Back for the attack

Май това беше една стара песен на Dokken. Или Accept..? Не помня в момента, важното е, че след главоблъсканията напоследък явно съм натрупал енергия за “служебно активизиране”… Поне ме държи далечко от мрачни мисли… засега.

—-

Заех се отново с моята си станция, офисния ми десктоп. По-точно директория /mnt/*, защото Debian-ът ми си ми служи идеално. И нито Slack на единия колега, нито измъченият, стар SuSE за разучаване от новел-админа ни могат да му стъпят и на малкото пръстче. Ако, разбира се, дистрибуциите имаха пръстчета. Е, за Debian мога да повярвам, че дори и пръсти има, така че това е ок ;)

/mnt/redhat/ скоро ще бъде официално прекръстен в fstab на “/mnt/fedora/”, но това е козметика. Добре се държи, харесва ми. Макар че… като се замисля, всичко, различно от Debian ми е приятно дотолкова, доколкото “ме кефи да го тормозя”;))

Именно Федората изтърпя едно стандартно извращение, за което не се сетих в началото, но след малко “мъчене” ми хрумна. Именно:

$ su -c ‘chroot /mnt/redhat’

redhat# mount /var/cache/apt/archives

NFS timeout

redhаt# (ядец…)

Последва вдигане на мрежов алиас на Федората, стартиране на нейния си ssh сървър на него, логин с ssh -X и вътре първо

redhat# mount /var/cache/apt/archives

(keine problem)

и после на спокойствие

redhat# synaptic

Mount-a на nfs стана безпроблемно, не ми се занимава защо беше различно. Интересното беше да работя така chroot-нат/log-нат в собствената си машина.

Бях правил разни магарии такива, е, по-сложнички, преди време, когато се опитвах тук да превземам през chroot едни RedHat-и и да ги мигрирам към Debian, запазвайки критични услуги, именно – бази данни… За сведение – тогава не успях, една от причините е, че ми ги взеха “за нещо читаво”, разбирай WindBlows…

/mnt/gentoo/ търпи стоически моите кратки похождения в него и продължителните ми откази да се занимавам. Вчера и днес го поровичках. Добре, че брат ми беше донесъл цялото негово огледало от Интернет-България и под влияние на убедителността му го копирах на една машинка и я накичих с rsync сървър.

Лошият момент тук е, че един колега е бил по-податлив на убедителността на брат ми и днес инсталира Gentoo. Аз се оказах специалист и по Gentoo. Е, нормално, след като съм най-добрият ;)

Така и така на практика “минах” инсталацията покрай колегата, моето “/mnt/gentoo/” ще попрашаса още, щото пак загубих интерес ;)

Има още две други, “/mnt/mandrake/” и “/mnt/lycoris/”. Имам отдавнашни стремления да се поплъцикам в *BSD-тата, естествено, само на плиткото, но все ги отлагам засега ;)

—-

Най-важното около служебната еуфория, разбира се, не е буйната плевелна растителност в мойто “/mnt”.

Ставаше дума за това, че възстанових няколко вътрешни услуги, на които в последно време не отделях внимание, като groupware-то например. Пиша shaper-и и firewall-и, е, поне за Debian-ите ;)

абе Debian rules, бе ;)

—-

Трябва и да инсталирам TWiki на сайта на Сдружението, но нещо ми се опира. Пък и поотпуснах тоя край, пренасочих малко ресурс към служебните ми задачи; все пак трябва и да се яде… понякога ;)

Кльонът отвън…

Още една от странните вечери, които те карат да се чувстваш извън времето. Не по принцип, а извън своето. Но то всъщност какво сме извън своите си неща, извън света, какъвто си го обичаме и какъвто си го живеем?

Очаквайки обаждане от Краси и говорейки с колегите в службата за Линукс, бях нащрек цял ден. Двама от колегите ми като “на магия” след намекването ми тук и пред мен, че ще се оглеждам за нови професионални реализации, започнаха много да се интересуват, разучават Линукс и, съответно (хм-хм, не че съм най-добрият, просто наоколо няма по-добър, нашир и надлъж;Р;)… да ме питат. И аз да отговарям, обяснявам, разпалено да обяснявам. Дали ако духът на съвместност, който е пропил общността на свободния софтуер не беше и в мен, щях така да се заинтригувам от всеки проблем и да се вживявам във всяко чуждо решаване? Ако въпросното светогледане е и мое, то не би ме интересувал много този въпрос ;)

