За новите лични карти

Преди няколко дни ходих да си подам документите за прословутите “нови лични документи”. Личната ми карта изтече в края на миналата година и се възползвах от 6-месечния гратисен период, затова не си давах много зор да се редя на опашките около нова година. Защо съм бил чакал почти до последния момент? Ами защото така искам – имам право и така съм решил, точка. Издивявам, когато вместо да се поправи обслужването на гражданите, веднага се повдига контравъпрос “ама вие защо в последния ден, трябваше по-рано, то защо такъв ни е манталитетът на българите, мрън-мрън”. И в последната секунда на срока да съм, пак трябва да бъда обслужен като по всяко друго време. Е, да – знам, в България съм…

Друга причина, която ми убиваше ентусиазма да ходя до полицията беше, че така и не бях разбрал ще ми взимат ли отпечатъци от пръстите или не. Четох из мрежата, разпитвах приятели, заслушвах се, когато малоумни журналисти правеха “репортажи” по темата – никаква информация. Повечето от хората около мен си вадеха цял набор документи, включително паспорт за навън и там е ясно, че са решили да взимат отпечатъци. Но аз искам само лична карта, нищо друго.

Сега за обикалянето, нервите и бюрократичния тормоз.

Ако някой ви каже пак, че новите документи се издавали лесно, бързо, едва ли не служителите с усмивки и песен на уста за нула време обработват и подготвят всичко – не му вярвайте. Ако някой вратовързан чичка с наднормено тегло и червени от алкохолизма бузи ви убеждава, че всичко ставало за половин-един час и можете в обедната почивка да минете и да доставите това удоволствие на държавната милиция – не му вярвайте. Защото не е така – на мен ми отне четири часа, при условие, че полиция, паспортно, община и данъчно са в непосредствена близост. Не ми се мисли какво е в други общини, където трябва да се снове между сгради на няколко пресечки. А, и два SMS-а дарение на “синята зона”, да им изсъхнат паяците и на тях…

1) Търсене на място за паркиране. Това си го знаете, но аз се поизнервих, та няма как да не го спомена. По тоя повод, искрени “благопожелания” отиват по адрес на тия, дето ходят на работа с колите си и нито фирмата им има паркинг, нито пък има свободни места в квартала. Разбирам да ходиш в другия край на града (примерно до “бизнес-парка” в Младост) и да не искаш да се вреш в отвратителния градски транспорт. Е, вече има метро и то е по-добре, но хайде – разбирам. Обаче това да работиш в нормален жилищен квартал, при това с много добра свързаност с трамваи, тролеи, рейсове, маршрутки и какво ли още не и да продължаваш да си паркираш колата там, да паркираш по тротоарите чак, да паркираш от лявата страна на еднопосочно, да паркираш по самата дъга на кръстовищата – е това си е селяния! И всички, дето го правят, са селяни! В лошия смисъл, щото иначе думата си е добра.

2) В паспортното. Добър ден, добър ден. Така и така и веднага надеждата за това обещавано по телевизията “бързо издаване” угасна. Ето ви тия документи, попълнете ги, а освен това вземете от общината удостоверение за постоянен адрес. Не посмях да питам защо ми го искат – в полиция и всичко на сто метра от нея избягвам да питам за каквото и да е.

3) В общината. Табела с информация, на която няма никаква информация за граждани. Разбивка по етажи, от която мога да разбера къде да ида, ако ми е първи ден на работа, но ако съм клиент, нищо няма да разбера. Напишете какво се прави на съответния етаж, с какво се занимава тая служба, а не ми давайте съкращения и подобни простотии! Намирам накрая мястото и чакам към 45 минути да обслужат чичката пред мен. Идилия, ви казвам. Дочувам през стъклената врата как се започва едно разпитване за роднини, ама тя дъщеря ти замина ли, а къщата на кого ще я оставяш, и там се подпиши, и тук. Е, трябваше да кажеш, че си за един подпис, да те пуснат отвън по-рано… 45 минути. Влизам – така и така, взема ми личната карта, цъка дълго на компютъра. “Вие собственик ли сте на имота?” “Какъв имот, аз не за имот…” “На имота, в който е постоянният адрес.” “Ами не, не съм…” Започвам да обяснявам, че адресът е същият като на досегашната ми карта, ама съвсем същият… Нямало значение, имало нов закон… Да им пикая на новите закони. С лек скандал си тръгвам, щото трябвало собственикът да дойде, пък с нотариално заверено копие на нотариалния акт, пък не знам си какво…

