Category Archives: Uncategorized

Варвара, или “Ахтопол – близо и все таки далеч”

Варвара – малко село на няколко километра северно от Ахтопол, най-южния ни черноморски град. Селце, известно на “старите момчета” като място на изгревно откровение в пъвите часове на месец юли. Предхождано, разбира се, от дълги чакания и подготовки в песни през нощта преди Джулай-а.

И достатъчно неизвестно селце за “големия” български морски летен туризъм. Въпреки че там разбрахме, че наскоро ЛукОйл (може и да греша, ако фирмата е друга – моите извинения) изпонакупили почти цялата земя в регулация и “около нея”, в посока морския бряг. Това може да значи почти във всички случаи само едно – застрояване, застрояване, застрояване.

—-

Някои гледат на такива инвестиции с добро око, дори приветстват урбанизирането на черноморието. Толкова много хора казваха пред мен “Ама видяхте ли какво са направили на “Дюни”? Красота, ама то е един хотел, ама един замък, огромно нещо, браво, браво…” или “На Синеморец са направили огромен хотел, като крепост на единия нос, догодина ще направят подобен на другия нос и ще стане хубаво, браво, браво…”.

Да им се чуди човек… Не разбирам кое е хубавото на изчезването на поляни, баири, горички и зацапването на гледката с безброй сгради. Да не говорим за недобрата хигиена, прекалено многото боклуци, съпътстващи такива ърбан-проекти.

И кое всъщност е геройското в заличаването на цели комплекси, детски лагери, станции, лагери с бунгала? Ама те хотелите били по-хубави. Добре де, идете в Албена, идете в Златни, Слънчев или в най-измисленото, чисто курортно село Китен. Защо трябва цялата ивица да е застроена? Преди време бях чул, че имало проект за голям хотел и съпътстващ комплекс и на Иракли. Оттогава не съм и помислял да ходя пак на Иракли – за мен очарованието на това място е в неговото диво съчетание на планина и море. Не просто на възвишение с хотели, а на истинска гора – с пепелянки, чакали, изсъхнали дървета, влажни листа… – с една дума – Балкан.

Все едно. Думата ми е за Варвара ;)

—-

На Варвара си часлужава човек да иде с приятели на палатка. В краен случай – на квартира в селото. Но не в нова къща с претенции за “хотелски комфорт”.

Първият ни ден на море тази година започна с пристигане в Бургас, после във Варвара и накрая – в къщата на хазяите там. Нова постройка, със сателитна телевизия (май само тя беше истинската “екстра”, но пък ние не сме отишли на почивка, за да гледаме телевизия, а точно обратното). И хазяи, които не те оставят на мира – две вечери седях на терасата до малките часове, само защото ми беше неудобно да откажа на “наздраве”-настояванията.

Дойдоха им и гости – Саня и мъжът й. Въпросната Саня беше едно време репортер в предаването на Бригита Чолакова по БНТ1, не помня фамилията й. Понастоящем – галеристка и нова собственичка на хотел в Созопол. Нищо против хората нямам, но ме подразни, че бяхме настойчиво “помолени” да присъстваме на обилната и тържествена вечеря. Уж “за нас”, уж защото ни уважават и се радват, че сме им на гости. А всъщност за да “изпъкнат” хазяите пред видните си гости-приятели.

—-

Местата, които си заслужава човек да види във Варвара са достатъчно, но пак казвам – идете с приятели и то на палатка. Освен скалите, които са достатъчно различни и винаги може да намерите някое място и гледка само за вас, почти няма нещо по-особено. Варвара всъщност “е” тези скали, другото са подробности.

Ако търсите място за хапване и пийване, идете в “Ергенската мъка” – намира се на улицата (единствената централна;) след хотел “Южни нощи” (първият вдясно при влизане в селото) и преди “центъра” със спирката и смесения магазин. В “Мъката” готвят прекрасно и ястията са пресни. Цените са повече от разумни – в София е чувствително по-скъпо ;)

—-

След два дни престой във Варвара напуснахме селото.

