Протест на БАН, първи.

Протест на БАН

Ходих на протеста на БАН. Видях се с Ванката, с него после обсъждахме и впечатленията. Баща ми се обади сутринта и ме пита дали ще ходя, беше решил и той да иде – за научните работници няма възраст, а всяко присъствие изразява подкепа. Не се уговорихме и още не знам дали е отишъл, но само фактът, че е имал желание говори много. Аз, от друга страна, не знаех дали искам да ида или не – най-вече това, че съм се напротестирал много с нулев ефект ми спъваше ентусиазма. Един вид – то ако с протести ставаше, досега да е…

На самия площад почти се сблъсках с Гери, докато обръщах шапката с козирката назад за първия кадър. Вика “снимай, снимай” – вече не се виждаме за фоторазходки, все се намираме по протести. Предният път беше пак за образование, пак на същия площад. Ама за какво да снимам… край нас минаха някакви хора, откъм които се чуло “откак се помня, от трети клас, все съм по протести”. Е, как да имаш коментар за това…

Някакви хора говориха, повечето от тях назад изобщо не се чуваха. Но и нещата, които изслушахме не бяха толкова важни като думи. Важното беше усещането. Нямаше преливащ ентусиазъм за промяна, победа и по-добри дни. Или може би само у мен няма, не знам. Абсурдно е до такова положение да бъдат доведени учените в страна, която иначе се гордее с прогреса, цени на думи образованието си и възторжено пее “напред, науката е слънце” по пролетни чествания.

Абсурдно е и външно да се диктуват конкретни “приоритети”. Външно на самата наука. И не, науката не се свежда до прогнози за времето, “нанотехнологии” и строене на магистрали. Вече всички форумни тролове знаят наизуст оправданията за т.нар. “реформа в БАН” на нереализирани египтолози, закриватели на грузински академии и пожарникари, които по случайност днес са чиновници. И никой не се интересува наистина от основанията за протест на самите учени и изследователските нужди на самата наука.

А наука не се прави така – “трябват ни само инженери, защото (ще) строим магистрали”. Сами по себе си магистралите не са лошо нещо, разбира се. Лошо е, когато има огромна вече налична пътна мрежа, която нарочно изобщо не се поддържа. Защото е много по-лесно да се краде, спестява, “консултира” строеж на магистрали, отколкото да се запретнат ръкави и да се свърши някаква качествена работа по ремонт на пътищата. Повярвайте ми, всички нормални шофьори ще са безкрайно доволни, ако съществуващите ни пътища бяха наистина добри. Дори и без магистрали. А тировете ще намалеят много, ако се възстанови железопътният транспорт, който за целта е и по-евтин, и по-бърз. Но не става така – ако всичко е наред, няма как да крадат. “Магистрали” у нас е името на една от големите измами. Хората вярват, казват “стройте”, те крадат, крадат и когато построят нещо мъничко, вярващите стават още повече и схемата се завърта. Държавна лотария. Винаги печели само казиното.

Друга магическа думичка за “образования” и “реформиран” форумен трол е “нанотехнология”. Всичко, което звучи като излязло от Матрицата е нещо хубаво и важно. И ако имаме повечко такива неща, като си построим магистралите и ветрените електростанции, ще покажем тогава на тия отворковци от Европа и ще видят те, на-на-на и България на три морета и тем подобни.

—-

А в същото време развитието на науката изобщо не се интересува от мнението на форумните тролове. Не се интересува и от мнението на чиновниците, но това второто й коства съществуването. Не е проблем в една страна да няма учени. Големият въпрос идва след време, когато строителите не знаят какво строят, учителите не знаят какво преподават и никой от говорителите в телевизията вече не помни какви са тия антициклони и защо са толкова против циклоните.

Както казах наскоро, “Даскале, а на какво ще ги учите тия деца?”

Иначе има толкова много специалности и институти, които могат да се “реформират” и закрият – то това българска филология, то това всичките останали филологии, всичките изкуства и тем подобни подробности, история, философия и околните й… Да, сигурно ще спестят някакви пари. Но след един випуск време вече няма да имат нито инженери, нито някакви други. Е, може би спортната академия ще е най-слабо засегната.

