Category Archives: Uncategorized

Архитектурни блогове 01

Без да наблюдавам отвътре архитектурната общност у нас, мога само да се възхищавам на ентусиазма на активното поколение български архитекти. На лекотата и размаха, с които мислят и правят проектирането си. Лекота, която заразява силно. И размах, който е внимателен, нежен. Не пречи на средата и цели да улесни, запази, подпомогне и подобри. А не да разчисти всичко и да строи наново или пък да строи според статуквото, без да се интересува дали е добро или не.

След WhAT Association и блога им, наскоро открих и друг екип архитекти, адекватни на средата в Интернет. ProvoCAD подържат блог, който със сигурност ще е интересен на хората, които вече са забелязали WhATa. Представяне на проекти и макети, които са достатъчни, за да ме “залепят” пред екрана за доста време.

Като гледам неща като това и това си мисля, че е някак жалко, дето във времето на все по-честото говорене за свобода, за комуникация, за граждански решения, за обществени дебати никъде няма… форум. Няма къде хората да обменят идеи и проекти, няма къде да ги критикуват пряко и къде да ги изпитват в обсъждания. Да, имаме паркове и градинки, но отиваме там, за да се откъснем и да помълчим. Имаме кафенета и барове, но в тях дебатът е леко странично занимание и по кръчмарски е “между другото”.

Всички “дебатираме” единствено пред телевизора. Не че чак абсолютно всички гледат телевизия, но моделът е ясен. Няма начин за истински дебат, просто няма изградена физическа среда. Да, обсъждаме в Интернет, но не е съвсем същото — за добро или за лошо все още живеем предимно извън него. Нямаме форум.

Ще цитирам текста на проекта на Милен Мечкуев и Тодор Кузнецов от ProvoCAD: “Целта на проекта е именно превъплъщението на „революционния комитет”, като обществен форум, като съвременен център за дебат. Възрожденците присъстват в него и остават едни от нас, такива, каквито винаги са били – хора от народа. По този начин се почитат не само отделните личности, но и се продължава святата идея за общество.”

Надявам се, че няма проблем и разчитам на правото си на цитиране, защото сайтът не е освободил права (не бих посмял и да попитам, най-малкото защото има толкова много и подробни проекти вътре, че само и единствено авторите му трябва сами да решат дали да освобождават някои издателски права или не). Но това не ми пречи да се радвам на още един сайт за култура и изкуство и да го препоръчвам на всички, които са имали или имат интереси към архитектурата, рисуването, дизайна и градските технологии въобще.

Това не е някаква блог-реклама със скрита цел, каквито стана модерно да правят тези, които си следят постоянно броячите на блоговете и подскачат от радост при всяко ново записване за емисията им. Който ме чете по-отдавна знае, че аз такива реклами никога не правя. Всъщност и не познавам хората, които са зад ProvoCAD, нито тези от WhATa. Но извън глупавите блог-класации и всекидневния шум, който от жълтите вестници бързо и лесно навлезе и във “вървежните” блогове, тези уеб-проекти са от сравнително малкото, които вършат точно каквото трябва. Работят по развитие на разбиранията и вкуса на читателите им. Затова всеки може да намери по нещо, което да го разтърси и нещо, от което да се възхити. Както например аз намерих това. Вие намерете своите… :)

Дебиан, рожден ден. 2008г.

Честит рожден ден на проекта Дебиан! И поздравления на всички дебианци!

Като гледам, това имаше всички шансове да мине незабелязано у нас. Преди няколко години рожден ден на дистрибуция или ризийз-парти за новата версия на Gnome си беше новина за блогсферата. Но днес като че ли други теми ни занимават. Лошо няма. А пък и август е така мързелив месец, с толкова малко Интернет в него…

Не мога да си спомня точно откога ползвам Debian GNU/Linux. Може би ако потърся в архивите си тук, ще успея да събера месец и година. Но не е важно. По-сколо за мен ценното е защо оставам точно с Дебиан. Макар да съм пробвал всякакви други дистрибуции и да съм преминал отдавна периода “това моето е най-яко и е много по-различно от другите”. Всъщност не помня да съм мислел така, но като гледам колко други хора минават през такъв период на вманиячаване я във Федора, я в Убунту…

Има няколко възможни отговора. Например че всъщност съществуват едва няколко, може би три или четири вида дистрибуции на GNU/Linux. И всичко друго са вариации на тема, които се приемат за съществено различни само от впечатляващите се неразбиращи. Имам предвид технически вариации.

Другото са малко по-различните неща, които не са компютърно технически. А по-скоро хуманитарно технически. Около всеки свободен проект се събира по-малка или по-голяма общност. Която освен програмиране и други типични занимания практикува и нетехнически дейности. Всъщност много голямо значение има точно тази хуманитарна занимавка на общността на проекта. При несвободните, най-често корпоративни проекти е най-важно техниеското умение, при свободните основното е самата общност постоянно, с всяко си действие да утвърждава и оправдава нуждата от съществуването си.

Дебиан се справя вече цели 15 години. С различен успех, но винаги е успявал. Една от най-големите общности на разработчици (нямам статистика, може би най-голямата?), с много и разнопосочни вътрешни мнения. Която винаги е успявала и успява да излъчва стегнато и хомогенно послание. Със софтуера и с цялостната нагласа от каналите, пощенските списъци и форумите за поддръжка.

Много може да се критикува Дебиан и немалко хора често го правят. Без по навик да оправдавам Дебиан и без да обвинявам за тия атаки, за мен много по-важното е работата по дистрибуцията. А дебианци успяват да не се занимават с маловажни неща като разискване на нападки. Защото няколкото часа, които всеки разработчик успява да отдели на ден-два от свободното си време са много по-ценни, ако са осребрени в код, отколкото в хитри реплики.

