Category Archives: Uncategorized

M-Tel IMAX – възхищение и възмущение

Пейо ни пресрещна в нощната улица с възгласа “един свободен developer!”. Тъкмо бях напуснал последната си работа, бях писал тук за въодушевлението си от пълния ми контрол на личното време, вече бях успял донякъде да посвикна и да се ориентирам в търсенето на проекти за работене. Всъщност се оказва, че най-сигурният начин човек да срещне Пейо е да се разхожда привечер в София. Е, поне за мен е така. Причината е, че и той се разхожда. :)

Имахме годишнина от сватбата и решихме да го отпразнуваме, като си подарим нещо в града. Имахме няколко варианта наум, може би щяхме да идем на театър – напоследък все се каним и все не остава време. Е, и този път не ходихме. В кината пък не даваха нищо интересно, освен в “Одеон” – то те там винаги дават по нещо интересно. “Одеон” е цяла тема за отделен разговор, затова с две думи – не отидохме.

Аз бях проверил какво се прожектира в IMAX-залата в мол-а на Стамболийски и Опълченска. Въртеше се из телевизиите реклама на “Космическа станция 3Д”, оказа се, че може да се гледа почти през целия ден – и решението беше логично. Донякъде с такава идея, но и с доста опити от моя страна за изненада излязохме. Имахме да ходим до “Св. София”, църквата. Централна София е приятно място за разходки, особено през почивните дни, когато навалицата от коли поне малко намалява. Като студент съм кръстосвал нашир и длъж тези улици, особено в кварталите между Университета и вкъщи. Но не е същото, Краси се уморяваше и ако за мен не е важно толкова да се поуморя малко, бременните жени трябва да внимават с по-големине натоварвания все пак. Имаше и вятър, опитваше се и да вали по малко. На нас ни беше приятно, все пак си ни е празник. Но мол-ът на Стамболийски е далече, няма пряк и удобен транспорт, минава се през хълмове, павирани улици… Мислехме да вземем такси, да – но решихме да се разходим.

Мол-овете са ми много странни. Днес се видяхме с Юнуз на обяд и после отидохме в същия този мол да пием кафе и да си продължим бъбренето. И точно говорихме и за това – как и защо средата, която създават ни харесва и не съвсем. Аз бях с “не съвсем”, както се досещате сигурно.

Не зная защо недолюбвам големите магазини. Мисля си, че ми вдъхват прекалено силно усещане за някаква фалшива “американизираност”. Или че не са оптимални за купувача, а по-скоро за продавачите – никой няма да си купи електронна игра, когато пазарува дрехи. Най-малкото защото наоколо няма електронни игри – обаче в мол-а има, и не само – има и хранителни стоки, и козметика. Само трябва човек да има кола с голям багажник, другото не е проблем. И каквото не е искал или не е помислял да купува – нищо, ще му го продадем.

Може би най-неприятното ми в тези мол-нагласи е фалшивата учтивост, прикриваща една в повечето случаи лоша услуга. Първият й признак е униформата. Забелязали ли сте, че служителите в мол-овете, магазините за gsm-и (всичките там “Германос”, “2be” и подобни) са с униформи, най-често доста еднакви. Преобладава ситното синьо райе, често са с широки бели ревери и неотменно им се развява табелка с името. Преди време разните американски сектанти изглеждаха така, а днес така обличат тези служители. Лично аз предпочитам да бъда обслужван от разбиращ и възпитан служител – не е толкова важно нито да е с униформа, нито да мога да му прочета името.

Нека сега никой не се обижда – нямам нищо против отделните служители в такива магазини. Говоря за нагласата, която се създава с изникването на все повече такива места.

Истинският проблем не е нито униформата, нито табелките – истинският проблем е, че на такива места отвън, тоест преди да си дадеш парите, всичко изглежда толкова чисто и спретнато, стегнато като униформата и лъскаво като бялата табелка. А когато или вече си си купил каквото ще си купуваш, или нещо се колебаеш дали ти харесва мястото и май няма да купуваш изобщо – тогава никой не ти обръща внимание. А всъщност най-ценният клиент е този, когото успееш да върнеш от вратата. В тези нови места това не го могат – може би е такава политика, може би управата е некадърна, не знам. Но всеки може да продава на дошлия да купува. Истински трудното в този занаят трябва да е да убедиш колебаещия се и да впечатлиш и привлечеш отказалия се.

В M-Tel IMAX също не умеят да служат. Да, това е работата на служителя – да служи на клиента. Конкретно кое ме възмути в това кино…

За качване към залата има ескалатор. За слизане няма – има стълби. Но нещо повече, те не са за слизане след кино. Те са за някой заблуден, или може би има някакво строително изискване за тях. Значи като отиваш на кино се возиш на ескалатора, а след като вече си си дал парите, изконсумирал си услугата и не можеш да се оплачеш или откажеш – тогава слизаш по стълби. Три етажа, ако не и повече. Надолу по аварийната стълба като говеда. Възмутително. Взехме ви парите – “айде докато още ви държи кефът от киното, давайте през аварийния изход, че ни чакат нови клиенти”. Некадърници.

Вътре залата е амфитеатрална с голям наклон – това е добре за гледане, защото няма опасност цял филм да гледам темето на някой дългуч ербап (както прекалено често ми се случва в другите зали). Но след края на филма едно момче (с, познайте какво, униформа) казва по микрофона да се изнесат всички от “задния” край на залата. Под “задния” се разбира “горния”. Трябва да се качиш около един етаж общо нагоре, за да излезеш. Умно.

