Tag Archives: family

Извън Надежда

За нас си е значимо и определящо – вече не сме в “Надежда”. Не че няма надежда за нас, напротив – това е част от движението напред, все натам, към мечтите. Част от по-добрата грижа за децата ни, част от решението след достатъчно дълго търпене на неправилни неща, вече просто да не ги позволяваме. Преместихме се от Надежда в центъра. Или почти в центъра – преди сто години си е било поле далеч извън града, после дълго е било с малко къщи, а сега не знам къде да си паркираме колата. Живея на улица с име на български цар с моето име. Ха сега да ви видя! :)

Невъзможността да паркирам близо до жилището си е огромно неудобство. Мъкненето на торби през две-три пресечки е ужасно – няма проблем, ако са торби с покупки за деня, но когато се налага да се допренася покъщнина, книги, дрехи или просто да се пазарува за седмица напред е остро неприятно. Най-малко коли има в неделя привечер – когато са най-малко колите на работещите в центъра и цялата армада служебни коли. Понеже сега вече ходя на работа пеша (два километра в самия център, в посока към “зоните” – няма как иначе), колата си стои по цяла седмица където съм я оставил в неделя вечерта. Интересното идва, когато през седмицата ни се наложи да идем някъде – я на пазар, я нещо друго – тогава паркирам на още по-далечно място, където успея да намеря свободно. Лош момент е и това, че вече сме под наем, но се надявам да го преодоляваме леко.

Всичко ни е близо, има много магазини, макар и скъпички, има много транспорт, макар и неуреден, тротоарите са изпотрошени, улиците са с дупки или с разкривени павета. Кина почти няма, но утехата е, че “ей-къде ни е операта, ей-къде са ни театрите”. Мда. Но пък има неща за децата наблизо – Светко вече ходи на английски и шашва госпожата със знанията си. И училището, където е на предучилищна, е близо и е ОК, поне засега.

Имаме парк на по-удобно и близо място от Северния в Надежда. Надежда и Северният парк са си страхотни, но просто ни беше далече, в другия край на квартала бяхме. Имаме и повече спокойствие сега – няма диви селяни под нас, а и стените не са панелни, та и да вдигаме тупурдия с децата, пак не е толкова критично, надявам се.

И те така. Бавно, славно. Скоро пък и фирмата се мести в нов офис и ще работя на две-три минути от нас. Ако някой ден стане възможно да работя отдалечено, още по-добре.

36

Спирането за 35 отмина твърде бързо и дойде време за трийсет и шестото. Много неща ми се случиха тази година – много, но и някак недостатъчно. Миналата година писах, че решението е взето и нямам проблеми с емигрирането – така е, вярно казвах. Лошото дойде с предложенията за работа, които успявах да намирам. Страхотни за сам човек или за семеен без деца, но когато стигах до момента да проуча и пресметна колко пари биха ми трябвали за издържане на четиричленно семейство навън, при това с прибавен неясния марджин на неизбежните непредвидени разходи и трудности в изцяло нова среда… сметката не излизаше. Говорих с някои компании, за които би ми било чест да работя и/или се възхищавам. Но, както казах, едно е пост-студентското гурбетчийство, друго е издръжка на семейство. Да си призная – не съжалявам. Така и така не съм на 26 и нито условията, нито работният режим, нито средата би ми паснала.

Така че засега сме тук. Очертават се интересни работни занимания. Започнах отново да снимам, засега малко по малко.

Очаква ме отчисляване от БАН в края на годината (най-накрая, стискайте палци!), после догодина защита. Е, има и един парцел, а също и колата трябва да стане електромобил… но налични пари, естествено, хич няма, така че тия неща засега са само планове преди сън.

Светко ще тръгва на предучилищна и ще се доверим на полудневната градина в съседния блок. Отново мислихме за целодневна, ровихме и из мрежата за разните частни детски градини… ама много пари бе, много пари, а е пълно с недоволни родители. Не се връзва и се отказахме. Както каза Пацо лятото, не е до частна или общинска, а до конкретните учители и най-вече конкретния директор. Имало както читави общински, така и прехвалени частни, дето били много зле. Като казах за него и се сетих, че за поредна година си посрещам рождения ден без приятели – не, не че е зле с моите си хора вкъщи, напротив – прекрасно е. Но се надявам като се върнем в София, да успея да намеря време да се видя с хора, макар и на по-дългичка “патерица”.