Така всеки ден някъде по земята част от над хилядата разработчици подобряват двадесетте хиляди официални пакета. Други работят по всякаквите неофициални хранилища и хранилища на производни дистрибуции. И така, всеки колкото може и с колкото време намира, помагат за поправянето на “бъг №1” — най-серионият “доклад” на Марк Шатълуърт, който както някои знаят също е разработчик на Дебиан. :)

Простаци има навсякъде

Въпросът не е кой от къде е. Нито кой къде се премества да живее и работи. Въпросът е в това дали е простак или не. Дали уважава другите или е самодостатъчен тъпанар, който винаги е прав.

Колкото и да хваля Троян на приятелите, истината е една — идиоти виреят навсякъде. Тук може да не е претъпкано като в София, може да няма навсякъде чалга в заведенията, но простотията си ходи по хората и човек може да вдигне кръвното навсякъде. Затова си заслужава да не обръщаме много внимание на простаците. Всъщност малкият град много помага в това отношение — тук, в град с под 30 хил. жители, ми е много по-спокойно и се ядосвам все по-рядко. Взимам пример от съседите и младите хора, които виждам из центъра — всички са някак много по-лежерно настроени, много по-малко стресирани, отколкото тези в София или някой друг голям град, като Пловдив или Варна, да речем.

Ако тръгна да обръщам внимание на неуредиците и простащината, винаги мога да ги намеря и тук. Макар наистина да се забелязват много, много по-трудно и по-бавно, отколкото в наблъсканата София. Често съм го казвал — София беше приятен и ентусиазиращ град за живеене, но преди години. Може би преди да се родя е бил още по-добре уреден откъм комфорт, нисък стрес, откъм “живец”. Но откакто започна да се пълни с все повече и повече хора от всички краища на страната, става все по-отвратителен.

Да не ме разбере някой погрешно — имам много приятели, които не са родом от града. Всъщност са повечето хора около мен — и са страхотни приятели всичките. Но са все хора, които са там или за да учат, или за да работят точно това което им харесва. И всички се ценим точно защото сме по някакъв начин близки, а не защото еди-кой си е от еди-къде си. От работна гледна точка в някакъв смисъл винаги по-големият град е правилният избор, защото предлага по-широка палитра от кариерни възможности.

Нямам предвид тези хора — чудя се на акъла на другите, които отиват там само за да са “в София”. Да се отъркат, да прихванат градска нагласа, да се качат на трамвай, да работят на кофти място и да стискат зъби, но само и само да могат да казват, че “са в София”…

Е точно тези… ами не ви разбирам, честно! Аз ако можех, одмах отивам да живея в малък град. Нищо че ако тръгна все по бащина линия, почти не мога да преброя от колко поколения вече дядовците ми са все софиянци. За мен качеството на живот е по-важно от името на града, но явно за някои е другояче.

—-

Сега стоя на плътно затворени прозорци и продължавам да чувам надънената уредба с някаква бясна чалга отвън (започна точно в 14 часа и не спира) и си мисля, че не особеностите на някои градове са виновни за ниското качество на живота там. Виновни са особеностите на някои хора.

Както тия идиоти сега могат да си позволяват да дънят басите на уредбата, както никой от съседите не се сеща да им каже да я спрат, както може при ремонта на основна улица по цялата дължина да са изрязани големи и здрави липи и тротоарът да е асфалтиран от край до край, както може точно в “тихите часове” всички да си включват циркулярите, за да режат дърва за зимата, както може никой да не се съобразява, като вдига шум при ремонти на дома и форсиране на колата — така може и в големите градове.

Колкото повече такива простаци заливат големите градове, толкова по-неприятни за живеене ще са. И аз и ти, читателю, ще започнем или да търсим по-уютни квартали, или направо да се оглеждаме за начин да избягаме от лудницата на голямото село към някой по-малък град.

Лошото е, че дори и в малките градове има простаци. А стига само един да пусне кангото над главата ти, за да ти се вгорчи вечерта. Стига само един да надуе на макс чалгата, за да беснееш безпомощно и тихо цял ден.

Един простак стига на двеста точни хора. Защото те се съобразяват, а той — не. Няколко простака могат да прецакат цял квартал.

А простаци има навсякъде. Ерго — отърване нема…

Едно гости и един прощъпулник

Наскоро Дени, Андрей и Ванката ни бяха на гости. Всъщност минаха към две седмици, но все едно е вчера, а и както биха казали с усмивка на уста някои други колеги от следването, “какво са две седмици на фона на вечността”. :)

От седмица-две се бяхме уговаряли — ние, за които единствената грижа е малък бебо и те в мравуняка на София с всичките му стресове. Много се зарадвахме, като ни питаха по-конкретно кога и как да се видим и разбрахме, че уикендът ще е с тайфа приятели. Уикенд, който съвпадна с прощъпулника на Светлин. Не можахме да се съберем с Мила за празника (пък и за нас си), но ще трябва да се реваншираме, като някой ден в София всички “преговорим” тия събития над чаши с бира. Очаквахме и Павката, но той бил зает и дойдоха “само” тримата.

Бяхме обещали да не се подготвяме специално, но все пак нужният минимум беше подготвяне на детската за спане и сготвянето на една голяма тава с пълнени патладжани. Въпросната стая беше, а и сега пак е, базов лагер на Арти при нощните му набези над местното котешко население. После аз спах там след работене до късно и ми беше много удобно, дано не е било само заради умората. Други приготовления нямаше, освен уговорките по джабер и след това за ориентиране в селата и към града.

Времето мина бързо и дните и вечерите бяха наситени. Поживяхме малко като преди, по студентски. Заедно готвене и пазаруване, заедно на кафе и после на дълги разговори привечер за музика, философия и други неща от живота. Слушахме много lastfm на лаптопа, понеже аз при мен вече гледам музика да не държа, особено на служебната машина. С Ванката се развихрихме на тема U.F.O и Майкъл Шенкер, изровихме клипове от ранните години. Също и на Blue Oyster Cult, или поне на добрата и сериозна част от музиката им. С Андрей вниманието се прехвърли към Gogol Bordello и дълго и в най-различни варианти, концертни и клипове се чудехме дали да не започнем да носим лилаво. Освен въпросната “Start wearing purple” специално пак си отбелязвам и “Bijou Pleasurette” на MSG. Да, два различни стила, но и двете си заслужават.

