Monthly Archives: May 2006

Защита на личните данни с EncFS

Неприкосновеността на личните данни е нещо толкова подразбиращо се в днешния свят, толкова близко до ума, че все по-често хората започват да забравят какво означава тази неприкосновеност. Все по-често чуваме “ами нека ме наблюдават, аз нищо лошо не правя” или “да ми вземат данните, аз нямам тайни”. Все повече хора, водени от неразбиране или от някакъв особен страх от системата, с готовност предоставят данните си, като дори се надяват това предоставяне, тази излишна откритост да е гаранция за тях пред властите, че не вършат нищо нередно. “Ето, вижте ме, аз нищо лошо не правя! Ако правех, щях да се крия, нали? Е, аз не се крия, следователно съм чист…” Много хора, когато бъдат помолени от системния администратор да въведат паролата си, вместо това те с готовност му я издиктуват. “Аз бавно пиша, напиши я ти – тя е лесна, от 1 до 5”. Или “Паролата ми е 123sex, исках по-лесна, ама трябвало и букви, и цифри, затова е толкова неудобна”. Ужас и безумие…
Тази заблуда е така умело насадена в обществото и е достатъчно гъвкава, тъй че както позволява прекаляване с властта, благодарение на доброволното преотстъпване на лични данни и допускане в личното пространство от страна на самите граждани, така и в същото време може да бъде пропагандирана в медиите личната свобода и отговорност на всеки гражданин. Какво се получава – хем сме свободни, имаме отговорности, имаме личен живот и лични данни, които по подразбиране не са за чужди очи, хем ако защитаваме личното си пространство, значи “има нещо” – иначе защо бихме крили данните?
Това звучи нормално на доста хора, но всъщност е дълбоко извратено. Доста хора го приемат, сигурно защото просто нямат много данни в Интернет – понеже най-често става дума за защита и предоставяне на лични електронни данни. Те хората нямат с какво сирене да си купят, та камо ли да вземат да се тревожат за свободата и отговорността в Интернет.
И все пак сравнително ограниченото ползване на Интернет у нас не може да е оправдание да не защитавате електронните си данни. Представете си, че някой ви каже “защо не ми даваш ключ от апартамента си, да не би да криеш нещо в него?” или “защо отиваш сам в тоалетната, вършиш нещо нередно сигурно?”. Или пък си представете, че се приеме за нещо нормално да казвате на всеки pin-кода на дебитната си карта. Неприятно, нали? Не вършите нищо нередно, нямате откраднати телевизори вкъщи и откраднати пари в картата си, но все пак не раздавате ключове и кодове на всеки, който се усъмни, нали?

Как да защитим данните на компютъра си?
Първо – инсталирайте си GNU/Linux! Няма никакво оправдание да не го правите – всички ехидни забележки на уиндоус-феновете от типа на “Линукс е мно-ого назад още”, “трудно е с Линукс, за разлика от уиндоус, където всичко е лесно” и други подобни просто вече не вървят! За GNU/Linux, *BSD и другите подобни свободни системи има толкова много и качествен софтуер вече, толкова бързо се развива той и толкова голяма част от него е преведен на български (при това много добре), че наистина ви бяга лесното оправдание. Дори измъкването с “навика” и с трудното “свикване” с новата среда не е актуално – има такива дистрибуции, които са ориентирани изцяло към потребителя на графична среда и се инсталират почти автоматично. Дори в общия случай разпознават хардуера по-добре от уиндоуса ви и нямат нужда от допълнителни приставки от сайтовете на производителите. Вземете си Ubuntu, Knoppix или българския Tilix и престанете да се оправдавате с несъществуващи трудности! Уиндоус-“специалистите” ви лъжат – наистина да се работи с GNU/Linux е лесно, удобно, приятно и сигурно.
След като вече използвате правилния вид софтуер, можете да помислите по-мащабно за защитаване на данните си. Практически единственият начин е да използвате шифриране на данните. Терминът на английски е ‘encryption” и на български често се среща транскрибиран като “криптиране”. Без да съм специалист в областта (нека някой такъв ме поправи, ако правя грешка в момента;), смятам по-правилно на български да се казва “шифриране”. Думата “криптиране” идва най-общо от “скриване”, а когато говорим за “encryption”, имаме предвид такъв вид скриване на информацията, при който се използва ключ, шифър. Данните не са просто трудни за откриване, те имат нужда от уникален шифър, за да бъдат достъпени. Затова ще използваме думата “шифриране” за превод на английския термин “encryption”. (Още веднъж – ако някой специалист по език или по информатика има различно обяснение, нека го сподели).

Как най-удобно се шифрират данните?
Ще говорим с примери. Най-често и най-лесно ще шифрирате данните си по три начина.

Първият начин е да шифрирате всеки отделен файл с GnuPG (свободният аналог на програмата PGP и имплементация на стандарта OpenPGP), най-често през някой от графичните инструменти за работа с него. Неудобството на този метод е, че всеки отделен файл трябва да го разшифрирате преди употреба. И съответно трябва да го запишете другаде нешифриран, за да могат програмите ви да работят с него. Често остава винаги притеснението “изтрих ли разшифрирания файл с паролите ми, като тръгвах от вкъщи?”. Работата с така шифрираните данни не е прозрачна за програмите ви. Трябва да се грижите допълнително за сигурността на разшифрираните данни. Макар да има някои програми, които сами се грижат да изтриват временните разшифрирани данни, това е компромисно решение.
Шифрирането на отделни файлове е полезно и удобно в случаите, когато искате да направите архив и ще достъпвате данните си рядко. Тогава леко затрудненото им използване се превръща в предимство за сигурността им.

Вторият начин е да шифрирате цяло устройство с DM-Crypt. Така достъпвате данните си като отделно устройство, което може да е логическо и да представлява физически само един файл, но може и да е отделен дял на диска или отделен диск. Удобството е по-голямата прозрачност за програмите – веднъж разшифрирано, устройството може да се използва от всяка програма в системата ви все едно е най-нормално друго устройство за съхранение на данни.
Неудобството на този метод е, че се налага да пренастроите Linux-ядрото си за работа с него. Ако поддръжката на RAID (CONFIG_MD), Device mapper (CONFIG_BLK_DEV_MD), Crypt target (CONFIG_DM_CRYPT), AES (CONFIG_CRYPTO_AES) и Loopback device (CONFIG_BLK_DEV_LOOP) не е включена, няма да можете да използвате DM-Crypt. В повечето съвременни дистрибуции ядрата Линукс се пакетират с включени почти всички възможни настройки, така че много вероятно е всичко да е въпрос само на включване на съответните модули на ядрото.

# modprobe dm-crypt
Тази команда би трябвало да зареди всичко нужно, стига то да е било пакетирано в модулите. Ако нямате някои от нужните модули, ще трябва да пренастроите и прекомпилирате ядрото си, като включите описаните по-горе настройки.

След това ви трябват програмите cryptsetup и PAM-библиотеката libpam-mount. Възможно е вече да ги имате на системата си, инсталирането им е лесно и е описано в сайтовете им. Ако сте с базирана на Дебиан дистрибуция, командата ‘apt-get install cryptsetup libpam-mount’ ще ги инсталира. С cryptsetup създавате шифрираното устройство, а с libpam-mount можете така да настроите системата си, че потребителското ви име и парола да отключва и монтира въпросното устройство като ваша домашна директория. Така никой, дори и root няма да има достъп до личната ви домашна директория, защото тя ще е шифрирана.
DM-Crypt е много удобен начин за шифриране на данните, но има още един, който функционално е подобен, но е по-удобен, защото е преносим между различни системи, различни компютри, с различни ядра Линукс.