Два дни, през които не отидохме ни веднъж на мъничкото плажче, но за сметка на това видяхме безбройните скали и скални заливи, прибоя в тях отвисоко в късния следобед и пред-залез.

Два дни, в които Арти беше на върха на щастието и постоянно изследваше обширните ливади и гонеше скакалец след скакалеца. Връщаше се по тъмно, зажаднял за сгушване и наше внимание.

Два дни, стрували ни много нерви и притеснения, много оплаквания, които нямаше с кого да споделим, защото не намерихме приятели, но всичко това – компенсирано от свободата, на която се радваше милият ни котарак.

—-

След тези два дни заминахме на север след кратко двоумене дали да поемем на юг, към познатия и близък ни Ахтопол или предвидения за посещение Синеморец.

—-

Дано това е поне малко полезно за тези, които решат да наминат към Варвара.

Иначе, за нас това беше част от дълго чаканата ни почивка и си е обвито в магичност. Винаги успявахме да намираме хубавите мигове, въпреки трудностите. Да не говорим за Арти – той беше господарят на ливадите ;)

Завръщания

Днес е денят на големите завръщания – отново на работа, връщане към някои поети ангажименти – KDE, fsa-bg.org, някои проекти за превод, много служебна поща и още много повече поща от листите на Debian. Малко по-малко поща от fsa-bg.org, но пък май съм нарочен за лектор на OpenFest тази година. Може би е добре – все пак има неща за казване, а и аз май мога да говоря ;Р

С две думи – бавно и трудно завръщане от интернет-изгнанието, което сам си наложих по време на отпуската ми. Имам да разказвам много, но ще го направя полека. През отпуската, в началото, на брега до прибоя и по улиците на крайморски градове ми идваше често идеята да си нося с мен бележника и да записвам идеите за бъдещите ми постинги тук. И веднъж го направих. Имам един-два абзаца записани оттогава. Но ще започна начисто, не мога иначе – най-добре е впечатлението да е живо, дори и да е “еволюирало” след връщнето ми.

Някои са ме търсили в icq – хора, ползвайте Jabber! Мога и клиент да ви препоръчам – Psi.

В отпуск

Днес е последният ми работен ден преди тазгодишната ми отпуска ;) Вчера успях да убедя шефа си да разпише молбата, защото, както му казах и което си е съвсем вярно, “няма значение кога ще изляза аз и как точно ще си разпределя дните”. По простата причина, че нещата, които правя тук, мога да ги правя само аз и най-многото, което мога да направя допълнително, е да съм на разположение и през отпуската си и да се постарая да предам на колегите възможно най-много ресурс за рутинно администриране и поддържане на сигурността.
Големите промени и без това мога само аз да ги правя.
Затова те остават за след отпуската ;) А аз ще цикля и лакирам паркет с Краси вкъщи, ще тормозя Д’Артанян с новопридобитите си компютърни китарни ефекти… и най-после ще мога поне за известно време да бъда вкъщи през деня ;)
—-
Имам идеи и за този бележник – най-вече нови категории и поредица от специализирани статии. Именно – статии за LDAP и интеграцията на услуги в Линукс с дърво на LDAP и една друга поредица – за PostgreSQL. Надявам се дотогава да задобрея достатъчно с Postgre-то ;)
—-
Освен това ще има и продължения на темата “Музициране под Линукс”.

Но първо ще си отдъхна малко. Ще поема въздух и след това ще се развивам евентуално в някоя от тези посоки. За да мога, пак евентуално ;Р, да споделям за това развитие в тези статии.

