Monthly Archives: February 2007

Снегът на 2007г. Февруари.

Вчера в София валя. Сняг! След като дълго-дълго синоптиците обещаваха поне застудяване, най-накрая вчера, в края на февруари падна практически първият сняг за зимата. Преди коледа имаше малко сняг, да – но не се брои, истинският сняг не може да е преди зимната ваканция.

Цяла сутрин се радвах и честичко проверявах през прозореца как напредва снегът по неговите си дела. Когато преди обяд взе да вали на по-ситни снежинки се уплаших леко, че няма да остане хич докато се наглася да изляза. А по земята беше покрил само тук-там. Пътища, тротоари, алеи на междублоковата градинка – всичко беше черно от намокрените асфалт и плочки. Имаше сняг само по тревата и клоните на дърветата. Казвах си – нищо, то е нормално, тя земята е гореща след всичкия тоя пек, затова.

Следобяд най-накрая излязох да поснимам. Исках хем малко да понамалее, за да не ми вали апарата постоянно, хем и да не спре съвсем, защото си се виждаше, ще няма да се задържи много сняг. Взех на практика всичката си фототехника, без някои непригодни за задачката неща. Напълних раничката си с обективи и филмовия EOS. Не можех да я сложа на гърба, затова отиде на дясното рамо. В чантата пък подготвих Pentax-а с китовия обектив и старата Смена 8М. Отдавна се канех да почна пак да я нося, а пък и разбрах, че имало тия дни седмица на ломографията. Не че ще пращам някъде снимки, но самата идея, че има хора дето нарочно снимат със Смени навива.

Натоварен като кашик излязох от блока и се запътих към Северния парк. Поснимах за около час, преди да почна да мръзна. Странна работа – ако беше нормална зима, щях отдавна да съм свикнал на такива неща, а сега с тия жеги как да разбере човек… кога да му е студено и кога – топло :) Няма да уточнявам, че изобщо не ползвах всичкото “оборудване” – то се подразбира. Изобщо не отворих раницата, макар да ми се снимаше с EOS-а. Раниците май са неудобни за такива разходки, повече са само за носене. Става дума за най-обикновена раничка, но когато си взема фото-раница, сигурно ще е пак така, не знам.

Снимах с цифровия само с обектива от комплекта му, изобщо нямах желание да сменям. То и светлината беше една такава еднообразна, небето – сиво, а от белия сняг всичко изглеждаше чернобяло. Бял сняг и черни сенки между дърветата. Всъщност оправдавам се – не се получи както исках, явно трябва да снимам повече. Поснимах и със Смяна-та, надявам се да излезе нещо като довърша филма.

Днес е слънчево, сутринта стаята грееше от блесналото слънце. Толкова сняг за тая зима. Толкова и зима за тая година. Дано поне пролетта е красива. И дано в края на годината следващата зима отмие срама от тази. :)

Част от снимките, цифровите, съм качил в тази галерия – вижте ги, ако ви е станало интересно. Остават филмовите от тип “стрийт ломо”, но тях – когато ги проявя. Приятно гледане на снежни снимки! :)

Отново на свободна практика

В понеделник напуснах работа отново и отново съм на свободна практика. Какво означава това за ИТ-специалистите – много и различни неща. В моя случай значи, че най-вече ще правя уеб-проекти “на парче”. Имам и други идеи за работене, но те ще почакат, докато ги доизмисля, подготвя и разработя. Междувременно ще пиша сайтове на PHP. “Пиейчпи-писател”, както казваха колегите във вече старата ми работа. Не се оплаквам – все някой трябва да върши и това, а пък аз имам търпимост към такъв вид работа. Имам и доста за учене и развиване, така че няма да е скучно. Ще си спазвам и един принцип, който наскоро опитах да пренебрегна. Става дума за това продуктът на работенето ми да е (или да се основава на) свободен софтуер. Ако това е невъзможно, то поне да не е “лош” продукт, да не ограничава хората, които го ползват. Досега при мен най-видимо е било това със свободността – най-добре съм се чувствал, когато съм работил със и по F/LOSS.

Да кажа нещо и за работата ми – не напуснах заради друго предложение или заради лоши условия. Напротив, в CNsys всичко беше намясто, условията са добри и в смисъла на работна среда, и в смисъла на заплащане. Колегите ми бяха готини в отношенията и прецизни в работата. Доста хора, които съм срещал отдавна или познавам задочно от “линукс-средите” се оказаха събрани там.

