Category Archives: Uncategorized

Женене и омъжване

Сигурно много хора се замислят, преди да кажат за някого, че е “женен” или “омъжена”. Преди време май и аз казвах по-честичко “женена”, но лека-полека, с такива замисляния съм си наложил да казвам “омъжена” за бракосъчетана жена и съответно “женен” за съпруга й. Разбира се, за много хора всичко това не е проблем и те си следват някаква тяхна неосъзната езикова логика, като почти винаги казват на всички, че са “женени” и точка.

Не се бях сещал, но май всъщност “женена жена” хич не е неправилно или пък некоректно към статута й на такава “с мъж”. Думичките идват от “женене”, “женитба” и др. под. Няма думи “мъжене” и “мъжитба”.

Жената е оженена, защото е преминала през ритуала на жененето, инициирана е с женитбата си в това свое ново, оженено състояние. По същия начин е и при мъжа — и той е “женен”, но не защото до него има жена, а защото и той е иницииран в “женеността” си.

Няма никакво “омъжване” в цялата работа. Поне не етимологически, от тази въпросна връзка с “женитба”. И не е “политически некоректно” (арргх…) да се казва, че жена е женена за мъжа си. Дума “омъжване”, разбира се, има. И тя се отнася директно и само до жените, които вземат за мъж съпруга си, “о-мъж-ват” се за него.

Ако някой търси “коректност”, то може точно “омъжването” да се атакува. Защото “жененето” не е “зависимост от жената”, а е свързаност с ритуала на женитбата. Докато “омъжването” винаги пряко препраща към принадлежност към мъжа — просто няма откъде другаде да идва, няма ритуал по “мъжене”.

Понякога точно очевидното е припознато грешно.

Излишни правила

На кого са нужни толкова много правила? Да вземем за пример правилата за движение по пътищата. Някой знае ли ги всичките? А на път през друга държава? Или колко са хората, които във всяка отделна ситуация се съобразяват с всичките тези правила? По-важно ли е да се спазват и помнят всякакви повтарящи се, излишно ограничаващи и дори в конкретни случаи противоречащи си правила за нещо или е по-важно това нещо да се върши правилно?

Вярно, добре звучи максимата, че “незнанието на нарушението не го оправдава”. Но това изобщо трезво мислене ли е?

Или е втренчване в манията за все повече правила, все повече извънреден ред… все повече власт?

Не желанието за нарушаване от незнание на закона е истинският проблем. Проблемът е в нежеланието за знание на закона. Кой би искал да си отрови няколко дни от живота, за да чете преплетени един с друг текстове с тежък изказ, само и само да разбере дали има право да се жалва или сам е в нарушение? Законът е далеч от хората — далеч във всякакъв смисъл, далеч с нарочно неразбираемия си изказ и с постоянното посредничество на дипломирани “преводачи” на законите. Законът не е писан, за да се разбира — целта му е да се изпълнява. Законът от средство е станал цел.

Говорих с баща ми по такава тема, когато пътувахме миналия уикенд до вилата. Той ми даде един прост пример, който говори сам за себе си. Мисля, че е истинска история, в някакво предаване са го давали или са го писали в някаква статия — но и да не е, не е важно.

В някакъв средноголям малък градец навътре в Щатите имало пътни катастрофи. Както навсякъде, не много повече, но все пак си се случвали постоянно. Изведнъж спрели. И някакви хора се поинтересували защо вече няколко години в градчето нямало нито една катастрофа. Тъй де, първите години го приемали за добър късмет и изключение от статистиката, но няколко години поред са си постижение за отбелязване и проучване.

Оказало се, че всичко се променило неусетно, но отведнъж, когато новоизбраният местен шериф нарочно решил да махне всички пътни знаци. Всички. И катастрофите секнали.

Обяснението — има достатъчно общи и естествени правила, според които хората могат да живеят.

Всяко излишно правило всъщност е в услуга на някого конкретно и в ущърб на други.

Когато имаш правило за предимство на дясностоящия, всякаквите знаци, маркиорвки и регулировчици само пречат. Защото целта на всички е избягване на катастрофата, а едно просто общо правило за предимството си е съвсем достатъчно. Освен ако, разбира се, някой не е тръгнал да се самоубива, но то от такива всичките знаци на света не могат да предпазят. Има още няколко такива общи правила, с които всяка ситуация, колкото и “сложна” да е, може да се изчерпи.

За всяка област от живота има достатъчно естествени правила и достатъчно кратки и ясни общи писани правила. Малко и логични правила се помнят, съобразяват и спазват много по-лесно.

Всичко друго е внесено в системата само привидно за улеснение. Всъщност не само че не улеснява, а и затруднява, защото гради среда на рекет.

Вътрешните избори на СДС

Тези дни политическа вълна залива блоговете. Или поне политически по-податливите от тях. Днес темата на деня е “Мартин Димитров за СДС”.

Преди да продължа, нека уточним, че всичко това не е хич ново. Такъв шум сме виждали и преди, появява се периодично. Най-вече преди избори. А избори предстоят — именно вътрешнопартийните избори в СДС. Да не гледаме чак към парламентарните, макар и те да идват по-нататък — от комата, в която изпадна след протестите и качването на Костов на стола, СДС не е в състояние да прави подвизи. Нямам идея дали е “изпята песен”, дали е “партия на прехода” — аз не вярвам в “прехода”. Точно по времето, когато дойдоха на власт от много места се чуваше за малките и по-големи далавери, за политическите назначения, за вътрешните чистки. Едно към едно с вътрешнопартийната политика от 40-тина години преди това.

Но дори и тези времена в СДС да са отминали, дори и двата мандата в опозиция да са отдалечили от тази партия прикритите интереси на властта, пак не виждам за какво толкова се шуми.

