MoneyBookers или “юробанк”

Мънибукърс, разбира се. Масово банките са уеб-неадекватни и онлайн-услугите им са отвратителни. Нещо повече, доста от тях смучат и откъм най-нормалните им, офлайн-услуги.

Как може една съвременна банка, в която имаш пари, да си позволи да ти блокира сметките без изобщо да те предупреди заради нейни си вътрешни реорганизации? Ами може, ако банката се казва “ДЗИ банк”, “Пощенска банка” или нещо със заглавие “Юробанк Иефджи” или подобно. Сливали се били, ставали част от някакво си голямо семейство — какво ми пука на мен, щом без никакво, никакво (казах ли вече — никакво) предупреждение ми блокират IBAN-номерата и не мога да си получа парите?

Разбирам аз да им бях виновен за нещо, а то не — те си се изкупували, сливали или каквато там друга перверзия им се е прищяла. Да пратят поне един мейл. Да врътнат поне един телефон. Не, това е сложно за стресираните счетоводни умове — тогава да пуснат циркулярно до адресите на всички клиенти един пощенски плик със стандартен текст, предупреждаващ за “сливането” и за блокирането на сметките… Адреси и телефони имат, не е да нямат — те банките си умират да цоцат всякаква лична информация. Да, ама не… Ни вопъл, ни стон.

Как разбрах, че има проблем? Ами MoneyBookers ми пратиха писмо, в което в прав текст ми казваха, че моята банка се реформирала, сливала се с друга и затова явно сметката ми е блокирана. Добре било да проверя какво става, за да съм спокоен при бъдещо изтегляне на пари. Междувременно Мънибукърс ми спряха въпросния запис в акаунта ми за сметка в ДЗИ и даже май направо го изтриха. Знаят хората, че тоя IBAN е просто невалиден и ме предупреждават да ида да се разправям с банкера си, за да ми даде нов номер. Аз не съм длъжен да следя всички новини от финансовата област.

Сайт за парични преводи да ми се обади, за да ми каже, че банката ми не ме е уведомила за критична и засягаща ме промяна?!? Ами браво на MoneyBookers! И срам, срам за “ДЗИ банк”, “Пощенска банка” и “Юробанк И еф джи”! Още същия ден си открих нужната ми сметка в друга банка — не ща да имам нищо общо с тях.

Няма смисъл да уточнявам, че ще продължа да съм доволен клиент на MoneyBookers. И да ги препоръчвам с чиста съвест. А сметката ми в “Пощенска банка” (или както сега се казва — знам ли, а и не ме интересува) ще е запратена в ъгъла и при първи удобен случай просто ще я нулирам и закрия с кеф.

Отглеждане на дете. Зъбките.

Първо се започва с коликите. Който още не е минал през следващото изпитание е добре да се подготви психически, като си каже, че истински трудното тепърва предстои. Коликите са подготовка, проучване на границите. Втората вълна са зъбките. Разбира се, това е на шега — иначе всичко, казват, е различно при всяко отделно бебе. Някои дори преминават и през двете изпитания почти без никакви трудности и тормози.

Връщам се към темата за бебешките грижи с нещо, което е актуално за нас — никненето на зъбките. Актуално е от доста време, или поне доста ми се струва вече. Казват, че докъм края на първата година все има разни нервни тревоги около децата. Такива, дето не оставят без сън родителите, такива, от които родителите ходят главоболни и уморени из къщи, все по-притеснени и изтощени и по-лесно дразнещи се даже. Сигурно после идват много и различни грижи и тревоги — както все се шегувах с приятели, “първо минават коликите, после ти иска пари за костюм за абитуриентския” ;) Но да гледаш как детето ти се мъчи и вече изнемогва от болка или от някакъв стрес и вълнение и да не можеш директно да му помогнеш, а да трябва да гадаеш, да отгатваш и пробваш си е стресиращо. Питаш “какво ти е, бебче?”, но естествено получаваш само един нацупен поглед и сълзички от болка в очите.

Коликите минават докъм третия месец. Затова ги наричат и “тримесечни болки”. Различно е при различните деца — Светли май спази традицията и някъде малко преди третия месец вече съвсем му отшумяха “автомобилчетата”, както аз ги наричах. Най-силни бяха в началото, после или позатихнаха, или той се научи да си ги търпи, милият. Той трябваше да изтърпи още в разгара на коликите и доктори, болници и пътувания, така че може и самият да си е знаел някак, че и тази болка в коремчето ще премине.

Прагове на търпимост

Знам, че звучи малко странно да се нарича запазването на спокойствие у родителя “търпимост”, внася някаква пренебрежителна нотка може би. Нямам предвид пренебрежение или някакво стоическо търпене и издържане на мъчения, а способността да останем спокойни и усмихнати. За да можем да гушнем бебето и истински спокойни, да го успокоим. Бебетата са страшни екстрасенси, като се опре до успокояване. И изобщо до някакво пренасяне на настроения. След петия месец детето започва съвсем нарочно да следи лицата на мама и тати и да се заразява от всяко тяхно настроение.

Усмихваш се — то те поглежда. Засмиваш се — и то се нахилва, започва да мята ръце и крака от възбуда. Изобщо, щом мама и тати се смеят, това е най-големият кеф. Толкова много адреналин, че даже може да се стигне до плач, ако не може да се спре тази превъзбуда и бебо се умори да препуска в смеха и ръкомятането.

Същото обаче е и с тревогите, тъжното настроение или раздразнението от преумора. Съвсем лесно е да се разтревожи така бебето, че два дни да не може да бъде успокоено съвсем. А когато е нервно от някакво стряскане, от страх или е поело от родителското раздразнение и изобщо когато се чувства отчаяно и само, малкото бебе не може да направи нищо друго, освен неистово да реве и крещи.