Към десетина дни сме в Троян. Вчера ходихме на Турлата и си правихме пикник. Децата видяха колко е лошо, дето някакви са си изхвърляли боклука в гората и се възмущавахме на това и се радвахме на всичко друго. Днес пък се качихме на Къпинчо. Не като преди време, на полянките, а влязохме с колата в първия хотел. Никога не бях ходил – готино, малко по-скъпичко от заведенията на центъра, но какво пък, рожденият ден е веднъж в годината, а и аз нали пия две-три каси бира най-много и съм под масата. :) Шегувам се.

Със Светко все си говорим за къщи, майсторене заедно, за куче и коте… Даже си е поръчал на Дядо Коледа кученце – ох… Но пък от друга страна онзи парцел… ех…

Малко почивка

Вчера в късния следобед на паркинга на Кауфланд отворих багажника и излезе и се разпиля един лек мирис, който ме върна ден назад. Мирис на сол и жега, на море, но не на онова море с изгнилите водорасли, на което мирише около градските тоалетни. А един дъх на пек, който те уморява и размазва, от който си доволен, че най-накрая си се отървал. Най-накрая може да си починеш от почивката и макар да е горещо в панелната гарсониера, все пак не е като на плажа, било то и под тръстикови чадъри. И хич не е като в стаята в станцията, но там нямаше климатик и не е честно сравнението. Е, и в гарсониерата няма. А, да – още една разлика – морските кокошки. Летящи наоколо и постоянно крякащи и кудкудякащи чайки, гларуси или както там им се казва. Абсолютни кокошки. С добро чувство го казвам, де.

Отидохме експресно на Златни Пясъци (“золотые пески”, както на руско-български бръщолевеше следобед диджеят от съседната станция с руски детски лагер). Никога не бях ходил. Като малък нашите ни водеха най-често на Слънчев, а там е несравнимо по-различно. Ходили сме един-два пъти и на Галата, но спомените ми от там са за някаква безумна планинска пътека към плажа, през част от която наистина ме беше страх да минавам и дълго бавех всички и ревях пред тия урви. А, и също малък плаж, едър пясък и дълбока вода – сега разбрах, че това си е типично за северните плажове. Може би без любимия ми Крапец-Дуранкулак, но той си е друга бира.

На отиване се отбихме към Арбанаси и спряхме край едно нещо, приличащо на замък. Пихме кафе в двора на тоя замък-хотел и децата играха в огромния детски кът на ливадка. Много врабчета сновяха наоколо, стрелкаха се към стените – имаше гнезда из фугите между камъните.

Краси караше натам, аз – насам. Но вече ще се сменяме на всяка почивка. Във Варна на връщане отново за малко да се загубим и да хванем междуградския вместо магистралата. След доста обикаляне все пак се качихме на бързия път, но пък скоро ни отклониха от него – ремонти, знам ли. А за Варна друго типично е, че шофьорите не обичат много-много да пускат мигачи, но пък явно много обичат кръговите кръстовища и са им ги направили бая на брой. Без очевидна нужда – хоп кръгово. Вярно, не се бави трафикът – и аз харесвам идеята на кръговите по принцип – но като си “външен” все да следиш коя отбивка е твоята си е досадно.

Децата пак видяха делфинчето в сладкарницата на делфинариума и много си говориха с него. Видяха какво ли не – корабчета, яхти, градини (междувременно варненци били спасили Морската градина, но не съвсем, без Алея първа – пък аз не разбрах хич, цяла седмица си бяхме без интернет). Плуваха с надуваемо кресло в морето на Кабакум, Светко игра на билярд и на джаги (джагите много му харесаха, трябва да намеря къде има някакви по-ниски и детски), ядоха разни вкусотийки и много тичаха.

На връщане този път голямата почивка ни беше на Мадарския конник. Катерихме до конника – те дълго гледаха, но не го видяха, а аз го видях още през клоните на качване. Странна работа. Оги ми каза, че го е видял, но пък знам ли – всъщност само ми каза “мм”, когато го попитах “а ти видя ли го конника?”. Със Светко разгледахме пещерите и прекия път към крепостта. Говорихме си за предците и че те са били на практика пра-пра…..пра-дядовци и баби на нас. Това го впечатли много – обясних му, че говоря образно, че не са чак точно тези точно на нас, но той разбра и много си се впечатли. А като гледахме стръмния процеп на прекия път към крепостта на върха на платото, си ме побиха тръпки. Искахме да обиколим още много наоколо, но с две малки деца си беше геройство и това, което успяхме. Има време. А в заведението долу при паркинга готвят много вкусно – вярно, цените са почти като за морето, но е вкусно и всички порции са грамадни.