4) Чувам се с баща ми, той ме убеждава да идем заедно, за да се свърши тая работа. Междувременно аз съм забравил за това с нотариалния акт (къде ти, аз не помня всички продукти за пазаруване). Пали-гаси колата, тоя път я оставям на синя зона. Качваме се, пак чакаме, влизаме – ала-бала, а вие господине носите ли нотариален акт? Баща ми е спокоен човек и стратег в разговорите, но не издържа и той – “Вие нали сте общината?” “Ами… да” “Вие ако не знаете кой имот на кого е, кой ще знае?” Много им пука на патките там, почват веднага да се карат, да съскат… Аз вече им вдигам среден скандал и си излизам.

5) Баща ми ме убеждава да продължим и отиваме в данъчното, където той с дипломатичност казва на подходящата служителка в подходящото настроение какъв е проблемът и тя му издава данъчна справка за имота, която да послужи пред общината…

6) Пак в общината, аз попълвам като луд безкрайните бланки, на които пиша общо три или четири пъти един и същи адрес… Влизам пак при оная кокошка, праща ме да платя такса. Отгоре на бланката пише три вида услуга и аз я питам всяка услуга за колко пари е и съответно за какъв срок е. Ако експресната им услуга за удостоверение за постоянен адрес е повече от два лева, няма да я поръчвам нея – не стига, че постоянно наливаме пари в тия бюрокрации, не ща да давам залудо и бих изчакал. През зъби ми изсъсква да ида да си платя и да се върна. Пак питам, оная с треперещ глас ми “обяснява”, че няма три услуги, таксата е 2.50 и се издава веднага.

7) Плащам – там стана на минутата.

8) Връщам се, трябвало да мина през деловодството да ми заверят молбата… Отивам в деловодството, чакам и там. Влизам – три кокошки зад стъклени гишета. Абе навсякъде едни PVC-дограми, едни ламинати… Пари за ремонт са имали, но не са имали пари да си вържат компютърните системи, за да не разиграват така хората. Та чакам аз – едната чете вестник, другата цъка нещо на компютъра (на минички ли играе, на пасианс ли, програмира ли – кой я знае), а третата си говори личен разговор по телефона. Стоя пред тая третата и не вярвам на очите си – вече няколко минути съм в стаята, пред гишетата им, а никоя не само че не прекъсна “заниманията си”, а даже не се излъга да ме погледне. Накрая телефонистката приключи с “айде, муцка, ще ми се обадиш след това” и протегна ръце през гишето, почти без да ме види. Прас-прас печат и готово (тия хора гледат ли изобщо какво подпечатват?)

9) Издадоха ми удостоверение за постоянен адрес, ура! За целта трябваше да подам молба за промяна на постоянния ми адрес със същия постоянен адрес, да доведа баща ми, който напоследък има болки в коляното и като се умори се придвижва трудно по всичките тия стъпала нагоре-надолу и изобщо беше голям купон всичко! После баща ми каза, че тая с удостоверенията му е казала, че съм минал по бързия път, можело да ме накара още поне 5-6 документа да си донеса. Той ходил при нея, докато съм попълвал бланките и я “обработил” със стандартния разговор от типа “ех, тия деца, да – и аз имам син/дъщеря, знам”. Не й е цепил басма, даже я е поскастрил малко, но ми каза, че споменала, че по някакъв си още по-нов закон трябвало и документи за жена ми, пък за децата ми, пък и майка ми трябвало да иде, пък не знам си какво… Луди хора са това бюрократите ви казвам, луди!

10) Пак в паспортното – опа, грешка, идете в полицията, за да платите таксата първо. А там, нали се сещате, всъщност има гише на банка, която ви взема 2 лева комисионна за превода. Мила родна картинка, и в КАТ са такива тарикати на дребно, и навсякъде. А мога ли да си платя аз в моята си банка примерно? Абе все едно…

11) В паспортното, вече чакане на опашка. Подавам документите, връщат ми ги един-два пъти, но за дреболии, които допопълвам на място. Това е, вика лелчето – наредете се сега на “биометрията” за снимка.