До скоро! И… вземете си и вие почивка ;)
—-
П.П.: За малко да забравя… Някой да има идея за хубави книжки за четене през почивката? Може да са и за компютри, да;) Може и за Линукс, ммдаа ;)
Но и всякакви, всъщност.
Ако се сетите нещо и го има в мрежата, пуснете препратчица тук ;)

Музициране под Линукс

Тези дни започнах лека-полека да окомплектовам домашно студио за звукообработка. Софтуерно и, естествено, под Линукс ;) Радвам се много да споделя, че се получава. И то много добре ;)

Програмите, които преди бях пробвал, изключвайки далечния ми опит с WindBlows, бяха Audacity и програмите за управление на aRts, звуковия сървър на KDE.

—-

Audacity е лъскав проект, с красив интерфейс, отскоро преведен и на български (благодарение на Михаил Балабанов; между другото, превеждат се дори новините на сайта – забележително;) и с доста възможности, но все пак програмата “изпада” в категорията на редакторите на звук. Малко трудно се прави музика с Audacity, макар да се подържа многопистовост и да се интегрират лесно допълнения с ефекти, като LADSPA-допълненията.

Винаги ми е напомняла на една малка windblows-програмка, GoldWave. Наистина страхотна програмка, изтърпяла е преди години големи издевателства от моя милост, подкрепен и окуражаван от Делян (Дикс). В родилното на GoldWave видяха бял свят доста “парчета”, включтелно “постресналото” малък кръг от приятели “Ehmeresh” ;) Не я ползвам вече – първо, наистина прост редактор на звук си е, и второ (и по-важно) затворен код е, “ugly binary”.

Та макар да има страхотни възможности и да е непретенциозна програмка (ех, GoldWave;), Audacity винаги е била за мен резервен вариант и съм си казвал, че ако наистина не успея да намеря подходящ софтуер, то ще ползвам нея, пък “какво да се прави”…

—-

За aRts мога да кажа малко – повечето потребители на KDE са чували за него и почти сигурно го ползват. Най-малкото, поне им са познати записите в KDE-менюто на aRts Control и aRts Builder. Ако се бях спрял на обкръжението на aRts, трябваше да използвам система за обработка на звук като BRAHMS. Видя ми се “не-за-мен”, пък и прекалено много изпъква работата с MIDI, а на мен най-много ми трябва обработка на аналогово аудио. Затова отавих Brahms за някой друг път, не за по-сериозна работа. Въпреки че се води “синтезатор в реално време”, и aRts отиде при Audacity, дори с по-нисък приоритет от нея – не за друго, а просто не е за… “аналогови музиканти”. А моята идея е да имам кабел, инструмент, слушалки и другото да е софтуер – знам, че става с процесор, педали, мишпулт и т.н., но аз искам студио в Линукс-а ми.

—-

Това, което открих и всъщност което от доста време вече вях решил да пробвам при възможност, се казва JACK.

Jack Audio Connection Kit (JACK) е звуков сървър, написан отначалото с цел бързодействие и едновременно изпълнение на всички свързани звукови клиенти. Тоест възможнсост за такова изпълнение ;) Клиентите могат да работят като отделни процеси или вътре в самия сървър, като негови plugins. Стартира се приложението, на определен етап (автоматично или ръчно, както ти душа иска) се регистрира в JACK сървъра и той отговаря за реалната обработка на съответните входове и изходи на това приложение.

—-

Списък на програмите, използващи JACK има тук.

Това, което първоначално ме насочи към JACK сървъра беше една от тези програми – Ardour. При търсенето в мрежата на подходящ свободен софтуер за аудиообработка попаднах на нея и реших, че Ardour ще е едната от тестваните програми. След това и след обширно търсене в мрежата, четене на ревюта и статии и периодично преравяне на официалното дърво на Дебиан (Sid) стигнах до заключението, че ми трябват: студийна програма с много писти, миксер, ефекти, възможност както за аналогов вход, така и за нотиране… евентуално дръм-машина и метроном. Другото нещо, което ми трябваше, е китарен процесор с ефекти в реално време. Тоест някаква програма за ефекти в реално време – добавянето на инструмента е подробност; може да е и флейта, да речем.

