Monthly Archives: April 2012

Властта провинциално

Някъде преди три години е било, когато на среща на кафе с Юнуз веднъж отворихме темата за географското разпределение и децентрализирането на властта по градове. Може би Юнуз каза по-подробно, а след това и подробно написа какво има предвид. Аз мислех, че също съм писал за това тогава, но колкото и да рових назад, явно пак съм блогвал наум и съм бил зает и уморен от други неща.

Накратко – ставаше дума официалните служби на властта да бъдат разпръснати географски, да бъдат в различни български градове. Не да са скупчени всичките в София. Най-очевидните ползи от това биха били “отдъхване” на София и съживяване на други градове.

Един бърз паралел с “онова време” – тогава работеха по такава децентрализация през предприятията и изобщо през всички работни места за квалифицирани – спомнете си само схемата на “разпределенията” след завършване на висше. Тогава са правели така, защото са можели да си го позволят – от една страна са имали възможността, защото всички работни места са били държавни (държавата беше централизирана, не казвайте за свобода на общините и подобни – рано е тогава). От друга страна не е имало и от какво да се спират – заплаха за тоталната централизация не е имало, защото това е било разпределение на пролетариата – иначе ЦК така и така си е бил на едно място.

Сравнението с разпределенията при комунизма е само повърхностно. Ако днес се прави опит за разпределение на някакви ресурси между повече градове, то няма да е като преди. Защото това, което е останало на властта да разпределя, е преди всичко именно самата власт. Може би днес вече не е много дръзко да се каже, че ако в годините на интернет комуникациите, видеоконферентните връзки и т.н. властта не предприеме географско децентрализиране, което да доведе лека-полека до цифовизирането й, което пък да даде някаква обща възможност за истинска прозрачност на управлението, то няма кога по друго време да стане.

Аз имах предвид всяка структура на изпълнителната власт нарочно да се опита да бъде преместена на различно от другите място. Така самата власт най-накрая ще започне да се учи да общува електронно, което в крайна сметка ще е полезно за всички ни и ще се появи и развие истински електронен интерфейс на властта към гражданите. Ще спрат и да пътуват разните служители за щяло и нещяло по пътищата, с кортежите си – е, или поне ще се ограничат. Служителите в местните офиси на министерствата ще си купуват банички на обяд от местния баничар и децата им ще ходят в местните детски градини и училища.

Идеята на Юнуз беше да се разделят географски отделните власти – например съдилищата в един град, парламентът в друг и т.н. Той е описал подробно защо и как.

—-

Това беше преди три години и нещо. Хич не сме очаквали, че наистина ще дойде време темата да е в новините. И то точно Бойко Борисов да лансира такива идеи. Не крия, че това е може би първото нещо от решенията и изказванията на премиера (преди това кмета), което ме поставя пред дилема. Подкрепям разделението на властта на географски принцип, подкрепям всякаква децентрализация на властта – защото властта у нас има въпиюща нужда от децентрализация (но задължително с прозрачност) – но не зная дали решението ще сработи.

http://offnews.offroad-bulgaria.com/index.php/48902/plovdiv-stava-stolitsa-na-turizma-za-da-namaleyat-zadrastvaniyata-v-sofiya

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4763851

Всички решения на правителството са някак “на юруш”. Правят се някакви гигантски усилия в говорене, преповтаряне, обвиняване, завъртане на мнения, пренареждане на хора и какво ли не и… накрая няма много резултат. Да, може да не знам какво става. Може само историята след 50-тина години да може да каже. Но прекалената потайност и преиграването пред публиката не са приятни за съвременниците на такава власт. С други думи – управляват ни или гении, или некадърници. Нямам начин да зная и това ме кара да се съмнявам в тази поредна приумица за отделяне на агенцията по туризма и на земеделското министерство в Пловдив.

Иначе – пак казвам – принципно идеята е много добра. Преди някой да почне да критикува, че така щяла да се затрудни комуникацията вътре във властта и щял да стане по-труден достъпът на гражданите – спомнете си за интернет връзките и електронните документи. Ето ви една обективна и реална причина електронното правителство най-накрая да почне да се случва – истински и масово.

И още нещо… Чудя се какви хора правят стратегиите на премиера, какви хора го съветват по тия въпроси. В един по-добър свят think tank-ът на властта също би трябвало да може да говори с/на хората. Представете си дискусиите, които са се водили по темата. Да, знам – след 50-тина години историята ще знае… може би.