12) Редя се на “биометрията”. Има две такива, работи само едната. Тоест ту едната, ту другата – не знам дали е една мацка вътре, която снове между стаите или някой много стриктно спазва ония норми за почивки при работа с монитори. Пред мен минават двама човека и отново излизат каките в почивка. 15 минути, която продължи 30 (имам часовник, толкова си беше). Накрая влязох да ме снимат – снимаха ме, дадоха ми да се подпиша на един таблет и това е. Една бележка с номерче и след 30 дни ще ида да си взема тескерето…

—-

Уморявам се, само като се сетя за цялото това обикаляне, тичане по стълби, от сграда в сграда и всичките нерви за някакъв си документ. Дето вместо те да ме гонят да ми го дадат, трябва аз да им вися 4 часа в “администрациите”.

Още нещо – в паспортното, което е нова сграда, на средата между гишетата има голяма картина на Васил Левски. Хм, нормално, ще кажете, на много места в администрацията се фукат с Апостола. Ама не е съвсем същото – картината е всъщност прерисувана снимката на Левски, същата, която се прерисува масово, само че този път имаше нещо по-различно. Загледах се и ми присветна – рисунката е на снимката от тескерето на Левски, точно както си е. С печатите, с всичко. Шапка му свалям на дизайнера, който се е сетил – не на дизайна, защото огромният портрет ми стои някак гротескно, но евала за идеята! В паспортната служба е сложена паспортната снимка на Левски – така хем е Левски, хем е паспорт. Това беше единственото, което ме развесели тоя ден.

Та добре, че личните карти са за десет години. Даже са им малко – всяка среща с държавната/общинската администрация е достатъчна за много по-дълго време. А, и още нещо – пръстови отпечатъци се взимат само за международен паспорт, само той е с чип, в който да се записват. За лична карта и шофьорска книжка – само снимка и подпис.

24-ти май в песни и игри

Честит празник! Малко на патерица, но пак добре. Пак жега в календара е – жега, ама с дъжд. Абе казвам аз на бабите във входа, че на 24-ти май винаги вали, пък те всеки ден цъкат с език “пу-у, май па че вали неска, времето се е объркало”. Аз си знам от едно време – манифестация, “Върви народе” и следобеда дъжд. Е, не че съм и бил на толкова манифестации. Един път стигнах до Халите и там се изнизахме със съученици да вземем сладолед. Върнахме се – друго училище се точи по булеварда вече. После ни триха сол, ама сладоледът си е сладолед, тъй де.

Този 24-ти ми е даже по-специален празник. Тази година стават 10, откакто курсът ни завърши семестриално Университета. Иначе после половината завършвахме все по различно време, аз например се проявих с кръгли 5 години и се дипломирах през 2006г. Дадоха ми дипломата чак на следващата, но какво е една година след цели пет.

Та значи станаха “след десет години”. Нещо не се очертава “пак да се срещнем”, даже май все по-рядко се чуваме, камо ли виждаме. Едни са с дечурлига, други работят, трети пък – и двете. Абе ще намерим начин. ;)

С децата отидохме в “Палавници” в Младост. Аз последно не разбрах – “Палавници” ли се казва или “Патиланци”? Светко имаше за награда от “По-по-най” ваучър за игра там и успяхме тъкмо навреме. Изтичаше в края на месеца, а пък точно сега, тия дни, има малка “дупка” между рождени дни на деца, детски градини, пикници, пътувания. Стана супер. Първо за пореден път пролича, че на нас проблемът ни е в тръгването. Докато се облечем всички, докато вземем всичко и се разминаваме в малкия апартамент, прелиствайки наум какво не трябваше да забравяме тоя път – и всичкото това на фона или на рев и пищене, или най-малкото на вървящия след някого Светли, който обяснява нещо много подробно за някаква игра или нещо, което е видял или си е измислил. Но веднъж седнали в колата, сме unstoppable. Което пак ми напомня, че Рошко е много яка кола (пу-пу, да не са му уроки) – покрай ниските доходи и високите разходи все нямам как да го обгрижвам, а той си кара и си няма грижи. Или сме случили на екземпляр, или са прави някои, че тия Ровъри издържат на родните пътни условия много добре.