Но каквото и да направят – да, ще са спестили едни пари. Те вече ги “пестят”. Има, разбира се, и по-лесен и правилен начин – вместо да даваш над милиард за няколко изтребителя, може с тия пари да решиш проблемите в университетите и в БАН, като в същото време безболезнено ги реформираш. С малко по-малко разходи за военни мисии, за полиция и подслушване пък може да се изправи на крака цялото образование.

Ама аз пък – кого го интересува някакво си образование и някаква си наука.

—-

Най-лесното е да се разрушат институтите и университетите. Хората ще търпят известно време да са без пари за оцеляване, защото (повечето) са в тая каша заради някакво свое увлечение по специалността си. Но всичко си има граници и накрая или ще си бием камшика към истински страни, не като нашата измислени, или ще се цаним за военни, полицаи или що пък не направо пилоти на изтребители. Мислите, че се майтапя? Те първи започнаха…

Докторантите ли? Кои бяха те?

За проблемите в БАН е писано много. Сигурно и в момента някой някъде пише. Но въпреки че имам достатъчно подробна визия за проблема на реформата, няма да пиша за това. Въпреки че тези лични наблюдения съм съпоставял с мнения на колеги, развивал съм ги в разговори с хора около мен, гледащи на въпроса от различни страни – докторанти и доктори в БАН и СУ, научни сътрудници (както е модерно да ги наричат журналистите, “млади учени”;), колеги философи и други – ИТ-та, фотографи… не това ми е болката днес.

За “реформата” в БАН и изобщо във висшето образование е лесно да се пише. Прочетеш едни двайсет-трийсет статии във вестници, ако си по-електронен даже направо поровиш ден-два в мрежата, прелистиш водещи по темата блогове, после един-два електронни вестника – и си готов с мнение. Ако си по-принципен тип, гледаш и нещо по телевизията или по “Христо Ботев”, някой “дебат” – и си готов да бориш “неправите в Интернет” с вярната си кауза. За по-мързеливите стига да се позомбират малко от еднаквите новини на някоя от еднаквите ни телевизии и вече са готови и те да обясняват как в БАН имало “консуматори”, как реформата ставала с жертви, как… не знам си какво. Е, има и ценни текстове, но се появяват много рядко.

Да, лесно е да се пише за неща, които нито разбираш съвсем, нито усещаш съвсем. А само “по малко” – щото си социално отговорен гражданин и за всичко си така – с мнение, с разбиране и с усещане “по малко”. Защото обществото ни е такова – “по малко”.

—-

Това, за което ще пиша, е личното ми разочарование. Не зная дали за всичко е виновен Симеон Дянков, ГЕРБ или цялата днешна власт с това, че тръгнаха да брулят дървото, на което е къщата на академията. Нямам идея дали и преди не е било така, особено в моята специалност, философията. Все пак точно философията и в СУ, и в БАН, не е била случайно нещо и кой знае какъв е бил идеологическият филтър и контрол там едно време. Аз не – влязох да следвам чак по виденово време.

Не зная и дали академиците са виновни, а всички надолу в администрацията са бистра вода ненапита и всеки ден лягат и стават с мисълта за науката. Не знам и откъде е дошла и защо се усилва тази неприязън между хуманитарни и точни науки, нито знам защо първото разделение, което се вижда в БАН, е “млади и стари”.

Не знам и дали ме интересуват тия неща…

Това, което ме интересуваше, беше да имам възможност да работя и развивам науката си. Тази възможност трябваше да се изразява в много неща – срещи, дискусии, семинари, всякакви обсъждания на философски идеи и текстове, свои и чужди, трябваше да се изразява и в малка, но достатъчна финансова свобода. Която да ми позволява да не ходя от 8 до 5 на работа и пак да имаме с какво да храним децата вкъщи. Можех, а и предполагам все още бих могъл да намеря такава работа и тя да ми осигурява поне няколко пъти повече от стипендията пари. Но не го направих, за две години съм отказал някъде към двайсетина добри предложения. Всеки път съм се изкушавал – не само заради парите, а и защото под “добри предложения” разбирам интересна и ценна според разбиранията и познанията ми работа. Повече или по-малко. Само един от далечните ми вътрешни доводи е бил, че формално според заповедта за назначението ми нямам право да съм на пълен работен ден и трудов договор по време на докторантурата. И все пак…

—-

В края на втората от трите ми години phd-следване съм бил на вътрешни семинари на секцията ми, които се броят на пръстите на двете ми ръце. А събрание на секцията има всяка седмица и бях длъжен да присъствам (дали още съм – не знам, новото ръководство на новия институт сигурно ще каже). Имах покана да участвам в един интересен проект заедно с математици, информатици и други на тема динамични онтологии, но трябваше да ходя по тъмно вечер на другия край на града и бързо се отказах. Пропуснах една конференция по онтология, но някои колеги споделиха, че пропускът не е голям.