И това е добрият вариант. Бебетата реват, когато имат доверие в родителите и знаят, че рано или късно мама или тати ще дойде и ще ги гушне. И ще заровят топло личице в реверите, ще олигавят и омажат с мъничко оригнато млекце врата, но ще бъдат успокоени. Бебета, които спят свити и избягват да реват, най-често са се стреснали от родителите и имат вече изградена някаква сигнална система, която им казва, че трябва да си мълчат. Защото иначе — по-лошо. Така че щом бебчо реве и иска гуши, значи всичко е наред и само трябва да бъде гушнат ;)

Проблемът идва обаче с праговете на търпимост на родителите. Всичко това се повтаря ден след ден и може да бъде наистина отчайващо изтощително. Особено ако детето минава през някой от периодите на болки — този с коликите или този със зъбките.

В началото като че ли този праг е доста висок. Колкото и да реве бебо, все ще се справим. Трябва да ставаме по няколко пъти през нощта, да се редуваме да го разнасяме гушнат — все ще се справим, не е чак страшно. Но с минаването на седмици и месеци прагът взема да става все по-нисък. Все повече имаме нужда да се наспим като хората, някоя сутрин например да се излежавам аз до късно, да зяпам телевизия после, да си почета книжка. На тишина. Поне един ден. Нуждата от спокойствие е изместила войнишката мобилизация от първите месеци и прагът на търпимост е изтънял.

Затова ми се струва, че зъбните болки са по-трудни за родителите от коликите. Не мога да преценя дали повече или по-малко се тормози бебето — мина време вече, за да помня в подробности коликите. Но дори и никненето на зъбките да е по-спокойно, както е при нас сега, остава факторът “внимание” — винаги трябва бебо да се успокоява, защото той е като пружинка, която сама може само да се навива.

Всъщност това е — бебетата не могат да се успокояват сами. Трябва да бъдат успокоени. Те дори се стряскат от заспиването, затова трябва да бъдат често и приспивани. Иначе игрите, усмивките, закачките и бърборенията са лесни — те и от само себе си стават. Но виж, успокояването е друго нещо. Трябва мама и тати да успокояват, иначе не става.

Зъбки

Аз всъщност още не съм видял прословутите “зъбони”. Имаме си много лигички, ръцете и всички играчки все гледаме да ги захапем и олигавим. И пръсти хапваме — не вярвах, докато веднъж Светли не ми захапа пръста. Венците всъщност са си кост отдолу и са много твърди. Едно-две по-силни дъвкателни движения са достатъчни, за да стреснат човек като мен, който си е оставил пръста да бъде взет за биберон. Тъй де, бебе е, то изобщо няма да стисне. Е, не е чак силно… ;)

Казват, че зъбите можели да се появят някъде след петия-шестия месец. Може тогава, може и няколко месеца по-късно, пак си зависи от детето. Но приблизително около шестия месец си започва зъбната грижа. И видимо има болки във венците. Те зъбите болят не като израстват после, а докато растат във венеца и пробиват. Тези болки във венеца може да се пренасочат към други части — например доста често може зъбната болка да се измести от коремна. На някои деца даже им се разстройва стомахчето и започва да ги боли. Нещо като втори колики, изместващи зъбната болка.

Ние взехме от аптеката “Калгел” — мазило за венци на кърмачета, което обезболява локално при никнене на зъбки. Не зная дали да го препоръчвам — на нас ни върши работа, но не сме пробвали друго. Може всички да са добри. Това ни го даде аптекарка — нямаха от неговото мляко в точно тази аптека, но така и така бях влязъл, та реших да питам за нещо против болки при никнене на зъби.

Другото, което се нарушава като ритъм, е храненето. След грижите около коликите се надявахме лека-полека да е влязъл в по-точен ритъм на хранене. И съответно да пропуска нощното хапване. Но с изненадалото го зъбно неудобство си поразмести отново храненето. В началото даже можеше да яде само когато вече се е унесъл да заспива — преди това с плач отказваше. Явно всички тези объркващи и нови преживявания — колики, зъби — са голям стрес за малките бебоци.

Блъфът на лан-ките

Както знаете, оставена без внимание, хорската глупост не знае граници. А когато иде реч за родни интернет-доставчици, те като че ли за книгата на рекордите се борят. Наскоро cybercrackerbg писа за абсурдното отношение към клиентите на Мегалан. Преди година и половина някъде аз се бях възмущавал от стигащото почти до обиди пренебрегване от Хоумлан на клиентите с GNU/Linux. Преди месец пък разбрах, че един приятел е имал същите премеждия със Спектър Нет — като имам повече информация ще пиша, но накратко местният “админ” на SpectrumNet е отказал да му помогне, защото “щом си с Линукс, значи сам можеш да се оправяш, а и твоята дистрибуция е от куците”.

Има обяснение за истерията на малките ISP-та в София. В момента от няколко месеца може би тече преразпределение на пазара на кварталните LAN-мрежи. Масово малките лан-ки се изкупуват от няколко (двама или трима) големи играча. Единият е “Megalan”, вторият би трябвало да е “SpectrumNet”. Изкупуват се малките мрежи, направени най-често от нищо неразбиращи пубери из кварталите. Пробил двадесетина стени, прокарал няколко километра кабели над блокове и градинки и вече е “спец” и “фирмаджия”. Не че е лошо, лошото идва после. Когато голямата лан-ка изкупува малката лан-ка и оставя същия персонал да работи с клиентите на квартално ниво.

Да, има големи специалисти в централите на доставчиците. Аз лично се изненадах съвсем искрено, когато разбрах, че е имало проблем със Спектър Нет. Познавам поне двама специалисти по *NIX и мрежи, на чието експертно мнение бих се доверил. А двама са много — на повечето ми бивши местоработи нямаше и двама ;) Проблемът идва с централизацията — в голямата фирма, в централния офис продължават да работят специалистите, но на квартално ниво “колят и бесят” разни измисльовци.

Проблемът на Селинет ли? Не зная дали ги изкупуват, дали са ги изкупили или пък се готвят да си вдигнат цената, та да се продадат на сметка. Може и да искат да конкурират пряко големите — всъщност няма значение. Проблемът на такива маргинални доставчици като Sellinet е, че не могат да издържат на темпото и в бясното търсене на критерии за равняване по “големите” започват да правят откровени глупости.