Щъкахме и из града, но на заведения почти не можахме да седнем, освен един път в една кръчма, в която келнерът беше толкова “учтив”, разговорлив и… да си го кажем направо — досаден, че не бих искал да стъпвам вече там. Толкова фамилиарничене с клиентите е далеч над горния ми праг на търпимост, добре че всички се кефехме повече на нас си, та не обръщахме чак много внимание. Накрая да вземе да донесе “вкусен подарък” на малкия, без дори да си направи труда да ни попита дали вече яде шоколад. Но нищо, човекът видимо беше посръбнал — то какво да прави в голямо и постоянно празно заведение — а и ние се справихме с ментовото шоколадче. “Един ментов бонбон за накрая, мосю Креозот?” Светли овърша цялото заведение, разбира се — и из градината, и вътре.

С Андрей поснимахме и това ми беше първият и засега единствен по-истински стрийт в Троян. Много рядко вадя апарата иначе, защото не се чувствам достатъчно турист, за да съм дистанциран и не съм достатъчно местен, за да съм навътре в живота на улицата. Това средно положение винаги ми блокира снимането и макар да успях да пощракам, все повече ми липсва нагласата за фоторазходка, която досега най-добре ми е прилягала или в родната София, или когато съм на почивка някъде на море за кратко.

Готино беше да се разхождаме и да снимаме заедно. Тримата с Ванката пообиколихме уж за продукти за вечеря, а всъщност донякъде в лов за гледки. Качихме се мъничко по Къпично, даже ни “гони влак” обратно по релсите. Вечерта преточих с четеца за карти на Андрей (аз и такова не си бях взел) всичките снимки дотогава. Опитах да обработвам една-две, но на този лаптоп нищо не става. Нямам търпение да се прибера в София, да заседна пред Eizo-то и на спокойствие, на голям екран и реалистични цветове да си видя снимките. Исках да кача нещо, но тук с Т42-то две минути взиране в снимка на цял екран са ми достатъчни за няколкочасово главоболие. От какво ги правят тия кютуци тинкпадите не знам…

Отидохме до манастира, разбира се. Не можах да ги разведа из всички места, например изложбения център в Орешака, а пък Краси покрай малкия почти не можеше да се занимава с нещо по-отдалечено от кратка разходка с количката. А и доскоро беше с болен крак и го щадеше. Та в манастира беше готино, като се абстрахира човек от тоталния комерс навсякъде. Гледахме дълго стенописите в църквата и безкрайната преплетена символика. На връщане походихме пеша из Орешака, покрай реката. Веднага хора се заговаряха с Дени, с нас пък — група рокери, седнали на запой покрай разчастен за ремонт явно мотоциклет. Накрая успяхме да намерим мъничко кръчме, целта беше да е тип “бандитска кръчма”. Успяхме таман като взеха да ни отмаляват краката и обърнахме по бира насред Балкана.

А те заминаваха за море. За Крапец. И Дуранкулак. За най-якия залив, който съм виждал. Не сме ходили там от по-миналата година, дано се запази невредимо от строителните тъпанари, че да можем да ходим още дълго време.

Тия дни вече би трябвало всички да са се върнали в София, може би вече са на работа. Надявам се да са си изкарали страхотно море и страхотна почивка ;)

—-

В неделята пък направихме прощъпулник на Светлин. Тъкмо беше проходил преди два-три дни, в края на седмицата. Експресно се въртяха телефони, правеха се уговорки — но успяхме да се видим само със семейството на брат ми. Родителите ми не можаха да дойдат заради някакъв досаден проблем с колата, май някой си е бил играл с гумите и когато баща ми слязал да тръгват, видял че са на джанти и не успели да ги оправят навреме. Също и Мила не можа да дойде, затова и тя като нашите ще гледа видеото и ще ни слуша досадните коментари, като се видим наживо.

Подготовката за прощъпулника беше бърза, понакупиха се разни неща за хапване и се събра богата софра. Повечето хора, като племениците ми и племеничките на Краси от Троян трябваше да могат да похапнат, а пък и брат ми беше карал чак от Ботевград, само за да дойдат. Дени, Андрей и Ванката запретнаха ръкави и за нула време разчистиха хола и подредиха масата.

През цялото време котаракът ни скитосваше някъде и периодично идваше до входната врата да се жалва да го пуснем. Една от вечерите беше с наранено око и много ни притесни, но се оказа че е външно леко одраскване и му мина бързо. Явно навлизаше в тукашните котарашки “светски среди”.

Светли тръгна след питата и от всичките най-най-разични предмети на прощъпулника хвана един молив HB и след това малка кутийка с водни боички. Не ги остави през целия купон — по едно време затри някъде акварела, но молива стискаше здраво и не даваше никой да му го изтръгва от ръцете. А всички се притесниха да не се нарани като вилнее и се смее и не внимава къде стъпва с тоя молив, стърчащ от юмручето.

Туйто. Какво значи, дали изобщо значи нещо — смятаме да оставим сам да си прецени. Не вярваме, че бъдещето на човек се определя от прощъпулника му, но поне е много приятен празник, с онзи особен привкус на важност, дето ни кара да запомняме и ценим такива събития и хората, с които сме ги преживели.

Така или иначе, за Светко това беше още един от дните, в които му се обръща много внимание и къщата е пълна с хора, още повече — този път с доста деца. Вярно, все по-големи от него, но той не дискриминира по възраст. :) Надявам се да му е било приятно — както дългото гости на како-лелята и двамата чичо-батковци, така и на празника с търкалящото се хлебче и моливчето.

За истинските и неистинските линукс-ползващи

Никога не е късно човек да се направи на идиот и да загуби цял ден, без да броим нервите, тръшканията и тюхканията, и то само заради “минута невнимание”. Снощи си омазах компютъра. А в Троян нито зная откъде и от кого да взема дикове за зареждане, нито изобщо познавам някого, който да ползва GNU/Linux. То и иначе не че познавам много народ, де. С две думи — голяма каша беше.