—-

Списъкът, който си направих и който усилено изпробвам сега вечер след работа е:

JACK сървър

qjackctl – KDE приложение за управление на сървъра

Rosegarden – “тежката артилерия” – многопистовост, ефекти, нотация, MIDI…

Ecamegapedal – процесор с ефекти в реално време, иделен китарен процесор

JACK-rack – отново процесор, този път GTK2-базиран

Hydrogen – дръм-машина

И някои неща, които не са JACK съвместими, но не намерих еквиваленти:

GNU GTick – метроном

GtkGuiTune – тунер за китара

Остават за по-нататъшно изучаване някои интересни JACK-проекта:

Ardour – http://ardour.org

JAMin – http://jamin.sourceforge.net

—-

Всичко това го има в Дебиан Sid.

Темата ще е с продължение, ще пиша за развоя на събитията :)

—-

Дано тази статия бъде полезна за тези, които се замислят за подобно Линукс домашно студио. А на всички – интересна. На мен поне ми е :) иха-иха :)

I want out!

Искам отпуск! Искам да се махна от ряботното си място, от квартала, в който се намира и да си карам колелото все по по-различни пътища…

Искам за известно време да не се сещам изобщо за проблемите в работата, също така искам да не си чета пощата през отпуската и да не ми се налага да се успокоявам след поредното тъпоумно писмо в кутията ми…

Искам да имам време да се видя с приятели, не да се уговаряме месец предварително за всеки рожден ден, а да мога да изляза от вкъщи, да поема дълбоко въздух и да се усмихна. А не през целия ден да се чудя колко ли време всъщност остава до вечерта…

—-

Искам и да мине тазгодишният Open Fest и колкото повече го искам, толкова повече се чудя дали изобщо ще ми се ходи на феста. Винаги съм бил ентусиазиран от добрата идея на Йовко за такъв фестивал, но явно нервите около него ми идват множко. А всъщност дори не съм се включил в организиращия го екип. Умората и отчаянието ми идват най-вече от цялостната ми подтиснатост може би.

—-

И как човек да не е подтиснат…

Като след писмото до фирмата, за което писах предния път, ми се върна отговор в духа на “нямаме какво да ви предложим, всичко най-хубаво”. Като нямате, защо пускате обява… А-а, ясно, проблемът е у мен. Ами именно за това говоря, да…

Как няма да е в мен проблемът, като няколко дни след това фланелката ми с емблемата на FSA-BG се развя в дипломатически клуб “Глория палас”. Какво правих там ли? Глупости ;) Ходих на дебилен курс по управление на информационния риск…

Лошото в случая е, че приказките и темите там (ако не знаете какво е станало с тоталитаризма, поинтересувайте се от теориите за управление на риска…) така ми повлияха, че вече не знам какво да правя.

—-

Буквално. Не знам с какво да се занимавам. По-точно ценностите ми се поразбъркаха; вярвам, че вина има и този курс въпросен.

С компютри (администриране и/или програмиране), естествено с Линукс само – ами хубаво, но като че ли не мога да си намеря сериозно място в бранша. Дори и като работно място го разбирайте; в сегашната ми работа е горе-долу ОК, но пък нямам развитие.

С друго – с философия? Ами – още се съвземам след “скъсването” :(

С музика? Че то и аз вече не помня от колко време не съм хващал по-сериозно китара…

—-

Трудни дни.

А и тая поща… Ще взема още отсега да престана да я чета ;)

—-

А, и още нещо – съкратих листите си в icq и yahoo до общия брой около 10 човека. И няма да добавям нови хора. Ако някой иска да си говори с мен, но му нямам контакта, да не пробва през тях!

Така де, крайно време беше да тегля чертата – който иска да си говори с мен, да ползва jabber! Препоръчвам клиента Psi.

