Monthly Archives: October 2005

Проблемът ми с OpenFest 2005

Темата тези дни е OpenFest. Тема е за някои блогове, но определено не и за “медиите” ни в конвенционалния им вариант. Може и някой някъде да е казал нещо за фестивала, но аз не съм разбрал. Е, аз и не гледам толкова телевизия, вестници пък хич не чета, та може и да са представили подробно събитието милите хорица, журналята.

Аз отидох до мястото на провеждане на OpenFest. И вече съжалявам за това.

Не ме разбирайте погрешно – тази година не присъствах на фестивала на софтуерната свобода OpenFest. Не бях на нито една от секциите му, посветени на софтуера, изкуството, дори бизнеса. Но отидох дотам, прекарах общо 4 часа в събота в пътуване дотам и обратно.

Сутринта реших да отида до ИЕЦ с байка, не с омразния градски транспорт. Голяма грешка, особено след като през последните седмици съм с поразклатено здраве от настинките след почивката ни на море. Още с връщането от морето с Краси бяхме увлечени в много и важни за нас и приятелите ни приключения. За тях ще разказвам отделно някой път, но важното е, че така и не успях да излекувам докрай възпалението на ушите, което ме подгони скоро след летните жеги.

Предишната вечер, в петък, пропуснах среща със Златко Попов и един екип, свързан с превода на КДЕ (за това също имам да разказвам…), именно заради настинките ми.

Но въпреки това реших да се метна на байка за OpenFest. Луда глава…

От нас до “Ситняково” ми отне един час, после до ИЕЦ – още 40-тина минути. Движех се бавно и търсех кадри. Направих няколко снимки из центъра и после на връщане, в Дружба. Бях се запасил с още две ленти в чантата – смятах да поснимам хората на феста. Сто на сто щях да видя доста малко познати лица – откакто губя жива “офлайн” връзка с линукс-средите, познавам процентно все по-малко от хората там.

Малко се ядосвах, че съм взел все чувствителни ленти – в апарата носех Fuji Xtra 400iso, още една такава имах в чантата и втората “резерва” беше Fomapan 400iso. Казах си – като свърша лентата, на място ще реша дали да снимам в цвят или с черно-бялата Foma. Чувствителност 400 е малко прекалено, според мен – за такава зала можеше да е добре 200 за снимки със светкавица или дори 100 – доколкото помня, светлината в залата миналата година беше бяла, луминисцентна и може би можеше да се снима без трескавица.

Но в “Метро” един комплект от три ленти Xtra е 11 лева, а това не беше за изпускане. Откакто напуснах работа, усещам всеки разход.

Карах до ИЕЦ и пристигнах там около 13:30, малко преди уговорената от Сашо Панов кратка сбирка на членове на ССС. Обиколих паркинга, гледах тъпо знаците за платен паркинг и тези с “нарушителите се отстраняват”. Развеселих се, като си представях как паяк идва и се опитва да вдигне колелото ми. Ядоса ме не друго, а това, че не само че нямаше *никъде* паркинг за велосипеди, дори нямаше някакво обикновено желязо поставено, ами и не се виждаше пазач, портиер, дежурен на паркинга – някой, който да те напсува, че си в нарушение поне…

След като почти два часа бях карал в най-натовареното време в централна София и бях изтърпял издевателствата на пътя на не един и двама тъпи шофери, просто не ми достигна решителност да тегля една на ИЕЦ, да си вържа където_и_да_е колелото и да ида да видя хората, дето не съм виждал половин, че и цяла година. И да се запозная с други интересни ентусиасти. И да се уговоря с хората от ССС за извънредното общо събрание.

Обърнах и без да слизам, продължих обратно по друг маршрут към вкъщи. Ядосвах се на себе си, на това, че съм като магаре на мост понякога. Но после ми мина и си обещах да намеря адекватен начин да връщам на общността и да имам време да се срещам с част от нея също. Неформално, без предварителни супер-уговорки, каквато е OpenFest. Както, например, на първите “бири” на софийската група или пък както дълго време се поддържаше Сдружението – с ентусиазъм.

Голяма роля изигра и едно писмо на Бойчо, което прочетох в последния момент. Груб отговор на поканата към членовете на ССС за среща от човек, който дори не е член. И не е кандидатствал *никога* за такъв. И на всичкото отгоре – отговор не другаде, а в самия публичен пощенски списък на Сдружението.

