Tag Archives: Svetlin

Малко почивка

Вчера в късния следобед на паркинга на Кауфланд отворих багажника и излезе и се разпиля един лек мирис, който ме върна ден назад. Мирис на сол и жега, на море, но не на онова море с изгнилите водорасли, на което мирише около градските тоалетни. А един дъх на пек, който те уморява и размазва, от който си доволен, че най-накрая си се отървал. Най-накрая може да си починеш от почивката и макар да е горещо в панелната гарсониера, все пак не е като на плажа, било то и под тръстикови чадъри. И хич не е като в стаята в станцията, но там нямаше климатик и не е честно сравнението. Е, и в гарсониерата няма. А, да – още една разлика – морските кокошки. Летящи наоколо и постоянно крякащи и кудкудякащи чайки, гларуси или както там им се казва. Абсолютни кокошки. С добро чувство го казвам, де.

Отидохме експресно на Златни Пясъци (“золотые пески”, както на руско-български бръщолевеше следобед диджеят от съседната станция с руски детски лагер). Никога не бях ходил. Като малък нашите ни водеха най-често на Слънчев, а там е несравнимо по-различно. Ходили сме един-два пъти и на Галата, но спомените ми от там са за някаква безумна планинска пътека към плажа, през част от която наистина ме беше страх да минавам и дълго бавех всички и ревях пред тия урви. А, и също малък плаж, едър пясък и дълбока вода – сега разбрах, че това си е типично за северните плажове. Може би без любимия ми Крапец-Дуранкулак, но той си е друга бира.

На отиване се отбихме към Арбанаси и спряхме край едно нещо, приличащо на замък. Пихме кафе в двора на тоя замък-хотел и децата играха в огромния детски кът на ливадка. Много врабчета сновяха наоколо, стрелкаха се към стените – имаше гнезда из фугите между камъните.

Краси караше натам, аз – насам. Но вече ще се сменяме на всяка почивка. Във Варна на връщане отново за малко да се загубим и да хванем междуградския вместо магистралата. След доста обикаляне все пак се качихме на бързия път, но пък скоро ни отклониха от него – ремонти, знам ли. А за Варна друго типично е, че шофьорите не обичат много-много да пускат мигачи, но пък явно много обичат кръговите кръстовища и са им ги направили бая на брой. Без очевидна нужда – хоп кръгово. Вярно, не се бави трафикът – и аз харесвам идеята на кръговите по принцип – но като си “външен” все да следиш коя отбивка е твоята си е досадно.

Децата пак видяха делфинчето в сладкарницата на делфинариума и много си говориха с него. Видяха какво ли не – корабчета, яхти, градини (междувременно варненци били спасили Морската градина, но не съвсем, без Алея първа – пък аз не разбрах хич, цяла седмица си бяхме без интернет). Плуваха с надуваемо кресло в морето на Кабакум, Светко игра на билярд и на джаги (джагите много му харесаха, трябва да намеря къде има някакви по-ниски и детски), ядоха разни вкусотийки и много тичаха.

На връщане този път голямата почивка ни беше на Мадарския конник. Катерихме до конника – те дълго гледаха, но не го видяха, а аз го видях още през клоните на качване. Странна работа. Оги ми каза, че го е видял, но пък знам ли – всъщност само ми каза “мм”, когато го попитах “а ти видя ли го конника?”. Със Светко разгледахме пещерите и прекия път към крепостта. Говорихме си за предците и че те са били на практика пра-пра…..пра-дядовци и баби на нас. Това го впечатли много – обясних му, че говоря образно, че не са чак точно тези точно на нас, но той разбра и много си се впечатли. А като гледахме стръмния процеп на прекия път към крепостта на върха на платото, си ме побиха тръпки. Искахме да обиколим още много наоколо, но с две малки деца си беше геройство и това, което успяхме. Има време. А в заведението долу при паркинга готвят много вкусно – вярно, цените са почти като за морето, но е вкусно и всички порции са грамадни.

А на Златните няма пясък – има скали. Честно, не го разбирам много това – почти никъде по морето ни не става за истински хубава почивка. На юг е презастроено и без пречиствателни станции – плуваш и няма никакви изкуствени отпадъци, само естествени са си. На север пък е по-чисто, но хем пак е презастроено, хем плажовете са тесни, с едър пясък и стръмно дъно. По цялото крайбрежие има колкото пръстите на едната ръка читави заливи, но пък там е другата крайност на удобствата, тоест няма ги. Много сериозно се замисляме за следващ път в гръцко. Казват, че не било скъпо (хм, не знам дали все пак за нашия стандарт и за двама с две деца), а и е по-близо до София. И си е както трябва.

След месец на Вромос миналата година сега доста по-краткото на Кабакум май ни се видя малко. Въпреки че още на втория ден бяхме супер изморени и всички искахме да се прибираме. Макар че ни се стоеше, де – друго си е да се топнеш във водата. За бюджетно изкарване по тия места препоръчвам хотел Писател – то си е типичен соц-комплекс от едно време, на който половината неща не работят, но хората лека-полека го възстановяват и се грижат за каквото могат. Готвят вкусно в стола, на бара също, има си басейн, има си и бира. Въпреки че за обедно хранене и за пиене на бира препоръчваме съседния хотел в посока плажа – BMV (май станция на МВР), където има обедно меню на супер цени и халба бира за по лев и двайсет. С климатик и с тераса към морето. От другата страна пък на Писател, след него нагоре, има малко квартално магазинче, където се продават на по-нормални цени всякакви продукти и тем подобни.