Светли на пет

Вчера Светко празнува за пети път рождения си ден. Опитахме се пак, като други години, да му направим “рождена седмица”, но успяхме само три дни. Преди, когато не ходех на работа и имах време за семейството си, събирахме парички и цяла седмица правехме малки подаръчета на детето и го водехме някъде “на изненада”. Е, трудната страна на всичко това беше, че трябваше да ги събираме тия парички. Но пък имахме време и, като забравим за миг тревогите за доходите, си бяхме някак по-весели и празнични. Та тази година времето стигна за тридневно празнуване.

Взех два дни отпуск и на датата го заведохме на детска – не беше ходил от два-три месеца, заради операцията… но това е друга тема – и там с децата ядоха торта и пяха песнички. Не го бяха виждали отдавна и го прегръщаха и му се радваха. Добре, че е полудневна градина – в целодневните такива семейно-градински празници са невъзможни.

На втория ден го качихме в Рошко, седнал на един от подаръците му – ново столче за кола с много възглавнички, мекичко за главата и крачетата – и отидохме чак до Патиланци. Всяко ходене в Патиланци е празник за Светли, макар че аз все повече забелязвам колко запада това място. Може да е било готино, но е било преди десетина години, да речем. Ама децата не обръщат внимание на такива неща – с Оги се возиха на всякакви видове транспортни въртележки и блъскащи се колички, играха в джунгли, пускаха се по пързалки и скачаха на батути. Е, Светко скача и даже в началото се поуплаши, но накрая му хвана цаката и започна да лети нагоре като в рекламите.

На третия ден събрахме една сюрия мами, татковци, баби, деца и всякакъв друг наш си народ и направихме купон в едно клубче в Надежда. Беше супер за децата, имаше актьор да ги забавлява – играха на пирати или нещо подобно и постоянно щъкаха усмихнати наоколо. Светко се видя с приятелчета, Оги наблюдаваше всичко с интерес и си показваше новата ризка, за която сутринта казваше “Виш ме, тати, коку съм готин, ейй”. Ние пък се видяхме с хората. Вместо да взимаме разни измислени закуски от клубчето, уговорихме ние да си занесем ядене и пиене и Краси беше приготвила всякакви вкусотии на най-различни хапки, оформени като корабчета, езерца и подобни. Тортата беше на такава тематика – Светко сам си я харесал в един сладкарски цех до блока – видял я и настоявал да е тя. Една като море с няколко лодки отгоре и палмички. Пък тя се оказа много вкусна.

След това отидохме в Северния парк и там откарахме още 3-4 часа. Децата щъкаха навсякъде, а ние си говорихме и пийвахме вече постоплилата се бира. Никой не хареса моята идея за радлер – май решиха, че е някаква развалена бира. Аз си я изпих нея. Добре, че не бях взел пшенична…

Вечерта, като се прибрахме, Светко видя през прозореца, че огромната топола между блоковете е паднала. Всъщност са я отсекли… Тази топола я помня, откакто аз бях малко дете в същата тази гарсониера, преди да се пренесем в Банишора. Когато дойдохме с Краси, беше на нивото на блоковете, а последно беше ги надраснала. Тополата в прозореца беше едно от нещата, с които се свързвах с това място и които определяха разбирането ми за “домашно” като “тук”. Много малко останаха вече тези неща. Стана ми ужасно, а и детето май се притесни. Успокоихме го, че явно тополата е започнала да изсъхва и загнива и затова са я съборили и така нарязали на филийки – да не падне върху някого. Точно тази година едни свраки, дето живеят там на тополата, за първи път си свиха гнездото на едно съседно дърво. Беше странно, защото свраките винаги гнездят на възможно най-високите и непристъпни за хищници дървета. Може би си има обяснение – явно нарочно са избягали от тополата и са свили на съседната липа, защото са усетили, че тополата може да падне… Пък иначе тополата тъкмо се беше разлистила цялата, не беше изсъхнала.

И все пак Светко си остана леко тъжен. Взе хармониката си (един от подаръците му) и започна да свири “тъжни песни”. После му показах един висок и тънък ствол и му казах “виждаш ли малката топола?” Точно до отрязаната топола има малка издънка, която се е източила към небето и сега вече има място и тя да опита като посестримата си да се извиси над осеметажните блокове… Детето се зарадва и каза, че като излязат с мама на разходка, ще минат оттам и ще иде при “малкото тополче”, за да му посвири весели песни, “за сватба”… Бяхме му споменали, че тополите са двуполови растения и тези тополи, които израстват много, загниват и падат, са женски растения. Той реши, че “малкото тополче” трябва да си намери мъж и затова “ще му свири за сватба”.

