Седем години по-късно

Да, толкова станаха и да, и на мен ми е леко странно. Блогът започна не на шега, но някак леко, безгрижно и замечтано. И като всяко дете не броеше годините, а само дните и седмиците. Сега се сещам – така си беше, пишех често и доста пъти с нетърпение съм чакал да се прибера, за да запиша настроения, планове, радости, провали и тревоги. Сега ми е трудно да намирам начин, но желанието си остава. Всяка година повтарям и на себе си, и на блога, че не съм се отказал и не ми е престанало да ми е интересно. Но каквото и да си говорим, щом не се намира начин, и желанието започва да страда. Но кът дъ крап – днес е празник, ден за торти и конфети.

Седем години… броих ги – една, две, три, четири, пет, шест и сега седем – вече мога да се успокоявам, че не ми липсват първите седем години. :)

Прелиствам прашните страници и си мисля, че май доста съм се оплаквал на тия рождени дни. Но то е едно по-особено мрънкане – не отчаяно, а по-скоро нещо като план за справяне, списък за пазаруване, жълти бележки за справяне със следващия ден. Не успявах в справянето, но вече разбирам – не в мен е грешката, а в грешно поставените проблеми. Скоро, при едно много дежа-ву пиене на кафе ми беше напомнено нещо – “Стига си мечтал, действай!” Трудността идва, че когато опитваш да действаш, течението става толкова силно насреща, че ти се иска още повече да се ядосваш и мрънкаш. Не за друго, а защото има очевидно основание. Но това не е важно, не трябва да е важно, не трябва да ми пука за трудността. Защото не са важни всичките глупости за тежестите и трудностите в живота, а важното е само това, че има вече трима човека, които гледат на мен малко по-различно от другите. Разчитат на ентусиазма, на енергията ми и на това да успявам да бъда аз. Пък майната им на трудностите – да ходят да затрудняват другиго. :)

—-

Какво стана през тази година? Ох, ужасна година. Готиното беше, че синовете ми растяха и всеки ден ни радваха с по нещо ново. Но другото беше тъпо, гадно и… абе нека няма друга такава година.

В тази година, след като първите месеци живяхме в Троян с тъща ми, се решихме на пренасяне обратно в София. Всичко стана за около ден, Рошко събра огромно количество багаж и четиримата ни с Краси и децата и на осми март се върнахме. Промяната беше огромна, защото цяла есен и после цяла зима аз бях идвал до София не само за задължителните (и безмислени, но все едно) административни събрания в БАН, а и за да търся квартира.

Това беше междинното ни решение, квартира. Къща под наем из околните квартали, по-специално витошките на югоизток. Къща, в която децата да могат да играят на воля и спокойствие и да не се ядосваме на селянина от македонско под нас. Къща, която да приюти и мой кабинет, за да мога да започна да изкарвам лека-полека пари за следващата стъпка, когато вече няма да сме под наем. Но не стана така и трябваше да се върна в гарсониерата, която съвсем сериозно я бях изключил от представата за дом. След лек стрес всичко си дойде на мястото, защото все пак това е нашият си апартамент, който сме го ремонтирали преди години с много желание и любов.

Продължих да пиша чужди сайтове за пари. А парите все бяха малко, работата все беше повече, а и от БАН постоянно ме натискаха да пиша текстове, да се отчитам на научния и да взимам изпити. Е, взех изпитите – но само аз си знам какво е било да тичам между БАН, лаптопа и все пак да помагам поне малко на Краси за вкъщи и децата.

След провала на последния проект реших да не взимам повече нищо. Само за да си върна нервите ми трябваха седмица-две. И вече не правя чужди сайтове – на принципа “който иска сайт, да си направи” съм. И без това чуждите сайтове винаги имат кусури и или клиентът не разбира, или посредникът вика “абе остави, да си трошат главите”. Ми не е гот. Да не казвам и че аз толкова време, години вече, от разработка на сайтове някакви по-добри пари не съм видял. Изваждам от сметката случаите, когато съм работел към фирми, защото тогава не съм правел точно сайтове. И нещата, които остават са някакви проекти, от които аз виждам мизерни пари, често с голямо забавяне и накрая не съм доволен и от качеството. Когато Светко беше бебе, работех за един англичанин – той поне беше стриктен във всичко, особено в обещанията за нови проекти. Но пак бяха малко пари, макар че тогава успявах да карам само на тях.

—-

И така, сега съм свободен и се уча да го ценя. Имам лични тревоги напоследък – например всичко около тръгването на Светко на детска градина и особено смяната на полудневната с целодневна наскоро много силно ме разтърси. Там е обширна темата. Но отново най-важното е да успявам да удържам ентусиазма и спокойствието си и да ги пазя в баланс.