Но качването не е чак такъв проблем – винаги по-трудно за трудноподвижните хора е слизането по много стъпала. Всяка бременна жена, всеки възрастен, болен, уморен, сакат човек трябва да слиза надолу три или четири етажа (не ги броих, когато избеснея не съм добре с аритметиката). Иначе из всички такива нови сгради и магазини има разлепени сини табелки със стилизирано изображение на човек в инвалидна количка, навсякъде по улиците са направили всякакви “неща” за инвалидите, има дори (неработещи) асансьори по по-големите подлези… А някой от всички тия големи акъли сеща ли се изобщо, че това стилизираното с бялото на синия фон не означава “човек в количка”? Някой сеща ли се, че идеята е да се улеснят и облекчат всички трудноподвижни хора? И че в тяхната бройка влизат не само хората в колички, ами и всеки от нас, ако си е навехнал крака или ако е зверски уморен и едвам се движи от умора и болка, всеки възрастен човек с подути и отмаляли крака, всяка жена, която е в някакво неразположение, било то месечно, от бременност или от нещо друго…?

На някъде около третия етаж надолу не издържах и отворих аварийния изход. Цялото стълбище е точно от типа противопожарен изход, с аварийни врати на етажите. От другата страна на вратата имаше лъскави пилончета с някаква цветна лента. Демек “не минавайте”. Някакви какички се развикаха в далечината (нещо от сорта на “не оттука бе, е-ей!”) и една от тях тръгна към нас. Водеше двама човека със себе си, момче и момиче – явно приятелчета, които “развежда” из владенията си.

Тръгна да ни казва да сме се върнели по стълбите, аз й обясних, че жена ми е бременна и няма да търпя да ни карат да слизаме по безброй стъпала, след като дори не са ни били предупредили. Естествено, че виках. Когато се ядосам така, не говоря обидно като думи, но мое право си е да обяснявам с какъвто тон аз си реша. Онази нещо се хвана отривисто за главата (“ох, колко ми е тежко, само да не се ядосам сега, че ще видите”) и ми казва да не съм й викал “защото…”. “Защото какво? Защо да не ви викам, че не разбрах нещо?”. Може да е казала “защото не е хубаво” или подобно, но мен не ме интересува. Интересува ме да ми осигурят по-бърз достъп до изхода на измисления им магазин. Без стълби. Обясних й още как се чувствам подведен като клиент и че това е възмутително. Накрая, след като два-три пъти неуспешно опита да ни респектира каза, че “ами мога да ви сваля със служебния асансьор, ако толкова искате”. Служебен асансьор? “Служебен”?!? “Ако искаме”?…

След това всичко мина ок, излязохме и отидохме до друго наше любимо място още от студентството ни – един китайски ресторант в центъра. Не си развалихме доброто настроение от филма, не си загубихме приятните минути с космическата станция.

Но това тук е не за празнуванията ни, а за проблемите на лъскавата фасада без никакво обслужване всъщност. А пък това, което след време, като си мисля, най-много ме впечатлява е, че горе на изхода от залата, където събираха поляризиращите очила, стоеше един едър батко. Естествено, в униформа на охрана – техните са спортни сака в убити тонове на сивосиньо или бежово, пак с табелка на ревера. Препречил “неправилния” изход, за да могат клиентите да се ориентират към посоката със стълбището. Обслужване, нали ви казвам…

Промени в планетата и едно извинение

Преди няколко дни направих промени в блог-агрегатора “Свободна планета“. Заедно с добавянето на един-два нови адреса, което се опитвам да правя периодично, изключих няколко блога. Моя лична грешка е, че не обсъдих проблемите с авторите или поне не предупредих или уведомих отписаните.

Извинението ми отива специално към Весо Колев, който може би най-малко заслужаваше да се окаже отписан без предупреждение и без обяснение. Не че планетата е някакъв супер-важен сайт, без който блогът му не може — напротив, той е един от най-активно работещите за F/LOSS у нас — както по-“скрито” технически, така и публично пред всичките си читатели от страниците на блога си. Но важна или не, планетата е работещ сайт и такава неочаквана промяна, която засяга автори и читатели е мой личен пропуск. Не на администрацията на сървъра zver.fsa-bg.org, не и на организация или екип — за планетата отговарям аз и грешките в нея са мои грешки.

Весо, извинявай за некоректното отписване! Благодаря за бързата реакция — страниците ти са отново в планетата.

Отписани са няколко други блога, като причините са две — най-често става дума за неактивни сайтове. Много от блогерите престават да пишат и изтриват сайтовете си. Втората и основна причина за отписване от планетата е пълното запазване на авторските права. Идеята на “Свободна планета” е да промотира свободния софтуер, copyleft и отказа от някои или от всички авторски (издателски) права. Това популяризиране се прави през статиите на авторите, през съдържанието, което те създават и публикуват свободно в мрежата. Колкото и да е неприятно практически да се изключва иначе интересно, но запазено съдържание, все пак със статиите с всички права запазени има формален и принципен проблем.

В близките дни ще пиша лично на всички, които са били някак засегнати от промените. Отписването не е по лични причини, а заради основната причина да съществува точно тази планета — свободните лицензи и отказа от издателски права. Почти всички от другите отписани или са с неактивни сайтове, или не блогват активно от много време, но нека и те ме извинят за забавянето на личните писма до тях. При следващи промени в планетата ще пиша предварително.

В търсене на кадрото. 21 януари 2007г.