Да напишеш писмо, да ангажираш адвоката си да го пусне от свое име — писмо, което всеки здравомислещ ще види, че има опасност веднага да излезе в публичността и да гръмне в лицето на фирмата — това е да рискуваш. Браво, всъщност! Селинет рискуваха и написаха заплашително писмо до Силвина. Вярно — прецакаха се и сега ще си сърбат попарата, но колко други фирми биха заложили всичко на никакви карти, на един гол блъф?

Пазарът на ISP-тата в София се прекроява и явно всеки гледа да настъпи и заплюе по-голямо парче от баницата. Някои рискуват и пишат заплашителни писма без никаква правна стойност, разчитайки на вероятността клиентът да се поуплаши и да се скатае. Други се защитават остро, но когато разговорът с тях се публикува в четен блог, оказва се че нещата могат да бъдат разрешени. Дори и да си “Мега”, пак трябва да слушаш клиентите си. Дори и да имаш адвокат, готов да състави FUD-писмо, трябва да си готов да понесеш последствията от това за бизнеса си. Мда, настъпват и заплюват — но забравят, че така си рушат сами пазара и дори да спечелят, реномето им страда. Защото никой не иска да яде стъпкана и наплюта баница.

Аз лично чакам час по-скоро тази война на лан-ките с техните мутроподобни шефове да приключи час по-скоро. Искам конкуренция, искам избор, но да не е на квартално ниво, моля!

Още по темата от Силвина, Пейо, Йовко, Бого, Делян, Васил, Алекс, Григор, Иван Бедров, Сашо Панов, Ники Горчилов, Сашо Стоянов, Влади, Тери Няголов, Y.Blog

Два различни подхода към общото

Преди малко, докато зяпах серия от “Загубени” (аз тъй им викам) по една от телевизиите, мина рекламен блок с анонс на новините. Казаха, че в “Яйлата” при Камен бряг се строи. Дадоха и кадри на строителни материали, бетонни плочи и подобни. Отвратих се. Стана ми обидно, че някои хора могат да живеят заедно на места, за които да се грижат и които да ценят, а аз съм вързан тук.

Първо за пореден път ми стана неприятно заради управата, която позволява такива неща. Така бяха представили нещата в анонса, типично по “жълт” маниер хвърлиха разни казвания набързо, за да привлекат внимание. Пролича, че някой някъде е допуснал да се строи в резервата. После, докато пиша това, догледах самите новини и видях целия двуминутен репортаж. Оказа се, че управата не е виновна, а напротив — точно общинската управа и историците и археолозите са пуснали сигнала и са издействали бързата реакция на държавата срещу строящия.

Оказа се, че някакъв си собственик вложил едни пари в имот там преди не знам си колко години и на тоя имот, пак преди хиляда години, имало някаква си хижа. И сега, видите ли, той тръгвал да я възстановява. На практика си я строеше наново. Та второто ми възмущение беше от него и от многото, които мислят като него. Казва на репортера, че ако сме щели да започваме да нулираме нотариални (тъй де, “натурални”, нали знаете, че така им казват на село) актове и да ограничаваме граждани, дето са инвестирали в имота и честно и съвестно са си плащали таксите през годините, били сме се връщали към някакви отминали времена.

Никой ли не разбра най-накрая, че в България има резервати? Не, не е само “Сребърна”, има много други и не, не са направени, за да пречат на честните и съвестни данъкоплатци.

А, и за “Натура 2000” — никой ли не разбра най-накрая от тези “собственици на земи”, че имат по-голяма сметка да си задържат земите, земите им да влязат в “Натура 2000” и държавата и ЕС ежегодно да им плаща обезщетения за ограниченията на защитената територия? Всички ли са толкова тъпи, че се юрват веднага да строят бетонни плочи и да канят поредния измислен чуждоземен строителен инвеститор? Казвам “измислен”, защото в Иракли е пределно ясно, че инвеститорът не е точно швейцарски, а по-скоро “Русалко”-музикантски с подставени лица?

Не си продавайте земите на строителната мафия, а ако е в резерват, буферна зона или защитена територия без право на строеж, и вие не я застроявайте! Пазете си земята, за да я дадете на внуците си някой ден! Имот се събира трудно, а се продава винаги евтино! Затова му казват “недвижим”, защото е нещо стабилно, нещо, на което можете да разчитате след години.

—-

Работя (отскоро, дано продължава безпроблемно) отдалечено за един англичанин. Няма значение каква е работата точно, и без това засега е много, много малко, за да ме изхранва добре, а и е друга тема. Но друго е по-интересно — този човек живее и работи в един от големите паркове на Великобритания — долината на река Тамар. Всъщност официално се води не национален парк, а AONB (Area of Outstanding Natural Beauty) — разликата между такъв район и парковете е в начина на управление и степента на местна самостоятелност. Иначе си е национален парк практически.

Та той може да живее в селце с няколко хиляди души, пръснати из махалите наоколо. Като освен всичко си имат и център с обществени сгради и кей с лодки (навремето са били рибарски, в днешни дни са за разходки и спорт) и всичко в това селище изглежда излъскано, подстригано, излизано. А наоколо — хълмове с гори и поляни. Част от хората са заети в земеделски бизнес и произвеждат екологично чисти плодове, с които са известни в цяла югозападна Англия и Уелс.

Та моят колега излиза сутрин от вкъщи и отива в офиса си, който е през две къщи. Работи там ИТ-проекти, които сам е създал или спечелил, грижи се за бизнеса си, който сам е развил, когато е решил да започне свободната си ИТ-практика. Следобед се “прибира” при жена си и децата, през уикендите не работи, защото са за почивка и за игри с хлапетата му.

Отплеснах се. Темата за истинската свободна практика, а не тази подигравка, която се получава тук е друга и непременно ще я зачекна отделно. Ставаше дума за хората, които живеят заедно в райско кътче и това не им пречи да са технологично интегрирани, ако поискат. Но също така не застрояват резерватите и парковете си, а произвеждат екологично чисти плодове.