Третият и най-преносим и прозрачен за програмите начин е да шифрирате отделни директории с EncFS. EncFS използва модула към ядрото на FUSE (Filesystem in USErspace) за да монтира шифрирани директории все едно са друго устройство, както се монтират например мрежови устройства (като споделени директории от Уиндоус и Samba) или локални дискови устройства, записвачки, флопита, usb-памети. Удобството на FUSE е в това, че нямате нужда от отделен модул за всяко ново устройство – ако си поддържа от общия fuse-модул, монтирането е възможно. В повечето дистрибуции FUSE е включено по подразбиране:

# modprobe fuse
Това ще зареди модула, ако вече не е зареден. След това трябва да инсталирате пакетите encfs, libpam-encfs и gmailfs. Отново, в Дебиан това става с командата ‘apt-get install encfs libpam-encfs gmailfs’. Първите два пакета служат за работата с EncFS, а третият ще разгледаме накрая. Създавате нова шифрирана директория с командата:

$ encfs ~/.crypt ~/decrypted
Изберете настройката “p” за режим “параноя” с най-“затегнатите” подразбиращи се настройки. Това ще създаде шифрирана директория ~/.crypt и ще я монтира разшифрирана в ~/decrypted. В домашната си директория ще имате една скрита директория ~/.crypt, която ще е шифрирана и съдържанието в нея ще е това на директорията ~/decrypted. Когато създавате, променяте или копирате файл в ~/decrypted, той автоматично ще се шифрира и записва в ~/.crypt. Видимото, разшифрирано съдържание ще е в ~/decrypted само след монтиране с:

$ encfs ~/.crypt ~/decrypted
След като вече съществуват тези директории, ще бъдете попитани само за паролата, която сте задали при създаването им. И след това данните ще се монтират във видимата директория в четим вид. Ако сте задали “p” за най-“затегнатия” режим, освен по-високото шифриране, също така имената на директориите и файловете в шифрирания вариант ще бъдат разбъркани до неузнаваемост. Дължината на имената им и числата на големината им – също. Никой, дори root на машината или крадецът, добрал се до диска ви, няма да може да разбере дали имате нещо ценно в тази директория или има наистина ненужни и безсмислени данни. Каквито и да са, данните са си ваши и са защитени.
Когато искате да размонтирате директорията, защото сте приключили с работата по защитените файлове или просто искате да оставите компютъра на друг човек за час-два, изпълнете командата:

$ fusermount -u ~/decrypted
Това ще размонтира директорията, видимите данни ще изчезнат и ще останат само физически записаните като шифрирани файлове и директории данни в ~/.crypt. Всички промени, които сте правили по данните докато са били видими, ще се запазят – всъщност всички те се запазват в оригиналната директория още в момента на записването им. Видимата директория съществува само логически, на харддиска на компютъра съществува физически само шифрираната информация. Затова ако натиснете бутон с асоциирана команда ‘fusermount -u ~/decrypted’, веднага данните ще станат недостъпни. Също така при рестартиране на машината ще трябва да въведете паролата за директорията и да я монтирате с encfs, иначе данните са си недостъпни. Ако решите да изтриете бързо данните, може да го направите, като изтриете ~/.crypt. Все пак внимавайте и не го правете прибързано – това са личните ви данни :)

Шифриране на цял потребителски профил
В така създадената с EncFS директория можете да преместите всичко, което решите от потребителските си файлове. Офисни и други документи, които са само за вашите очи, файлове с пароли и други чувствителни данни и всичко, което прецените, че трябва да бъде защитено. Но можете да отидете още по-напред, като шифрирате цялата си домашна директория. Освен всички лични документи, изходни файлове от най-различни обработващи програми, там се намират и конфигурационните ви файлове. Настройките в скритите ви файлове (тези с точка в началото, те често не се виждат при подразбиращия се преглед) могат да бъдат много ценни за разбиващия системата ви и търсещия информация за вас. Там се записват, често в явен вид, имена и пароли в настройките на програми, различни специални настройки, също така и история на командите, които сте изпълнявали (понякога в самия ред на командата може да е добавена и парола) и т.н. Казано накратко – не само офисните ви документи съдържат ценна за претърсващия директориите ви информация. В много от скритите файлове с настройки в домашната ви директория има ценни данни.
Можете да създадете шифрирано устройство с DM-Crypt или шифрирана директория с EncFS и след това със съответния модул за PAM да настроите системата си така, че при влизането ви като потребител шифрираното устройство или директория да се разшифрира и да се монтира на мястото на домашната ви директория. Така абсолютно всичко, което правите на личния си компютър, ще бъде лично ваше и никой няма да може да следи действията ви. В случая с EncFS дори и администраторът (root) на системата ще вижда шифрираните данни в монтираната директория, защото монтирането и изцяло с правата на съответния потребител, в случая – с вашите и само вашите права. Само вие виждате собствената си домашна директория, независимо дали е монтирана или не.
Ето примерни описанния за настройка на PAM-модулите за EncFS и за DM-Crypt (на френски) и DM-Crypt с LUKS (Linux Unified Key Setup, считан от мнозина за бъдещия стандарт за шифриране на дискове под GNU/Linux).

Отдалечено монтиране на шифрирани данни в GMail
Освен всичко това можете да настроите системата си така, че шифрираната директория с EncFS да е не локална, а отдалечена, мрежова директория. Това може да е предварително монтиран споделен ресурс от друг компютър в мрежата, но много по-сигурно, много по-добре е да е независим и наистина отдалечен ресурс. Такъв ресурс е GMail. Това е електронната поща на Google и освен че е безплатна и е огромна (над 1 гигабайт ще стигне на всеки за домашна директория, поне за чувствителните данни), е и достъпна от програмите. Google се грижат повечето от услугите им да имат публично достъпен програмен интерфейс – можете през настолна програма да управлявате пощата, календара, сателитните карти и т.н.
За да можете да използвате поща в GMail като монтирана отдалечено директория, трябва да инсталирате gmailfs. Той също ползва FUSE, инсталирана за EncFS по-горе. Можете да монтирате пощенската си кутия в GMail и да я използвате като директория за съхранение на файлове с командата:

$ mount.gmailfs none ~/gmailfiles -o username=gmailusername -p
Където ‘gmailusername’ е името ви в gmail. Можете да добавите опцията ‘-e’ и тогава ще бъде използвана EncFS за шифриране на данните. Така в пощата ви в GMail ще има неразбираеми писма, които при монтиране с gmailfs с опция ‘-e’ ще бъдат видими само от вас.

Можете да стигнете и дотам, че да пожелаете да монтирате цялата си домашна директория шифрирано (с EncFS, с опцията ‘-e’) в поща в GMail (с gmailfs) и така освен че домашната ви директория с всички файлове с настройки на профила ви и личните ви файлове ще бъде защитена с EncFS, цялата тази информация ще се съхранява далече от вас в сървърите на Google. Така и най-умелият крадец на данни ще трябва освен всичките ви защити да разбие и тази на пощенската ви кутия в Google. Все пак преценете добре дали си заслужава – скоростта на обмен на файловете между компютъра и уеб-пощата може да е доста бавен. А при нормална работа много програми често пишат в домашната директория служебна информация и това може да забави ужасно много работата, ако се налага всеки път свързване с пощата на Google.
Но като оставим настрана този най-краен вариант, другите възможности – защитаване на отделни устройства, директории или домашни потребителски директории съответно с DM-Crypt или EncFS и отдалечено монтиране на шифрирани директории в GMail са все неща, които определено си заслужават да ги проучите.