Успях най-накрая да намеря време да обработя снимките от фоторазходката от 21 януари. Все нямах кога да се занимавам – точно на следващия ден след снимането започнах работа и съвсем не намирах време. А и бях поснимал доста – не колкото на първата разходка есента, но все пак по едно време смених картите. Тръгнахме по “Витоша” с малката групичка след станалото редовно пиене на кафе преди тръгване. Бяхме с Йовко Ламбрев, не го бях виждал от доста време, а и по някое време се появи адашът му Йовков – него пък не бях виждал от години. По пътя, някъде около заплесването ни по смяната на почетния караул пред президентството се появи Христо Еринин. И него не бях срещал много, много време – от дните, когато бирената среща в сряда все още беше “open beer bulgaria” и Йовко поддържаше сайтче, в което се записвахме, за да се запазят местата. Тази среща, вярвам, беше нещо много специално за цялата мини-общност на свободния софтуер в София тогава. След това се превърна в среща на по бира на най-различни хора от ИТ-бранша и загуби онзи си блясък.

Времето беше подходящо за разходки, може би не съвсем подходящо за снимане – много от моите снимки са с прекалено открояващи се сенки или с повече или по-малко прегоряло небе. Като разглеждах сега снимките съм доволен, че нямам кадри, които да не са на място. Някои са малко по-сполучливи, други сигурно не стават. Но всички, дори и нескопосаните, са с вложено някакво чувство, някакво настроение. Това ме радва – не искам да щракам без да влагам емоция. Остава, разбира се, да развивам техниката си – да познавам апарата и снимането. Защото кадърът освен в окото е и най-вече в снимката, а тя почти никога не е едно към едно със заснетото “наум”.

Повечето снимки са с китовия обектив, част от последните са със Super-Takumar 85/1.9, който ми го даде Пешо Стайков да поснимам с него. Такумарът е страхотно животинче, малко е по-капризен от моя S-M-C Takumar 105/2.8, може би заради липсата на многослойно антирефлексно покритие. Аз от голям ищах по размазани светли дефокуси повече го насочвах към светлината, а без S-M-C покритие трябва да се внимава и преценява повече. Нямам търпение вече да идва пролетта и да разхождам моята 105-ца в лов за цветни дефокуси. Едва съвсем малка част от снимките е правена с Osawa MC 75-150/3.8, обектив от тип “помпа”. Осава-та ми е от Марков, много удобна за варио и с постоянна бленда 3.8 – доста светла, а и е доволно остра, макар да не може чак да се бори с който и да е от другите ми обективи. Някой ден ще направя тестове на обективите и ще ги публикувам тук. Интересно ми е тази Osawa дали се представя по-добре при затворена бленда. Ако е така, си е наистина страхотно зверче.

По едно време снимахме едни момчета, които се правеха на Ямакаши. Не вярвам, че паркурът и фрийрънът са достатъчно развити у нас, че да има вече наистина способни трасьори. Въпреки това сигурно има немалко момчета и момичета, които са запленени от някой от филмите или пък са чели нещо някъде и все повече и повече се интересуват от “градското бягане”. Или от чисто физическите упражнения за преодоляване на препятствията, или дори и от естетичната нагласата на фрийръна. Не знам дали тези момчета, които снимахме се интересуват истински или просто са се правили на мъже. Може би и няма значение. Стига да не се наранят, разбира се. Не очаквах да видя скокове в центъра на София, а и те не направиха повторения – сякаш от хулигански подбуди се бяха качили на терасата на чужд имот и просто скачаха от нея. Не станаха истински хубави снимки, няма я естетиката на фрийръна, но ми е приятно, че има и такива хора в града – някой ден може да се появят наистина добри трасьори. Които ще е цяло удоволствие да снима човек.

След разходката заседнахме в “Баба Яга”, край сухото езеро. Там на по бира аз се разприказвах за това коя работа е хубава и коя не е, Йовко Йовков най-накрая взе да поснима с апаратите ни, а другият Йовко после каза, че сме го простудили с това висене навън на вятъра. Аз имах доста неща да казвам на хората, а и от следващия ден започвах в CNsys – нещо, което очаквах с интерес цялата почивна седмица.

Ако ви е станало интересно, заповядайте да разгледате снимките в тази галерия.

Трети март – край и начало

Днес е трети март, на тази дата преди 129 години Санстефанският мирен договор слага край на една странна и сложно мотивирана война, на мощта на една велика империя и на дългото и мъчително домогване на народа ни до свободата и независимостта. На тази дата се слагат и много начала – на политическата ни близост с друга велика империя, на административния, инфраструктурен, военен и културен разцвет на млада нова България.

На тази дата си спомняме героизма и саможертвата, но не чак така трагично и поетично, както го правим на втори юни, деня на Ботев. Когато честваме годишнината от смъртта на Левски пък сме настроени по-приказно, по-мечтателно и в мир с тихата, но непоколебима вяра в свободата.

Единствено на трети март мога да се вживея и аз във военните паради, проверките с траурния марш, запловете на зарята и нескритата, но не и безцелна помпозност. Защото Освобождението и всички загинали или жертвали младостта и здравето си войници и опълченци го заслужават. Заслужава го и онази родова, земляшка привързаност, която за няколко десетилетия изправя страната от нищото, от кървавата пепел на Батак и я прави една от първите сред равни европейски. И завиждам малко, защото тогава, в началото и до средата на миналия век не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя. И както днес някои хора са все още разпръснати и разделени, така и навремето всички напротив са били заедно – и в боя, където всичко е било ясно и правилно, а и в политиката, където никога не е всичко съвсем ясно, нито пък правилно.

