Category Archives: Uncategorized

Не са мои празници това

Коледа не е мой празник. Нека други секат млади дръвчета и окастрят дряновете. Вярно, че по някои места тези непораснали още иглолистни са малка напаст за земеделските земи, но е вярно и друго — че със систематичната си политика на масово залесяване с иглолистни държавата през последния около половин век на практика остави без вода някои райони. Тук никога навремето не е имало масово иглолистни гори, освен може би в някои от по-високите планини, не зная. А сега навсякъде се смята за един вид добродетел да идеш в почивния ден и да засадиш борче… Защо борче, защо не дъб или габър, ясен или акация? Борът се добива лесно и бързо, затова. А какво по-добро от това и природозащитниците да работят несъзнателно за дърводобивната индустрия? В България днес най-ценното, което остана след всичките разграбвания е именно дървеният материал. Даже пожари се палят лятно време, само и само да се прибере леко поопърлената, но отвътре качествена дървесина за без пари. Или пък се “разчистват” коритата на реки, за да нямало наводнения. И след това пак си има наводнения. И дървен материал.

А, да — да оставим коледната елхичка, да вземем “отколешния обичай” със сурвакането. Това е още по-нагло — значи идва люта зима, всичко се е притаило и ще чака пролет, за да цъфне, обаче дрянът точно тогава взема, та напъпва и цъфти. И както правят хората — юрват се да го секат, да кълтучат пъпките му, за да ги слагат из мазните баници, защото “било на късмет”. Суеверни шматки такива… А, и се правят сурвачки, сурвакници или както там им казват. Навремето в училище ни караха да носим дрянови клонки и кой каквото намери вкъщи — ошав, малки гевречета, пуканки, сушени чушки… Цялата тази храна не че е чак много, но всичкото си е простащина и неуважение към хляба. Защото накрая след цяла вечер бой по дрехите на хората никой не яде тия неща, ами направо се изхвърлят след празниците на боклука. Някой ще каже, че то вярно е храна, ама нали така е традицията, то е за здраве и късмет, затова си заслужава жертвата… Жертвата? За здраве и късмет? Суеверни шматки такива…

Зная, че това е нищо и че е нормално да се пропуска като нещо нормално. Зная и че почти всяка седмица от календара има поне един такъв празник, в който се прави нещо, само защото такъв е табиетът, така е отколешната традиция и то е за “здраве и късмет”. Не са само дрянът и елхите, не е само масовото кастрене на прясно разлистилите се и пуснали реси върби по Цветница. Не е само и боядисването на яйца, всичките там нечетни броеве ястия по Коледа, скачания в реката за донасяне на кръста, ритуални пити и хлебове с кръстове и змейове върху тях, парички в хляба… Не е само това — почти цялото ни ежедневие е обвито в суеверия, “празни вери”.

Аз харесвам празниците около нова година, защото като малък тогава нашите не ходеха на работите си и всички бяхме вкъщи и си почивахме. Усещах го с всяка фибра на тялото си, защото не се налагаше да ходя на тъпото даскало. И, разбира се, имаше подаръци — не много и не само подаръци, но достатъчно, за да се чувстваме всички приятно и празнично. Тогава някъде май беше и зимната ваканция, а ако има зимна ваканция и има сняг, това е едно от най-великите неща на света. Много сняг, сняг навсякъде — това тия години, дето ошашква постоянно разните кметчета и министърчета не е нищо в сравнение със снега, който помня аз. Нямаше коли, защото цял ден не можеха да излязат от преспите. Е, разчистваха го по-бързо и без такава паника, като днес — може би наистина са викали войничетата, не знам. Аз като войник съм чистил само в поделението.

Но и Нова година не е мой празник. Какво е “нова година”? Кой е решил, че точно на 31-ви декември трябва да свършва годината? Всъщност ясно е, че така е устроен календарът, но кой е решил 31-ви да е точно на този ден? Защо не на някой друг, примерно… 18-ти май? А иначе всички си умират да празнуват “края”. Някаква особена тръпка ги тресе и с умиление започват да правят ретроспекции, все едно животът им през отминалата година им минава на кинолента. Президентът се изтъпанчва в 12 без 10 и започва да реди кратък държавен доклад, примесен с охкания и ахкания за това колко сме добре днес и как прекрасно ще сме утре. Все едно гледам Тодор Живков как прелиства листата с новогодишното си обръщение към народа. Същата работа, едно към едно. Само дето днес не ползват листа, а аутокю и на хората им се струва, че президентът им говори лично, в очи. Хора, това е просто един най-обикновен ден! Необикновеното в него не е някакво магично свършване на времето, а най-простият факт, че почти всички са в отпуск и са се запасили с алкохол и фойерверки. Три неща, които винаги са опасна комбинация. Нова година е най-обикновен ден, в който различното е, че масово пияни хора хвърлят пиратки. Всъщност прави сте — това го прави необикновен, определено. Ама това ли е празникът?…

Няма “нова година”, всеки ден е краят на отминалата година и начало на следващата. Всеки миг е край и начало. Но всеки ден не можем да правим ретроспекции, нали? Или можем, но няма да звучат тежко, на място и отколешно традиционни… Кастанеда беше писал, че начинът светът да се спре и да се навлезе в неправенето минава и през отказа от живота, разбиран като биография. И затова всяко разказване, преповтаряне на биографията я заличава, прави я не-лична и чужда. Разказването на всеки ден от живота като биография беше едно от основните упражнения, които описва. Но едва ли нагласата на нашенеца е да спре света и да се откаже от биографията си.

Вярно, и аз имам дни, в които поглеждам през рамо. Като оставим настрана личните ми такива обзори, публичните ми ретроспекции са свързани най-вече май с този сайт и са на рождения ден на бележника ми. Това е разделяне, в което има смисъл, има значение за мен — носи се точно от началото на бележника. Но в “нова година” не намирам нищо смислено, освен напиването и гърменето с пиратки. Ако това е “смислено”, де… Иначе всеки ден е нова година, но не нова година с подаръци и веселие до зори, а такава без нищо особено. Ако на 31-ви декември празнуваме новата година и забравяме, че всъщност сме остарели с още една, то всеки ден е тъжен и монотонен празник на постоянно отминаващата година, в който в суетата си не забелязваме, че се заражда всеки път нова година.