За пореден път изборно активните запяват “трябва да взимаме страна” и за пореден път всеки се застрахова, че ако избранникът му нещо сбърка и не изпълни обещанията си, той, видите ли, веднага ще оттегли подкрепата си. Чудо голямо — толкова много вече избори след “промените” все хорската “подкрепа” е решаваща и политиците все си изпълняват обещанията. Но все едно. Темата ми не е за анархизма и против представителността, а за кандидатурата на Мартин Димитров.

Казват, че Мартин Димитров е по-доброто за СДС, защото е икономист. И като е икономист… какво? И Костов е икономист, например. Много хора са икономисти. Много от тях са ни управлявали. Много от тях ни управляват.

Обяснението е, че ако икономист управлява нещо, то нещото ще има пари и няма да е бедно. Много плитко мислене, ама много. Изтъква се и това, че е прокарал в парламента поправка парите за ООД да са минимум 500 лева, а не 5000, както беше преди. За това — аплодирам!

Допадаха ми първите интервюта, с които Пламен Юруков “влезе” в медиите, след като застана начело на СДС. От една страна искрено се учудвам защо не са се събрали около него седесарите, но от друга страна ми е ясно, че с идеите, които представяше, в България не може да се излети в политиката.

Та Пламен Юруков още от времето на първите си интервюта залагаше на идеи, които са почти направо либертариански. Сещам се за цитати като “повече свобода и отговорност, по-малко държава” и “аз си имам печеливш бизнес, не се и замислям даже дали да крада”. Самият той обясняваше много разбираемо и достъпно как е важно в политиката да влизат хора с идеи и без парична мотивация от самата политика. Тоест по-добре да си имаш свои доходи, свой си бизнес и ако имаш добра идея за управление, да идеш да я направиш. А не — както е масово у нас — със или без идея, влез там да се напапаш, пък все нещо ще ти се “падне” да посвършиш — я законче, я дебатче, я нещо европейско — то си идва с работенето.

Точно тази принципна нагласа за идеите в управлението и против “професионалните политици” би трябвало да е допаднала на седесарите, нали се пишат съвременни и свободомислещи… И залагането на свободата, отговорността и собствеността, за сметка на по-малкия държавен контрол също би трябвало да съвпада с идеите на СДС. Но не би — Пламен Юруков обяви наскоро, че няма да се кандидатира на вътрешните избори за председател. Една от причините е ясна — кампанията за дискредитирането му, макар и да не даде никакви доказателства, послужи за наслагането на негативен спомен. А, колкото и да е тъжно, публиката няма “разбирания”, тя има само смътни спомени и разпознава “добрите” от лошите” най-вече по телевизионните им образи.

Другата причина била, че седесарите не са се обединили достатъчно около него и сега, за да не причинява излишно разцепление в организацията, се отказва от борбата за лидерство. Пак тъжна работа. Не защото ми е колега философ, не защото не е икономист. А защото визията му за политика е ценна. Ценна поне в тези две конкретни неща, които споменах — заставане зад свободата и отговорността, вместо зад излишния силов контрол и разбирането, че политиката не е маса за наяждане и място там за гладни безработни няма.

Всъщност точно той успя да прокара в самото СДС възможността за пряк вътрешен избор. Още една от добрите идеи, може би единствената, която за краткото си време успя да реализира. Днес никой не отбелязва тази малка победа, всеки по предизборен инстинкт е обърнат към кандидатите и раздава покрепи и славослови новите и казва колко е “важно да е икономист”.

Ама какво пък — те СДС ще си решат. Може би наистина Мартин Димитров е правилният избор, може би наистина Пламен Юруков е навредил косвено на СДС с това, че твърде дълго му се наложи да се защитава от обвиненията към него. Може пък и да е вярно, че всичко в СДС (както навсякъде в политиката) е чисто и просто борба на лобита и борбата няма да е между кандидатите, а между “кукловодите” им. Нямам идея, а и нямам как да знам. Аз съм безпартиен.

Но ако ме питат “за или против Мартин Димитров”, ще кажа “за него не зная, ама глупаво направихте, дето изпуснахте Пламен Юруков”.

А за шума из блоговете — ще отмине, всеки път е така. Спокойно :)

10 ноември — ден на парното

Днес е 10 ноември. И ако в първите години след “промяната” задължително свързвахме тази дата с помпозната абдикация във властта, довела после до кръгли маси, до СДС, митингите и шествията и няколко наистина големи промени в законите, то днес това е най-вече денят на парното. Да, днес пускат топлото в София. Първи трябва да са болниците и училищата, а другите да сме чак за утре. Но нещо клокочи в тръбите, значи може би ще има и у нас.

Изминалите деветнайсет години са като този студ в последните дни вкъщи. Нещо се променя — да, променя се. Имаме надежда — ами имаме си, но си имаме и мафията в “Топлофикация” и в цялата енергетика. Така и с политиката — промени, преход, реформи, прозрачност, честност, отговорност… Навремето пък имаше “гласност и перестройка”, помните ли? У нас я пишеха “преустройство”. Мама и тати се абонираха за “Огонек” и там пишеше всякакви явно супер-ценни и вълнуващи неща. Мен повече ме вълнуваха Скорпиънс. Wind of change някъде тогава трябва да е тръгнал по радиата. Малко по-късно ги видях наживо на стадиона, бати ме заведе на първия ми голям рок-концерт. Като се замисля, май и досега ми остава най-големият, в смисъл с най-много публика.

