Category Archives: Uncategorized

24-30 април: седмицата без телевизия!

Тази седмица е обявена от AdBusters за седмица без телевизия. “Социални права България” обяви инициативата и у нас, като я представи на българите. Включете се и вие, включете се и изключете телевизора!

Не е толкова трудно и макар наистина да са нужни усилия да се протегне човек към червеното копче на дистанционното, облекчението след това е огромно. Както е огромен и броят на различните други неща, които се оказва, че можете да правите вкъщи след работа.

Телевизията е изостанала от съвремието ни медия. Защитете новите друпосочни свързвания на хората, като започнете да правите сами медии – като списвате свои блогове или коментирате в тези на другите хора! Във времето, когато в мрежата можем да изразим най-ясно и чисто идеите и мнението си е грешка да се толерират еднопосочни медии. Тази еднопосочност не само че може неволно да изкриви информацията, а и може да бъде тотално и безконтролно направлявана от заинтересовани властимащи. Все неща, които се случват през цялото време с всички телевизии.

Нека намалим поне малко информационния монопол на днешните телевизии! Ако такъв призив ви е близък, подкрепете тази инициатива по своя си начин!

Една седмица без телевизия – от 24-ти до 30-ти април.

Следработни дилеми

Казано накратко, това са моите затруднения след работенето ми. Малко е объркано – от една страна, ако тръгна сериозно да си търся работа на бюро, напълно сигурен съм, че ще си намеря. Но от друга страна пък, ако работя нещо, което се доближава до “мечтата на шефа” за 24/7, няма да имам никакво време за моите си проекти. Напуснах работа именно с огромното желание да се захвана с тях. Е, вярно, тогава ме притискаше недовършеното дипломиране, а и вече подготвяхме “тайно” от приятелите сватбата си. Тези двете изобщо не са малки грижи, наистина.

От седмица-две нещо съм се поотпуснал и не се занимавам с моите проекти. Или поне нямам достатъчно видим напредък. Усетих се, че започнах всеки ден да се заглеждам в обявите за работа в мрежата, а и съъщо така да проверявам компаниите, които ми “хващат окото”. Не, не съм решил да търся щатно място, още не. Явно от липса на мотивация за моите си неща лека-полека и без много да искам започвам да “се оглеждам” в опити да съм “адекватен на пазара”.

А защо не движа проектите си е трудно да обясня. Оправдавам се пред себе си най-вече с това, че е много по-трудно да работиш сам. Май се надявах повечко на подкрепа от хората, с които съм споделял идеи за проекти. Не че някой ме е пренебрегнал, мен или въпросните идеи за работа – просто хората си имат ангажименти, постоянни (или поне по-сигурни) работи и е естествено всеки да каже “насреща съм, ама като има нещо конкретно.. иначе ти дерзай, много са яки тия неща!” И аз бих реагирал така, нормално е. И не се оплаквам, просто ми е странно как хората в моята позиция успяват да поддържат мотивацията си след това.

За мен е нормално мотивацията ми да се гради в голяма степен на междинни резултати. Трябва ми периодично да виждам, че “нещо става”, да го преценявам, оценявам и след това да се мотивирам за следващия етап. Казвал съм го и преди – явно ми липсва по-общия план, “гледането отвисоко”. Е, може би не чак липсва, а просто трябва да наблегна на него повече.

—-

Другото нещо, което ме отвлича от проектите ми, е лесното “залитане” по хобитата ми. Има моменти, когато не издържам и просто хващам китарата или фотоапарата. И си свиря разни неща или ремонтирам китарките или излизам и снимам. Или пък снимам вкъщи с разни импровизирани стендове и на светлините на настолните спот-лампи.

То това е добре, интересно е и ме амбицира много. Имам си междинен резултат – музикални парчета и етюди или пък снимки, на които наистина се радвам. Лошото е, че все по-често се зазяпвам в сайтове на китарна апаратура в мрежата. Чета за ремонти на китари, за чертежи за изработката им. Изтеглям всякакви схеми на платки за китарни ефекти и усилватели. И започвам да пресмятам колко пари ще ми трябват за нова готина китара, с усилвател и ефекти.

