропроводите високо и средно напрежение. Ония големи кули с жици по върховете, дето ги виждате да се катерят по баирите, като пътувате за морето. Разпределителната мрежа е това, което доставя енергията до самите потребители. Едното пренася тока от централите до градовете. А другото го разпределя между хората. Лесно обяснение, ама кой да го помни — я дай по-добре скандалче, скандалче нещо да има…

—-

И се започна едно нескончаемо “спестявайте, спестявайте, спестявайте!”. Абе да ви… Аз си спестявам така и така, вие какво си мислите? Че пека агнета на парното и осветявам стаята с котлоните ли? “За бога, братя, не купувайте!” Абе… ай сиктир!

Аз разлика в отоплението от тази “криза” не усещам. Вкъщи се включва само единият радиатор и то на 2 или 3. Всичко друго си е “спестявайте, спестявайте” така или иначе. А дали в най-студените дни на зимата, като тия сегашните, да пускам печка на ток или не — това не може да ми го каже нито нашто Вики, нито оня скандалджия и неориентиран тип Милен Цветков! Ако на бебето ми му е студено, ще си пускам и парно и ток! И няма такива опери “ама то ако не пестите ще ви спрем парното и ще гръмне токът”! Парното не можете да го спрете. Първо на първо съм ви платил сметките и второ това, че вие си имате проблеми с доставките изобщо, ама ИЗОБЩО мен не ме касае! Некадърници! Вие бизнес ли правите или си играете в пясъчник? Да сте си подсигурили доставките.

—-

Най-неадекватен, естествено, е любимецът ми Милен Цветков. Ясно ми е, че не трябва да си губя времето да го гледам. Просто ми попадна случайно и то точно по време на въпросната криза. Гледах малко от предаването, но и то ми стига за месеци напред. Всичко протича винаги по една и съща схема — първо се представя или загатва правилната позиция (тази на водещия), след това или се говори по телефона с разни възмутени зрители, дето си нямат друга работа, или се “дискутира” в студиото с гостите. Дискусия е силна дума, защото водещо постоянно е мнението на водещия (хм, то логично — че нали си е “водещ” човекът…). Ако някой изкаже различно мнение, бързо бива осмян и се пристъпя към следващия гост, докато не се стигне до съгласие с водещия и настъпи разбирателство и едно такова приятно вътрешно чувство на удовлетвореност. И така се “въртят” под-въпросите около темата един след друг и се симулира равностоен разговор. Преди си мислех, че Милен Цветков е крайно време да отвори учебниците и да попроучи какво значи “дискусия” и “интервю”, но днес вече не ми пука и за него и направо го прескачам с дистанционното.

Сетих се за един друг път, когато бях мернал това предаване. Темата беше подслушването от службите на журналисти. Всъщност скандалът сред нормалните хора беше, че може да се подслушват всички хора, но журналистите веднага скокнаха за себе си. Не си спомням подробности, но един от гостите беше редакторът на e-Vestnik Иван Бакалов. Та този пич успя да намекне в казването си, че това е нередно откъдето и да го погледнеш. Водещият първо опита да се пошегува заедно с него, после да се пошегува за негова сметка. Накрая взе да му повтаря като папагал първоначалното си казване, че “който няма какво да крие (като мен), значи не трябва да се притеснява, че го слушат — нека си слушат”. Бакалов взе да обяснява с примери прости, че това е нарушаване на свободата и тайната на личния живот, но отсреща се повтори същото. Имаше и други гости — някакви женоря от вестници, пак журналисти. Като се завъртя към тях разговора, веднага се мина на темата “ох, журналистите, ах, журналистите” и патосът за нарушаването на гражданските права много фино заглъхна. Милен Цветков разпали новата насока на разговора, защото му изнасяше, и макар Бакалов да опита на няколко пъти да върне темата, вече беше по-лесно да бъде осмян от водещия. Най-малкото защото “абе вече не говорим за това, бе, Иване-е-е”.