Личните ви данни по подразбиране са само за ваше лично ползване, но ако не ги шифрирате всеки може да ги види, дори понякога и без да ги търси нарочно. Както не размахвате по улицата листче с написани кодове за достъп до картите и сметките си, така се грижете и за електронните си данни. Не е трудно.

Иракли: митовете

Все по-ясно проличава, поне за мен, че в дискусията за местността “Иракли” има някои неразбирания, приети “на доверие” предразсъдъци. Около Иракли витаят митове и понеже това са митовете на всяка подобна дискусия, на всяко обръщане на внимание към застрояването на чисти терени, тези митове трябва да бъдат разгледани, обговорени и разрушени. Трябва да се пристъпи към тях като към идол – “с чук в ръка”. И да се обсъждат, докато всички в разговора не чуят кънтенето на кухо.

Ще се строи се извън защитената местност
Защитниците на проекта за застрояване на Иракли постоянно повтарят, че проектът е да се построят малки хотелчета и вилни зони извън района, обозначен като защитена местност “Иракли”. Това е пропаганда. Пропаганда е, защото представя информацията избирателно – така хората чуват нещо, но не всичко и някой уверен в себе си общински архитект или местен кмет с твърд и нетреперещ глас им обяснява по телевизията, че всичко е наред, няма никакъв проблем, защото всъщност все още не са издадени разрешителните за строеж, а пък когато ги издадат, те щели да са за места извън “резервата”.

Истината е малко по-друга. Наистина в момента съществува защитена местност “Иракли” и, съвсем логично, в нея не може да се провежда стопанска дейност и да се строят постоянни постройки. Дотук – добре. Защитниците на застрояването и председателите на дружествата на собствениците обаче пропускат нещо, което е много удобно за тях да го пропуснат. Става дума за това, че при влизането на България в ЕС трябва да обявим 1/3 от цялата територия на страната за защитена територия. Това ще бъдат различни райони от страната, с различна степен на ограниченията в тях и с различна оценка на екологичната им стойност. “Защитена местност” е такъв вид защитена територия, която е с доста по-малко строг режим от този на “резервата” например. Това означава, че в защитените местности ще може да се организират платени екскурзии с водачи и други подобни щадящи природата бизнес-начинания. Но не – инвеститорите искат да застроят района около днешната защитена местност “Иракли”. Защо?

Отговорът е много прост. В момента процентът на защитените територии е по-малък от предвижданата 1/3. Някои местности дори вече са замърсени или незаконно застроени и трябва да бъдат извадени от списъка. Изготвен е преди време нов списък с описания и екологични оценки на най-различни местности в цяла България. Една от тези местности е “Иракли”. Но не “Иракли” в сегашните му граници, а цялата област от южния склон на нос Емине на юг до Обзор на север. Грубо казано, това е около два пъти повече от сегашната територия на защитената местност “Иракли”.

Проектът за застрояване, който някои се опитват да прокарат сега, е на точно тези допълнителни земи, които се предвижда да влязат в защитената местност, когато влезем в ЕС. За да се съобразим с европейските екологични норми. Това се прави точно в този момент и точно сега се пуска в ход пропагандата “ние ще пазим” и “ние строим извън резервата”, защото ако местността е застроена при влизането ни в ЕС, просто ще бъде избрано друго място за защита. Никой европеец няма да е толкова луд, че да препоръча създаването на защитена местност там, където има курортен комплекс.

Съответно след години в тази вече разработена строително земя ще може да се издигат и други курорти, и по-мащабни жилищни сгради. Ще може да се експлоатира на воля. С две думи – в момента битката е за “захапване” на Иракли. И за непозволяване на разширяването на защитената местност. Всичко друго като обяснение е прах в очите.

По-добре да има курорт, отколкото диваци да цапат
Вярно е, че много от хората, които са ходили през последните години в Иракли, са замърсявали с отпадъци. Но това не може да е оправдание да се построи курорт на място, предвидено за нова, по-голяма защитена местност. Аз съм ходил в Иракли сравнително отдавна, преди 6-7 години сигурно вече. Тогава нямаше такова замърсяване, а хора ходеха. Всъщност проблемът със замърсяването от къмпингуващите не е проблем на къмпингуването, а на културата на хората. И не става дума само за Иракли и само за морето – на много места в планините къмпингуващите замърсяват горите, изхвърлят си боклука на импровизирани сметища, които после остават да растат така с години.

И ако някой казва “на морето ходят да цапат софиянците”, то аз мога да му кажа, че на планина ходят да цапат морските. Не, сериозно, така си е – особено в по-нови курортни селища, като тези в Троянския балкан, където инфраструктурата, високите цени и мутра-традициите все още не са се наложили както в други места, наистина има хора, които вървят в гората, ядат вафла и хвърлят опаковката. Вярно – в гората замърсяването е по-“разпределено”, по-трудно се забелязва. Не е като на морето, където всеки цапа на плажа и край него и боклукът се вижда по-бързо и по-отдалеч. Но замърсяването е еднакво и замърсяваме всички, няма какво да се лъжем.

Сигурно причината да има такъв бум на битовото замърсяване е в ниския ни стандарт, малките ни заплати, отчуждеността ни и озверяващото ни отчаяние. Но това е културен проблем. Не проблем на застроеност или незастроеност. Замърсяването с битови отпадъци по време на почивка ще се премахне не като построим поредната почивна станция, а като възпитаме децата си да не хвърлят боклука си край пътеката.

Инвеститорът ще пази природата
Глупости – природата се опазва не от, а въпреки строителните предприемачи. Това, което разправят разните “инвеститори” – че щели да запазят природата, че те строели “екологично съобразено”, че само с инвеститорски интерес може да се запази природата там чиста, е пълна измислица. Ясно като бял ден е, че комплекс с бели къщички, между тях алеи и живи плетове и тук-там по някое дърво за сянка, “за цвят” не е място, където има дива природа. Вземете само всичките химикали, с които се обработва почвата и градинките, препаратите срещу комари, срещу кърлежи, отровите за плевелите и торовете за райграса и живия плет и става ясно – представата на предприемачите за екология е нещо много извратено.

В “Иракли” става дума не за поддържане на градски парк, както явно си го представят някои местни управници и чиновниците от ресорните министерства. Градски парк са например Западният парк, Северният парк, Борисовата градина в София. Южния да не го споменаваме редом с другите, че и там е започнало едно “опазване” от строителни предприемачи. Иракли не е и не може да бъде градски парк. Това е местност, която е оценена от екологични специалисти като ценна за запазване на биологичното разнообразие в района, в страната, в полуострова. Там и в близост не трябва да има паркове с химикали, асфалтови алеи и басейни в дворовете. Там природата трябва да се остави колкото е възможно да се регулира сама. Абсурдно е да твърдим, че построяването на курортен комплекс ще опази растителните и животински видове, ще накара птиците да продължат да гнездят там. Глупаво е да се казва, че инвеститорът ще “запазва природата”, при условие, че ще докарва сюрия туристи, които най-малкото ще притесняват животните и ще ги отблъскват навътре в гората.

Забележете – има различни видове туристи. Тези, които ще привлече един курортен комплекс, са от типа “да избягам от шефа с дайкири в ръка на фона на морето”. Нямам нищо против такива хора, аз самият понякога почивам така. Но има и друг вид туристи, които отиват на море заради морето, а не заради дайкирито. Едните искат да се запази морето, природата, спокойствието от естествената среда. А другите искат да се запази спокойствието от пиене на дайкири на фона на морето. Лошо няма, и двете желания са нормални. Но курорти, в които може да се задоволява това второ желание имаме толкова много по морето! Който иска, нека иде в “Златните”, “Албена”, “Слънчев бряг”, Созопол вече също е като център на мегаполис, както и Поморие, Несебър – почти всички градчета и села са станали курортни мега-центрове.