Сигурно е много изкушаващо и лесно за някой от тия тукашните “строителни предприемачи” като види хълмовете край долината на Тамар да се почеше по мазното теме и да предвкуси какви печалби само може да направи от застрояването там, какви инвестиции може да предложи на общините и на собствениците. Как може да им завърти главите с обещания и еднократни хилядарки, за да му продадат имотите си и да нареди край реката хотел до хотела, мила моя майно льо…

Но има една огромна разлика — там хората не страдат от глупави комплекси, че живеят на село и че единственият им доход би бил ако продадат земята си. Лондон е на няколко часа път, между другото, а в селцето има поне две-три ИТ-фирми и бърз Интернет. Но не са само физическите удобства и добрата инфраструктура — без хора, които всекидневно да се грижат за оцеляването на тази нагласа нищо не става. Без хора, които да виждат важните неща наоколо и да ги ценят, защото са си вкъщи, а не “временно на гурбет в Гърция”, да речем, не става.

У нас, имам чувството, и оптична връзка да закарат в най-красивите села, и хеликоптери да има дотам, пак няма да се събере общност с магическа пръчка. Все ще се намери някой, който като тоя “собственик” от Камен бряг да изсече, застрои, замърси. Да изхвърли боклука си в двора на съседа, да източи маслото от колата си край засадената от оня от долния етаж фиданка, да клюкарства и все да знае най-много. За всичко — за политика, жени, коли и футбол.

А ми се живее в нормално място, с мотивирана общност от ценящи общите неща хора. Но няма начин.

Мислел съм си какво ли ще е, ако ИТ-специалисти се съберат в някое село и си заформят такава истинска община. Въртели са ми се планове за фирма, която се развива и инвестира в обновяване на такова село, което да стане работно място и в същото време дом, кампус на служителите. В ИТ е лесно да стане така — няма специални суровини, нито нужда от транспорт за продукта. Трябва само спокойствие, креативна и амбицираща и в същото време не-стресова среда. А, и бърза интернет-връзка. Другото са няколко пицарии и бара, кино и други подобни, малко спортни съоръжения и, разбира се, хубаво шосе, по което хората за час-два максимум да могат да идат до големия град, ако имат нужда.

Мечти…

Изпитни конспекти

Ако знаете адрес с публикувани конспекти за докторантските конкурси в СУ, моля насочете!

Висшите ни училища страдат от огромния товар на бюрокрацията си. Така “модерна” доскоро, във времето на интернет-живеенето тя е бреме за обучаващите се. Да, най-често страдащи от тромавата университетска машина са именно студентите и докторантите, поне по мои наблюдения. Някои от преподавателите опитват по-гъвкаво представяне в Интернет, но това са все локални проявления — масовото правило е “ела в канцеларията, намери ни и ако сме на кеф, ще ти уредим въпроса”. Това е мекият вариант. Тежката форма е “Колеги, ще изпитвам по еди-коя си книга. Къде можете да я намерите ли — ами в книжарницата долу. Зная, че я има, аз съм я писал, аз я издавам.” Имах цял изпит като студент, подготовката за който се състоеше в купуване и прочитане на книжле, съдържащо “чопнати” пасажи от други, ценни и оцелели през времето книги. И това явно продължава, защото тези дни един човек ме търси със запитване за “нещо по философска антропология, каквото и да е, ама спешно”. Не е тайна изобщо, че огромна част, може би повече от половината от преподавателите по философия се издържат от свои книги, по които изпитват. Визирам най-вече по-старото поколение, което преди десети е преподавало Диа-мат, Ист-мат и история на БКП. А днес пишат книги и учебници по философска антропология и психология, да речем… Явлението е масово, но дано да е грешка на “прехода”.

Защото аз не искам да чета поредния сборник, от който най-ценното е библиографията… ако я има.

Не казвам, че не се написаха много и ценни книги — има ценни неща, както преводни, така и авторски от родните специалисти в областта. Има анализи на проблеми, има и истински сборници — такива, които представят проблем или епоха във философското мислене с основна цел насочване на вниманието и отваряне на ново поле за разработки. За разлика от изпитните книжлета-сборници, които напротив — затварят интереса на аудиторията. Хората си казват “само да мине тоя изпит, купувам тая книга, зубкам я и после тая тема ми е омразна и не ща да я зная”. И е щастие, че има и ценни сборници.

Но общият проблем на университетското у нас си остава насочеността му към администрацията, а не към ученето. Администрацията е само средство, задача в пътя към целта — която е ученето. При нас по закостенял бюрократичен образец се получава обратното — целта е структурата и нейното поддържане.

А Alma Mater всъщност не е сградата. “Наша майка” е науката, разбирана като учене и научаване, а не сградата, в която ходим, която има секретарки и паричен салон (по мое време му казвахме “каса”) и в която няколко пъти годишно учените се разхождат в роклоподобни “тоги”. Университетът е в отношението към науката и в грижата за нея като за жизнена среда на научно изкушените. Не е сграда. Не е и канцеларии. Нито тоги. Или учебници.

Моля ако някой има в удобен за мрежата формат конспектите за кандидатдокторантските конкурси по философия в СУ, да ми ги прати. Също така ако някой успее да влезе в нещото, наречено “сайт на СУ”, без да се изгуби и даже намери онлайн-ресурс с тези конспекти, нека ми прати адреса.

Конспектите вече трябва да са публикувани в периодично издавания “справочник”, но никъде в условията на конкурсите не пише, че за да знае въпросите, кандидатът трябва да е закупил въпросния. Съдържащ, между другото, безброй ненужни на отделния кандидат конспекти от най-различни далечни специалности.

Би трябвало и да пращат конспекти с дата на изпита на адреса на кандидата, но доколкото разбирам не е… сигурно че го правят.

Gimp 2.4 и свободата

Излезе поредната стабилна версия на програмата за графична обработка GIMP. Не казвам “растерна”, както доскоро беше нормално да се казва за GIMP, защото от доста време вече може да се работи и с векторна графика съвсем спокойно, макар само за най-основни обработки. Някои пък използват програмата за анимации от години. С многото нововъведения през последните години и особено с разчистения път към 16-битов цвят на цветови канал в следващата версия GIMP е достатъчно универсален инструмент за графична работа.