Не знаех, че ще завърша философия в същия факултет, където е учел и пиел президентът Желю и още няколко от брадатите “дисиденти”, дето се вясваха по телевизията по ония времена — Иван Калчев, Николай Василев. Не знаех и че студентските ни протести ще станат толкова големи и важни за медиите, а пък накрая ще се окаже, че всичко е било много шум за нищо. Само бях чувал за първите протести, първата студентска стачка. В университета мернах няколко човека, които бяха участвали активно и в тази въпросна първа стачка. И каращи второ или трето висше. Нещо като професионални студенти-стачници. Бяха само един-двама, не е било някакъв модел, но ми стана странно. Толкова години да правиш нещо и… нищо да не направиш.

Спомням си как по-преди, още в прогимназията, когато щяхме да се готвим за комсомолчета батковците и каките от горния клас си изгориха публично комсомолските книжки. Всъщност не съм го видял, де — разказваха ми. Помня как беше почнал да излиза вестник “Демокрация” и с баща ми и майка ми се редувахме да чакаме на огромната опашка пред малкия квартален РЕП за заветния брой. На практика будката работеше само заради тоя вестник тогава.

А днес децата сигурно не знаят и какво е “РЕП” и откъде идва съкращението. Нито знаят за “ХоРеМаг”, нито са яли от старите десертчета “Република”, нито знаят, че “Идеал” е “дъвка за балончета”.

Не знаят също сигурно, че днешният побъркан и болен Волен преди време беше главен редактор (тук погрешка написах “гладен”, ама дали е грешка наистина) на “Демокрация”. Даже някакво интервю бях чел някъде с него, ама нищо не си спомням. Нещо безлично беше, клиширано и неинтересно. А днес въпросният е един от двамата луди, бутащи се в политиката — дето единията е в парламента, а другият е навън, ама и двамата са с тоя болен блясък в очите, дето все едно някой им е светнал с фенерче в ухото.

Имаше и “Град на свободата”. Имаше го и “танкът Станко”. После някой запали партийния дом и той ама много бързо се разпали, видиш ли. Отнесоха звездата отгоре с хийхоптер, катурнаха и паметника на съветския Вожд. А отзад зад паметника преди това имаше магазин “Явор”. Мебелен магазин, светеха му големите букви “Явор” привечер, когато ме взимаха с трамвая от Алианса. И всеки път сочех запотеното стъкло и виках “магазин “Ясен”, магазин “Ясен”. Тъй де, откъде-накъде съученикът ми Явор ще си има магазин на негово име, а аз — не? Обаче когато минавахме през Лъвов мост, всички притихваха и гледаха предимно към източната страна. Помня, че веднъж попитах коя е тази сграда от другата страна. Леля Лили, която понякога ме взимаше от френски, ми каза тихичко, че това е милицията. А аз започнах на висок глас да разпитвам ама как така, какво е милицията — знаех какво е милиционер, това е чичкото, който стои в средата на кръстовищата и маха с една пръчка, ама милицията какво е, това е нещо като жената на милиционера ли? Милата, изтръпна цялата и взе да ме увещава да си говорим за това после, като се приберем, а дотогава да гледаме кестените и новогодишните украси наоколо…

Днес ли?…

Днес какво — пак си е същото. Нямаме една партия, но имаме коалиция, в която все се намърдва или пак същата партия, или други партии, но със същия познат ни тертип функционери. Нямаме “вечна дружба”, но пък когато САЩ каже “пращайте войски” пращаме и даже не го правим на проблем. А когато пък в САЩ изберат Обама, точно на следващата вечер официално обявяваме, че изтегляме войските си. Защото, видите ли, отведнъж им бил изтекъл мандатът. Нямаме “Кореком” и скъпи луксозни стоки има навсякъде, ама пак нямаме начин да си ги купим. Вече знаем, че държавата има огромен дълг и трябва да го изплащаме, но пък освен него ще трябва да изплащаме и личните си дългове, понеже покрай другото, покрай деветнайсетте години суматоха все някак трябваше и да се живее, да се яде.

Да, няма я вече ръководната роля на партията, няма го срастването на властите, няма преследване и дискриминация (или поне на хартия ги няма, това все пак е малка, но крачка). Има всякаква информация, словото е свободно и всеки може да говори каквото си иска. Но пък толкова много луди се навъдиха и толкова много глупости се говорят, че никой не иска и да слуша.

И макар бидейки антикомунист мога да приема, че РСО в послединте си години е било готово за реформа, остаряло и претръпнало, достатъчно ояло се, за да се спира пред прекалените изкушения на крайната власт. И всички се надяваха, и аз макар и малък също, че или ще има реформа на обществото, или ще има някакво съвсем различно нещо. Като в рекламите на западните филми, дето ги пускаха по “Телевизионен справочник”. А то какво стана? Просто дойде новият тоталитаризъм на мутрите.

Вярно — с годините нещата се понаместиха и днес май се живее с по-свободно дишане. Вярно — нямаме пари, вярно — и по-зле ще става в идните месеци заради кризата. Но поне можем да си излеем мъката и за пореден път да се самозалъжем, че самите сме си виновни. Че не сме избрали когото трябва, “а сме могли”. Че ни е лош късметът, че са ни лоши съседите. Хеле пък източният е съвсем некомуникативен. :)

Това са малките промени. Големите промени, както се очаква, са и общи, глобални. Има Интернет, който все по-сигурно достига границата на общуването ни. Обществото лека-полека се прехвърля в тази среда. Засега само с единия крак и то съвсем несигурно и неуверено, но все пак… Някои казват, че било лошо, че истинското общуване е физическо и е извън тия неща. Всъщност истинското общуване никога не е било физическо — физическото много по-лесно разделя, отколкото събира. Събират идеите, чувствата, емоциите, нагласите. А те хич не са физически. По-скоро днес да четеш хартиена книга или да подаряваш откъснато цвете или да пишеш писмо в плик е някакъв вид фетиш. Има хора, които го харесват, но това е вкопчване и втренчване във фетиша им, а не истинска култура или истинско общуване.