—-

Честно, правих си няколко пъти малък експеримент. Сядам пред телевизора да гледам “централните новини”, но опитвам да ги гледам “отстрани”. Тоест все едно че съм чужденец, който за първи, ама съвсем за първи път гледа българска новинарска емисия по телевизията. В мига, в който усетя, че нещо от предаването го приемам за “прието” и безусловно или част от някакво подразбиращо се новинарско статукво, веднага опитвам да го поставя обратно при “новините”. При новите, несигурни неща. За които трябва да ме убедят и информират.

Резултатът? Още по средата на емисията се натрапва засилваща се истеричност. Все едно вземат интервю с антихриста ден преди апокалипсиса.

Нова година — нов късмет

Новите години често са за някакви равносметки. Аз по-скоро искам да гледам към плановете си, не толкова да се втренчвам към изминалите месеци и да се усмихвам мило или пък да роня сълзи. Нали затова е “нова година” — иначе щяха да му викат “стара година”. И то планове лични за мен, не за блога — блогът ми си има свой си рожден ден и там са неговите планчета, споменчета и подаръчета. Между другото, то и този ден наближава, ама нищо.

—-

Да, ще ми се нов късмет. Не че някога чак съм страдал от лош късмет — за мен всичко това с късмета е повече в отношението към нещата и в приемането на събитията, отколкото в някакво незнайно и неразбираемо “стечение”. И все пак, макар 2008-ма да не беше неприятна или много тревожна, може би е добре през следващата всичко около мен да е с една идея поне по-уредено. Да, най-вече имам предвид професионално уредено.

Миналата година работих за Marsh България като отдалечен програмист на PHP и MySQL. Няма да работя друг път по този начин. Или поне не с такава организация на работата и/или с такива хора. Харесвам много идеята за отдалечена работа, даже известно време преди да започна си търсих точно такава, но в България чисто и просто не става така. Твърдо смятам, че не е заради мен, а заради фирмите и мениджърите им. Това тук си е несериозно. Никаква обратна връзка за свършената работа и когато дойде краен срок — високи изисквания. Е не става така — работенето е процес, а не някаква магия, която се “случва” в последните дни преди приключването. Стоял съм с дни в очакване на обещаните нови задачки, на практика със скръстени ръце. Не съвсем — вършех си моя си работа, но не това е идеята на този вид работене, нали?

Вярно, с работа към фирма и подсигурени парички на месец бюджетът вкъщи е по-различен, по-спокойно се планират разходите. Но ако ще ми се налага на два пъти да чакам заплатата си “до следващата дата”, защото нещо се е “объркало” и, казано с думи прости, ще стоя без пари — е не, мерси много! Не можах да повярвам, че има счетоводители, които разпознават и внасят заплатите по имената на хората, а не по номер на договор или нещо друго такова. Така де, ако така се правят тия неща, тогава искам да се казвам Бил и да ми сбъркат заплатата с някой си Бил Гейтс. :)

Не съм справедлив, ок. Миналото — минало. Вече поне ще имам едно наум, ако ми се наложи пак да работя за другиго. Досега все се чудех и аз като Надя дали нещо с мен и с моето работене не е наред, щом съм сменил толкова много работни места. Има го този момент — като видиш биографията на млад човек и тя е изпъстрена с позиции. Някои нарочно си съкращават CV-то и пропускат местоработи, за да изглежда по-“чисто” някак. Но на мен вече не ми пука — проблемът не е в мен. Или по-точно изцяло в мен е и си е решим. Трябва да работя така, както искам от толкова много време. Да работя за себе си и по свои си идеи.

—-

Накратко, става дума май повечко за пари. Не съм някакъв меркантилен тип, който все си брои стотинките в плюс, но когато не работя на заплата винаги по някакъв начин ми се налага да мисля за свързването на двата края. Не че не ги свързвам, става дума по-скоро за проблеми в планирането на доходите. За да е добре финансово семейството (наистина, тия неща с парите идват много по-ясно, когато се гледа малко дете и когато има много разходи, дето ама изобщо не може да се неглижират), трябва не просто да имаме пари днес, не просто да можем да вземем на кредит или назаем, а да има постоянен, стабилен начин за увеличаването и/или връщането на тези пари. Трябва да има работещ семеен бизнес-план. Иначе не става, или поне е толкова стресиращо и тормозещо, че не ми се ще да опитвам.