А, това е и годината, в която най-накрая успяхме да идем на море с децата. Шкорпиловци форевър! След няколко години прекъсване и ние видяхме голямото мокро. За Светко беше голямо изживяване, а и Оги видя път. Това беше и най-дългото ни пътешестване с Рошко засега. 1019 км. с тръгване от базов лагер Троян и връщане пак там. От и до София – отделно.

Преди морето пък ремонтирах колата пред блока. Първо скъсах маншон на външно каре няколко дни преди рождения ден на Светко и после на самия рожден ден ги карах до парти-центъра без да ползвам изобщо спирачки. Защото бях решил, че тая зеленикава маслена течност, която е опръскала целя подкалник и джантата отвътре е спирачна течност… После пък водихме Светко до италианския лицей в Овча Купел, да го препитат за детската им градина там. Но той отказа да влезе, защото не хареса лелите, а на връщане Ровър-ът изби гарнитурата на главата и смеси маслото и антифриза. Един месец ремонтирах това – пак сам, пред блока. Нямах време да пиша тук и направих грешката да пиша в ровърския форум – сега знам, че прекаленото участие във форуми спира блогването. Сега Рошко е тип-топ. (Мерси на феновете от BGdriver!)

—-

Като цяло интересна година, но все се сещам за нея с лошите й неща. Затова имам план (хехе, и аз като сайлоните) и тази година при всяка удобна възможност ще си повтарям “стига си мечтал”. Е, което значи, че ще мечтая – щом ще казвам “стига”. :) Но все пак – крайно време е…

А, и Арти не се върна. А го чакахме. Даже сега, по Коледа като ходихме, пак обикалях привечер площада в зимната мъгла и се оглеждах, виках го тихичко. Дано е добре и дано е намерил дом, милият. И Светко се сеща за него и казва, че му е мъчно, хълцайки.

Първи ден в детската

Светко днес беше за първи ден на “голямата детска градина”. Странно тревожно ми е. Иначе самата градина е супер готина, чисто нова я построиха в края на миналата година, направиха й страхотен дизайн на игрищата, площадките, алеите и градинките около нея… и изобщо всичко е супер. С Краси си говоихме, че даже вътре всичко мирише на ново. Когато ходих на родителската среща и после днес, когато чаках в двора с Оги на ръце мама да вземе бати, имах измамното чувство, че направо съм в някоя друга страна. Някоя от онези, в които не е чудо невиждано всичко да е чисто, подредено и най-вече хората, които работят там да полагат грижи да остане точно такова – чисто, подредено, красиво и приятно.

И лелките са добри, и готвят вкусни неща – даже нашият хубостник си е похапнал от почти всичко. Е, бил е като на шведска маса – опитал е от всичко през деня, но малко неща е доял. Дегустатор той, нашичкият. И учителките са супер – поне тези, които ни се “паднаха” на нас са готини. С добро отношение към децата и поне по това, което пролича на родителската, с правилни позиции по неща като гледането на филмчета, например. Правилни според нас. Никога няма да оставя детето си в детска градина, където по цял ден ги зомбират пред “дивиди”-то, защото “слушали” и защото “те много ги обичали тия филмчета”. Поне едната госпожа, по-старшата, категорично каза, че е против гледането на телевизия в групата и мама и тати грейнахме от щастие и съпричастност. Даже госпожата каза, че тя едно от нещата, които правела на децата, било куклен театър. Та една мацка се ангажира мъжът й да направи параван за куклен театър, щото работи такива неща. А за официални и национални празници пак тази госпожа им правела на децата специални презентации и разкази за събитията. Спомена за 3-ти март и че едно от нещата, които е добре да вземем, е касетофон.

Касетофон, моля ви се, не дивиди, не емпетри. Касетофон. Е, то сега няма вече такива, почти всеки е поне с компактдиск отгоре, но няма значение – жената имала от предишната градина, на която нашата е филиал, цяла колекция от касети. Приказки, какво ли не. Касети… И казва, че знае какво е човек да има и да няма пари и затова ще ни казва винаги, когато е възможно, по-евтиния вариант.

Мда, опираме до спонсориране на градината от родителите. Но явно е масова практика, а и специално нашата градина си няма почти нищо – всичко е построено, боядисано, монтирано и завинтено, но играчките са недостатъчно. Даже покривки за масичките имат малко и не ги слагат още, за да няма разлики. За наше щастие, децата в нашата група все още са малко – днес са били май 8. Цялата група е 25 и поне 20-тина вече са записани, но засега малко родители са си завели децата. Средата на годината е и е малко бавно явно набирането на пълна група. За сметка на това Светко е имал възможността сам да си избере легълцето, можел е да избира от бая налични играчки.