“Ще ви се обадим”… и никой не се обажда, естествено

Страни нрави сред специалистите по човешки ресурси у нас. Е, то те в повечето случаи са едни “специалисти”… Сигурно даже не си спомнят часовете по психология и философия в средното училище, ама нейсе.

Където и да отиде човек на интервю за работа, все едно и също; поне при мен е така до днес, де ;) Значи – първо, като получат биографията и мотивацията и каквото там друго евентуално има, след крайния срок, както си му е редът, извикват “short-listed” кандидата.

Дотук добре. Минават някои тестове, някои интервюта… Въпреки че съм имал интервюта преди години от сорта на “ами то админът ми го няма тука, ами то аз да ви питам нещо… как ще направите това и това” (тук следва най-тъпият възможен в контекста въпрос, примерно конкретен синтаксис на MRTG или TC – ей-така, наизуст, на прима виста).

Накрая ти казват “ще ти се обадим”, понякога “о, ама разбира се, само да минат няколко дни, след това всичко възможно ще направим, ама ще се обадим, дума да няма”…

—-

Глупавото е, че аз всъщност не държа да ми кажат “приет си”, когато е нормално хората да имат изисквания, критерии и, все пак, повече от един кандидат.

Идеята ми е, че е нормално, човешко… какво говоря, направо са длъжни да се обадят!! Дори информацията да е “съжаляваме, не покривате нашите критерии, които са такива и такива”.

Защото през това време аз чакам, седя си, раз’ираш ли, и ги чакам да ми се обадят – през това време може да изпускам две интервюта и една почти сигурна длъжност, но това не е важно – уважаемите тежкари се обаждат когато си искат…

—-

И в цялата тази история най-противното е, че дори човек да почне да върти телефоните и да пише писма, резултатът е нулев.

Сега се сещам за мое кандидатстване за сисадмин в Mr.Bricolage преди почти две години. Тестове, интервюта, разговори – всичко ок. И след като ми загубиха почти половин ден, казаха ми, (познайте?) че ще се обадят.
Е, не се обадиха. Прилично време след срока, който си бяха дали, взех аз да им се обаждам. “Чакайте да ви прехвърля”, “О, не знам, сигурно друг отдел”, “Нямам информация”. Всъщност така и не разбрах дали съм се свързал поне веднъж с правилния човек…

—-

Миналата седмица за първи път от много време отидох пак на интервю. Netclime.inc. Тестове и т.н. – този път ми отне не сутринта, а следобяда, всъщност мое работно време.

Между другото, в един от тестовете имаше “гениалната” идея за въпроси за пресмятане на скорости – я на PCI, я на нещо друго. Отговорих само на тези, свързани с мрежи – аз да не съм ел-техник все пак… пък и какво толкова общо има системният администратор със скоростта на PCI-шината?… все едно.

—-

До днес – ни вест, ни мейл от OExpress… Писах им писмо, което завършва с:

“До днес не съм получил никаква информация. Вярвам, че се дължи на обективни причини и ще очаквам да я получа.”

Не че разчитам да проявят коректност и да отговорят. Не.

Просто взе да ми писва от такива псевдо-интервюта…

Мразя хардуер!

Да, за някои може да е странно, но като чуя или видя компютърно “желязо”, нещо в мен изстива, изтръпва и се свива притаено… В очакване на поредния нелеп хардуерен проблем.

Харесвам компютрите, интересна ми е работата, сам съм си я избирал. Но харесвам красотата на софтуерната инвенция, доставя ми естетическа наслада да гледам как нещо работи, дори повече, приятно ми е да разглеждам изходния код. Каква магия – пример в картинки за това как мисълта намира изчистения си път и реализирането на заложената идея се стреми към нея; “проявленията” на програмата вървят към осъществяването на мислената идея, водейки се по маркировките в една тъмна равнина със светещи букви, изписали не винаги разбираем език…

—-

Обаче хардуерът е… друга хава. Това е онова, мръсното, което все шуми, колкото и по-безшумно да го купуваш, което все трябва да се надстройва и тая надстройка е с пари и няма гаранция, че нещо няма да се счупи. Ще кажете – ами то като софтуера… Да, ама не! (както казваше Петко Бочаров).