Ако търсите лукс на всяка цена, идете там! Не ходете в Иракли, оставете поне няколко местенца, където да могат да ходят и други хора – тия, дето ходят заради морето и неговото спокойствие, заради морето без хора.

Ще се застрои всичко, земята ще се залее с бетон.
Това казват някои хора, които са силно загрижени за съхранението на екосистемите в нормалния им, балансиран вид. По принцип те са прави – наистина където се започнат строежи, неминуемо се разрушава природата. Но има и естествен регулиращ механизъм на пазара – никой не е толкова луд, че всяко лято да ходи напуска асфалтовия мегаполис и да отива на почивка на море в комплекс без никаква зеленина. Имало море ли? Че кой ходи на курортен комплекс чак толкова заради морето? Заради морето се ходи на бунгала, на къмпинг, на палатка с приятели, на гости на бабата на човек от компанията, която има къща на село до морето. А на курортен комплекс се ходи заради баровете далеч от шефа, заведенията, където спокойно можеш да си поръчаш нещо, дето се консумира с бутилка вино и то два часа. Без да гледаш часовника заради обедната почивка. Там се ходи не заради плажа, жегата по улиците и морето, дето почти винаги е мръсно, бурно или претъпкано с досадни хлапетии. Там се ходи въпреки това и се ходи заради баровете, кафенетата, липсата на колеги и шефове, почивката за зумера на мобилния апарат, разходките в хладния вечерен въздух от ресторанта към квартирата. Никой не ходи на квартира в курортен комплекс заради морето и природата… моля ви се… :)

Та корективът е в клиентите – ако всичко се залее с бетон, ако не прилича на “луксозно село”, хората просто няма да ходят там. Защото ако не е луксозно село, значи е поредният мръсен град. А ние мръсни градове си имаме достатъчно, целогодишно.

Сигурно има и други предразсъдъци. Сигурно и тези тук не съм разгледал съвсем обстойно или пък съвсем правилно. Може и аз да бъркам нещо. Това са просто част от проблемите, видени от мой поглед. Опитвам се да бъда по-обективен, но всеки носи субективното със себе си. Ако имате реплики, ще се радвам на дискусия.

Иракли в опасност!

Днес научих, че в Иракли са започнали да заравняват земята за строеж. Не зная докъде точно са стигнали усилията на толкова много хора в Интернет, как са помогнали подписките, апелите до български и европейски административни органи. Не зная дали наистина ще построят курортното селище в Иракли. Не зная и дали ще успее проектът за обявяване на цялата местност (от южния бряг на нос Емине до Обзор) за защитена територия.
В момента мога само да се надявам на добра развръзка. И да се възмущавам от новината за багерите. Защото преди седмица Ростислав a.k.a. zbrox ми разказваше как е отишъл скоро на Иракли и е “уцелил” доброволната акция по почистване на района. Помня, че се зарадвах, че не е имало строежи и машини и че момчетата и момичетата са успели да изчистят плажа и гората.
Но явно сега Иракли има нужда от помощ!
—-
Ако случайно сте пропуснали новините от Иракли, ако сте били много заети или сте живели на другия край на света, сигурно не знаете, че преди време бавно и полека някои “заинтересовани” започнаха да сменят статута на земите около защитената местност “Иракли”. Иракли се намира точно по средата на българското черноморие, там, където Стара планина се спуска във вълните на Черно море. Намира се на север от нос Емине и на юг от село Обзор. Сегашната защитена местност е сравнително малка и съгласно нашето законодателство не й принадлежи “буферна зона”, както е при резерватите. Това означава, че може да се строи курорт и експлоатира земята на метри от границата на защитената местност.
Когато влезем в ЕС, трябва една трета от цялата територия на страната ни да е със статут на защитена територия. Това е положението, най-кратко и ясно казано. Под “защитена територия” се разбират по-слабо контролираните “защитени местности”, по-строгите “резервати”, както и “природен парк”, “поддържан парк” и “природна забележителност” (за малки местности и отделни обекти).
Съгласно проекта “Натура 2000“, изработен за целите на европейския ни присъединителен процес, цялата местност от южния склон на нос Емине чак до Обзор на север ще трябва да стане “защитена местност“. Причините са много и са все обосновани – в местността са обиталищата на много видове животни, както и на някои много редки за страната ни птици. Близостта на планината и морето е създала уникална среда за тях, която с промяната си ще доведе до прогонването им и до логичното им намаляване и дори изчезване от земите ни. Освен това целият район на Иракли е известен като богат на много редки растения, много от които също са защитени и застрашени от изчезване.

На фона на всичко това – проектите за голяма и добре уредена защитена местност с европейски статут, плановете за поддържане на екологично уникалния район, някои хора са решили да завладеят тези земи и да построят там курорт, от който да печелят добри пари. Нещо повече, тече постоянна кампания за убеждаване на местното население по черноморието ни, че видите ли, било много, ама много хубаво да си продадат земите на новите инвеститори, за да можело областта да се “развие” и после да има работа и за тях. Сигурно става дума за работа в лъскавите плажни барове…
Под влиянието на тази пропаганда, прокарвана на местно ниво от корумпирани кметове на общини, които се надяват така да “заделят” част от баницата и за себе си и семействата си, хората наистина са започнали да продават земите си. Масово. И то не от днес, а вече от поне четири-пет години. Резултатът може да бъде плачевен за курортите ни, които са по-застроени от американски мегаполис и всичко самобитно в тях е вече унищожено. Масово са застроени вече и самите плажни ивици – територия, която по закон е обществена собственост и никой няма право да строи частни постоянни постройки на нея. Има хотели досами прибоя, в пясъка.
Но по-важното е, че уникални с растителното и животинското си разнообразие местности като Иракли са на път да бъдат унищожени. Така птиците ще бъдат прогонени, няма да гнездят там, чакалите ще се скрият навътре на изток в планината, а уникалните растителни видове просто ще бъдат изкоренени, залети с бетон или посипани с чакъл за алеи и строителни отпадъци.

Преди време бях започнал тук кампания за защита на Иракли и за по-бързото въвеждане на новата защитена местност там. Както и много други хора, в много други сайтове писах за нуждата местността да бъде запазена. Не директната нужда на природолюбителя, който ще отиде там да наблюдава с бинокъл и опръстенява гнездящите там птици. Не криворазбраната от масовата публика нужда на летовника, който ще заеме част от големия плаж в северната му, близка по пътя част. Говоря за нуждата от опазване на биологичното разнообразие в района – нещо, което следва да засяга всички ни. И тези, които се изживяват като ултра-ърбан също трябва да знаят, че част от “градското разбиране” е толерантното отношение към природата. Градовете съществуват (според някои “все още”) не защото са откъснати от природата, а въпреки това. Точно градската култура е тази, която може да бъде балансьорът между апетитите на строителните предприемачи и притиснатите в ъгъла от високите цени и кметската пропаганда местни собственици.

Затова апелирам към хората, които се чувстват част от “градската” култура – независимо дали живеят в голям град или малко село, ако чувствате близка такава нужда от равновесие, ако усещате, че от вас зависи здравият разум да надделее, ако и за вас е ясно как някой се опитва да построи колкото може по-бързо “нещо” в Иракли, за да предотврати обявяването на защитената местност, направете нещо! Кажете на приятел, кажете на познат във властта! Споделете с близките си, обсъдете проблема с колегите или съучениците си! Бъдете будната съвест на гражданското общество по този проблем!