Детски му работи. Иначе сглобява лего-та за седемгодишни, измисля нови модели и чете сам от 4 години и половина. Това не му пречи да иска да му четем преди заспиване, де – даже следи и вече поправя майка си, когато се опитва да му спести по-жестоки пасажи в приказките. Не му минават вече тия – така де, на пет е. :)

П.П.: Сега, след проверка в мрежата разбирам, че самите тополи не са двуполови, а цветовете им са еднополови и еднодомни (цветове от двата пола растат на едно и също дърво). Но пък живеят по 400 години, което пак ме натъжава за отсичането на нашата…

2136

Заредих по пътя за работа 15 литра 95 Екто на Лукойл. Обикновен бензин, но май с добавки на фирмата – нещо като В-повър на Шел и др. под. До края на месеца е с 10ст. на литър отстъпка (с клиентска карта). Това го прави само с 1ст. на литър по-скъп от обикновения 95, пак с отстъпка с карта. Ще гледам да заредя колкото успее джобът ми. Следваща цел – електромобилна конверсия, сериозно.

Разхвърляно 13

Не пиша, защото нямам време – не от прекалено много заетости, а от прекалено много нерви и притеснения. В крайна сметка, и притеснението си се оказва ангажимент. Липсата на време пък ме кара да търся по-бързи начини за писане, по-ситуационни и по-непречещи на постоянните тормози наоколо ми. Затова все по-често зареждам профила си в Diaspora, затова тези дни си възстанових профила в GooglePlus. Затова за пореден път се опитвам да намеря клиент за StatusNet, който да ми е по мярка – откакто се сбъгяса джабър-поддръжката и не мога да следя нещата през месинджъра си, все нещо не ми е таман в Identica. Последното, което се задържа, е Hotot – приличен клиент, който не се натрапва и просто си върши работата (само да можеше да се добавя повече от една инстанция на статуснет).

А нервите, а притесненията? Скоро се опитвах да го обяснявам на едни приятели – скоро, скоро – преди вече месец може би. Първо съм на работа. Много хора са свикнали, много хора си им харесва да прекарват всеки ден сред колеги – е, аз не съм такъв. Една от житейските ми трудности е да стана преди децата, от ставането ми те да се разсънят и да почнат да щъкат, щото знаят, че тати след малко ще излезе и няма да е при тях. След това да прекарам девет часа в другия край на града (то и близко да беше, пак е подобно, де). С пътя в двете посоки – още два часа. Ако има задръстване, дъжд, сняг и тем подобни – стигаше до два часа само в едната посока. Прибиране, вечеря с полу-затворени очи и заспиване или докато се опитвам да разбера какво точно гледам по телевизията, или докато някой от синчетата ми обяснява нещо за някакви неща, които е правил през деня. Сън. И после пак.

Но не се оплаквам. Парите ми трябват. Просто обяснявам – много хора ме питат, като ме видят за малко какво ми е, защо съм уморен, защо не съм весел (навремето все бях весел и усмихнат и пълен с планове за бъдещето). Ами ето затова е.

Другото нещо – вкъщи вече не се чувствам вкъщи. Може би към десет години сме в Надежда, а уж бяхме отишли с Краси само временно, докато стъпим на крака и докато си намерим по-подходящо местенце. Годините си минаваха, родиха ни се вече две деца и тия двама малчугани живеят в същата тази гарсониера, дето уж я ремонтирахме, за да поостанем в нея две-три години. Две-три, та над десет.

Апартамент = общежитие. В лошия смисъл.

Съседите в блока са идиоти. Съседите в блока са селяни. Съседите в блока са или леко странящи от отговорност снобари, или хора със свои си грижи, които не искаме да притесняваме, или са бесни селяни, дето ми иде да ги подкарам с една гьостерица – и бой, докато омекнат целите. Но не съм такъв човек. Даже не вдигам и скандали чак – само се оплакваме по каналния ред. А селяндурите използват това и ни се качват на главата.