Най-лошото идва, когато се заровя във фотографски сайтове. Снимането ми определено е нерентабилно за човек, който снима любителски и на филм. Логично се заравям в специализираните сайтове за цифрови SLR-и и започвам да си правя списък на нещата, които непременно искам, за да продължа с хобито си.

—-

А не изкарвам пари нито с музика, нито с фотография. Можехме да направим нещо с групата навремето, но животът ни поразпиля. Някой ден може и да печеля и от свирене, но днес определено съм само на загуба. А за снимането – там си е жив разход отвсякъде. Опитвам по малко микропродажби на продуктова фотография, но на филм излиза скъпо и сканирането не е добро.

Тъпо ми изглежда да хвърлям много пари за китари и фотоапарати, при условие че не изкарвам пари с тях. Явно трябва да задвижа моите си неща, от които следва да получавам приходи. Но как да го направя, като ми липсва мотивацията от междинния резултат?…

Нали казах, че е объркано малко… :)

Blogerrors – между “между”

Продължавам темата за грешките, която отворих преди време с грижа за блоговете. И логично кръстих “blogerrors“. Случването на блоговете е прекрасна стъпка към коренно нов вид медийност, при който посредниченето, “медийността” се свежда до минимум. И затова уеб-дневниците могат да са искрен изказ на лична позиция, която наистина се чува и точен коректив на налагания от властта и традиционните медии мироглед.

И все пак щеше да е още по-добре ако хората, които пишат в мрежата, пишеха езиково правилно. Преди Illa ме попита дали не рискувам да засегна свободата на изказ на хората. Нека отново кажа, че пълната свобода е злоупотреба с власт. Няма такова понятие, това е противоречие, което имащият властта смята за свобода, а подчиненият — за потисничество. Свободата винаги съдържа в себе си определение за несвободното, за своите граници. Когато говорим за свобода на словото, едни от тези граници са тези на самото слово. А границите на словото са словесните правила, законите, с които се съобразява езикът.

Тези правила са измислени да ограничават, да. Но както всяка човешка дейност има нужда от своите граници, така и общуването с езика не може без своите. За да има общуване, за да се осъществи целта на говоренето, трябва не само да говорим, а и отсреща да ни разбират. За да ни разбират, трябва да говорим адекватно на общи социални езикови конвенции. В конкретния ни случай това са най-често граматически правила.

Ако няма правила, по които да ни разбират, почти сигурно няма да ни разберат. Поне не правилно. А ако не ни разбират не общуваме, а си бърборим неразбираемо.
—-

Повтаряне на предлога “между”

Много честа грешка в употребата на българския език е неправилното използване на предлога “между”. Както всички други предлози, “между” изразява отношение. Поставя се пред първата част от отношението и не се повтаря до края на отношението. Казва се “има разлика между голямо и малко”, а не “има разлика между голямо и между малко”. За изразяване на отношението между двете съпоставяни (съществителни, прилагателни, местоимения и т.н.) има нужда от едно и само едно споменаване на “между”.

Грешно е да се повтаря “между” пред всяко едно от съпоставяните неща. “Между” се използва само веднъж в конструкцията и след това се изброяват сравняваните неща, със запетайки и накрая със съюз “и” пред последното. Ако се изброяват множество групи (двойки или по-големи групи) сравнявани неща, то тогава логично групите се изброяват също — със запетайки между групите и накрая с “и” или “или”.
—-

Примери:

Вървя между високи блокове отляво и реката с празнично осветените корабчета вдясно.

Има разлика между свобода на словото и социални конвенции за разбиране на това слово.

Трябваше да избирам между обяд, кино, среща с приятели и подарък за нея.

Винаги може да се избере между ново и втора ръка, току-що произведено и употребявано, работещо и с дефекти.