Бойчо е ОК, поне доколкото съм говорил с него, но това беше кофти. Като добавите и двете маршрутки, които ме засякоха много опасно в центъра и няколкото други коли, които и аз не проумявам как не ме сгазиха, доволен съм, че не отидох на феста. Предпочитам да съм в по-добро настроение на такива събития.

А за шофьорите… От много време се каня да напиша какво мисля за тях и да се обоснова. Все го отлагам, защото се смятам за толерантен и благ. Но всичко – с границите си…

Бъдещето на Galeon

Казано накратко, бъдещето на Galeon точно в момента е леко неясно. Един от най-революционните уеб-четци за линукс-системи е на кръстопът. Много хора ще се усмихнат снизходително, но за мен именно Galeon, не Epiphany, още по-малко пък омразният ми Firefox, е проектът, превърнал GNU/Линукс не просто във възможна, а в удобна и приятна среда за ровене в Интернет.

Ако приемем, че “Навигаторът” на Netscape позволи донякъде принципната използваемост на уеб-страниците в графична среда и ако Mozilla беше проектът, който трудно и бавно, но даде тласък на качествените браузъри, то именно Galeon е програмата, която започна да внася спокойствие, комфорт в браузването.

Много, много преди изобщо да се разчуе за Firefox. По времето, когато докато се зареди Mozilla човек можеше да изпие три кафета и да се подготви психически за многото й бъгове, Galeon беше лека и бърза програма. Времето, когато из линукските общности в мрежата можеше да се чуе редовно призива “Set sail with Galeon, my friend!” И хората оставяха “Навигатора” на сушата, поели през океана с галеони.

След това се заговори за “по-бърза мозила”, разбирай Firefox. При преминаването на GTK от версия 1 към версия 2 се промениха много изискванията към интерфейса на настолната среда (Gnome HIG, “Human Interface Guide”) и Galeon се оказа в леко неудобно положение. Беше изпаднал в щил, без вятър във ветрилата, но и с все по-намаляващ екипаж.

Проектът беше разделен, появи се нов дъщерен проект – “Epiphany”. Някои казват, че било за да се реши проблема с интеграцията в Gnome, други – че основни били личните разногласия между лидерите на двата вече отделни проекта. Във всеки случай резултатът е, че от доста време вече (май две версии, ако не се лъжа) Gnome има нов уеб-четец по подразбиране и това вече не е Galeon.

Онзи ден, на 22-ри беше публикувано публично писмо от разработчика на Galeon Филип Лангдейл – бъдещата разработка на Galeon има нови цели. Те са на практика изоставяне на кода на програмата и вливане в екипа на Epiphany, като последният трябва да бъде доведен до състояние да може с подходящи включени приставки да дублира функционалността на сегашния Galeon. Евентуално в бъдеще може да се работи по приставки, които да се грижат за функционалности, останали в миналото заедно със старите версии на Galeon от серията 1.2

За мен това са тъжни дни.

Galeon е една от най-качествените програми, които съм използвал. Винаги върши точно това, което искаш от нея. Отговаря на мотото си – “The web, only the web” и отговаря добре. При преминаването към серията 1.3 в началото имаше проблеми – крадене на фокус най-често, но от доста време вече са оправени и новият Galeon отново е една от най-“яките” програми в системата ми.

Неслучайно преди време взех да превеждам именно този браузър на български. И хвърлих много усилия за превода – всяко нещо съм обмислял много пъти, изпробвал съм много варианти. Преводът не е направен за ден-два, а за доста повече и причината е стремежът ми да бъде на нивото на самия Galeon.

В пощенския списък на програмата се чуват тъжни гласове като моя – макар всеобщата еуфория около Epiphany и Firefox, много хора явно ползват друго ;) Но решението на разработчиците е твърдо. Основна причина май е силната кръвозагуба при разделянето на екипа – просто малко са хората, които са останали да се грижат за Galeon. Досега се справяха, но сега вече е наложително да се направи система за динамични приставки – такава работи отскоро в Epiphany и е много по-бърза и качествена от тази на “червената лисица”. Но “галеонът” няма приставки и за да може да има, трябва да се пренапише начисто страшно много код.

А хора няма.

