Години наред им казваш да не ползват Windows и всякакъв несвободен софтуер, а сега пищят от поредния вирус… ами как да кажа, не че съм доволен, но не ми е неприятно. Яд ме е само на хорската глупост.
Tag Archives: Windows
Последни промени и няколко добри бири (и Каменица)
Последните седмици ми донесоха доста промени. Опитвам се да се променя и аз, да съм в крак с нещата, но е трудно – промените са големи и все още са ми някак “външни”. Лични и работни – дисертацията я слагам към работните. Личните ги приемам и преживявам вътрешно, но си е тежко и трудно, няма как. Работните ми стоят все още леко встрани, като че ли ме чакат да се успокоя, да си вляза в релсите и чак тогава ще почукат с пръст по каската “ей, ами ние?”. На всичкото отгоре работните промени донесоха със себе си и още лични неща за донагласяне. Като например да не мога да виждам децата през деня и вечер като се прибирам да се надпреварват кой първи да ме посрещне на вратата и после цяла вечер да са нервни и да плачат – единият че не е дошъл първи, а другият защото брат му плаче…
Но не е лошо. Не се оплаквам, по-скоро ми е едно такова странно и различно. Трудно, но не неприятно. Потиснато, но не от отчаяние, а от скоростта на промените. Конкретно? Ами конкретно – започнах работа на пълен ден в другия край на града. Колегите са готини, длъжността ми пасва (сървъри линукски). Точно когато се готвех да ида на следващата сутрин за първия работен ден, видях че Nick е писал за новата си фирма. Е, Opencode не е като IBM, но се надявам да ми пасне. Беше и най-доброто предложение (в тоя ред на мисли, Globul, много сте несериозни!). Засега трудността ми е битова – ставане, пътуване и т.н. За капак и сега нали са най-кратките дни и се стъмва цял час преди да тръгна. Но и това ще мине. ;)
Да дисертацията? Ами дисертацията върви, мерси. Засега е 60% готова. Или малко повече. Оставащите 60-тина страници са все още в насипна форма – записки, бележки, цитати, адреси, идеи и т.н. Планът за тях е подготвен, нещата са разпределени по подточки и с библиография – остава да ги впиша в текст, като готовите 60%. След това имам няколко редакции на спокойна глава, че ми се иска текстът да се чете плавно и да е разбираем. Поставената крайна цел е краят на месеца. Което значи, че тия последни редакции и дописвания ще са след работа, преди да заспя от умора.
—-
И още нещо, което си е най-интересното и затова го оставих за накрая. Ето няколко върло добри бири и една каменица (натиснете на снимката за по-голям размер). Отляво надясно, нали сме си европейци:
Два пъти Stephans Brau, мътна (нефилтрирана) бяла (пшеничена) бира 5.3%. Hefeweizen hefetrüb (бяла бира с дрожди). Немска бира, пише че се бутилира в Германия, за Кауфланд. Номинирам я за откритието на сезона – много добра бира за цената си (към 1.50лв. в Кауфланд), с плътен вкус, некисела и съвсем леко сладка, като пшеничените бири. Най-силно алкохолната от тия на снимката е, но хич не напива като нашенските наливни с консерванти и спирт.
Два пъти OeTtinger Hefeweissbier Naturtrüb 4.9%. Пак немска, мътна бяла бира, не кауфландска – има я в доста магазини, във Фантастико със сигурност. Освен това я сервират с кенчето в О’Шипка и то на супер яка цена, почти като от магазина. Има я и в Халбите, но на двойна цена. Та в магазина беше пак към лев и половина. И тя е номинация за сезона – плътен вкус и за разлика от Щефансбрау-то има по-силно изразен плодов послевкус. На мен ми напомня леко портокалов вкус, но не кисел, а сладък – нещо като портокал с банан. Навремето при правенето на такива бири са се докарвали плодови аромати, със или без това да е било търсена цел. А и то е вкус, който е съвсем лек и трудно се улавя, ако не го търсите и се усеща чак след преглъщане. Ойтингер-ът е готина бира, даже смятам тия дни след работа да свърна в близкото Фантастико и да се почерпя за вечеря.
Бялата мишка в средата е играчката, която Светко ми остави, когато заминаваха за Троян и ми каза да нося на врата си и да се грижа през цялото време за нея. Та ето го мишокът, сред бири – кой като него.
Вдясно следва Stepnahs Brau Shwarzbier 4.8%. Пак Щефансбрау, от Кауфланд, пак на подобна цена – лев и нещо. Без да е нещо много особено, ми хареса. Типично филтрирано тъмно пиво, ароматът е леко карамелен, не кисел и цялата бира е плътна, не водниста като някои масови наливни тъмни у нас. Ако пия тъмно тая зима, нещо такова ще е.
После Kaltenberg Pils 4.8% – типично пилзенско (филтрирано) пиво. Всъщност си е Болярка. Макар че Болярка не е каквото беше навремето. Нашенска бира, но със съжаление добавям “нищо особено”. Няма да я забележа сигурно следващия път на рафтовете в магазина.
Последното, в ъгъла да се срамува, е Kamenitza Пшенично 5%. Един от актуалните родни опити да се прави мътна бяла бира. Другият опит е Болярка Вайс, нея не съм я пробвал още. Но като знам Каменицата… Мнението ми е тук. С две думи Каменица Пшенично е “нищо особено”. Даже по-лошо – не е хубава. Някои може да обяснят, че воднистият вкус, киселата жилка и липсата на по-сериозна утайка се дължи на добавките – които в Пшенично са царевичен грис и кориандър – но не вярвам аз, мълчи и стадионът. Просто не е добра бира. Цвик с лимонтузу.
Та тези бири на снимката… сигурно се чудите защо така съм ги събрал? Те са бирените представители на вдъхновението за работата по дисертацията миналия месец. За този месец няма да има такава щафета сигурно – ако пия по едно вечер след работа, или няма да пиша нищо, или писането ще е толкова късно, че няма да мога да се събуждам на сутринта.
Наздраве! Препоръчвам двете бели и тъмното. Само не да не ги изкупите, ей! Ще се презапася аз за уикенда, за всеки случай. ;)
Докторантите ли? Кои бяха те?