В годините, когато няма значение държавата като територия и администрация, когато етническата отлика не е така силна или важна и когато най-големите възможни разделения са тези на езика, заплатата и мечтите се надявам, че има още място за зари, проверки и паради. Не заради кухия конформизъм на традицията, не – заради чувството, което дядовците ни са имали и което ние трудно откриваме. Чувството, че имаме нещо общо и можем да се гордеем с него. Нещо повече – че можем да градим над тези основи и да сме щастливи в българските земи. И ние, и децата ни.

Снегът на 2007г. Февруари.

Вчера в София валя. Сняг! След като дълго-дълго синоптиците обещаваха поне застудяване, най-накрая вчера, в края на февруари падна практически първият сняг за зимата. Преди коледа имаше малко сняг, да – но не се брои, истинският сняг не може да е преди зимната ваканция.

Цяла сутрин се радвах и честичко проверявах през прозореца как напредва снегът по неговите си дела. Когато преди обяд взе да вали на по-ситни снежинки се уплаших леко, че няма да остане хич докато се наглася да изляза. А по земята беше покрил само тук-там. Пътища, тротоари, алеи на междублоковата градинка – всичко беше черно от намокрените асфалт и плочки. Имаше сняг само по тревата и клоните на дърветата. Казвах си – нищо, то е нормално, тя земята е гореща след всичкия тоя пек, затова.

Следобяд най-накрая излязох да поснимам. Исках хем малко да понамалее, за да не ми вали апарата постоянно, хем и да не спре съвсем, защото си се виждаше, ще няма да се задържи много сняг. Взех на практика всичката си фототехника, без някои непригодни за задачката неща. Напълних раничката си с обективи и филмовия EOS. Не можех да я сложа на гърба, затова отиде на дясното рамо. В чантата пък подготвих Pentax-а с китовия обектив и старата Смена 8М. Отдавна се канех да почна пак да я нося, а пък и разбрах, че имало тия дни седмица на ломографията. Не че ще пращам някъде снимки, но самата идея, че има хора дето нарочно снимат със Смени навива.

Натоварен като кашик излязох от блока и се запътих към Северния парк. Поснимах за около час, преди да почна да мръзна. Странна работа – ако беше нормална зима, щях отдавна да съм свикнал на такива неща, а сега с тия жеги как да разбере човек… кога да му е студено и кога – топло :) Няма да уточнявам, че изобщо не ползвах всичкото “оборудване” – то се подразбира. Изобщо не отворих раницата, макар да ми се снимаше с EOS-а. Раниците май са неудобни за такива разходки, повече са само за носене. Става дума за най-обикновена раничка, но когато си взема фото-раница, сигурно ще е пак така, не знам.

Снимах с цифровия само с обектива от комплекта му, изобщо нямах желание да сменям. То и светлината беше една такава еднообразна, небето – сиво, а от белия сняг всичко изглеждаше чернобяло. Бял сняг и черни сенки между дърветата. Всъщност оправдавам се – не се получи както исках, явно трябва да снимам повече. Поснимах и със Смяна-та, надявам се да излезе нещо като довърша филма.

Днес е слънчево, сутринта стаята грееше от блесналото слънце. Толкова сняг за тая зима. Толкова и зима за тая година. Дано поне пролетта е красива. И дано в края на годината следващата зима отмие срама от тази. :)

Част от снимките, цифровите, съм качил в тази галерия – вижте ги, ако ви е станало интересно. Остават филмовите от тип “стрийт ломо”, но тях – когато ги проявя. Приятно гледане на снежни снимки! :)

Отново на свободна практика

В понеделник напуснах работа отново и отново съм на свободна практика. Какво означава това за ИТ-специалистите – много и различни неща. В моя случай значи, че най-вече ще правя уеб-проекти “на парче”. Имам и други идеи за работене, но те ще почакат, докато ги доизмисля, подготвя и разработя. Междувременно ще пиша сайтове на PHP. “Пиейчпи-писател”, както казваха колегите във вече старата ми работа. Не се оплаквам – все някой трябва да върши и това, а пък аз имам търпимост към такъв вид работа. Имам и доста за учене и развиване, така че няма да е скучно. Ще си спазвам и един принцип, който наскоро опитах да пренебрегна. Става дума за това продуктът на работенето ми да е (или да се основава на) свободен софтуер. Ако това е невъзможно, то поне да не е “лош” продукт, да не ограничава хората, които го ползват. Досега при мен най-видимо е било това със свободността – най-добре съм се чувствал, когато съм работил със и по F/LOSS.

Да кажа нещо и за работата ми – не напуснах заради друго предложение или заради лоши условия. Напротив, в CNsys всичко беше намясто, условията са добри и в смисъла на работна среда, и в смисъла на заплащане. Колегите ми бяха готини в отношенията и прецизни в работата. Доста хора, които съм срещал отдавна или познавам задочно от “линукс-средите” се оказаха събрани там.