Винаги може да се избере между ново и втора ръка, между работещо и с дефекти.
—-

Неправилно:

Неправилно е да се повтаря “между” пред всяко от сравняваните неща:

“Това е връзката между обществеността и между медиите” — между КОЕ?!?…

“Полицаите предотвратяваха пререканията между политиците и между протестиращите” — последно между кои и кои са предотвратявали пререкания полицаите?!?

Когато се повтаря “между”, се затруднява разбирането на отношението. Във втория пример от горните два смисълът, който се разбира е, че полицаите са предотвратявали пререкания сред различните политици и в същото време — сред различните протестиращи.
—-

Лесно правило за запомняне:
Когато изразявате отношение с “между”, кажете само веднъж “между” и след това избройте всички части на отношението. Не употребявайте втори път “между” преди да сте приключили с отношението.
—-

Весел пример за запомняне:
— Каква е разликата между крокодила?
— Че е повече дълъг, отколкото зелен.
— Защо?
— Защото е дълъг по цялата си дължина, а е зелен само отгоре.
— А каква е разликата между жабата?
— Че често също е зелена само отгоре, но е по-къса от крокодила.

Когато имате проблем с определяне на мястото на “между”, припомнете си абсурдността на въпроса за “разликата между крокодила”. За всяко “между” трябва да имате най-малко две неща в отношение. Никога едно!

Цветница вкъщи

Не ходих никъде тази Цветница, а и никой не дойде. Не че съм чакал с притаен дъх, но нали казват, че на имен ден не се кани. Е, как да поканиш някого… :) Понякога правя така, стоя си вкъщи и напук на общата представа за купоните като истинско “добро прекарване”, си бях прекрасно. Цяла неделя си мързелувахме и малко почистихме и подредихме вкъщи. Преди две години видях баба и дядо, тази година пропуснах. Е, истината е, че посрещнах именния си ден на купон – в съботната вечер отидохме на рождения ден на приятеля ми и колега от следването Емо. Там стояхме някъде докъм 3-4 часа сигурно и си прекарахме чудесно. Отдавна не бях виждал приятелите от компанията – по-точно от сватбата (за която трябва да разкажа скоро). Май отново бях във вихъра си – цяла вечер ръсих кратки майтапи. Разни реплики, които са просто смешни или пък са концептуални и са част от смешен разговор – резултатът е, че околните все не могат да изтрият усмивката от лицето си, а пък аз все повече и повече набирам скорост, докато почна да рискувам да стана досаден. Знаете ситуацията, то смешното не е толкова в съдържанието на разговора, а в настроението. Весело може да бъде всичко, важно е как се представя. И после само се подхилкваме всички – не с гръмкия смях от наистина добрия виц, а с нервното весело “ситуационно” хихикане. Аз вицове не мога да разказвам, като тръгна да разказвам виц, го обръщам на въпросните весели реплики. От което страда сюжетът му и често казвам “опа, не беше така, сега се сетих” и се връщам почти в началото на вица. Веднъж в Студентски град в първи курс замеряха стола ми с нож за това ми разказване. Или пък беше някакъв въздушен пистолет… май пистолет беше и въпреки че човекът не искаше и нямаше да ме нарани, а и на мен не ми пукаше особено (все пак пиехме алкохол междувременно), след това май престанах да общувам с него. Май самата компания го изолира и откъсна.
—-

Та в полунощ срещу Цветница си бях на купон, дори и шампанско имаше. Което ми напомня за още един вид пиене, който съм употребил. Странно, как някои хора успяват да пият само едно нещо? Моята груба грешка винаги е, че започвам да “сменям” питиетата и не държа сметка, че всъщност ги “смесвам”. Сега ще проличи, че все едно съм пияница някакъв… не, просто като пия малко и ставам друг човек. А онзи, другият… смесва питиетата :)
—-

В неделята са се обаждали много хора – имам цяла камара пропуснати повиквания на мобилния. Приятели, извинявайте, не е лично – просто бях спрял звука и не съм ползвал телефон цял ден. Всъщност точно лично е, но мое си лично. :) Все пак когато видях колко хора са ме търсили, ми стана толкова приятно, топло, близко. В един момент съжалих, че не съм изключил телефона, за да не се объркват хората и да не ме чакат да вдигна. В следващия момент се радвах, че знам, че са ме търсили приятели.