Така е, няма нова година, има само ежедневие. И това е чудесно, защото е чудо. Какво бихме правили, ако свърши ежедневието?…

Даровете на Коледа

Миналата седмица минах да видя Дикс на работата му и видях с очите си какво е предколедна гмеж в мол. Навсякъде народ, ама навсякъде… И половината са помъкнали торби с какво ли не към ескалаторите в посока подземния гараж. Където да могат да разтоварят плячката в колата и да идат някъде да отпразнуват, че са “успели да намерят” двайсетина абсолютно ненужни електронни играчки, дрешки, дето след един сезон ще излязат от мода или друга подобна глупост. Ще го отпразнуват, като най-вероятно идат в друг мол да привършат започнатото — ако се чудите защо се пръкват толкова много от тия супермаркети и молове, вече знаете. За да може нашего брата да си харчи там заплатата за глупости, ведно с жената и ревящото “тате-е, искам и за плейстейшъна, бе-е!” хлапе.

Мислите, че това е коледно? Коледата всъщност не е никакъв религиозен празник, това го знае всяко хлапе. Тези дни са просто повечко почивни накуп, а и винаги стои корективът “нова година”, който е добър повод всички да посръбнат малко или направо откровено да се изпонатряскат преди да се почне пак с ходенето на работа през януари. Като говорим за измислици, тя и “новата година” и тя е измислица. Ама пълна — каква е тая нова година десет дни след зимното слънцестоене? Кое му е толкова “старото” на 31 декември в сравнение с 1 януари? Ами нищо. Навремето хората са празнували новото завъртане на сезоните в смислени времена. Говорим за умерения пояс, където има отчетливи четири сезона — ясно е, че за ескимосите годината е малко по-различна от нашата.

Та празнували са, да кажем, Еньовден и Еднажден. Или пък края на жътвата. Или първия сняг. Или най-дългия ден, най-дългата нощ или равноденствията. Неща, които са обясними и предаваеми. Които могат да се обяснят на малко дете и то да е щастливо от обяснението им. А сега какво — пускаме някой филм на децата, да зяпат там американски истории с костюмирани дядоколедовци, в които стават някакви “чудеса на коледа” и има много подаръци, все лъскави и добре опаковани. Не че е лошо децата да получават подаръци — напротив. Но манията по пазаруването е така заляла всичко и навсякъде, че ми е трудно да повярвам, че днес някое дете още успява да вярва, че някой някъде се грижи за него и семейството му, като изпраща подаръци. Особено когато детето обикаля с родителите си из магазините и им помага в мъкненето на същите тия въпросни “подаръци”… Не казвам и че трябва да се пазарува бясно и всичко да се крие от децата. Просто казвам, че не трябва да се пазарува толкова. Наистина, не трябва… няма смисъл…

—-

Спомням си как веднъж на връщане от Алианса майка ми ме водеше по “Солунска” (тогава как се казваше… а, да — май “Коларов”), се загледах във витрината на един магазин. Вече си имах желания за празника, насочени наум към Дядо Мраз, но се зазяпах във витрината, защото видях един пластмасов камион. Не че ми грабна окото като играчка, а се зачудих как работи, какво и как му се движи. Всъщност не беше точно камион… сещате се — бяха годините на РСО, Варшавския договор и програмите за разоръжаване. “Балканският полуостров — зона свободна от ядрено оръжие!” Колко е била “свободна”, се разбра едва след промените, ама нейсе. Та не беше камион, ами ракетна установка с влекач. Стана ми интересно как точно ракетата хем се вдига, хем се върти. И дали може да се изстрелва.

Успях скоро да разбера в подробности, защото Дядо Мраз после ми донесе точно този “камион”. Като отминавахме, майка ми, която въпреки че бързахме ме остави няколко секунди да го позяпам ме пита какво съм гледал. Аз замислено й отговорих “а, нищо” и продължих да разчаствам наум играчката от витрината. Винаги ми става милно, като се сетя за това. Същата Нова година дойдоха дядо и баба от село, оставили на съсед да наглежда стоката им, за да могат да останат за двата дни и да спят у нас. Цяла вечер “стрелях” с ракетата, която така и не бях “поръчвал” и в късните часове пуснаха “Студио Хикс”. Даваха някакъв филм, криминален, разбира се, търсеше се мистериозен убиец, дето накрая се оказа орел, който хващаше костенурки с ноктите си, издигаше ги и ги пускаше да паднат и да се счупят, за да ги папне. И точно така каръкът целкал случайни минувачи и после си отнасял костенурското.

Най-много ми хареса от тази въпросна Нова година, че майка ми е следила какво ми е интересно и е предала точно на Дядо Мраз, че баба и дядо бяха с нас и че вместо песни и танци на народите ни оставиха по изключение да гледаме “Студио Хикс”. В този ред, като това за филма е между другото, по-важни са вниманието на майка ми и гостуването на баба и дядо. Не че по празници не съм се радвал на подаръци, просто подаръците винаги трябва да са допълнение към нещо друго, нещо готино, ценно и стоплящо. А не пакетите да са основни…

—-

По коледните празници се почва всеки път с една и съща истерия — “най-светлият християнски празник Коледа, времето, в което се случват чудеса, сега трябва да се сетим за децата, за сирачетата, трябва да направим нещо благотворително, пратете SMS и участвайте в благотворителната ни игра”… И други подобни глупости.

Първо на първо, Коледа изобщо не е християнски празник. Християните празнуваме Рождеството на Христос, а не Коледа. Всъщност българите празнуваме от всичко по малко, защото сме колкото християни, толкова и езичници, че понякога и повече езичници. В това няма лошо — аз не се срамувам, че нося и езическото в мен и в традициите си. Лошото е това да не се признава и да се прикрива всичко под фалшиво помпозно християнство.

Освен това Рождество изобщо не е “най-светлият празник” за християните. Най-светлият празник, най-великият ден за християните е Великден, Възкресение Христово. За източноправославната вяра много по-важно е, че Бог е възкръснал — това, че се е родил е повод за празнуване, несъмнено, но не е по никакъв начин “най-велико” и “най-светло”. Родил се е като човек. Всеки ден се раждат хора. Важното е не толкова раждането му като дата, като честван ден, а това, че се е жертвал и по божествената си благодат е решил със страданията си да изкупи греховете ни и да ни спаси. Възкресението е истинският християнски празник, най-светлият и най-великият.

Но напролет не е добро време за покупки — затова пазарната машина много по-силно експлоатира Коледа, Рождество и Нова година. Защото идва краят на финансовата година, идват тринадесети заплати и новогодишни премии, разчистват се сметки и заеми… Идеално време за пазаруване — огромна разлика с някаква си пролет.

Другото голямо изнудване е това с дарителството. Лицемерие е цяла година да се мълчи и само по празниците всички изведнъж да се сещат за болните деца и за сирачетата. Разберете, децата имат нужда то помощ целогодишно! Не в един ден и особено не с измислени SMS-кампании, дето не е ясно изобщо каква част от парите отиват наистина при децата.