Но не можах да се приспособя към целодневна работа по нещо, което въпреки всички интересни аспекти в него, все пак не е, както се казва, “стихията ми”. Предпочетох да напусна пред това да ми става все по-трудно да мобилизирам интереса и ентусиазма си и така да лъжа както себе си, така и фирмата. Моята позиция трябваше да бъде на внедряване на системи за управление на бизнеса в ИТ-отдели. Това означаваше доста четене през този месец на различни статии по въпроса, както и няколко обучителни сборника и една от книгите от ITIL, “Service Delivery”. Интересни неща, но попадаха все някъде посредата между компютърджийското и философското в мен – твърде повтарящи се и нерефлективни, за да ги възприема философски и достатъчно далечни от GNU и свободния софтуер, за да не ги възприемам компютърджийски. Въпреки така прекъснатия ми опит за доближаване до ITIL смятам това за интересна област и май ще продължа да чета статии по такива теми. Още повече, че въпросът за ИТ-управлението е много тясно обвързан с разбирането за качеството – а там имам интереси, пък и си е типично философски въпрос.

Предстоят ми и някои покупки, определено 1 гигабайт RAM и или нов монитор, или лаптоп на изплащане. Трябва да внимавам да не харча излишно, но пък и да не купувам боклуци – става дума за инструментите ми за работа. Доста се интересувах от преносими машинки напоследък и явно имам два варианта – или да взема нещо евтино и старо, но колкото да ми върши работа засега, или нов ThinkPad. А те са скъпички.

Започнах отново и да снимам. Нищо особено засега, но пък имам цял куп снимки за редактиране от фоторазходките, така че ще наваксвам полека. Днес отидох да говоря за една поръчка и на връщане през центъра изпонащраках руската църква. И преди съм снимал там, мястото е много готино особено с късна светлина или пък със сняг – градинката зад църквата се пълни с отблясъци и сенки. Е, нямам някакви супер-снимки, но за мен е важно, че ми дойде отвътре да извадя апарата от чантата, която иначе на работа всеки ден носех, но не ползвах. И че поснимах и ми беше приятно.

Лудостта на блоговете

През последния вече месец все по-трудно намирам свободно време да чета статии в блоговете наоколо. Почти винаги е и късно вечер, а тогава ми се спи зверски. Покрай няколко изоставащи задачки – един позакъснял превод на програми, едно постоянно отлагано обработване на камара снимки и други подобни се зазяпвам в блогсферата, която до съвсем скоро ми беше близка и доста понятна. И не мога да я разбера.

Хората са започнали да пишат някак истерично. Или може би аз чета все такива неща. Така е изострено патетичното в блоговете, че всеки по-нормален, по-оправдан и иначе на място протест или сарказъм стои странно. След такава “разходка” из страниците така съм претръпнал, че статиите на Йовко Ламбрев или пък на Владо Петков са някак прекалено… тихи. Поглеждам после и нещо мое – иначе рядко се чета назад, наистина рядко – и аз съм писал неадекватно на “блогосферата”, “новата медия”, рояка от гласове на “хората на годината”. Какво е станало? Да не би вече да е просто модерно да имаш блог? И да не би вече блоговете да умират, ако не се хранят всеки ден по няколко пъти? Странно…

Преди седмица или две бях тръгнал да пиша нещо по близка тема. Беше дълго обмислено, подредено и обяснено мое разбиране за различното в блоговете. За различните етапи и различните видове. Без някаква задължителност, без говорене за развитие – просто наблюдения на различните начини и причини за бложене. Тогава точно когато щях да запиша статията натиснах съседен бутон или съседна препратка и всичко изчезна. Малко съжалих, че вече съм се разглезил и пиша през браузър, вместо както преди, в текстови файлове. Но така е по-добре – сега неразбирането ми на блогстерията е още по-голямо. Ако си бях казал по-преди сигурно щеше да ми “мине” доста.

Ще напиша нещо по-смислено по темата при възможност. Преди мислех, че истерията “писане на всяка цена” е дребната шарка, детската блоглест, която всеки така и така прекарва по някакъв начин. Днес не съм сигурен дали е толкова просто. Мислех, че смесването на теми и стилове е нормално, когато се търси свой собствен и че с времето и това се нагажда и оправя някак. Днес не зная дали огромна част от пишещите близо и по-далеч наоколо не са си с постоянно такова шизо-бложене. Преди време отделих цял ден за “изчиставне” на регистрацията ми в каталога с дневници bgit.net. Да, много на брой блогове, да – супер… След няколко часа четене и блокиране на адреси приех тактиката “щом е в блог.бг или глог.дир или нещо подобно – блокиране”. Шумът от безразборното писане понамаля чак когато в списъка останаха само сайтовете от по-нормални доставчици. Реших, че блогбг и дир така си възпитават към небрежност – дир особено са специалисти от доста години. Днес не съм сигурен дали доставчиците са виновни или наистина масово хората са взели да пишат без да казват нищо.

Дали шумът около “новата медия” и “ти, личността на годината” не обърква? Йовко беше писал, че му липсва спокойствието и тихия, но изгарящ ентусиазъм на предните години, когато една статия в сайт за линукс беше нещо много. Ама много. Или по-късно, когато блоговете се събираха в html-страничка, генерирана от малък скрипт. Честно казано, и на мен ми липсва това време. Но какво пък – сигурно след години ще ми липсва това сега…

Някой ще каже “какво те интересува как пишат другите”, “да не искаш да ни пречиш” или нещо подобно. Не, на никого не преча – това е моят си сайт и това са моите си мисли за блоговете. Някои неща не ми харесват – особено това, че се започва и в блогсферата да се търсят “фаворити” и “тролове”, близки помагащи и пречещи чужди. Не ми е приятно как лесно плъзва настроение към отделни блогове. Вместо към отделните им теми. Всъщност блогерът не е нищо особено и списание “Тайм” са се объркали – истински ценното е статията – тя е свободно достъпна и много ефективна откъм читаемостта си. Чете се дори едновременно от повече от един. Яка работа. Истински ценното на блоговете е, че в тях има такиве статии – и именно добрата статия може да бъде привличаща или отблъскваща. Не блогерът, той е без лице – дори и да се представи, статиите говорят много преди “за мен”.