Но не можах да се приспособя към целодневна работа по нещо, което въпреки всички интересни аспекти в него, все пак не е, както се казва, “стихията ми”. Предпочетох да напусна пред това да ми става все по-трудно да мобилизирам интереса и ентусиазма си и така да лъжа както себе си, така и фирмата. Моята позиция трябваше да бъде на внедряване на системи за управление на бизнеса в ИТ-отдели. Това означаваше доста четене през този месец на различни статии по въпроса, както и няколко обучителни сборника и една от книгите от ITIL, “Service Delivery”. Интересни неща, но попадаха все някъде посредата между компютърджийското и философското в мен – твърде повтарящи се и нерефлективни, за да ги възприема философски и достатъчно далечни от GNU и свободния софтуер, за да не ги възприемам компютърджийски. Въпреки така прекъснатия ми опит за доближаване до ITIL смятам това за интересна област и май ще продължа да чета статии по такива теми. Още повече, че въпросът за ИТ-управлението е много тясно обвързан с разбирането за качеството – а там имам интереси, пък и си е типично философски въпрос.

Предстоят ми и някои покупки, определено 1 гигабайт RAM и или нов монитор, или лаптоп на изплащане. Трябва да внимавам да не харча излишно, но пък и да не купувам боклуци – става дума за инструментите ми за работа. Доста се интересувах от преносими машинки напоследък и явно имам два варианта – или да взема нещо евтино и старо, но колкото да ми върши работа засега, или нов ThinkPad. А те са скъпички.

Започнах отново и да снимам. Нищо особено засега, но пък имам цял куп снимки за редактиране от фоторазходките, така че ще наваксвам полека. Днес отидох да говоря за една поръчка и на връщане през центъра изпонащраках руската църква. И преди съм снимал там, мястото е много готино особено с късна светлина или пък със сняг – градинката зад църквата се пълни с отблясъци и сенки. Е, нямам някакви супер-снимки, но за мен е важно, че ми дойде отвътре да извадя апарата от чантата, която иначе на работа всеки ден носех, но не ползвах. И че поснимах и ми беше приятно.

Лудостта на блоговете

През последния вече месец все по-трудно намирам свободно време да чета статии в блоговете наоколо. Почти винаги е и късно вечер, а тогава ми се спи зверски. Покрай няколко изоставащи задачки – един позакъснял превод на програми, едно постоянно отлагано обработване на камара снимки и други подобни се зазяпвам в блогсферата, която до съвсем скоро ми беше близка и доста понятна. И не мога да я разбера.

Хората са започнали да пишат някак истерично. Или може би аз чета все такива неща. Така е изострено патетичното в блоговете, че всеки по-нормален, по-оправдан и иначе на място протест или сарказъм стои странно. След такава “разходка” из страниците така съм претръпнал, че статиите на Йовко Ламбрев или пък на Владо Петков са някак прекалено… тихи. Поглеждам после и нещо мое – иначе рядко се чета назад, наистина рядко – и аз съм писал неадекватно на “блогосферата”, “новата медия”, рояка от гласове на “хората на годината”. Какво е станало? Да не би вече да е просто модерно да имаш блог? И да не би вече блоговете да умират, ако не се хранят всеки ден по няколко пъти? Странно…

Преди седмица или две бях тръгнал да пиша нещо по близка тема. Беше дълго обмислено, подредено и обяснено мое разбиране за различното в блоговете. За различните етапи и различните видове. Без някаква задължителност, без говорене за развитие – просто наблюдения на различните начини и причини за бложене. Тогава точно когато щях да запиша статията натиснах съседен бутон или съседна препратка и всичко изчезна. Малко съжалих, че вече съм се разглезил и пиша през браузър, вместо както преди, в текстови файлове. Но така е по-добре – сега неразбирането ми на блогстерията е още по-голямо. Ако си бях казал по-преди сигурно щеше да ми “мине” доста.

Ще напиша нещо по-смислено по темата при възможност. Преди мислех, че истерията “писане на всяка цена” е дребната шарка, детската блоглест, която всеки така и така прекарва по някакъв начин. Днес не съм сигурен дали е толкова просто. Мислех, че смесването на теми и стилове е нормално, когато се търси свой собствен и че с времето и това се нагажда и оправя някак. Днес не зная дали огромна част от пишещите близо и по-далеч наоколо не са си с постоянно такова шизо-бложене. Преди време отделих цял ден за “изчиставне” на регистрацията ми в каталога с дневници bgit.net. Да, много на брой блогове, да – супер… След няколко часа четене и блокиране на адреси приех тактиката “щом е в блог.бг или глог.дир или нещо подобно – блокиране”. Шумът от безразборното писане понамаля чак когато в списъка останаха само сайтовете от по-нормални доставчици. Реших, че блогбг и дир така си възпитават към небрежност – дир особено са специалисти от доста години. Днес не съм сигурен дали доставчиците са виновни или наистина масово хората са взели да пишат без да казват нищо.