В “Патиланци” падна голяма игра. Светко е на върха на щастието и днес, вече втори ден оттогава. Към два часа общо кара всичко, дето става за каране, даже се и поблъска с мама на блъскащите се. Поигра в детския кът заедно с Оги. Появи се бате Енчо и Светли отиде при него, качи се сам на един малък подиум, където бяха направили малка сцена. Отиде при него, ухилен до уши – откакто ходи в “По-по-най” искаше да вижда пак “бате Енчо и другия батко”. Та застана до него и бате Енчо го пита какво иска да изпее или изрецитира, а нашият само му се усмихва със светнали очи, мълчи и вдига рамене. Весел, щастлив. Пропуснаха го, пяха деца наоколо и накрая пак го питаха, а той се обърка какво да изпее и накрая реши да играе на сигурно – “Five little monkeys jumping on a bed”. И толкова – не стига, че на 24 май пя на английски, ами и само един ред. И пак гледа бате Енчо ухилен и весел, весел. Накрая му дадоха “хайде, от нас да мине” един трикольор на пръчка. И нашият на връщане размахваше гордо байрака и пееше с цяло гърло “В парахода рог изсвирва, развя се байрак”. Да, на него “Ботев марш” му е като на мен преди време номерът на автомата. Само дето той си харесва песента, а при мен бяха по-други чувствата. Пее за “на чела им левски знаци” по цял ден, а като му омръзне, започва да си я мрънка и тананика с негови си измислени думи. Обаче на сцената се изложихме – империалистическа пропаганда правихме, пяхме гнили капиталистически песни. Здраве да е. Той Светко разбра какъв празник е. Обясняваме му и обсъждаме такива нещица. На връщане – пак купон за него. Обяд в заведение, което в неговия случай си значи пържени картофки.

Много беше готино. А в мрежата пък видях, че хората пишат за Google и някакво си лого на кирилица. Няма такива неща, не сте гледали добре! :) Веднага си пролича кой ползва Гугъл без SSL. Между другото, има за Firefox (и дериватите му) една много ценна приставка – HTTPS Everywhere. Сложете си я, заслужава си!

Лаф на деня: “Тате, когато стана голям, с моето момиче ще се возим в бетоновоз!” Гледах аз да го зарибя по кабриолетите, но си е прав – нерде кабриолет, нерде бетоновоз!

Като казах за колегите – после вечерта май ги сънувах. Бяхме всички някъде и трябваше да пътуваме за още по-нанякъде, за да се срещнем. Всеки говореше много и в шума нещо не се разбираше, Ева обясняваше на висок глас нещо на всички, Вера гласеше пинхол да ни снима, Ванката се връщаше от семинар в чужбина, а Дикс обикаляше и постоянно търсеше някого. И всички други бяха там, де. ;) А на мен ми беше просто гот да си седя кротко леко встрани, да пия студена бира, тя все да не свършва и да се усмихвам в отговор на всички. Та честит празник, колеги!

Шефчета

За децата иде реч. Може би единствените наистина готини шефове. ;)

Давам си сметка, че за много хора около възрастта ми всякакво говорене за бебета, деца и “ама да знаеш вчера какво сглоби с лего-то” е далечно и чуждо. Не просто досадно, а направо от нещата, дето те карат да се обърнеш и вървиш. Или да стискаш зъби, докато отмине темата, защото знаеш, че колкото и да е необяснимо, на теб ти е досадно, пък иначе било “естествено”, викат. С други думи, горе-долу като да се возиш в трамвая в пиков час до стара, стара баба, била на село няколко месеца лятото и сега връщаща се при децата, некъпана и с непрана жилетка. Или три. Как беше в оня стар виц – “е, че то зимата колко е, няколко месеца само”.

Та знам, че масово темата с детските истории си е яко досадна. И аз съм такъв понякога, сто на сто. Но пък и родителите ви са били досадни, тъй де. :) Нещо повече, сещам се за не един или два пъти, когато съм успявал да се видя с някой приятел, и той/тя с поколение като моето. Най-накрая след месеци или години (край бебета годините несрещане с приятели си се търкалят като месечета), та виждаме се, сядаме някъде да пием бири, кафета, коли и цигари с някого и след няколко опипани теми си казваме с нервен смях “абе стига с тия разговори за деца, я разправяй нещо друго около тебе”. Случва се, гарантирам – но трябва срещи наживо, а ние, татковците, сме винаги много зле с времето. Оставете рекламите на бира по телевизията – всичкото това с “виждането с момчетата”, чашата бира след работа сред готини, усмихнати и трезви (едновременно) колеги е само проектиране на болните фантазии на някой рекламист. Който може би също е млад татко, също няма време за приятелите си и си има реклами, в които да го показва. Е, аз имам блог.