Ако можете да помогнете на някое дете, направете го сами, без кампания — започнете от днес, като кажете една добра дума, похвалите и поиграете с вашето или с някое близко дете или пък му направите малък подарък, като го заведете на детски театър или цирк, да речем. Започнете от утре, като с парите, които сте спестили от кампанийната благотворителност на всякаквите медии отидете в някоя детска градина и попитате от какво имат нужда. Или направо в някой от домовете за сираци. Не е нужно да давате всичките си спестявания и всичкото си внимание наведнъж — по-добре давайте по малко от ресурса си през цялата година, през седмица-две или когато имате време и възможност.

—-

И накрая, истинската благотворителност на хората, четящи в мрежата и адекватни на процесите в нея е помощта за организациите, които поддържат в мрежата софтуерната свобода, споделимостта и достъпността на изкуството, електронните права и развитието на технологиите.

Вместо да давате пари за ненужни подаръци, които или ще забравите в някой шкаф, или ще изхвърлите при първото пролетно почистване догодина, изберете си достойна интернет-кауза и я подкрепете. Вместо да купувате за много пари лъскава електронна играчка на детето си, заведете го на разходка в парка, отделете му цялото си време само за него и парите ги дайте на хората, които с такива дарения защитават свободите и правата на интернет-потребителите.

Моят списък е с разтегливи граници и всичко зависи от това колко пари ще мога да отделя, но мога да кажа, че започва с Debian project, Wikimedia Foundation, Electronic Frontier Foundation и не на последно място, разбира се, Free Software Foundation.

Както казах, изберете софтуерната свобода или друга достойна кауза и я подкрепете. Това поне има значение :)

Отглеждане на дете. Първи зъбки

От седмица имаме първите зъбони. Миналата седмица приятели дойдоха на гости, радваха се на Светли и после като прибирахме нещата в кухнята, двамата с Краси забелязахме нещо мъничко и беличко на горния венец. Нещо като малко парченце сдъвкан хляб, само че си стои там, не се маха, пък и остричко на допир. Първият зъб; след него съвсем скоро се появи и втори под него — долен резец от същата страна. Разбрахме, че има второ зъбче по странния звук, дето се чуваше понякога — просто детето с огромно учудване и изследователски ентусиазъм си търкаше зъбките един в друг.

Времето преди показването на първия зъб беше ужасно изтощително за нас. По цял ден рев, разнасянето на ръце почти никога не помагаше, после трудно заспиване и цяла нощ пак будения и пак разнасяния. Иначе ние винаги си го гушваме и носим, пеем му и му говорим успокоително, когато е тревожен и раздразнен. Но никненето на първите зъбки беше някакъв пик на всички тези дразнения, тревоги и занимания. Пак имах да довършвам един малък проект и на моменти ми идваше много с всичкия този стрес, но се справих някак. После като казвам, че мразя “уеб”-а, не се шегувам :) И Светко се справи — сега вече и да растат скоро нови зъбки, поне знае какво да очаква и как да го преживява.

Донякъде тайничко си се надявахме заедно с първия да се покажат още поне два-три — не за друго, ами за да са по-малко на брой тези кризи на зъборастенето. Но и два са добре. Долните зъби от някак доста време си личат къде ще са, като изпъкнали и отбелязани са на венеца. Затова си мислех, че първият ще е долен резец, но те се забавиха и горният ни изненада всички. Казват, че колкото по-късно се появят зъбките, толкова по-здрави ще са. Нямам идея колко в това е вярно и колко е чисто суеверие, а и няма значение.

Много по-важно е, например, че има някакъв проект за флуориране на питейната вода. Днес Любо ми препрати линк към сайт и петиция по въпроса. Стреснах се. Може да е особено вредно точно за малките деца. Не стига, че бебетата и децата масово получават флуор през млякото, не стига, че т.нар. “трапезна” вода е яко напомпана и тя с флуор, ами сега искат и най-обикновената чешмяна вода и нея да отровят! Да, отравяне си е — в много други страни в Европа има вече принципен отказ от флуориране на водата. Доказано е, че влияе много вредно на малките деца, дори и възрастните е добре да избягват по-голям прием на флуор.

А не, не стига това, ами освен водата ще флуорират и солта. За да е по-сигурно… Нямам думи. Имаше един виц от времето на “ранния преход”, дето американец питал нашенски големци дали имаме вода, казали му че сме на режим. Питал дали имаме ток, казали му че сме на режим. Дали имаме храни — на купони сме. Накрая човекът мислил, мислил и подпитал “А с атомна бомба пробвахте ли?”…

Петиция срещу флуорирането на питейната вода — вижте и вие. На сайта има и доста разяснителни документи и препратки към външни ресурси по темата.

Не правете това на емисиите си

Feedburner е отвратителна услуга. Не, не скачайте веднага, ако сте от любителите й — наистина, като помислите трезво и не-фенски ще видите, че от записване във Feedburner или някакъв подобен сайт нямате никаква, ама никаква нужда. Ползата е пренебрежимо малка, даже твърдя, че е спорно дали изобщо я има, а вредите са доста и много досадни.

Защо се използва такава услуга всъщност? Има много обяснения, че така всички емисии от няколкото сайта на човека били на едно място (и какво като са на едно място?!?, чудо голямо), че всъщност фийдбърнър нормализира емисиите и това е много полезно и ценно (да, полезно е, ако блогът ви бълва нестандартни емисии — ако е така, помислете да си оправите сайта, вместо да го натиквате през външен нормализатор). Всички тия обяснения са толкова прозрачни… Ясно като бял ден е, че с feedburner всъщност се цели не друго, а преброяване на читателите на емисията. Толкова, нищо повече…

И защо който така живо се интересува от живота на емисията си не използва свой си лог-анализатор? Където може не само това, ами и всякакви други статистики да види, да си прави планиране по страници и да си поставя цели дори. Да, вярно — ако нямате достъп до логовете си, нямате начин да си сложите софтуер за анализ и статистика. То останаха ли хостинги, дето да не дават логове? Да ги кажем кои са, та хората да знаят да не ги ползват. А, и сигурно сред безплатните блог-хостинги също има някои, при които няма достъп до логовете.

Значи какво излиза — оправдано е, защото нямате начин да си виждате кой чете емисиите ви, само ако сте на блог-хостинг, който не дава достъп до логовете на блога ви. Но не е това определящото явно — доста блогери прекарват емисиите си през фийдбърнър, въпреки че са на свой домейн и хостинг и явно виждат логовете.

Feedburner нормализира емисията, да. Пак казвам — ако емисията ви има грешки, най-правилното е да си оправите сайта. Защото много вероятно е тези същите грешки, които правят емисията невалидна, да правят и html-кода на страниците невалиден. А уеб-страници не се “прекарват” през такива нормализатори, няма как — трябва да ги нормализирате. Ако някаква грешка в блог-софтуера ви е причината или пък ако несъвместимост или лоша настройка на приставки прави кода невалиден, значи чисто и просто трябва да оправите това.