А на Златните няма пясък – има скали. Честно, не го разбирам много това – почти никъде по морето ни не става за истински хубава почивка. На юг е презастроено и без пречиствателни станции – плуваш и няма никакви изкуствени отпадъци, само естествени са си. На север пък е по-чисто, но хем пак е презастроено, хем плажовете са тесни, с едър пясък и стръмно дъно. По цялото крайбрежие има колкото пръстите на едната ръка читави заливи, но пък там е другата крайност на удобствата, тоест няма ги. Много сериозно се замисляме за следващ път в гръцко. Казват, че не било скъпо (хм, не знам дали все пак за нашия стандарт и за двама с две деца), а и е по-близо до София. И си е както трябва.

След месец на Вромос миналата година сега доста по-краткото на Кабакум май ни се видя малко. Въпреки че още на втория ден бяхме супер изморени и всички искахме да се прибираме. Макар че ни се стоеше, де – друго си е да се топнеш във водата. За бюджетно изкарване по тия места препоръчвам хотел Писател – то си е типичен соц-комплекс от едно време, на който половината неща не работят, но хората лека-полека го възстановяват и се грижат за каквото могат. Готвят вкусно в стола, на бара също, има си басейн, има си и бира. Въпреки че за обедно хранене и за пиене на бира препоръчваме съседния хотел в посока плажа – BMV (май станция на МВР), където има обедно меню на супер цени и халба бира за по лев и двайсет. С климатик и с тераса към морето. От другата страна пък на Писател, след него нагоре, има малко квартално магазинче, където се продават на по-нормални цени всякакви продукти и тем подобни.

А, и друго ни направи впечатление – на север персоналът като че ли в общия случай е по-любезен. На юг на много места те гледат като избягало животно от зоопарка, дето трябва да издоят, а на север са някак по-учтиви и по-незабележими. Може да е защото Златни е голям комплекс и вижда много туристи… но пък и Слънчев и Несебър (примерно) са големи, а там все се чувстваш на гости и то у някакви леко невъзпитани хора.

Беше приятно, while it lasted. Сега аз трябва да свиквам отново с ритъма “всеки ден на работа и от работа в леглото”. Малко ми е кофти, че не можах съвсем да се отпусна на това море. Миналата година се притеснявах, защото нямахме никакви пари, а тази година се притеснявах, че нямам никакво време. Сега се притеснявам, че не успявам да задвижа някои проекти, поне не колкото бързо искам. Не се притеснявам залудо, но гледам да се успокоявам. Почивки и спокойствие – това е.

Светли на пет

Вчера Светко празнува за пети път рождения си ден. Опитахме се пак, като други години, да му направим “рождена седмица”, но успяхме само три дни. Преди, когато не ходех на работа и имах време за семейството си, събирахме парички и цяла седмица правехме малки подаръчета на детето и го водехме някъде “на изненада”. Е, трудната страна на всичко това беше, че трябваше да ги събираме тия парички. Но пък имахме време и, като забравим за миг тревогите за доходите, си бяхме някак по-весели и празнични. Та тази година времето стигна за тридневно празнуване.

Взех два дни отпуск и на датата го заведохме на детска – не беше ходил от два-три месеца, заради операцията… но това е друга тема – и там с децата ядоха торта и пяха песнички. Не го бяха виждали отдавна и го прегръщаха и му се радваха. Добре, че е полудневна градина – в целодневните такива семейно-градински празници са невъзможни.

На втория ден го качихме в Рошко, седнал на един от подаръците му – ново столче за кола с много възглавнички, мекичко за главата и крачетата – и отидохме чак до Патиланци. Всяко ходене в Патиланци е празник за Светли, макар че аз все повече забелязвам колко запада това място. Може да е било готино, но е било преди десетина години, да речем. Ама децата не обръщат внимание на такива неща – с Оги се возиха на всякакви видове транспортни въртележки и блъскащи се колички, играха в джунгли, пускаха се по пързалки и скачаха на батути. Е, Светко скача и даже в началото се поуплаши, но накрая му хвана цаката и започна да лети нагоре като в рекламите.