Аз ще продължа да използвам Galeon – само “от страх за бъдещето” се оглеждам все повече в посока на Epiphany и правя сравнения. Надявам се Galeon да не загине като проект, също така се надявам планираното сливане с другия проект да не унищожи удобството и възможностите за контрол над програмата, които даваше Galeon.

Ще поддържам и превода.

На целия екип на уеб-четеца Galeon – голямо благодаря, момчета! Уеб-ът, какъвто съм го видял, е до голяма степен оформен от посредничеството на прекрасния ви проект! Успех в новите ви плавания ;)

Паниката “птичи грип”

Надига се поредната медийна вълна – този път в центъра на истерията е т.нар. “птичи грип” в двете си разновидности – “avian influenza” и “avian influenza A”.

Значи първо да поемем дълбоко въздух и да изкрещим по посока на най-близката медия едно “СПОКОЙНО!”. Птичият грип е отдавна позната болест, освен това се предава изключително и почти винаги само между птици. Обикновеният птичи грип дори не е опасен за дивите птици – много от тях са заразоносители, но дори не се разболяват. Понякога от този вид грип могат да се разболеят домашните птици и в някои случаи е смъртоносен за тях.

Вторият вид птичи грип, причиненият от вируса H5N1, е открит за първи път през 1961 година в Южна Африка. Както първата разновидност на вируса, и тази по принцип не засяга хората – не се предава на човек и не го разболява.

Тогава къде е проблемът, ще кажете. Ами проблемът е в това, че са регистрирани отделни случаи на заразяване на хора с птичи грип. Заразяването с първия вид на вируса е напълно безобидно и болестта протича като най-обикновена инфлуенца. Без изследвания на кръвта никой няма и да разбере дали е боледувал от обикновен или от птичи грип. Ще киха, ще подсмърча и болестта ще мине за 7 дни с лекарства и за седмица без лекарства.

Отделните случаи на заразяване на хора с втория вид птичи грип са проблемните. През 1997г. е било засечено първото заразяване на човек с птичи грип вид А в Хонг Конг. Оттогава досега е имало доста случаи на заразяване. Починали са хора от вируса H5N1, но не можах да намеря категорични данни колко на брой са – дали са 18 или 60. По оценка на американския здравен департамент рискът за щатите и Европа от разпространение на опасния вид А на птичия грип е минимален.

Да не говорим за “пандемия”. Просто на някои зажаднели за сензации журналисти фактите са им тесни и залагат на въображение. Или пък са гледали прекалено много хорор-трилъри като подрастващи.

Какво правят властите в страните, където е открит вирус в домашни птици? Ами събират животните и ги изгарят живи. Евентуално има схема за обезпечаване на собствениците, но едва ли всички стопани са доволни. Постоянно дават по новините, не може да сте пропуснали – хора в защитни облекла събират живите птици в кофи за боклук и найлонови чували, които натрупват в ями, сипват отгоре бенз и драсват клечката.

Клада. Жертвоприношение в най-гледаното време. Е, благодаря ви – след всичките репортажи за войни, показни убийства в центъра на София и какво ли още не – сега и това. Понякога е утешително човек да си каже “добре, че нямам деца, защото щяха да гледат телевизия”.

След това идва краткото замисляне и поправката “някой ден може да имам… дали още ще има телевизия?”…

С две думи – вирусът на птичия грип и в двете му разновидности се унищожава при топлинна обработка. Можете да ядете птиче месо спокойно, стига да не е сурово. Заразата се пренася, но се пренася с кръв, слюнка или изпражнения на заразена птица. Нямате намерение да консумирате такива неща, нали?

Не, не се пренася по въздуха.

Освен ако не си завирате лицето пред кихаща кокошка. Ако изобщо кихат кокошките.

Спокойно!

В пъти по-опасно е да ходите по тротоара в голям град. Или да живеете в същия град, разчитайки на милостта на “Топлофикация” най-накрая да се сети да пусне проклетото парно.

Моите запазени права

Наскоро Жоро Чорбаджийски (gf) е имал препирни леки с едно родно телевизионно предаване. Казвам “имал”, защото през последните дни нямах време за четене и едва днес започнах с “прегледа на печата”. Става дума за снимка, която е публикувана под CC-BY. Случаят с тревогите на Жоро стана повод за поредното ми размишление върху адекватността на самото CC-лицензиране.