Неудобството от Feedburner? Основното неудобство е, че след като емисията мине през него, цялата функционалност на блог-софтуера за разделяне на емисиите по някакъв признак (категории, етикети, автори, дата и т.н.) отива по дяволите. Започнах в свободното си време да реорганизирам агрегатора “Свободна планета” и опитвам част от блоговете да филтрирам по категории и етикети. За “нормализираните” емисии няма начин. Но дори и да не става дума за общ агрегатор — в личния ми настолен агрегатор не мога да разделям емисиите, така ли? Независимо какъв URI търся в някой “нормализиран” блог, винаги ми се връща заглавната страница на емисията от Feedburner. Страхотно, няма що…

Никога не бих направил това на емисиите си. Ползвал съм Feedburner за кратко преди време (още преди да ги отнесат и тях Гугъл) и така и не видях услугата им да ми добавя някакъв ресурс. Ако толкова много се интересувам от броя на четящите емисията ми, даже не поглеждам към лог-анализатора — достатъчно е да видя статистиката на записалите я в уеб-агрегатори като GoogleReader, Bloglines и др. под. Но не бих натикал емисиите си във Feedburner, не мерси…

Блоги-блоги

Я да ви избложа аз…

Докато пиша това, голяма част от активните блогери в София, да кажа “представителна” част от активните блогери се “самоизбложват” в едно от “Кривите”. Това, което, както каза exodus, е приютявало и приютява какви ли не ИТ-сбирки — като почне човек от ежеседмичната линукска среща, после продължи с пак ежеседмичната интернет-среща, с всякаквите “раздумки на по чашка, дето по си разбираме какво искаме да си кажем” и свърши с редовните такива “довършвания” на всичките лекции, баркамп-ове, уебтех-ове и опенфест-и.

Видяхме се с emicha малко по-преди и се подгряхме с кафе в “Чартър”, след това на път към “Блогеда“та опитахме малко нощен фото-стрийт с подръчни средства. Разбирай — без стативи, с треперещи от студа ръце и без “течна стабилизация” ;) Високото ISO понякога върши чудеса, поне като стимул човек да извади апарата и да види, аджеба, какво ще излезе на iso1600 ;)

Кривото ни посрещна полупразно, с малко ни беше изпреварила izida. Тримата “открихме” събитието и за първата поръчка към нас се присъединиха и mikeramm, после Дачев (я, имаме награда за двойно линкване;), emu, neeann, после хората започнаха да прииждат на малки групи и поединично и съвсем скоро бяхме цяла малка армия. Много познати лица, малка част от тях — познати и офлайн, повечето — с проличаваща си блог-идентичност. Практически заехме всички маси в тази част на мазето и за пореден път “изправихме Кривото”. Бого ме запозна наживо с oggin, с когото успях да разменя две-три думи и едно оптимизиращо “наздраве”, на масата им се заприказвах с divedi. Който беше заинтригуван от моята съвсем скорошна вметка, че съм отказал на Гугъл. По тоя повод с крокодилещия се наблизо maniax отсякохме, че Гугъл не са готини и не струват, обаче в Дъблин пият много, много пият и това ги реабилитира в някакъв смисъл.

После се завъртя всичко, посмесиха се компаниите, nb обиколи масите с wordpress-овска наздравица, muffty дойде до мен на нашата маса и се видяхме и с него, обсъдихме с каква валута се плаща на такситата в някои по-особени ситуации. Григор видях за съвсем малко, но пък Пейо не пропусна да ме изтормози с присъствието си. Е, сефте… и аз не му се дадох. Мечкоубиец такъв! :) На една от масите, предназначена най-вече за яко хапване се видяхме и с yovko и emerald. Отдалече и от ниско (защото е висок) се забелязваше nabludatel, когото аз веднага познах, а той пък ми каза, че не си приличам на аватара. Всъщност доста хора го споменаха — май Izida беше първа още в началото, после и други ме обвиняваха… ама какво да направя, като на снимки излизам юбавец… тъй де, като се обръсна, не като сега. Хм, е, и като не съм така напълнял, като сега… А и го нямам все под ръка Tux да позира с мен на рамото :)

И много още други хора бложеха наживо, разбира се, но пък и хем много не познавах или не разпознавах наживо, хем и много не успях изобщо да видя. Тъй че сто на сто пропускам много хора, но пък сигурно и доста хора мен не са видeли. Не видях със сигурност doncho, kaladan, zbrox, gf… Липсваше и например george, ама то пък вярно че той далеко… Е това не им разбирам на блогерските срещи — не мога да правя така бързо връзката онлайн-офлайн. Да не говорим, че ми е някак силно нетипично да свързвам онлайн-личностите с отделни хора в разговори наживо. Така е, идва си с онлайн-живота… и аз не виждам нищо лошо за мен в това. Даже се чудя как хората предпочитат да се видят наживо, когато блогсферата е толкова яко място. И все пак беше готино, не отричам ;)

Блогираните атакуватНямам много снимки, даже от наличните една-две едвам “стават”, но доста хора фоткаха, пускаха и трескавиците, така че сто на сто ще има освен текст и фото-визия из блозите. Ама хайде, да мушна една фотка и аз (сори, момчета, ама нали знаете — блогър застанал, блогър излезнал ;) nota bene: следващия път да не ги жаля и да тряскам със светкавица).

P.S.: Цяло чудо е, че от толкова много линкове не съм сбъркал поне един… трудничко е, като писането в блога и помагането по приспиването на Светли вървят заедно. Много поздрави и от него, каза едно “а-гуу-да-да-да” специално за блогерите. Май :)

Movable Type е свободен софтуер

От вчера, 12-ти декември, Movable Type е свободен софтуер. Както казват в началото на обявлението, “от днес и занапред“. Лицензът, който е избран е GNU GPL версия 2. Тази новина се очакваше вече доста месеци, в сайта на MT имаше раздел за MTOS (Movable Type OpenSource), който до днес си стоеше практически празен. Сега цялата разработка и цялата енергия на общността около MT се насочва към свободната версия на платформата. Хранилище за кода, управлявано от Subversion, Уики-раздел, инструкции за инсталиране под различните системи, част от наличните приставки и те са под GPL. Предполагам, че с развитието на проекта като свободен софтуер вниманието към свободността и на приставките ще е все по-голямо. Както е например с приставките на Drupal — там код не може да се качи в сайта, ако не е със свободен лиценз.

За тези, които не знаят — Movable Type е блог-платформата, която промени света на блоговете преди няколко години. Ако знаете за WordPress, представете си нещо, което до съвсем скоро беше много по-мощно като основа за градене на сайт. Според някои и днес WP е технологично по-ограничена среда от MT, но свободността на WP беше това, което винаги даваше тласък и увеличаваше общността на потребителите му. Някои типични за блогсферата неща, като обратните свързвания (trackbacks) са измислени и въведени именно от Movable Type.

