Monthly Archives: May 2008

Big Buck Bunny — втори кеф от Blender

Излезе официално вторият свободен филм — “Big Buck Bunny” на Blender Foundation. Както и предишният “Elephants Dream” и този е създаден изцяло със свободната програма за триизмерна графика и анимация Blender. Филмът е крайният вариант на това, което от известно време беше познато в мрежата от слухове, съобщения от самия екип и трейлъри като “Project Peach”.

Налични за изтегляне са файлове в различни формати, но ако интересът ви към филма не е само на базата на “безплатността” му, препоръчвам ви да изтеглите версията в OGG Vorbis и то през Torrent. Vorbis, защото това е свободният формат за видео — безпроблемно ще го видите под всякакви операционни системи и с всякакви програми, дори да ползвате несвободна система, това не е причина да теглите веднага AVI-версията. А Torrent, защото така всички облекчаваме сървърите, даващи съдържанието. Докато пиша това, моят торент-клиент вече засече няколкостотин разпръскващи клиента, към които да се закачи. Вярвам, че и след време все ще има кой да разпръсква файла, затова торент е добър избор.

Още не съм гледал филма, затова това не е някакво ревю на съдържанието. Всъщност още не съм го изтеглил даже, новината разбрах преди малко през съобщения в блогове от планетата на Дебиан.

Накрая, но все пак много важно — ако някой хареса филма и има въможност да отдели пари за версията на DVD, може да си купи диск. По този начин ще даде своята малка лепта за идеята за следващ свободен филм. Хората от Блендер вече обмислят следващото си начинание.

“Big Buck Bunny” се разпространява с отказ от някои права под условията на лиценза “Криейтив Комънс признание, версия 3.0”. Можете свободно да препубликувате и разпространявате филма, всъщност да правите каквото си поискате с него — производни филми, клипове, каквото ви душа иска. Единственото условие е да посочвате авторството на оригиналния филм на Blender Foundation.

Проблеми на властта

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно “отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви“.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи“.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

—-

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.

1322

Очарован съм от нов сайт за микропродажби на фотографии – YAY Micro. В сравнение с останалите микросток-сайтове е много напред технически. Супер удобен интерфейс, кадърно измислен и пипнат. Евала! Дано е добър и маркетингът, за да има съответно и продажби. Не е задължително да сте фото-гуру, всеки може да качи да продава ;)

1321

Видяло се е, че все нямам време напоследък за блога, поне микро-то да уважа. Последните седмици, може би месеци вече (представата за време и тя се размива) е малка лудница вкъщи. Светли пищи като яде, пищи преди да заспи, вика и се кара за играчки, пада и се удря и пак пищи… и така по цял ден. И цяла нощ. Почти го свикнахме да си спи в неговото легълце и взеха че тръгнаха нови зъбки явно. Стрес!

1320

Twitter пак имат проблеми. Претоварване, този път заради Jabber. Според тях – грешка в проект, ползващ отвореното им API и претоварващ цялата база и съответно сайта. Twitter е добра идея с лош сайт. Това в началото никога не си личи, но колкото повече се развива идеята, толкова повече си личи лошата реализация. Няма достатъчно развити конкурентни проекти, а има още много неща за правене в идеята.

1319

Квартално кафене, което много харесвахме. Сянка, пейки-люлки, коктейли, шадраванче, неща за хапване. Така беше преди, днес е запуснато. Окастриха дърветата, шадраванът е порутен, вътре няма вентилация и се задимява. Въпреки всичко пред него продължават да спират скъпи коли, а цените – да растат. Наскоро за едно кафе ми поискаха 1.30. Дадох 5, върнаха 3. Два лева кафето? Е, повече не стъпвам там.

1317

Има мода в мрежата да си разбирач с някакъв незнайно откъде дошъл “имидж”. И за мен сигурно мислят така. Но каквото твърдя че разбирам е видимо. Много ползват преводи на свободен софтуер, за които и аз съм помагал. Само например. Ама разни “интеракшън” и “лайфстайл блогъри”, дето никой никога не е чел – не, мерси. Не говоря за познати, с такива не съм се запознавал. Но ми писна да ми се “мяркат”.

1316

Болен съм. Температура, втрисане, болки в гърлото при преглъщане, студена пот. Дано не е начало на ангина и дано не ме удари в ушите. Засега леко ми е заглъхнало лявото, дано не е от това. Краси и Светли заминаха за Троян при майка й в понеделник и почти веднага след това се разболях. Кофтито е, че имам много работа. А и иначе можех да се видя с приятели на слънце и бира. Нищо, дават го дъждовно.