На третия ден събрахме една сюрия мами, татковци, баби, деца и всякакъв друг наш си народ и направихме купон в едно клубче в Надежда. Беше супер за децата, имаше актьор да ги забавлява – играха на пирати или нещо подобно и постоянно щъкаха усмихнати наоколо. Светко се видя с приятелчета, Оги наблюдаваше всичко с интерес и си показваше новата ризка, за която сутринта казваше “Виш ме, тати, коку съм готин, ейй”. Ние пък се видяхме с хората. Вместо да взимаме разни измислени закуски от клубчето, уговорихме ние да си занесем ядене и пиене и Краси беше приготвила всякакви вкусотии на най-различни хапки, оформени като корабчета, езерца и подобни. Тортата беше на такава тематика – Светко сам си я харесал в един сладкарски цех до блока – видял я и настоявал да е тя. Една като море с няколко лодки отгоре и палмички. Пък тя се оказа много вкусна.

След това отидохме в Северния парк и там откарахме още 3-4 часа. Децата щъкаха навсякъде, а ние си говорихме и пийвахме вече постоплилата се бира. Никой не хареса моята идея за радлер – май решиха, че е някаква развалена бира. Аз си я изпих нея. Добре, че не бях взел пшенична…

Вечерта, като се прибрахме, Светко видя през прозореца, че огромната топола между блоковете е паднала. Всъщност са я отсекли… Тази топола я помня, откакто аз бях малко дете в същата тази гарсониера, преди да се пренесем в Банишора. Когато дойдохме с Краси, беше на нивото на блоковете, а последно беше ги надраснала. Тополата в прозореца беше едно от нещата, с които се свързвах с това място и които определяха разбирането ми за “домашно” като “тук”. Много малко останаха вече тези неща. Стана ми ужасно, а и детето май се притесни. Успокоихме го, че явно тополата е започнала да изсъхва и загнива и затова са я съборили и така нарязали на филийки – да не падне върху някого. Точно тази година едни свраки, дето живеят там на тополата, за първи път си свиха гнездото на едно съседно дърво. Беше странно, защото свраките винаги гнездят на възможно най-високите и непристъпни за хищници дървета. Може би си има обяснение – явно нарочно са избягали от тополата и са свили на съседната липа, защото са усетили, че тополата може да падне… Пък иначе тополата тъкмо се беше разлистила цялата, не беше изсъхнала.

И все пак Светко си остана леко тъжен. Взе хармониката си (един от подаръците му) и започна да свири “тъжни песни”. После му показах един висок и тънък ствол и му казах “виждаш ли малката топола?” Точно до отрязаната топола има малка издънка, която се е източила към небето и сега вече има място и тя да опита като посестримата си да се извиси над осеметажните блокове… Детето се зарадва и каза, че като излязат с мама на разходка, ще минат оттам и ще иде при “малкото тополче”, за да му посвири весели песни, “за сватба”… Бяхме му споменали, че тополите са двуполови растения и тези тополи, които израстват много, загниват и падат, са женски растения. Той реши, че “малкото тополче” трябва да си намери мъж и затова “ще му свири за сватба”.

Детски му работи. Иначе сглобява лего-та за седемгодишни, измисля нови модели и чете сам от 4 години и половина. Това не му пречи да иска да му четем преди заспиване, де – даже следи и вече поправя майка си, когато се опитва да му спести по-жестоки пасажи в приказките. Не му минават вече тия – така де, на пет е. :)

П.П.: Сега, след проверка в мрежата разбирам, че самите тополи не са двуполови, а цветовете им са еднополови и еднодомни (цветове от двата пола растат на едно и също дърво). Но пък живеят по 400 години, което пак ме натъжава за отсичането на нашата…

Снежна приказка и отново… на море

Сега навън е снежна приказка, а ние всички вкъщи сме болни. Аз вече издрапвам от хремата и температурата и комай се водя най-оздравял, децата също вървят към оправяне, но пък Краси след като дълго време държа фронта, изведнъж вдигна почти 40 градуса, треска и студени компреси и все такива тревоги. Утре ще сме на лекар, че днес успях да стигна само до “Европа” за припаси и до аптеката за парацетамол за милото. Но времето е един път! Както казах наскоро – студено време без сняг си е простотия. А сега сняг имаше не, ами имаше! Вървях край стени от сняг с подаващи се тук-там клонки и по пътеки, дълбоки почти до колената. Разни ентусиасти чистеха колите си, а пък Рошко си почиваше и се топлеше зарит от все едно още два-три рошковци, стрити на прах и посипани върху му. Идилия. Само да бях здрав и да имах време да се замъкнем на Витоша… или не, по-добре на вилата…

И в тия снежни, студени и болни дни решавам, че е добър моментът да продължа един разказ за едно пътуване, едно море… и още нещо. ;)

Атия, 6 август 2011г.

