Скъпа моя зима

Скъпа моя зима,

Пиша ти това в зимно настроение. От твоите – премръзнало, без шал, брулено на кръстопът на решения и тревоги. С едва различими пътеки, все заснежени и надрани от ветровете.

Досадни са ми тези настроения. Но май и това си им е в природата.

—-

Наближава краят на годината, с него – празничните дни и срокът за предаване на дипломната ми работа. И аз, естествено, съм разтревожен. И работя по нея…, тъй де, мисля. Не мога да продължавам да се уверявам, че ще успея да дам това, което искат, а искат текст. Но няма да им дам преработка на предишния, в това съм почти сигурен; проблемът ми е дали ще успея да им дам нов.

Преди време имах сили и желание да пиша текстове, но днес не е така. А пък и зима е. Жалко, че когато исках и пишех, никой почти от тях не искаше да чете нещо. А сега, когато искат да четат, или поне мога да ги накарам за петнадесетина минути да ме слушат, нямам голямо желание да се занимавам с тях…

—-

Скъпа моя зима,

Почти всяка година идваш май, все по туй време. Не искам да те засегна, но очаквам пролетта. С плановете й и цветния й размах. И макар да знам, че и тя си тръгва всеки път, ще дойде есен, да налее в спомените тръпка на пелин, да сгрее преди теб.

—-

Днес е важен ден за Краси, нека всичко е наред с изпита й. Нека тя да е доволна, независимо какво представят като резултат. (Успех, мило! :-) Сещам се за днешния й ден и си обещавам за пореден път да реша и аз и да се събера. Да се сгрея, да правя планове, да имам сили да избирам пътеките в снега.

Взехме си слушалки с микрофон. Затворени, от типа, който преди години наричахме “големи, с кожа”. ;) Ентусиазипащо е да знам, че още малко остава и ще мога да свиря вкъщи и да се записвам. С Magestic скоро пак се навивахме за домашната студийна работа.

—-

Зима,

Доскоро, или поне до догодина.

Double vision

Fill my eyes with that double vision…

Нося очила. Снощи взех вълшебните стъкълца и днес беше първият ми ден на работа с “прозорче към света”…

—-

Причината е ясна – имам нужда от тях. Според науката астигматизмът не е нещо, което се придобива за ден-два, а пък аз даже не съм и сигурен дали изобщо се “придобива”. Интересно – може цял живот всъщност да съм виждал двойно, но ей-така, нарочно да не съм обръщал внимание.

Лекарката каза, че да, възможно е да се е влошило от постоянната ми работа пред монитор през последните години. Лоши компютри, лоши…

Никога не си бях представял, че нещата могат да бъдат толкова отграничени, че светът може да бъде толкова… ясен. Когато за първи път постоях малко по-дълго с очилата, направо не ми се сваляха, макар и сега все още да ми е неудобно и да имам на моменти усещането, че тежат поне няколко кила. Бяхме с Краси на маса пред купички сладолед и аз с трепет гледах далечните надписи без да се взирам, без да свивам очи и без да поклащам леко глава, за да “слея” сенките.

Защото явно винаги съм виждал двойно.

Следващият момент беше на уплахата. Страх, че става нещо с мен, дори че нещо е станало вече. Да, знам, че е малко и не би трябвало да е страшно, но това са очите ми все пак!…

Най-трудното, поне за мен, в носенето на очила е свикването с постоянното натрапливо усещане, че земята не е на правилното си и обичайно място. Когато хвърлям кос поглед надолу, към краката си, “изпадам” извън границите на очилата и виждам как стъпвам в нещо размито, неясно…, далечно. Сякаш вървя, а краката ми се носят далеч надолу и дори малко назад… Мисля си, че и с това ще свикна, но най-важното сега е, че мога цял ден да гледам с нормално отпуснати, отворени очи.