Уговорка с Йовко – изпуснах я. Уговорка с Ийори – той се отказа. Останаха срещата с Калоян и купона на Сашо Конов по случай в-инженерстването му ;)

Запътих се дълго след края на работното време към “Ботуша” да видя Калата и се сетих за сутринта, когато трябваше да върна колелото обратно с асансьора, защото, моля ви ти се, …”валяло” :( На втория оглед на коридора на “Ботуша” видях Жоро, вече очакващ с поглед ориентирането ми ;) Една тъмна бира с картофки беше достатъчна, за да започнем тъкменето на злободневия, като проблемите на ССС и една нова приумица, наречена на името на създателя си, Orkut. За втората трябва да пиша отделно, защото имам много и принципни несъвместимости със света й и трябва или да се разкарам с гръм и трясък (доколкото е възможно за незначителна там особа като мен;), или да изпиша гръмогласно несъответствията си. Като се замисля, то второто си е равносилно на разкарване – кой би търпял такова нещо, без да нахлузи кубинките и да навие вериги, а това си е “трясък”, пък сигурно и “гръм” се чува ;))

Появиха се и поканените от мен Владо и Жана. Те са готини хора и велики приятели, радвам се, че и други успяха да попият от чара им ;) Срещата се оформи, като се присъединиха Сашо Шопов и Калата с малкия джедай Благовест. По това време ми се обади другият Сашо, Конов. Отново. Колко съм несериозен.

След теории за свободния софтуер, Линукс и Майкрософт, все теми, за които съратниците ми от ССС не знаеха, че са по друг начин, но все пак близки и на Владо, всички май достигнахме до консенсус, поне привидно. Това е моментът, в който виждаш на една маса с шест човека да се водят повече от три разговора. Едновременно. Показателно е, всеки смята, че следи поне своя и още един, но мен ако питате, магията е в тъмното пиво ;)

След бързото разпръсване, с Калоян и Благовест поехме по дългия път – те до Младост, а моя милост – до Горни Лозен. Калата има много идеи, както и много други като нас. Но нещо в него ме е учудвало и очаровало винаги – не простата “идейност”, а една много силна начална оперативност. Отказвайки да е “бетоновоз” само, той често поема работата по “наливане на основите”. Той е от хората, които са не само “суровина”, но и “двигатели”, без да се изхабяват като “водачи” и това е достойно за уважение, винаги. Разбира се, и за подражание. Но е много трудно. Но за една среда на “оперативност”, условия, в които такива думи не са важни и се губят, по-важни са много други неща, не тези мои размисли ;)

—-

Пътят до Горни Лозен ме размаза психически. Наистина много исках да стигна и сега се надявам да си изкарат идеално без мен, но пътят ме върна 8-9 години назад и после – обратно. За има-няма час, час и нещо. Най-накрая се качих на рейс 5. Дългият път в нощта с прелитащите светлини ме омагьоса, в главата ми кънтяха песни на “Кино”:

В кабине нет шофера, но мы вместе в путь
и мотор зажалел, но мы едем вперед
…
В тролейбус, который идет на восток
…

Беше време, когато такива песни можеха да ме вцепенят, както Жоро разказваше скоро за страх от скока. Но все си казвах напоследък, че съм загрубял, изтъркан. Но не би.

Дългите линии на размитите улични лампи се попрекъснаха и спряха. Лека-полека задминахме много ориентири, а аз чаках околовръстното. С гръб към движението. С Владо, същият Владо, сме говорили преди време за магията на усещането на движението “с гръб”. Животът е такъв, че винаги си с гръб, дори и да гледаш напред. Затова е по-достойно да не гледаш напред, понеже напред няма нищо, там е животът ти неизживян, а това е нищо. Силата на постъпките е това, което пали отдалечаващите се светлини. По пътя, който си изминал; защото само той е истинският, онзи, напред не е твоят, а пътят на шофьора. Който е недостижим. Както пеят “Кино”, него “го няма в кабината”…

—-

След време видях себе си, на черен фон. Тъмнината отвън отстъпи на моя образ, осветяван от оскъдното икарусно осветление. И на моя фон – мятащи се черни клони и пробягващи сиви форми. В далечината – спасителните светлини на Витоша. Когато доближих казармата си, усещането доби плът и започна да лази по гърба ми. Видях мрачните лампи в коридорите на корпусите в далечината, опитах се да се взема чувствата, с които не успях да се сбогувам там, след като неуспешно ги погребвах, но не би – пред очите ми се изправи кльонът на оградата. Насочен навътре. Навътре, дори не към мен, който съм дошъл да го видя…

—-

Спирките се нижеха и ги броях, но явно шофьорът имаше друга система. Трябваше да сляза, когато на едно момиче, точно зад гърба ми, му се обадиха да слиза по телефона (после разбрах, че и тя е била за същия купон…).