Асфалтираха улицата пред блокчето. В събота! В началото на август, в село край морето! Първо не повярвахме, после се зачудихме защо, а накрая, като видяхме как през пръсти и джаста-праста асфалтират, всичко стана ясно – избори, майка!

Още като тръгвахме за плаж видяхме камионите с асфалт и разбрахме защо намерихме цялата ни уличка изровена и изстъргана, когато дойдохме. На връщане, към обед, вече бяха окупирали цялото село и пътищата наоколо. Едвам намерих къде да оставя колата – оставя я, дойде някой мил съсед и ме предупреди, че тук са казали, че не може. Преместя я – пак така. Накрая паркирах на уличката в по-долния квартал, до магазина и тъкмо ще гася и един чичо-дядо, седнал на бордюра до биричката си ми подвиква леко “ама верно ли тука ще я оставиш?”. Викам що, не може ли, да не зареждате – а, не знам кой зарежда, ама кат ги гледам тия камиони как идват… И наистина – по уличката напредваха цяла група, като екип от Париж-Дакар сред облаци от прах и фин пясък. Намерих местенце накрай уличката, където вече едва ли щяха да пипат и маневрирах десет минути, докато я наглася. Аз все си маневрирам, понеже в София ако оставиш колата малко на кестерме или ако стърчиш прекалено, рано или късно ще отнесеш някоя броня.

Следобед ходихме на плаж към къмпинг “Градина”. Останах раздвоен. Прехвалено, а тъне в мизерия и е напълзяно яко от всякакви комерси и селяци с бизнес. Чувал бях много неща за Градина навремето от приятели, но сега не ме грабна никак. Особено в по-“централната” част, където очевидно има някаква далавера с незаконни строежи и хотелчета с бързи печалби. Пътят дотам беше отвратителен, по-зле и от пътя до “Тополите” на Атия. Пясъкът си беше нормално жълт и не съвсем фин – не като в Атия тъмен, на места почти черен и много фин и ситен. След време – когато отново имах интернет – разбрах, че цветът се дължи на земни примеси, които пък са там заради проблем с радиационно замърсяване на плажа през 60-те или 70-те.

Няколко пъти след това през тази дълга ни почивка се изкушавахме да идем пак към тези плажове, но май не повторихме. Или най-много още веднъж да наминахме към Градина. Местният плаж на Атия е в пъти по-хубав, непренаселен и… понякога не знам дали да се стряскам от забраните на общината заради “радиоактивност” или да се радвам, че заради това е останал незабелязан от туризма. Всъщност заливът Вромос си има екологичен проблем, но той се нарича “канализация на вилната зона”, не “радиация”. Или поне се надявам да е така – при тихо време и подходящо течение единият проблем е видим (водата типично позеленява и леко пожълтява), но вторият проблем е от невидимите. И затова лесно се спекулира с него. Все едно – да си ходят в Градина, да се тъпчат в хотелчетата и да лежат на плажа хавлия до хавлия, щом им харесва на хората.

Така мина почти седмица от началото на почивката ни. Светко се радваше на телевизора и особено на обещаната кабелна, която обаче в тая първа седмица си стоя изключена. Радвахме се на подредена и чиста квартира, в която не ни липсваше почти нищо – е, може би едно канапе в общото пространство щеше да е таман, но хората са си го правили за кратки почивки, в които са предвиждали да ползват това общо място за трапезария и за разминаване, докато се подготвят за и от плаж. Не е мислено за семейство с малки деца. Но пък ние си прекарвахме доста време там, край масата с кръглите столчета. Оги се научи да седи с нас на масата и лека-полека започна да яде от обща храна, а Светли ставаше все по-добър и по-добър в оцветяването на книжки и в рисуването. Редовното четене от мама на книжки за двете заспивания на ден се харесваше на поколението и всички си прекарвахме готино.