Хардуерът е застинало, неосъществено стремление. при това цапащо се – виждали ли сте чист вентилатор? Е, освен в магазините, там е “Холивуд”-ът на чарколяците…

Да, може да е вдъхновяващо човек да изучава устройството на чарковете, да е интересно коя платка каква е и с каква технология е направена. Да, може. На мен не ми е, но принципно това е “подробност” ;) Но кажете честно, колко са тези хора? Вие познавате ли такъв? Аз лично – не. Иначе много са тези, които са научили наизуст кое е SATA и каква е разликата му с TFT, да речем. ;)

—-

Преди около две-три седмици си взех нови чарколя за машинката вкъщи – видеокарта GigaByte Radeon 9200SE и нов вентилатор с радиатор за процесора – с медно ядро и термодатчик.

Идеята да е 9200SE беше, че това е най-мощната карта, която имаха без вентилатор. Вентилатрът пък е с датчик, за да е по-тих, съответно да си намалява оборотите и да се зацапва по-бавно. (Ето, виждате ли колко много знам за гадния хардуер, аз съм си направо експерт…;)

Гадният момент изпървом беше, когато продавачът (става дума не за магазинче на тротоара, а за цял етаж от бизнес сграда; вътре едно чисто, гаче в края на работния ден всички ближат пода и рафтчетата…) ми се опули, когато почнах да му обяснявам за шума. От онези погледи, нали ги знаете, от типа “ох, тоя нищо не разбира, с глупости ме занимава, дай да му продам нещо за над сто долара”… Като видя, че номерът с по-мощния Радеон няма да мине при мен (не за друго, ами защото има фърфолатор, а пък и аз тия пари да не ги бера по джанките, бре!), реши да ми се подиграе и за вентилатора. Казвам му аз както трябва да говори клиент “искам еди-какво си, ама да е възможно по-безшумно”, а той ми се подхилква “в смисъл?” и “те принципно всички са тихи, какви са тия работи?”. “Какви са” ли? Аз, клиентът, казвам, че ми бръмчи. Той като ползва компютър само за скапания си WindBlows или за да джитка игри, не знае какво е усещането да си след полунощ пред екрана (ох, някой ден ще сменям и него…), да пишеш текст или код, абе изобщо да се “кефиш” по линуксерски;), и изведнъж да дочуеш “в далечината”, което всъщност е на метър – метър и нещо от теб, едно (да, тихо, но) повтарящо се “дзът-дзът-дзът…”

Идиоти…

Нейсе, взех си частите. Изтърпях и хулите от страна на някои познати, че съм постъпил глупаво и всъщност “те всички са си тихи”. Още същата вечер сглобявах и разглобявах целия компютър два-три пъти… Не щеше да тръгне – с новия вентилатор ATX-захранването запалва, бачка около три секунди и изключва. Даже вентилаторът няма време да мине от първоначалния режим на пълни обороти към нормален. Мислих, чудих се… Накрая, при поредния опит със стария вентилатор (седях отчаян и пипах с отверка изводите за ATX power бутона на дъното…) захранването задържа. Сглобих го докрай и си работих така, с “шумен” вентилатор. Чак снощи опитах пак да си сложа “новия” вентилатор.

Ядец – пък същата работа. Запалва, работи 3-4 секунди и ATX-а гаси всичко.

Не знам от какво е…

Та… казах ли, че мразя хардуер? ;)

Фази на отчаянието

Не е трудно да се изпадне в тях… И когато ти става отчаяно, не е трудно да си решиш, че всъщност не си “изпаднал” в тях, не е някакво ужасно пропадане… Не е трудно, но е неприятно.