Не зная как се прецаква инсталация на Уиндоз, то там май нещата от само себе си се “нагласят” при по-продължителна употреба. Но при линукс-системата е много лесно. Най-вече лесно е не за друго, а защото става по безумни, абсурдни начини. Всички опасни неща хората са ги обезопасили, има какви ли не неща, които възстановяват данни, питат за потвърждение, не позволяват при конфликт на правата — изобщо дуракоустойчивост.

Но, както всеки, имал нещо общо с администриране знае, пред истинския дурак няма нищо устойчиво. Особено ако е с root-акаунт в ръцете. Най-лесното и в същото време най-невероятното нещо е човек да си “отреже клона”. Както направих аз, като дадох reboot на система, която в дадения момент не можеше да се рестартира.

Та първото правило, за пореден път, е да внимавам с root. Независимо от обстоятелствата. Все едно работиш с ток бе, когато е най-сигурно, тогава е най-опасно. Защото тогава не внимаваш. Не съм от хората, които работят под root, ползвам го само когато реша и само за отделни конкретни неща. Лошото на такава система е, че така ми се притъпява вниманието. Второто правило е да не ползвам su и sudo, когато съм наистина, ама много уморен. Или поне да не го ползвам за разни екзотики. И особено важно — да не го ползвам, когато съм на 150 километра от чантичката си с дискове и нямам откъде да взема boot-диск.

—-

Снощи бях твърде уморен, за да работя (нещо взе да ми се случва често тия дни май) и затова си седя аз и си ровичкам разни неща. По едно време решавам ей-така, между другото, да размествам разни дялове, да преоразмерявам LVM-томове и да сменям файлови системи. Не ме питайте за какво ми е било. Истинският въпрос е с кой точно акъл премествам /boot на друго физическо място, после се занимавам с други подобни ненужности, чета по някое време прясната извадка от rss-четеца и накрая рестартирам.

GRUB Error 15 още в началото на зареждането на Grub. Честито! IBM ThinkPad T42 за нула време стана парче ненужно желязо. Евала на айбиемци за железните им кутии, така кютукът наистина може да става за трошене на орехи.

—-

От сутринта се чудех какво да направя. Като резервен вариант оставих да се обаждам на хора тук, вярвам че все някак щях да достигна до диск. След като се наядосвах, излязох да търся — логично първият ми избор беше интернет-доставчикът ми. City Net.

Отивам аз в магазина на “Сити нет” в Троян, до реката на пешеходната улица при площада, и викам “така и така, аз съм ваш клиент и понеже си повредих операционната система, дали можете да ми помогнете?”. Човекът ме гледа с леко учудване и аз продължавам, че ми трябва чисто и просто инстаалционен или жив диск с някоя линукс-дистрибуция, няма значение каква точно. Ако нямат, ще се радвам да ми изтегли и да ми запише. Тъй де, нали са ISP, все ще имат трафик…

Човекът се чуди за миг и после пуска усмиква до уши “ами идете при момчетата в офиса, те там ще ви помогнат”. “Къде беше? А, над тото-то ли, дето имате реклама там?” “Да, там — даже може да ви инсталират каквото пожелаете”. Само това ми трябва — момче от лан-ка да ми пипа служебния компютър. Не че бих си дал личния, де.

Отивам аз в “офиса” “над тотото”, катеря третия етаж по едни тесни вити дървени стълби, дето само им трябва лек трус и са не на земята, ами направо под нея. Отварям — една мацка и отзад в стаичка трима пича. Давам по каналния ред — добър ден, така и така, имам проблем с компютъра, с кого мога да говоря? Посочи ми кое точно момче, отивам аз при него и здравейте-здравейте.

Аз казвам, че не мога да си ползвам машината, защото съм си повредил операционната система. И ще се радвам много, ако ми дадат за две минути някакъв инсталационен или лайв диск, за да си я оправя. “О, хм, ами не, ние нямаме такива неща, лайв нямаме тука, не”. Добре, а ще могат ли тогава да ми запишат някоя дистрибуция, без значение, каквато имат, или зареждащ диск примерно? “Не, нямаме, не може”.

Въх, дгое, ами сега? Подхвърлям им, че на мен ми трябва съвсем за малко, само да си оправя компютъра, че да мога да им ползвам услугата после. “А, не, не записваме нищо ние, (пауза и цъкане из някакъв жиесем встрани) забранено ни е да правим такива неща”.

Не съм ги тормозил много — целият разговор продължи десетина секунди и хич не съм настоявал. Много, много добре ми е познато това отношение и тоя поглед “абе я ни остави на мира, ние тука админите толкова работа имаме”. Нека се правят на BOFH — то ако не сега, за кога да им е. Знам, че сигурно и не разбират много от ИТ, знам, че сигурно и заплатите не са им много за казване, сигурно и шефът им е някое дърво и изобщо сигурно са много притеснени от глобалното затопляне и от протестите на млекопроизводителите. Та само аз ли съм им на главата.

Ама така не се прави. И аз съм бил админ и макар да не продължих и да не си развих тази кариера, никога не съм гонил юзър така. Най-малкото не могат изобщо да са сигурни, че човекът пред тях не знае повече за работата им, отколкото самите те. Разбирам прекрасно какво е да дойде потребител точно в най-натовареното ти време и да иска от теб глупости, които се предполага, че трябва да може сам да свърши. Още повече ако се държи надменно и нагло и изисква от теб да му помогнеш, защото си все пак поддържащ персонал, а той е от управляващия. Примерно.

Но за нещо толкова лесно и в същото време толкова помагащо на човека, като това да дам софтуер или да дам кратък съвет как да си реши проблема или поне къде да погледне и къде да чете — е за това е тъпо да се прави въпрос даже. Не помня колко пъти съм записвал линукс-дистрибуции, когато ми поискат, даже ако бързам и имам под ръка в бюрото, направо съм давал записани мои дискове.

Тъпанари.