Тук спираме за малко и оставяме настрана редовните мрънкания на свикнали с “фотошопа”, че им бил неудобен интерфейсът. Интерфейсът си е страхотен, през последните месеци имаше на различни места из мрежата обсъждания за подобрението му и сигурно в следващата версия ще е още по-удобен. За сведение — на мен ми е ужасно неудобен интерфейсът на Photoshop. Вярно, професионалистите, дето си изкарват пари с графика, трябва да имат всички команди и бързи клавиши на върха на пръстите си и за тях е мъчително да мигрират на GIMP. Но и никой не ги кара, има GimpShop, който така променя изгледа и клавишите на GIMP, че да приличат максимално на програмата на Adobe. Всъщност баш-diehard феновете на Фотопош и Уиндоус няма какво да се интересуват от GIMP и GNU/Linux — да си ползват “шопа” и “бозата”.

Това горното е малко като застраховка. Защото много често като стане дума за The GIMP, някои хора скокват “ама на мен това не ми е удобно”. На когото не му е удобно, да си ползва своето. Същото е като със свободата и с линукс-дистрибуциите — когато стане дума за свободни програми, все някой казва “ама то операта е хубав браузър, то айсикю-то ми е удобно, скайпът и той, а пък флаш-ът е толкова разпространен, че си е must-have”. И други подобни мрънкания.

Да, на фона на това и моето казване, че ползвам само свободен софтуер, защото е по-качествен и принципно по-правилен за ползване и то звучи като “мрънкане”. Но не е. Само звучи така, защото става като оправдание след поредното обвинение в “линукс-фанатизъм”. Е, вече свърши тая — не чувам такива обвинения или призиви за смесване на свободен с несвободен софтуер, “защото били популярни”. GIMP, Blender и Inkscape са правилните програми. Фотошоп не е, също и флаш.

Защо е това категорично въведение?

GIMP (GNU Image Manipulation Program) е проект, свързан пряко с GNU. Нещо повече, GIMP официално е част от GNU. Проектът GNU от своя страна, за тези, които падат от небето, има за основна цел развитието на свободни софтуерни алтернативи. И изобщо на свободни алтернативи, защото “софтуер” в днешно време е нещо все по-трудно за определяне.

Версия 2.4 има представяне в уеб-сайта на програмата. Това представяне включва flash-филмчета, интегрирани от видео-хостинга на Гугъл. Пак спираме за малко и оставяме настрана проблемът на Гугъл със свободата. Да кажем, че това е съвсем странично в случая — просто едни филмчета, а пък и просто един видео-хостинг. Остава флаш-ът.

Flash е технология на Adobe, която стана много бързо популярна преди време, защото с нея можеше човек да изпрати анимирана уеб-картичка на приятел. Преди това картичките бяха едни такива скучни и тъпи. С флаш са си същите, но вече не бяха скучни ;) Веднага може да се добави, че флаш-овете са направили много други неща за развитието на уеб-концепциите, но за мен основното, с което “дръпнаха” потребителите бяха именно уеб-картичките.

В последно време пък стана модерно да се ползва флаш за бързо гледане на видео в уеб-сайтове, ей-така, “на крак”. Бърза видео-закуска. С често лошо и почти винаги незадоволително качество, но “на момента”. Хостингите за такива филмчета са сигурно от най-разлистваните сайтове. Дори и у нас си имаме такъв.

Всичко добре, но защо трябва да се ползва несвободна технология за представянето на свободен софтуер? И то не кой да е, а един от най-успешните и най-популярните в света? Трудно ми е да преценя кое е по-известно сред потребителите — ядрото Linux, Firefox, OpenOffice или GIMP. Но със сигурност GIMP е най-популярният проект, свързан с GNU. Самият GNU даже няма чак такава слава, макар закоравелите му привърженици да се заблуждават в противното.

И накрая, отгоре на всичко какво — flash. По реакции в мрежата си личи, че филмчетата не могат да се видят с някой от свободните проекти-хакове на флаш, като Gnash или Swfdec. Някои казват, че са успели да ги пуснат така, но са единици.

Тоест за да се порадва човек на презентацията на дългоочакваната нова стабилна версия 2.4 на GIMP трябва да си оцапа машината с flashplayer. И къде отива радостта от всичко? Някои от поддържащите сайта на GIMP твърдят в коментари към съобщението за грешката, че едва ли не ако някой не може да види филмчетата, няма да загуби нищо, а само ще спечелят хората, които (най-вероятно с Уиндоус и Фотошоп и Флаш инсталирани) могат да ги виждат. За мен това е лицемерие. А и страницата с презентацията изобщо не изглежда красиво без флаш-приставка. Не мерси, не ми трябват филмчетата ви! GIMP 2.4 е страхотна програма, развитието от предишната версия е огромно и е удоволствие да се работи с нея. Исках да напиша ревю и на окончателната версия, но ще трябва първо да ми отмине неприятният флаш-вкус.

Разхвърляно 08

Грижа за личното в блога ми

Тези дни дойде време за някои дълго и толерантно отлагани промени. Видимото отвън е, че коментарите вече минават в режим на модерация до второ мое хрумване. Изчакването на одобрение е на общи начала, просто казано всички коментари ще се появяват едва след като аз лично преценя, че не са някаква простотия или безсмислица. Досега работата се вършеше от автоматични филтри, но тези дни съвсем се убедих, че освен спам (който може да бъде разпознат машинно) има и други нежелани коментари. Това е моят сайт, с личния ми уеб-бележник и нямам никакво желание да хоствам съдържание на навъдилите се напоследък “разписвачи”. Дето ровят из разните блог-планети и като видят нещо, с което не са съгласни, бързат да влязат и да оставят свръх-ценното си мнение или съвет.

Който има какво да каже по темата, за която се говори и с тона, който съм задал, ще може да го направи — досега за няколко години общо съм изтрил два или три коментара. Но ако някой смята да обръща блога ми на форум, не е познал.