Нов живот за стари книги: проектът

Проектът “Нов живот за стари книги” е инициатива в Интернет, която има за цел да доведе до българската публика класически, известни ни още от детството преводни книги. Сегашните преводи на някои от тези книги, с които в ръка сме заспивали, са със запазени от издателствата права. Затова не може тези преводи да се публикуват свободно и да са обществено достъпни. Можем единствено да се надяваме издателствата да решат да пуснат ново издание и да имаме парите да си ги купим. Решението на проблема е в създаване на конкурентна среда, в която да можем да четем различни преводи и да избираме по-добрия и по-достъпния.

Продуктите на проекта за нови преводи ще бъдат лицензирани с някои права запазени (с лицензите от групана Creative Commons) или без никакви запазени права. Това означава, че преводите ще могат да се четат, разпространяват, изтеглят от Интернет и споделят с приятели. Редом с напълно свободната електронна версия на превода ще бъде налична и възможността за поръчване през Интернет на отпечатано тяло, като печалбите от тези продажби ще се разпределят между създалите продукта преводачи, редактори и дизайнери на текста и корицата.

Какво може да промени този проект?
Новите преводи могат да съберат енергията и ентусиазма на много преводачи, които искат да превеждат за хората, а не само за пазарните стратегии на издателите. Много филолози, които днес работят в друга сфера, не по специалността си и няма да имат възможността да преведат нещо за голям издател, могат да се включат в проекта и да зарадват читателите.
Имената на тези преводачи ще бъдат вписани в преводите и преведените текстове, след графично оформление, ще бъдат предоставени за публикуване в интернет-издателства. Това означава, че всеки, който иска да притежава хартиено копие на преведената книга, ще може да си я поръча срещу малка сума и ще знае, че цената, която плаща, отива в джоба на преводачите, редакторите и дизайнерите. И че с всяко купуване на книга от проекта подпомага пряко развитието му. Участва в осигуряването на прехрана на тези хора, като заплаща работата по специалността им. Вместо да продават по сергии и да работят в барове, те ще могат да превеждат, редактират, рисуват корици…

Какво е състоянието в момента?
Всяка книга, както и всяка друга творба на изкуството след създаването си автоматично получава защита на т.нар. “авторски права” от закона. В различните страни законите за авторско право са различни, но в съвременния западен свят (тоест и у нас, а и почти навсякъде по света) са сходни помежду си. Тези “авторски права” гарантират пълен монопол върху разпореждането с творбата след създаването и публикуването й през целия живот на автора и дори след смъртта му – у нас срокът е 70 години след смъртта на автора. Монополът на “авторските права” може да се преотстъпва и откупува – това е в основата на издателския бизнес, най-ценният ресурс там е откупеното авторско право. Понякога с договора издателите го откупуват временно, при определени условия, за определени употреби или направо откупуват пълните права от автора.

Авторите най-често нямат възможността сами да издават книгите си, затова подписват такива договори с издателите. И се прехранват с хонорари за творбите си. Както например навремето Ван Гог е рисувал или Достоевски е писал – следващата картина или следващият разказ е бил авансово изплатен и парите са отишли за наем и храна. Истинските права, които урежда законът, не са авторски, а издателски. Възникването на идеята за авторските права е свързано с началото на масовото издаване на печатни книги. Целта е регулиране на издателския бизнес и съответното му държавно облагане. Затова на практика законите за авторски права служат най-често и най-видимо на издателите, по-незабележимо за държавни такси и едва на последно място идва авторът.
Но какво става, когато авторът умре? Ако е бил собственик на правата си и ако книгите му се продават, може наистина да има малко пари за децата му. Но защо трябва давността на правата да е цели 70 години след смъртта на автора? Статистиките сочат, че почти всички книги са продаваеми масово през първата година на издаването си. Малка част – и през втората година. Едва много малко от книгите – тези, които издържат второ и трето поредно издание, могат да носят печалби повече години. Но във всички случаи става дума за период под десет години.

Книгите, които продължават да печелят пари от допълнителни тиражи и от постоянното си преиздаване, са много малко и са известни световни класики. Всички останали произведения попадат в пазарната им сянка и изчакват 70-годишния законов срок. Недостъпни за свободно обществено използване. Не става дума, че не са безплатни – тези книги нямат тираж, нямат нови издания, няма дори и бройки в по-малките библиотеки. Дори и за човек, който иска да плати за тях, те остават недостъпни.
Същата е и съдбата на филмите, между другото – много ясен и отрезвяващ пример е този с авторските права в киното. Огромен брой стари киноленти са безвъзвратно загубени вече, защото са се разпаднали химически, докато “чакат” изтичането на правата им. След като са стояли дълги години в хранилищата на филмовите компании, днес в кутиите им има само сив прах. Не е било легално възможно дори да се копират с цел физическо запазване – законът за авторското право се занимава именно с ограничаване на копирането.

Как можете да се включите и вие?
Проектът “Нов живот за стари книги” е постоянен, няма срокове и можете да го подпомагате както намерите за добре и когато имате възможност. Най-вече проектът ще има нужда от преводачи и редактори. Всеки, който има интерес към графичното и текстово предпечатно оформление също може да бъде полезен. Икономическата схема, по която ще се получават евентуалните печалби от продуктите на проекта не е съвсем уточнена, но едно е сигурно – основният ресурс винаги ще бъде връщан на самите преводачи, редактори и дизайнери. Това означава, че ако проектът успява да продава част от творбите, печалбите ще бъдат за създалите ги.

И по-конкретно?
Засега адресът на проекта е този:

http://yasen.lindeas.com/wiki/OldBooks.
Там ще се извършва работата по текстовете. В скоро време описанията там ще бъдат по-удобно подредени и работата ще бъде улеснена. Всеки е добре дошъл да добавя предложения за конкретни нови преводи и да се добавя в списъците като преводач или редактор.

В скоро време очаквам да се появят подобни проекти и в други сайтове. Дори призовавам който има интерес към идеята, да я подкрепи с проект на своя си сайт. Инициативата може да избегне неудобствата на централизирането си и да се развие разпределено. Когато отделните проекти в различните сайтове напреднат достатъчно и имат конкретни резултати, готови преводи на текстове, може да се започне събиране на хората на периодични срещи – на живо или, при невъзможност, през мрежата. Тези срещи ще имат възможността да прераснат в свободни литературни клубове. Посоките за развитие на проекта след това са много, различни и интересни. Най-добре да ги оставим на бъдещето :)

Честит ни празник – 24-ти май!