И колкото и да си давам сметка, че не съм се виждал с някои хора от бая време, всичко това не ме трогва чак. Пречи ми и роптая, но дотам. Явно се променям и съм заменил едно ежедневие на срещи, обсъждания, разговори за какво ли не, кроене на планове за бъдещето с друго ежедневие, в което съм татко и приятел на деца. Обяснението е просто – нямам време. И най-вече съм винаги тук, наличен и на линия. Краси ми спомена нещо за “бекъп” – готино го обясни, хем професионално точно по психоложки, хем полека и разбираемо. Но нали съм си тъпо парче – забравих.

Най-голямото ми постижение в уреждането на това ежедневие е в същото време и най-големият ми провал – това, че не ходя на работа сутрин от 10 до 6 вечерта. Май всичко, което казвам сега, ще се разбере най-лесно от такива татковци (и мами, знам ли), които като мен нямат офис, нямат пътуване до работа, нямат обяд с колеги, нямат “не мога, излизам, че закъснявам”. Опитът ми да правя сайтове в кухнята не се брои – че то това кабинет ли е – кухнята в гарсониера е втора стая, в която се идва през четвърт час да се покаже новата рисунка, но не е кабинет, не.

Сетих се за всички тия неща от няколко пръснати из последните дни случки.

Пътувахме с едно момче, горе-долу наша възраст (може би малко по-млад, но то като си с деца всички ти изглеждат по-млади, мамка му). Готин пич и поводът за краткото пътуване беше готин и важен. Друго ме впечатли – за него всичко около децата не беше толкова централно нито в разговорите, нито в пътуването. Аз все гледам да заговоря детето на приятел, ако то иска да говори (личи си и това, но как да го обясня). Понякога съм се лензил толкова с деца около Светко, че не ми е стигало времето да се видя с приятелите, родителите им. Но за хората без деца светът се подрежда по други критерии. Да си кажа, май леко завиждам. Преди, без деца, можех да управлявам това подреждане, да съм господар на деня си. Днес е по-трудно… абе не, какво се правя – не става изобщо.

Правихме пикници в парка. Пак с деца “от компанията”. На прибиране първия път Светко и едно приятелско момиче се задържаха при пейката на едни чичко и леля в Северния. Аз стоя леко встрани и чакам да се намеся, ако започнат да досаждат на хората. Но не се наложи – заговориха се нещо, чичкото се представи, запознаха се. Подхвърлиха им нещо, че “тренират за баба и дядо”. Идеята беше, че са отвикнали и е много трудно хем да свикнат с мисълта за внуци, хем да са готови. “Готови” точно за това, което ви казвам – предаване на ежедневието в детските ръчички и отказ от суверенитета на “аз съм възрастен и правя каквото си реша”. Правиш, ама не – каквото ти кажат хлапетата, това е.

Чичката изглеждаше притеснен. Ами… за притеснение си е.

И така. От няколко месеца се опитвам да сложа поне част от дневното си време в мой си ред, но не става. Това, което успях да направя, е да се чуя с няколко човека за кафета и после да се разберем “абе то не може сега, айде по-натам ще си пишем”. Е, поне си го водя като напредък.

Другите новини в емисията: “Горилата дава ли гориво?” и “От слънцето ми се е появила кожена енергия” са лафовете на деня.

Отново с очила

Онзи ден си взех новите очила. Два дни отлагам да пиша за това, а ми се искаше още същата вечер. Но пък как да пиша, като ми е толкова въздушно, приповдигнато и – ако щете вярвайте – сякаш не ме боли глава. :) Да, два дни все чакам да се върне онази тъпа, потискана болка в и зад очите, но я няма. Е, ядосах се днес на децата, че пак дивяха като стадо маймуни, но се спрях по едно време и се зачудих какво е различното. Друг път явно болката от напрежението в очите е така потискана, че най-малкият друг стрес пренасочва вниманието ми и болката се “отключва”. А сега даже се развеселих и си казах, че то май няма смисъл да се ядосвам, щом даже не ме боли и глава. Бях забравил какво е усещането. Преди една година си загубих очилата на детската площадка, а и преди това имах лек дискомфорт с тях (седем години от прегледа са много време). И през цялото време очите са се опитвали да компенсират. А астигматизъм на практика не се компенсира изцяло – то си е вид загуба на данни при преноса и колкото и обработки да прави централният процесор, картината е невъзстановима. Невъзвратима обработка със загуби.

Причината за отлагането е банална – не ме питайте, не ми се говори. Тези дни Краси провери в сайта на оптиката, където съм си правил предните очила и видяхме тлъста отстъпка “до 50%”, която изтичаше до ден-два. Е, оказа се, че накрая отстъпката ми е само 30% на стъклата и 10% на рамката, но нали стана.