—-

Днес е един от малкото дни, в които не ме боли глава и не се чувствам смъртно уморен още на половината на работния ден. Благодаря на Краси, че след като сам бях решил да ида “някой ден” на лекар, взе че ме замъкна там онзиден ;)

OpenFest 2004 – София

Мина и тазгодишният OpenFest. Както и миналата година, моя милост не се включи активно в организацията на събитието, а предпочете да се “скрива онлайн”. Не зная дали да съжалявам за това – момчетата и момичетата се бяха справили прекрасно, поне доколкото може да види донякъде “външен” поглед като моя.

—-

Денят, който аз видях, беше първият от двата дни на фестивала – събота, 23 октомври 2004г.

Вече забравям безкрайното ходене от Окръжна болница до изложбения център (на отиване) и обратно (на връщане). Не че не можех да хвана рейс, но бях решил, че “центърът е някъде наблизо”… А и с моето опако мнение за градския транспорт, като нищо догодина ще предложа ако мястото пак е труднодостъпно пеша СКГрадскиТранспорт да станат спонсори. Защото има много извратено (според мен) разбиране за “градския транспорт” като нещо дадено и неизменно. Все едно това, че трябва да се качиш в трамвай, за да можеш изобщо да достигнеш до някои от кварталите на София (да, има такива, аз живея в един от тях…) е същото като това, че ябълките се привличат от Земята.

Ако ние събираме няколкостотин човека в такава зала и всеки от тях не може да дойде пеша, значи определено “Градски транспорт” трябва да е спонсор на това събиране. Така де, според мен… ;)

Няма да говоря за пренебрежителното отношение на охраната на IEC (говорихме вечерта и бяхме съгласни, че е гадно; споделих с Явор, Калоян, Румен). В някои страни знам, че когато си клиент и си плащаш, те глезят, за да бъдеш пак клиент и пак да си плащаш. У нас явно глезенето на клиента се избягва, кой знае – може би от страх от намек за сексуални отклонения у продавача.

След като бях “о-бадж-ен” на входа от Бобсън и Роси, влязох да слушам откриването на Йовко. И какво да чуя – о, глобални променливи, Йовко цитира Free Culture на Лорънс Лесиг! Откриването беше прекрасно, с патоса на Йовко, който от няколко години се е синхронизирал както с моя, така и с общия пулс на общността, а какво по-хубаво един фестивал, посветен на общността да бъде открит с най-пулсиращите думи в тази общност.

Останах да чуя и всички други лекции от този първи ден и съм благодарен на всички лектори.

Благодаря на всички, които споменаха за проекта за превод на КДЕ, чийто координатор съм понастоящем! Никой от екипа ни не е чак толкова велик, но едно “благодаря”, една похвала, макар и преувеличена, прави чудеса – чувството за ценност на положения труд е прекрасно!

Съжалявам, че на въпроса на Камен Найденов към Жоро Чорбаджийски и последвалото прехвърляне към мен не можах да дам конкретни числа от статистиката на превода на КДЕ. За да поправя донякъде това, давам ги сега:

Класиране по процент преводи на GUI:

23 Bulgarian(bg) translated – 59488 (60.34%), fuzzy – 7727 (7.84%), untranslated – 31380 (31.82%)

Тоест българският превод е на 23-то място със 60.34%

Много неща се случиха в този единствен за мен ден на OpenFest 2004. Най-важното от тях е, че се срещнах отново с хора, невиждани отдавна и се запознах с други. Например не бях виждал отдавна Камен Найденов (Pau4o), който се приближи и просто ми каза “здрасти” с усмивка и след това на почивката за кафе дори издържа един спор между мен и Сашо Шопов. Въпросният спор едва се заражда, но вече е важен, поне за мен – става дума кое е по-оправдано от гледна точка на цялостното развитие на обществото и културата – налагането на creative-commons лицензиране или отказът от лиценз и “изпадането” в public domain ;)

Запознах се с Явор Доганов и дори намерихме време вечерта с Калоян, Румен и Ани да обсъдим морала на свободния софтуер, всичко, което дава и взима от нас общата ни любов, Дебиан. Явор е страхотен събеседник и се надявам в скоро време да се видим пак. В София или във Варна – няма значение, за това има apt-proxy ;)

—-

Организацията кипеше с невиждана преди сила в последните седмици преди феста, но явно всичко това си е дало резултата – дори само наблюдението на процеса отстрани оставя приятно чувство, една гъделичкаща убеденост, че всичко е ОК, че организаторите се грижат за теб и наистина си дошъл на празник.