Един следобед в Пловдив

В петък бяхме в Пловдив. За малко и по начин, който не очаквахме. Е, поне не съвсем — бяхме решили, че ще идем с кола, а пък то да откраднат Нисана на баща ми точно в деня, когато Краси записа час на малкия за преглед. И с автобус става, не се оплаквам. Всъщност оплаквам се, но не от пътуването, а от побърканата страна, в която живея. Където застраховането се счита за начин за борба с кражбите, а те самите са колкото може по-нагли и безнаказани. Нека някой да ми каже, че нещо в България не се краде, за да му се изсмея. Но това е друга тема, нека не пиша поредно за кражби на автомобили.

Подготвихме си малкото багажец и звъннахме на такси. Много харесвам таксиджиите — толкова много, че все сам качвам и свалям багажа си, само и само да не ги изтормозя милите. Видях, че и този път няма да ми се помогне и под окуражаващите възгласи “дай, дай че стане, има место” над рамото ми сместих сгънатата количка.

Автогарата е приветливо място, но само ако човек идва от затворнически лагер със строг режим. Досега, при всичките ми посещения на тази частна градска забележителност, построена на общинска земя и сигурно с общински пари, не съм срещнал приветлив и учтив служител. Може би съществуват, не зная. Сигурно са високо интелигентен вид, щом се крият така успешно в населена градска среда. Автогарата винаги е била гъмжило от хора. Малка част от тях — пътуващи, огромна част — обслужващи. Това, което навремето в старата автогара бяха циганите със сергиите, всичките там бири-скари, панели за джиесеми и тениски на половин цена — това са днес продавачките на билети, които не знаят кога какъв рейс има (и за това някой им е виновен). Това са охранителите, за които си поредният подозрителен елемент, който може би ще си остави багажа и съответно ще е терорист. Това са мацките на гишетата за информация, където има всякаква друга, но не и актуална информация.

Автогарата е изтъкана и от други недоразумения, не само човешки. Например малко проектанти могат да намерят нужния гений в себе си, за да сложат кафенетата и районите за почивка на втория етаж, като предвидливо го отделят от първия със стръмна стълба. Нищо, че когато човек отива на автогара, най-често е с неудобен, тежък и обемист багаж — разбира се, че всеки с радост ще качи багажа си по стълбите. Недоразумение е и да сложиш общо 5-6 врати за влизане и излизане, но за удобство на пътниците да оставиш работещи само две-три. Нищо, че трябва да заобикалят сградата — то хем е здравословно да се ходи пеш, хем и архитектурно е така красиво решена отвън. Недоразумение е да смениш двете най-натоварени автоматични плъзгащи се врати с бутани на ръка въртящи се. Ама хората били с багаж и нямали свободни ръце — чудо голямо, всеки трябва да се радва — нищо чудно да е пак нещо, свързано с тероризма. Родните мерки срещу тероризма (всъщност далеч не родните само) приличат на ония стари начини за ловене на лъв, дето ги пишеше във “Физиците продължават да се шегуват”.

Предния път излизам, мъкнещ куфарите на тъща ми, от една от страничните врати и се запътвам към най-близкото такси. А оня идиот вътре ми вика “отпред, на първото такси, такъв е редът”. Централната врата е затворена за ремонт (както в петък разбрах, за смяна с въртяща се), аз и другите пътници сме с много багаж, до първата кола има двайсетина метра — но по принцип идиотите не се интересуват от такива подробности.

Нейсе, качихме се в рейса. Мернах през стъклото нещо, което напомняше на един пловдивчанин, дето се прави на философ и блогър, но и да съм, и да не съм се припознал, вероятно се е качил на втория етаж. Да, падна ни се двуетажен.

Бебо спа почти през целия път, само докато излезем от София се въртеше, сочеше с пръстче и говореше нещо. София е задръстена и това не е защото има прекалено много задръстени хора (не че то не е вярно, просто не е това причината). Бойко Борисов прави ремонти винаги в най-подходящото време… за него, явно. Преди първо само миеха улиците, после разчистваха центъра за все по-често идващите величия (кой иска тия величия в града ни, вие искате ли ги, ами защо тогава изобщо идват, да им се не види?). После почнаха с ремонтите — идеалното време за ремонти в София е след големи празници и преди големите отпуски. Точно когато има най-много хора в града. И правилно — иначе, ако ремонтират по Великден или през юли и август, кой ще види? Нали трябва електоратът да забележи и да отбележи, че се работи усилено за благото му.