Лошо, че в групата му няма нито едно дете от “старата” му детска градина. Има няколко, но или са в съседната група, или в по-горната. Досега ходеше на една полудневна градина, от 8:30 до 12:30. В съседния блок (тя и новата градина е близо). Беше се сприятелил с няколко момичета и две-три момчета. А още по-якото беше, че в полудневната бяха на близка възраст, но с разлики до година-две чак. И той беше един от най-малките. Всеки ден си играеше с деца, част от които са по-големи, някои почти на 5 години. А сега ще е с връстници и това може да го вбебеши с една идея повече. И без това покрай Оги си се вбебешава достатъчно вкъщи.

—-

Притеснено ми е. Преди време, в началото, не исках въобще да си даваме детето никъде, а да си го гледаме изцяло сами. То и двамата така искахме, де. Но с годините някак надделя леката тревога, че като не ходи изобщо на градина, губи част от възможностите си за социализация и след това преходът към вече задължителното училище може да е по-труден.

Е, аз не съм ходил на детска. Пък съм оцелял. ;) Майтапя се, дано всичко е наред. Полудневната градина и тя ни беше странна, но там Светли е ходил половината от времето, ако не и по-малко. На един-два пъти беше болен, после имахме ходения до Троян, после пък имаше едно много силно и в емоционален, и в звуков смисъл “не искам да ходя на детска!!!”, заради което ние му измислихме ваканция и си го държахме вкъщи.

Тъпото на гледането сами вкъщи на деца зимата е, че площадките са празни и мразовити. Най-много едно или хайде две излизания на ден до магазина за продукти – и това е. А той толкова обича да играе навън.

—-

Мине, не мине време и започва да ме убеждава “Хайде утре да станем, да се качим на колата и да идем в Троян! Там няма детска! И има площад и детски площад!” Как да му кажа, че не е така просто? А миналата година, точно по това време някъде, когато братчето му беше на месец-два, преживяваше най-тежко невъзможността за постоянно вниамние от мама и валеше сняг, бяхме в Троян и заедно двамата тичахме през площада по дебелия снежен килим и сред валящите снежни парцали.

Обещал съм му къща. С двор, в който да навява така сняг и да се тича по него. Обещал съм я на всички. На себе си я обещавам от няколко години, но сега си позволих на глас. Дано 2011 е по-добра, защото 2010 беше кофти.

2068

Какво става с мен? Хора наоколо закриват блогове, чак мен ме подпитват какво правя. Уморен съм. Няма друга причина да ползвам ежедневно Identi.ca, вместо да пиша в блога си. Децата ми поглъщат всичкото внимание (чат-пат и нервите) и вярвам, че това е по-добре от вманиачаване в статистики на блог. Но блогът си ми е жив! Едвам издържам (буквално) с парите от БАН. Иначе сме добре. Дано скоро пропиша.

2067

В свободното време между две изпивания на нервите ми от бебетата проучвам принципната възможност да мигрирам сайта си от Drupal. Друпал е страхотна система, каквото и да говорят някои, но ми поомръзна. А и взе да става любим на SEO-тата, значи автоматично нелюбим за мен. Вариантите са или нещо по-просто, като WordPress, или начисто с Codeigniter. Първото ще е по-бързо, второто – по-готино.

Протест на БАН, първи.

Протест на БАН

Ходих на протеста на БАН. Видях се с Ванката, с него после обсъждахме и впечатленията. Баща ми се обади сутринта и ме пита дали ще ходя, беше решил и той да иде – за научните работници няма възраст, а всяко присъствие изразява подкепа. Не се уговорихме и още не знам дали е отишъл, но само фактът, че е имал желание говори много. Аз, от друга страна, не знаех дали искам да ида или не – най-вече това, че съм се напротестирал много с нулев ефект ми спъваше ентусиазма. Един вид – то ако с протести ставаше, досега да е…

На самия площад почти се сблъсках с Гери, докато обръщах шапката с козирката назад за първия кадър. Вика “снимай, снимай” – вече не се виждаме за фоторазходки, все се намираме по протести. Предният път беше пак за образование, пак на същия площад. Ама за какво да снимам… край нас минаха някакви хора, откъм които се чуло “откак се помня, от трети клас, все съм по протести”. Е, как да имаш коментар за това…

Някакви хора говориха, повечето от тях назад изобщо не се чуваха. Но и нещата, които изслушахме не бяха толкова важни като думи. Важното беше усещането. Нямаше преливащ ентусиазъм за промяна, победа и по-добри дни. Или може би само у мен няма, не знам. Абсурдно е до такова положение да бъдат доведени учените в страна, която иначе се гордее с прогреса, цени на думи образованието си и възторжено пее “напред, науката е слънце” по пролетни чествания.