Най-близкият ми магазин на Joy Optics беше в Кауфланд и отидох там. Една баба с очила ме прегледа и даже взе да ми обяснява принципите на ортоптиката, докато аз се опитвах наум да прелиствам спомените от уроците по физика в училище. Много съм доволен от лекарката, очилата са ми съвсем по мярка. Не бих казал, че мацките, дето висят отпред и продават, вършат също толкова добра работа. Но да не си развалям доброто впечатление – важното е, че взех правилна рецепта с добри рамки и стъкла. Стъклата бяха от най-евтините поликарбонатни и антирефлексни, колкото и да ме убеждаваха да съм си вземел от най-скъпите. Рамки също сам си харесах, макар една да ми мрънкаше, че еди-кои си (няколко пъти по-скъпи, разбира се) били по-хубави. Ами хем не ми харесва как стоят, хем са ми скъпи – оная не, пак ми вади други от скъпия край на витрината. Аман! Като разбраха, че по цял ден съм на компютър и че съм “програмист”, взеха да се прескачат да ми пробутват най-скъпото. Без майтап! Вярно е, че в тоя бранш се взимат много големи за стандарта ни заплати, но аз съм беден докторант, останал без поръчки за сайтове (донякъде по своя воля, защото вече не трая крайните клиенти) и прекалено често буквално (почти) без пари. Важното е, че не ми стана кофти, нито се притесних – просто им казах “ето тия рамки, с най-евтините от по-хубавите стъкла” и това е.

Това беше преди седмица, а онзи ден ходих със Светко да си взема готовите цаки. Той беше очарован, защото рядко вече го водим в големи магазини, пък много обича да седи в количката, да зяпа всякакви неща наоколо и да си избира кое точно иска да му се купи. Успешно взехме две-три лакомства и една играчка. Не се залъгвайте да взимате едни големи пластмасови яйца “EGGO” – вътре има нещо LEGO-подобно в една от десет бройки, останалите са с някакви измислени полу-непотребни дрънкулки. Не виждам смисъл, при условие, че има малки оригинални LEGO-та от по 15-тина лева, които са супер и са си истинско лего, качествено изработено – а тия в EGGO са от друга пластмаса, с по-голям допуск в размерите, не винаги щракват… абе не си струва!

При получаването Светко, седнал в огромната количка, се оглежда с интерес и ми казва “ей, този магазин много хубав, бе!”. “Мда, защото дават очила без парички, нали?” “Да!” Когато питах дали има някакъв калъф, понеже ще шофирам и не искам веднага да ги слагам, веднага отвърнаха “О, няма да шофирате с очила!” Зачудих се защо така категорично, после рових в мрежата и не намерих нищо принципно против шофирането с очила. Някой да знае за такова правило? Че аз с очила виждам по-добре, а при шофирането it’s the whole point – затова зрящите, а не слепите не карат коли. След това карах, де – и си е много добре, сто пъти по-добре от преди без очилата и с болката.

Не на последно място – виждам много по-добре. Бях забравил как е, мина доста време от предните очила. Виждам листата на дърветата и то доста надалече – от седмия етаж виждам чак в съседния квартал точиците в короните на дърветата. А за работата с монитор нямам думи – мога отново да си стоя повече от половин час, без да се уморявам и да ми се приспива. А, споменах ли, че не ме боли глава? :)

2090

Нов ден, ново тичане по и от децата, ново броене на стотинки, спане следобед за отърваване от главоболието (трябва да си направя нови очила, ама…). После ново къпане, укротяване, обличане, укротяване, четене на приказки, гушкане за укротяване на децата. И нова вечер, в която се залъгвам, че уж напредвам по мои проекти. А нито текстът върви, нито имам работа. Е, как да не се депресира човек?

2089

Защо всички обяви за работа завършват с “енергичен, млад и приятелски екип”, какво да правим ние 30-тина годишните? И защо всяка обява втълпява, че “адекватност при висок стрес” и “способност за работа под напрежение” са добродетели? Напишете го – “наехме неориентирани студенти и търсим някой да си трови нервите с тях, а и се натрупа бая работа”. БАН ме убива – няма пари, а нямам право на договор.