За проблемите в БАН е писано много. Сигурно и в момента някой някъде пише. Но въпреки че имам достатъчно подробна визия за проблема на реформата, няма да пиша за това. Въпреки че тези лични наблюдения съм съпоставял с мнения на колеги, развивал съм ги в разговори с хора около мен, гледащи на въпроса от различни страни – докторанти и доктори в БАН и СУ, научни сътрудници (както е модерно да ги наричат журналистите, “млади учени”;), колеги философи и други – ИТ-та, фотографи… не това ми е болката днес.
За “реформата” в БАН и изобщо във висшето образование е лесно да се пише. Прочетеш едни двайсет-трийсет статии във вестници, ако си по-електронен даже направо поровиш ден-два в мрежата, прелистиш водещи по темата блогове, после един-два електронни вестника – и си готов с мнение. Ако си по-принципен тип, гледаш и нещо по телевизията или по “Христо Ботев”, някой “дебат” – и си готов да бориш “неправите в Интернет” с вярната си кауза. За по-мързеливите стига да се позомбират малко от еднаквите новини на някоя от еднаквите ни телевизии и вече са готови и те да обясняват как в БАН имало “консуматори”, как реформата ставала с жертви, как… не знам си какво. Е, има и ценни текстове, но се появяват много рядко.
Да, лесно е да се пише за неща, които нито разбираш съвсем, нито усещаш съвсем. А само “по малко” – щото си социално отговорен гражданин и за всичко си така – с мнение, с разбиране и с усещане “по малко”. Защото обществото ни е такова – “по малко”.
—-
Това, за което ще пиша, е личното ми разочарование. Не зная дали за всичко е виновен Симеон Дянков, ГЕРБ или цялата днешна власт с това, че тръгнаха да брулят дървото, на което е къщата на академията. Нямам идея дали и преди не е било така, особено в моята специалност, философията. Все пак точно философията и в СУ, и в БАН, не е била случайно нещо и кой знае какъв е бил идеологическият филтър и контрол там едно време. Аз не – влязох да следвам чак по виденово време.
Не зная и дали академиците са виновни, а всички надолу в администрацията са бистра вода ненапита и всеки ден лягат и стават с мисълта за науката. Не знам и откъде е дошла и защо се усилва тази неприязън между хуманитарни и точни науки, нито знам защо първото разделение, което се вижда в БАН, е “млади и стари”.
Не знам и дали ме интересуват тия неща…
Това, което ме интересуваше, беше да имам възможност да работя и развивам науката си. Тази възможност трябваше да се изразява в много неща – срещи, дискусии, семинари, всякакви обсъждания на философски идеи и текстове, свои и чужди, трябваше да се изразява и в малка, но достатъчна финансова свобода. Която да ми позволява да не ходя от 8 до 5 на работа и пак да имаме с какво да храним децата вкъщи. Можех, а и предполагам все още бих могъл да намеря такава работа и тя да ми осигурява поне няколко пъти повече от стипендията пари. Но не го направих, за две години съм отказал някъде към двайсетина добри предложения. Всеки път съм се изкушавал – не само заради парите, а и защото под “добри предложения” разбирам интересна и ценна според разбиранията и познанията ми работа. Повече или по-малко. Само един от далечните ми вътрешни доводи е бил, че формално според заповедта за назначението ми нямам право да съм на пълен работен ден и трудов договор по време на докторантурата. И все пак…
—-
В края на втората от трите ми години phd-следване съм бил на вътрешни семинари на секцията ми, които се броят на пръстите на двете ми ръце. А събрание на секцията има всяка седмица и бях длъжен да присъствам (дали още съм – не знам, новото ръководство на новия институт сигурно ще каже). Имах покана да участвам в един интересен проект заедно с математици, информатици и други на тема динамични онтологии, но трябваше да ходя по тъмно вечер на другия край на града и бързо се отказах. Пропуснах една конференция по онтология, но някои колеги споделиха, че пропускът не е голям.
И това е – за две години. Повече съм говорил на философски теми с колегите си в кафенетата, отколкото на събирания в зали. Не знам дали това е лошо – за мен май не е, даже напротив – някои сигурно завършват без такива приятелства и разговори.
—-
Парите ли? Пари няма. Вече 20-тина дни чакам стипендия и явно ще дойде следващият месец и аз все така ще си чакам. Досега стипендиите са били превеждани, въпреки че с колегите не успяхме да хванем някаква логика у счетоводителката и директора. Идваха някъде около средата на месеца.
А този месец – чакам аз, пари няма. Колеги ме питат – и те знаят, колкото и аз. Преди, без да се усетим, започнахме всеки път да си изпращаме съобщения “блага вест” – който разбере, че има вече пари, пише или мейл, или моментно съобщение на другите. Никой не ти казва кога ще ти преведат парите за месеца. Нито ти казва ДАЛИ ще ги преведат.
Тия дни писах на научния си ръководител дали има някакво административно решение, свързано със стипендиите ни. Не съм му казал, че разчитах на парите (то всеки път разчитам, но този беше наистина много), нито че вкъщи сме събирали стотинки, за да вземем пелени на бебето, нито че баткото всеки ден ни пита кога ще може да се вози на количките, пък те са по левче – не съм му писал, защото личните подробности интересуват само мен. А това, което трябва да я интересува академията, е да ми превежда навреме парите.
Отговорено ми беше, че нямало решение, а щяло да има забавяне. Брей, как така хем не е решено нищо, хем е решено парите да бъдат забавени. То и за тях нямало да има пари. Това го знам, но не е това въпросът – знам, че няма пари за тях и че три месеца до края на годината ще получават една заплата, разделена на три. Но стипендията не е по това перо – парите за стипендия са установени с наредба от министерството и нямат нищо общо с бюджетните пари за заплати. И накрая – щели да бъдат преведени стипендиите, евентуално някъде в началото на следващия месец…
После научавам, че вчера на събрание в института директорката е питала какво да прави с ведомостите, да ги разписва ли и изобщо как да си разпределят хората оставащите пари за заплата за един месец на части за трите месеца до края на годината.