Договорът на CC-BY гласи, с две думи казано, че единственото право, което авторът си запазва, е това да изисква авторството му да бъде упоменавано при използване на творбата по какъвто и да е начин. Всъщност изпълнението на това се урежда автоматично от лизенза и законите за авторско право, тоест не е нужно всеки път авторът да налага правото си – то се прилага автоматично. Когато някой е публикувал нещо под лиценз CC-BY (CreativeCommons Attribution), значи чисто и просто вссеки е длъжен да споменава авторството при всяка употреба на творбата. Естествено, става дума за публична употреба – никой закон за авторско право не е толкова извратен, че да изисква от хората да си мърморят под сурдинка, когато разглеждат албум, четат книга или тананикат под душа – все сами.

Всъщност нека не бъдем категорични – както вървят нещата с авторското право, няма да е за учудване, ако някой ден се пръкне и такова изискване. Най-вероятно в САЩ – страната с лицензионно най-извратената правна система…

За сведение на несведущите, наборът от лицензи “CC” (CreativeCommons) е създаден за защита на авторите от “защитата на правата им”. И донякъде – за защита на потребителите на творбите. Не е тайна, че най-добре се защитават потребителите, ако няма защита на авторските права. Но според някои хора авторите нямат естествения механизъм да печелят достатъчно от творбите си, ако те не са достатъчно защитени. И когато на преден план идва отношението между тези две “достатъчно” по-горе, тогава се проявява силата на CC-лицензите. Най-слабата форма на защита е CC-BY, но има и по-крути изисквания, като CC-BY-NC, който забранява комерсиалната употреба без съгласието на автора (който, разбира се, може да дава винаги всякакви права, да издава различни лицензи, изобщо да предоговаря всичко, свързано с творбата му…) и CC-BY-NC-ND, което изглежда май най-жестоката комбинация, включваща забрана на производни версии. Всякакви комбинации на “BY’, “NC” и “ND” са възможни – въпрос на вкус и на степен на садиъм у избиращия лиценза.

Като казах, че “CC-BY” е най-слабата форма на защита, имах предвид буквално това. Когато става дума за правна защита, тоззи е най-щадящият потребителите лиценз. Поне от групата на CC-лицензите.

Но ако приемем, че най-слабата защита е липсващата ;)), тогава най-добре за потребителите е творбите да бъдат обявени като такива за обществено ползване (Public Domain).

Това е съвсем кратко описание на начина на действие на CC-лицензите, както аз го виждам. Надявам се да помага на незапознатите за първата им среща с такъв вид запазване на права – “някои права запазени”.

Личното ми мнение е, че CC-лицензите са преход, те са замислени като преходни, като компромисни от Л.Лесиг (поне в началото, преди еуфорията от прилагането им…). Целта е била винаги по-лесното и по-бързо преминаване на творбите в областта за обществено ползване.

Защото ще е абсурдно, ако не можеш да свириш “Буре” на Бах пред приятели, само защото има вечно авторско право върху него и не си си платил лицензната такса за изпълнение. Също толкова абсурдно би било, ако не можеш да го изсвириш, без преди това да кажеш “а това сега е Буре от Й.С.Бах”.

Абсурдно. Безмислено.

Защо ли? Ами защото CC-лицензите промениха и променят много облика на културата ни. Наистина, тепърва ще има още много влияние от страна на CC. Но основното бяга на заден план – масовото използавне на CC-лицензи, дори в случаи, когато това не е нужно, не решава първоначалния проблем с авторските права, а точно обрантото – затвърждава го като проблем.

С думи прости – когато нямам нужда от защита на авторските ми права, аз пускам творбите си в PublicDomain. Освобождавам ги от оковите на легалното ми авторство. Само така творбата ми може да има свой си живот още преди да изтече ужасно дългият период на авторското право, както е заложен във всички законодателства на западната ни цивилизация.

Най-много ме учудват художествените творци, които настояват да използват CC. Наистина не го разбирам. Значи някой пише разказ, композира албум или поставя пиеса и не иска пари за използването на творбата му. Нищо не иска. Само евентуално да му споменават името. И ако им хареса на хората творбата, да дадат някакъв ресурс в замяна, например пари.