Абсурдно е и външно да се диктуват конкретни “приоритети”. Външно на самата наука. И не, науката не се свежда до прогнози за времето, “нанотехнологии” и строене на магистрали. Вече всички форумни тролове знаят наизуст оправданията за т.нар. “реформа в БАН” на нереализирани египтолози, закриватели на грузински академии и пожарникари, които по случайност днес са чиновници. И никой не се интересува наистина от основанията за протест на самите учени и изследователските нужди на самата наука.

А наука не се прави така – “трябват ни само инженери, защото (ще) строим магистрали”. Сами по себе си магистралите не са лошо нещо, разбира се. Лошо е, когато има огромна вече налична пътна мрежа, която нарочно изобщо не се поддържа. Защото е много по-лесно да се краде, спестява, “консултира” строеж на магистрали, отколкото да се запретнат ръкави и да се свърши някаква качествена работа по ремонт на пътищата. Повярвайте ми, всички нормални шофьори ще са безкрайно доволни, ако съществуващите ни пътища бяха наистина добри. Дори и без магистрали. А тировете ще намалеят много, ако се възстанови железопътният транспорт, който за целта е и по-евтин, и по-бърз. Но не става така – ако всичко е наред, няма как да крадат. “Магистрали” у нас е името на една от големите измами. Хората вярват, казват “стройте”, те крадат, крадат и когато построят нещо мъничко, вярващите стават още повече и схемата се завърта. Държавна лотария. Винаги печели само казиното.

Друга магическа думичка за “образования” и “реформиран” форумен трол е “нанотехнология”. Всичко, което звучи като излязло от Матрицата е нещо хубаво и важно. И ако имаме повечко такива неща, като си построим магистралите и ветрените електростанции, ще покажем тогава на тия отворковци от Европа и ще видят те, на-на-на и България на три морета и тем подобни.

—-

А в същото време развитието на науката изобщо не се интересува от мнението на форумните тролове. Не се интересува и от мнението на чиновниците, но това второто й коства съществуването. Не е проблем в една страна да няма учени. Големият въпрос идва след време, когато строителите не знаят какво строят, учителите не знаят какво преподават и никой от говорителите в телевизията вече не помни какви са тия антициклони и защо са толкова против циклоните.

Както казах наскоро, “Даскале, а на какво ще ги учите тия деца?”

Иначе има толкова много специалности и институти, които могат да се “реформират” и закрият – то това българска филология, то това всичките останали филологии, всичките изкуства и тем подобни подробности, история, философия и околните й… Да, сигурно ще спестят някакви пари. Но след един випуск време вече няма да имат нито инженери, нито някакви други. Е, може би спортната академия ще е най-слабо засегната.

Но каквото и да направят – да, ще са спестили едни пари. Те вече ги “пестят”. Има, разбира се, и по-лесен и правилен начин – вместо да даваш над милиард за няколко изтребителя, може с тия пари да решиш проблемите в университетите и в БАН, като в същото време безболезнено ги реформираш. С малко по-малко разходи за военни мисии, за полиция и подслушване пък може да се изправи на крака цялото образование.

Ама аз пък – кого го интересува някакво си образование и някаква си наука.

—-

Най-лесното е да се разрушат институтите и университетите. Хората ще търпят известно време да са без пари за оцеляване, защото (повечето) са в тая каша заради някакво свое увлечение по специалността си. Но всичко си има граници и накрая или ще си бием камшика към истински страни, не като нашата измислени, или ще се цаним за военни, полицаи или що пък не направо пилоти на изтребители. Мислите, че се майтапя? Те първи започнаха…

Докторантите ли? Кои бяха те?

За проблемите в БАН е писано много. Сигурно и в момента някой някъде пише. Но въпреки че имам достатъчно подробна визия за проблема на реформата, няма да пиша за това. Въпреки че тези лични наблюдения съм съпоставял с мнения на колеги, развивал съм ги в разговори с хора около мен, гледащи на въпроса от различни страни – докторанти и доктори в БАН и СУ, научни сътрудници (както е модерно да ги наричат журналистите, “млади учени”;), колеги философи и други – ИТ-та, фотографи… не това ми е болката днес.