Причината да пиша това е може би тази, че за всичко това в голяма степен са виновни агрегаторите. Или казано по-ясно – хората, които ги задвижихме. Агрегатори без правила, критерии и без цензура и отписване. Аз поне не съм видял някого да го отпишат от някой от агрегаторите. Е, аз махах няколко от “Свободната планета”, но най-вече заради продължителна неактивност. Няма тематични агрегатори – всъщност много хора са щастливи и без тях и използват портали и категории с блогове за тематично търсене.

И все пак на фона на всичко това агрегаторите са архаични и немощни да се удържат в близки теми. Дори и да са тематични и филтрирани, пак някой ден ще излязат от границите си. Ще имат развитие, само не знам какво ще бъде. Аз опитвах два проекта, но се отказах на почти начален етап. Много лесно се “забягва” в някоя от крайностите – търсачка или социална мрежа. За оправдаване на търсачка няма достатъчно съдържание, а социалната мрежа въвежда върховенство на автора, който пък лесно става борещ се за точки, симпатии и посещения. И това е работеща схема – има такива сайтове, но нали за статиите в блогове говорехме…

Най-големият успех на съвременния уеб може би ще е да задържи ценността върху създаването на съдържание от потребителите, но в целия този процес да не фаворизира въпросните “създаващи” потребители. А самото съдържание. Многото съдъжание на английски и популярността на свободните лицензи и отказа от авторски права донякъде постига такова “върховенство на съдържанието”. Но в света, не и у нас. Интересно ще ми е дали и как може блогсферата сама да се балансира така, че всеки да може да намира лесно интересното му съдържание. И пак така да открива ново такова.

…А може всичко да е от умората ми напоследък… ;)

Стига вече ЕстНет

Като казах номера на блока и апартамента, служителката в касата на ЕстНет не ме чу – и двете числа ги обърка.

– Ох, или аз нещо днес не чувам както трябва, или вие не ми говорите добре.

Първа грешка. Никога не се казва на клиента, че “не говори добре”. Разбира се, че тя не ме е чула. Обяснението е много просто – ако тя не ме е чула, ще се поправи и следващия път може да ида пак при нея. А ако аз “не говоря добре”, значи няма смисъл да ходя вече там и направо трябва да сменя доставчика с някой, който може да изслушва такива като мен. Затова се казва, че клиентът има право. Не е нещо неприлично, остаряло или пък вид диктатура – просто клиентът е този, който във всеки момент може да си позволи лукса да отиде другаде. Като вземем предвид, че клиентът е и човекът с парите, нещата стават ясни.

– За Интернет, аха, ама може да не стане… Да, няма да стане.

– Ъъх, защо?

– Ами защото трябва да се правят преизчисления.

– (Аз нямам връзка, отрязахте ме на секундата – какви преизчисления, след като не е имало услуга? Неустойки за мижавия ви Интернет?) – това не го казах

– И щото е събота, няма да стане, там никой няма да ми обърне внимание… Понеже е събота.

Втора грешка. Събота е обявен за работен ден, касата работи. Това, че някой някъде нямало да обърне внимание на горката касиерка определено не е моя грижа. Мога да съчувствам, разбира се, но все пак това е бизнес. Не се казва на клиента, че “ами то там понеже няма как, разбира те ли, то аз какво да направя, ах, как се получи”. Клиентът не се успокоява от “приятелски” обяснения или от призиви за съчувствие. Точно обратното – те разтревожват клиента, защото са признак на някакво нарушение в договорения процес. А тези нарушения, от опит е установено, са почти винги в ущърб на клиента. Щом чуете “ах, ох” от служителя, пригответе се или за чакане, или за харчене.

Клиентът се успокоява само от точна, кратка и ясна информация. Ако има някакъв проблем, единственото, което може да успокои клиента е да се постави ясно проблема и да се дадат възможно най-точните граници на евентуалните му решения. Разбира се, като се започне с най-удобните за самия клиент – тъй де, щом във фирмата й имат някакъв проблем със съботите, да си се оправят сами. Мен ме интересува само услугата, за която плащам.

– А вие има ли шанс скоро да си пуснете плащанията на интернет през Интернет? Всичко друго си плащам през мрежата, дори и при вас кабелната си плащам през мрежата, само интернета ви все не може?

– Ами то ако ми казвате предварително, аз мога да оправя нещата от петъка и като се случи така да е събота да можете да платите…

(Червена лампичка – добър отговор, но за предишния въпрос. Съжалявам, времето изтече, вече сме на следващия въпрос…)

– Какво да ви казвам, аз имам предвид… (следва повторение на предишната й реплика) Ама аз съм на работа през седмицата, не мога да се занимавам…

– Ами по телефона ще ми се обадите (въртене на очи от типа “оф, ко ми се праиш”), по телефона може…

– Аха…

Обърнах се и си излязох.

Не стига, че всеки път трябва да ходя до тъпата им каса, която вярно че е в квартала, ама все пак е 21-ви век, а и отивам на крака да плащам услугата, с която точно си плащам всички други сметки. Не стига, че всеки път казват, че “ами то и през Интернет работи” и на измисления си сайт от години твърдят, че имало разплащания през Интернет. Не стига всичко, ами сега хем няма да имам връзка цял уикенд, хем ще трябва да им се обаждам по разни телефони, че и да ходя да ми правят изравнявания… Ай сиктир! Аз ги изравнявам – днес ще изляза на фоторазходка с другите и на връщане ще заседна в някой интернет-клуб, за да си избера друг доставчик на Интернет за вкъщи.