Много стана…

Ама и много време мина, а пак сме най-бедните в Европа и сме най-отчаяните и сме сигурно сред страните с най-много луди и кандидат-луди. Преди години с колегите в университета се майтапехме, че май за нас няма да се оправят нещата, ама дано поне за децата ни стане добре, че да растат без такива глупави стресове. Е, ето — вече синът ми расте и нито образованието ни е образование, нито здравеопазването ни е здравеопазване, нито пък властта е прозрачна или там каквато искаше да става…

Тъй че… майната му — честито ви парно! Ако все пак го пуснат, де… Че то докато не фалира “Топлофикация” все пак и на това “пускане” ще се надяваме. Или, както е тръгнало… на глобалното затопляне…

Две статии за монопола

Проблемите с монополите в България са много по-големи и болезнени, отколкото сме свикнали да си мислим във всекидневието. “И на вас да ви…” не върши работа, когато монополизмът става все по-здраво оправдан и защитен законово. “Топлофикация” е само един от проблемите и даже не е достатъчно добре разпознат като проблем от хората. “Всеки трябва да си плаща” е валидно, но има моменти, в които не е достатъчно. Моменти, в които и за самата официална власт пазарното правото на монопола става по-важно от пазарното и гражданското право на отделния човек.

Предлагам ви първо малко цитати:

Законопроектът за управление на етажната собственост предстои да се приеме от НС на второ четене. Той се създава, първо за да обслужва интересите на монополистите, доставчици на енергийни, комунални и други услуги и второ за да могат да се усвоят милионите евра, отпуснати от ЕС, за саниране на сградния фонд в България…

…когато дойде време да се плащат сметките, отделните собственици, които нямат пари ще затруднят плащането на общата сума, дължима на банките и същите, за да си върнат заетите пари, ще предложат на търг тези сгради. Логичното следствие е индивидуални собственици, редовни платци, независимо че са платили задълженията си, да си загубят жилищата. Защото гражданското сдружение (юридическото лице) е фалирало, изпадайки в несъстоятелност. Отговорността е на сдружението.

—-

Защо, след като през 2006г. ЕС приема Директива № 2006/32/ЕО, със срок на изпълнение м. май 2008г., в която изрично се изисква в сметките на крайните потребители на енергия да се включва само реално измерено количество, този факт се прикрива и което е по-лошо, не се предприема нищо за изпълнението и? Какво налага да се измислят, сложни и придружени с безумни и наивни аргументи, методики за разпределяне на топлоенергия, след като е много лесно и евтино да се измерва точно?…

…ако Вие заминете в чужбина за 3-4 години, връщайки се от там ще разберете, че сте “крали топлоенергия от съседите си”, били сте осъдени от доставчика по бързата процедура (за каквато се лобира в момента), съдия изпълнител Ви е отворил апартамента със свидетели и ако е намерил достатъчно покъщнина за да погаси дълга Ви, я е продал на търг, а ако не е намерил е пристъпил към продажба на жилището Ви.

Не разчитайте само на тези кратки цитати. Прочетете целите статии, не са големи и си заслужават размисъла.

За кого е законопроектът за управление на етажната собственост

За Топлофикация, Хитър Петър и още нещо

Ако пък имате предубеждения по темата, първо прочетете какво пише Костадин Златков и след това конфронтирайте своите тези с неговите обяснения. Ако има разлика в позициите, разбира се. Покажете в коментар резултата.

Избори, та избори

Не знам само аз ли го забелязвам, но цялата тая истерия около “изборите”, където и каквито и да са те, е отвратително пошла работа. Сега цяла сутрин по една от телевизиите ни занимават с “епохалните” избори в САЩ (брр, звучи ми като “структуроопределящи”, направо като нещо, свързано с “Кремиковци” или с поредния нов преход у нас).

Обама щял да спечели, ах, Обама щял да спечели, ах, ама Маккейн как топи преднината, ама вие знаете ли колко много хамериканци ще гласуват, ама направо почти 50% ще гласуват, ах, Обама щял да спечели…

Алоу, вие нищо не знаете! Какви 50%, какви пет долара? У нас някакви умни главички се напъват да направят гласуването задължително, като по комунизма — а вие за някакви си 50% се напикавате от кеф. :)

Не съм против Барак Обама, да не ме разбере някой грешно. Е, то аз не съм против и Джон Маккейн, тъй де. Да си кажа правичката, и Ралф Нейдър да спечели, хич няма да е зле. Направо ще им мине отзад на всичките “републиканци” и “демократи”. Е, вярно — няма да спечели, пък и няма да им мине. Ама нали говорим за “избори”, значи си говорим глупости. Всъщност… като се замисля, може би съм ма-а-алко повече “за” Обама. Но то не е защото зная нещо за програмата му. Не е защото съм слушал речите и дебатите му. Не е защото зная политическото му минало и развитието на позициите му. Не е защото всички тия неща съвпадат в голяма степен с моите лични разбирания.

Е, защо тогава — ще питате. Ми много просто — схемата е едно към едно с нашенските “избори” — заради телевизията.