Не че не е имало грешки, просто в сравнение с миналогодишното издание, OpenFest 2003, тази година беше по-уютно. OpenFest 2003 беше събитие, беше нещо ново след вече “ясните ни” инстал-фестове. И затова беше готино, но все пак имаше много грешки. За тях написах едно писмо на следващия ден след фестивала, за което си спечелих смръщени вежди от много от колегите ми в ССС. Далеч съм от мисълта, че онова мое писмо е причина за развитието на фестивала, а пък и аз отново не взех активно участие в организирането.

—-

Просто едно е сигурно – OpenFest се развива и лека-полека поема една своя си посока – тръгва на едно свое търсене, в което, надяваме се всички, ще намери истинското си лице. И ще може да донася усмивките в сърцата на иначе така различните на моменти отделни хора и групички в общността на свободния софтуер в България.

Наблюдения

Наблюдение първо (мое).

Преди време Данчев беше казал някъде, че има трима български разработчика на Дебиан. Трудно го бях осмислил, защото за мен това значи да са DD, но нейсе.

А преди си знаех, че в агитката е само Антон Зиновиев.

Тия дни разбрах, че един от другите двама, Огнян Кулев, всъщност едва тия дни е подал заявка за включване в процеса new maintainer.

А моята страна на “наблюдението” е, че периодично се опитвам да си намеря осиротял пакет, който да започна опити да го поддържам. И ако нещо излезе, да започна да се обадждам евентуално на някой DD за NMU.

Интересно. Успех, Оги!

Наблюдение второ (чуждо).

Тези дни на два пъти ми казаха, че (ама хич) не съм се бил променил. Странно нещо за чуване – така де, аз самият лично много трудно успявам да си проследя променянията. Наистина се опитвам и наитсина е трудно.

А се оказва, че за “погледа отстрани” е много нормално да вижда точно промените и да се учудва, когато и той ги намира трудно.

Двама приятели, с които наживо не се бях виждал от повече от година, Ясен Захариев и Васил Видински, ми казаха при срещането ни “Яска, ама ти хич не си се променил!”.

Яската дори ми разви теория за това как хората се “променяли на стъпки” през 7-8 години. ;)

Размишление (начално).

Как ли да се справям с всички тези неща? Предполагам, че не трябва да се опитвам да замеря промяна. Както реката, която, горкичката, изобщо не “тече”, ами някакви брегове постоянно търчат около нея.

Не че съм река. Не че това е толкова важно.

Просто да ви кажа. ;)

Още едно “желязо”

Сдобихме се с кабелен модем, Touchstone 300A. Пробвахме го, работи. Сега остава да изчакаме да доизсъхне пряснолакираният под на хола (ама добре изглежда, пу-пу, да не са му уроки;) и след внимателното и ентусиазиращо подреждане на изчистените, избърсани и измити мебели, уреди и други предмети (страхотната ваза от Магда например) ще се зарадваме качествено на новата придобивка.

Естествено, първо трябва да “съобщя” на кабелния си доставчик, че желая да съм свързан към мрежата, така че, ако обичат, да сторят нужното.

—-

Всичко стана за един ден – обява в уебфорум, зоркото око на брат ми насочва моя милост към нея, аз се свързвам с човека.

Въпросното момче се оказа и той линуксчия и имахме различни общи теми, които без жал разнищихме. Още повече, че в мое лице ще може да намира всякаква помощ за Дебиан, която е по силите ми. Понеже след Слак иска да “пребори” и Деб. ;)

—-

Останалото е… история ;)

История на ремонта на апартамента ни, чийто край вече се вижда (на ремонта, не на апартамента;). Вижда се и краят на безконечните терзания на Арти от всяко ново разместване. Нормално за него – целият му свят е предимно няколко стени и врати, а ние на всичко отгоре си позволяваме да му разместваме.