—-

Обиколих центъра с блуждаещ поглед, обмисляйки какво да правя. Леко поизоставам с планчето си за работните задачи, но ако имам работещ компютър, ще мога да си го наваксам. Без компютър — естествено не.

Преди години знаех един интернет-клуб в града, но хем отдавна не съм идвал, хем съм ходил там само веднъж навремето, хем пък и те нали напоследък интернет-клубовете вече са “демоде” и масово ги закриват.

На прибиране минавам покрай едно магазинче за хардуер. Отпред често стои кола на “Вали Компютърс”. Влизам аз, вътре трима човека нещо работят и един си почива, чете нещо и похапва бисквитки. Всичките — някъде приблизително на моя възраст момчета. За разлика от ония в “офиса” на City Net, дето си бяха нагли пубери.

Казвам им какъв е проблемът и че съм решил да вляза, понеже все пак са компютърна фирма и може евентуално да помогнат. Човекът, с когото говорих се зачуди, каза че те нямали и се заговорихме къде наблизо може да намеря. Казах им как са ми отговорили в “Сити Нет” и те всички изсумтяха с леко възмущение.

Момчето, което почиваше се замисли и ме пита “Ама на вас ви трябва Линукс, така ли?” Да, казвам. “Ами няма проблем, сега ще ви запишем, щом е Линукс”. “Убунту става ли — идеално, казвам, става!” За нула време взе матрица, намери файла в компютрите, даже тръгна да проверява дали е последната версия, пък аз го спрях, викам му “Няма да точите нищо, каквото има — това.”

Поразговорхме се какъв е проблемът, каква дистрибуция ползвам аз, той веднага каза, че то Убунту-то е на практика Дебиан. Знам, викам, пък и на мен ми трябва само за буут-диск да си оправя дяловете. Използвах случая да ги питам дали имат платка за Firewire, че ми трябва. Показаха ми веднага, обаче викат “по-добре провери дали ще тръгне с линукс-а, да не ти а продадем, пък да не ти върши рабта”.

Не знам как повече да обяснявм, че бях очарован от обслужването и най-вече от колегиалното отношение и помощта. Бас ловя, че тия хора знаят повече за системи и мрежи, отколкото ония BOFH-та в лан-ката. При това — забележете — това не им е работа, те продават хардуер! Обаче си теглят дистрота, записват си ги, разучават си коя каква е, в крак са с новините от бранша и най-вече всичкото това не им пречи да намерят общо три-четири минути да помогнат на някого. Който даже не им е точно клиент — защото и firewre-платка не си взех днес. Не че нямаше да ми я продадат, но предпочетоха да ми напомнят да поровя в мрежата дали е съвместима и чак след това, когато намеря за удобно, да отскоча — те са там и платката е там. :)

Накрая ми каза “35 стотинки за диска само”. Аз дадох дребните си пари в момента — два лева — и благодарих много, защото много са ми помогнали. Искаха да ми връщат ресто, момчето, което записа диска ми казва “ама не, как така, те Убунту не ги продават, ние ли пари да взимаме, не няма нужда”. Но аз настоях — знам че това хич не са много пари за почерпка, но пък толкова имах. Тръгнах си доволен, пък те ако могат да пият по едно кафе от мен ще ми е приятно.

—-

Убунту-то свърши работа и сега пиша от моя си възстановен Дебиан. Трябва да си запиша нещо мъничко, че Убунту е супер тежко за такива неща, дискът щеше да се запали от въртене, а и много време отне. Преди си носех DamnSmallLinux за такива цели, нещо такова ще трябва пак да си направя.

Забавих се, защото трябваха няколко рестарта за да се сетя как точно да оправя кашата. А един рестарт с това тежко лайв-CD е бая време. След доста лутане и чудене, накрая се оказа, че правилният път е първо да си заредя модулите, с които device-mapper да може да активира томовете в LVM групата ми.

 
# lsmod | grep dm
(нищо)
# modprobe dm-crypt aes_generic aes-i586
(вече са там и LVM работи ок)
# vi /etc/apt/sources.list
(Трябват ми две неща, едното е lvm2, а другото е mc. Не знам защо, наистина не знам, но в много “графични” дистрота упорито отказват да слагат Midnight Comander по подразбиране. Снобари. Та в Убунту тия неща са в допълнителното хранилище, затова включвам universe)
# apt-get update
# apt-get install lvm2 mc
# lvm
lvm> vgchange –ignorelockingfailure -P -ay

Първата опция е леко “връзване на гащите”, втората има смисъла на “–partial” и ще зареди и само частично достъпните групи. Понеже се сетих, че моята е разпръсната на два дяла. Третата опция задава да се активират всички открити томове. И вече се появяват записи за устройствата в /dev в поддиректория с името на групата томове. При мен — в /dev/rainmaker/.

Следва монтиране на всеки нужен том:

# mount /dev/<volume_group>/<volume> /mount/point

И вече на спокойствие в mc прехвърляне, оправяне, редактиране и нагласяне на файловете. Ако нещо може да не е наред с GRUB, най-добре е направо да се влезе в повредената система с

# chroot /mount/point/of/root/volume

и да се преинсталира grub. При мен нямаше нужда, макар доста неща да се бяха омазали по другите дялове. За щастие си намерих всичко, оправих си го и при последния рестарт внимателно извадих CD-то от лаптопа и го прибрах на сигурно.

Едно Убунту спаси Дебиан Сид, изпаднал в нужда на много километри от дома. :) А, и наздраве на момчетата от Вали в Троян!

Догодина

Взе да ми липсва възможността да се виждам наживо с някои хора, да си бъбрим на кафе и после или да говорим за философията над още питиета, или пък за фотографията из улиците на града. Вярно е, че някъде откакто випускът ми завърши лека-полека започнах все по-рядко да виждам приятели. Само добавях неща към интересите си и съответно хора към компаниите — първо покрай философията, после покрай GNU/Linux, после покрай любителската фотография… И тъй като всички все работим нещо, все по-рядко се виждаме. Но пък да съм далеч географски и въпросът “абе дали да се видим с еди-кой си на кафе” да не стои изобщо — това взема да става леко досадно.