След това става дума за по-дългосрочни спестявания и работения. Става дума за купуване на кола. В това има приятна и не много приятна част. По-неприятната е събирането на парички, а далеч по-приятната е избирането на самата кола. Че ще е Subaru — Subaru ще е. Защо харесвам толкова точно тази японска марка и защо я предпочитам пред Honda и Mazda е друга и много по-обширна тема. Но какво точно Субару? Дали да реша да си начеша сърбежа под педала на газта с някоя Impreza, дали да взема за семейството Legacy (както съм се замислил от бая време вече) или направо да пренастроя естетическите си разбирания с един готин Forester? Таман ще имаме с какво да ходим и до Троян, и до баирите на вилата. И то през зимата, в снеговете на Балкана и на Конявската планина.

Става дума и за ново място за живеене. Толкова дълго вече обмисляме живеене в къща с дворче, че май е крайно време да започна да подготвям нещата и за това. Не ми се броят годините, откакто се нанесохме в гарсониерата в Надежда. И не че е кофти квартал — напротив, добър си е. Само дето е много, много изолиран от центъра с тоя серсемски “Надлез Надежда”. Дето баща ми разправяше, че сигурно навремето в соц-а някой архитект е получил бая тлъст рушвет от директора на градския транспорт, за да го проектира. Но все пак месеците и годинките си минават, Светлин расте и е крайно време да заживее в по-нормално място. Пък и ние покрай него. :)

—-

Каквото и да си дудна за новия късмет, нещата няма да се наредят, докато аз не си ги наредя. Годината започва добре с докторантурата ми в БАН. Снощи пък с Краси преместихме бюрото в кухнята и сега вече пиша това от новия мини-офис. :) Така надявам се ще имам и аз време и възможност на спокойствие да работя по уеб-проекти и да пиша и чета за докторантурата, и Краси ще може да напише своята си дисертация.

Най-добри пожелания

В дните преди Коледа и Нова година, когато т.нар. медийно пространство жужи с честотата на някакви национални, религиозни, общоморални, на моменти дори етнически или пък политически всякакви най-разнообразни “гордости” и помпозни клишета на “правилност”, намерих едно приятно празнично пожелание. Премина през един фотографски пощенски списък, изкопирано от друг пощенски списък, за това не смея да се изказвам за авторството му.

Ето ви го от мен с широка усмивка, спокойствие и позитивно настроение:

Please accept with no obligation, implied or expressed, my best wishes for an environmentally conscious, socially responsible, low-stress, non-addictive, gender-neutral celebration of the winter solstice holiday, practised within the most enjoyable traditions of the religious persuasion or secular practices of your choice.

Понякога едно изречение може да казва в пъти повече от най-шумната “предколедна” истерия и най-големите празнични намаления и суетенета около пазарувания, подаръци, превзета политическа коректност и фалшива толерантност. Макар точно това изречение да си пада малко дългичко.

Желая на всички добро настроение и щастие в сърцата. И мир, спокойствие и разбирателство.

Поне за празниците — то все отнякъде се започва. ;)

В БАН

Тъй като когато няма новини, слуховете тръгват сами, а аз не си падам по слухове, нека си призная малко леко предварително — можете да поздравите новото попълнение в секция “Онтология и епистемология” на Института за философски изследвания (ИФИ) към БАН — приет съм за редовен докторант по епистемология там.

Изпитът по специалността беше на 1-ви и 2-ри декември, съответно писмен и устен. За едно обявено място се бяхме кандидатирали 4-ма човека, от които на изпит се явихме двама. Въпросите изтеглих аз и се паднаха “Прагматизъм” и “Епистемологията post mortem”. Първият се отнася към философията на познанието на традицията на прагматистите, а вторият е за съвременното развитие, след атаките на постмодернизма и постструктурализма, тоест след заявената от тях “смърт” на традиционната епистемология и философия изобщо.