Единственото притеснение на нас с Краси бяха две неща – 1) съседите и съседчетата и 2) липсата на пари. Хората наоколо не бяха курортен тип, повечето от тях просто си бяха “на вилата” или “на село”, някои от тях сигурно и там си живееха – това е доста по-различно от нагласата на хора като нас, които все пак възприемат всичко това като почивка и курорт. Дори и да не си личи по възрастните, по децата веднага се разпознава – децата на почивка са различни, играят по различен начин, а децата, при които си на почивка са по-отегчени някак, по-ежедневни, игрите им са по-обикновени и по-груби, лесно могат да те засегнат и да не разберат, а и най-вече се познават по това, че прекрачват границите на личното пространство. При всяка удобна възможност, дори и да ги помолиш да не го правят. Сега се сещам – така си е на село, всъщност.

Втората тревога беше финансова и макар да бяхме изчислили всичко, лека-полека се оказа, че ще поостанем повечко време. Трябваше да изчакаме да преведат следващата ми стипендия, за да можем да се приберем. Преживяхме някои доста напрегнати в това отношение дни, но накрая се справихме и дори не ни личеше. През последната година-две станахме специалисти в това отношение. Та значи поостанахме в Атия. Затова и ще ви разказвам още за това място – има доста за разказване.

Сбогом, бабо Венке!

Баба ми почина наскоро. На 23-ти октомври, няколко месеца преди да навърши 92г. Чух няколко пъти да ми казват, че добре си е поживяла, че “и ние да докараме до толкова” и подобни неща. Няма значение кой колко е живял – това не е състезание. Животът си е живот и някакви глупави срокове не го обезценяват. Милата ми баба! Последните две години вече не беше съвсем добре, а последните месец-два изведнъж се срина. Допреди 8-9 години беше здрава и права, работеше на вилата повече от всички ни и градината й беше с най-добрите домати в селото. Не помня някога да се е оплакала от работа, но и никога не се е изтъквала като много “работна” – за нея всякакъв вид работене си беше нещо в реда на нещата. Независимо дали ще готви поредната вкусотия, дали ще се грижи за нас като малки, дали ще плете по цял ден фините дантелени фигурки за покривки или ще копае, сади, плеви, храни животните и носи дърва на село – това все е била баба Венка, каквато я знам, откакто се помня.

Откакто като най-малък се помня, живеехме с нея тук, в гарсониерата. Мама, тати и бати се прибираха вечер от работа и училище, а аз по цял ден си играех, правех малки пакости или дълго стоях с играчките на леглото в кухнята, докато гледам през прозореца ширналия се квартал и блоковете към центъра или си говорех с баба и я гледах как готви. Бати вече ходеше на училище в Банишора и го виждах малко по-рядко, а после се пренесохме всички там, защото и аз тръгнах ученик. Когато няколко години след това оставихме съвсем гарсониерата, за да я даваме под наем, стоях дълго в празната стая и се опитвах да се сбогувам със спомените си. После, вече със семейство, се върнах и се чувствах вкъщи, прибрал се. Баба като идваше с нашите на гости, все се радваше, а през последната година, когато краткосрочната й памет вече я изоставяше, все ме питаше дали съм в гарсониерата, какво правя, кога ще работя и после се оплаквала на нашите, че ако им е в тежест, ще ходи при Ясето да живее, в нейната си гарсониера. И ето че сега трябваше повторно да се сбогувам с онези години, с всичките ми спомени и с баба, която навремето винаги е била до мен, винаги и навсякъде.

Веднъж се върнахме от море с нашите и аз вместо както друг път да се втурна при баба и да заразкавам как е било, съм ревал непрестанно, защото си бях ожулил целите колена от падане. Дете, какво да правиш. Баба Венка ме намаза с крем “Здраве” и всичко ми мина за няколко дни – още си спомням колко бях уплашен и накрая даже бях леко изненадан и разочарован, че не съм носил “геройските рани” по-дълго, че да се фукам с тях. И в Надежда се бях излюскал по очи при старата чешмичка пред местните хали и бях ожулил ръце и крака – баба каза, че ще намажем с крема и ще мине. И мина.

Спомням си всичко, какви неща е готвила – панираните пилешки хапки, цяла купа от едно пиле и се наяждахме всички, зелника и лятната чорба с яйце. Зелник в Земенското краище наричат баница с много тънко разточени многобройни кори, навити в концентрични кръгове в тавата и в средата в дупката сложено “зейе”-то. То не е от зеле, а от лук и разни други неща – спанак, лапад, не знам точно – и покрито цялото с надиплена кора се пече на фурна. Един зелник с пет литра мътеница нахранваше всички ни – мен, бати, мама, тати, двете ми баби, дядо… Спомням си и как ме водеше като мъничък из Надежда, да идем я на пазар, я до супера, я да се разходим, я да наберем пресни мънички лозови листенца и после да направи малките крехки лозови сърми.