Май това е основното за отчаянието – може да се преодолее много лесно, но пък да се преодолява е кофти. Няма такава мотивация, която да може да те измъкне от такива настроения, без преди това те да са успели да се “нарадват” на осигуреното им властване в ума… Денем, привечер, дори насън…

—-

Няколко души вече ми се обаждаха да ме питат как е минала защитата. Сашо, най-добрият барабанист, с който съм свирил (хи-хи-иии, единствен, но кой ни пита;), се обади от Варна, от плажа. Свършил работа милият и ме набрал по мобилния от плажа привечер – ей-така, решил, че подходящо е оттам да звънне.

Естествено, за да ме поздрави… Дано не съм го разочаровал… много…

Едно писмо от Владо застоява в кутията ми от вчера – нямам сили да го дочета; и той не се съмнява във вече отминалия успех. Как да застана срещу такива уверености и да започна “хън-мън….”?

—-

Дори днес в мрежата Ийори започна въодушевено, той ме потърси; а с него иначе от толкова време – седмици, какво ти, месеци – все не можем да се видим.

Нямах сили да обяснявам и той е разбрал от сайта ми по-късно.

—-

Ужасно усещане.

Най-гадното не е неудобството, че така са те “прецакали”, при това пред толкова хора, които на всичко отгоре се явяват за по-ниска образователна степен, не е и в това, че трябва да казвам “скъсаха ме”… Сега се сещам как майка ми ме търси няколко пъти и аз не вдигах, накрая батерията падна и й се обадих от служебен. И връзката беше (да не повярва човек, все едно) ужасна, тя не чуваше и аз трябваше да се провиквам до отворената врата на стаята ми “Скъъсахааа меее!”.

Не че ме интересува какво са си помислили колегите в коридора.

Нито пък ще се повлияя от “оценката” на комисията отрицателно.

—-

Знам, че Юнуз сигурно е прав – щом му казват “защита”, значи е трябвало да се защитавам. И ако не съм успял, независимо кой е бил насреща, значи наистина има проблем. Но проблем с мен. И с текста ми.

—-

Но все пак си е неприятно. Не, не е трудно, просто е… горчиво…

Историята на една публична защита или “Кървав спорт”

Вчера, 5-ти, беше гаден ден. Ама много гаден — от тези, които ти оставят лепкав и горчив вкус от изпитите бири за успокояване и за “абе айде”-настроението.

А такова настроение определено е нужно на дипломант, който е бил показно, парадно “скъсан” на защитата си.

—-

Комисията беше в състав: проф. Валери Динев (председател), доц. Мария Димитрова и доц. Димитър Тафков. Който ги познава, едва ли се нуждае от обяснения — отбор-убиец, “шпиц-командата” на катедра “Философия”… И моя милост магистрантът (както ме представи секретарят на комисията Цветина Рачева) да има рядкото щастие да се сблъска точно с тези точно когато е убеден, че “курсът е чист” и “няма ледоход”…

Всъщност може би донякъде Цветина Рачева можеше да намери интересен момент, може би дори аз щях да успея да защитя един такъв интерес с мои доводи, но не. Тя като секретар на комисията няма решаващ глас, а до нейни въпроси почти не се стигна. Защо ли — ами представете си, че сте на катедра, а до вас отдясно, на първия стол, седи булдог, с очила, до него Цветина, след това — шеф на ТКЗС, който само сумти и чака да свърши всичко и накрая шофьор на камион пред пенсия, който чака да свърши всичко, за да запали цигара навън. Нищо обидно нека няма — благодарен съм на Тафков всъщност за неговия опит да навлезе в дискусия и да насочва интереса си към моята тема все пак. Въпреки че, честно казано, желание за дискусия може винаги да бъде декларирано, но е важна нагласата, с която се навлиза в тази дискусия. А според мен и той, както и другите двама, беше предубеден…

С две думи беше ми казано, че това не е философска тема, няма нищо философско в това да пишеш за неша, прилягащи повече на частните науки, не може да се прави философия на щяло и нещяло. Също така аз не съм научил нищо през петте години в университета (драга доцентке, философия аз лично следвам вече осма година, не и без помощта на ограничени и ограничаващи умове като вас).