Писахме и по двата въпроса и комисията прие и одобри работата ми. Аз, все пак, не съм съвсем доволен от себе си, може би защото се бях подготвял донякъде избирателно — можех далеч по-леко, обширно и с интерес да пиша и обсъждам проблеми като примерите на Гетие или принципните разлики в традиционните епистемологични трактовки и всякаквите им критики. Не се бях настроил историкофилософски достатъчно — може би заради предния път, когато кандидатствах историкофилософска дисциплина в СУ и макар да се бях готвил много, бях отрязан, защото “не съм това, което търсят”. Поставям си още една мислена обеца на ухото и за пореден път си повтарям, че философията е в голямата си част четене на текстове и позоваване на автори. Не е съвсем добре да не мога да се сетя веднага имената на основоположниците на прагматизма, при условие, че на предния изпит в СУ съм писал точно за тях (пак ми се беше паднал прагматизъм). Може причината да е, че когато 1) говоря с колеги за философия, все говорим през понятия, а не през автори и когато 2) пиша в блога си, все гледам да правя философия, която да се разбира от читателите и по подразбиране приемам, че ще се разбира по-добре, ако няма препратки към имена.

След като минаха двата изпита по епистемология, с колегата се явихме в края на миналата седмица и на изпит по английски език. Взех го, макар че и там мислех, че ще се справя далеч по-добре. Но когато седнах между изпитващите, усетих как гласът ми заглъхна и после при лексикалната теоретична част и при свободния разговор някои езикови термини и обикновени думички просто се изпариха от ума ми. Макар да ги знаех. Реших, че е заради все по-рядкото ми говорене на езика. Чета всеки ден, но не говоря наживо. Която и да е причината, не е приятно. Така забравих френския, сега ако попрестана да чета сайтове и пощенски списъци на английски и спра да превеждам програми, за няколко месеца ще съм на ниво “хън-мън”.

Изчиствам мое си разбиране на темата, по която ще работя. Имах малко подготвени идеи и те се обогатиха с нещата, които ми представиха хора от института, включително евентуалния ми бъдещ научен ръководител, по време на консултациите след езиковия изпит. Мисля, че (малко предварително) мога да кажа, че темите, по които се работи, нагласата на отвореност към нови проблеми и изобщо цялата обстановка в тази секция на ИФИ ми действа ентусиазиращо и обнадеждаващо. А пък и познавам някои от младите там, те са философски мотивирани и са готини хора — две неща, които в комбинация са супер.

Официално ще съм докторант в БАН след празниците, но приемам и неофициални поздрави. :P

Уеб-проекти — обговаряне първо

От доста време обмислям работното си развитие, това, на което някои хора му казват “професионално” и градят кариери с него и трупат препоръки и CV-та. Аз не гледам чак така вманиачено на нещата, обичам да мисля простите неща просто. Сложни неща за мислене си имам достатъчно, все пак философията ми е специалност.

Дълго време вече разходите ни вкъщи застрашават приходите, и то на моменти сериозно. Тази година, от началото на януари, работех за една фирма като отдалечен програмист на PHP/MySQL. Не ми се говорят подробности, защото в блога си запазвам приятен тон, но си знам, че на два пъти вкъщи останахме на червено, и то точно заради неуредици от страна на работодателя. Мога дълго да говоря за това, че в България отдалечено не може да се работи, поне не компютърно програмиране и администриране, и то не защото няма хора, а защото фирмите ни са отчайващи. Тук се работи в офис — да те вижда шефът, да те вижда мениджърът, да те вижда и чистачката, да си в ъгъла приведен над екрана и да се “вижда”, че работиш. Ако някой изобщо се навие да вземе хора отдалечено, то или 1) организацията е никаква и накрая мениджърът те изкарва тебе виновен, или 2) изискванията са нарочно направени в пъти по-високи от тези за офисната работа и когато не ги покриеш, пак мениджърът те изкарва тебе виновен.