А подът е такъв един лъскав, лъскав… и жълт – все едно сме разляли по погрешка няколко литра сок от портокал.

…Естествено, че не сме ;Р

Варвара, или “Ахтопол – близо и все таки далеч”

Варвара – малко село на няколко километра северно от Ахтопол, най-южния ни черноморски град. Селце, известно на “старите момчета” като място на изгревно откровение в пъвите часове на месец юли. Предхождано, разбира се, от дълги чакания и подготовки в песни през нощта преди Джулай-а.

И достатъчно неизвестно селце за “големия” български морски летен туризъм. Въпреки че там разбрахме, че наскоро ЛукОйл (може и да греша, ако фирмата е друга – моите извинения) изпонакупили почти цялата земя в регулация и “около нея”, в посока морския бряг. Това може да значи почти във всички случаи само едно – застрояване, застрояване, застрояване.

—-

Някои гледат на такива инвестиции с добро око, дори приветстват урбанизирането на черноморието. Толкова много хора казваха пред мен “Ама видяхте ли какво са направили на “Дюни”? Красота, ама то е един хотел, ама един замък, огромно нещо, браво, браво…” или “На Синеморец са направили огромен хотел, като крепост на единия нос, догодина ще направят подобен на другия нос и ще стане хубаво, браво, браво…”.

Да им се чуди човек… Не разбирам кое е хубавото на изчезването на поляни, баири, горички и зацапването на гледката с безброй сгради. Да не говорим за недобрата хигиена, прекалено многото боклуци, съпътстващи такива ърбан-проекти.

И кое всъщност е геройското в заличаването на цели комплекси, детски лагери, станции, лагери с бунгала? Ама те хотелите били по-хубави. Добре де, идете в Албена, идете в Златни, Слънчев или в най-измисленото, чисто курортно село Китен. Защо трябва цялата ивица да е застроена? Преди време бях чул, че имало проект за голям хотел и съпътстващ комплекс и на Иракли. Оттогава не съм и помислял да ходя пак на Иракли – за мен очарованието на това място е в неговото диво съчетание на планина и море. Не просто на възвишение с хотели, а на истинска гора – с пепелянки, чакали, изсъхнали дървета, влажни листа… – с една дума – Балкан.

Все едно. Думата ми е за Варвара ;)

—-

На Варвара си часлужава човек да иде с приятели на палатка. В краен случай – на квартира в селото. Но не в нова къща с претенции за “хотелски комфорт”.

Първият ни ден на море тази година започна с пристигане в Бургас, после във Варвара и накрая – в къщата на хазяите там. Нова постройка, със сателитна телевизия (май само тя беше истинската “екстра”, но пък ние не сме отишли на почивка, за да гледаме телевизия, а точно обратното). И хазяи, които не те оставят на мира – две вечери седях на терасата до малките часове, само защото ми беше неудобно да откажа на “наздраве”-настояванията.

Дойдоха им и гости – Саня и мъжът й. Въпросната Саня беше едно време репортер в предаването на Бригита Чолакова по БНТ1, не помня фамилията й. Понастоящем – галеристка и нова собственичка на хотел в Созопол. Нищо против хората нямам, но ме подразни, че бяхме настойчиво “помолени” да присъстваме на обилната и тържествена вечеря. Уж “за нас”, уж защото ни уважават и се радват, че сме им на гости. А всъщност за да “изпъкнат” хазяите пред видните си гости-приятели.

—-

Местата, които си заслужава човек да види във Варвара са достатъчно, но пак казвам – идете с приятели и то на палатка. Освен скалите, които са достатъчно различни и винаги може да намерите някое място и гледка само за вас, почти няма нещо по-особено. Варвара всъщност “е” тези скали, другото са подробности.