Честит имен ден на всички именници! Да ви е живо и здраво името! …И вие покрай него :) А аз ли? Аз се сещам винаги на този празник, че майка ми казва, че не съм кръстен на дърво. Не, не съм кръстен на дървото ясен! Моето име е препратка не към растение, а към ясния и слънчев ден. И все пак Цветница също е свързана с ясното време, затова “от мен да мине” – празнувам и аз.

Колело, филми и данъци

Вчера ходих да си подавам данъчната декларация. Не ми се ходеше до НАП, а и Краси преди доста време ми беше отпечатала една декларация. От тези, дето може човек да си ги изтегли от сайта на агенцията и да си ги отпечата и попълни сам, вместо да търси чиновниците и да дава стотинки за “книжката” с “плика”. Трябваше да обявя приходите си, защото след като напуснах работа работих по граждански договори за превода на КДЕ на български. Заради тия договори по коледно време сега се засилих да спазя срока на декларациите. Изтича в понеделник, 17-ти, ако не се лъжа – който има да обявява разни пари пред държавата, да го прави. Че иначе имало глобички :)

Предишната вечер попълнихме декларацията. Всъщност попълни я Краси, с много малко моя помощ. От доста време забелязвам, че имам нетърпимост към текстове с по-сложен и оплетен изказ. Може да ми е повреда от времето, когато на работа четях howto-та, коментари в кода и всякакви статии, книги и т.н. От огромен обем информация търсех всеки път малкото нещо, което ми свършваше работа. Или пък може да ми е от работата по дипломната ми теза, за която също изчетох сума ти литература, а накрая така стана, че писах повече свои си разсъждения. Но е факт, че ако съм поне малко уморен, изобщо не мога да се съсредоточа и се усещам как погледът ми веднага бяга към първата дума от следващия абзац. Не, това не е “четенето по диагонал”, то е друго, там пак хващаш смисъла. Това моето сега е някакво “бягане”, “плъзгане” към края на текста, без да се търси смисъл в него. Може би съм просто уморен…

В пощата малко ми се учудиха на декларацията, ама аз какво да направя, като в цялата пощенска станция няма гише за продаване на пликове? Добре че поне ми дадоха разписка, че са ми приели декларацията. Владо ми каза, че такава е междуведомствената практика – в пощите имат инструкции да дават веднага разписка за получаване на декларацията. Тоест само трябва да подадеш в пощата нещата и вече имаш документ, с който доказваш, че си изряден. След това отговорността пада върху пощите за предаването на документите. С обикновено препоръчано писмо не става, защото у нас пощите не поемат такава отговорност за препоръчаните писма. Изобщо, те за какво ли поемат… е, освен за данъчните декларации. Ама нямат избор, държавна агенция е това…

—-

Използвах случая, та си занесох във фото-то да ми проявят и сканират черно-бялата Kodak Portra, дето я снимах доста време. Учудиха се жените, че емулсията е лилава – не били виждали такава лента. Аз им казах че е “Kodak Portra 400 BW” и че е с изтекъл срок най-вероятно. На половин цена ми я продадоха в Kodak-а на “Шипка”. Поръчах експресната услуга и вместо за ден, стана за час. За левче повече – три вместо два лева. Филмът си е с нормален цвят – явно само непроявената емулсия е така странно лилава.

Този филм е страхотен, направо е като прераждане след снимане с Fomapan. Фома-та е много контрастна и това на моменти дразни ужасно, зависи от кадъра. Но Портра-та е в пъти по-интересен филм – мек, с много отенъци. Опитвал съм най-вече портрети, но не съм доволен от резултата. Добре се получиха едни цветчета с боке, част от които вече качих в дневника (пролетно боке 01, пролетно боке 02). За портретите ми трябва още много опит – често преди да щракна разбирах, че току-що съм изпуснал момента. Или пък след това се оказва, че не съм уцелил експонацията или пък фокуса (защото стрелях на ръчен фокус, та да не блестя с помощната лампа на апарата в очите на хората)… А портретите са много повече “моментни” работи, отколкото някое макро с цветчета…