То бива, бива, ама… Е, вярно, сигурно ще стане чак за понеделник, но като вземем предвид нечовешки бавния достъп на ЕстНет (на всичките им техни доставчици – Интернет-България, Евроинтегра и сега не знам вече кой е, кой ги купи наскоро) и честото спиране на услугата, то смяната на доставчик ще си е жива далавера. Само трябва да видя условията. Да е достъп за нормални хора, не нещо орязано за геймъри или за баба и дядо. Да не ми филтрират портове, протоколи, да не ме прекарват през проксита, да ми дават адрес и да не ми прецакват рутирането с TTL. Да има нормален upload, съотносим с download-а. И да може да се плаща през Интернет. Все ще намеря нещо, надявам се.

(П.П.: Това го писах в събота “настолно” и го качвам едва сега, през достъпа в службата. Реших да си платим за още един месец към мизерниците ЕтсНет, но още отсега започвам да търся най-добрия вариант за смяна. Следващия месец ме губят като клиент. Обективно погледнато вече са ме изгубили, де ;)

Време за снимки, време за работа

Пак нямах никакво време за тези страници. Новата ми работа не се очертава да е трудна, но пък все още се чудя дали ми харесва и това чудене ме уморява много. Преди две седмици, точно преди да започна на новото работно място се бяхме събрали малка групичка “обичайни заподозрени” на фоторазходка в София. Представете си, още не съм прегледал снимките. Не само че не съм ги проявил и обработил, а дори и не съм ги разгледал. Предишния уикенд отделих време да ги копирам от картата на апарата в компютъра и преименувах със скриптчета файловете от ръчнофокусните обективи, за да са с говорящи имена. Видях ги на умалени копия набързо. И толкоз.

А от тези снимки има доста, които искам да разгледам по-внимателно. Опитах повечко снимане с китовия и взе все повече да ми харесва. Китовият 18-55мм обектив на Пентакс е страхотно зверче. Съжалих, че не носех поляризационен филтър – сигурно щеше да е още по-манияшко, имаше пак едно ярко синьо небе с бели облаци пръснати из него. Снимах също и с Pentax-M 50/1.7, който ми е от Иван Генчев и ми е още във фазата “най-любим обектив”, който залепва за тялото и всеки път премислям по три пъти и най-често накрая просто не го сменям. Другият от въпросните ръчни обективи беше Super Takumar 85/1.9, даде ми го за малко Петър Стайков. Искам да видя кадрите с него, макар да знам, че не са нищо особено – това е най-вече портретен обектив, а аз точно когато го държах на апарата все не намирах такива кадри. Опитах го с насрещна светлина – не стана добре, явно това е поредният Такумар, с който трябва да се снима с много внимание и любов и който не търпи несериозно отношение. Но иначе е страхотен, боке-то му е много приятно и много лесно размазва. Точно за портрети, само дето аз много трудно снимам портрети.

Сред разходката седнахме в “Баба Яга” край стадиона и се разбъбрихме за най-различни неща – от блогове и web 2.0 до фотоапарати и обективи. Аз след две-три бири превключих на присъщото ми ангажиране в разговора по близки ми теми. Тоест когато говорехме за близка ми тема може би говорех повечко от общоприетото. Една от тези теми е “работенето сам”.

Отдавна искам да мога да работя за себе си по проекти, които са ми близки и ценни. Не смятам, че си струва човек да се изхабява, като работи ден след ден някъде, за някого по някакви неща, които даже в общия случай не са му и особено интересни. Знам, че това е “добре за автобиографията”, знам и че “всички така са работили”. Но тези обяснения не могат да ме трогнат, наистина. Може много хора така да са се тормозили – родителите ни например са вървели по нелек път, защото навремето не само че е трябвало да се работят такива най-различни смахнати и чужди нуща, ами и не е можело човек просто да си вземе шапката и да се махне. Всичко ти се е пишело някъде, в дебела книга и молба за напускане се е подавала много по-трудно. Да не говорим, че самата тоталитарна система е благоприятствала избуяването на расата на всякаквите гадове, дето злословят, следят и донасят. Далеч не на последно място и “линията” на идиотската им партия е пречела на всяко по-отчетливо лично нещо.

Знам и че днес много от връстниците ми са изкушени от работата в голяма фирма – било то за престиж, било за заплата, било за научаване на нови технологии. Но за мен истинският престиж не е да работя, като потъпквам принципите си. Дори и в замяна да получавам добра заплата и достъп до технологии. Истинският престиж за мен е да зная, че някой ден ще мога да кажа на децата си, че винаги съм се стремял да се трудя, а не просто да работя. И че не съм предавал и продавал себе си и разбиранията си, колкото и добри да са били предложенията.

Толкова ли много искам? Наистина ли е смехотворно да следвам моите си принципи и наистина ли в днешно време да не се ориентираш по заплатата е признак на “разлигавеност”? Вярно, че работенето в нечий офис външно задава работна дисциплина и откъсва личното, домашното от чисто служебното. Но тази обстановка може да се постигне и по други начини, стига човек да иска. Например аз зная, че искам някой ден да си имам кабинет вкъщи. И в него да работя по общи проекти с приятели, без да имам нуждата началник да ми въдворява дисциплина. Всъщност без изобщо да имам нужда от началник.