И това е – за две години. Повече съм говорил на философски теми с колегите си в кафенетата, отколкото на събирания в зали. Не знам дали това е лошо – за мен май не е, даже напротив – някои сигурно завършват без такива приятелства и разговори.

—-

Парите ли? Пари няма. Вече 20-тина дни чакам стипендия и явно ще дойде следващият месец и аз все така ще си чакам. Досега стипендиите са били превеждани, въпреки че с колегите не успяхме да хванем някаква логика у счетоводителката и директора. Идваха някъде около средата на месеца.

А този месец – чакам аз, пари няма. Колеги ме питат – и те знаят, колкото и аз. Преди, без да се усетим, започнахме всеки път да си изпращаме съобщения “блага вест” – който разбере, че има вече пари, пише или мейл, или моментно съобщение на другите. Никой не ти казва кога ще ти преведат парите за месеца. Нито ти казва ДАЛИ ще ги преведат.

Тия дни писах на научния си ръководител дали има някакво административно решение, свързано със стипендиите ни. Не съм му казал, че разчитах на парите (то всеки път разчитам, но този беше наистина много), нито че вкъщи сме събирали стотинки, за да вземем пелени на бебето, нито че баткото всеки ден ни пита кога ще може да се вози на количките, пък те са по левче – не съм му писал, защото личните подробности интересуват само мен. А това, което трябва да я интересува академията, е да ми превежда навреме парите.

Отговорено ми беше, че нямало решение, а щяло да има забавяне. Брей, как така хем не е решено нищо, хем е решено парите да бъдат забавени. То и за тях нямало да има пари. Това го знам, но не е това въпросът – знам, че няма пари за тях и че три месеца до края на годината ще получават една заплата, разделена на три. Но стипендията не е по това перо – парите за стипендия са установени с наредба от министерството и нямат нищо общо с бюджетните пари за заплати. И накрая – щели да бъдат преведени стипендиите, евентуално някъде в началото на следващия месец…

После научавам, че вчера на събрание в института директорката е питала какво да прави с ведомостите, да ги разписва ли и изобщо как да си разпределят хората оставащите пари за заплата за един месец на части за трите месеца до края на годината.

Значи всички “нагоре” са знаели, че заплатите ще се забавят, че ще има разпределение на парите на “вноски” и т.н. Всички са знаели, че заради тези заплати ведомостите не се пускат и пари не се превеждат. Явно покрай заплатите горят и стипендиите, макар да са други пари.

Всички са знаели, че докторантите няма да получат навреме стипендиите си. Но никой не си е направил труда да предупреди докторантите. Никой не можа да сдъвче сливите в устата и да каже “момчета и момичета, тоя месец нещо има проблем с парите ви, така че още отсега опитайте да ги спестите или да вземете назаем, защото ще ви дадем чак другия месец”.

Никой.

Иначе всеки ден в пощата ми пристигат средно 5-6 писма, всичките с огромен списък видими адреси в “Cc”, по теми от административни съобщения за събрания и заседания, през призиви за протести, подписки и социологически проучвания, до обяви за сборници и постдок-стипендии.

Но за едно писмо, което ме касае пряко никой не намери време.

Счетоводителката не е превела две от здравните вноски – на мен и поне на няколко колеги. Когато ходих да си изваждам справка за доходите, я чаках два часа и накрая се оказа, че се заключва отвътре и отваря само като я извика някой шеф, по старата соц-практика.

Всички тия проблеми не спират да ми напомнят за нещо, което прочетох наскоро – “Не сме лоши хора, защото нямаме пари, а нямаме пари, защото сме лоши хора” (link)”. Нищо лично към никого конкретно – просто обща констатация за всичко и всички в тая страна. А каквато страната – такъв и БАН, такива и “реформите” му.

Ето и две неща по темата за БАН и за висшето образование, които четох днес. Както писах в началото, има ценни текстове из блоговете от хора, които разбират проблемите. Нищо, че тия текстове са малко и другото в ефира е шум.