Значи всички “нагоре” са знаели, че заплатите ще се забавят, че ще има разпределение на парите на “вноски” и т.н. Всички са знаели, че заради тези заплати ведомостите не се пускат и пари не се превеждат. Явно покрай заплатите горят и стипендиите, макар да са други пари.
Всички са знаели, че докторантите няма да получат навреме стипендиите си. Но никой не си е направил труда да предупреди докторантите. Никой не можа да сдъвче сливите в устата и да каже “момчета и момичета, тоя месец нещо има проблем с парите ви, така че още отсега опитайте да ги спестите или да вземете назаем, защото ще ви дадем чак другия месец”.
Никой.
Иначе всеки ден в пощата ми пристигат средно 5-6 писма, всичките с огромен списък видими адреси в “Cc”, по теми от административни съобщения за събрания и заседания, през призиви за протести, подписки и социологически проучвания, до обяви за сборници и постдок-стипендии.
Но за едно писмо, което ме касае пряко никой не намери време.
Счетоводителката не е превела две от здравните вноски – на мен и поне на няколко колеги. Когато ходих да си изваждам справка за доходите, я чаках два часа и накрая се оказа, че се заключва отвътре и отваря само като я извика някой шеф, по старата соц-практика.
Всички тия проблеми не спират да ми напомнят за нещо, което прочетох наскоро – “Не сме лоши хора, защото нямаме пари, а нямаме пари, защото сме лоши хора” (link)”. Нищо лично към никого конкретно – просто обща констатация за всичко и всички в тая страна. А каквато страната – такъв и БАН, такива и “реформите” му.
Ето и две неща по темата за БАН и за висшето образование, които четох днес. Както писах в началото, има ценни текстове из блоговете от хора, които разбират проблемите. Нищо, че тия текстове са малко и другото в ефира е шум.
БАН се надига срещу “феодалните старци” на Николай Павлов
Некрологът на едно несбъднато общество на Петър Станчев
—-
Иначе интересът ми към философията и интернет не намалява – днес открих това и съжалих, че нямам възможност да посещавам такива събития. Но поне темата продължава да набира скорост. В чужбина, не у нас.
205Nm
Ужасна жега. А допреди няколко дни все се оплаквах от тропическите порои следобед. Колата успя да се развали в най-неподходящото за ремонт време. Е, всъщност неподходящо за пред блока. Иначе в сервиз сигурно е все едно, за клиента имам предвид. Почти съм решил да си намеря някой добър и не скъп сервиз и за всякакви критични ремонти, свързани с мърсотия или много физическа сила и специални инструменти да карам колата там. Не че не ми е приятно да ремонтирам сам, но когато повредата е критична, губя страшно много време. Сега трябваше да търся най-различни инструменти и материали, трябваше да разчитам на баща ми и брат ми да ме карат до магазините, трябваше няколко дни с часове да ходя пеш в жегата или в дъжда, за да търся я някакво лепило, я определен ключ или резервна част.
Ако имахме втора кола, може би щеше да е друго. Но ние едвам поддържаме една, камо ли две. Ако имах и гараж, също щеше да е друго. Но това е отчайващ тип мислене – всички тия неща ще са уредени, когато някой ден живеем в къща с двор и всичко останало. Сега даже цапах апартамента с миенето на глава, маркучи, термостати и какво ли още не в банята. Иначе не съм съгласен, че не трябваше да си правя сам ремонта – трябваше, най-малкото заради спестените пари. Който е гледал две деца в гарсониера с основен доход докторантска стипендия, ще разбере. Но от друга страна… колко ли са тези хора и дали изобщо ги има?
Сега цяла седмица Рошко стои и събира кал и прах по боята сглобен и почти готов. Не можах да намеря начин да отвия болта на коляновия вал, за да сменя ремъците на двигателя. Реалистичният вариант е да отида до близкия гумаджия да го отвие с пневматичния си гайковерт. По учебник болтът е затегнат с 205Nm (около 20кгс/м). Гайките на джантите би трябвало да се затягат до около 10-15Nm, но масово гумаджиите включват на максимум и с удар дозатягат. Така в Троян при смяната на летни със зимни ми бяха затегнали гайките. И тази пролет тук, пак пред блока, едвам успях да отвия две от гайките. Предпоследната уби фабричния ключ на Rover, усука го като варен макарон и трябваше да си купувам нов. А последната беше така затегната, че с удължител и 60-сантиметров кози крак едвам успях да я отвия. Значи, логиката диктува, гумаджиите имат нужния ресурс на инструментите си да затягат и отвиват с такава сила.
След това работата е за половин-един час, включително с внимаването и с проверките. Слагам новия ремък, сглобявам пластмасовата кутия на ангренажа, затягам болта на коляновия вал на ръка, завъртам оттам двигателя пробно няколко оборота, за да видя дали всичко е точно зацепено и отивам пак при гумаджията да засили болта на затягане. И кола Рошко е готова за път.
—-
И вкъщи е ужасна жега. Изцяло източно изложение е добре дошло за зимата, но топлите месеци са малък ад. Другите апартаменти поне имат прозорци и от западната страна и могат да си се проветряват и да си правят течение – ние сме като в пещ, само с една вратичка и с жега вътре.
Добре го мислехме зимата да сме се изнесли вече по това време някъде. Но не стана. Все още тая някакви надежди за заем за жилище, но колкото повече ровим с Краси в мрежата за условия, толкова повече се отчайваме. Повече тя рови, аз даже не смея много – може би съм се пренавил и ме е страх от неуспех. Остава вариантът с къща под наем като междинен вариант. Но и там не е розово, а нямаме начин да даваме по хилядарка на месец, само и само да живеем в кварталите или селата, които сме си харесали. Причината е проста – явно и доста други хора са ги харесали районите и цените са високи.
Самонавивам се и да снимам. Може като стегна колата, да започна да излизам за половиндневни обиколки наоколо и да снимам пейзажи. От доста време отлагам по-сериозното захващане с продуктова фотография. Но само отлагам, не се отказвам.
Докторантурата върви мудно от моя страна. Не зная какво става сега в БАН, но работата по моята си тема напредва бавно. Най-вече защото нямам време и нямам работно пространство. Кухнята не е най-добрият кабинет. Което ме подсеща за скорошната ми идея да взема някакво малко местенце под наем и да работя там. Но още един наем – сложно става планирането и търсенето на два наема.