Това, което мен лично ме интересува в краткосрочното развитие на Щатите е дали ще разрешат сондирането за нефт в шелфа, дали ще преструктурират най-накрая енергетиката, за да горят поне малко по-малко въглища за сметка на повече водни и атомни централи. И евентуално за някакви по-маломощни заигравки, ако има възможност слънчеви и в краен случай ветрени. Така де — най-най-големият замърсител в света е САЩ, а пък те на нас в бедна България ще си позволяват да ни тряскат глоби и санкции и не знам си какво. Интересува ме също как ще се развива автомобилната индустрия. Не защото съм фен на американските коли — за мен окей са си Субару, Хонда и Мазда — а защото в САЩ е най-голямата електромобилна хобистка общност. И е може би най-големият и най-стабилен пазар на бранша. И ако там индустрията успее да се обърне към електромобилите, ще стане много по-лесно и на други места, също и тук.

Но за разлика от разните тъпи “прогнози” за “изборите”, от които треперят като ученички на концерт на Бон Джоуви всички напоследък, за тия неща предвижданията хич не са розови. Щатите ще продължават да горят въглища в ТЕЦ-овете си, защото това е един от най-сладките бизнеси там. Изключения са разни “екзотики” като в Калифорния, дето има еко-ограничения и тем подобни. Ама то ако в Калифорния няма екзотика, къде? Както изключения са и каращите модния артикул Приус. За да компенсират евентуалното намаляване на запасите им от другата най-сладка суровина, нефта, ще започнат да дупчат и крайбрежието си. Трябва да се пълнят пещерите, иначе като привърши нефтът, може да изпуснат монопола върху складираните припаси. На кого му пука за екология и за туризъм — нефт си е това, трябва да се цоцне. И с електромобилите ще стане така най-вероятно. “Новината” Шевролет Волт по последните слухове може и да не види бял свят. Вилнее криза, пък те хибрид тръгнали да произвеждат серийно. И то в “Америка”. Айде, “на-а кана-а-ала!” Както става с GM EV1 в края на 90-те. Виж, отрочето на дъщерната марка на американците, Опел Волт може и да се появи. Ама тук е Европа, тук е друго — най-малкото не ни чакат “избори”.

Ах, “избори”, “избори”… Писна ми — Обама и Маккейн трябва да си плащат рекламно време заради цялата тая простотия в обществената ни телевизия. Да, знам, трябва да сме ангажирани, да сме в крак с промените в света — а нали самият Обама е промяна, пише му го с главни букви на всяка катедра, от която говори по новините.

Но много хора забравят нещо. Преди да приема, че изборите са промяна, трябва да бъда убеден в това. Преди да махна с ръка и да изгледам всичките предизборни “новини”, трябва да съм убеден, че гласът на хората има значение. Преди да мога да гледам без намръщване и псувни наум как някой ми говори за “промяна”, за “преход” и за “епохално”, трябва да бъда убеден, че нещата по принцип могат да бъдат променяни, преходи може да има и че наистина има хора и поколения, които доживяват да живеят на границите на две епохи.

Но за целта трябва да бъда убеден. Не, не е моя работа, не е мое това усилие. Трябва да ме убедят. Може с примери, може с лични примери — още по-добре. Всички, които участват на избори, са вече в бизнеса с политиката, така че са имали предостатъчно възможности за това. С правене на реални промени, с правене на истински преходи и с довеждане на надеждата за по-добър живот пред границата между епохи в тук-и-сега света ми.

Другото е плява. А, да — и избори…

Отглеждане на дете. Среща с котката.

Днес пуснахме Арти в хола след двугодишно изгнание. Милият, в началото стоеше на прага чучнал и гледаше стреснато. Ту към нас, тук към малкия, който прав на килима в центъра на стаята пищеше и ухилен до уши го сочеше “моу-моу, моу-моу!”. Ушите на котарака се въртяха на всички страни и така, предпазлив и невярващ, пристъпи вътре.

Мина на една почетна обиколка, като набързо от воле подуши всички предмети по пътя и се качи на частта от ъгълчето, която всъщност е пренесена от кухнята. Там стоя дълго, явно усетил познатата и сигурна му мебел. Понеже на практика всичко в стаята е коренно променено, откакто не е влизал. Тоест откакто знаехме, че синът ни е на път. Даже не една, много промени е пропуснало котето. Нито леглото е на същото място, нито съществува вече старият диван, на който така обичаше да мързелува и който систематично унищожаваше с острене на ноктите. Нови разни малки мебели, бюрото на ново място — абе направо всичко различно.

А минаха вече няколко години от времето, когато аз на стълба в центъра на покрития с найлони празен хол чегъртах от тавана стария винервайс. А малкият, мъничък като юмруче Арти се катереше по крачола на дънките ми и хич не обръщаше внимание на падащите на главата му мокри стърготини от тавана. Облещил очи нагоре, целият треперещ и впил ноктички в плата се катери и мяука, предвкусвайки как ще го взема и ще го гушна и той ще мърка, мърка от кеф толкова силно, че ще залита от мъркане направо.

Цял ден Светли и Арти свикваха с тази си близка среща. И преди са се засичали, но чак наскоро и то винаги на разстояние. Което май е било в огромна изгода на котарака — сега така бягаше от бебето, че направо ми дожаля. Хем иска да се приближи, да го подуши от по-далечко, някак явно усеща, че е “негов човек”, хем когато бебо усмихнат така изпищи от кеф, та на нас чак ни заглъхнат ушите, котаракът подскача стреснат на място и хуква през глава да търси къде да се крие от това невиждано бедствие.

А Светли все искаше да е близо до него, да го гали гушнат в мен, все тичаше да му донася нови играчки, всякакви колички и книжки и да му ги показва и сочи и да пищи пак от кеф. По едно време донесе една топка и я метна към главата му — подава му я, човекът — а котаракът се стресира.