А, и друго ни направи впечатление – на север персоналът като че ли в общия случай е по-любезен. На юг на много места те гледат като избягало животно от зоопарка, дето трябва да издоят, а на север са някак по-учтиви и по-незабележими. Може да е защото Златни е голям комплекс и вижда много туристи… но пък и Слънчев и Несебър (примерно) са големи, а там все се чувстваш на гости и то у някакви леко невъзпитани хора.

Беше приятно, while it lasted. Сега аз трябва да свиквам отново с ритъма “всеки ден на работа и от работа в леглото”. Малко ми е кофти, че не можах съвсем да се отпусна на това море. Миналата година се притеснявах, защото нямахме никакви пари, а тази година се притеснявах, че нямам никакво време. Сега се притеснявам, че не успявам да задвижа някои проекти, поне не колкото бързо искам. Не се притеснявам залудо, но гледам да се успокоявам. Почивки и спокойствие – това е.

Светли на пет

Вчера Светко празнува за пети път рождения си ден. Опитахме се пак, като други години, да му направим “рождена седмица”, но успяхме само три дни. Преди, когато не ходех на работа и имах време за семейството си, събирахме парички и цяла седмица правехме малки подаръчета на детето и го водехме някъде “на изненада”. Е, трудната страна на всичко това беше, че трябваше да ги събираме тия парички. Но пък имахме време и, като забравим за миг тревогите за доходите, си бяхме някак по-весели и празнични. Та тази година времето стигна за тридневно празнуване.

Взех два дни отпуск и на датата го заведохме на детска – не беше ходил от два-три месеца, заради операцията… но това е друга тема – и там с децата ядоха торта и пяха песнички. Не го бяха виждали отдавна и го прегръщаха и му се радваха. Добре, че е полудневна градина – в целодневните такива семейно-градински празници са невъзможни.

На втория ден го качихме в Рошко, седнал на един от подаръците му – ново столче за кола с много възглавнички, мекичко за главата и крачетата – и отидохме чак до Патиланци. Всяко ходене в Патиланци е празник за Светли, макар че аз все повече забелязвам колко запада това място. Може да е било готино, но е било преди десетина години, да речем. Ама децата не обръщат внимание на такива неща – с Оги се возиха на всякакви видове транспортни въртележки и блъскащи се колички, играха в джунгли, пускаха се по пързалки и скачаха на батути. Е, Светко скача и даже в началото се поуплаши, но накрая му хвана цаката и започна да лети нагоре като в рекламите.

На третия ден събрахме една сюрия мами, татковци, баби, деца и всякакъв друг наш си народ и направихме купон в едно клубче в Надежда. Беше супер за децата, имаше актьор да ги забавлява – играха на пирати или нещо подобно и постоянно щъкаха усмихнати наоколо. Светко се видя с приятелчета, Оги наблюдаваше всичко с интерес и си показваше новата ризка, за която сутринта казваше “Виш ме, тати, коку съм готин, ейй”. Ние пък се видяхме с хората. Вместо да взимаме разни измислени закуски от клубчето, уговорихме ние да си занесем ядене и пиене и Краси беше приготвила всякакви вкусотии на най-различни хапки, оформени като корабчета, езерца и подобни. Тортата беше на такава тематика – Светко сам си я харесал в един сладкарски цех до блока – видял я и настоявал да е тя. Една като море с няколко лодки отгоре и палмички. Пък тя се оказа много вкусна.

След това отидохме в Северния парк и там откарахме още 3-4 часа. Децата щъкаха навсякъде, а ние си говорихме и пийвахме вече постоплилата се бира. Никой не хареса моята идея за радлер – май решиха, че е някаква развалена бира. Аз си я изпих нея. Добре, че не бях взел пшенична…

Вечерта, като се прибрахме, Светко видя през прозореца, че огромната топола между блоковете е паднала. Всъщност са я отсекли… Тази топола я помня, откакто аз бях малко дете в същата тази гарсониера, преди да се пренесем в Банишора. Когато дойдохме с Краси, беше на нивото на блоковете, а последно беше ги надраснала. Тополата в прозореца беше едно от нещата, с които се свързвах с това място и които определяха разбирането ми за “домашно” като “тук”. Много малко останаха вече тези неща. Стана ми ужасно, а и детето май се притесни. Успокоихме го, че явно тополата е започнала да изсъхва и загнива и затова са я съборили и така нарязали на филийки – да не падне върху някого. Точно тази година едни свраки, дето живеят там на тополата, за първи път си свиха гнездото на едно съседно дърво. Беше странно, защото свраките винаги гнездят на възможно най-високите и непристъпни за хищници дървета. Може би си има обяснение – явно нарочно са избягали от тополата и са свили на съседната липа, защото са усетили, че тополата може да падне… Пък иначе тополата тъкмо се беше разлистила цялата, не беше изсъхнала.