БАН се надига срещу “феодалните старци” на Николай Павлов

Некрологът на едно несбъднато общество на Петър Станчев

—-

Иначе интересът ми към философията и интернет не намалява – днес открих това и съжалих, че нямам възможност да посещавам такива събития. Но поне темата продължава да набира скорост. В чужбина, не у нас.

Виртуални хостове в джабър-мрежата

Тъкмо писах тия дни за практически неизползваемия XMPP-хостинг на DreamHost и в четеца ми днес пристигнаха следните две публикации: “Control own domain on XMPP service” и “Latest hosted.IM release“. Това са две от големите имена в джабър-света, съответно Tigase (със сравнително новия, но доказал се Java-сървър Tigase, GPLv3) и ProcessOne (компанията зад проекта ejabberd, един от утвърдените проекти, писан на Erlang от един руснак в началото, а днес един от най-разпространените сървъри, GPLv2+).

Не казвам, че моето оплакване има нещо общо с това. Е, поне не повече от общото на пеперудата в Китай с ураганите. Интересното е, че най-накрая някаква разумност пропълзява на повърхността и хората започват да разбират истинските проблеми на тази мрежа. След като няколко години наред всичко беше разпокъсано – ако не толкова между отделните проекти, то със сигурност между кода, програмите и хостинга, употребата. Лоша услуга на това изтрезняване изигра Google (ех, пак ли ще ги плюя заради XMPP – ами да, пак!), защото през GTalk и сървърите на Google можеше да се преодолее това неудобство със собствените домейни, но пък гугълското предложение беше (и си остава) куцо. Един вид – “искате ли баница? а, не ви харесвала със спанак, а? ми умирайте от глад, тогава!”

Не искам да преувеличавам нищо. Може би за повечето от вас всичко това има или малко значение, или направо никакво. Нищо, за мен е важно, че след като намерих платен джабър-хостинг за 1 евро на месец (Hot-Chilli.net), сега вече намирам и съвсем безплатно, “част-от-услугата” на самите разработчици на сървъри решение. На тях нищо не им струва, умрели са те за моето едно евро на месец. Всъщност не – ще се радвам да си го получат под формата на дарение за подпомагане на проектите им за свободен софтуер. Аз ако имам такива домейни към тях, ще са максимум два-три, повечето хора ще хостват само един домейн и само един потребител – такова натоварване е нищожно. Но услугата е огромна и сървърните екипи биха могли да разчитат на голяма благодарност и лоялност на тези потребители.

Едно намигване към администраторите на сървъри – пускането на виртуални хостове не е трудно, описано е и за повечето сървъри има и уеб-панели за такава настройка. Нищо не ви струва – нито повече трафик, нито повече ресурси… нищо. Но потребителите ви получават много ;)

DreamHost се провалят с XMPP

XMPP-услугата на DreamHost е под всякаква критика. Те са едни от малкото доставчици на хостинг, които поне знаят за Jabber/XMPP и предлагат много удобното електронната ти поща и месинджърът ти да имат един и същи адрес. Всичко е супер на хартия, обаче реализацията е ужасна. Сървърът им е стар, не поддържа почти нищо освен основното и все има проблеми (като самите DH). Да, може да се настрои XMPP-трафикът към съответни домейн да се насочва не към въпросното мижаво сървърче, а към простотията на Google за XMPP. Към приложенията на Гугъл, с включено към тях Jabber/GTalk – да бе, може да звучи приятно за някои, но аз не ща.

Да не говорим, че има огромни проблеми в комуникацията между собствения XMPP-сървър на DreamHost и тия GTalk за домейни на Гугъл. Което е абсурдно, помислете само – имаме двама човека, които и двамата са клиенти на DreamHost и двамата искат да ползват джабър към домейните си. Обаче клиент1 избира вътрешната услуга на доставчика, а клиент2 делегира джабъра си на Гугъл (добавят се записи в DNS-а и всичко джабърско се пренасочва към GTalk, без външен човек много-много да разбира.

Обаче накрая клиент1 и клиент2 не могат да си говорят помежду си, защото заради калпавото, мързеливото или “неприоритетното” управление на XMPP-услугата и в двете компании се оказва, че клиент1 и клиент2 даже не могат да си разменят записвания (оторизации). Или ако с триста зора най-накрая успеят, то е едностранно и пак не върши работа.