Другото е проза – важното е, че се върнах и Арти не намира място от кеф и даже отказва да яде, и сега иска да е около мен, да ме гледа, да мърка, да подскача като луд, обсебен от шумяща хартийка или просто да се сгуши някъде и да ме наблюдава.

Да се радва, да изживява всичко. Понякога ми е странно, ако е прав Дарвин, какво сме изгубили всъщност, като сме се отделили от животинското си…

Вечер с Линукс, Gnome и бира

Снощи успя да приключи успешно “иху-аху”-то по повод излизането на Гном 2.6, организирано от Сашо Шопов. В “При кмета”. Хм, събирането беше организирано от Шопов, не “излизането” ;) Въпреки че кой го знае мискинина, може да има пръст и той ;) Гледах го снощи, имаше, определено, даже май докъм десетина му преброих ;)

Всъщност цялата вечер беше особена – след работа се разбрах да се видя с Калин a.k.a. Majestic. Закъсня, оркът му с орк, а аз го чаках… така де, да беше лето, да бе’ме у Варна… ама не – дъжд пръска, а изчадието мордорско го няма. Е, събрахме се и потеглихме по следите на изчезнала кръчма в центъра. Той вика “тука требе да е”, аз викам “бе нема такава опера”… – все едно, важното е, че се шмугнахме в едно място със стари табели по стените и наливна бира. От ония табели, готините, дето събрани така, на едно място, те карат да се сещаш с умиление за предучилищната възраст ;) “Пази се от стрелата”, “Генерален секретар” и тем подобни ;)

Обсъждането на нещата от живота премина през изпитанията на теми за Линукс, SuSE и HastyMail, по който, последния, и двамата сме луднали. Аз ползвам най-“яката” за мен тема – “black”, но нашият познайник леко отстъпил от хевиметъл фронта и позлзвал нещо розово или от вида на розовото ;)

Все едно, стигнахме до единомислие по въпроса за износа на магданоСа, тоест вдигахме наздравици с халбите и се навивахме тия дни да се обадим на други от тайфата и да се съберем. И двамата неглижираме напоследък китарките си, особено моите, горките, прашасват в ъгъла на стаята… Зарекохме се да не се дадем на врага без бой и да направим сбирка с много джангър, приятели и хорово пеене на баладични тъжни песни под акомпанимента на кухарките ;)

Винаги съм се стряскал от думата “кухарка”… Наистина, звучи странно, дори мисля, че бих могъл да се обидя, ако съм… “кухарка” и ме нарекат ;) Все едно ;)

—-

Гном-срещата мина еуфорично; в други сайтове на някои от участниците могат да се намерят описания. Разменени бири с Дончо ;) Но най-готиното беше, че имаше време за всичко – както за разговор “на крак” с Йовко, така и обмен на идеи и дори софтуер с другия Йовко. Много реплики и по-дълги разговаряния с Крис, Илит, Сале. Щом даже имахме време с Пейо да кажем две думи за поезия и после достатъчно дълго да помълчим, загледани в бирите си ;) На входа се “сблъсках” с Жоро и открих още един вело-линуксер ;) Жоро, дано си се прибрал безпроблемно; аз няколко пъти съм карал в натоварена София по тъмно и имах кошмари след това. Затова гледам да не замръквам – те и без това шофьорите тук са за убиване. Ама някакво бавно и по възможност много, много болезнено :( Именно те и бездомните песове са най-голямата заплаха за гражданина – велосипедист ;) Но това е друга тема; да живеят засега ;)

Вечерта завърши подобаващо с посещение на едно заведение на гърба на двореца с Никола и едно друго момче, фен на Систем5 и BSD-лиценза с рекламната клауза. Онзи, който Дебиан, с право според мен, не смятат за свободен и недолюбват.