За децата, че са малки

Тази събота Светко стана рано и макар да се луташе все нещо да си играе и рисува, беше ясно, че чака “Кой е по-по-най“. Милият, когато започна предаването, каза, че не иска да го гледа и щом дойде неговият ред, изтича и се скри в кухнята. Но ние си го гледахме. Също и баба и дядо, и другата баба. И още много други хора, както лека-полека разбрахме следващите дни.

Бяхме казали, че е участвал, но интересът наоколо ни учуди приятно. Съседката го поздрави, че е бил готин, домоуправителката с майка си са седнали рано пред телевизора, специално за Светли. “Най-доброто дете”, както му казва бабата от първия етаж. Гледали са го и в неделя, когато пускат повторението. Днес отиват в магазина и каката на касата му се усмихнала и го заразпитвала “аз откъде те познавам, виждала съм те, сигурна съм”. Ходят често в близките магазини, но тя “не, някъде другаде те видях” – оказало се, че го е гледала в предаването и му се е радвала, защото е познато дете. Една от майките от съседното блокче също го познала в предаването. Децата си играят в градинката и на нея също й станало приятно, че “наше дете” е бил такъв сладур.

Изобщо, голяма звезда. :)

А ние като си го гледахме, леко се постреснахме. Милото момче изглеждаше толкова уморено, с разрошена прическа и отегчено от дългото чакане на сцената… Не го видях да се усмихва, поне не така, както той си може. Тогава се вдигнахме сутринта рано, обикаляхме с колата и двете деца, докато вземем билети и после намерим студиото. Сетих се как докато вървяхме последния път към колата, Светли, който беше под моя опека, взе да се дърпа за ръката ми и да мрънка, че е много уморен и му е студено. Леко се уплаших да не настине. И въпреки всичко, въпреки умората и въпреки че там всяко дете стои цяла вечност отстрани, за да има две-три минутки с Бате Енчо, нашият се справи. И после дни наред разправяше на всички в махалата че е “попонай”.

За друго ми беше мисълта… Друго ме стресна. На екрана го видях толкова малък, мъничък, бебешор почти. А в ежедневието се държа с него все повече и повече като с голямо дете. Откакто се роди братчето му, сякаш го натоварвам с повече отговорности и разчитам да ме разбира почти като възрастен. Е, не постоянно, но имам такава тенденция. И след това се сърдя, че не ме е послушал, че не ме е разбрал… А той е малък, много малък. Дразни се, когато му казват, че е бебе и все казва “аз не съм бебе, аз съм дете!”, но това е по-скоро за да се отделя от брат си. Иначе си е бебе – едно голямо бебе или малко дете, което има нужда повече да си играят с него, да си измислят приказки, има нужда от повече поощрение и доверие в нещата, които прави, били те и глупави за възрастните. И по-малко вменяване на външна му отговорност, разумност, вина.

Така е, децата ни растат. Но не толкова бързо, колкото си мислим. Ето ни и нас – аз, уж пораснал, пък неразбрал как по-големият син е по-голям само в сравнение с по-малкия, а иначе са си лика-прилика, калпазаните те.

Странното е, че както днес трябва да помня, че децата са ни малки, така след време може да трябва да си повтарям, че вече са пораснали. Ама такъв бил животът… може истината да е по средата – и са малки, и не са.

Другите новини в емисията – 50 години от полета на Гагарин. Колко се впечатлявахме навремето (то си е за впечатляване, де). Дали днешните деца знаят и се интересуват, дали се впечатляват? Може би е като преди – някои да, други не. Спряха ежедневните парни влакове до Правец^WБанкя. Исках да водя Светко да види кое свири на минаване край Бакърена – той обича влаковете. Но не успях, разболях се. Повече от седмица съм с 37 и нещо, кашлица, едното ухо с капки и никакви сили. Като оздравея, ще започна с планове за теснолинейката през Велинград лятото – нали и тя е парна, ще е кеф за децата.

2087

Не стига, че всеки ден се тормозя с поддръжка на “Свободна планета” – както техническа, така и по подбиране на съдържанието, ами редовно трябва да се сблъсквам с феномена “слагам СС-лиценз, само за да вляза в блогосферите, после го махам”. Аман от тия, дето не ги е еня как публикуват, а само гледат да имат повече посещения! Скоро вадя балтията в агрегатора.

“Внимание, извършва се техническа проверка!”