Определено усещам лиспата на кола. Все си повтарям, че ако имам удобен транспорт, няма значение къде точно живея. Най-важните хора сред приятелите ми са все още събрани в един град, но се оказва, че България не е толкова мъничка, колкото изглежда. Само като си помисля, че например в Щатите човек може да е на цяла седмица шофиране… То същото като да си тук, но без кола. “Една човешка длан”, ама друг път.

Да си съставя кратко планче. Догодина по това време да съм взел кола, която ми харесва. Да съм отишъл на поне два концерта в другия край на страната — все ще дойдат и другата година готини групи. Да съм отишъл да видя приятели някъде наоколо и да сме завели малкия на почивка. То това лято скоро ще свършва, значи ще се кара доста зимно. Без да се вманиачавам в автомобилизма, все пак “трябва да празнуваме всичките си празници” е само празно казване, ако не се събираме наистина.

Екология на всеки

Грижата за околната среда и като цяло балансираното, екологично мислене за развитието върви много зле в България. Ако екологията е знанието за равновесието в природата, разбирано най-общо, то у нас определено няма въжеиграчи. Не обвинявам природозащитниците — тук обвинявам всички инвеститори, които търсят печалба на всяка цена и всички собственици на земи, които позволяват инвеститорите да им промиват мозъците.

Но, както казах, спасение явно няма. Иракли е на път от доста време и вече май даже не е новина за медиите. На Рила копаят и строят, защото само ако успеем да привлечем всичките скиори по света, представяте ли си… То ще е един туризъм, то ще е един кеф, едни доходи, пари, пари. Пред такава перспектива на кого му пука за някакви пършиви езера. Пък и те езерата ще останат, ама само какви яки хотели ще вдигнат наоколо, че и пътища, и яко туристи — абе голям кеф, нали? То по цялото море всичко като е застроено да не би да е зле, а? Даже там има още място за хотели, дори и да няма достатъчно вода за пиене и да няма канализация — абе на кого му пука, бе-е-е…

Странджа? И Странджа ще наакат, само гледайте! Единствената мъничка победа преди време беше обявяването за незаконен на един строеж край Варвара — а дали го бутнаха? Май не, нали… Нищо — ще го узаконят като утихнат нещата и него.

Днес гледах репортаж от протеста в София и от решението в министерството, че всичко било наред и около 5000 декара от парка влизат в устройствения план на община Царево. Предвидени са за застрояване. Кметът на Царево, известният вече рушител Петко Арнаудов от БСП стоеше мазен и доволен на масата до министъра Чакъров и грееше от кеф. Предвиждат се докъм 60 000 легломеста. Всъщност май са “предложили” от общината повечко — 9000 декара със 100 000 легла — но са им одобрили “орязана версия”. Така се прави — казваш нарочно повече, за да може после да намалиш и да кажеш “ето виждате ли, ние даже намалихме площта за застрояване”. Тарикати дребни. Ама нямало да се застроява чак всичко — една малка част от земите били предвидени за инфраструктура и обслужващи постройки. И-и-ха, верно ли бе?

Така че не се надяват, ами направо вече потриват ръце и се канят да пуснат багерите и да застроят почти 100% от крайбрежието. Ще останат само мънички точици — устието на Велека и Силистар.

Тъпо ми е за местните, които не разбират как яко ги работят. Да, наистина може част от тях да поспечелят някой лев от застрояването — но голЕмата парА ще падне в джобовете на малцина избрани. Дядо и баба на село пак ще си останат с пръст в устата и без пари за хляб, най-често защото са продали на уж изгодна цена имота си на инвеститор. Имота, дето техните баба и дядо още са го събирали, кътали са го и са казвали на децата си “имот не се оставя” и “тая земя ще ви храни, ако я копаете”.

Факт е, че в мрежата “Натура 2000” влизат доста земеделски земи и частни гори. Но е факт също така, че за всяко ниво на защита в мрежата се полага на собственика съответно обезщетение. Така че дори и изобщо да не работи земята си, собственикът на имот в границите на “Натура 2000” ще получава постоянно компенсация от държавата. Е, вярно — не са много пари накуп, но пък са постоянен доход. Ако човек реши да обработва имота си в защитената територия, като се съобразява със съответните конкретни ограничения, може освен обезщетението от държавата да реализира и печалби от реколтата.

Ама е много по-яко да продадеш имота на инвеститор и да гушнеш една топла-топла пачка наведнъж, нали? Вярно, ще ги изпиеш за нула време, ама все пак тръпката е по-друга от някакво си обезщетение и някакви си реколти. Да, някои няма да продадат на инвеститори, ще издържат на натиска им и ще си направят сами свои си хотелчета. Колко време ще издържат на конкуренцията на големите и колко усилия по поддръжката ще им коства, какво качество изобщо ще успеят да поддържат и накрая колко пари ще могат да спечелват е друг въпрос.

Но искат хората бе, искат да си осерат земите, защото били техни. Частен имот, разбираш ли, мога да правя каквото си искам с него. И защитен да е, няма проблем — ще се обадим на бай кмета Арнаудов и той ще ни уреди, ще пусне там далаверката с министъра Чакъров. Няма оправия ви казвам, няма!

—-

Защо го пиша това? Всъщност не иронизирам — наистина, няма оправия. Преди време писах, писах много и гледах да са все разбираеми и важни неща, да не се повтарям и да не пиша глупости. Някои може би са забелязали, че от известно време вече избягвам да пиша на такива теми.

 
http://yasen.lindeas.com/tag/ecology
http://yasen.lindeas.com/tag/irakli
http://yasen.lindeas.com/tag/strandja

Резултат няма. Официален резултат няма — иначе блогъри наоколо също пишат и някои от читателите сигурно мислят подобни неща. Но щом властта си е навила на пръста да застроява — не виждам как някой може да каже копче. И то всякаква власт — изпълнителната в столицата, местната в общините, всякаквите контролни органи, дето уж са експертни, а всъщност са купени и платени, самите инвеститори с интересите и плановете си. Какво говорим, даже някакъв беше вадил пистолет в Рила и беше заплашвал съвсем директно.