“Епистемология на виртуалните социални мрежи”
Преди около три месеца, в началото на ноември, научният съвет на Института за Философски Изследвания на БАН, по препоръка на секцията “Онтология и епистемология” и научния ми ръководител ст.н.с. Веселин Петров прие темата ми за дисертационен текст “Епистемология на виртуалните социални мрежи”.
Не съм имал време оттогава да пиша за това. А и философията в блога ми напоследък е малко или никаква, поне видимо. Целият ми сайт никога не е имал претенцията да бъде академично философски и лесно ще се погрижа да не я добива занапред. И все пак влязох в ИФИ с идеята да имам свободата и времето точно за философски текстове, така че няма начин тезата на дисертацията ми да не повлияе и нещата тук. Още повече, че областта от проблеми на виртуалното винаги е присъствала, било то по-изявено философски или не.
Накратко, темата е за това как се работи със знания в социалните мрежи в Интернет. По-подробно, става дума за начини за достигане, откриване, изработване, използване и изобщо удържане на нови знания в интернет-средата. За мотиви и следствия от тази работа. Конкретните примери ще бъдат ограничени до най-развитите мрежи за работа по продукт (Уикипедия) и за споделяне на състояние. За второто по мои съображения ще се използва Identica вместо Twitter. Но основно изследването ще бъде предимно теоретично и конкретика ще има само за илюстрация, така че ударението няма да бъде върху технология или употреба. По-скоро ще се търси връзката между тях и идеята, смисъла от използването и технологията.
С текстове за конкретна употреба е пълно в мрежата, вече и на български. Даже самото споменаване на “социална мрежа” вече носи конкретни представи. Опитът ще бъде за философско осмисляне на познанието в Интернет. Текстове по темата липсват изобщо в българската философия, или поне липсват сериозни и мащабни изследвания. (Както, между впрочем, и изобщо по интернет-теми, с малки изключения.) Моята дисертация, макар и да не е такъв сериозен или мащабен текст, ще опита да развие тази област. В която на запад има вече много свършена работа.
Това е само кратка обосновка на темата. Предстои изработване на дисертация, което е по-голямата работа. Надявам се да имам времето и силите да я завърша.
—-
Епистемология на виртуалните социални мрежи
1. Актуалност на темата.
Темите, свързани със социалните мрежи в Интернет са актуални и изследването им е
перспективно, защото обща тенденция от много години е различните проекти за
виртуални социални мрежи все по-често да се приемат от потребителите на Интернет
за източник на достоверни знания. Достоверността на информацията в различните
уики-проекти или стабилността на знанията в мрежите за споделяне на състояние,
например, както и механизмите на изработване, удържане и сработване на знания
трябва да бъдат изследвани с оглед тяхната ценност за академичното познание.
2. Налична литература.
Fallis, Don (2008) Toward an Epistemology of Wikipedia
Fallis, Don (2006) The Epistemic Costs and Benefits of Collaboration
Hjørland, Birger (1992) The concept of "subject" in Information Science
Hjørland, Birger (2008) Information Science, Epistemology and the Knowledge Society
Leydesdorff, Loet (2006) Scientific Communication and Cognitive Codification: Social
Systems Theory and the Sociology of Scientific Knowledge .
Fallis, Don (2006) Epistemic Value Theory and Social Epistemology
Garfinkel, Simson (2008) Wikipedia and the Meaning of Truth
Kittur, A., Chi, E., Pendleton, B. A., Suh, B., & Mytkowicz, T. (2007) Power of the few vs.
wisdom of the crowd: Wikipedia and the rise of the bourgeoise.
Surowiecki, J. (2004) The Wisdom of Crowds.
Magnus, P.D. (2006) Epistemology and the Wikipedia.
Goodwin, Jean (2009) The Authority of Wikipedia.
LA Adamic, O Buyukkokten, E Adar (2003) A social network caught in the Web
B Wellman, CA Haythornthwaite (2002) The Internet in everyday life
Matzat, Uwe (2001) Social networks and cooperation in electronic communities: a
theoretical-empirical analysis of academic communication and Internet discussion groups
SN Dorogovtsev, JFF Mendes (2003) Evolution of networks: from biological nets to the
Internet and WWW
MEJ Newman, AL Barabasi, DJ Watts (2006) The structure and dynamics of networks
M Mueller (2008) Securing Internet Freedom
Lessig, Lawrence (2001) The Internet under Siege
Lessig, Lawrence (2004) Free Culture
Lessig, Lawrence (2008) Remix. Making art and commerce thrive in the hybrid economy
Moglen, Eben (2006) Free Software and Free Media
Цацов, Д (2009) Пролегомени към виртуалното
Петрова, Е (2004) Комуникация и морал
3. Състояние на разработките.
В България няма мащабни философски изследвания на теми, свързани с уики или
мрежи за споделяне състояние, както и изобщо на виртуалните социални мрежи. В
чуждите публикации темите за уики-културата присъстват, като силно е застъпен и
проблемът за изграждане на нови знания и концентриране на смисли в социалните
мрежи. Говори се все по-често за епистемология на Уикипедия.
4. Основен проблем на дисертацията.
Какъв е процесът на развитие на познанието във виртуалните социални мрежи?
Тоест как в социалните мрежи в Интернет се изграждат знания, как се достъпват и
осмислят и как се свързват с други знания? Въпросът за процеса на познание в уики-
проектите и в мрежите за споделяне на състояние е актуален, защото няма
категорично разрешение и е философски, защото се отнася както до спецификите на
тези мрежи, така и до връзките, приликите и разликите между познанието в тях и
познанието като такова.
5. Задачи на дисертацията.
Изследване на следните аспекти на виртуалните социални мрежи:
• нови знания в социалните мрежи – определения и проблеми
• видове социални виртуални мрежи според проблема на новите знания в тях
• мрежи, в които се работи върху продукт (различните уики-проекти,
напр. Уикипедия)
• мрежи, в които се споделя някакъв вид потребителско състояние
(микроблогове, фото-общности и др. под.)