—-

Миналата седмица пък спуках задната гума на колелото. Прибирах се от другия край на града и почти веднага след като тръгнах от срещата с приятели започна да ръми. Улиците станаха едни леко мокри и хлъзгави… ужас. На театър “София” скочих от доста висок бордюр и след това зад мене често свиркаха с клаксони. А аз им се ядосвам на “шоферите” – какво ми свиркат, а не си гледат пътя? Явно гумата ми е започнала да изпуска и е била видимо омекнала. Чак при “ТЕЦ София” усещам, че нещо друса, а пък пътят е равен. Поглеждам надолу – задната гума е почти на капла и прескача, като се набере.

Едвам се прибрах покрай любимия на всички надежденци “Надлез Надежда”. Ако някой от общината чете това, нека знае, че ако в най-скоро време не се пробие проход през ЖП-линията откъм ул. Скопие и “Фондови жилища” и ако този проход няма пешеходен тротоар и велосипедна алея, ще се заформят протести от надежденци. И с пълно право – “Надлез Надежда” е престъпление в централната част на София! Този надлез обслужва единствено интересите на компанията за градски транспорт с нейните контрольори!

Нейсе… Докарах си колелото през подлеза на гара “Север” и ми отне цял час в дъжда и калта. Естествено, че пешеходец не може да мине отгоре през тъпия “надлез”. Е, за сметка на това и отдолу също не може да мине…

Та вчера си взех лепенки за гумата и комплекти ключове, защото нямах 15-ти номер и не можех да сваля колелото. И сега не мога все още – ключът се оказа някаква евтина алпака и се огъна и разшири в ръцете ми. Супер! Трябва да купя най-скъпия комплект гаечни ключове, за да мога да си разглобя колелото. Нямаше да ми е толкова горчиво, ако имах парите за такъв комплект… А и всъщност за какво изобщо може да се използва един ключ от алпака, пък бил той и евтин?!?

Поне открих дупката във вътрешната гума. Не се е нарязала “на юфка” от карането след спукването, само на едно място си издиша. Едни две мънички дупчици една до друга, като от зъбки на змия… :)

Новият превод на Sylpheed

Скоро писах, че се захващам с превода на Sylpheed-Claws, който беше доста остарял, не беше обновяван от много време. Понеже Силфийд е програмата, с която може би работя най-много и на практика не чета и не пиша поща с нещо друго, превеждането ми беше интересно и полезно.

На 4-ти изпратих на Paul Mangan от екипа на проекта недовършен, но внимателно прегледан превод и на следващия ден той ми отговори, че преводът ми вече е предаден в кода на програмата. На 7-ми пък аз лично обнових инсталацията си с новите пакети, вече влезли в дистрибуцията на Дебиан – от версия 2.0.0 на 2.1.0, версията с новия превод. Макар Георги Данчев да беше свършил страхотна работа навремето, превеждайки програмата, от доста време преводът се беше отклонил от концепциите на екипа за превод на Gnome и все по-трудно се вписваше в gnome-средата.

В момента статистиката е 1309 преведени и 865 непреведени низа. За следващата версия ще опитам да достигна 100-те процента, но и сега програмата е приятно използваема с новия превод.

Бисквитките работят

Вече в бележника ми работят нормално бисквитки (cookies) за данните на хората, които коментират статиите. Това значи, казано накратко, че вече няма да ви се налага да пишете всеки път името, пощата и адреса си. Когато ги въведете, браузърът ви ще ги запомни и при следващо влизане от същия компютър и със същия уеб-четец полетата ще се попълнят автоматично. Можете по всяко време да промените данните и новите ще бъдат запомнени.

Не зная за вас, но мен много ме дразнеше липсата на бисквитките. От много време съм подготвил всичко и все се чудех защо не сработва. Всеки път трябваше да попълвам полетата, понякога правех грешки. За мен е лесно да оправя такива грешки, но за посетителите няма начин… освен ако сам не поправя нещо, което явно някой човек е сбъркал без да иска.