MT отдавна се опитват да излязат съвсем “начисто”, като свободен софтуер. Кодът и преди си беше достъпен, но не беше свободен — не беше гарантирано достъпен. Както сами казват в обявлението, едно от решаващите влияния за решението им е била фигурата на Джоичи Ито. Ито инвестира в Six Apart, компанията зад MT още в началото й. Бидейки сам един от най-влиятелните в света на свободната култура и web2.0-предприемачеството, няма как да не въздейства.

Новата свободна версия на MT на практика е даже малко по-богата функционално от последната несвободна версия MT 4.0. Всички приставки, теми и шаблони, целият API от старата версия са напълно съвместими с MTOS. Това прави безпроблемна миграцията на сегашните потребители на MT4 към MTOS.

Вече и аз се изкушавам да разгледам по-подробно и “отвътре” MT. Досега ме привличаха функционалностите, но ме отблъскваше несвободността. За мен тя е по-важна, затова никога не съм пробвал да развия по-обширен уеб-проект с нещо като MT. Затова и тук ползвам Drupal. Но определено вече и MT си заслужава вниманието. За малки сайтове и единични блогове WordPress сигурно пак ще е по-подходящ, най-малкото много хора са му свикнали. Но за всеки проект, който би се чувствал по-удобно в кожата на Drupal вече подходяща свободна алтернатива е и Movable Type.

Имате данни, но не търсим това

Онзи ден бях на изпит, кандидатдокторантски в СУ. Борех се сам за само едно място, това по история на философията на 19 век към катедра “История на философията”. Изборът ми на специалност далеч не беше случаен, философията на 19-ти век ми е интерес, който с кратки прекъсвания съм поддържал почти през цялото време. Втората причина да избера точно “Ново време, втора част” е, че исках да продължа работата си по изследване на Интернет — след дипломната работа, чиято тема беше “Онтология на авторските права в Интернет”, сега бях решил да започна да се занимавам със сравнително изследване на влиянията на философията на 19в. върху съвременната нагласа. Най-вече влиянието на анархизмите и донякъде и на марксизмите върху концепциите за свободен софтуер и култура, върху тези за отворени и общоприети правила в интернет-стандартите и т.н. Много е говорено за влиянието на позитивизма и последвалите го прагматизъм, утилитаризъм и т.н. върху всякакви съвременни нагласи, но малко по-късно появилите се анархизми са били все пренебрегвани. Всъщност това не е изцяло теза за 19в., но и никой не е казал, че точно така щеше да ми е формулирана. Ако ме бяха приели за докторант. Ако.

Накратко, не ме приеха. Не ме и скъсаха — просто не ме допуснаха да вляза. Понеже доста приятели знаят, че щях да кандидатствам, ще разкажа какво стана. Няма да имам сили да разказвам подробно на всекиго всеки път. Даже с усилие се настроих да пиша това сега, и то с два дни закъснение.

Преди да продължа, нека тези, които имат впечатления от друга специалност имат предвид, че става дума за специалност “Философия” в СУ — това, което само 6-7 години преди да му прекрача прага като първокурсник е било сърцето, гнездото, люпилнята на партийните стратези, интелектуалният елит на цялата поддържаща идеологическа структура на комунистическата ера. Това е била специалност, в която философия се е учело докъм 1947г. След това под огромен партиен натиск преподавателските места на известни български философи от началото на миналия век, като Димитър Михалчев и Иван Саръилиев, например, са буквално “разчистени”. И на тяхно място след 47-ма идват политически назначени верни на партията кадри, които започват да налагат еднообразието на курсовете, продължило практически чак до промените през 1989г. — “Истмат” (Исторически материализъм), “Диамат” (Диалектически материализъм) и История на БКП. Сигурно е имало и още двайсетина подобни дисциплини, включително и няколко общи историко-философски, но пак пречупени през призмата на партийната трактовка. Може и да е имало — не зная, за щастие съм следвал след този период.

Та разликата между тази специалност и другите може да е в това, че в нея нищо не става непредвидено или по обявения начин. Особено когато става дума за докторантски места. Може би в някои технически или някои от другите хуманитарни специалности наистина държат на ИЗПИТА за докторанти. Във “Философия” държат на ПОДБОРА. А той започва преди изпита и всъщност самият изпит е само формално част от него. На практика изобщо не е важен. Трябва да са те “харесали”, трябва да са те “подбрали”.

—-

Доста време след семестриалното си завършване и скоро след дипломирането и промоцията ми реших, че е крайно време да отделя време за работата си по философия. Това значи да запиша докторантура, която ще е адекватна на интересите ми и да се подготвя достатъчно добре, за да покрие приемните стандарти. Което и направих, но, както се оказа — само формално. Защото съдържанието на тия стандарти е субективно, а не обективно — не ти се доказваш на изпита, а те преценяват дали да те вземат.

Но по ред на номерата… Първо имах сблъсък с бюрократичната машина на СУ, за пореден път. Ако някой ви е казал, че СУ е подобрил управлението си през последните десетина години, да знаете че или е заблуден, или откровено лъже. Вярно, вече не използват мониторите на компютрите за подпора на дебелите тефтери. Но качеството на обслужването не се е подобрило. Накрая, след няколко пъти ходене из канцелариите, се сдобих и с лелеяния “докторантски справочник“. Трябваше да си го купя.

Обяснението, което ми дадоха беше, че “понеже университетът нелигитимно и в нарушение на правилата се е съгласил да приема документи на кандидатите, съдържащи копие на дипломата, което не е заверено нотариално и понеже цената на една нотариална заверка е горе-долу колкото справочника, затова сега нека кандидатите да приемат, че като компенсация трябва да си закупят справочника”.

Който иска, нека го прочете отново. Аз в първия момент не повярвах на ушите си. Това били думите в телефонната слушалка, които юристката на факултета (или на университета, знам ли) каза на секретарката на катедрата, когато ходих да си търся конспект. Не мога още да го повярвам — това е човек, който очевидно е с юридическо образование, а аз, без да имам изобщо такова образование, ясно виждам, че такова обяснение не може да е правно. Ама в никакъв случай. Все едно — може сега ако някой от чиновниците във ФФ прочете това да се възмути, че постъпвам неколегиално и неетично, като издавам такива неща и те, видите ли, злепоставят специалността и факултета… Специалността, драги ми смехурковци, е злепоставена отдавна. И вие нищо не сте направили откакто съм влязъл в тоя факултет, за да я поставите поне малко по-добре. Добре, че “специалността” не е философията.