Който не е съгласен с нещо и иска да “наклони везните”, като остави тъп коментар за личните си предпочитания, да си направи свой си блог и там да си ги бълва колкото си иска. Най-вероятно аз няма да му чета блога, разбира се. Както и никой не е длъжен да чете моя. Тъй де, като толкова не сте съгласни с мненията ми, кой ви кара да ги четете?

Проблеми на “Свободна планета”

Планетата има принципни проблеми със съдържанието и това съм го казвал. Бях обвиняван преди време от Явор и Калоян Доганови, че не трябвало да се нарича “свободна”, че едва ли не как можело хората да пишат за несвободни технологии и какво ли още не. Блогвал съм по темата — който прояви интерес, да ползва полето за търсене в сайта, то е достатъчно точно и адекватно. С две думи — тогава не бяха прави, защото “Свободна планета” беше единствената тукашна планета, която все пак събираше интересни блогове. Които блогове, макар доста от тях да нямаха за основна тема свободната култура или свободния софтуер, понякога пишеха и за тях.

Днес е по-различно, защото планетата се напълни с блогове, които нямат нищо общо с идеята й. Каква е тази идея, ще попитате — описал съм защо и как един блог може да е адекватен на агрегатора, текстът се намира в десния панел, под списъка с блогове. Но доста често хората не само че не симпатизират на идеите на свободната култура, ами и нарушават издателски права, като публикуват съдържание със запазени права.

Не казвам, че това е чак критично, нито пък че чак толкова ми пречи. Но въпросът е принципен и скоро, когато намеря време, ще опиша точна и кратка процедура за “влизане” и за “излизане” от планетата. Най-вероятно ще спретна някаква полу-автоматика, която при липса на ангажираност с целта на планетата просто лека-полека започва да пропуска конкретния блог.

“Свободна планета” бях замислил като динамичен индекс на блоговете, занимаващи се със свободен софтуер и свободно изкуство. Разбирани максимално общо, но все пак не прекалено общо ;) Това, че съм на свободна практика и всеки месец се опитвам да си платя сметките ми пречи да отделя достатъчно време за доизмисляне и донаписване на такъв проект. Но ще стане и то. Все пак не е нужно планетата да се превръща в начална страница за всички — Каладан с “Блогосфера” успява да направи достатъчно широка панорама на българското блогщество.

Шофьори и катаджии

Повечето шофьори и повечето катаджии са идиоти. Никой да не ме обвинява, че обиждам група хора според заниманието им — не обиждам професията, а казвам, че “повечето” от тях са явно силно накърнени откъм интелигентност, съобразителност и възпитание. При шофьорите това идва явно от масовото “вшофьорчване” на куцо и сакато напоследък — всеки кара кола, съответно процентът на кадърните и свестни каращи автомобили хора намалява. Въпрос на отношение. При катаджиите предполагам че идва от особености на приемните критерии и на обучението им. Както и на факта, че сред всички полицаи катаджиите са “митничарите”. Публична тайна е, че катаджиите вземат подкупи постоянно и масово, че охраняват (или може би нещо повече, кой знае) проститутки — това последното даже го бяха снимали със скрита камера по телевизията. Не съм си го измислил аз.

И какво? Да има някаква промяна в катаджийството? Най-много някой и друг “наказан”, иначе са същите. На всичкото отгоре и не разбират от коли. Да се качи, моля ти се, катаджията в закъсал на мост на магистралата автомобил и да пита “тва дизелче ли е”. И после — “а, ще запали, щом е дизел, къде ще ходи”. И ря-я-яс газта до ламарината, две минути пълна газ и въртене на стартер и наистина, двигателят припалва. Бълва отровночерни облаци отзад, а катаджията казва “ей-така ще карате, никакво пускане на газта — постоянно форсаж, докато качите на първа скорост прохода”. Да, ясно е — на бензиностанцията са сипали не дизел, ами нафта за отопление. Ама къде е акълът на катаджията няколко минути да форсира дизелов двигател, който не е с турбо-компресия и очевидно ще прегрее и изпуши? Изобщо, кой форсира така? Тъпанари… А и бензинджиите, дето си позволяват да продават боклук, и те са за бой…

Избори – абе въртим едни пари…

Пак избори. Вече не върви да се каже “пак дойде това време на годината”, щото тая година май е за втори път. В Интернет забелязвам, че доста хора се “литкат” по Заимов, бил готин, видите ли, той щял да оправи нещата. Защото имал блог, защото карал колело, защото… де да знам и аз защо. Една от големите столични градинки дълго време се казваше на името на дядо му, разстрелян за антибългарска дейност. Наскоро я преименуваха на “Оборище”. Който не знае какво е Оборище, да си прерови читанката по история от основното училище. И сега какво стана преди изборите? Изведнъж и без много шум всички скокнаха, плеснаха с ръце и върнаха “Заимов” за име на парка. Че как иначе, нали “нашето момче” сега ще го бутаме за кмет… Без изобщо да съм “ляв” политически, само като слушам нашенските “десни” ми се повдига.

Двамата “генерали” хич не ми се коментират даже. Сегашният кмет-полицай, дето даже не е полицай, ами е пожарникар, става толкова смешен, че няма накъде. Един такъв влажен поглед “ама вижте ги, аз толкова работя, а другите ми пречат” и едно Марлон Брандово а-ла мафиотско излъчване, че гледам да не вечерям, докато дават досадните “изборни” реклами по телевизора. Генералът на комунистите пък (то те само те да бяха комунисти, добре щеше да е, ама айде) бил цял живот шпионин за народната власт, после и шеф на шпионите. Нищо лошо, казват — те шпионите що да са лоши, хората работа са вършели. Едва ли не все едно дали си бил хлебарин, жандарм или шпионин — абе все работа.