Днес е 24-ти май – денят, който отбелязваме като празник на славянската писменост. Не искам точно днес да се задълбаваме много във въпроса доколко е славянска и дали Константин-Кирил и брат му Методий са създали първо глаголицата или първо кирилицата. Има историческа хипотеза, според която двамата братя създават глаголицата, а след това ученикът им Климент Охридски създава кирилицата. Има и обратно на това твърдение, което казва пък, че кирилицата е създадена именно от Константин-Кирил Философ, а глаголицата е създадена по-късно от учениците. Има и други предположения, едно от друго по-интересни и всяко подкрепено с достатъчно логика или част от оскъдните от това историческо време писмени източници.
Но най-важното е, че азбуките, съставени от братята Кирил и Методий са предназначени да обслужват езика, който днес наричаме с общото име “славянски” и представлява всъщност старобългарския език. Който се е говорел из българските земи по времето на последния български кан, Борис I и синовете му княз Владимир и един от най-образованите български владетели, цар Симеон Велики. Вярно е, че тази същата азбука, в двата си варианта, които в началото са се срещали заедно и едва времето е наложило по-близката графично до византийските букви кирилица, е била използвана от много други народи, все близки на България. В близки земи географски, които различни владетели ту са присъединявали към границите на България, ту са отстъпвали. И в близки културно земи, където се е разпространило християнството. А след Византия именно България е била най-развитата културно страна из целия познат тогава в тази част на света цивилизован свят.
Само примерът с влиянието на кирилицата върху руското развитие е показателен. Някои историци дори изказват мнения, че Руската империя се е стремяла да повтори славата и да “възстанови” в себе си Източната римска империя и съвсем осъзнато са имали предвид не Византия, а България. Причина за такова приемане на имперското наследство от България, а не от Византия някои виждат в езиковата близост, довела до такова развитие на съвременния руски език, че днес сравнително лесно българите разбират руския и руснаците разбират българския. Но не можем дори да намекнем за такава езикова близост на някой от тези езици с гръцкия, езика на оцелялата и велика източна християнска империя.
Но как точно са се смесвали езиците, кои думи какъв път са извървели е въпрос, с който следва да се занимават съответните науки. Днес не бива да ни вълнуват въпроси за наследството на Кирил и Методий, защото такива теми само пораждат и подклаждат безмислени вражди за някакво въображаемо историческо равновесие. В историята не могат да бъдат търсени възмездия, защото историографията се пише от отделни хора, с техните лични разбирания и светогледи. Затова историографията, конкретният разказ за събитията се променя с всяко ново изследване, с всеки нов прочит и в това е част от очарованието на историческата наука.
Историята като историческо разбиране, от друга страна, не оставя място за съмнения относно историческата справедливост или пък за националния реванш. Историята като постоянно развитие е част от нас днес така, както е била част от пламъка в гърдите на революционерите ни в края на 19в. Или в плановете на първите български канове по тия земи, в религиозното и културно развитие на тракийците векове преди това. Част от всичко.
Толкова пъти са ни го казвали. И ние или сме го приемали за нещо “отнесено”, някаква лишена от съдържание религиозна фраза и не сме го разбирали, или със страхопочитание сме го записвали в учебниците. И пак не сме го разбирали. Например “Времето е в нас и ние сме във времето”, думите на Левски. Историята не е откъснат от нас факт, замразен в учебниците по история. Тя е живо развитие на света ни, животът на живота ни и всеки нов ден я допълва, без тя преди това да е била “непълна”. Може би само е била мъничко по-млада.

И разпространението на новата ни писменост през 9в., “златния” девети век, е част от историята ни така, както и ние днес сме част от нея. Това, което са направили Константин-Кирил, Методий и учениците им Климент Охридски, Наум Преславски, Ангеларий, Горазд (станал първият епископ на Краков) и това, което са правили всички християнски мисионери из български, руски, сръбски и други земи и владетелите им, когато са интегрирали в местните традиции старобългарския език, наричан още църковнославянски, е едно и също по важност. Това, което днес правим за удържане и подхранване на въпросното развитие също е еднакво по важност с делото по съставяне на глаголицата и кирилицата.
Можем винаги да кажем, че солунските братя са велики с творението на живота си и че нито един днес не може да ги доближи, но няма как да сме прави. Животът, делата на хората и историята на културите са така ценни днес, както са били ценни и преди. Няма по-велики хора, няма недостижими примери – има хора, които са изпълнявали делото на живота си. И не са си губили времето в прекалено обмисляне величието и недостижимостта на предците. Защото времето е в нас и ние сме във времето, нали? :)

Честит празник!

Евровизия – отмъщението на Финландия

Не следя конкурса “Евровизия” и наистина не ми е интересен. Това, с което малко привлече интереса ми тази година, беше отличената песен. Финландска, различна. И макар да миришеше на поп отвсякъде (няма начин, просто няма начин…), все пак беше юмрук в лицето на лъскавия, лесно манипулиран и безмислен конкурс. Да, сигурно е вярно, че всички музикални конкурси се манипулират и всъщност всичките са безмислени. С малки изключения от култови издания на отделни конкурси. Издания, които “маркират” появата на ново течение в музиката, нова и различна група, нова концепция. Но тези изключения са наистина малко.

Не чился тазгодишния телевизионен конкурс към изключителните и жанрово определящи. Макар Lordi да са нещо различно на блудкавия евровизионен фон, не са нищо особено. И все пак “Евровизия” стана добре. Говоря за крайното класиране, разбира се – погледах някои от парчетата, чувал съм и нашата простотия, дето се опита да се намърда там. Но нищо от музикалната част не ме накара дори да изслушам всички състезаващи се песни. И отличената песен не знаех – чак когато към края на класирането превключвах каналите и видях финландците в гротескните им костюми да размахват метълски знаци, реших да видя края.

Защо ми хареса класирането ли? Ами защото мазната поп-музика си го получи тъпкано. И най-вече си го получиха гърците, които не просто не разбират от музика, ами и масово са си простаци. Няма какво да се лъжем. Сигурно има свестни хора, сигурно си имат и ценна култура. Но масовата им култура като че ли е по-зле от нашата “чалга”. Чувал съм го за първи път в интервю на една гръцка хардрок група преди години. Бях още в гимназията, когато въпросните фенове се оплакаха от масовата гръцка музикална култура и силно се възхищаваха на нашата градска рок-среда. А по това време нямаше кой знае какви постижения родната рок-сцена. Имаше няколко яки групи и другото беше маса от ту кадърни, ту не толкова кадърни банди, които се бореха за запазване на часове в порутените репетиционни. Знам го, защото и аз съм записвал така часове за нашата група…

Може би точно това е харесало на тия гърци – многото ентусиазъм тук. Днес и у нас е по-друго, и ние сме станали като южните ни съседи – на всеки ъгъл дъни чалга и почти всеки си казва “е, какво да се прави, музиката трябва да е такава, каквато се слуша”. И съответно всеки прави чалга – музикална, всякаква друга… Е, не всеки, но това вече май не се забелязва много…

—-

Та въпросните финландци въобще не покриха критериите ми за финландски метъл. Дори не се доближиха много, защото в песента им има прекалено много клишета от близките жанрове. Но все пак си е нещо много, много по-свежо от редовните евровизионни тъпни. Не е чак като да излязат Nightwish и Таря Турунен да извиси глас над море от разлюлени коси. Например :) Но и Lordi свършиха работата и изритаха в задника телевизионния “поп”.

—-

Още повече се зарадвах, когато разбрах, че в Гърция имало някакви малоумни кампании песента да се забраняла, гласуването да се повторело, да се дисквалифицирали финландците. Познайте защо – ами много ясно, финландската група била сатанинска. Какво друго може да се измисли от затъналите в гръцката халтура. Ако не знаете, въпросното гръцко “обществено мнение” тотално се ръководи от суеверия. Пълни суеверия, които наричат “християнство” – самите гърци всъщност нищо не отбират от християнство, обаче са суеверни до немай къде. Може би е нормално за тях – там да си завършил средно училище е постижение, което те отличава от хората в целия квартал. Да можеш да четеш, без да сричаш пък си е направо препоръка за работа в телевизията.

Звучи гадно и не искам да обиждам всички гърци, но наистина има ужасно много неграмотни там. Погледнете която искате официална статистика. Може би по неграмотност ги бият само американците…

—-

Като се сетя, май от нашите песни, които се “натискаха” за телевизионния конкурс със sms-четата по 1 лев (без ДДС) май ми хареса само тази на Дони и Нети. Сещате ли се? “…този филм е за лято от рая, този филм ще свърши зимата…” По-различно някак, увличащо, ангажиращо. Може би защото “ние с тебе ще измислим римата” :) Естествено, песента отпадна и на конкурса отиде простотия на английски език.