—-

Такситата в Пловдив са нечовешко скъпи. Сега разбирам защо софийските им събратя все мрънкат че им били ниски таксите. Просто са се возили на пловдивски. Лев и половина на километър, начална такса над 70 стотинки… останалото се уплаших да гледам, но пък веднага забелязах как таксиметърът се върти като побеснял, и то при ниска скорост. Веднага се сетих за мутренските времена, когато такситата масово си “помпаха” таксиметрите. То не че и днес не го правят, но тогава нямаха срама. С две думи — десет лева за пет минути, ей на това му викам скъпо платен труд. А, и да не каже някой, че то скъпо, ама нямат клиенти. Особено в Пловдив. То не е панаир, то не е стар град, то не е най-естествена трудност за вървене пеш и ориентиране, с тази река по средата.

За сметка на това на връщане към автогарата решихме да се разходим пеша. Аз все се мисля за от тия с много доброто чувство за ориентиране, но пък то как стана, че обърках “Руски” с “Вазов” и падна едно вървене в жегите… А жегата в равнината е нещо съвсем друго.

Готиното беше, че Светли се кефеше почти през цялото време. Той обича да “кара количка” — наведен напред, седнал в края й да сочи на различни страни и да говори разни бебешорски работи. Катерихме се и из Бунарджика, но все пак сигурно е цвете в сравнение с подобна разходка из Търнов. Не че не харесвам Търново, напротив — абе всички градове са готини, само понякога пътуването до тях и намирането на място за спане може да е проблемно. Иначе всички са ок.

Седнахме в един китайски, не бяхме го правили от много отдавна. Намерихме такъв с маси на тротоара, затова решихме, че ще е добра идея. Да вкарвам бебе с количка в някакво тясно ресторантско помещение не е от представите ми за добър следобед. Лошата страна включваше много шум от булеварда, но пък си похапнахме. Откакто Каладан преди време почна да ни събира екипа на “GNOME на български” в китайски ресторанти (a.k.a. “китайчета”) и ме открехна на супите там, всеки път се изкушавам да опитам супа. Най-често е люто-киселата, май тя най-много ми харесва. Откритието е, че люто-киселата супа винаги се прави по еднакъв начин в конкретния ресторант, но винаги е различна в различните ресторанти. Тазпетъчният ни експеримент потвърди наблюдението. Не ни хареса много, беше малко по-рядка, отколкото изисква приличието, но компенсираше с богат и продължителен следвкус на кисело и люто. Особено лютото си беше доста следвкусно — спрях да сълзя и подсмърчам чак по някое време в рейса за София.

—-

Не бяхме ходили в Пловдив откъм тази страна. Хареса ни, макар че за такива геройства следващия път ще си трябва автомобил. Не видяхме Пловдив, какъвто ние си го знаем — със стария град, калдъръмите, “Джумаята”, котките там, “Конюшните на царя”, малките хотелчета и градския парк, “Пожарната”, “Лимонциум”. Но пък всъщност какво знаем ние за Пловдив, дето ходим там веднъж на високосна…

Върнахме се вкъщи и се надявах да успея един ден след това да прекарам в ползотворно и здравословно мързелуване. Но не успях и отново прекарах почивния ден в излишни тревоги. Сега вече работната седмица ме понесе наново. А моето работене точно сега е такова, че само аз виждам резултата и когато имам трудности и някоя част от програмирането просто не става или пък нещо малко е сбъркано или пък чисто и просто ми е омръзнало да преглеждам все едно и също място за грешката, тогава хич не е приятно, да не говорим за удовлетворяващо.

Оправям се лека-полека с такива работни грижи, но си трябват повече ходения до Пловдив, това поне си припомних за пореден път. Не бих го сменил с родната ми София, особено когато днес е станал по-претоварен и от нея и с малките си улички, запълнени догоре с автомобили хич не е привлекателна гледка. Нещо такова стана и с морските градове, но там поне има временна оправия — ходи се зимно време, извън сезона. А пък Пловдив си няма сезон, нали не е курортен — та общо взето сложно изглежда.

—-

Ако стане нетърпимо на повечето места, има решение — Канада или Австралия. За Канада ще знам и двата езика, което сто на сто ще е предимство пред жителите на Отава. За които полу на шега се казва, че са все от другаде и странните, чужденците в Отава са хората родом от там. За Австралия — или нищо, или добро, или направо ще питам Яската Захариев. Той ще знае и за бирата, и за виното, и за страстта на оситата към залаганията. Пък и двете места са достатъчно далеч от България, за да има грамотни проектанти на автогари, нали? ;)