За малките пионки пък ми е жал да говоря — ясно е, че доникъде няма да стигнат и Тити, и двете мадами. Обаче много ясно, че полза има — в общинския парламент ще влязат хора от номенклатурите на партиите, дето ги подкрепят. Това “демократическа партия”, това “ново време”, това “гергьовден” нали знаете кога ще видят бюлетина, ако се гласува директно за тях? Правят си всички разни коалиции, коалицийки — всякакви пермутации изборни, само и само да се лапнат повечко местенца в общинския съвет. После има лобиране, има парични интереси, инвестиционни проекти… абе каца с мед, кво се лъжем…

И на тоя фон — бате Бойко явно пак ще стане кмет, така е по проучванията. Има слухове, че масово от околните градове и села из радомирско примерно и навсякъде наоколо хората идват тука и си сменят личните карти. Да се знае, че живеят в София (айде де), за да могат по избори да гласуват. То като погледна наоколо, като ми казват по проучвания, че избирателната активност щяла да е около 50%, това значи поне половината от хората, които познавам, да гласуват. А бас ловя, че ще гласуват много по-малко. Откъде идва разликата — ами от гласовете на “изборните емигранти” от околните градове.

Защото България е в период на зле прикрит феодализъм. Всяка околия си има местен феодал, най-често идващ още от времето на мутрите-застрахователи. Само в София или е по-сложно и има няколко такива “шефа”, или аз не съм достатъчно запознат. Повечето хора в околните градове и села ги знаят кои са, но никой не ги казва по новините. За новинарите те са “бизнесмени”. И изборите са част от този голям политически бизнес. За съжаление точно местните избори, дето би трябвало да са висшата форма на проявление на местното самоуправление, са най-опорочени. При тях най-лесно се “работят” хората, точно защото са на местно ниво. На местно феодално ниво.

Не трябва да се гласува. “Изоборите не променят нищо” не е само куха фраза, а обективно наблюдение. Няма и “нормални страни”, има само по-спокойни страни и страни със сблъсък на интереси (като нашата). Интереси за транспорт, военна стратегия, природни ресурси, работна ръка, туризъм… Абе за пари.

Живот за действие, не ден за действие

Хората говорят за екология и ни се ще да вярваме, че има засилена обществена чувствителност към проблемите на екологичното равновесие. Нищо лошо, но и нищо ново — хората говореха и за светло бъдеще и за разоръжаване, за премахване на глада и насилието в третия свят също. Това, че хората говорят за нещо не дава никаква гаранция, че хората мислят по проблемите на това нещо. Че се ангажират, че постъпват отговорно всеки ден в малките неща, които именно погледнати отвисоко правят “голямата картина”.

Да, модерно е да се говори за екология, но какво общо има модата? Става ни приятно, че някой някъде е спечелил Нобелова награда с филм за глобалното затопляне, че има блог-кампания за писане по екологични теми и си казваме преди лягане “ехей, на добре отива светът, браво, браво”? Всички кампании, всички филми и цялата истерията на медиите, дори всичките няколко десетки показно засадени дръвчета не вършат никаква работа, когато изстреляме угарка напосоки и нагазим напряко в тревната площ, когато оставяме боклука си в планинските пътеки или заравяме опаковки от вафли на плажа. Ценно е само моето и твоето осъзнато действие, не кампаниите “някъде другаде”.

Без осъзнаване на отговорността пред общото не може да съществува никакво общество. Ако днес все пак имаме нещо общо, то е защото понякога и отчасти се грижим за него. Но общото в света ни е вечно пречкащото се и досадно малтретирано ни дете, то е това, което правим “въпреки”, а не “заради”. Излизаме да почистим пред входа понякога, когато има организирано почистване, но най-често е за да не ни одумват бабите от блока, да отбием номера. Възмущаваме се, че градът бил шумен, замърсен, пълен с коли, а само да се докопаме до наша си кола и леко-полека почваме все с нея да се движим. Както с пешеходците — когато сме пеша мразим и изскачаме пред шофьорите, когато сме с кола мразим и гоним пешеходците.

И все виновно ни е “управлението”. Всеки път се правим, че не знаем, че изборите са бизнес с ужасно много пари, в който ние сме само наемни работници. Казваме, че всичко зависи от нас, защото ние сме “народът” и властта е нещо, което благосклонно делегираме на нашите “слуги”. И вярваме, че ще оправят задръстванията, ще намалят шума и отровния въздух, ще възстановят горите и оформят паркове, ще закрият замърсяващите заводи (то заводи останаха ли, тук вече само се препродава и се строят панелки и курорти?). Ще направят пречиствателни станции, ще опазят измиращите видове, ще върнат риса по тия земи даже може би…

Абе каквото там трябва, за да оправят климата и да можем да кажем на децата си, че когато те остареят, пак ще има природа, ще има баланс, ще има живот. А не да стискаме зъби и да казваме “нека потопът е след мене”.

Не става така. Трябва всеки. Трябва всеки ден. Това е истинската сила, тя прави истинската промяна. Трябва всеки от нас да прави всеки ден малките неща, които дават голямата картина. Заобикалянето на тревните площи, събирането на боклука и почистването са най-малките стъпки. След тях идват културата на паркиране на автомобилите, способността да убеждаваме други хора около нас да ни последват в тази грижа за общото.

Чак когато успяваме да се грижим за всички тези малки неща в живота, в бита и когато наистина започнем да го правим всеки ден, без да се замисляме, чак тогава ще можем да търсим отговорност от съседа по къща или по служба и да разчитаме на кампании. И на натоварване с отговорност на другите. За да търсим отговорност за общото, трябва самите ние да понасяме много повече от своята, лична отговорност за това общо. Трябва да сме отговорно изрядни и това да не е нещо извънредно, а да е “редът на нещата”, да не ни прави впечатление.

Тогава кампании като тази няма да изглеждат така отчаяни и критични. Някой ден, ако успеем. Затова трябва да започнем от днес, от сега и без краен срок. Ако ли не — светът отива по дяволите, с него и ние…

Аз сърце мусака

Аз сърце мусака

“Това е твоята кампания!” Можеш да напишеш какво ти сърце. Само не излизай с номера, че ти сърце София. Неа такаа опера. Тоа мач сме го гледали. А ако излезеш, значи си кандидат за кмет, значи си в политиката и трябва да пишеш в своя си блог. Не знаеш ли — днес който политик няма блог, не е модерен. А не е фешън да не си модерен. Да не говорим, че не е и модерно.