И все пак Светко си остана леко тъжен. Взе хармониката си (един от подаръците му) и започна да свири “тъжни песни”. После му показах един висок и тънък ствол и му казах “виждаш ли малката топола?” Точно до отрязаната топола има малка издънка, която се е източила към небето и сега вече има място и тя да опита като посестримата си да се извиси над осеметажните блокове… Детето се зарадва и каза, че като излязат с мама на разходка, ще минат оттам и ще иде при “малкото тополче”, за да му посвири весели песни, “за сватба”… Бяхме му споменали, че тополите са двуполови растения и тези тополи, които израстват много, загниват и падат, са женски растения. Той реши, че “малкото тополче” трябва да си намери мъж и затова “ще му свири за сватба”.

Детски му работи. Иначе сглобява лего-та за седемгодишни, измисля нови модели и чете сам от 4 години и половина. Това не му пречи да иска да му четем преди заспиване, де – даже следи и вече поправя майка си, когато се опитва да му спести по-жестоки пасажи в приказките. Не му минават вече тия – така де, на пет е. :)

П.П.: Сега, след проверка в мрежата разбирам, че самите тополи не са двуполови, а цветовете им са еднополови и еднодомни (цветове от двата пола растат на едно и също дърво). Но пък живеят по 400 години, което пак ме натъжава за отсичането на нашата…

2011

Снощи ходихме при Мила и малка Дени, за малко видяхме и Дени и Андрей. Светко си игра с “кака Дейи”. Беше готино, макар и за съвсем кратко. Аз така се разплух от това, че друг си играе с детето, че едвам станах като си тръгвахме. :) Днес очакваме тъщата. Може би ще остане у нас, а пък Краси трябва да влиза в родилното вече. С нетърпение чакаме всичко това да мине и да мине добре. В София, ден 7.

2009

Водихме Светко при неговата доктор Петкова. Зарадва се, а и тя си го позна. Помни ни още от посещението преди раждането, а и след това покрай операцията беше взела всичко много присърце и ни помагаше с документи, изследвания, прегледи. Светко си я харесва. Предписа мехлем за алергичния обрив, дето му се появи. Взех си промоционално телефон с план към Globul. Ще видим тепърва как е. В София, ден 4.

2007

До поликлиниката за преглед и документи за Краси. После до Ася и малката Мила, в детския център до тях. Закъсняха и ги видяхме за малко. Светко се стресира много от другите деца там. Свикнал е в Троян децата по площадките да са весели и готови за игра заедно. А тук едно нервно бебе му крещеше. Скарах се на баба му. Следобяда спа, но се събуди с рев. Впечатлен. Съседът не е тропал. В София, ден 2.

2006

Превод от бебешки: “Аз съм ядосан – ще ви оставя, ще си обуя маратонките и ще ида в БАН. Ще взема едни феодални старци, лелята ще ми ги завие в торбичка и ще си ги донеса вкъщи да папаме“. Светко знае, че всяка седмица ходя в БАН, тогава ме няма вкъщи и си “тръгвам”, от друга страна е чувал за простотията на Симеон Дянков. И от телевизията, и от наши възмутени обсъждания вкъщи. Логика. :)

1853

Какво правя? Не пиша, защото съм в труден избор – трябва ни кола, а компромисите между желания, познания, фенство от една страна и финансова възможност и притиснатост от времето от друга са трудни и сложни. Особено като се правят в среда на изоставащи текстове за докторантурата и Светко, който все повече иска да си играе с тати. “Долу, ади тати, отте вънн!” И тъжното “Баботи тати” и “Тати БАН”. :(

1842

Днес бяхме на бебешки рожден ден – Борянка на Лени и Пацо стана на годинка. Светко си игра много в парти-центъра, прекара си страхотно. След като още от вчера му казвахме, че ще ходи на рожден ден. Едно момченце грубо му взимаше играчки, ядосах се. Като се върнахме постоянно бъбреше и разказваше за нещата там. Видях се за кратко с приятели. Трябваше да се прибираме, не останахме за продължението.

1492

Днес още преди да отворя очи знаех, че навън е бяло от сняг. Гледах как после танцуват снежинките, показвах на Светлин и го гледах как се възхищава. После исках да снимам от прозореца и да пусна снимки в блога, но изведнъж в четеца ми дойдоха няколко първоснежни честитки и снимки от блогове и се поотказах. Не снимах докато валя, защото тичах след г-н Бебешон, а сега съм и уморен, и не ми се снима.

1459

Тези дни съм пак на ръба. Много новини около Светли, расте с всеки ден и ни впечатлява постоянно. Трябва да приключа работата, че да се махна. А все няма кога вкъщи. Пуснах сайта да се кешира във файлове, за по-бърз достъп уж. Ритат ми се вече сайтовете на споделения хостинг, ама ей-на, свикнал съм там. По-нататък нещо ще се мисли. Спи ми се нечовешки. Снима ми се. Бе направо ми се пие. Ама нъц…