Решението, разбира се, е било под носа ми през цялото време… Бисквитките са си се записвали и са си се прочитали, всичко е работело, само че времето на живот на данните е било една минута. Вместо един месец, както си мислех. Вместо “1M” съм въвел “1m”. Изобщо нямаше да забележа, ако днес не се бях “втренчил” без конкретна причина в тази част от кода. И лека-полека не се бях усетил, сбръчвайки чело. Къде ли другаде не бях гледал, ама точно заради живота на бисквитките не бях очаквал да е… Веднага го увеличих на три месеца. Дългомесечници такива… Сега ако се окаже, че и gravatar-ите не работят заради някаква подобна нелепа и миниатюрна подробност… :)

Та разполагайте се, чувствайте се като у дома си! Някой да иска кафе, чай…? Бисквитки? :)) Е, не забравайте, че сте на гости (не че досега е имало проблеми, де) :)

Градският живот в сряда

Всъщност може градският живот в сряда да е не много по-различен от този в петък или пък във вторник. Сряда е средата на седмицата за нас, а за англоговорящите е препратка към мита на саксите. Саксонският бог Уден е съответстващият на Один в скандинавския мит. На английски “денят на Уден” лека-полека добива звученето на “wednesday” и днес едва ли някой в ежедневното си използване на думичката осъзнава божествената й отдаденост. Всъщност има данни, че Уден е бил човек, предводител или лечител, шаман. Но за света на мита не е проблем човек да бъде и божество.

Та вчера беше сряда. Цял ден карах из града – първо отидох до бившата ми работа, електроразпределението на “Симеон”. Така нареченото “централно управление”. Там допреди половин година ходех всеки работен ден, ядосвах се за глупости и се смеех с колегите си. Там бавно и полека се навих да си взема хубав фотоапарат и да започна да снимам, подкрепен и насочван от Жоро в разговори и дълго разглеждане на снимки от родните форуми за фотография. Тогава все още и двамата не бяхме отчаяни от нивото на форумите и обсъждахме интересните снимки. А когато донасях копирани снимки от поредната ми лента, Жоро оставяше всичко и ги разглеждахме. На фона на погледа на другите, които оценяваха снимките без замисляне, както си трябва, емоционално и на обръщането на вниманието ми на някои детайли от Жоро аз се опитвах да си градя усет за фотографията.
Преди не съм имал такава нужда. Гледал съм картини и съм си изработвал усещане за тях. Но рисуването и гледането на картини е нещо ужасно различно от снимането и гледането на фотографии. Може би буквалността на фотографията е пречката, която затруднява изграждането на усет. Пречи да видиш нещо или като подчертава незначителното, или като принизява до него важното. На пръв поглед. На втори вече може да се видят повече неща. Всъщност може и да няма принципна разлика – и снимки, и картини трябва да се гледат по-отдалеч и с по няколко погледа. А пък който успее да “потъне” още с първото поглеждане, браво…

След като се стреснах от новите системи за сигурност, инсталирани в сградата (то не бяха пропуски, бар-кодове, “ама къде отивате, те колегите ви не са вече тук” и т.н.), все пак успях да се добера до “личен състав” и да си поискам бележка за доходите. След това се спуснах с колелото до новото място на ИТ-отдела. Едно приятно и чисто, току-що основно ремонтирано и обновено, с нови мебели и TFT-та, абе песен. Останах час и половина и си лафихме за какво ли не. Върнаха ми се малко тези предишни дни. Не успях да говоря с Жоро и да го питам дали наистина си е продал 300D-то, както бях мернал във фото-форума. Когато видях обявата и добавеното “продаден”, се шашнах много – имахме идеи да снимаме заедно, дори бяхме донякъде оборудвали тъмна стаичка за черно-бели филми. Ще ги видя някой ден пак, че може и да ги замъкна на по бира и хапване. ;)