Ако търсите място за хапване и пийване, идете в “Ергенската мъка” – намира се на улицата (единствената централна;) след хотел “Южни нощи” (първият вдясно при влизане в селото) и преди “центъра” със спирката и смесения магазин. В “Мъката” готвят прекрасно и ястията са пресни. Цените са повече от разумни – в София е чувствително по-скъпо ;)

—-

След два дни престой във Варвара напуснахме селото.

Два дни, през които не отидохме ни веднъж на мъничкото плажче, но за сметка на това видяхме безбройните скали и скални заливи, прибоя в тях отвисоко в късния следобед и пред-залез.

Два дни, в които Арти беше на върха на щастието и постоянно изследваше обширните ливади и гонеше скакалец след скакалеца. Връщаше се по тъмно, зажаднял за сгушване и наше внимание.

Два дни, стрували ни много нерви и притеснения, много оплаквания, които нямаше с кого да споделим, защото не намерихме приятели, но всичко това – компенсирано от свободата, на която се радваше милият ни котарак.

—-

След тези два дни заминахме на север след кратко двоумене дали да поемем на юг, към познатия и близък ни Ахтопол или предвидения за посещение Синеморец.

—-

Дано това е поне малко полезно за тези, които решат да наминат към Варвара.

Иначе, за нас това беше част от дълго чаканата ни почивка и си е обвито в магичност. Винаги успявахме да намираме хубавите мигове, въпреки трудностите. Да не говорим за Арти – той беше господарят на ливадите ;)

Завръщания

Днес е денят на големите завръщания – отново на работа, връщане към някои поети ангажименти – KDE, fsa-bg.org, някои проекти за превод, много служебна поща и още много повече поща от листите на Debian. Малко по-малко поща от fsa-bg.org, но пък май съм нарочен за лектор на OpenFest тази година. Може би е добре – все пак има неща за казване, а и аз май мога да говоря ;Р

С две думи – бавно и трудно завръщане от интернет-изгнанието, което сам си наложих по време на отпуската ми. Имам да разказвам много, но ще го направя полека. През отпуската, в началото, на брега до прибоя и по улиците на крайморски градове ми идваше често идеята да си нося с мен бележника и да записвам идеите за бъдещите ми постинги тук. И веднъж го направих. Имам един-два абзаца записани оттогава. Но ще започна начисто, не мога иначе – най-добре е впечатлението да е живо, дори и да е “еволюирало” след връщнето ми.

Някои са ме търсили в icq – хора, ползвайте Jabber! Мога и клиент да ви препоръчам – Psi.

В отпуск

Днес е последният ми работен ден преди тазгодишната ми отпуска ;) Вчера успях да убедя шефа си да разпише молбата, защото, както му казах и което си е съвсем вярно, “няма значение кога ще изляза аз и как точно ще си разпределя дните”. По простата причина, че нещата, които правя тук, мога да ги правя само аз и най-многото, което мога да направя допълнително, е да съм на разположение и през отпуската си и да се постарая да предам на колегите възможно най-много ресурс за рутинно администриране и поддържане на сигурността.
Големите промени и без това мога само аз да ги правя.
Затова те остават за след отпуската ;) А аз ще цикля и лакирам паркет с Краси вкъщи, ще тормозя Д’Артанян с новопридобитите си компютърни китарни ефекти… и най-после ще мога поне за известно време да бъда вкъщи през деня ;)
—-
Имам идеи и за този бележник – най-вече нови категории и поредица от специализирани статии. Именно – статии за LDAP и интеграцията на услуги в Линукс с дърво на LDAP и една друга поредица – за PostgreSQL. Надявам се дотогава да задобрея достатъчно с Postgre-то ;)
—-
Освен това ще има и продължения на темата “Музициране под Линукс”.

Но първо ще си отдъхна малко. Ще поема въздух и след това ще се развивам евентуално в някоя от тези посоки. За да мога, пак евентуално ;Р, да споделям за това развитие в тези статии.