Във въпросното кръчме се довършвахме безметежно с кафета, млечни шейкове, следходени от каберне. Като стигнахме на “етапа” с виното, бяхме в стихията си; мисля, че персоналът ни се радваше искрено – говорехме за средновековна музика, Ингви Малмстийн и Сатриани, шахмат (между другото, с Никола се разбрахме вече на сбирките да се носи малък шах, така че гответе се!;), уменията на ди-джея, който ни слушаше на две педи разстояние, тъй като бяхме на бара. Говорихме за ниски честоти, октависти и мецосопрани, дори започнахме “леко” безплодния спор “Мейдън – блек метъл” ;)

—-

Уникална вечер, която ме лиши от някои неща все пак. Едното от тях е възможността да поговоря с Краси – тази сутрин видях, че имам пропуснато повикване от телефон, започващ с +3349 – предполагам, че това значи Франция… Дано се чуем днес – имам впечатления да й разказвам, а и тя сигурно има оттам ;)

Друга тъжност беше Арти, който, горкият, пак нямаше шанс да прекара повечко време с мен – вечерта, смъртно уморен, го затворих в коридора, а сутринта бързо-бързо се изнизах с колелото. Все пак той успя да се шмугне през вратата и излезе на площадката да наблюдава света през големия прозорец. Слязох до там, вдигнах го на ръце и дълго стояхме така, до прозореца. Едно момче и неговото коте, загледани навън. На животинката й беше далеч по-интересно, но нямаше време, трябваше да се прибира в апартамента, да яде и да се ближе, а пък аз поемах по пътя през кварталите, колите и кучетата към работата. Към това писане тук…

Когато ми е притиснато и ограничено, помислям си за Арти, сещам се как го водихме на море миналата година, виждам го в ръцете на Краси, тя – със сламената шапка, той – с ей-такива очи, разглежда наоколо и души, души…

И се сещам колко лесно е да бъде откриван светът.

Просто трябва да имаме смелостта да го погледнем.

Символи на миналото

Случайно разбрах тази сутрин, че Джералд Даръл починал на 70 години, през 1995г. Не знаех. Лека му пръст. Толкова лека, че копита на антилопи, лъвски лапи и подредените лъскави люспи на змиите да трябва честичко да я притискат, за да стои там и да пази покоя му през вечния му сън.

Фигурата на Даръл е била емблематична за мен. Никога всъщност не съм се замислял кога точно е живял, дали е жив още — за такива “емблеми” не се задават такива въпроси, нещо повече — не се помислят. Първата ми среща с него беше, когато бях момче… на колко съм бил… има ли значение, не помня, не съм се замислял. Роден в Индия, живял дълго, отрасъл на остров Корфу в Егейско море. Винаги Корфу е бил магично място за мен; и като гледам в последните години лъскавите плакати на туристически агенции, рекламиращи излети до Корфу, с неговите супер-хотели и курортен блясък, нещо вътре в мен се бунтува, крещи, че не е този светът, в който се живее наистина, че нещо не е наред. Корфу е Корфу от книгите на Джералд Даръл, не от плакатите; как иначе би било възможно да се промени. Как се променя легендата, как се сменя една от емблемите на цяло едно детство?

Ами никак.

Как могат разочарованията от несериозността на една наша “екологична” организация, загубените дни в “Зелените патрули” да потъмнят искрящите еуфории, бликащи от страниците на Джералд Даръл?

Ами никак.

Научих също, че Атанас Далчев е бил мой колега, философ с диплом от Софийския. Не може да бъде.

“Балконът” беше темата на изпита ми по литература преди завършване на гимназията. Българичката ни искаше да ме изпитва за “отличен”, а аз не си давах много зор. Искрено учудена, тя настояваше, защото “нали съм щял да кандидатствам с литература”… Като разбра, че приятелката й по философия е имала “късмета”, се отказа, но все пак ме изпита.

Далчев е писал хакерска поезия. Ако беше живял малко по-късно, много лесно бих си го представил като осъзнаващ и изпълващ със смисъл понятието “хакер”.

Атанас Далчев
БАЛКОНЪТ

Той е железен, каменен, старинен;
такива има с хиляди в света,
обикновен, но само че зазидан:
един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.

Но през деня отвън го не съзира
на минувача празното око.
Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.

Easy biker

Колело… сутрин… зима… без… уморен…

Рос… летище… Джули… Оооох!