Странно и стреснато ми стана, че на тази среща след фоторазходката не срещнах разбиране. Всички на масата бяхме ИТ-та и горе-долу на еднаква възраст. А колкото и да опитвах да обясня предимствата на такова работене, все срещах погледи “добре звучи, ама е несериозно, друго си е да имаш добра работа”. “Работа” хората разбираха като “работно място”.

Някой ден ще опитам пак да работя за себе си. Сега се сещам, че аз всъщност съм изкушен – вече опитвах сам да съм си шеф и сигурно затова ми е толкова нетипично да работя за фирма. Ще кача тези дни и снимки от разходката. Това сега е без снимки, защото не съм ги подготвил – утре започва нова работна седмица на другия край на града. Може би следващия уикенд… Освен ако не се науча между “вщъщи – на работа – вкъщи” да намирам време и са сайта си.

Производство и управление на ИТ

Опитвам се да разбера управлението на ИТ. Съответно и софтуера за това овладяване, поне имащия претенция да е “цялостно решение” и “корпоративно ориентиран”. Покрай това ми занимание намирам много въпроси и твърде малко отговори. Имам предвид твърде малко отговори, които отговарят – иначе всякакви повтаряния на фрази от маркетингови представяния се срещат често, но честно казано чудя се на кого вършат работа.

Не разбирам защо към “бизнеса” се подхожда като към някакво митично същество, което никой простосмъртен не смее да погледне в лице и затова за всички е с неясни черти. Знаят се някои неща за него, но никой не го познава достатъчно добре. Защо се казва “добре е за бизнеса”, когато е ясно, че “бизнесът” всъщност не различава добре от зле – единствената качествена разлика се прави от хората, имащи общо с него. Именно хората са тези, за които нещо е “добре” или “зле”. Та защо никой не казва “добре е за хората”? В смисъл, че е добре за служителите, клиентите, конкуренцията, обслужващите фирми и цялото общество. А бизнесът е на практика работата, продаването на труд – което винаги се върши от хора. Толкова е просто, няма нужда от ориентиране винаги към “бизнес-мисленето”, няма нужда от прехвърляне на цялата отговорност за благото на работещите върху бизнес-мениджмънта – просто винаги става дума за хора. Ако едно нещо е добро за хората, значи е ок. А ако друго нещо е “добро за бизнеса” и нищо повече, значи е някаква маркетингова безмислица.

Не разбирам и защо ИТ-сферата сама се поставя постоянно пред дилемата между налагане на стандарти на основата на технологични и на маркетингови решения. И това и то е пределно просто – което работи и работи добре, то следва да е решението. В общия случай това означава решение с публикувана, изпробвана и отворена спецификация. Наистина все по-често става дума за свободен софтуер. И това може да звучи леко стряскащо за управителите на фирми (поне на англоговорящите, заради двойното значение на “free”), но е работещото и правилното решение. Защо фирмите и специалистите, занимаващи се с внедряване на ИТ-решения продължават да залагат на неща, които са добили славата на решения, но всъщност не са и са само рекламни опаковки? Например ясно е, че внедряване на несвободен софтуер със затворен код за целите на ИТ-сигурността е неоправдано. Но се прави и това се смята за нещо в реда на нещата. По-скоро ако поискате свободно решение ще получите, в добиря случай, насмешка.

Защо се приема от самите ИТ-специалисти, че има неща, които са “индустриален стандарт” и други, дето “абе просто не стават”. Кое е индустриален стандарт – icq? Или пък Skype? Или MS Exchange за “сървър” за е-поща? Или защитна стена, работеща под Windows? Не казвам, че тези продукти не съществуват, нито че нямат своята си употреба. Може на мен да не ми е ясна, но сигурно някъде някой ги ползва с успех и по предназначение. Така е редно някак, щом съществуват. За друго говоря – защо ИТ-специалистите, които са тотално отговорни за т.нар. “индустриален стандарт” робуват на общата си представа за него? И вместо да изграждат общото разбиране за “стандарт”, да работят по понятието за този стандарт, те остават на ниво представа за “как стоят нещата” и влизат в омагьосан кръг?

Лошото е, че това засяга не само тези от специалистите, които не го разбират. Засяга и другите, засяга и мен като ИТ. Засяга и всички потребители на услуги и клиенти на компютърни фирми. Защото идва момент, в който питаш “а какво имаш предвид под индустриален стандарт?” и човекът няма какво да направи, освен да поклати глава, да се усмихне и да каже “абе нали знаеш – което си се е наложило”. А как се е наложило, кой го е наложил и защо – това няма значение. Всъщност наистина няма значение, така е – защото на нито едно от тези решения не му се е налагало да се “налага”, то просто е било приемано. Защото е “наложено” другаде. Кръг, нали ви казвам.

“Индустриален стандарт” трябва да е гарантирано работещ производствен метод. Когато става дума за производство на ИТ обаче нещата не са толкова ясни. Донякъде са обмислени нещата, свързани с управлението на ИТ – има книжки, писани по въпроса, има и софтуери. Но управлението не е отделна инудстрия, то си е… ами управление.

Проблемът на управлението на ИТ е в мисленето на всичко през бизнеса вместо през хората. А проблемът на производството на ИТ е в ширещия се отказ от стандарти за сметка на маркетинг и реклами.

Сигурно има и други неща, тези аз ги мислех в последните дни. Може да не съм прав в разсъжденията, но проблеми със сигурност има – ето ги, виждат се.