• организация на знанието в социалните виртуални мрежи
• стабилност и достоверност на знанието
• източници, работници и мотивацията им
• социална епистемология на виртуалните социални мрежи
• изследване на специфики от социалната епистемология, ако има такива
• организиране и самоорганизиране на тематично общи смисли
• удържане на смисъл; синоними, преводи, вандализъм
• онтологично изследване на виртуалните социални мрежи
• с оглед на философската онтология
• с оглед на компютърната и лингвистична онтология
• обективност и гледни точки
• обсъждане и история на знанието
• свободност, гарантирана достъпност на знанието
• проблеми на несвободните мрежи (т.нар. „closed silo“)
• непреносимост на знанието към други мрежи
• отнемане от мрежата на авторските права върху продуктите
• проблемно и негарантирано развитие на нови знания
• изследване на примери за социални виртуални мрежи
• маркиране и изследване на възможностите философията да подпомага и
удържа развитието на виртуалните социални мрежи с оглед на осмислянето на
новите знания в тях
6. Методи на изследване.
Изследването ще се придържа към необходимостта от ясно очертаване на
проблемната област, която след това ще бъде разучена според поставените задачи.
Определяне на областта е необходимо, защото липсват конкретни философски
изследвания на виртуалните социални мрежи и темата не е определяна философски,
по-специално в българската философска литература.
За това очертаване ще се използват чуждоезични подобни изследвания и някои
български изследвания на по-общи проблеми на виртуалното.
Ще се използва сравнителен анализ на процесите на достигане до нови знания в
различните мрежи. В анализа ще се търси и значението на масовостта, критичната
маса от потребители в съответната мрежа за сработване на механизъм за изработване
на нови знания.
Ако има долен праг на тази масовост, той ще бъде търсен с анализ на тенденциите при
появата, достъпността и употребата на нови знания в мрежите.
7. Очаквани приноси.
В резултат на изследването се очаква да се изпълнят задачите и да се разгърне
основният поставен проблем. Най-важните резултати, очаквани от разработката, са:
• уточняване на класификация на виртуалните социални мрежи с оглед на
процесите на познание в тях.
• определяне на процесите на създаване на нови знания във виртуалните
социални мрежи.
• определяне на вътрешната организация на знанието във виртуалните социални
мрежи и неговата стабилност, достоверност и преносимост.
БАН — настъпвания по пръстите. Настъпване първо.
Разочаровам се от административната машина, задвижваща БАН. Не от колегите там, а от бюрокрацията. Преди да продължа, нека е ясно, че аз и от администрацията на Университета съм разочарован, че даже отвратен. И също, че никога не съм имал някакви големи ахкания пред престижа и масивността на мъглявата ми представа за академията ни. И все пак е неприятно, защото харесвам изследователското и го предпочитам пред преподавателското. Да, знам, че университетът постоянно полага усилия да развива изследвания по същия начин, по който институтът полага усилия да преподава и обучава. Но това са странични неща за мен и са в най-добрия случай оправдания в някакъв неясен спор за “надмощие” между двете организации. Който мен не ме засяга.
Личният ми извод е, че трябва да започна отново да изкарвам пари от уеб-проекти. Които спрях преди нова година, около приемните изпити, за да отдам свободното си време на докторантурата. Явно няма да стане, защото имам семейство за изхранване. Затова ще отделям минимума за следването и останалото за правене, поправяне и поддръжка на уеб-сайтове. Считано от днес.
—-
Дават ни стипендиите на ръка. Всеки месец докторантите се ослушват кога ще “дойдат парите” и трябва в точния ден всички да се изредим при счетоводителката. Касиерка няма, затова явно няма и каса и счетоводителката не поема отговорност да задържа парите. Изтегля ги, раздава ги набързо и ако изпуснеш деня, после сигурно е сложно, защото трябва пак да ги тегли от банката.
Безкасово, ще подскажете вие. Да, ама не. Говорено е с тези служители да превеждат безкасово, но отговорът е бил “само ако всички имате карти и само ако картите са на ДСК, защото с тях работи институтът”. И не става аз да съм на карта, а ти да си кеш — само ако всички докторанти си извадят карти от определена банка, иначе няма да се занимава хич и няма да ни “обслужва индивидуално”.
Тъпото в случая е, че на практика ме задължават да стана клиент на банка, на която нямам желание. Изборът на банка е нещо важно, но явно не за всички. Особено за счетоводителите явно е нещо ей-така, между другото.
Грозното в случая е, че аз сигурно накрая ще си извадя банкова карта от ДСК, въпреки че ми е неприятно, неудобно, че нямам желание и нямам доверие във въпросната банка и не я познавам — но нямам избор. Някакъв си докторант, който се “прави на интересен” и на всичкото отгоре става дума за мижави (за някои) пари. Пари, които понякога ми е неудобно да кажа колко са, но пък които са ни крайно необходими вкъщи. Това, което явно ще трябва да правя, е да следя кога идват парите в тая измислена карта и да ходя в ДСК, да ги тегля всичките на каса, за да мога след това да ида в съседната каса на моята банка (ЦКБ), където да си ги внасям. И после да правя каквото реша с тях през Интернет или с карта и т.н.
Пълна загуба на нерви и време, но явно счетоводството държи да ползваме ДСК, защото “с тази банка работи институтът”. Добрата страна на цялото това развлечение е, че така ще имам повод веднъж в месеца да се разхождам без работа из центъра на София и може да се виждам с приятели, таман и със стипендия.
Писах писмо на колегите ми, в което обясних този абсурд и макар някои от тях да го разбират и разпознават, все пак е ясно, че ако постъпим принципно, сме прецакани. Та значи привет, ДСК, вашта мама! Май доста държавни институции така сте “превзели”?
—-
Другата глупост е, че първите два месеца ме държаха без пари и ми дадоха накуп цели две стипендии, а на третия месец изведнъж ми удържаха пари за някаква държавна такса или нещо такова… Ужас и безумие! Абе, след като януари и февруари така и така издържахме, защо трябваше да ми давате двете стипендии накуп? Защо не удържате от едната от тия две колкото там пари са нужни за тия такси? Та сега трябва три месеца, до лятото чак, да съм с удръжки?