Спомням си на село как ходехме с баба Дица и дядо Вене за дърва, за сено, за ягоди, за какво ли не. С каруцата и с магарето Мара. Магарцедес-а, както викаше дядо. После, много години след това, магарето умря и дядо ми е плакал. Почина и баба Дица, по-малката сестричка на баба ми и накрая и дядо ми почина при негови роднини. Къщата и сега стои и се разрушава лека-полека. Малката стара селска къща, където баба ми ме водеше през летните ваканции да откривам света и да му се радвам. И бунарът сега сигурно е вече позатрупан, и плевнята е с избушен покрив и скоро няма да я има – същата плевня, в която тъпчехме сеното за Марко и с бати скачахме из него и се гонехме, докато от другата страна, под навеса кокошките кудкудякаха, че са снесли яйца.

Спомням си всичко – как се връщах всеки ден от училище и баба беше вкъщи, сготвила ми обяд и как й помагах да разчистим, как ми правеше забележки, когато дрънках прекалено силно на китарата или пък как все ми казваше да махна тия неща от ушите си, че ще оглушея. Но най-вече си спомням усмивката й. Не си я спомням ядосана – сигурно все за нещо се е ядосвала по малко, но никога повече.

Винаги леко усмихната и замислена, загледана нанякъде. Може би някъде назад, към годините, когато дядо ми я е прегърнал и е отишъл на война, от която не се е завърнал. Може би към баирите на нейното и на неговото село – прекрасни места, гледките от които се радвам, че познавам и аз. Може би към годините, през които е отглеждала сама малкото си момиче – само, без татко, само с мама, която трябва все да работи, за да могат да живеят в сутерен. Може би и назад към годините, когато вече задомената й дъщеря се е радвала на двама малки бебоци, каквито сме били аз и бати. Спомням си снимка от изписване – може би е било моето, може и на двама ни да съм гледал – мама и тати, в облекла от 70-те и баба Венка застанала до тях, с костюмче и неизбежно с чантата си през ръка. Горда, че е станала баба. Милата ми баба!

Помня всичко, помня и още много, но не ми се плаче повече. Спомням си по малко, понякога дълго преди да заспя. Тези дни съм сам и когато загася светлината и дръпна пердетата, става почти толкова тъмно, колкото беше навремето като малък на село – тъмно, тъмно и пак тъмно – виждаш на светлината от звездите белите очертания на варосаната стена, а в средата – дупка на прозорец и в прозореца нищо. Помня как веднъж се бях загледал в отсрещния прозорец и не можех да заспя, бил съм съвсем малък, и си мислех, че пердетата са дръпнати и затова е тъмно. Изведнъж в далечината, ама в далечната далечина, някъде на отсрещен баир, в някоя махала в далечината някой дядо явно е запалил лампа и аз виждам точица. Толкова тъмно беше. Дано на теб не ти е тъмно, бабо, за теб трябва светли дни и слънчеви усмивки – дано си ги намерила там, където си сега! През последните седмици, когато я виждах в болницата и стоях на ръба на леглото й, тя си говореше нещо с мен, преповтаряше едни и същи неща и после полека се разсейваше, започваше да гледа настрани. И започваше да въздиша, да протяга уморени ръце, сякаш гали невидими лица. На мама е казала, няколко дни преди да умре, че нощем сънува своите си хора. Аз знам, че беше започнала да ги вижда и денем.

Малко ми е тъжно, че децата ми няма да я познават, каквато беше преди. Оги е мъничък и сигурно няма да я помни хич, а Светко ще я помни като старата баба, която повече мълчеше, все не чуваше и все се усмихваше. Много се радваше на децата. И на Краси много се радваше. Допреди година-две, когато още ги помнеше. Накрая мен все ме разпознаваше и когато идех у нашите, все ме познаваше и се развеселяваше. Казваха ми, че след мен е била по-спокойна и по-весела, доколкото е възможно.