Знам, че този контакт е много важен и критичен. От една страна детето не трябва в никакъв случай да получава някакъв травмиращ опит. Травмиращо може да бъде както животното да го нападне или уплаши, така и например да види как родителите се карат на котето или го удрят. На практика всичко това сигурно се отпечатва някъде дълбоко в съзнанието като някакъв първи модел, прототип на заучено поведение, което все по някакъв начин влияе и товари после.

От друга страна трябва да се щади и животното. Малко котки могат да издържат издевателствата на малки деца и бебета, а наш д’Артанян си е направо най-ербап котарака, който съм виждал. А и хич не е дребен, макар лятото в Троян да му се отрази определено доста “диетично” и “спортно”. Вече лека-полека малко си е повъзвърнал мащабите. Та най-опасното е бебето в еуфорията си — а децата май много се радват на животинките и се радват съвсем искрено и силно — да стресне или нарани котарака и той да е принуден да отвърне. Дори и да е чисто механичен отговор, дори да не е някаква открита и нарочна агресия, това вече е голям проблем.

Надявам се полека с такива срещи през деня за по два-три часа и под наш постоянен надзор да свикнат достатъчно, за да започнат да делят общо пространство. Искам да мога да преместя семейството си в просторна къща с двор, но като няма начин, засега трябва да се “ширим” в гарсониера. Но въпреки това искам синът ми да расте с правилно отношение към животните, да открива всеки ден общуването с тях и да е адекватен в тяхно присъствие. И най-вече да му е интересно и да се забавлява.

Тъй де, кой като него — има си свое си коте вкъщи, своя си животинка, свое си “моу-моу”. Не ги гледа само по картинките в бебешките книжки, не ги гледа само отдалече на разходка по улиците и площадите. Аз навремето нямах. Молех нашите за коте, за куче, но все не можеше. А Светли си има Арти и двамата са сладури :)

CenTransit.bg — почивка, пътуване, празници и СПАМ

Днес получих спам, който още нито съм изтрил, нито съм пуснал на bogofilter с “дръж, спам!”, не съм и докладвал онлайн със spamassassin. Все още седя и гледам невярващ на откровената наглост. Виждал съм какви ли не спамове, но признавам си — толкова отчаяна стратегия рядко се вижда. Явно от CenTransit.bg са решили, че каквато и да е известност ще им дойде по-добре от мишата дупка, в която явно живуркат в момента. И макар да знаят, че много лесно може в индекса на търсачките след два месеца блог-статиите срещу наглия им спам да са далеч, далеч по-нагоре от всичките им собствени мижави сайтове, явно са поели риска. Другият вариант е да са си освен нагли и откровено тъпи — не изключвам и тази много вероятна възможност.

Може би съм се поразглезил напоследък, май отвикнах от спама. Откакто доставчикът ми на хостинг реши да ми премести акаунта на някакви нови сървъри, явно нещо много се е променило по отношение на пощенските политики. Ако преди си беше съвсем в реда на нещата да пристигат по около 200 спама на ден, макар и веднага автоматично разпознати като такива, отбелязани като прочетени и надлежно захвърлени в папка “spam”, то от няколко седмици получавам едва по около десетина.

И много рядко филтрите ми се затрудняват и хвърлят по някое съмнително писмо в папката “strange”. Така стана и днес. Гледам — непрочетено писмо в “strange”, отварям го и какво да видя… Отгоре се мъдри изключително мъдрият надпис:

Съгласно Закона за електронна търговия ви съобщаваме, че настоящото писмо е непоискано търговско съобщение

Брей! И надолу почва най-нормален бесен и нагъл спам. От типа, който повечето хора трият без да разглеждат. От типа, който разчита на няколкото процента потребители, които още не са “свикнали” и ще прочетат докрая. И дори евентуално ще вземат да се обадят.

Забелязвам, че има някакви “вълни” в спама, който идва до мен. Мога само да предполагам, че е свързано със сайта ми или с други сайтове, откъдето може да ми бъде изровен адресът на пощата. Само предполагам, защото не съм специалист по темата. А зная много добре, че у нас спамът е зараждаща се, но вече много активна индустрия и има както кадърни професионалисти, така и горе-долу добре плащащи фирми. Тоест спамът не се “движи” от някакви идиоти като CenTransit — те само са се изръсили за услугата. Технически спамът далеч не е толкова проста работа, колкото на някои им изнася да твърдят и на практика си се прави от кадърни IT geeks. Не че защитавам някого от тоя бранш — за бой са както едните, така и другите. И най-вече такива прошляци като marketing@centransit.bg, задето се захващат с поръчка на такива неща.

Е, може точно този спам да не е хич сложен или скъп. Нямам идея, пък и не ме вълнува колко са се ръснали в “Отдел Маркетинг CenTransit.bg”. Ето все пак малко заглавки за занимавка:

Received: from centransit.bg (thestoremaker.net [212.95.174.182])
 by (адресът на сървъра на доставчика ми) (Postfix) with ESMTP id A8BB8188FA1
 for (моята е-поща); Tue, 28 Oct 2008 09:27:58 -0700 (PDT)
Received: from workstation ([192.168.0.1])
 by (Merak 8.0.3) with SMTP id UB106958
From: "Marketing Team" <marketing@centransit.bg>
Message-ID: <db2de4ac6e3eaf438547e1f61ad38761@centransit.bg>
X-Mailer: Microsoft Office Outlook 12.0