За “реформата” в БАН и изобщо във висшето образование е лесно да се пише. Прочетеш едни двайсет-трийсет статии във вестници, ако си по-електронен даже направо поровиш ден-два в мрежата, прелистиш водещи по темата блогове, после един-два електронни вестника – и си готов с мнение. Ако си по-принципен тип, гледаш и нещо по телевизията или по “Христо Ботев”, някой “дебат” – и си готов да бориш “неправите в Интернет” с вярната си кауза. За по-мързеливите стига да се позомбират малко от еднаквите новини на някоя от еднаквите ни телевизии и вече са готови и те да обясняват как в БАН имало “консуматори”, как реформата ставала с жертви, как… не знам си какво. Е, има и ценни текстове, но се появяват много рядко.

Да, лесно е да се пише за неща, които нито разбираш съвсем, нито усещаш съвсем. А само “по малко” – щото си социално отговорен гражданин и за всичко си така – с мнение, с разбиране и с усещане “по малко”. Защото обществото ни е такова – “по малко”.

—-

Това, за което ще пиша, е личното ми разочарование. Не зная дали за всичко е виновен Симеон Дянков, ГЕРБ или цялата днешна власт с това, че тръгнаха да брулят дървото, на което е къщата на академията. Нямам идея дали и преди не е било така, особено в моята специалност, философията. Все пак точно философията и в СУ, и в БАН, не е била случайно нещо и кой знае какъв е бил идеологическият филтър и контрол там едно време. Аз не – влязох да следвам чак по виденово време.

Не зная и дали академиците са виновни, а всички надолу в администрацията са бистра вода ненапита и всеки ден лягат и стават с мисълта за науката. Не знам и откъде е дошла и защо се усилва тази неприязън между хуманитарни и точни науки, нито знам защо първото разделение, което се вижда в БАН, е “млади и стари”.

Не знам и дали ме интересуват тия неща…

Това, което ме интересуваше, беше да имам възможност да работя и развивам науката си. Тази възможност трябваше да се изразява в много неща – срещи, дискусии, семинари, всякакви обсъждания на философски идеи и текстове, свои и чужди, трябваше да се изразява и в малка, но достатъчна финансова свобода. Която да ми позволява да не ходя от 8 до 5 на работа и пак да имаме с какво да храним децата вкъщи. Можех, а и предполагам все още бих могъл да намеря такава работа и тя да ми осигурява поне няколко пъти повече от стипендията пари. Но не го направих, за две години съм отказал някъде към двайсетина добри предложения. Всеки път съм се изкушавал – не само заради парите, а и защото под “добри предложения” разбирам интересна и ценна според разбиранията и познанията ми работа. Повече или по-малко. Само един от далечните ми вътрешни доводи е бил, че формално според заповедта за назначението ми нямам право да съм на пълен работен ден и трудов договор по време на докторантурата. И все пак…

—-

В края на втората от трите ми години phd-следване съм бил на вътрешни семинари на секцията ми, които се броят на пръстите на двете ми ръце. А събрание на секцията има всяка седмица и бях длъжен да присъствам (дали още съм – не знам, новото ръководство на новия институт сигурно ще каже). Имах покана да участвам в един интересен проект заедно с математици, информатици и други на тема динамични онтологии, но трябваше да ходя по тъмно вечер на другия край на града и бързо се отказах. Пропуснах една конференция по онтология, но някои колеги споделиха, че пропускът не е голям.

И това е – за две години. Повече съм говорил на философски теми с колегите си в кафенетата, отколкото на събирания в зали. Не знам дали това е лошо – за мен май не е, даже напротив – някои сигурно завършват без такива приятелства и разговори.

—-

Парите ли? Пари няма. Вече 20-тина дни чакам стипендия и явно ще дойде следващият месец и аз все така ще си чакам. Досега стипендиите са били превеждани, въпреки че с колегите не успяхме да хванем някаква логика у счетоводителката и директора. Идваха някъде около средата на месеца.

А този месец – чакам аз, пари няма. Колеги ме питат – и те знаят, колкото и аз. Преди, без да се усетим, започнахме всеки път да си изпращаме съобщения “блага вест” – който разбере, че има вече пари, пише или мейл, или моментно съобщение на другите. Никой не ти казва кога ще ти преведат парите за месеца. Нито ти казва ДАЛИ ще ги преведат.