До скоро! И… вземете си и вие почивка ;)
—-
П.П.: За малко да забравя… Някой да има идея за хубави книжки за четене през почивката? Може да са и за компютри, да;) Може и за Линукс, ммдаа ;)
Но и всякакви, всъщност.
Ако се сетите нещо и го има в мрежата, пуснете препратчица тук ;)

Музициране под Линукс

Тези дни започнах лека-полека да окомплектовам домашно студио за звукообработка. Софтуерно и, естествено, под Линукс ;) Радвам се много да споделя, че се получава. И то много добре ;)

Програмите, които преди бях пробвал, изключвайки далечния ми опит с WindBlows, бяха Audacity и програмите за управление на aRts, звуковия сървър на KDE.

—-

Audacity е лъскав проект, с красив интерфейс, отскоро преведен и на български (благодарение на Михаил Балабанов; между другото, превеждат се дори новините на сайта – забележително;) и с доста възможности, но все пак програмата “изпада” в категорията на редакторите на звук. Малко трудно се прави музика с Audacity, макар да се подържа многопистовост и да се интегрират лесно допълнения с ефекти, като LADSPA-допълненията.

Винаги ми е напомняла на една малка windblows-програмка, GoldWave. Наистина страхотна програмка, изтърпяла е преди години големи издевателства от моя милост, подкрепен и окуражаван от Делян (Дикс). В родилното на GoldWave видяха бял свят доста “парчета”, включтелно “постресналото” малък кръг от приятели “Ehmeresh” ;) Не я ползвам вече – първо, наистина прост редактор на звук си е, и второ (и по-важно) затворен код е, “ugly binary”.

Та макар да има страхотни възможности и да е непретенциозна програмка (ех, GoldWave;), Audacity винаги е била за мен резервен вариант и съм си казвал, че ако наистина не успея да намеря подходящ софтуер, то ще ползвам нея, пък “какво да се прави”…

—-

За aRts мога да кажа малко – повечето потребители на KDE са чували за него и почти сигурно го ползват. Най-малкото, поне им са познати записите в KDE-менюто на aRts Control и aRts Builder. Ако се бях спрял на обкръжението на aRts, трябваше да използвам система за обработка на звук като BRAHMS. Видя ми се “не-за-мен”, пък и прекалено много изпъква работата с MIDI, а на мен най-много ми трябва обработка на аналогово аудио. Затова отавих Brahms за някой друг път, не за по-сериозна работа. Въпреки че се води “синтезатор в реално време”, и aRts отиде при Audacity, дори с по-нисък приоритет от нея – не за друго, а просто не е за… “аналогови музиканти”. А моята идея е да имам кабел, инструмент, слушалки и другото да е софтуер – знам, че става с процесор, педали, мишпулт и т.н., но аз искам студио в Линукс-а ми.

—-

Това, което открих и всъщност което от доста време вече вях решил да пробвам при възможност, се казва JACK.

Jack Audio Connection Kit (JACK) е звуков сървър, написан отначалото с цел бързодействие и едновременно изпълнение на всички свързани звукови клиенти. Тоест възможнсост за такова изпълнение ;) Клиентите могат да работят като отделни процеси или вътре в самия сървър, като негови plugins. Стартира се приложението, на определен етап (автоматично или ръчно, както ти душа иска) се регистрира в JACK сървъра и той отговаря за реалната обработка на съответните входове и изходи на това приложение.

—-

Списък на програмите, използващи JACK има тук.

Това, което първоначално ме насочи към JACK сървъра беше една от тези програми – Ardour. При търсенето в мрежата на подходящ свободен софтуер за аудиообработка попаднах на нея и реших, че Ardour ще е едната от тестваните програми. След това и след обширно търсене в мрежата, четене на ревюта и статии и периодично преравяне на официалното дърво на Дебиан (Sid) стигнах до заключението, че ми трябват: студийна програма с много писти, миксер, ефекти, възможност както за аналогов вход, така и за нотиране… евентуално дръм-машина и метроном. Другото нещо, което ми трябваше, е китарен процесор с ефекти в реално време. Тоест някаква програма за ефекти в реално време – добавянето на инструмента е подробност; може да е и флейта, да речем.