Лека-полека през последната година – година и половина този проблем като зараза се разпространи и върху jabber.org. Развалиха най-известния сървър, сложиха му някакъв несвободен софтуер (дето уж бил “по-добър” от ejabberd – по-добър, чушки) и не стига, че постоянно пада, ами и започна да се държи като ощипана мома, тъй де, Google, и да не приема записвания от всички сървъри. Не зная дали е заради черни списъци, дали е заради проблеми в рутирането между мрежите на компаниите… но няма значение – важното е, че съсипаха jabber.org.

Имаше момент(и), когато DreamHost не виждаше GTalk и Jabber.org, после “изолираният” беше Jabber.org… абе всякакви пермутации. И взе да ми писва. Защото бях прехвърлил всичките си контакти към моя си домейн. Наложи ми се да “върна” записвания към тези неработещи сървъри към акаунтите ми в jabber.org и gtalk. Защото поне когато са “локални”, връзката си работеше.. то оставаше и да е другояче…

И идеята на всичко се разсипва. Уж имам джабър към домейна си, но не мога да го ползвам. А защото повечето от контактите ми са вече там (и част от тях си работят), не мога и да се върна. И трябва да влизам едновременно в няколко сметки, за да имам връзка с контактите си. Всичко това – като оставим настрана няколкото човека, които упорито отказват да излязат от любимото им ICQ и за които пускам даже отделен клиент.

Е, това вече не се търпи. И защото държа на това пощата и джабърът да са ми с един и същи адрес, от днес започвам да търся начин. Истински, а не измислен с измислените DreamHost. Те за уеб са евтини и стават, но за джабър не стават, колкото и евтини да са.

Изискването ми е да е стабилна и препоръчвана услуга, от която да мога да изисквам и на която да мога да разчитам. Което значи да е комерсиална, защото само парите дават такава стабилност в мрежата. И значи да е с добро име, или поне да не е (и) с лошо (като DreamHost).

Засега има два варианта – или да тегля една майна на целия DH и да се изнеса в нещо като Linode, или да отложа местенето на уеб за по-добри дни, а да преместя само джабър. Първият вариант е най-добър, но ми е скъпо – 20 долара на месец за най-ниския план ми е неоправдано много, колкото и добра да е услугата. Така че това – евентуално по-нататък.

Вторият вариант е примамлив, например Hot-Chilli звучи прекрасно. Разгледах сървъра им, има всичко каквото искам, даже и много неща, които не ми трябват (всякакви транспорти към услуги, които никога няма да ползвам, като Facebook и GaduGadu, MySpace и подобни).

Цената от 1 евро на месец не е висока за такава подробна услуга. Минавам на етап събиране на оценка за jabber.hot-chilli.net и после ще преценя. Сто на сто ще е по-добре от DreamHost, единственият минус ще е, че услугите ще са ми разхвърляни между различни компании, а това никога не ми е харесвало. Но какво пък.

А междувременно най-вероятно няма да съм достъпен в джабър, поне известно време. Тоест колкото време им отнеме на DH да се “занимаят” с проблема ми. Но който иска да ме намери, поне е лесно – пощата ми е като джабъра ;)

2059

Не мога да зацепя как да извикам javascript функция след зареждането на img-елемент. Масово разни дизайнерчета праскат едно “img onload=…”, без да си дават сметка, че “onload” е атрибут само и единствено на “body” и “frameset”, но не на “img”. Значи трябва да се маца с жаба скрита, а аз така се обривам от тоя език. Повече от JS ме отвращава само българската политика. ;)

Рожден ден на мен и на “Learning to defocus”

Вече мина полунощ, значи съм на 34 и един ден. Денят беше и приятен, и далеч не толкова. Научих някои неща, най-вече това да съм внимателен и смирен – по-внимателен към хората, които обичам и по-смирен, гледащ отстрани, но не постоянно себе си. Имам любовта на момичето си и усмивките в очите на двете страхотни хлапета. С такъв ресурс не съм за изпускане от съдбата и света.