Тия две, едното с банковите карти и кеш-а и другото с рязкото спиране на парите по стипендията ме карат да беснея тихо и да се разочаровам от поредната бюрократична администрация.
Няма да ми развали доброто настроение, с което влязох да продължа следването и изследването си във философията. Изследователският интерес си остава, ама да му се не види, аз изследователски интерес си имам и на чаша кафе с приятели и колеги от следването… Че на моменти може да е и по-сериозен и по-интензивен. Но нищо, де. Ценно ми е следването и съм доволен. Не съм доволен от бюрократичния натиск. Но не смятам да си губя времето в борби с вятърни мелници. Затова сигурно ще си извадя тъпата карта на ДСК.
Но не ми е приятно така да ме манипулират. Вярвам, че част от колегите също се чувстват поне леко прецакани. Това “или всички в която банка ви кажа, или си гледайте работата” е обидно. Да не говорим, че може би е и незаконно, защото нямат право да ми налагат конкретна банка. Има закони за конкуренцията в тая държава, все пак…
Да живеят. Ако продължават да ни притискат, ще се поддам на манипулацията. Но ще подаде и доверието ми към администрацията. А оттам — лека-полека и към института и академията като цяло. Не че на някого от това му пука, де… Освен на мен самия.
Разхвърляно 11
Последното “разхвърляно” е отпреди рождения ми ден. Създавам май фалшиво впечатление за подреденост. Истинската причина да не съм написал досега това е, че ми е толкова разхвърляно, че чак не успявах да напиша. Или пък да се сетя писах ли вече, не писах ли…
Докторантурата
Ученето в БАН е едно от нещата, които май ще могат да ми дадат опора. Във всякакъв смисъл — дори и това, че ще получавам стипендия ще ми помага да избягам по-лесно от идиотията на офисното ИТ. Казвам “ще”, защото още не съм я получил. Вкъщи сме “на мускули” в очакване на забавената януарска стипендия. И преди, когато ходих на конкурса в СУ, бях казвал, че стипендията е един от стимулите. Който ви каже, че не го интересуват изобщо парите и въпреки това иска редовна докторантура, нещо ви ментосва. Ако наистина не му трябва стипендия — има толкова много свободни докторантури, да ходи и да си плаща и готово…
Има и друг ентусиазъм във всичко това — възможността на спокойствие да се занимавам с философия, при това с такава философия, каквато аз преценя и избера. Има и официална препоръка да се ориентираме към съвремието и към теми, засягани в публикации през този век, 21-ви. Идеално за мен, защото тематичната ми област събира съвсем скорошни неща. Не, не превъзнасям изобщо институционалното философстване. Май по-добре се чувствам в уеб, отколкото в институцията. Но и не отричам тази вид организирано философстване — пак казвам, участието в такава общност дава ресурса човек спокойно да се занимава с това, което го вълнува.
Има и тревоги около всичко това, разбира се. Само първата година май ми се падат към четири изпита от минимума. Чета конспекта на първия изпит и виждам, че самият е в три части. Едва ще съм приключил с минимума и ще трябва вече да предавам глави от дисертацията. И междувременно в тези три години трябва да имам време и за семинари, конференции и доклади. Както казва Гери, така е и затова има ЗЗД (Закон за защита на докторанчаата). С други думи — времето никога не стига. А моят проблем с това е, че ако не си разпределя много добре нещата, може наистина да не ми стига. Защото трябва хем да пиша, хем Краси да пише нейната дисертация, хем да гледаме Светко… и хем да изкарвам някакви парички “над” стипендията. Която вярно си е пари, но тия пари са нищо за тричленно семейство.
Бебо
Много му се радвам, но напоследък все по-често оставам без нерви край него. И това при условие, че отскоро Краси изцяло се занимава с гледането му, аз нарочно съм се “изнесъл” в “офис” в кухнята и дори рядко излизам с тях на разходки. Тоест трябва, един вид, да ми е много ларж. Да, ама не. Все по-уморен съм с всеки изминал ден. Почти не мога да чета философия, защото всяко бебешко изкрещяване или изплакване ми рестартира мозъка и постоянно кръжа над първите страници. Не мога и да обработвам снимки — по същата причина и заради постоянното припомняне “абе аз трябва да ровя за статии по темата” и съответното постоянно връщане към философията. Че не снимам — то си е ясно вече. Тия дни се видях с приятели от компанията ми от университета и специално изрових едни снимки, дето правих на Шази, Яна и Павката. Преди година и половина. Едва сега ги обработих и изпратих. Смъмриха ме (отново) за това, че уж съм много запален фотограф, а пък бавя снимките с години. На това съм свикнал, но си видях броя снимки преди и сега. Архивът ми е по месеци. Преди беше нормално да снимам по няколкостотин кадъра, особено ако сме излезли на стрийт. А пък аз “пестя” всяко щракване на затвора, тоест хич не снимам постоянно. А днес… я имам няколко десетки снимки на месец, я не. От този месец, например, са под десет… А така ми се иска да фотопиша като Evgord, например. Да се вдигна нанякъде с жената и детето, да пришпоря Субару-то към планините и да снимам, да снимам, да снимам… Е, първо трябва да си взема Субару. После — защо не, добра идея.
Ако можех, щях да си прекарвам цялото време с Краси и Светлин. В смисъл — с цялото внимание. Най-трудното работене е отглеждането на дете. Светлин ми показва и разказва толкова много повече за философията на познанието, колкото изобщо няма да мога да прочета в книги за тия три години учене на епистемоголия. Най-добрите и страхотни снимки са тези, които правя наум на сина си. Наум, защото напоследък все нямам ищах да вадя апарата постоянно (и това е заради другите ми тревоги, не заради бебето). Най-добрият уеб-експириънс е този с него в скута, когато ме кара да гледаме на компютъра “Нула̀, нула̀!” (снимки на Луната) или “Кууа̀, кууа̀!” (снимки на коли).
Време
Времето винаги ми е малко. Не зная дали е защото точно стигна до половината на това, с което се занимавам и малкият се затичва с боен вик в коридора “Тит-та̀, тит-та̀!” (тати). Или е защото се захващам с много неща, които са 1) наистина много на брой и 2) все без пари в тях.