Отворено писмо


до издателска къща “Труд”

копие до “Господари на ефира”, НТВ

копие до “Частен случай”, БНТ

копие до “bTV репортетие”, bTV

Уважаеми господа,

С възмущение и огромно учудване прочетох публикуваното в Интернет писмо от издатерство “Труд” до Виктор Любенов, създател на сайта bezmonitor.com. Въпросният сайт е създаден с цел да подпомага незрящите ни съграждани и да им дава по-лесен и удобен досег с литературното ни наследство. Нещо повече, да прави този досег въобще възможен. Както самият Виктор в коментари в мрежата по повод на писмото-заплаха от издателството пояснява, незрящите хора у нас много трудно се сдобиват с книги на брайлово писмо и със звукови записи на литературни класики. Възможността тези хора с помощта на специален софтуер за машинно прочитане на текста от екрана на компютъра им е нещо безценно за тях.

С показната си акция срещу сайта и заплашването на Виктор издателството явно цели да получи безплатна реклама на новата си поредица детски книги, чийто рекламен клип вече се излъчва по телевизиите. Става дума за нови издания на детски книги, които ще се раздават в комплект с вестниците на издателството. Поредната част от кампанията им с раздаване на книги и филми на DVD като “подарък” към вестниците. Самата тази кампания е обидна за грамотния българин, на когото се втълпява, че чете малко и единственият начин да прочете нещо е да получи книгата в комплект със сутрешната си кръстословица.

Това, че издателството явно иска да вдигне шум около новата си поредица по всякакъв начин (всички знаем, че лоша реклама няма и от този шум има пряка финансова полза именно издателството) е незначително в сравнение с щетите, които провокираният скандал може да нанесе на тези наши съграждани, за които атакуваните сайтове са единственият начин да четат когато и които книги поискат, да се впуснат в приключенията на литературната класика. Да се радват на отворения прозорец към света на книгите. Удоволствие, което всички зрящи сме имали късмета да изпитаме като деца и на което все още можем да се радваме. Но което през последните години е било стремеж и трудност за всички незрящи – редовното вземане на брайлови книги или звукови записи под наем от специализирани библиотеки е било много по-трудно, а през последните години на недоимък в страната сигурно е станало практически почти невъзможно.

Основният аргумент на издателството срещу публикуването на текстовете на някои книги в ориентирания към незрящата публика сайт е, че някои от тези книги са с авторски права, откупени от издателството и разпространението на текста им е в разрез с гарантираното от ЗАПСП (Закон за авторските права и сродните им права) изключително право на разпореждане с издаването, разпросранението и промените на текстовете.

Освен неморална, акцията за сплашване на сайта на Виктор може би е и незаконна – никъде в писмата си издателят не подкрепя заплахите си с конкретни текстове от ЗАПСП. Отправянето на необосновани законово публични заплахи е обидно и дори може да бъде подсъдно. Най-малкото е етично недопустимо.

Издателството твърди, че притежава документи за авторските права върху произведенията на Елин Пелин и Ангел Каралийчев, както и върху българските преводи на “Баскервилското куче” на Артър Конан Дойл (превод на Тодор Вълчев), “Приключенията на Хъкълбери Фин” на Марк Твен (превод на Невяна Розева), “Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война” на Ярослав Хашек (превод на Светомир Иванчев), преводи на 13 от разказите на Антон Павлович Чехов, “Винету” от Карл Май (превод на Веселин Радков), “Пътешествията на Гъливър” от Джонатан Суифт (превод на Теодора и Боян Атанасови).

Такива документи не са представени и не е показан и начин достоверността на твърдението да бъде проверена.
Но дори и издателството наистина да притежава авторските права върху преводите, в ЗАПСП ила изрично указано принципно изключение в действието на авторското право:

Чл. 24. (Изм., ДВ, бр. 77 от 2002 г.)
(1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:
9. (изм. – ДВ, бр. 99 от 2005 г.) възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели;
10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба;

Сайтът bezmonitor.com се защитава от тези две точки в ЗАПСП, защото без извличане на търговска изгода дава възможност за възпроизвеждане на вече публикувани в миналото произведения. Тези произведения присъстват в общодостъпните библиотеки (може би ако издателството дари книги на бедните читалища в малките градове, броят на тези библиотеки ще нарасне). И се осигурява възпроизвеждането на вече разгласените и публикувани в миналото от издателството произведения посредством аналогичен на Брайловия шрифт метод. Да кажем отново, че всичко това не се извършва с цел печалба.

Сайтът bezmonitor.com по същество представлява именно и точно общодостъпна библиотека, която не служи за търговски цели. Заслужава си да отбележим, че допреди няколко дни сайтът беше популярен точно само сред незрящите. Предизвиканият от издателството “скандал” насочва временно вниманието на общата публика към него. Сайтът е с дизайн, който е удобен само за използване с екранни четци (програмите, които превръщат буквите в глас и са “очите” на незрящите в Интернет) и логично мнозинството зрящи хора са го отбягвали визуално.

Едностранното тълкуване на закона не е рядкост и било поради некомпетентност или лични и фирмени интереси се практикува често у нас. Но е възмутително, че едно издателство, което следва да свързваме с понятия като “просвета”, “читалище”, “култура”, “грамотност”, “наследство” и други подобни си позволява да дърпа завесите на прозореца на знанието пред очите на незрящите. Това би било оправдано, ако въпросното издателство полага грижи за достигане и до незрящите, но нали те са сравнително малка публика, та и печалбите от тях няма да са големи. Не е оправдано икономически да издаваш книги за слепи или да дариш на библиотеките им. Не е рентабилно да внасяш светлина там, където тя не се вижда – по-изгодно е да продаваш ежедневници с клюки и кръстословици. И към тях да залепяш книги. За зрящи. По-лесно и по-изгодно е просто да бъдеш сляп. Не, не незрящ, а сляп за дългогодишните усилия bezmonitor.com да се поддържа и популяризира сред незрящите. По-лесно е да предизвикаш скандал в Интернет, отколкото да плащаш за брайлови издания и да снабдиш със звукови записи библиотеките. И докато библиотеките и читалищата изнемогват, защо да не се възползваш от откупените сигурно за жълти стотинки пълни права върху творбите на Елин Пелин и Ангел Каралийчев и да ги издадеш отново? Та нали всеки си купува вестник, колко му е да даде лев-два повече за вестник плюс литературна класика? Хората ще купуват, ще се залъгват, че са по-начетени, че подпомагат културата ни и че децата им ще имат хубави книги за четене. А всъщност няма да подпомагат културата, а само издателя-монополист. И част от децата наистина ще имат класическите книжки, останали от мама и баба още, само че сега в нови корици. Но за сметка на това незрящите деца ще имат един шанс по-малко да разберат кой е Ян Бибиян и къде е пътешествал Гъливер.

Ако това е цената на поредния пазарен успех на издателството, аз отказвам да купувам всякакви негови продукти вече. И призовавам всички да не купуват изданията на “Труд”. Каквито и да са – жълти вестници, по-“сериозни” вестници, вестници с книги, вестници с филми, енциклопедии и какво ли още не. Недопустимо е да мислиш само за пазарния си успех, когато твърдиш, че си издател, че разпространяваш светлината на знанието, просветата. Нещо повече, дори и името ти да намеква за трудолюбие. С образ на трудолюбив просветител това издателство заплашва един портал на знанието и просветата, за който е положен много труд през годините. И го прави с необосновани правни закани. Да, може и да имат авторските права върху преводите на чуждите автори. Но Елин Пелин и Каралийчев сигурно биха се обърнали в гроба, ако разберат, че се отказва достъп на незрящи до творбите им.