Тъжна работа. В едно съм сигурен — ако реша да ходя на почивка, да резервирам изгодно хотелска стая и изобщо да прекарам едно незабравимо изживяване по коледните и новогодишни празници, сто на сто няма да се обадя на “Marketing Team” <marketing@centransit.bg>. Препоръчвам и вие да ги избягвате. Има много начини за успешна реклама в Интернет. Как така толкова време минава и все има фирми, които си мислят, че със спам могат да съберат по-голяма и най-вече по-лоялна критична маса от клиенти, че да им потръгне бизнесът? Има и друг вариант — да знаят много добре, че такъв открит спам ще има малък и кратковременен положителен ефект и после ще се обърне срещу тях, докато конкуренцията бавно, но сигурно ще си гради доверие в доволни отделни клиенти. Може да го знаят, но да не им пука, защото са фирма-еднодневка и си имат сайт-еднодневка. Абе… тяхна си работа ;)

Най-отдолу има линк за “отписване”. Нали никой в 2008-ма не си въобразява, че като ползва линк в спам-писмо за отписване, ще бъде отписан наистина? И няма да бъде отбелязан в базата от данни като “проверен” и “истински” мейл? :)

Тия от сайта с полети и резервации за почивки по празниците дори не са се постарали да сглобят някакво скриптче с постен дизайн и съобщение “Адресът ви е отписан успешно” или нещо подобно. Дали са направо линк mailto, който да изпраща писмо до адреса Marketing Team (marketing@centransit.bg) с тема “Unsubscribe”. Да бе, много хитро… Значи да “кликна тук ако не желая да получавам повече информация от CenTransit.bg© 2008 Centransit.bg” и после не само да потвърдя, че пощата ми е валидна и че си я чета, ами и като послушно момче да им кажа “аз не само чета всички боклуци, които ми пращате, а мога и да ви пиша писма, когато ми кажете”.

Мизерници…

—-

Правилният начин в случая не е да отговаряме, нито да се доверяваме на каквито и да са обещания за “отписване”. В спама няма понятие като “отписване”, особено пък на валиден адрес. Правилният начин е писмото да се пусне на локалния филтър да го анализира и запомни като спам, да се докладва и в сървърите в Интернет като спам и накрая да се изтире. И трите стъпки се поддържат от всеки читав съвременен пощенски клиент. Е, може преди това и да се блогне по темата, че да мине неприятният вкус в устата ;)

Грижа за блог-емисиите

От месец и нещо опитвам да пусна новата версия на “Свободна планета” на новия адрес. Техническата работа по сайта и доизпипването на нови функционалности е нищо, нищо, нищо в сравнение с обгрижването на самите емисии. Редакция, преосмисляне и преподреждане е нужно практически всеки ден. Преди имах само бегла представа, днес вече знам — масово хората не се грижат за емисиите си, нито етикират и категоризират статиите си, да не говорим пък за такива “екстри” като вграждане на емисия за коментарите към всяка съответна статия. Защо?…

Идеята на новата “Свободна планета” е да е профилиран агрегатор. Това беше искано от много хора и най-накрая се надявам да го направя. Основните теми (“континенти”) засега са някакъв краен брой и донякъде случайни. Случайни в смисъл, че са такива, каквито съм намерил в темите на досегашните записани блогове в стария агрегатор. И в дългия списък на настолния ми четец. Но с всеки изминал ден се убеждавам, че поддържане на профилиран агрегатор е огромна занимавка и хиляда пъти по-лесно е да се пусне един Planet или Venus или каквото там и само периодично да се добавят “интересни блогове”. “Дневник” това правят и от това печелят, пускат реклами — е, в новата версия и аз ще въведа начин за някакво монетаризиране. Няма да се натрапват, няма да пречат, малко ще са, но все пак ще са реклами. Според мен хвърляният труд по сайта го оправдава стократно. Разбира се, ще има дълъг период на уточняване на това с хората, които публикуват с Non-Commercial клауза.

—-

Друго ми е чудно. Как да отделям тематични емисии от сайтовете, като масово хората са луднали по тая глупост FeedBurner? И преди съм писал, пак казвам — моля ви, не правете това на емисиите си! Чудо голямо, че FeedBurner ви нормализира емисията! Можете и сами да я пипнете да стане ок, а дори и да не е съвсем валидна, чудо голямо! Чудо голямо, че FeedBurner ви дава статистики — за чий са ви тия статистики? Пука ви за тъпите статистики на тая некадърна услуга!

FeedBurner взима всички статии от сайта и ги сплесква в една единствена емисия. Няма категории. Няма етикети. Няма автори. Няма архиви. Няма нищо, бе! Има само feeds.feedburner.com/alabaladrundrun. Как нормалният читател да може да се абонира за определена категория от блога и да чете само нея? И какво да прави, ако изведнъж се окаже, че адресът, за който се е бил записал, пренасочва към емисията във FeedBurner, която вече започва да бълва всичко?

Някои спазват “препоръката” на некадърниците от FeedBurner и си пренасочват всички заявки за емисии към акаунта във FeedBurner. И така дори и да знам точния URL в съответния блог-софтуер на търсената категория или етикет, пак не мога да извлека тематична емисия. Защото всичко се мята към… FeedBurner.

Не казвам, че хората не пишат интересни неща. Нямам нищо против да чета пълните емисии на блоговете — и го правя. Но с FeedBurner никакво тематично разделение не може да се направи. И за какво са ви тогава категории, за какво са ви етикети? Може да пишете всичко в една категория “Uncategorized” (или която ви е по подразбиране в блог-софтуера) и без етикети и готово!

—-

Другата трудност е точно с пишещите без категории и етикети. Пак казвам — нищо против съдържанието на хората, говоря принципно и оперативно за трудностите при правенето на агрегатор. За невъзможността направо в някои случаи. Когато няма категории, няма начин да бъдат отделени темите, които влизат в обхвата на “Свободна планета” от другите, които са извън него. Няма и начин статиите да бъдат разпределени по “континенти”. Защото просто няма никакъв начин машинно да бъде поставена статията на съответния рафт в съответния раздел…

Имена на категориите в WordPress. И това е мъка. Ако категориите са с числа и ни интересуват три броя, да кажем 3, 11 и 21, винаги можем да заявим емисия от вида /?cat=3,11,21&feed=rss2. Но ако категориите са именувани, няма начин да стане с изброяване. Става при етикетите — при категориите не става.