Второто беше резултат от предозиране на “Приятели” ;)

Днес за първи път тази година се качих на колелото си! Иха-иха! Да, всичко е супер, обаче изкачих стълбите в работата като пияна крава ;) Жоро (колега тук; GF, и той е слакер – и слава Богу, че преди бях единствен “смахнат Линукс-манияк”;) още малко и можеше да има нужда да ме “изтегля” по последните стъпала преди етажа ни…

А през есента нямах такива трудности – даже съм правил “геройства” от сорта на “след работа – до Слатина за една бира с Павката и Ванката и после – юруш наобратно към нас, яхнал вятъра”… Явно “зимният сън” ме е омаломощил – задъхах се още преди да съм се “скрил” от блока си, на два пъти слизах (е, първия път заради кучета), а преди взимах цялото разстояние, без да минавам на най-ниска предавка дори.

А “Easy biker” е наше общо творение на двамата с Ванката, когато миналата есен кръстосвахме след работа с велосипедите в търсене на удобно и слънчево местенце за едно кафе или малка бира. Малко като във “Волния ездач”… Ще кажете “че какво му е като във Волния ездач?” Ами как да кажа, това за мен просто е един от филмите, на които всяко нещо може да им бъди “като”. Не някаква лъскава простотия, на която с големи букви пише “това е това-и-това, такова-и-такова”. Ако не вярвате, питайте венерианците, те знаят. И са сред нас. ;)

Като отворих дума за смислови заигравки, някй ден трябва да обясня откъде идва “Arcane lore”. Също и това, че “the dragon lies bleeding”. За “Турин Турамбар” може би няма нужда да казвам откъде идва, в чест на играта със смисли, ще кажа някога *защо* идва…

Turin kills GlaurungПонеже Турин е персонаж с много горчилка в душата си… С две думи – общото помежду ни, освен името не е във вътрешната изхабеност, напротив, там вярвам, се различаваме. Общото е в стремежа, винаги готовата воля за отстояване и за движение към новото по-добро.

Всъщност – в това, което е било проклятието на Турин и това, което означава “турамбар” – “повелител на съдбата”. Пак има разлика – той е живеел с вяра в това си господство, а за мен то е само окраска, псевдоним.

И дори да не е само “външност”, вземам само хубави неща от близостта ми с Турин. Дори мога да мисля, че с моя живот “изчиствам”, “оправдавам” живота на Турин, тоест аз съм примерът, аз съм истинският Ясен, а Турин ме има за ник ;)

Много се отклоних…

Честито утро и нов успешен ден!

Проблеми с връзката – част 2

Днес вече е единадесетият или дванадесетият ни ден без никаква връзка. Вече не ми се броят дните. Онзи ден вечерта говорих с поредния човек от лан-фирмата, явно тоя път беше “администраторът” или някакъв подобен – професионално изкривяване, надушвам, когато “сме от една порода” ;)

И въпросният админ и той, като всички други преди него (и по телефона, и “на живо” в “офиса” на фирмата, представляващ гърба на един вход на блок в кв. Света Троица) разбираха за първи път, че има проблем. Той самият е идвал на моя адрес и се е качвал на покрива и не е имало нищо нередно там. Много странно защо, като се качват на моя покрив и оправят моята връзка, не вземат поне веднъж да ми завъртят един телефон, да кажем? Че да знам, че “всичко е наред” и поне да мога да им кажа “не се радвайте, не е наред, това че няма връзка с машината не е, защото е изключена, понеже не съм я изключвал”.

Стига! Баста! Повече няма да се занимавам с “лан”-аджии. От следващия месец ще подготвя малко парички и ще се оборудвам с wireless access-point. Кварталът ми е покрит, даже може да не се наложи антената ми да е на покрива, а да е достатъчно да е на прозореца. Връзката ще е постоянна, хората са сериозни и дори човекът от фирмата май е дебианец – изобщо “песен” ;)

Тогава, ако съм доволен от доставчика си, с радост ще правя като Пейо и може да предлагам помощ на хората там.

Докато на фирма “Бали” (въпросните лан-“доставчици”) бях готов да обявя война, но като преспах една вечер и изсънувах един сън, ми мина – те, горките, и сега едва се оправят, ако почна да ги нападам, сигурно ще се чудят накъде е тръгнал светът ;)) /шегичка

Калоян във Варна

Снощи, преди да тръгна от работа, Ийори ми каза, че Калоян “яде портокал” и се радва на последня си ден във фирмата. Вечерта е тръгнал към Варна. Не знам дали поздравите и пожеланията за попътен вятър са го достигнали чрез Ийори, затова отново: “Вятър в гърба и винаги метър вода под кила!”