Ето сега сигурно повече от час и половина пиша това, на няколко пъти “рестартиран” от Светли. И макар днес да съм се занимавал с много неща — с работа по “Свободна планета“, “Ново 20” и писане кода на Plasr (в момента там има инсталация на Laconica, пиша кода другаде), никой от работещите ми приятели от университета няма да нарече всичкото това “работа”. Даже доста хора ми го “намекнаха” наскоро и ми стана доста кофти. Да, мой проблем е да превърна в мое работене точно това, което ми е пирятно и с което искам да се занимавам. Но всичко е толкова времеемко. И все пак… Единственият начин да успея да задвижа моето си работене е да не се занимавам с друг вид такова. Мисля, че стипендията доста ще ми помогне за това. Ако работех както преди някъде в офис или пък фрилансърствах постоянно за насъщния, нямаше да имам начин.
Но сега нещата се нареждат. Вярно — много бавно. Но какво пък, може и всичко да е от дъждовното време и грипа, дето ме мори. Идва пролет, идват светлинки в дефокуса и красиво боке. Не че не харесвам зимата, но я харесвам през есента. Сега чакам пролет. Защото най-добрият сезон е “следващият”. :)
За философските пристрастия
Възможен мой проблем с философията е, че не чета много. Имам предвид класици, авторитети. Май все съм гледал да чета “достатъчно”. В средните векове би било много неприятен навик, но днес може да е дори предимство. Все се сещам за онзи стар виц, в който питат студента какво прави след лекции, а той веднага отговаря “чета в библиотеката, разбира се!”. Професорът го пита “а какво правите през уикендите” — “чета”. А през ваканциите, а на празници, а вечер — пак чете, все чете. Професорът въздъхнал тежко-тежко, позабърсал малко пот от челото си и леко притеснено казал “Колега, а кога мислите?”.
Иначе чета досататъчно, даже може би малко повече. Под “повече” имам предвид това, което не ми остава време да разбера и за което не ми остава време да си мисля. Особено текстове в мрежата, особено някои по-нови автори, особено пък ако са с блогове — казано накратко, типичното уеб-четене, само че специализирано.
И все пак е леко притеснително да знам доста от имената от историята на философията, но когато ме питат за основните имена от школа, за която съм учил цели два пъти за изпит — изобщо имена, които би трябвало да зная — да мълча и прелиствам наум с леко объркване страници в главата си. И в същото време да се сещам или за Лесиг, или за Сартуел. За студент е идеално, но дали е добре за докторант? Може би е проблем само привидно и винаги времето за свое мислене е по-важно от робуването на старата максима, че философията е предимно работа с текстове. Все пак… казва се “предимно”, а не “само”.
Сетих се за това, защото ми беше странно объркано, когато съвсем наскоро ме питаха какви са философските ми пристрастия. Имайки предвид кои са любимите ми автори-класици, тоест през чия “школа” философствам въобще. Разбирате — Кант, Хегел, Рорти, Витгенщайн, Дерида… все някой такъв “трябва да има”, за да е разпознаваем “профилът” на колегата. А мен това само ме обърква, защото нямам такива пристрастия и не твърдя, че познавам достатъчно Платон или Кант (например), за да мога да вкарвам в говоренето си техните имена.
Да, объркващо е понякога. Но какво пък — притеснението е само външно, проблемът е привиден. ;)
Нова година — нов късмет
Новите години често са за някакви равносметки. Аз по-скоро искам да гледам към плановете си, не толкова да се втренчвам към изминалите месеци и да се усмихвам мило или пък да роня сълзи. Нали затова е “нова година” — иначе щяха да му викат “стара година”. И то планове лични за мен, не за блога — блогът ми си има свой си рожден ден и там са неговите планчета, споменчета и подаръчета. Между другото, то и този ден наближава, ама нищо.
—-
Да, ще ми се нов късмет. Не че някога чак съм страдал от лош късмет — за мен всичко това с късмета е повече в отношението към нещата и в приемането на събитията, отколкото в някакво незнайно и неразбираемо “стечение”. И все пак, макар 2008-ма да не беше неприятна или много тревожна, може би е добре през следващата всичко около мен да е с една идея поне по-уредено. Да, най-вече имам предвид професионално уредено.
Миналата година работих за Marsh България като отдалечен програмист на PHP и MySQL. Няма да работя друг път по този начин. Или поне не с такава организация на работата и/или с такива хора. Харесвам много идеята за отдалечена работа, даже известно време преди да започна си търсих точно такава, но в България чисто и просто не става така. Твърдо смятам, че не е заради мен, а заради фирмите и мениджърите им. Това тук си е несериозно. Никаква обратна връзка за свършената работа и когато дойде краен срок — високи изисквания. Е не става така — работенето е процес, а не някаква магия, която се “случва” в последните дни преди приключването. Стоял съм с дни в очакване на обещаните нови задачки, на практика със скръстени ръце. Не съвсем — вършех си моя си работа, но не това е идеята на този вид работене, нали?
Вярно, с работа към фирма и подсигурени парички на месец бюджетът вкъщи е по-различен, по-спокойно се планират разходите. Но ако ще ми се налага на два пъти да чакам заплатата си “до следващата дата”, защото нещо се е “объркало” и, казано с думи прости, ще стоя без пари — е не, мерси много! Не можах да повярвам, че има счетоводители, които разпознават и внасят заплатите по имената на хората, а не по номер на договор или нещо друго такова. Така де, ако така се правят тия неща, тогава искам да се казвам Бил и да ми сбъркат заплатата с някой си Бил Гейтс. :)
Не съм справедлив, ок. Миналото — минало. Вече поне ще имам едно наум, ако ми се наложи пак да работя за другиго. Досега все се чудех и аз като Надя дали нещо с мен и с моето работене не е наред, щом съм сменил толкова много работни места. Има го този момент — като видиш биографията на млад човек и тя е изпъстрена с позиции. Някои нарочно си съкращават CV-то и пропускат местоработи, за да изглежда по-“чисто” някак. Но на мен вече не ми пука — проблемът не е в мен. Или по-точно изцяло в мен е и си е решим. Трябва да работя така, както искам от толкова много време. Да работя за себе си и по свои си идеи.