Тия отдолу, дето ни правеха проблеми, се махнаха. Таман се зарадвахме, и дойдоха нови наематели – още по-кухи парчета. Ама хем кухи, хем злобни. Предишният идваше да ни се кара, че Светко му тропал, пък той бил нощна смяна. Идва, кара се и после известно време си трае, щото гаджето му го спираше да се кара на/за детето ни. А сега тия две кокошки са някакви мърли, работещи в близкия МОЛ, дето не се карат директно, а само ни обтягат нервите. Първо тропаха по радиатора всеки път, когато бебето претичваше по коридора. После почнаха да се оплакват, че били до късно предната вечер на работа и сме им пречели. Веднъж казала на Краси тая скочубра “Ама вие какво искате от нас, да не си почиваме ли?” – и това в 11 часа сутринта!!!

Не вдигаме шум в тихите часове – децата спят между 22 и 8, а следобяд от 14 до 16 или спят, или майка им чете приказки и пак са тихи.

Обаче от нас се иска нещо повече – иска се да “дадем на хората да си почиват”. Абе майната ви!

Въпросните през вечер си правят купони с няколко човека и ядене и пиене (поне чалга не гърми) – чуват се докъм 1-2 часа през нощта как се хилят и пият долу. Децата не могат да заспят от тях, но иначе ние сме им пречели през деня…

Тези под тях пък, два етажа под нас, взеха да тропат и те по тръбите на парното. Защото им пречели тия над тях, със среднощните си купони. Една вечер тропаха така до 3 часа среднощ. Едните се кикотят и им викат разни глупости, а тия отдолу се ядосват още повече и удрят с нещо много тежко по радиатора. В целия вход ги бяха чули – накрая като че ли с голям чук удряха.

Не издържах и изкрещях на всички през прозореца да престанат да удрят, защото децата спят. Хеле, половин-един час след това се кротнаха. Аз после се опитвах да се успокоя и заспя цяла нощ.

Искам в къща! Дано най-накрая намерим нещо хубаво и на разумен наем в селата-квартали.

Оплаквахме се на касиерката, на домоуправителя, Краси ходи в полицейското управление да съобщи и да се оплаче… Полицаите знаете ли какво й казали – “ами то това не е в нашите правомощия, ние сме за ако стане нещо бой, заплахи, такива работи – за друго си се оправяйте с домоуправителя, така е по новия закон за етажна собственост”… Да ви пикая на закона за етажна собственост… като трябваше да се събират пари за какво ли не, викахте събрания и се карахте на всеки, който закъснява с таксите за ремонт на еди-кое си. А сега, когато имаме реална нужда от помощ, всеки си пита ушите.

А децата си не мога да ги вържа да не се движат в апартамента. И не мога, и не искам – не сме наематели, който е под наем – да се изнася и да си търси еднокатна къща на село, та да не му тропа никой от горния етаж.

Навън

И на фона на всичко това много, много сериозно си търся работа в чужбина, за да можем да се изнесем от тая измислена държава. Сега-засега си имам работа, затова не търся поредното българско работно място с прецакване с нощни смени, примерно. Но какъвто съм недостатъчно решителен за емигрирането, кой знае кога ще успея. А и изискванията са ми високи – отказвам оферти като за сам студент, все пак сме четирима вкъщи.

—-

Космонавтика

А смятах да пиша за Деня на авиацията и космонавтиката… Днес стават 51 години от полета на Гагарин. Има смисъл да се помисли защо интересът към космическите изследвания е така спаднал. Защо единствените новини, достигащи до масовата публика, са някакви кратки анонси за поредния изстрелян спътник или пък за конфликтите със Северна Корея. Все политика, ала-бала и разтягане на локуми на фона на зрелищни снимки – каквато си е рецептата за вечерните телевизионни новини.

Но защо го няма другият интерес – по-трайният, който кара ученици и пораснали деца да мечтаят за пътуване в Космоса и да четат за термоядрени космически двигатели и пътуване до Проксима, примерно? Защо във всеки училищен двор няма освен редовните футболни врати и малка площадка за ракетните модели? Като едно време. Защо Елон Мъск, например, разказва с прости думи за идеята му за заселване на други планети и я разказва в сегашно време, не в бъдеще – а от това зрителите не се трогват?

Все едно че всичко вече са го преживели, знаят го и не им е интересно… Кой е виновен? Липсата на полети, липсата на нови космически програми с хора на борда или пък прекаляването с фантастични филми? Дали това, че днес се гледат филми и не се четат книги с научна фантастика е, което ни спира тоя интерес? “А, това вече съм го виждал в <който-и-да-е-касов-филм>, знам го – интересно беше, ама не е нещо особено.”