—-

Отидох на 5-ти декември на изпит, след като доста дълго се готвих по-общо и последните седмици — концентрирано и систематично. За мен това не е малко време и не е малко ресурс, защото е трудно да се отдели дори и един час за учене в стая с бебе на половин година. Ние сами гледаме сина си и в същото време аз работя от вкъщи на свободна практика, за да изкарвам пари за отглеждането му. И за някоя и друга такса за “докторантски справочник”. Само който не е работил и учил така, не знае колко лесно е да се отделя време за подготовка за кандидатдокторантски изпит. Тъй че бях добре и подробно подготвен, не само с учебникарските факти, а и с мои си малки разработки, водени от интересите ми в дисциплината.

Първо се изненадах малко, че пред залата бяхме само пет човека. Вярно, това е само за едната от катедрите, “История на философията”, но доколкото разбрах после и за другите две катедри напливът не е бил чак огромен. Малко след 9 часа вкупом дойдоха Димитър Денков, Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Хараламби Паницидис и квесторът, секретарката на катедрата Росинка Тодорова. Разбираемо защо, всички бяха с приповдигнат дух и в добро настроение — 5-ти декември е празник за факултета, в аулата имаше промоция на дипломанти, речи по случай 110 години от завършването на първия випуск на факултета и обсъждания на кръгла маса с колеги от БАН и другите университети. С една дума — празник. Аз лично искрено съжалих, че не мога да се отдам на такова празнуване и да ида да слушам лекциите и да се видя с познатите ми докторанти, защото по същото време бях на изпит.

Аз бях единствен кандидат за мястото и Хари Паницидис дойде при мен с една шепа сгънати листчета — да си тегля сам и да си пиша сам каквото съм си изтеглил. Не пропусна преди това да ме попита леко учуден (както ми се видя тогава, а както сега ми се струва, като си спомням — раздразнен) защо не съм идвал на консултация при тях. Аз хлъцнах искрено учуден и смутолевих нещо, че съм говорил с Емилия Минева още за дипломна работа. Което си е живата истина, на практика тя сама тогава ми подхвърли идеята — макар че нейното, разбира се, беше за сравнение на влиянията на различните марксизми. И евентуално малко анархизми, но по-скоро не, защото тогава тя беше, който работеше по анархизмите и подготвяше сборника “Класици на анархизма. Антология”.

Бях подготвен за който и да е въпрос от конспекта, включително и за въпроси за Киркегор и Соловьов. Философи, каквито, както се шегувахме после с Ванката, днес вече няма, защото има лексотан. Тоест лекуват ги. ;) Падна ми се “Човек, общество, история — О. Конт, Дж. Ст. Мил, Х. Спенсър”. Започнах да пиша почти веднага, въпреки че Паницидис нещо се засуети около мене, замърмори “надявам се да сте чел”. Когато Жоро Каприев разбра от него какво ми се е паднало, се обърна към мен, каза “ох, Спенсър” и закима с глава, “е, нищо, успех, успех”.

Всъщност можех да пиша по всеки въпрос. Но ми хареса, че ми се падна точно този за позитивизма. Харесва ми — не че не зная другите, просто по този ми беше и приятно да пиша. Не заради Спенсър — Спенсър е идиот, истинският гений във въпроса за мен е Мил. Та писах, направих си блок-схема в черновата и после я следвах. Изписах нагъсто 7 страници и реших, че толкова стигат и ги предадох преди края на времето. Паницидис стоя на един стол край мене първите десетина минути и нещо ме гледаше — и аз нямам идея защо, квестор си имаше.

И излязох от “стъкленото” на четвъртия етаж с чувство за добре свършена работа и изпълнен с ентусиазъм. Успокоил нервността на сутринта, вече бях изпълнен с нетърпение да обсъдя на устния изпит други теми от дисциплината и евентуално и идеите ми за дисертация…

—-

Изкарах някак три часа навън, пих на обедна почивка кафе с Андрей, той попи от този ми ентусиазъм и ми се зарадва за това. На връщане се видях с Ванката Миков, който беше дошъл от БАН за въпросната кръгла маса по случай празника. Говорих и с него и макар на всички да казвах, че “може и да не ме приемат, то не се знае”, всъщност бях настроен, че съм показал достатъчно знания 1) и ентусиазъм и ангажираност 2), за да вляза.

Устният изпит продължи точно една минута и половина. Всъщност устен изпит нямаше — толкова продължи недопускането ми до устен изпит. В кабинета бяха хората от комисията за дисциплината — Паницидис, Емилия Минева и Асен Давидов. Като влязох, ги почаках малко, бяха ми обърнали гръб, наведени нещо над масата. После видях, че през цялото време се готвеха да излизат. Давидов беше с навлечено яке, а Минева се готвеше да си взима и тя дрехата. В дъното цъкаше на стария си компютър Александър Андонов, дипломният ми ръководител. Не зная дали е бил там и по време на обсъждането, най-вероятно е бил, а това изобщо не е готино, според мен. Като сложим и бързането “да си ходим”, отношението е така отвратително, че е цяло чудо, дето все още в тая специалност им идват кандидати за докторантури…

Буквално думите, с които почна Паницидис бяха, че “Ние прегледахме текста, но за съжаление според нас има доста пропуски и не можем да напишем повече от 4.25. Това е и оценката, която ви поставяме. А то, за съжаление значи, че не можем да продължим.” Прав си е — за устен изпит трябва минимум 4.50 от писмения. Хитрата уловка в случая е, че в специалност “Философия” оценката от писмения не се “поставя” а се “избира” след като вече е взето решение дали тоя човек да се пусне нататък или не. На практика това е “зачот”, булева стойност, “да” или “не”. Дали ще ми пише 4.25 или 3.00 — практически разликата е никаква. 4.25 в случая е застраховка да не им поискам преразглеждане. Тоест “добре е, браво, почти да успеете, колега”. Дрън-дрън.

После и Асен Давидов каза нещо, колкото да не е без хич — той пък каза, че не е видял достатъчно за Спенсър, а той това чакал. И Минева и тя за приглася “да, о, да — Спенсър, ами при Спенсър темата за човека, това е много интересно, то това е най-…, и аз самата чаках да чуя за Спенсър, а то само една страница накрая”. Вижте сега, колеги — ако толкова искате да разберете нещо за Спенсър, прочетете си го. Надявам се, че сте го чели, затова отдавам тия възгласи на някакво очакване за покриване на норми, което очакване аз не съм удовлетворил.

Да, ама не е и така. Защото Паницидис на два пъти в това съвсем кратко “късане” ми каза “Имате данни, личи си, че сте чел много, но ние просто търсим друго”. Всичко е ясно — “имате данни”, “чел сте много”, но сори, ама не ни кефиш, ние имаме други планове за тая докторантура. От този момент ми стана ясно и само закимах усмихнато с глава и чаках кога да им затворя вратата отвън.