Едно не разбирам – как може тези творци да не разбират, че много по-стимулиращо художествения интерес, много по-ефективно в този смисъл е творбата да бъде свободна от авторски права. Тоест ако аз съм харесал пиесата, ще мина след края, ще кажа “поздравления, вживях се, разчувствах се” или каквото там реша, че е уместно за казване. Ще предложа да платя равностоимостта на нормален билет за театър. Ако съм слушал музика, която ми е харесала, ще се обадя на музиканта/ите и ще предложа да платя колкото мога и колкото искам. И ще направя всичко възможно да ида на концерта им. Или да посетя пак постановката на пиесата.

Това е истинският живот на изкуството. Това, а не задължението, давано от CC-лицензите.

Един приятел и съратник в борбата за свободен софтуер скоро ми каза, че CC-лицензите се харесват толкова на компютърджийте, защото с такъв лиценз “не губят нищо”. Всъщност казахме го почти едновременно. Съгласни бяхме изцяло.

Един програмист така и така не печели нищо като деньги от малка програмка, ако я пусне като shareware. Ако е платена изцяло, тогава – ‘бсолютно хич. И това е хубаво, това е победа на ограничителните свободни лицензи от типа на GNU GPL.

Какъв е изходът за човек, който не може “да си остави каруцата в калта” и трябва да има гаранция, че ще печели нещо? Ами много просто – CC-лиценз. Няма да загуби нищо, но току-виж спечелил ;)

Това е съвсем нормално за компютърджийте! Наистина, дори е прекрасно, че така помагат да се затрие най-гадния тип лицензии – т.нар. “freeware”.

Не казвам нищо и против гореописаната реакция на Жоро – похвално е, че успя да защити правата си пред голяма медия. А пък и той лицензира така снимките си, когато става дума за софтуер, не налага CC, а го издава като свободен софтуер.

Но той е любител-фотограф, естествено е CC-BY, което изисква толкова малко – “снимката е направена от”. Моето лично решение, например, е да се откажа и от това и да публикувам и снимките си без запазени права. Но това е лично решение.

Това, на което се учудвам е, че хора, чието основно занимание е изкуството и които явно опитват да печелят от него, избират CC-лицензиране за разпространение в България. Защо? След като е ясно, че ограничението на CC няма да “свърши работа” и не се нуждаете от него, защо не пуснете творбите без права?

Защо, например, “Балканджи” издават албума си под CC-BY лиценз? Ако аз реша да правя кавър-версия на тяхно парче, ще трябва ли да ги търся за съгласие? Или ще съм длъжен да споменавам авторството им? Пак казвам – който харесва групата, ще плати и концертите, и албумите, и тениските (например). Начинът групата да стане популярна е да прави хубава музика и тази музика да е достъпна. За мен е притеснение, а не облекчение фактът, че една рок-група, при това в България (“негър, и то в Америка”;) иска от мен нещо, което бих направил и без да ми го искат.

Отново: ако искам, аз така или иначе ще дам “признание”. Ако не искам, CC не може да ме задължи – най-малкото няма да ползвам творбите. А не това е целта, нали?

Малко дълго стана, но пък нали не пиша често напоследък, значи се ядва ;) Това е преповторено моето мнение за CC-лицензите и освобождаването от авторски права. Аз не запазвам права върху нещата, които публикувам тук и смятам, че това е правилният начин за мен – нито нещата ми са толкова добри, че да заслужават признание a priori, нито ако са добри, могат да си “позволят” да чакат години ;)

Още почистване

Бях завъртял една метла преди време, че й беше дошло времето. Миналата седмица някъде пък дойде времето на друга, нова метла – почистих всичкото ненужен адрес из четеца ми на новини.

Моята Liferea вече диша свободно, макар май да има нужда от още малко разчистване, което ще осъществя в най-близко време. Когато съм на кеф отново. Хм, тоест… тъй де, когато *не* съм на кеф ;)

По разни странни причини имах безброй категории в четеца си, всяка – пълна със записи. На сульо новинарският сайт, на пульо блогът. Че и чуждоезични разни, че и към разни неизвестни сайтове и записвания за коментарите. С най-голям кеф изтрих някои повтарящи се записи, като например Linux.com и Newsfogre.com. Да се чуди човек как съм търпял и безбройните планети – например едновременно чета planet.jabber.org и planet-im.com. А имаше и блогове на джабер-ци, които, естествено, се дублират от тия планети.