—-

Списъкът, който си направих и който усилено изпробвам сега вечер след работа е:

JACK сървър

qjackctl – KDE приложение за управление на сървъра

Rosegarden – “тежката артилерия” – многопистовост, ефекти, нотация, MIDI…

Ecamegapedal – процесор с ефекти в реално време, иделен китарен процесор

JACK-rack – отново процесор, този път GTK2-базиран

Hydrogen – дръм-машина

И някои неща, които не са JACK съвместими, но не намерих еквиваленти:

GNU GTick – метроном

GtkGuiTune – тунер за китара

Остават за по-нататъшно изучаване някои интересни JACK-проекта:

Ardour – http://ardour.org

JAMin – http://jamin.sourceforge.net

—-

Всичко това го има в Дебиан Sid.

Темата ще е с продължение, ще пиша за развоя на събитията :)

—-

Дано тази статия бъде полезна за тези, които се замислят за подобно Линукс домашно студио. А на всички – интересна. На мен поне ми е :) иха-иха :)

I want out!

Искам отпуск! Искам да се махна от ряботното си място, от квартала, в който се намира и да си карам колелото все по по-различни пътища…

Искам за известно време да не се сещам изобщо за проблемите в работата, също така искам да не си чета пощата през отпуската и да не ми се налага да се успокоявам след поредното тъпоумно писмо в кутията ми…

Искам да имам време да се видя с приятели, не да се уговаряме месец предварително за всеки рожден ден, а да мога да изляза от вкъщи, да поема дълбоко въздух и да се усмихна. А не през целия ден да се чудя колко ли време всъщност остава до вечерта…

—-

Искам и да мине тазгодишният Open Fest и колкото повече го искам, толкова повече се чудя дали изобщо ще ми се ходи на феста. Винаги съм бил ентусиазиран от добрата идея на Йовко за такъв фестивал, но явно нервите около него ми идват множко. А всъщност дори не съм се включил в организиращия го екип. Умората и отчаянието ми идват най-вече от цялостната ми подтиснатост може би.

—-

И как човек да не е подтиснат…

Като след писмото до фирмата, за което писах предния път, ми се върна отговор в духа на “нямаме какво да ви предложим, всичко най-хубаво”. Като нямате, защо пускате обява… А-а, ясно, проблемът е у мен. Ами именно за това говоря, да…

Как няма да е в мен проблемът, като няколко дни след това фланелката ми с емблемата на FSA-BG се развя в дипломатически клуб “Глория палас”. Какво правих там ли? Глупости ;) Ходих на дебилен курс по управление на информационния риск…

Лошото в случая е, че приказките и темите там (ако не знаете какво е станало с тоталитаризма, поинтересувайте се от теориите за управление на риска…) така ми повлияха, че вече не знам какво да правя.

—-

Буквално. Не знам с какво да се занимавам. По-точно ценностите ми се поразбъркаха; вярвам, че вина има и този курс въпросен.

С компютри (администриране и/или програмиране), естествено с Линукс само – ами хубаво, но като че ли не мога да си намеря сериозно място в бранша. Дори и като работно място го разбирайте; в сегашната ми работа е горе-долу ОК, но пък нямам развитие.

С друго – с философия? Ами – още се съвземам след “скъсването” :(

С музика? Че то и аз вече не помня от колко време не съм хващал по-сериозно китара…

—-

Трудни дни.

А и тая поща… Ще взема още отсега да престана да я чета ;)

—-

А, и още нещо – съкратих листите си в icq и yahoo до общия брой около 10 човека. И няма да добавям нови хора. Ако някой иска да си говори с мен, но му нямам контакта, да не пробва през тях!

Така де, крайно време беше да тегля чертата – който иска да си говори с мен, да ползва jabber! Препоръчвам клиента Psi.