Някои стигат още, още по-далеч. Всички заявки с параметър “feed” се пренасочват в сървъра към адреса на основната емисия. И независимо дали търся емисия на категория, емисия на етикет или дори емисия на коментари към отделна статия — пльоска ми се основната емисия със статии. Кеф, кеф ви разправям… И за чий…?

Мислил съм си да започна агрегатора начисто и да включвам само емисии, за които хората специално сами са ми се обадили и са ми дали. Но така къде отива идеята за свободна споделимост, която всъщност всички заявяваме с тези ни CC-лицензи? А и понякога ми е било малко кофти, когато са ме търсели нарочно за включване в планетата. Моята представа е, че един такъв агрегатор трябва да се поддържа от редактора и от читателите, а не от автори, които си “промотират” сайтовете сами. Заради някакво “SEO”, заради чест и слава или каквото там…

Моля, не правете това на емисиите си! На вас не ви е нужно, а на другите само пречи! :)

Open(?)Fest 2008 Sofia

Ще има OpenFest 2008 в София. Ако и вие като мен през има-няма ден-два сте се зачудвали какво става в опънфестската правителница и сте отваряли сайта на инициативата, значи и вие сте се чудили какво става. Е, вече е ясно — десет дни преди самия фестивал хората от кухнята му изпуснаха инфо, че фестивал ще има, сто на сто ще го бъде пак на същото място и обявиха дати.

Мястото е Военният клуб в София. Датите са 1-ви и 2-ри ноември (не мога да вдяна как има хора, които пишат месеците на български език с главни букви, справка — сайта на ОпънФест, ако не са го коригирали, де).

Програмата все още не е ясна. Както пише Йовко, правенето на такова голямо събитие без почти никакви ресурси си е трудна работа. Иска се много ентусиазъм и много свободно време. Получава се някаква маргинална слава, но както сами виждате, заради правописни грешки и затворена организация на събитието лесно и тая слава се рискува в очите на по-критичните блогъри. ;)

Не е това начинът, по който си представях фестивала, докато Йовко ми разказваше за него, когато се срещахме в градинката пред НДК и бавно вървяхме към мястото на софийската линукска среща. То беше във времето, когато такава среща имаше. Да, днес няма. Няма го и същият OpenFest — може би е за добро, кой знае. Зная, че много хора са подкрепили идеята и са помагали на Йовко и другите, когато организираха най-натоварените и разгласявани издания на фестивала. Когато месеци предварително всички знаеха кога и къде и събираха пари за рейсове и влакове, за бири “за след това”, събираха ентусиазъм и идеи.

Всъщност много от тези хора и днес сигурно се тормозят с OpenFest 2008 Sofia и може би хич не им е полезно едно такова поредно мрънкане като моето. Но аз си имам право на мрънкане! И аз съм казвал с ентусиазъм “да, страхотно, давай” в началото. Вярно — не съм помагал много. Моите сили тогава хвръкнаха по сдружение “Свободен софтуер” — и хвръкнаха още в началото му. Защото то среда си нямаше, разми се бързо-бързо. Даже като гледам как си стои все още сайтът му, горкото даже и край си няма. Ей-така си хвръкна и хората се пръснаха и даже не ми се вярва повечето от тях да се домъкнат за днес обявения ОпенФест след десет дни.

Но има и нещо хубаво в това ново превъплъщение на ОпънФест-а. Хубавото е, че идеята lives on и някъде другаде хората си правят ОпънФест и не се притесняват седмици и месеци предварително да го казват. Ако можех, бих се вдигнал до изданието на фестивала в Русе. И може би бих жертвал посещението на софийското. Може би можеше в София да има OpenArt като миналата година. Доколкото се разбира от постното (надявам се засега) обявление на сайта, тази година няма да има. Може би сред организаторите няма хора, които да се интересуват от такъв раздел. Не ги интересува — не го правят. Ами да — ама то затова идеята беше да се обявява рано, предварително в средите и да се работи със самата тази общност, а не на мускули срещу нея и с десетдневни предизвестия.

Но нищо, де. На никого не се бъркам вече. Аз ще си бъда в София. Не заради OpenFest 2008, а просто защото… ще си бъда в София. Ще ми е приятно да ида на събитието. Не защото е безплатно и не защото за десет дни ще се събере супер-страхотна програма (hint: засега я няма изобщо). А защото темата ме интересува. И защото ще мога да се видя с поне част от хората, в чиято интернет-среда вирея и аз. Поне с част, поне с тези, които не са заети следващия уикенд.

Иска ми се това да е някакво оттласкване и догодина нещата да задобреят. Но знам нещо друго, нещо, за което в разговори с няколко вече хора от същата тази общност все повече се съгласяваме. Успешните проекти са лични. Може да не са еднолични, макар че най-лесно и чисто е да са си еднолични. Може да са на двама или максимум трима единомислещи. Но са лични, свои и се правят на всяка цена и по най-добрия начин. Някога си мислех, че е тъжно, но днес знам, че е прекрасно. Защото така трябва. Общите, безлични и откъснати неща, които се измислят в затворени стаи и затворени кръгове и се обявяват десет дни предварително… просто не струват.

Софийският OpenFest 2008 е изключение, разбира се — елате на празника на софтуерната свобода! И аз ще съм там, и аз ще слушам, ще снимам и бира ще капе по брадата ми. ;)