Калата беше споменал, че с него рядко се виждаме напоследък. Леко тъжното е, че вероятно отсега нататък ще си разредим срещите още… Но нека всичко друго да е ок; то това е бял кахър – ей я къде е Варна ;)

Проблеми с връзката

Да, отново! Допреди няколко дни поне си знаех, че набирам през телефонна линия и си ме стягаше сърцето и за сметките към БТК, и за заетия телефон. Но поне знаех, че по-добре почти не можеше да е.


А сега – хем LAN, хем “ядец”. :( В събота дойдоха (с три часа закъснение за уговорения точен час…) момчета от lan-фирмата, която май единствена е стигнала до моя блок в моя квартал. Всъщност даже не точно до него, а до съседния. Трябваше да прокарват кабел между блоковете. И да си вдигам и аз кръвното в караница с безумния бабек и щерка й от горния етаж, които не пускат никого до покрива – течало им. Не си плащат сметките към входа от години(!!), но могат да произвеждат такива “категоричности”… :( Бля. :(

След като се наложи и да ми разбият замазката на дограмата в хола, за да проврат скъпоценното си кабелче, се оказа, че хал хабер си нямат от компютърджизъм – на въпроса ми “каква маска да сложа?” ме гледаха като телета и извикаха по gsm-ите един пубер, който явно им е “експертът”. Въпросният образ гледа опулен дълго време (не защото се зареждаше бавно, а защото предвидливо бях настроил предварително за dhcp и машинката си търсеше сървър) и след почесване рече “аа, некъф Линукс се дига”.

Нейсе… Тръгна, flood-нах dir.bg с безмислената http-заявка.

След това – три дни до днес – НИКАКЪВ ИНТЕРНЕТ! Мама им! Обаждах се цяла вечер в неделята (изчаках до вечерта, защото всичко се случва, може проблеми да са имали хората…) – не вдигнаха. В понеделник на два пъти ме караха да обяснявам и отговаряха “до час ще го оправим”, като втория път даже ме питаха дали съм сигурен, че съм си платил таксата… Не, бе, как да съм сигурен – то може ли човек да запомни такова нещо… Бля. :(

Днес отново ги безпокоих. “Админът” ми каза, че до половин час всичко ще е “ок”. Казвам му “не съм там, не мога да “посрещам” никого”, а той “кат са върнеш от работа, ще имаш нет, споко”. Абе пич, на мен може да ми трябва *сега*, а не “като се върна”. Плащам си за постоянна връзка. Шантава работа – тия да не мислят, че аз всяка вечер ще кисна в чата, ще играя през мрежата и ще отварям порно сайтове – и само за това ще ползвам връзката? Всъщност съвсем за други неща ми трябва. “Още по-” всъщност няма значение за какво ще я ползвам, да му се не види – аз тия пари да не ги бера от кестените…

Днес ще ги видим. Оставил съм си включен компютъра, адресът ми е външен – не могат да ме излъжат, че е “ок”. “Ок”… Бля. :(

А имаше толкова по-интересни неща за записване тук. Изпитът на LPI и WebDev например. Срещите с другите линуксери. Хм, ама аз пак ще пиша и за това. Само да ми доставят това, за което съм си платил…

Satriani & G3 – “It’s a free world, mama!”

Ново G3-турне! Щях да падна, като разбрах, че Джо Сатриани всяко лято от 1996г. насам, изключая 1999г., е събирал яка агитка китарни откачалки и ги е повличал из прашните пътиша на америка, като ония, дето сме ги гледали във филмите, примерно убийствените прави и безкрайни пътища в “Дуел”…