После успях да се видя на обяд и с Краси – те също се местиха тия дни и ако бях останал на работа, сега щях да съм много по-близо до новия й офис. Преди пътувах дълго, за да се видим след бачкане и да се приберем заедно, а сега щяхме да сме на две преки път. Беше ми станало малко странно носталгично след срещата с колегите. Не чак толкова, че да съжалявам, че напуснах, просто някак странно. С Владо толкова много майтапи не си бяхме разказвали отдавна, а навремето, когато започвах работа, това беше ежедневие. Аз нещо настройвам линукс-сървърите, Данчо чете за поредното ниво на Novell-сертификата, Любо и Владо пишат и дебъгват някакво java-приложение на Oracle, а през цялото време някой разказва нещо яко. И никой на никого не пречи. Когато Данчо реши да си почине, само вдига поглед от дебелите книги, вслушва се за малко и се включва с нова тема.
На няколко пъти и сме си помагали взаимно, а работехме различни неща. Събирали сме се в сървърната зала и след кратък брейнсторм проблемите са лъсвали. Не е нужно някой да знае как работи ICRadius или Postfix, за да ти помогне. Стига да можеш да му обясниш с няколко думи принципното си затруднение.
Стана ми тъпо сега, че някои хора с лека ръка разбиват екипи и оставят хората да напускат. А може просто да повишат заплатите и да инсталират климатик, примерно. Или закачалка за дрехи – била е поръчана още преди да отида аз… Нейсе, все тая.

Накрая отидох да се видя с Калин в неговата работа. Исках да поговоря с него за разни наши идеи за проекти. Най-вече разни уеб-неща, но и за това как вървят нещата ни с музиката, с линукс. След като се бях размислил за нещата около напускането ми, се зарадвах много на работното място на majestic. Малка стая, с прозорци с щори и с една врата само. Няколко машини, рутери и модеми и никакви принтери или подобни глезотии. Печата си в другата стая човекът, при другите. Как така ще се затормозява с принтер и някакви да му влизат постоянно в “светилището”. На стените – яки лепенки тук-там и закачени дънни платки. Ей-така, заради кефа. Едната май почти я познах – дъно Accorp с процесор AMD K6-2, предишният ми компютър. Рядка “класика” – те Accorp само модеми могат да правят и това дъно е едно голямо нищо, но пък толкова години изкара вярна служба вкъщи.

Прибрах се с дълго каране към дома, но с приятното усещане, че винаги има време да се изгради нов екип. Стига да го има нужният мотив, да има какво да върши този екип. И че всъщност аз имам екип, просто не сме се захванали да правим нещо конкретно и сме “над тези неща”. Тъй де, важното е човек да има приятели. Не да прави велики неща, а да има с кого да ги прави.

Работенето ми сам

Преди време бях писал за работата ми в екип, сега ми е трудно да работя сам. И ако преди се чудех защо ми липсва “екипно усещане” и търсех основната причина вътре в мен, сега ми се струва, че причината е просо във факта, че наистина съм сам. Говоря за професионалното – това, което донася сиренето на масата. Много ме бива в принципните уговорки, в общите и мащабни планове. Но винаги след мащабно планиране човек има нужда от мъничката, банална и презряна конкретика.

Някои наричат такова планиране мечтаене, а въпросната конкертика – реална работа. Може и да са прави, а и дори и това мое планиране да е нещо хубаво и ценно, не мога да не говоря против него. Защото вече мина половин година откакто си отдъхнах, взел одобрената молба за напускане. А това, което имам във все по-префинени форми е, казано направо, въздух под налягане. Никаква конкретна ефективност, само натрупана енергия под здрава черупка. Много хора сигурно биха се радвали на такова нещо, но на мен ми се иска и да мога да постигам конкретни резултати. Това е лошото на мащабното планиране – никога не е точно в детайлите, затова и никога не ги достига. Не може да се “смъкне” до детайла, да спре с проектите и да наблюдава резултат. Да забие едно знаме, да каже “стигнах дотук!” и да постои малко. Без да се тревожи как да подобри еди-кой си проект и да не може да спи заради това.