Ах, да — освен това аз не съм бил философ.

Благодаря на комисията; вярвам, че може би наистина си заслужава да се замисля. Нещо, което те едва ли правят често; нещо, което те определено няма да са провокирани да направят след това мое показно скъсване.

—-

Защото на всички е ясно, че точно тази “ударна група” са едни от “агитката”, които всячески се борят с човека, който ме ръководи в работата ми по дипломната тема — проф. Александър Андонов. И колкото и да е странно и наистина без да вземам страна, те късат “неговите” хора, а той и “неговата група” не съм чул да късат така “напук”. Кой е прав и кой е крив няма аз да решавам, но в едно съм сигурен — УНИВЕРСИТЕТЪТ НЕ Е МЯСТО ЗА РАЗЧИСТВАНЕ НА СМЕТКИ МЕЖДУ ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ. Поне не би трябвало да е. Някои от авторите, които четяхме като студенти, бяха писали за университета и идеята му. Сега не помня точни имена и цитати, не ми се и търсят, а биха стояли добре под тази статия. Но как така — нали не съм философ, нали нищо не разбирам от философия, как бих могъл да помня цитати…

Поздрави на Мария Димитрова, която освен всичко друго, което избълва, ми каза, че не може да не се позовавам на философи, щом съм тръгнал да пиша философски текст…

—-

Сега ще се занимавам с нещо интересно, може да проверя дали имам достъп до служебния тенискорт (и за какви пари;). После ще отслабна, че съм се поотпуснал…, ще започна пак да пиша… Междувременно ще започна да виждам приятелите си по-често ;) Юни, извинения за необаждането ми, реванш чакай ;)

И така… ще правя по-“нормални” неща и поне половин-един месец няма да докосвам текста си. Нали не съм философ…

Всъщност може да го публикувам… Но лошото е, че от вчера следобед все по-силно се навивам, че наистина не е философски, че не струва нищо и че аз наистина нищо не разбирам… Наистина…

:(

Акция “дипломиране”

След като преди две сесии време предложих на проф. Андонов тема за дипломна работа и уточнихме заглавието й да бъде “Онтология на авторските права в Интернет”, преди почти две седмици на 8-ми предадох текста. Имах само една консултация за цялото това време, но предвид дългото ми занимаване с подобна проблематика и дългите опити да философизирам върху такива теми, а и след курса по диалектическа онтология, воден от научния ми ръководител, струва ми се, тази една консултация беше достатъчна.

Винаги има възможност нещата да бъдат по-добри, но, както самият той каза на въпросната среща преди време, дипломирането е само една стъпка от развитието, при това първата.

picture of SUСлед като текстът ми беше приет на катедрения съвет, миналата седмица попадох молба, всъщност две – едната “нормална”, а другата – за извънредна сесия, защото съм пропуснал редовните сесии, на които имам право да се явявам. Все пак съм “випуск 2001″…

За тези, които не знаят и евентуално ще им потрябва, такава извънредна сесия струва колкото една семестриална такса.
—-

Сега разпускам и чакам рецензията, когато отново ще “стъпя на педалите”. Всъщност утре трябва секретарката да потвърди в уговорено с нея телефонно обаждане дали молбата ми за извънредна сесия е приета. Хм, надявам се, все пак не ми се плаща още една такса ;)
—-

От вчера сме с корниз и завесите са страхотни ;) С Краси почистихме, подредихме и дълго се радвахме на дълго чаканата придобивка ;)