Решението?

Решението е у всеки от нас поотделно. Няма общо решение, което статуквото да позволи, няма смисъл да го чакаме. Всеки от нас трябва сам за себе си да реши дали е за застрояването или не, какво е отношението му към екологията по принцип и конкретно за всеки проблем. И съответно сам за себе си да реши как да пристъпя към всяка такава гореща тема.

Аз не карам ски. Няма и да се уча. Това е моят начин да не участвам в замърсяването на планините и урбанизирането на заснежените склонове. Ски-туризмът е основната причина за застрояването на планините. Нещо повече — ски-туризмът е почти единствената причина за застрояването на планините.

Вече няма да ходя на море в малък курорт. Ще ходя на море със семейството си и с приятели с автомобил и ще отсядаме в голям град. От големия град ще се придвижваме до желания плаж пеша, с колела, с градски транспорт или с автомобила, ако е по-далечко. Няма да използвам никакви услуги на местни малки хотели. Храна има в изобилие на други места и не е нужно да спонсорирам виновниците за застрояването на Черноморието. А пък и не отивам на море за да се тъпча, я!

Да не говорим, че в България по морето няма толкова отдалечени плажове, до които да не може да се стигне за нула време с автомобил след закуска от близкия голям град. Вярно, автомобилите замърсяват въздуха — но много повече замърсяват природата малките курортни селища. А и аз някой ден ще си правя електромобил, така че и това отпада като притеснение.

—-

Екологията не е някаква политическа концепция или лозунг от преди изборите. Както и свободата, демокрацията, изкуството, образованието на децата ни, дори пресичането само на зелено — всичко това зависи от нас.

Имам предвид от всеки от нас. Поотделно, не заедно и не показно. От мен. От теб.

Отглеждане на дете. Прохождането.

Прохождането е едно от нещата, които определено се забелязват, отбелязват и запомнят. Довчера едва пристъпящото бебче, което мама и татко на разходка придържат наведени с една или по-често направо с двете ръце вече изведнъж започва да реди тегели напред-назад из къщи. Много дълго се очаква детето да проходи, но на него му е някак като че ли все едно. Някои бебета прохождат много рано, на първия рожден ден на едно приятелско бебче имаше детенце на десетина месеца, което от два-три месеца вече уверено щъпуркаше. Някои път се пускат сами да ходят доста по-късно. Мен ако питате, тревогите “ах, кога ще проходи” са повече родителски — на самото бебе си му е съвсем спокойно и когато то си реши, просто се изправя и тръгва. Разбира се, както при всичко друго, свързано с децата, ако има някакви медицински тревоги, трябва думата да има лекар-специалист. Но иначе няма място за тревоги. Ако не прохожда, значи все още не го е намерило за нужно :)

Светли проходи миналата седмица, на почти точно 15 месечна възраст. Още отпреди това, от няколко месеца вървеше прав, но придържан за ръчички. В началото едвам-едвам стъпваше и макар това да беше един от големите кефове на всяка разходка навън, много бързо се уморяваше. Лека-полека и почти незабележимо за нас започна да стъпва все по-уверено, а пък ние започнахме да го придържаме за едната ръчичка само. И така, едвам забележимо като развитие, месец-два преди да проходи вече си обикаляше цялата стая с хващане за предмети и подпиране на стените. В началото с огромно внимание и доста адреналин, по-нататък с растяща увереност и редовната грееща усмивка.

Не на бънджита, проходилки и юздички

Твърдото ми убеждение е, че такива неща само вредят на бебето. Това е подкрепено и от думите на ортопеда, който в ранна възраст му направи редовния преглед на костната система и ставите. Най-естествената помощ за прохождането е леко придържане от родителите — всичко друго е издевателство над костната система. Понякога по-голямо, понякога по-малко, но винаги в някаква степен вредно. А изправянето и прохождането на бебе е толкова сложно и свързано с растеж и развитие на цялото тяло, че не си заслужава да се жертва заради няколкото по-свободни часа за родителите.

Дори придържането на ръцете трябва да е внимателно — ние винаги гледахме ръцете му да са най-много хоризонтално или леко повдигнати, никога чак изпънати нагоре. Продължителното държане на ръцете изпънати нагоре, за да е по-удобно на придържащия възрастен, води освен до нетипична поза на костите и до притискане на гръдния кош и затруднено дишане. Ако така се придържа детето, то много бързо се уморява и започва да се задъхва. Затова най-добре е леко да се приведем и да оставим бебето да “ни води”. Това значи доста навеждания и доста вървене приведени из паркове, площади и градинки, съответно и болки в кръста и гърба, мускулна треска, леки схващания. Но всичко това минава много бързо и е нищо пред голямата радост да знаем, че за детето ни не са жертвани грижи.

За бънджита, проходилки и други “помощни” средства ортопедът беше достатъчно обоснован и обстоятелствен, като ни даваше съвети за гледането и прохждането.

Визирам тези проходилки, които представляват количка, в която вътре се слага бебето и евентуално се връзва с каишчици. На практика в такива проходилки бебето не се научава да ходи, а да се обляга и виси и да избутва проходилката с накланяне на съответната страна.

Като проходилка може да се използва нещо, което се движи и което бебето може да хване отстрани, за да се придържа и да избутва. Едни приятели ползват за това една играчка, хипопотам с колела и вертикална стена от задната част. Детето им хваща играчката за дръжката отгоре на стената и започва да обикаля стаята с нея. Нашето дете пък тук само започна да използва столовете с облегалка. Хваща се за облегалката на стола и започва да го бута из стаята. Която е предварително “разчистена” и “обезопасена” и има много място за такива разходки. Та такъв вид проходилки са ок и могат да отменят част от придържането и разхождането. Но всякакви други “класически” проходилки са вредни.

Може би най-важното за тези въпроси е човек да отиде при добър ортопед и просто да го слуша какво казва.