Моля издателството да се извини публично на bezmonitor.com и на собственика му Виктор Любенов. Ако се докаже неоспоримо (нещо, в което силно се съмнявам), че сайтът не се защитава от чл.24 ал.1 т.9 и 10, мога да приема, че издателството има формалното право. Но че не е морално да се атакува точно този сайт е очевидно.

Ще разчитам на реакция и от публицистични телевизионни предавания, занимаващи се с подобни актуални проблеми и изпращам копие на това писмо и до тях. Следват препратки в Интернет, от които може да бъде получена повече информация, както и да бъдат проследени различни мнения по въпроса.

Тексът на това писмо е публикуван на адрес:

http://yasen.lindeas.com/book/open-letter-to-trud

Препратки към статии в Интернет на други хора по темата има най-отдолу на

http://yasen.lindeas.com/book/why-trud-doesnt-exist

Първата статия по въпроса е тук:

http://www.gatchev.info/blog/?p=283

Ясен Праматаров

Някои проблеми с коментарите

Тези дни имаше проблеми с изпращането на коментари към статиите. Искрени извинения на всички, които са отделили от времето си, за да оставят коментар и не са могли! Причината беше поредният ми опит за справяне със спам-а. Този път намерих по-подходящи начини за ограничаването му и се надявам в скоро време с чиста съвест да публикувам адрес на rss-записвания за коментарите. Но при последната редакция на приставката за ограничаване на коментарния спам съм направил синтактична грешка и съответно при изпълнението й целият сайт стигаше до неприятното съобщение “Internal server error”.

Предполагам, че липсата на trackback и pingback към последните ми статии също се дължи на тази грешка. Просто при тези автоматични междублогови свързвания грешката е оставала скрита, защото при тях не се изобразява отговор в уеб-страница.

Благодаря на LeeAnn, която ми обърна внимание на това неудобство!

Нов живот за стари книги

На страниците на уики-то откривам раздел Преводи. В него в близките дни ще започна обявяване на проекти за превод на български на художествени текстове, техническа документация и хуманитарни изследвания. Оригиналните текстове ще бъдат или с изтекли авторски права, или с получено изрично съгласие от собственика на правата за превеждането им.

Получените преводи ще бъдат свободни текстове. Това означава, че според преценката и желанието на преводачите преводите или ще бъдат без запазени права, или ще се запазват само част от авторските права. Тези текстове, които ще са с лиценз, ще бъдат или под GNU FDL, или под някой от по-свободните лицензи от групата на Creative Commons – BY, BY-SA, BY-SA-NC. По-свободните лицензи ще бъдат препоръчвани на преводачите, но и най-ограничителният BY-SA-NC-ND няма да бъде отказан, ако това е изричното желание на преводача.

Ще се приемат, разбира се, и всякакви други подобни лицензи, стига основните свободи на употреба и преиздаване да бъдат осигурени на читателите.

Този проект е в отговор на лицемерието на едно българско издателство, което си позволи да заплашва със съд сайт за незрящи, където бяха публикувани в удобен за екранни четци вид някои класически текстове. Понеже издателството е възможно наистина да е в легалното си право да преследва сайта и понеже въпросното издателство по никакъв начин не улеснява незрящите ни съграждани да се докосват до безценното литературно наследство, този проект за преводи е нужен.

Това е проект, който няма да се развива бързо, но ще е дългосрочен. Целта му е създаване на качествени преводи, които ще могат да се използват не само в Интернет и не само в уики-то тук.

Очаквам съвсем скоро подобни инициативи да стартират и на други места. Ще публикувам редовно информация за този проект, както и за развитието му в другите сайтове.

Защо “Труд” не съществува

Ще спомена само веднъж още името на издателство “Труд”. Както всички други издателски къщи, и тази не заслужава по-обстойно разглеждане. Не заслужава да се споменава в един и същ параграф с думи като “просвета”, “читалище”, “култура”, “грамотност”, “наследство”. Не заслужава и статии в блоговете. Това е издателство, което само ден-два след фиаското на НСБОП със заканите към потребителите на Интернет си позволява да търси издателските си права върху български и преводни класики.

Да, издателството сигурно наистина има пълните издателски (т.нар. “авторски”) права върху преводите на Ярослав Хашек, Артър Конан Дойл, Марк Твен, както и върху творбите на Ангел Каралийчев и Елин Пелин. Сигурно наистина имат много основателна причина да не преиздават редовно тези творби и да не даряват на читалищата и библиотеките из страната безплатни копия. Сигурно има и някаква много основателна причина и в столичните библиотеки дори трудно да се намират безценните публикации на видното въпросно издателство. Сигурно колкото са по-нови, по-пресни изданията, са толкова и по-трудни за превозване до читалищата, на които издателството силно желае да дари литература. Да, може и така да е… но не ми се вярва.

Сигурно в издателството също така знаят много добре, че сайта, който атакуват, bezmonitor.com, е ориентиран основно към незрящата публика. В него се публикува съдържанието на въпросните произведения (а и много друго съдържание, върху което никое издателство няма права) по начин и във форма, която го прави достъпно за незрящите хора. Всеки с такъв недъг и компютър до себе си може да се впусне в приключенията на световната и родна литературна класика, да обсъжда с други хора текстовете като използва софтуерен екранен четец. И наистина е възможно част от тази литература да е с пълни права за издаване, запазени от монополиста – гореспоменатото издателство. Но какво от това?

Има нарушение на закона, да. Но пак питам — какво от това? Нима издателството намира изобщо начин да доближава безценните си хартиени копия до незрящата публика? Може би всички тези книги имат издания в брайлово писмо? И също така ги има в книжарниците? О, сигурно са дарени в много от читалищата и библиотеките в страната? Ако е така наистина, моите извинения!

Аз силно се съмнявам, че въпросното монополно издателство изобщо има грижата за незрящите си читатели. И че изобщо има представа кой точно сайт акатува със заканите си.

Винаги има начин нещата да бъдат оставени и проблемът да утихне. Но има и начин монополистите в издателския бизнес, които са основна причина изобщо за съществуването на законите за авторско право, да започнат да изчезват. И да изчезне абсурдният, но легален начин за отказ на достъп до общо културно наследство, наречен “пълни права запазени”. Начинът е да спрем да купуваме изданията на тези безсърдечни, бездушни фирми.

Та защо всъщност това издателство вече да не съществува, както твърдя в заглавието? Ами просто защото вече няма да го забелязвам. Истинското бъдеще на споделянето на информация е разпространението в Интернет. Издателският бизнес е крайно време да бъде бойкотиран. Аз вече винаги ще избягвам продуктите на това издателство. И на другите, но най-вече на това.

А вие?

 

—-
Повече по темата в статии от:
Григор, Дончо, Йовко, Алекс, Антоний

Разбира се, че става дума за роптаене на издателя заради запазените права върху преводите. Но това не прави просташката им “акция” по-малко цинична. Видяла жабата, че подковат коня… и решила и тя като НСБОП…
—-
Още статии по темата:
Дафчо, Симион, LeeAnn, Таня, Тиндор, Cheap Thrills, Element, Пейо
—-
Още статии по темата:
Силвина, Владо Герджиков, Ила, Владо Георгиев
—-
Още статии по темата:
NeeAnn, NeeAnn (2), Милен Панков

Блог, посветен на проблема – protest.bloghub.org
—-
Още статии по темата:
Element (2), Виктор, Явор, Тери, Григор (2), Григор (3, отговорът на “Труд”), Григор (4), NeeAnn (3), Владо Герджиков (2), LeeAnn (2), Таня (2), Таня (3), Таня (4)