Разбира се, никого не обвинявам конкретно — ако човек има някакви проблеми с работата си, значи не е помислил достатъчно, преди да си сложи подписа под договора. Аз поне за себе си знам — вече никакви работения отдалечено, освен за хора и фирми, за които съм 100% убеден, че могат да работят отдалечено с мен.

Друго ми е на сърцето, това с отдалечената работа беше лирично отклонение. Допих си кафето, няма вече, спокойно ;)

Дилемата ми днес е дали да започна няколкото вече проекта, които се обмислят и “зреят” от доста време или да разчитам изцяло на един постоянен, но все пак нисичък доход, който ще получавам след нова година.

Плюсовете на проектите — много искам да поема по първия път, защото ще е много интересно, ще е свързано тематично и с въпросния постоянен доход (за това ще разказвам по-нататък тия дни, още ми е рано) и най-вече може да е по-доходоносно. А само който има малко дете ще ме разбере, като казвам, че с малко пари просто винаги се остава на червено в края на месеца.

Минусите им — става дума все за уеб-услуги, а кой у нас толкова използва родни уеб-услуги… Така де, самият аз даже избягвам. А за да се печели от една такава услуга трябва някак да се достигне критична маса, иначе сайтът не се развива, запада и накрая е по-добре да се закрие. За българските мащаби това означава, че или трябва проектът да е успешен и то в кратък срок, или по-добре да не се започва, защото разходите по поддържането му ще превишават евентуалните приходи.

То това е и причината всички (или почти всички, ок) услуги в българското уеб-пространство да са постоянно финансово поддържани от някоя от харчещите пари в бранша фирми. Тези, дето се правят на “портали” и “консорциуми”. И са пълни с всякакви изкопирани от западните сайтове услуги, дето (практически) никой не ползва, ама нали фирмата налива едни пари, та сайтовете мърдат все пак.

Такова бъдеще не ми допада. Ако някой иска да си купува сайт с услуга, за да запълни “портфолиото” във “футъра” си, да гледа в друга посока.

Друг минус е, че тези идеи стават вече няколко, включително една-две, които са мислени заедно с други хора. Всичко е някак свързано едно с друго, но не се виждам да движа толкова много неща наведнъж. Не за друго, ама бебето вкъщи постянно иска внимание, а аз даже лаптоп в момента нямам. И тук идва другият проблем — при намаляващ баланс трябва да харча освен за всичко друго и за работен инструмент.

Надявам се всичко да се нагласи, а и ми се видя подходящо да седна да пиша за това в 12:12ч. на 12.12. Трябва да гледам по-ведро на нещата и, както казах, простите неща да ги мисля просто. Писането на сайтове е просто нещо, масово това много хора даже не го наричат “програмиране”. Не че и то е много сложно, де. Сложно може да бъде измислянето им. А там така и така съм хвърлил време и внимание.

Чао, Pownce

В света на микроблогването има трима големи играча. Единият е голям по възраст и право, другите два са малки, но “големи” по това, че си играят с първия, когато многобройните други, заливащи мрежата днес, са били още пред зачатието си. Но вече оригиналните играчи са с един по-малко.

Единият голям е Twitter. А другите “големи” са Pownce и Tumblr. Не броим Jaiku, защото те станаха evil as Google can be преди няколко месеца и потънаха някъде в средата на линка “more” сред услугите на гиганта. Нищо лично против Jaiku, но вече не спадат към оригиналните старт-ъпи, а и откакто си промениха условията и отказах да цъкна “I agree” под тях, автоматично погребаха профила ми. И да става нещо в джайку, за мен вече е като нечутата счупена съчка в гората.