Тия дни писах на научния си ръководител дали има някакво административно решение, свързано със стипендиите ни. Не съм му казал, че разчитах на парите (то всеки път разчитам, но този беше наистина много), нито че вкъщи сме събирали стотинки, за да вземем пелени на бебето, нито че баткото всеки ден ни пита кога ще може да се вози на количките, пък те са по левче – не съм му писал, защото личните подробности интересуват само мен. А това, което трябва да я интересува академията, е да ми превежда навреме парите.

Отговорено ми беше, че нямало решение, а щяло да има забавяне. Брей, как така хем не е решено нищо, хем е решено парите да бъдат забавени. То и за тях нямало да има пари. Това го знам, но не е това въпросът – знам, че няма пари за тях и че три месеца до края на годината ще получават една заплата, разделена на три. Но стипендията не е по това перо – парите за стипендия са установени с наредба от министерството и нямат нищо общо с бюджетните пари за заплати. И накрая – щели да бъдат преведени стипендиите, евентуално някъде в началото на следващия месец…

После научавам, че вчера на събрание в института директорката е питала какво да прави с ведомостите, да ги разписва ли и изобщо как да си разпределят хората оставащите пари за заплата за един месец на части за трите месеца до края на годината.

Значи всички “нагоре” са знаели, че заплатите ще се забавят, че ще има разпределение на парите на “вноски” и т.н. Всички са знаели, че заради тези заплати ведомостите не се пускат и пари не се превеждат. Явно покрай заплатите горят и стипендиите, макар да са други пари.

Всички са знаели, че докторантите няма да получат навреме стипендиите си. Но никой не си е направил труда да предупреди докторантите. Никой не можа да сдъвче сливите в устата и да каже “момчета и момичета, тоя месец нещо има проблем с парите ви, така че още отсега опитайте да ги спестите или да вземете назаем, защото ще ви дадем чак другия месец”.

Никой.

Иначе всеки ден в пощата ми пристигат средно 5-6 писма, всичките с огромен списък видими адреси в “Cc”, по теми от административни съобщения за събрания и заседания, през призиви за протести, подписки и социологически проучвания, до обяви за сборници и постдок-стипендии.

Но за едно писмо, което ме касае пряко никой не намери време.

Счетоводителката не е превела две от здравните вноски – на мен и поне на няколко колеги. Когато ходих да си изваждам справка за доходите, я чаках два часа и накрая се оказа, че се заключва отвътре и отваря само като я извика някой шеф, по старата соц-практика.

Всички тия проблеми не спират да ми напомнят за нещо, което прочетох наскоро – “Не сме лоши хора, защото нямаме пари, а нямаме пари, защото сме лоши хора” (link)”. Нищо лично към никого конкретно – просто обща констатация за всичко и всички в тая страна. А каквато страната – такъв и БАН, такива и “реформите” му.

Ето и две неща по темата за БАН и за висшето образование, които четох днес. Както писах в началото, има ценни текстове из блоговете от хора, които разбират проблемите. Нищо, че тия текстове са малко и другото в ефира е шум.

БАН се надига срещу “феодалните старци” на Николай Павлов

Некрологът на едно несбъднато общество на Петър Станчев

—-

Иначе интересът ми към философията и интернет не намалява – днес открих това и съжалих, че нямам възможност да посещавам такива събития. Но поне темата продължава да набира скорост. В чужбина, не у нас.

Виртуални хостове в джабър-мрежата

Тъкмо писах тия дни за практически неизползваемия XMPP-хостинг на DreamHost и в четеца ми днес пристигнаха следните две публикации: “Control own domain on XMPP service” и “Latest hosted.IM release“. Това са две от големите имена в джабър-света, съответно Tigase (със сравнително новия, но доказал се Java-сървър Tigase, GPLv3) и ProcessOne (компанията зад проекта ejabberd, един от утвърдените проекти, писан на Erlang от един руснак в началото, а днес един от най-разпространените сървъри, GPLv2+).

Не казвам, че моето оплакване има нещо общо с това. Е, поне не повече от общото на пеперудата в Китай с ураганите. Интересното е, че най-накрая някаква разумност пропълзява на повърхността и хората започват да разбират истинските проблеми на тази мрежа. След като няколко години наред всичко беше разпокъсано – ако не толкова между отделните проекти, то със сигурност между кода, програмите и хостинга, употребата. Лоша услуга на това изтрезняване изигра Google (ех, пак ли ще ги плюя заради XMPP – ами да, пак!), защото през GTalk и сървърите на Google можеше да се преодолее това неудобство със собствените домейни, но пък гугълското предложение беше (и си остава) куцо. Един вид – “искате ли баница? а, не ви харесвала със спанак, а? ми умирайте от глад, тогава!”