Предната, 2003-та година Сатриани събира под един покрив освен негова милост и верния ученик Стив Вай и “I am a viking”-ът Ингви Малмстийн. Нещо кощунствено за всеки от така наречените “фенове” на китарната музика у нас. Е, не казвам, че няма истински фенове – говоря за профанното отношение, което най-често се свежда до “този е най-техничен”, а “онзи е най-бърз”. Най-“бърз”, ха! Сещам се за Пол Гилбърт, който след няколко въпроса на местни журналисти какво мисли за бързото свирене, кой е по-техничен и така нататък, все журналистически глупости, излиза на сцената с малка бормашинка със закрепено перце на края. И край – “бжжжжжж” и няма тоя по-бърз, оня – още по-бърз; никой не може да се мери с бормашина, все пак. Настрана оставям и изцепките от страна на самите музиканти, като например Джои Де Майо (Manowar), който не приема, че има по-бърз басист на света от него, и по-техничен. Някой му беше задал въпрос за Били Шиън (известен “колега” на Пол Гилбърт от “Мистър Биг”), на който Джои беше изсъскал, че някои нямали топки. Типично; все пак, явно не става дума за музика. Мисълта ми е, че някои “не правят дума” за музиката си, като говорят за нея. Да, тя си е за слушане, така си е – какво значи някакъв си имидж – и Де Майо, и Стив Вай, и Ингви Малмстийн не са предимно “шарени картинки”, интересни за вестниците, поне не би трябвало да бъдат. Всички ние си имаме музики, които “ни карат да летим” и това си е най-важното ;) Другото е бизнес, а както явно казват G3 с последния албум, светът е свободен.;)

Излезли са един двоен албум “G3 – Rockin’ in the free world” и видео-концерт на DVD “G3 – Live in Denver”. Още неща за придобиване ;) Кат се има предвид, че от години не си взимам редовно музики, положението е плачевно, да не говорим, че ако тези албуми дойдат до нашата татковина, кой знае с какво качество ще са…

Добро лято се очертава – Jethro Tull идват. Има много нова музика за слушане, а и дочух, че Жан-Мишел Жар ще прави концерт у нас (естествено на открито, не ставай смешен, братовчеде Лари;). Като науча нещо повече, ще споделя. А и зимата си беше хубава – Helloween и Зимният дворец крият много скъпи спомени за всички метални сърца. Някой ден ще разкажа за живота ми в едната вечер хелоуин, стигаща ми за доста време напред.

Някой ден може да имам възможност да ходя аз на концерти, не да чакам “милостиня” от меркантилните организатори (и понякога, явно, и изпълнители…). И да видя всичките любими музики, да сравня визиите за тях;) Може като дойде този ден, да взема с мен и още някого…;) И една камера.

Кой знае? Дотогава ще слушаме записите и ще се радваме, че сме част от цялото, което се нарича музика – не просто самите звуци, а онова, живото, туптящото, състоящо се от звуци, вълнения и любов, от малко омраза и гняв понякога дори. Но винаги близко, наше; винаги съпричастно и нещо лично, много лично.

“Елате ни вижте!”

Откакто следя блог-пространството на линуксчиите и на ит-тата по принцип у нас, а то не е от много отдавна, да кажем, че е от около три месеца…, наблюдавам странни временни раздвижвания на обсъжданията на нуждата и наличието на стандартни функционалности в тези блогове.

Най-пресният пример е призивът на GF да се откажем от предоставяне и четене на rss новини. Имаше и предишни обсъждания на функционалности като trackbacks.

Но сега, според Жоро трябва четящите чуждия блог, възприеман като “лични откровения”, следва да запазят личното в това действие и цялото им отношение към записаното да бъде отншение като към личен дневник. Да бъде лично. Все едно отваряме хартиен дневник, дори по възможност от тези с катинарче, за което ни е попаднало в ръцете по някакъв начин ключето.

Не съм съгласен, че някой може да изисква как да бъде достъпвана свободна информация в мрежата. Да не говорим, че feed-овете, както и trackbacks са измислени не за да затрудняват четенето и да отчуждават хората, а точно обратното – да улесняват комуникацията и да градят всякакви възможни вътрешни свързаности, заедно определящи това, което наричаме “общност”.

Да, не е лошо човек да отвори html-версията на страницата и да разгледа както текста на статиите, така и другото съдържание. Но не ми се струва оправдано това “идване на гости” да бъде задължително… което практически е така, ако няма друг начин за получаване на новини от “домакина”.

Да, отношението трябва да бъде лично! Но лично не в смисъла, при който привнасяш на другия нещо твое, характерно за твоята личност, а лично отношение, при което всяко твое действие в общността се извършва от твое име – нагласа, обратна на анонимната, насочена към “запознаването” и постоянното движение към все по-доброто идентифициране на действащия субект.

Тоест трябва да сме личности, това е “лично”-то. И когато не пречим на другите да бъдат различни от нас, вървим по един от пътищата към тази цел.