Pownce си заминава на 15-ти този месец. Втора жертва на поглъщане в сектора, но този път не така приятно и безболезнено като това на Jaiku. А поглъщане със сдъвкване. Pownce е купен от SixApart и първата новина на новото ръководство е последна новина за сайта. Не разбрах за колко пари са купени и дали наистина са купени за пари. Из мрежата има къде тъжни, къде иронични коментари, че най-вероятно цената е “100 долара и възможност за работа в SixApart”. Не е много нелогично да е така. Някои се заяждат, че не може Kevin Rose, един от съоснователите на сайта, от всяко нещо да прави Digg. Екипът на Pownce се разпръсва, както се разпръскват и верните му довчера потребители. Част от екипа отива в SixApart на работа, заявяват, че ще работят в отдела, който прави услугата Vox.

Но Vox е нещо толкова различно от типа услуга, която даваше Pownce, че масово потребителите се извръщат с отвращение. Друга голяма част са отвратени и от перспективата да се влеят в ордата на Twitter. За повечето в Pownce Twitter просто “sucks”. Една думичка, но казва всичко — наистина Pownce даваше (ще дава още седмица-две) много по-богата услуга, отколкото постния, еднообразен и праволинеен Twitter. В Pownce не просто се размятаха съобщение за моментното състояние, а цели завършени реплики, всяка със свои коментари (в Twitter “отговорите” са строшени като функционалност още по замисъла си) и най-вече — Pownce беше платформа не само за текст, а и за всякакъв вид медия. Само на прима виста се сещам за Thomas Hawk, един от хората зад друг “старт-ъп с конкуренция”, Zooomr, който поддържаше там микро-фотоблог, отделяйки внимание и на коментарите вътре и на многослойната свързаност с другите потребители…

Но това са подробности, Pownce не е Twitter и Twitter никога няма да го замени, но също така вярно и важно е, че всеки сайт, дори и да дава уникални или качествени услуги и дори да има много потребители, ако тези “много потребители” не са критична за мащабите на сектора, в който работи сайта, всичко рано или късно свършва.

А в точно този сектор Twitter с умелото си набиране на маса потребители още в началото си успя да вдигне летвата високо. Ама много високо. И днес не мога да обясня на човек в разговор защо, аджеба, има хора, дето я ползват тая услуга… но е истина, че много, ама много маймуни се катерят на тоя клон всеки божи ден.

И въпреки че Pownce започва да действа едва няколко месеца след Twitter, в такава силно конкурентна среда явно който първи дръпне, направо печели гонката. Днес има безброй мънички такива сайтове, и за Tumblr и Jaiku почти никой не се сеща много-много.

—-

Нееднократно вече питат Leah Culver дали поне ще пуснат кода на сайта под GPL. Засега няма отговор, а може и SixApart да са точните хора за такъв въпрос. Лично аз не вярвам да го пуснат. Но не е и нужно, защото вече има спецификация OpenMicroBlogging и сайтове с кода на Identi.ca.

—-

Малко страскащо ми звучи. Този тип сайтове смятам, че ги познавам. Системите за състояние имам предвид, не старт-ъпите като сайтове изобщо. Всъщност… нещо повече от “познавам”… но засега — толкова. А пък като гледам как “големите” не си поплюват и откупуват ценни платформи или пък купуват ги и ги закриват, за да не се пречкат… Ми страшничко си е. Но какво пък — най-обикновено море с акули. ;)

Аз не съм бил никога активен в ползването на Pownce, но ми харесваше ентусиазма на хората. Откакто започнаха, почти не успяха да променят нещо, нямаха нови версии, замайващи нови функционалности и т.н., но все пак те по начало си бяха оригинални и богати като услуга.

Ако някой от вас е ползвал Pownce, дано не е разочарован.

И разбира се — всичко това е типичен пример, че не трябва да си доверяваме съдържанието на сайт, който е извън наш контрол. И особено който не е отворен към публикуване на кода си под свободен лиценз или не ни дава възможността за съдържанието си да ползваме свободен лиценз.

—-

Повече по темата в SixApart, TechCrunch, Andy DeSoto, Inquisitr. Аз вече не помня къде го мернах. Обявлението в блога на Pownce не линквам, защото… то май няма много смисъл. ;)