Спомням си как все казваше “само спокойствие да е” и “няма да се ядосваш”. Аз се ядосвах за какво ли не. А баба Венка, вече след университета трябва да е било, по повод на някаква моя голяма грижа или с работа, или с дипломиране, не помня какво, ми казваше на гости у нашите “Нема да се ядосваш! Да не е къща, да изго̀ри?” Не, баба, не е къща, права си! Няма да се ядосвам. :)

Двете ми баби, майките на родителите ми най-силно ме свързваха с България и с оставане тук. Баба Богдана беше от стар род, съпруга на царски офицер също от известен род и май все се надяваше някой от внуците да събере и запише всички спомени, да подреди документите и снимките от онова време. Тя беше моята връзка с историята, с несгодите и подтисничеството и с роптаенето против това подтисничество, връзката със старите сгради в София, с къщите и тесните им стълбища с ковани парапети. Баба Венка пък беше връзката ми с рода като изживяна история, изиграни игри на село, всички рождени дни и семейни празници, меда с масло за филийката ми като малък и игривите сутрешни слънчеви лъчи след нова година, когато уморен от чакане на Дядо Мраз заспивам много късно и едвам се събуждам, за да видя усмихнатите лица на всички. И двете ще ми липсват! Ще ми липсват много.

Лека ти пръст, бабо Венке, и Бог да те прости!

Ясето

Вкъщи

Най-после вкъщи! Снощи, когато малко преди полунощ отворихме вратата, децата защъкаха притихнали навсякъде – Светко повтаряше тихичко “вкъщи-вкъщи-вкъщи”, усмихнат до уши, а Оги грееше наоколо и се оглеждаше, протягаше ръчички към всичко и после сочеше към гърдите си. Да, вкъщи сме, в нашето вкъщи.

Само ние си знаем какво и колко ни костваше това отсъствие – с какво сме се преборили и какво сме надживели. За някои хора това ни пътуване из страната май изглеждаше като безкрайна почивка. Нямам как да обясня, че не беше такова. Два месеца и половина, а ни се сториха цяла вечност. Успяхме някак между другото да отидем на море и на някои други интересни места – за което имам записки и ще разказвам. Ще е приятно да се връщам назад и да си спомням. Така човек угодно пропуска неприятните неща за сметка на останалите приятни.

А вкъщи ни чака ново начало, белязано с доста сметки за плащане, доста текст за писане (дисертацията ме очаква и смятам да не я отлагам), но и доста планове за бъдещето. Не мечти – стига им на тях, нека отморят в сънищата – а планове конкретни и смели. Нямам време за друго. Или имам време, но нямам сили вече.

Идват пак на дневен ред и отдавна запланувани срещи с приятели, но приоритетът е писане на текстове за защитата. Краен срок – краят на годината, разумен краен срок – поне месец преди това.

35

За някои не е много, за други не е и малко. Но важното е как е за мен – а за мен е странно да са минали цели две години от катеренето на Търнов с тичащия навсякъде Светко и Оги, дето беше “още в коремчето”. Тогава 33 ми се виждаха множко. Дано след следващите две всички вкъщи сме по-добре. Лично не си пожелавам нещо по-специално, освен ако здравето не влиза в тази графа. А за цялото ни задружно и малко, но увеличаващо се семейство ще кажа само, че решението е взето, дестинацията е известна и само се чака сгоден попътен вятър и добра заплата. Всъщност последното е приоритет, дори другото да не стане и да се позабави. Сещам се как преди повече от десет години, като студент по време на протестите, разправях на приятелите от и около курса (най-яката компания, тенкю пипъл, тенкю!), че не съм можел да живея другаде, освен в България. Това по повод на една от вечните тогава теми за бъдещето ни в тия бурни времена. Не съм можел, я ме виж ти! Не знам откъде ми е била дошла тая идея – нито е от средата, нито е от нашите, даже напротив – обаче много ми е пречела през годините. Досега. Сега вече знам – тук не е мястото. Добре, че знам езици, пък ми се и отдават – млад съм, ученето е интересно. Скоро ще се приберем вкъщи в София и започва системно следване на цели и задачи. Хубаво е, когато има цел – осмислят се задачите. :)

2117

Върнахме се от море. Снощи, в 11 часа. Три седмици – е, всъщност на самото море 18 дни, но общо ни “нямаше” 21 дни. То не е море това, направо си е начин на живот. Има много интересни неща за разказване, водих си бележки и тия дни ще започна да пускам и тук със задна дата. Връщането пък беше епопея – колата закъса от лошо гориво, “спасяваха” ни, абе обиколихме родината. Добре сме. Само уморени.

Атия. Пътуването.

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.