—-
Накратко, става дума май повечко за пари. Не съм някакъв меркантилен тип, който все си брои стотинките в плюс, но когато не работя на заплата винаги по някакъв начин ми се налага да мисля за свързването на двата края. Не че не ги свързвам, става дума по-скоро за проблеми в планирането на доходите. За да е добре финансово семейството (наистина, тия неща с парите идват много по-ясно, когато се гледа малко дете и когато има много разходи, дето ама изобщо не може да се неглижират), трябва не просто да имаме пари днес, не просто да можем да вземем на кредит или назаем, а да има постоянен, стабилен начин за увеличаването и/или връщането на тези пари. Трябва да има работещ семеен бизнес-план. Иначе не става, или поне е толкова стресиращо и тормозещо, че не ми се ще да опитвам.
След това става дума за по-дългосрочни спестявания и работения. Става дума за купуване на кола. В това има приятна и не много приятна част. По-неприятната е събирането на парички, а далеч по-приятната е избирането на самата кола. Че ще е Subaru — Subaru ще е. Защо харесвам толкова точно тази японска марка и защо я предпочитам пред Honda и Mazda е друга и много по-обширна тема. Но какво точно Субару? Дали да реша да си начеша сърбежа под педала на газта с някоя Impreza, дали да взема за семейството Legacy (както съм се замислил от бая време вече) или направо да пренастроя естетическите си разбирания с един готин Forester? Таман ще имаме с какво да ходим и до Троян, и до баирите на вилата. И то през зимата, в снеговете на Балкана и на Конявската планина.
Става дума и за ново място за живеене. Толкова дълго вече обмисляме живеене в къща с дворче, че май е крайно време да започна да подготвям нещата и за това. Не ми се броят годините, откакто се нанесохме в гарсониерата в Надежда. И не че е кофти квартал — напротив, добър си е. Само дето е много, много изолиран от центъра с тоя серсемски “Надлез Надежда”. Дето баща ми разправяше, че сигурно навремето в соц-а някой архитект е получил бая тлъст рушвет от директора на градския транспорт, за да го проектира. Но все пак месеците и годинките си минават, Светлин расте и е крайно време да заживее в по-нормално място. Пък и ние покрай него. :)
—-
Каквото и да си дудна за новия късмет, нещата няма да се наредят, докато аз не си ги наредя. Годината започва добре с докторантурата ми в БАН. Снощи пък с Краси преместихме бюрото в кухнята и сега вече пиша това от новия мини-офис. :) Така надявам се ще имам и аз време и възможност на спокойствие да работя по уеб-проекти и да пиша и чета за докторантурата, и Краси ще може да напише своята си дисертация.
В БАН
Тъй като когато няма новини, слуховете тръгват сами, а аз не си падам по слухове, нека си призная малко леко предварително — можете да поздравите новото попълнение в секция “Онтология и епистемология” на Института за философски изследвания (ИФИ) към БАН — приет съм за редовен докторант по епистемология там.
Изпитът по специалността беше на 1-ви и 2-ри декември, съответно писмен и устен. За едно обявено място се бяхме кандидатирали 4-ма човека, от които на изпит се явихме двама. Въпросите изтеглих аз и се паднаха “Прагматизъм” и “Епистемологията post mortem”. Първият се отнася към философията на познанието на традицията на прагматистите, а вторият е за съвременното развитие, след атаките на постмодернизма и постструктурализма, тоест след заявената от тях “смърт” на традиционната епистемология и философия изобщо.
Писахме и по двата въпроса и комисията прие и одобри работата ми. Аз, все пак, не съм съвсем доволен от себе си, може би защото се бях подготвял донякъде избирателно — можех далеч по-леко, обширно и с интерес да пиша и обсъждам проблеми като примерите на Гетие или принципните разлики в традиционните епистемологични трактовки и всякаквите им критики. Не се бях настроил историкофилософски достатъчно — може би заради предния път, когато кандидатствах историкофилософска дисциплина в СУ и макар да се бях готвил много, бях отрязан, защото “не съм това, което търсят”. Поставям си още една мислена обеца на ухото и за пореден път си повтарям, че философията е в голямата си част четене на текстове и позоваване на автори. Не е съвсем добре да не мога да се сетя веднага имената на основоположниците на прагматизма, при условие, че на предния изпит в СУ съм писал точно за тях (пак ми се беше паднал прагматизъм). Може причината да е, че когато 1) говоря с колеги за философия, все говорим през понятия, а не през автори и когато 2) пиша в блога си, все гледам да правя философия, която да се разбира от читателите и по подразбиране приемам, че ще се разбира по-добре, ако няма препратки към имена.
След като минаха двата изпита по епистемология, с колегата се явихме в края на миналата седмица и на изпит по английски език. Взех го, макар че и там мислех, че ще се справя далеч по-добре. Но когато седнах между изпитващите, усетих как гласът ми заглъхна и после при лексикалната теоретична част и при свободния разговор някои езикови термини и обикновени думички просто се изпариха от ума ми. Макар да ги знаех. Реших, че е заради все по-рядкото ми говорене на езика. Чета всеки ден, но не говоря наживо. Която и да е причината, не е приятно. Така забравих френския, сега ако попрестана да чета сайтове и пощенски списъци на английски и спра да превеждам програми, за няколко месеца ще съм на ниво “хън-мън”.
Изчиствам мое си разбиране на темата, по която ще работя. Имах малко подготвени идеи и те се обогатиха с нещата, които ми представиха хора от института, включително евентуалния ми бъдещ научен ръководител, по време на консултациите след езиковия изпит. Мисля, че (малко предварително) мога да кажа, че темите, по които се работи, нагласата на отвореност към нови проблеми и изобщо цялата обстановка в тази секция на ИФИ ми действа ентусиазиращо и обнадеждаващо. А пък и познавам някои от младите там, те са философски мотивирани и са готини хора — две неща, които в комбинация са супер.
Официално ще съм докторант в БАН след празниците, но приемам и неофициални поздрави. :P