Кампанията на кампаниите, съвместно с трънки и блогинки, идва до вас благодарение на новия ми монитор, хвала, спасителю на очите ми и на вкусната мусака на гладен стомах. Постна или с кайма, топла или претоплена, със заливка и гъсто студено кисело млекце отгоре. Господ е създал неща като мусаката и шкембето, за да можем изтърпя зимата, изборите и инфлацията!

Блогове и стенвестници

Преди имаше истински блогове, всъщност почти всеки блог си беше “истински”, личен дневник или бележник. Не ме разбирай погрешно, не тръгвам да роня сълзи по миналото на мрежата. Макар както навсякъде по света, и у нас Интернет да има периоди в развитието си, които са разделени от масовото навлизане на повече “модерни фенове”, отколкото средата може да изтърпи. Не се оплаквам, явно е нормално явление — тъкмо нещата започнат да работят добре и се “разчува”, става “яко и модерно” и за нула време плъзват туристи, които със завишената си консумация и практически никакъв принос дестабилизират средата. И трябва да мине време, докато останат само тези от тях, които наистина се интересуват и докато започнат да се грижат за успокояването и после за развитието на тази среда.

Така е било преди време в Щатите с масовото нахлуване на AOL-потребителите в Usenet през септември 93-та. И с българските блогове днес има нещо като “безкрайния септември” на Usenet. Днес вече е трудно човек да си намери и хареса нов блог за четене. Да му е приятно да ходи на гости на автора и през повечето време само да го чете. Много по-лесно е да се “разпишеш” някъде, да си оставиш линк към своя си блог без да имаш какво да кажеш. Защото отвсякъде ни се втълпява, че мрежата трябвало да стане “социална”, че “социалните сайтове” са “върхЪ” и ако някоя услуга не е “социална” или ако авторът не разбира от “уеб-две”, значи е пълен загубеняк и сайтът му не трябва да се посещава. И аз се радвам на web2.0, но още поначало блоговете, разбирани именно като лични дневници, са си изцяло в концепцията на web2.0. Мрежата не “става” социална, мрежата по начало си е социална. Даже започнаха тук-там да наричат “социалните” сайтове “обществени”. Било превод, било на български. На човек може много лесно да му писне от “социалния уеб”, честно ти казвам! Развитието на мрежата е към личното и ценно съдържание, а не към някакви кухи социални форми.

Блоговете днес масово са стенвестници. Създават се, за да бъдат само посещавани, а ако може пък и да докарват по някое левче от рекламки — мм, цена нямат. На хляба мекото. И аз пускам тук понякога реклами, но те никога не са били основното. Стана модерно гоненето на класации в търсачки и писането всеки ден, за да не се изостава от класациите по блог-хостингите и да не се “изпада” надолу в агрегаторите. Търси се жълтото, което ни е близко. Каквото вълнува класа, училището, квартала и то разказано по пищен начин и с много снимки. Защото стенвестниците се четат на минаване в коридора — важно е да има яко снимки, за да е “смилаемо”. А ако е нещо скандално или е по актуална тема от медиите — мм, още по-добре. Ще минат да прочетат и утре следващото. Никакви блогове не са това. Стенвестници…

Блоговете били новата медия. Всеки се надпреварва да прави по-добри огледала, с които да заслепява минувачите. Да “отразява действителността”, най-често почти без лична позиция и казване от първо лице. А всъщност блоговете са пряка публицистика, директна връзка с публиката — без посредник, без медия. Затова са “не-медия”, отричане на посредника. Някои хора все пак успяват да съчетаят личната позиция, чисто блогерското с добре премерена гражданска журналистика. Но това е трудно и като стил се гради дълго. Затова и другите сайтове са повече. Ако не е предизборно време, ще са някакви кампании или нещо друго в трето лице. Или най-много в първо лице, но множествено число — “ние трябва”. Ами като “трябва”, вижте там, направете си го, разберете се и се оправете и не ни казвайте, че всичко това са блогове. Фирмите си правят “корпоративни блогове”, групи хора списват блогове на кампании… и всичко това всъщност не са блогове, а новинарски сайтове. Истинският блог на фирма или на кампания е нещо, което се пише от първо лице и което разказва за ежедневието “зад кулисите” на работата. А не е основното занимание.

И аз пиша понякога кампанийни неща, и хората които чета редовно и те понякога списват такива статии в блоговете си. Но се ужасявам само при мисълта да превърна сайта си в “медия”, “кампания” и затова всички текстове запазват личното, интимното, моето. И когато дълго време в някой от следените от мен блогове не видя нищо лично, просто отписвам сайта от четеца си, махам отметката от браузъра си и продължавам напред. Безлични сайтове в Интернет има безброй, защо да се спирам и да продължавам да ги наричам “блогове”, като те само формално са такива? Ползват “черупката” на блог-софтуер и затова се наричат блогове? Да си се наричат ;)

Някои мислят, че това отчуждаване на популярните блогове било развитие, някаква блог-еволюция. За тях личната позиция и пряката публицистика са недоразвити, едва ли не срамни форми на бложене. За мен това не е никакво качествено развитие, а си е чисто и просто задръстване на мрежата с глупави сайтове. Винаги го е имало, просто днес е много по-лесно всеки да го прави. Добрата новина е, че доста от тези “опитващи” блоговете хора намират добрата нагласа и започват да пишат ценни, въздействащи и лични неща. Започват да увеличават личното съдържание в мрежата, съдържанието с позиция и с ентусиазъм.

Нека никой не се припознава, не казвам “ти” или “вие”. Това е моята визия за ценността на блоговете и може би е едно от поредните ми опитвания да определя по-добре моя си личен бележник. Имам още няколко месеца до четвъртата му годинка, до рождения ден, когато правя такива премисляния. Но традициите са и за да се нарушават, а и какъв блог ще е, ако не си споделям такива лични размишления ;)