Не искам да преувеличавам нищо. Може би за повечето от вас всичко това има или малко значение, или направо никакво. Нищо, за мен е важно, че след като намерих платен джабър-хостинг за 1 евро на месец (Hot-Chilli.net), сега вече намирам и съвсем безплатно, “част-от-услугата” на самите разработчици на сървъри решение. На тях нищо не им струва, умрели са те за моето едно евро на месец. Всъщност не – ще се радвам да си го получат под формата на дарение за подпомагане на проектите им за свободен софтуер. Аз ако имам такива домейни към тях, ще са максимум два-три, повечето хора ще хостват само един домейн и само един потребител – такова натоварване е нищожно. Но услугата е огромна и сървърните екипи биха могли да разчитат на голяма благодарност и лоялност на тези потребители.

Едно намигване към администраторите на сървъри – пускането на виртуални хостове не е трудно, описано е и за повечето сървъри има и уеб-панели за такава настройка. Нищо не ви струва – нито повече трафик, нито повече ресурси… нищо. Но потребителите ви получават много ;)

DreamHost се провалят с XMPP

XMPP-услугата на DreamHost е под всякаква критика. Те са едни от малкото доставчици на хостинг, които поне знаят за Jabber/XMPP и предлагат много удобното електронната ти поща и месинджърът ти да имат един и същи адрес. Всичко е супер на хартия, обаче реализацията е ужасна. Сървърът им е стар, не поддържа почти нищо освен основното и все има проблеми (като самите DH). Да, може да се настрои XMPP-трафикът към съответни домейн да се насочва не към въпросното мижаво сървърче, а към простотията на Google за XMPP. Към приложенията на Гугъл, с включено към тях Jabber/GTalk – да бе, може да звучи приятно за някои, но аз не ща.

Да не говорим, че има огромни проблеми в комуникацията между собствения XMPP-сървър на DreamHost и тия GTalk за домейни на Гугъл. Което е абсурдно, помислете само – имаме двама човека, които и двамата са клиенти на DreamHost и двамата искат да ползват джабър към домейните си. Обаче клиент1 избира вътрешната услуга на доставчика, а клиент2 делегира джабъра си на Гугъл (добавят се записи в DNS-а и всичко джабърско се пренасочва към GTalk, без външен човек много-много да разбира.

Обаче накрая клиент1 и клиент2 не могат да си говорят помежду си, защото заради калпавото, мързеливото или “неприоритетното” управление на XMPP-услугата и в двете компании се оказва, че клиент1 и клиент2 даже не могат да си разменят записвания (оторизации). Или ако с триста зора най-накрая успеят, то е едностранно и пак не върши работа.

Лека-полека през последната година – година и половина този проблем като зараза се разпространи и върху jabber.org. Развалиха най-известния сървър, сложиха му някакъв несвободен софтуер (дето уж бил “по-добър” от ejabberd – по-добър, чушки) и не стига, че постоянно пада, ами и започна да се държи като ощипана мома, тъй де, Google, и да не приема записвания от всички сървъри. Не зная дали е заради черни списъци, дали е заради проблеми в рутирането между мрежите на компаниите… но няма значение – важното е, че съсипаха jabber.org.

Имаше момент(и), когато DreamHost не виждаше GTalk и Jabber.org, после “изолираният” беше Jabber.org… абе всякакви пермутации. И взе да ми писва. Защото бях прехвърлил всичките си контакти към моя си домейн. Наложи ми се да “върна” записвания към тези неработещи сървъри към акаунтите ми в jabber.org и gtalk. Защото поне когато са “локални”, връзката си работеше.. то оставаше и да е другояче…

И идеята на всичко се разсипва. Уж имам джабър към домейна си, но не мога да го ползвам. А защото повечето от контактите ми са вече там (и част от тях си работят), не мога и да се върна. И трябва да влизам едновременно в няколко сметки, за да имам връзка с контактите си. Всичко това – като оставим настрана няколкото човека, които упорито отказват да излязат от любимото им ICQ и за които пускам даже отделен клиент.

Е, това вече не се търпи. И защото държа на това пощата и джабърът да са ми с един и същи адрес, от днес започвам да търся начин. Истински, а не измислен с измислените DreamHost. Те за уеб са евтини и стават, но за джабър не стават, колкото и евтини да са.

Изискването ми е да е стабилна и препоръчвана услуга, от която да мога да изисквам и на която да мога да разчитам. Което значи да е комерсиална, защото само парите дават такава стабилност в мрежата. И значи да е с добро име, или поне да не е (и) с лошо (като DreamHost).