Ужас и безумие! Ама така е, като прекарвах времето си пред служебния екран и домашното ми компютърче само “пълнеше джобове” – просто съм си “отбелязвал” разни неща. Да се сетя някой ден да ги прочета и да реша съдбата на отметките. Но сега съм си вкъщи и край вече, баста!

Няма да повярват някои и колко много от българските записи отидоха към /dev/null. Като първа стъпка махнах записването за коментари, независимо от източника. Записването за коментари е ценно нещо, но напоследък беше започнало да ми досажда. За мен блоговете са някак принципно различни от форумите. След това минах с големия сатър през категориите и… скоро нямах вече нужда от отделни категории ;)

Сега всичко ми е в една папка в четеца. Е, имам записи все още, но поне могат да се четат. ;) Когато и ако реша да ги чета. Няма да го има вече досадното отбелязване като прочетени на всички записи, само и само да не ми пълнят погледа.

Дишам.

Ей, ама някои хора наистина имат навика да пишат големи глупости. Че и ги пускат в новини даже… ;)

О, не, няма да кажа кои записи са ми останали, не! Ще ви издам една малка тайна, все пак. Аз много-много не чета новините. От време на време отивам на сайтовете и си чета оттам. Не страдам от болезнена мания за блогерска информираност. Вече не – няма смисъл.

Дебиан – подписване на ключове

Вчера е имало среща на българския пощенски списък на потребители на Дебиан GNU/Линукс. Аз трябваше да бъда там, но не отидох. Причините са много, но са си мои. Едва ли на някого на срещата съм липсвал особено чак пък толкова много ;) Но ако все пак някои хора са искали да си кажат по едно “здрасти” с мен – извинявайте, имах грижи. Ще ви видя друг път! ;)

Това, че не успях да ида на срещата не е чак толкова фатално. Поне аз си мисля, че не е кой знае какво, или поне не си заслужава днес няколко човека да ми се обадят по джабер, че, видиш ли, “не било добре така”… Мо-о-олЯ?

Причината всъщност да ме spim-нат (spim идва от “SPam in Instant Messages”, за които не знаят) май е статията на Антон Зиновиев в сайта “Линукс за българи”. Та там той пише, че на срещата, на която еди-какво си и еди-какво си е било постигнато, още било решено да станат разработчиците еди-колко си човека. И, между другото, Ясен Праматаров нямало да стане разработчик на Дебиан сега, защото пропуснал срещата.

Ясен си е решил да стане разработчик на Дебиан и ще го направи. Просто този път не отиде на срещата. Да не говорим, че тази среща не е за “ставане на разработчик”, а просто за подписване на ключове. Създаване на мрежа на доверие – нещо съвсем естествено, почти злободневно. Аз имам на всяка страница на този бележник препратка към моята мрежа на доверие. Ако я разгледате, ще видите, че само Оги Кулев е подписал ключа ми, а съм го давал на толкова много от “срещите” на общността ни, които са се правили. И на неформални, и на официални на ССС…

Ясно, че Антон не е искал така да прозвучи текстът му. Но на мен ми изтъркаха нервите днес разни хора с разни претенции към “моето отсъствие” от тази среща. Първо, всъщност, ми се обади Каладан и той не беше настроен зле. Беше дори весело да споделя с него част от проблемите ми в момента. ;) Добре че той беше първи, та да ида да прочета статията и да не се ядосвам на другите след него. Които, за разлика от него, явно не бяха в добро настроение.

Казвам, че е трябвало да ида на въпросната страница и го казвам така, сякаш тя ми е далече, защото аз просто от доста време вече не го чета този сайт.

За мен “Линукс за българи” изигра някаква роля преди време, но от доста месеци вече, може би от около две години просто дърпа назад и надолу всеки доближил се. Преди много време бях подхвърлил на Никола на два-три пъти на бирени срещи да си сложат уики и да заформят общност от автори. Защото за мен това беше шансът сайтът да не се превърне в говорилня за хлапета, каквато от мно-о-ого време е Дир.бг и каквато стана “Линукс за българи” в крайна сметка. Сега имат уики, но е късно.

Рядко влизам, както казах; бях оставил сайта на заден план сред отметките ми. Днес за първи път го отворих заради spim. Тъжно ми е, защото преди доста вече време харесвах да ходя там. Мястото беше ентусиазиращо “манияшко”. Днес е детска забавачка.