Асен Давидов реши да повтори Паницидис с това “имате данни”, но реши и да го допълни с “но имаше някои малко неясни и може би дори противоречиви момента в текста”. Е тук смръщих вежди и щях да го питам къде по-точно, да ми каже пасажа. Емилия Минева вече се обличаше и ме гледаше като натрапник, който как вече не е разбрал намека и не се е пръждосал. Но все пак почнаха да ровят из текста и да търсят “противоречието”. Защото може всичко да съм писал, но противоречия или неверни неща сто на сто няма. Намериха накрая нещо, цитираха ме, че не съм обяснил достатъчно ясно идеята за свободата в принципа за вредата (harm principle) в утилитаризма на Мил.

Ми хубаво — не е ясно, не е подробно, не е и гениално. Ама аз кандидатствам да уча, бе! “Доктор” е образователна степен, каквато е и “бакалавър” и “магистър”! Не съм написал всичко, не е гениално — ами научете ме, образовайте ме. Ръководете ме в това тригодишно изследване в темата на дисертацията ми. А не ми се оправдавайте, че “то е хубаво, имате данни, ама не е това, което търсим”! Какво търсите?!? Хората на крака ви идват, кандидатстват ви, а вие ги гоните и местата остават празни. Търсачи…

—-

Това, което беше върхът и заради което два дена не мога да се събера да напиша кратко “не взех изпита”, а вместо това два дена по-късно пиша огромна статия беше, че пак, за втори път за деня, в кабинета ме попитаха “А вие защо не сте идвали на консултации?”.

Разберете ме правилно — консултациите са нещо, което се прави след като вече има тема, по която се работи. След като студентът е влязъл в университета, а не преди това. След като дипломантът има одобрена дипломна тема, а не преди това. Преди това е само въпросът за одобряването на дипломната тема. Преди това консултации няма. Има след като докторантът вече е приет и започва да работи и готви докторската си дисертация. Не и преди това.

Студентите, дипломантите и докторантите се консултират с преподавателите, чак когато има работа, по която да се консултират. Консултацията е работна среща, на която се обсъждат проблемите в работния процес на докторанта. Консултацията не е предварително подмазване и лицемерничене. Поне не е според мен. Затова не ви отидох на консултация. Не ми и хрумна сериозно, макар на няколко пъти да се бях питал пред приятели “дали не е добре да ида да ги питам дали мястото не е запазено, щото нали така стават тия неща в нашата специалност”. И не отидох, защото според мен така трябва. Критерият за приема е изпитът — условията му са публикувани в наредбата, конспектът е в платения справочник. Всичко друго е подмазване.

“Ето аз съм си в кабинета, Емилия и тя — имаме приемно време, е-ее?” Такова “е-ее”, с жест с разперване на ръцете, което казва “е как така, как не ви е срам — да не дойдете на консултация и да искате сега на изпит, е-ее?”

—-

Казаха ми да пробвам пак отново, щели даже да отворят пак мястото. Защото, видите ли, сега и те съжалявали, “защото сега ще ни вземат мястото от друга специалност”. Да съм бил дошъл пак, имал съм данни, настоявали, пък и да не съм се обиждал, то е обективна критика.

—-

Цял ден бях като ударен с мокър парцал. Към три часа снимах из Докторската градина, после звънна Ванката, свършила им кръглата маса и да се видим. Видяхме се и двамата заедно се убеждавахме в своите си тълкувания на случилото се. Горе-долу еднакви, разбира се — то е ясно какво е станало.

И все пак аз не съжалявам, че кандидатствах. Доста ми е обидно и ужасно много съм разочарован. Но не съжалявам. Ако не бях доволен от писмения си или ако не се бях подготвил по целия конспект или пък ако не ми харесваше дисциплината — тогава може би щях. Но са ми полезни прекараните дни и седмици в четене на всякаква литература по въпроса. Доказах и на себе си, че с 90% четене в Интернет човек пак може да се подготви по философия. Стига да има нагласата и културата да чете от екран, както би чел и книжни тела на маса в библиотека.

Това, което се надявам, е да не си създам лошо чувство към философията на 19в. Е, Киркегор и Соловьов може да ги прежалим ;) Шегувам се. Мисля, че няма да се отдръпна — един изпит при хора, които са си били решили, че няма да ме вземат, защото “търсят друго” и защото “не съм ходил на консултации”. Ами да, звучи тежко и важно, ама не ми е проблем, даже никакъв. Специалност “Философия” просто не струва.

Моят съвет към всеки, който има интереси в областта, е да отбягва българските “академични” институции и среди. Нещо навън, в някой истински университет — да. Нещо отдалечено, онлайн, нови медии, интернет-университети, дори и само гледане на записи от лекции в Бъркли — да. Но иначе не си струва. Поне в днешно време. След години — кой знае…

Затворена отвореност

или “Гугъл — на всяка манджа мерудия”

Зашумя се около платформата “Android” на Google и веднага бърборенето така заля мрежата, че по-трудно се откриват новините около проекта OpenMoko. Аз като казвам, че Google и нищо да не правят, просто “стъпват тежко” и всички се изпотрепват да ахкат и охкат със замечтан поглед към тях…

Да сме наясно — отворената и свободна платформа е OpenMoko, а гугълският Android е несвободен софтуер. Не знам доколко изобщо е и “отворен”. Но всички се прехласват по него, защото от Гугъл са обещали едни 10 милиона долара, дето ще ги раздадат на разработчиците на приложения за платформата. Абе хвърляме тука едни пари и гледаме как се бута тълпата…

Android изобщо не е “Open” и “отворено” е само звученето на името на създадения за целта консорциум — “Open Handset Alliance”. Докато OpenMoko е свободен софтуер изцяло (GNU GPL) и се разработва прозрачно за общността вече доста време, дори външният дизайн на първия смартфон на проекта, Neo1973, е лицензиран под CC-BY-SA. А “андроидът” от своя страна е само помпозно обещание от Гугъл и засега си е изцяло несвободен софтуер. В лиценза му пише много неща, все типични за собственическите лицензии, но се открояват някои очевадни не-“Open” клаузи:

…in order to use the SDK, you must first agree to this License Agreement. You may not use the SDK if you do not accept this License Agreement…

…Google gives you a limited, worldwide, royalty-free, non-assignable and non-exclusive license to use…

…you may not extract the source code or create a derivative work of the SDK…

…you will not remove, obscure, or alter any proprietary rights notices (including copyright and trademark notices)…

и т.н, и т.н.

Какво си говорим… “Open” — дръжки.

Единственото отворено и свободно в цялата бъркотия е едно ядро Линукс, приставка за Eclipse и браузърно ядро WebKit. Но тях и няма начин да не ги пуснат, представете си да си позволят да затворят Линукс или Уебкит.