Дали шумът около “новата медия” и “ти, личността на годината” не обърква? Йовко беше писал, че му липсва спокойствието и тихия, но изгарящ ентусиазъм на предните години, когато една статия в сайт за линукс беше нещо много. Ама много. Или по-късно, когато блоговете се събираха в html-страничка, генерирана от малък скрипт. Честно казано, и на мен ми липсва това време. Но какво пък – сигурно след години ще ми липсва това сега…

Някой ще каже “какво те интересува как пишат другите”, “да не искаш да ни пречиш” или нещо подобно. Не, на никого не преча – това е моят си сайт и това са моите си мисли за блоговете. Някои неща не ми харесват – особено това, че се започва и в блогсферата да се търсят “фаворити” и “тролове”, близки помагащи и пречещи чужди. Не ми е приятно как лесно плъзва настроение към отделни блогове. Вместо към отделните им теми. Всъщност блогерът не е нищо особено и списание “Тайм” са се объркали – истински ценното е статията – тя е свободно достъпна и много ефективна откъм читаемостта си. Чете се дори едновременно от повече от един. Яка работа. Истински ценното на блоговете е, че в тях има такиве статии – и именно добрата статия може да бъде привличаща или отблъскваща. Не блогерът, той е без лице – дори и да се представи, статиите говорят много преди “за мен”.

Причината да пиша това е може би тази, че за всичко това в голяма степен са виновни агрегаторите. Или казано по-ясно – хората, които ги задвижихме. Агрегатори без правила, критерии и без цензура и отписване. Аз поне не съм видял някого да го отпишат от някой от агрегаторите. Е, аз махах няколко от “Свободната планета”, но най-вече заради продължителна неактивност. Няма тематични агрегатори – всъщност много хора са щастливи и без тях и използват портали и категории с блогове за тематично търсене.

И все пак на фона на всичко това агрегаторите са архаични и немощни да се удържат в близки теми. Дори и да са тематични и филтрирани, пак някой ден ще излязат от границите си. Ще имат развитие, само не знам какво ще бъде. Аз опитвах два проекта, но се отказах на почти начален етап. Много лесно се “забягва” в някоя от крайностите – търсачка или социална мрежа. За оправдаване на търсачка няма достатъчно съдържание, а социалната мрежа въвежда върховенство на автора, който пък лесно става борещ се за точки, симпатии и посещения. И това е работеща схема – има такива сайтове, но нали за статиите в блогове говорехме…

Най-големият успех на съвременния уеб може би ще е да задържи ценността върху създаването на съдържание от потребителите, но в целия този процес да не фаворизира въпросните “създаващи” потребители. А самото съдържание. Многото съдъжание на английски и популярността на свободните лицензи и отказа от авторски права донякъде постига такова “върховенство на съдържанието”. Но в света, не и у нас. Интересно ще ми е дали и как може блогсферата сама да се балансира така, че всеки да може да намира лесно интересното му съдържание. И пак така да открива ново такова.

…А може всичко да е от умората ми напоследък… ;)

Стига вече ЕстНет

Като казах номера на блока и апартамента, служителката в касата на ЕстНет не ме чу – и двете числа ги обърка.

– Ох, или аз нещо днес не чувам както трябва, или вие не ми говорите добре.

Първа грешка. Никога не се казва на клиента, че “не говори добре”. Разбира се, че тя не ме е чула. Обяснението е много просто – ако тя не ме е чула, ще се поправи и следващия път може да ида пак при нея. А ако аз “не говоря добре”, значи няма смисъл да ходя вече там и направо трябва да сменя доставчика с някой, който може да изслушва такива като мен. Затова се казва, че клиентът има право. Не е нещо неприлично, остаряло или пък вид диктатура – просто клиентът е този, който във всеки момент може да си позволи лукса да отиде другаде. Като вземем предвид, че клиентът е и човекът с парите, нещата стават ясни.

– За Интернет, аха, ама може да не стане… Да, няма да стане.

– Ъъх, защо?

– Ами защото трябва да се правят преизчисления.