Засега има два варианта – или да тегля една майна на целия DH и да се изнеса в нещо като Linode, или да отложа местенето на уеб за по-добри дни, а да преместя само джабър. Първият вариант е най-добър, но ми е скъпо – 20 долара на месец за най-ниския план ми е неоправдано много, колкото и добра да е услугата. Така че това – евентуално по-нататък.

Вторият вариант е примамлив, например Hot-Chilli звучи прекрасно. Разгледах сървъра им, има всичко каквото искам, даже и много неща, които не ми трябват (всякакви транспорти към услуги, които никога няма да ползвам, като Facebook и GaduGadu, MySpace и подобни).

Цената от 1 евро на месец не е висока за такава подробна услуга. Минавам на етап събиране на оценка за jabber.hot-chilli.net и после ще преценя. Сто на сто ще е по-добре от DreamHost, единственият минус ще е, че услугите ще са ми разхвърляни между различни компании, а това никога не ми е харесвало. Но какво пък.

А междувременно най-вероятно няма да съм достъпен в джабър, поне известно време. Тоест колкото време им отнеме на DH да се “занимаят” с проблема ми. Но който иска да ме намери, поне е лесно – пощата ми е като джабъра ;)

2059

Не мога да зацепя как да извикам javascript функция след зареждането на img-елемент. Масово разни дизайнерчета праскат едно “img onload=…”, без да си дават сметка, че “onload” е атрибут само и единствено на “body” и “frameset”, но не на “img”. Значи трябва да се маца с жаба скрита, а аз така се обривам от тоя език. Повече от JS ме отвращава само българската политика. ;)

Рожден ден на мен и на “Learning to defocus”

Вече мина полунощ, значи съм на 34 и един ден. Денят беше и приятен, и далеч не толкова. Научих някои неща, най-вече това да съм внимателен и смирен – по-внимателен към хората, които обичам и по-смирен, гледащ отстрани, но не постоянно себе си. Имам любовта на момичето си и усмивките в очите на двете страхотни хлапета. С такъв ресурс не съм за изпускане от съдбата и света.

Годината пък беше всякаква. Може би най-вече странна… и уморителна, много уморителна. Покрай всичко, разбира се, и много щастлива – веселото “тати, тати” на Светко и кикотът и пищенето на Оги са достатъчно красноречиви. Уморителна, най-вече заради мои лутания и лошо преценяване на възможностите и необходимостите ми. Взех някои важни решения и реших да взема да ги прилагам. Случи се, че престанах да правя сайтове за другите – просто най-накрая ми пролича и осъзнах, че не мога. Не ме бива просто, губя ентусиазъм, оплитам се в код, правя грешки и се повтарям така, докато се изтощя.

Карах кола, и карам. Започвам да навлизам в тази караческа нагласа, която хем не превъзнася и фетишизира автомобилите, хем винаги има едно наум против всичкото врещене напоследък за пешеходене, каране на колела, зелени улици, с които градът “дишал” (моля ти се) и отвратителното заповедно “трябва всички да започнат да ползват градски транспорт”. Но не се ядосвам, само подминавам тия казвания с махане на ръка. Който не разбира нуждата от лично защитено и затворено пространство, която дава личното затворено превозно средство, той… не може да разбере така или иначе.

Но моите си процеси, промени и празнувания са си моя работа. А и не са толкова интересни в момента. Важното е друго. От днес – добре де, от вчера – фотоблогът ми е на ново място. И с нов фейс. Казва се вече “Learning to defocus” и е на http://ltdfocus.com.

Остават някои доработки, но ги правя в движение. Pixelpost се оказа безкрайно по-просто нещо от Drupal и хакването на кода му е приятно и някак лежерно занимание. Дори си позволявам мръсни малки хакчета, които не биха ме издигнали в очите на някой php-гуру, ама какво пък – пука ми. В Drupal такава свобода трудно се постига, а и след това омазва лесно целия сайт. Докато в Pixelpost всичко е малко, прегледно, просто и… и как да не го пипнеш и промениш. Без да ти пука за обновления, API, стандарти на кодиране, конфликти със съседни приставки, простотии…

И покрай всичко това се навивам да продължавам да снимам. Напоследък снимах почти само децата, нямах сили за друго. То както и с този блог… Обаче снимам пак и мястото ще е ltdfocus.com :)

И така. Като малък мислех 24 за супер-голяма възраст и си виках “уау, аз в 21-ви век ще съм вече стар”, а пък за 34 даже не ми е и идвало на ум да се шашкам. Честито ми!