Не понасям системата за предупреждение и оповестяване на аварии и бедствия у нас и не вярвам, че би вършила добра работа при нужда. Не харесвам сирените. Не ги понасям още от годините, когато аз бях в училище, а те – актуално и модерно достижение на техническия прогрес. Когато бяхме в “Студена война”, Турция все се мъчеше да прегази южната ни граница, в Западна Германия имаше само деца на фашисти, а САЩ и целият империализъм бяха постоянната заплаха на свободните народни републики по света, тяхна пречка за прогресивното им развитие, електрификацията и съветската им власт. Когато “Круз” бяха ракети, при това крилати – а не като сега модел автомобили. Когато воят на сирените не беше нищо особено на фона на новините и предаванията, в които говореха за “противостоене”, “високо ниво”, “ядрена зима” и “комюнике”, особено в чувствително по-дългата и подробна “Панорама”. Когато имаше програма “Звездни войни” и всяко дете знаеше, че това е нещо различно от “Междузвездни войни”. И когато всички имахме късмета, че за нас се грижат и нас ни защитават – защото другаде по цял ден живееха в гета, имаха ракети със “среден радио-снадействие” и си нямаха нито пионери, нито НВО (начално военно, каква ти тук телевизия).

Днес сирените са глупави, ненужни и колкото и да искат да помагат, да са “нащрек” – само пречат. Защото в годините на Интернет (какво говоря, вече направо в зрелите му години) ако някой иска наистина да предупреди и да оповести, трябва да използва работещите днес средства за предупреждаване и оповестяване.

Наредба за ранното предупреждение и оповестяването при бедствия, чл. 28:
(1) Системата за ранно предупреждение и оповестяване на населението се тества всеки последен работен ден от месеца от НКВ чрез “Безшумен тест” и два пъти годишно на 1 април и на 1 октомври в 11,00 часа – чрез задействане на акустичните сигнали.

Докато вие такава сирена, не един и двама ще са пред мониторите, в мрежата и зад плътно затворените изолиращи стъклопакети и няма да чуят нищо – дори и да са без слушалки в момента.

А съвременни системи има. Е, не съм сигурен, че има, но знам, че имаше няколко и различни мащабни идеи за оповестяване през мрежата. Имаше и примерни реализации преди няколко години, през 2004-та, когато цунами заля Индонезия и погуби 230 хиляди. Сигурен съм, че по света има работещи такива системи, но не – у нас по-добре да вием със сирените.

Всъщност всичкият този шум може би не е за предупреждение, а за успокоение. Успокояват ни, че се грижат за нас, че ни защитават – както ни успокояваха навремето, като ни мъкнеха в разни катакомби да ни показват химически костюми, противогази, херметични врати и снимки на пораженията от различните видове масови оръжия. Не че ако, не дай си боже, нещо беше станало, щяха да ни приютят в такива образцови скривалища – не, даже още се сещам какъв шок съм изпитал като малък, когато след такова посещение огледах внимателно една от металните врати на мазето на блока ни. И видях, че уж е защитна метална врата, уж е херметична, а няма никакво гумено уплътнение. Някой “забравил” да го сложи. Такава е цялата ни държава, от време оно – “забравена”. С един кратък проблясък от 5-10 години точно преди 9-ти.

Та всичко е за успокоение – да сме нащрек, бодри за защита на родината, винаги готови за гласуване на избори, уплашени, но и спокойни. Спокойни, че някой се грижи за нас, някой горе (не на небето, разбира се) ни обича и ни защитава. И при опасност за живота ни, при заплаха за здравето ще ни предупреди и ще ни държи информирани, ще ни оповестява. За да знаем. Да се пазим и да си слагаме противогазите навреме, че да избегнем ядрен взрив…

Да ни предупреди… Както не ни предупредиха и в дните след 26 април 1986г. Когато аз и момчета от махалата цял следобед бяхме на джанката зад блока.

Та благодаря ви, “Гражданска защита”! Освен за всички грижи за защитата ми, дето сте полагали от чернобилско време насам, благодаря и за това, че днес стреснахте насън бебето ни, докато спеше вкъщи на отворен прозорец. И че сте събудили големия ни син в детската градина. Уж пише за 11, а сирените завиха точно в 13ч. Сирени… Връзвам се за мачтата на кораба си, за да не се изкушавам да ги намеря и потроша.

И продължавам да чакам някой ден с парите, които държавата всеки ден смуче всеки ден от данъците ни, да се направи истинска, обща, мащабна, прозрачно работеща система за ранно предупреждение за различни видове аварии и бедствия. Ползваща адекватни канали, а не звуци, сирени, телефони и димни сигнали. Но може да си остана с чакането… като си знам държавата.