– (Аз нямам връзка, отрязахте ме на секундата – какви преизчисления, след като не е имало услуга? Неустойки за мижавия ви Интернет?) – това не го казах

– И щото е събота, няма да стане, там никой няма да ми обърне внимание… Понеже е събота.

Втора грешка. Събота е обявен за работен ден, касата работи. Това, че някой някъде нямало да обърне внимание на горката касиерка определено не е моя грижа. Мога да съчувствам, разбира се, но все пак това е бизнес. Не се казва на клиента, че “ами то там понеже няма как, разбира те ли, то аз какво да направя, ах, как се получи”. Клиентът не се успокоява от “приятелски” обяснения или от призиви за съчувствие. Точно обратното – те разтревожват клиента, защото са признак на някакво нарушение в договорения процес. А тези нарушения, от опит е установено, са почти винги в ущърб на клиента. Щом чуете “ах, ох” от служителя, пригответе се или за чакане, или за харчене.

Клиентът се успокоява само от точна, кратка и ясна информация. Ако има някакъв проблем, единственото, което може да успокои клиента е да се постави ясно проблема и да се дадат възможно най-точните граници на евентуалните му решения. Разбира се, като се започне с най-удобните за самия клиент – тъй де, щом във фирмата й имат някакъв проблем със съботите, да си се оправят сами. Мен ме интересува само услугата, за която плащам.

– А вие има ли шанс скоро да си пуснете плащанията на интернет през Интернет? Всичко друго си плащам през мрежата, дори и при вас кабелната си плащам през мрежата, само интернета ви все не може?

– Ами то ако ми казвате предварително, аз мога да оправя нещата от петъка и като се случи така да е събота да можете да платите…

(Червена лампичка – добър отговор, но за предишния въпрос. Съжалявам, времето изтече, вече сме на следващия въпрос…)

– Какво да ви казвам, аз имам предвид… (следва повторение на предишната й реплика) Ама аз съм на работа през седмицата, не мога да се занимавам…

– Ами по телефона ще ми се обадите (въртене на очи от типа “оф, ко ми се праиш”), по телефона може…

– Аха…

Обърнах се и си излязох.

Не стига, че всеки път трябва да ходя до тъпата им каса, която вярно че е в квартала, ама все пак е 21-ви век, а и отивам на крака да плащам услугата, с която точно си плащам всички други сметки. Не стига, че всеки път казват, че “ами то и през Интернет работи” и на измисления си сайт от години твърдят, че имало разплащания през Интернет. Не стига всичко, ами сега хем няма да имам връзка цял уикенд, хем ще трябва да им се обаждам по разни телефони, че и да ходя да ми правят изравнявания… Ай сиктир! Аз ги изравнявам – днес ще изляза на фоторазходка с другите и на връщане ще заседна в някой интернет-клуб, за да си избера друг доставчик на Интернет за вкъщи.

То бива, бива, ама… Е, вярно, сигурно ще стане чак за понеделник, но като вземем предвид нечовешки бавния достъп на ЕстНет (на всичките им техни доставчици – Интернет-България, Евроинтегра и сега не знам вече кой е, кой ги купи наскоро) и честото спиране на услугата, то смяната на доставчик ще си е жива далавера. Само трябва да видя условията. Да е достъп за нормални хора, не нещо орязано за геймъри или за баба и дядо. Да не ми филтрират портове, протоколи, да не ме прекарват през проксита, да ми дават адрес и да не ми прецакват рутирането с TTL. Да има нормален upload, съотносим с download-а. И да може да се плаща през Интернет. Все ще намеря нещо, надявам се.

(П.П.: Това го писах в събота “настолно” и го качвам едва сега, през достъпа в службата. Реших да си платим за още един месец към мизерниците ЕтсНет, но още отсега започвам да търся най-добрия вариант за смяна. Следващия месец ме губят като клиент. Обективно погледнато вече са ме изгубили, де ;)

Време за снимки, време за работа

Пак нямах никакво време за тези страници. Новата ми работа не се очертава да е трудна, но пък все още се чудя дали ми харесва и това чудене ме уморява много. Преди две седмици, точно преди да започна на новото работно място се бяхме събрали малка групичка “обичайни заподозрени” на фоторазходка в София. Представете си, още не съм прегледал снимките. Не само че не съм ги проявил и обработил, а дори и не съм ги разгледал. Предишния уикенд отделих време да ги копирам от картата на апарата в компютъра и преименувах със скриптчета файловете от ръчнофокусните обективи, за да са с говорящи имена. Видях ги на умалени копия набързо. И толкоз.