Годината пък беше всякаква. Може би най-вече странна… и уморителна, много уморителна. Покрай всичко, разбира се, и много щастлива – веселото “тати, тати” на Светко и кикотът и пищенето на Оги са достатъчно красноречиви. Уморителна, най-вече заради мои лутания и лошо преценяване на възможностите и необходимостите ми. Взех някои важни решения и реших да взема да ги прилагам. Случи се, че престанах да правя сайтове за другите – просто най-накрая ми пролича и осъзнах, че не мога. Не ме бива просто, губя ентусиазъм, оплитам се в код, правя грешки и се повтарям така, докато се изтощя.

Карах кола, и карам. Започвам да навлизам в тази караческа нагласа, която хем не превъзнася и фетишизира автомобилите, хем винаги има едно наум против всичкото врещене напоследък за пешеходене, каране на колела, зелени улици, с които градът “дишал” (моля ти се) и отвратителното заповедно “трябва всички да започнат да ползват градски транспорт”. Но не се ядосвам, само подминавам тия казвания с махане на ръка. Който не разбира нуждата от лично защитено и затворено пространство, която дава личното затворено превозно средство, той… не може да разбере така или иначе.

Но моите си процеси, промени и празнувания са си моя работа. А и не са толкова интересни в момента. Важното е друго. От днес – добре де, от вчера – фотоблогът ми е на ново място. И с нов фейс. Казва се вече “Learning to defocus” и е на http://ltdfocus.com.

Остават някои доработки, но ги правя в движение. Pixelpost се оказа безкрайно по-просто нещо от Drupal и хакването на кода му е приятно и някак лежерно занимание. Дори си позволявам мръсни малки хакчета, които не биха ме издигнали в очите на някой php-гуру, ама какво пък – пука ми. В Drupal такава свобода трудно се постига, а и след това омазва лесно целия сайт. Докато в Pixelpost всичко е малко, прегледно, просто и… и как да не го пипнеш и промениш. Без да ти пука за обновления, API, стандарти на кодиране, конфликти със съседни приставки, простотии…

И покрай всичко това се навивам да продължавам да снимам. Напоследък снимах почти само децата, нямах сили за друго. То както и с този блог… Обаче снимам пак и мястото ще е ltdfocus.com :)

И така. Като малък мислех 24 за супер-голяма възраст и си виках “уау, аз в 21-ви век ще съм вече стар”, а пък за 34 даже не ми е и идвало на ум да се шашкам. Честито ми!

2057

Щях да ставам лектор за LPI-курсове. Преди малко писах “прощален” мейл (за моя изненада и получих “прощален” отговор”). Мечтая за времето, когато IT-фирмите (и IT-фирмичките) ще започнат да уважават комуникацията. Бях дал мейл, телефон, записал телефони – търсели ме били от “други” телефони. “Защо не съм бил вдигал на непознати” – ми защото така, ве! Lindeas щеше да е за курсове, сега се чудя…

2056

Преди малко в списъка на Gajim обявиха, че пускат версия 0.14. Е, все още първа бета, но почти година чакане след 0.13 няма да ме спре да обновя. Новите неща (според changelog-а) са няколко. На очи се набиват Jingle (звук и видео) и геолокация. Най-накрая. Мразя Google за тоя jingle. Първо го чакахме, после чакахме внедряване. А Gajim – просто там са ми логовете.

2055

Може да е защото така и не свикнах да карам колело в града, може да е и защото харесвам удържането на личните граници, което автомобилът, за разлика от колелото го прави дори физически. Може да е и от мързел, може да е и защото съм от хората с потни жлези и след яздене на колело през града съм хем гроги, хем потен. Но усещам вело-екстремизъм, дори у приятели наоколо. Кофти.

Завръщането на Рошко

Онзи ден баща ми дойде да ме закара до гумаджия, за да отвият болта на коляновия вал на Рошко. Болтът се затяга силно, аз не можех да го отвия, както ми трябваше, за да довърша ремонта, а гумаджиите имат пневматични гайковерти с ударни приставки. И затова можеха да ми свършат идеално работа. Щях да си платя, разбира се. Но не би.