Не че нямам хора, с които да работя – имам, но все не достигам до самото работене. Работенето е лесно (да бе да, ще каже работещият…), щом веднъж се е стигнало до него. Може би разковничето е да се смесват двете неща – планирането и проследяването на процеса. Може би трябва да имам гъвкавостта да привиждам конкретна работа в измислянето на концепция и в същото време – общ план в конкретната дейност. Ако успявам да преминавам в двете посоки, ще съм ефективно проектиращ. Такъв трябва да бъда и съм… само трябва да го осъзная… :)
—-

Лошото на гледането нагоре е, че се спъваш в бордюрите. Иначе имам много идеи, някои от тях са за този сайт, други – за други сайтове. Лошото пък на идеите е, че ако изобщо са “на някого”, са на осъществилия ги. Да, вярно, идеите трябва да бъдат достигани, а не да бъдат “достигани от мен”. Но е малко неприятно за самочувствието да видиш как нещо, което обмисляш толкова дълго време някой просто взема и го прави. Не защото си спал, а защото си го обмислял.

Но пък може би мисленето има нещо общо, колективно и от него се облагодетелства по свой си начин всяка дейност.
—-

Истината е, че трябва да започна да работя по проектите си. Другият вариант е да отида да работя някъде на щат, като мястото, от което избягах преди половин година. И да минат още три години и да се замечтая за напускане и оттам заради мои си планове. Лошото на дилемата е, че сравнително по-лесно мога да направя втория вариант. Или може би само така ми се струва, защото досега не съм работил по свои неща?…

Началото на нов превод на Sylpheed

Всъщност става дума за превод на Sylpheed-Claws. Може в някой момент да пренеса преведените низове към Sylpheed, но засега съм се насочил именно към “ноктичките”. Официално преводът се поддържа от Георги Данчев, но той преди много вече време ми беше казал, че няма да се занимава с обновяване и ако искам, да се захващам. Е, моментът дойде…

Силфийд е клиентска програма за електронна поща. С поддръжка на контакти, календар и други нужни за кореспонденцията неща. Преди някой да се провикне от задните редове “Evolution!”, нека кажа защо харесвам, използвам и сега вече и превеждам Силфийд.

Всеки път, когато реша да “вляза в правата вяра” и да се опитам да свикна с нечовешки претоварения Evolution, достигам само до стартирането. Най-много до разходка из менюто и малко разцъкване на настройките. Не ме разбирайте погрешно – всеки да използва каквото си иска за електронна поща и контакти. Просто за мен Еволюшън е мизерия още откакто за първи път се сблъсках с него преди много време. Тогава и Nautilus беше ужасно тромава и пълна с грешки програма. Може би някъде тогава потребителите на Gnome се разделиха на две големи и аморфни части – едната упорстваше, искаше да е “в крак” с мащабните планове на Gnome и се самоизтезаваше с ежедневна употреба на Nautilus и Evolution. Лека-полека тези програми се развиха (не забиваха така, но ставаха все по-тромави) и въпросните им потребители посвикнаха с тях. Днес “истинският” потребител на Gnome не се измъчва, зареждайки Evolution, а Nautilus пък си се зарежда от самата среда.

Другата голяма група потребители (тук някъде съм и аз) за всяка работа с файлове продължаваха да отварят MGT или XTerm (защото Gnome-Terminal едва наскоро стана използваема програма…) и да зареждат Midnight Commander. А пък за поща – или Mutt в текстов режим, или (графичната среда си казва думата) Sylpheed. С изразено предпочитание към “-Claws”, заради приставките и подобренията.

Може Evolution да е наистина добра програма по замисъла си. Може някои “еволюционисти” да ме упрекнат, че не мога да прозра този велик замисъл. Но когато мога да напиша и изпратя едно писмо за три пъти по-малко време, невежеството ми е оправдано.

Доскоро Sylpheed-Claws използваше стара версия на GTK и не се вписваше много добре в новата Gnome-среда. Но откакто проектът беше преработен основно и вече има “sylpheed-claws-gtk2”, си заслужава да се поправи преводът.