А от тези снимки има доста, които искам да разгледам по-внимателно. Опитах повечко снимане с китовия и взе все повече да ми харесва. Китовият 18-55мм обектив на Пентакс е страхотно зверче. Съжалих, че не носех поляризационен филтър – сигурно щеше да е още по-манияшко, имаше пак едно ярко синьо небе с бели облаци пръснати из него. Снимах също и с Pentax-M 50/1.7, който ми е от Иван Генчев и ми е още във фазата “най-любим обектив”, който залепва за тялото и всеки път премислям по три пъти и най-често накрая просто не го сменям. Другият от въпросните ръчни обективи беше Super Takumar 85/1.9, даде ми го за малко Петър Стайков. Искам да видя кадрите с него, макар да знам, че не са нищо особено – това е най-вече портретен обектив, а аз точно когато го държах на апарата все не намирах такива кадри. Опитах го с насрещна светлина – не стана добре, явно това е поредният Такумар, с който трябва да се снима с много внимание и любов и който не търпи несериозно отношение. Но иначе е страхотен, боке-то му е много приятно и много лесно размазва. Точно за портрети, само дето аз много трудно снимам портрети.

Сред разходката седнахме в “Баба Яга” край стадиона и се разбъбрихме за най-различни неща – от блогове и web 2.0 до фотоапарати и обективи. Аз след две-три бири превключих на присъщото ми ангажиране в разговора по близки ми теми. Тоест когато говорехме за близка ми тема може би говорех повечко от общоприетото. Една от тези теми е “работенето сам”.

Отдавна искам да мога да работя за себе си по проекти, които са ми близки и ценни. Не смятам, че си струва човек да се изхабява, като работи ден след ден някъде, за някого по някакви неща, които даже в общия случай не са му и особено интересни. Знам, че това е “добре за автобиографията”, знам и че “всички така са работили”. Но тези обяснения не могат да ме трогнат, наистина. Може много хора така да са се тормозили – родителите ни например са вървели по нелек път, защото навремето не само че е трябвало да се работят такива най-различни смахнати и чужди нуща, ами и не е можело човек просто да си вземе шапката и да се махне. Всичко ти се е пишело някъде, в дебела книга и молба за напускане се е подавала много по-трудно. Да не говорим, че самата тоталитарна система е благоприятствала избуяването на расата на всякаквите гадове, дето злословят, следят и донасят. Далеч не на последно място и “линията” на идиотската им партия е пречела на всяко по-отчетливо лично нещо.

Знам и че днес много от връстниците ми са изкушени от работата в голяма фирма – било то за престиж, било за заплата, било за научаване на нови технологии. Но за мен истинският престиж не е да работя, като потъпквам принципите си. Дори и в замяна да получавам добра заплата и достъп до технологии. Истинският престиж за мен е да зная, че някой ден ще мога да кажа на децата си, че винаги съм се стремял да се трудя, а не просто да работя. И че не съм предавал и продавал себе си и разбиранията си, колкото и добри да са били предложенията.

Толкова ли много искам? Наистина ли е смехотворно да следвам моите си принципи и наистина ли в днешно време да не се ориентираш по заплатата е признак на “разлигавеност”? Вярно, че работенето в нечий офис външно задава работна дисциплина и откъсва личното, домашното от чисто служебното. Но тази обстановка може да се постигне и по други начини, стига човек да иска. Например аз зная, че искам някой ден да си имам кабинет вкъщи. И в него да работя по общи проекти с приятели, без да имам нуждата началник да ми въдворява дисциплина. Всъщност без изобщо да имам нужда от началник.

Странно и стреснато ми стана, че на тази среща след фоторазходката не срещнах разбиране. Всички на масата бяхме ИТ-та и горе-долу на еднаква възраст. А колкото и да опитвах да обясня предимствата на такова работене, все срещах погледи “добре звучи, ама е несериозно, друго си е да имаш добра работа”. “Работа” хората разбираха като “работно място”.

Някой ден ще опитам пак да работя за себе си. Сега се сещам, че аз всъщност съм изкушен – вече опитвах сам да съм си шеф и сигурно затова ми е толкова нетипично да работя за фирма. Ще кача тези дни и снимки от разходката. Това сега е без снимки, защото не съм ги подготвил – утре започва нова работна седмица на другия край на града. Може би следващия уикенд… Освен ако не се науча между “вщъщи – на работа – вкъщи” да намирам време и са сайта си.