Отиваме до един гумаджия наблизо, при когото и баща ми, и брат ми си правят гумите. И аз съм ходил веднъж там, когато през пролетта спуках гума в квартала. Та отиваме и добре, че първо отидохме да питаме, а не както аз бях решил “отиваме с колата, теглим я направо – какво има да отказва, какво има да питаме, то е само един болт”. Влизам аз, изчаквам майстора да добалансира колелата на някакъв голф и се приближавам. “Кажете.” Обяснявам му, че ми е нужна помощта му да отвием един болт на колянов вал, ще му докараме колата след малко, а той само да “откърти” болта, аз ще му покажа точно къде и как. “Само гуми! Гуми само!” Мигам на парцали, разпервам ръце и невярващо питам защо така, какъв е проблемът. Вдига скандал, започва да говори на голфаджийчето за мен, как трябвало да съм идел на монтьор, той не можело да пипа болтове, особено пък на “колянов вал” и как ако се повредяло нещо, съм щял него да обвинявам. Пак казвам, че всичко ще подготвя и ми трябва само той с инструмента си да отвие един болт, най-обикновен болт… Не.

Ядосах се, обиколихме другите гумаджийници наоколо и накрая се върнахме, а аз продължих следобяда да ремонтирам колата в жегата. Вчера пък баща ми минава по друга една работа и аз тържестрено му заявявам, че точно в 3 без 15 съм отвил болта. Успях да сваля стартера с много спрей и тръба в звездогаечния глюч. После след десетина неуспешни опита, най-накрая успях да заклиня отвертка там в маховика. В последния момент реших да включа на пета скорост и макар да нямаше кой да ми помага и да натиска спирачките, с лашкане на болта, пак с тръба за удължител, най-накрая болтът подаде. Като го отвих видях, че е бил завит с епоксидно лепило – нямам идея защо и защо не са го затегнали просто с нужното усилие, по учебник. Отвратих се още повече от пишман-майсторите, дето само взимат парите на хората, за да им трошат колите…

И така снощи вечерта колата вече имаше два “пробни старта” от по десетина секунди. Но стана тъмно и довърших тази сутрин. В началото започваше да пуши много, ама много. Откъм изходящия колектор, ауспухните тръби от двигателя. Реших, че гори масло и всякакви други неща, които са попадали там по време на ремонта. Но как да е сигурен човек? Със свито сърце опитвах пак и пак, докато започваше да пуши много и гасях. Накрая направих и малко кръгче и като че ли вече почти нямаше пушек. А сега вече съвсем изчезна. Ясно – доизгаряли са някакви омаслявания по тръбите.

В началото двигателят тракаше като трактор. Като че ли това вече леко поутихна, би трябвало да са били празните повдигачи, които лека-полека са се напълнили с масло. Масло, което не е точно масло, между другото. От пресеченото масло преди ремонта е останало тук-там по малко и сега като е влязло и се е смесило с маслото, му придава един такъв жълтеникаво-кафеникав, но непрозрачен цвят. Скоро ще му добавя нещо за промиване и ще сменя с ново.

Другото, което ме тревожи, е дали съм зацепил съвсем правилно ангренажния ремък. Другите ремъци са лесни, особено този на хидравликата се сменя с поглед. Но ангренажа уж го правих както си трябва, но когато махнах фиксиращата планка и завъртях на ръка няколко оборота, като че ли колелата на разпределителните валове вече не бяха с белези в съвсем права линия… Може да има леее-ко разминаване, но колата запали и работи. Чува се лек шум, който не мога още да преценя дали е от ангренажа или от нещо друго, като хидравлична помпа, компресор на климатик или алтернатор. Възможно е и ремъкът да е зацепен добре, защото двигателят си работи равномерно, но пък самият ремък да се опира леко някъде в кутията. Трябва да проверя това.

И третото, което май е най-тревожно е, че когато поработи, надува маркучите. Като че ли – не съм съвсем сигурен, май надува както и преди ремонта. Вариантите като че ли са два – 1) да изпуска от чисто новата гарнитура и да вкарва изгорели газове в охладителната течност и 2) капачката на разширителното казанче да е с повреден клапан и да “задържа” налягане над допустимото в системата.

Ще ми се да е второто – една капачка е няколко лева, а смяна на гарнитура е няколкостотин. Мисля, че е капачката и при първа възможност ще я сменя. И без това трябваше да съм го направил отдавна…

—-

Бях решил като тръгне, да я занеса веднага на автомивка и да светне. Но първо ходихме на рожден ден на татко, кръгла годишнина, отидохме само половин час след като бях сглобил, пуснал и тествал малко колата. Мивката ще поизчака.

Искам и да ида някъде наоколо в някоя природа и да покарам и да поснимам. Непременно ще го направя, да. Добра идея си е.