Да, вярно — обещават, че по някое време през 2008г. ще публикуват платформата като свободен софтуер, съгласно условията на Apache License. По някое време в бъдещето. Дотогава “Андроид” не е нищо по-различно от целия куп всякакъв собственически софтуер. Дори я няма естетската лъскавина на продуктите на Apple, заради която понякога частичната им затвореност се неглижира от някои.

На фона на всичко това статията в английската Уикипедия за Андроид започва така: “Android is an open source mobile phone platform…“. “Open source”?!?

Всъщност не е важно как се нарича поредната измислица на Гугъл. Не е важно и че някои прекаляват с вмъкването на думичката “open” само за замазване на очите. Както например Майкрософт с техния Office “Open” XML, дето е всичко друго, но не и “open”, но пък вижте как готино звучи — даже може двама-трима да се заблудят и да го объркат с OpenOffice. Което е съвсем, съвсем друго нещо, настолен офисен пакет с много повече ресурси, функционалност и престиж, но от кого да крадат ресурс Майкрософт, ако не именно от тези, дето го имат? А всички знаем, че Майкрософт от началото на съществуването си е компания, градила се изцяло на кражбите на идеи и реализации от конкуренцията.

На фона на OOXML Android си е цвете за мирисане. Пък и обещават добрите батковци и каки от добрия Гугъл да го публикуват под свободен лиценз — какво по-хубаво?

Какво по-хубаво ли — ами Neo1973, това е по-хубавото. С нетърпение чакам официалната промоция на първия продукт на OpenMoko и вече съм сигурен, че следващият ми телефон ще е Neo1973. И сега може да се купи, но това е версията за разработчици, не е все още крайната за потребители. Почти всеки ден в планетата на проекта се появяват обявления за нови версии на програмите и на изцяло нови програми, нови идеи за платформата. След като Qtopia закриха проекта си Greenphone и в заявлението си казаха, че една от причините е да не се разпокъсват силите на разработчиците и дизайнерите на свободни смартфони, тоест на практика казаха “проектът ни се влива в платформата OpenMoko”, бъдещето за истински отворените и свободни мобилни комуникации изглежда добре. :)

СимпълСтудио, сезон 1

Първият сезон на СимпълСтудио започна! От утре, 1 декември до 10 декември в екипа на проекта ще очакваме вашите идеи.

SimpleStudio е проект за развитие на свободната фотография, който се задвижва от първоначалния си замисъл през всичките си досегашни работни перипетии от yovko. Наоколо сме другите, малък екип, които засега само с ентусиазма си, свободното си време и с трезвата преценка на “още две очи” опитваме да помагаме нещата да сработват. Целта на този проект е да популяризира и подпомага свободното изкуство, разбирано като творене от лична, вътрешна принуда и в културна среда, основана са свободното споделяне.

Продуктите, които студиото в сезоните и отделните си сесии създава, се публикуват и разпространяват с отказ от някои права. Съгласно концепцията на CreativeCommons-лицензиите.

Нагласата на свободната култура е такава, че при казването “някои права запазени” се акцентира не на запазването на “поне част” от авторските права, а на споделянето и достъпността. Много по-важно в този смисъл е хората да могат да се докоснат до дадена творба, отколкото да й бъдат запазени определени авторски (издателски) права.

Разбира се, всичко това е за сметка на много по-голямата отчетливост на автора и творбата му. Защото “авторство” е нещо съвсем различно от “авторско право” и всеки автор на свободна творба си остава такъв — с подобаващото му внимание, респект и признание. На практика от свободното изкуство (и свободната фотография в случая) печелят само авторите и публиката. Може би донякъде губи издателската индустрия, но то е защото упорито си закрива очите и се прави, че такова нещо като легално свободно изкуство няма. А го има. ;)

Всеки, който има любов към фотографията и някакъв свой проект, за който има нужда от помощта на студиото, нека се чувства официално поканен да изпрати идеята си. Всяко описание на конкретен фото-проект ще бъде разглеждано внимателно и навреме. СимпълСтудио е достатъчно ентусиазиращ проект, за да ни събира за обсъждане и преценка на всеки ваш проект.

От получените проекти за фотосесии ще бъдат избрани няколко — колкото е възможно да бъдат изпълнени през сезона. А сезонът официално приключва в края на месец февруари, когато резултатът от проектите през него ще бъдат публикувани и представени.

Повече и по-подробна информация за формалната страна на пускането на проект към студиото прочетете тук.

qmail за обществено ползване

Qmail е за обществено ползване, без авторски права. От вчера, 29-ти ноември. Представяте ли си, точно qmail? Аз лично не можах да повярвам, когато видях новината за отказа от права на небезизвестния djb.

Дълги години начинът да се поддържа модерен пощенски сървър бяха горе-долу два. Ако човек идва от дистрибуциите с пакетни системи със силни зависимости, като Debian или RedHat, най-логичният избор падаше върху подразбиращия се сървър там. В по-общия случай това означава Sendmail, а в останалите — Exim или Postfix. Qmail пък като правило ползваха админите със “слакерска” нагласа. Казвам “нагласа”, защото съм виждал хора, които инсталират qmail върху Дебиан, просто защото се придържат към нагласата си от Slackware и никога не се доверяват на пакетната система, ако могат да го избегнат.

През годините в някои дистрибуции един SMTP-сървър биваше изместван от друг, някъде се появяваха съотносими поддръжки (разбирани както като ефикасност в разрешаване на доклади за грешки, така и като общност “привърженици” на дадения пакет сред разработчиците) за два или три сървъра. Ставаше все по-лесна замяната на един сървър с друг на малко натоварени системи, а и постоянно се появяваха (и се появяват и днес, в това няма нищо лошо) нови дистрибуции. Решаващи “пощенския въпрос” по свой си начин.

Само qmail си беше малко като “черна овца” за много от “пакетно възпитаните” потребители на GNU/Linux. Пък и всички сме слушали и чели приказките за това колко велик е кодът, излизащ от клавиатурата на D.J.Berstein, за така и непоисканите дълго време награди за открит и доказан бъг и т.н.

Нямам идея какво е довело до това решение за пълен отказ от права. Не съм следил qmail, а и в общото пространство не се беше появявал намек за такова решение.

Лично за мен това е страхотно, върховно! Най-свободният софтуер е точно този с пълен отказ от права.

Радвам се и чисто по дебиански, защото това ще означава, че най-накрая qmail ще може да види официалното хранилище на Дебиан отвътре. Може би дори бих го пробвал за себе си — вече са зад мен годините, когато работната системна администрация ме интересуваше. Сега администрирам себе си и за себе си.

Честито на всички! Най-вероятно дори и да не подозирате, зависите от някой qmail-сървър някъде по пътя на пощата ви.