Защото за прохождането, както и за доста други неща, “бабешките” и “приятелските” съвети са почти винаги крайно погрешни. Като казвам “бабешки” имам предвид заръките на днешните ърбан-баби, които хич не знаят натрупания опит на доста поредни поколения, който може все още да се намери само на село. Селските баби сигурно могат да кажат, по-скоро да покажат, много за гледането на бебета. Точно на село никога не се оставят децата да висят в ластици, да обикалят двора в проходилки, нито им се връзват поводи като на впрегатния добитък. Такива “усъвършенствания” се тачат точно от градските баби, които са вече привикнали към градския стрес и ценят много възможността за половин час дрямка, докато бебето си деформира ставите, мятайки се в бънджито.

—-

И тъй, Светко вече ходи и припка навсякъде :) Промъква се тихо за проучване или изненадване или пък тича и пищи от радост :)

Тези дни нямам никакво време за блога си, защото малкото ми налично време го отделям за служебна работа. А е малко, защото Светли постоянно снове и макар Краси вече да е доста по-добре, все пак трябва да щади крака си и аз често гледам да помагам. При програмистката, пък и при всякаквата софтуерна работа, всяко такова прекъсване води до още по-големи забавяния, защото след него трябва да си припомням какво съм правил, какво съм имал предвид, докъде съм стигнал, какви са били идеите ми. И така до следващото прекъсване… ;)

Направихме и прощъпулник, но за това друг път.

Домашни тревоги

Поздравявам всички родители, които като нас сами си гледат децата! Макар и двете баби да са ни казвали, че ще се радват да гледат Светлин, ние се справяме с абсолютно всичко сами. Много са причините, най-малкото живеем далечко от роднините. Виждат го, разбира се, но в грижите за детето има много, много повече от виждане или ходене на гости.

Много от приятелите ни, които имат деца на горе-долу същата възраст като нашия бебок имат поне на кого да оставят за малко детето. Поне да вземат глътка въздух и да съберат малко енергия и нерви. Ние не сме се разделяли със сина си и нямаме и желание да го оставим да расте далеч от нас, за да отидем на почивка, например. Как ще почиваме, нали всеки ден и по цял ден ще го мислим и ще ни липсва? А и той е много общителен и весел, но като ни няма около него, започва да се оглежда учудено и все по-притеснено.

Помага ни това, че сме заедно. Аз не ходя в офис на работа и когато е нужно помагам. Това понякога и пречи, защото понягока и двамата заедно се изтощаваме и уморяваме. Но няма начин, справяме се.

Краси тези дни е малко болничка и аз се опитвам да поема всички грижи за бебето. Налага ми се, няма начин да вдигна ръце. В началото бях свръх-изнервен и дори се поскарвах на малкия, от което той съвсем се отчайваше. Днес, след като за втори път се върна от болницата, се поуспокоих малко за здравето на милото и съм в по-ведро настроение, макар грижите да стават все повече. Светко също май усети, че мама е по-добре и че тати е по-спокоен и пак започна да грее с очички.

Малко изоставам от работата си, защото единственото ми свободно време за работа по традиция през последните месеци е през нощта. А сега, като не мога да поспивам и дори през повечето време да подгъвам крак през деня, вечерно време просто не ми остават сили. Тъпча се с кафета, но не помагат. Все едно пия не силно нескафе с мед, а някакво нектарче. И затова ги спирам, тъкмо и да не се тровя.

Успявам все пак да работя, надявам се да си свърша задачките. Точно преди два-три дни ми пратиха нови поправки по софтуера. Добре, че Краси е по-добре, иначе сигурно хич нямаше и да влизам в мрежата. Сега вече се логвам да си прочета джабера, пощата, да си прелистя новините в четеца и да опитам да попиша малко PHP. Но умората ме притиска и сигурно тази вечер ще се предам. Преди три нощи ми беше последното целонощно оставане и още не мога да си върна силите. Нормално, като през деня гледам, нося, храня, преобличам и къпя бебето. Ходя да му взимам храна, ходя на пазар, готвя. Утре ще го изведя да се разхождаме из площада.

Не се оплаквам, добре ми е. Приоритетът е семейството ми. Краси и Светли да са здрави и щастливи. Щастлив съм, само всички да сме наред. Работа винаги ще има.

Яйца за кмет

Звучи като “сливи за смет”, не е съвсем същото, но пак е поучително. В дните, когато големият шум навсякъде е как кой колко европари откраднал и кой точно от опозицията трябва да се дореди да катурне президента, нещо много показателно мина набързо по новините. Замеряха Бойко Борисов с яйца и го освиркваха.

И представяте ли си — телевизията се осмели да го отрази! Някой най-накрая посмя да покаже по телевизора бате Бойко леко объркан и силно издразнен от едни досадни и мрънкащи протестиращи софиянци (не ги е срам, да протестират, а-ма-ха!).

Хората защитаваха единствената зелена площ в квартала си. В която сами са засадили дърветата преди години. Кметът пък метнал един параф на разрешение за строеж на детска градина. И не му пука, че хората протестират — отива там и камерата го снима как троснато се обяснава на хората че щяло да бъде еди-как си, щяло да се прави еди-какво си и нямало да се прави нищо нередно. Чакайте бе… не бяха ли точно хората, жителите, гражданите… народът дето решаваше кое къде как кога и защо да се прави?!?

Има проблем с детските гразини, знам. Но начинът да се реши е като се работи по решаването му. А не като се подхвърлят преди изборите разни проекти. Проблем с детските градини назряваше от много време, кметът няма начин да не е можел да разбере още в началото, стига да се е бил поинтересувал. Ама всеки може да се грижи само за вида си пред камерата и да точи лиги за все повече и повече власт. Хората не избират кметовете си заради имиджа им… или поне не би трябвало да е така, нали? А детските градини — нищо, да се оправят хората. Хвърлиха една торба с пари за сайт за регистриране в детски градини — сайтът се скапа. Май пак Сирма беше замесена, аман.

И какво отговори кметът, когато един човек му каза, че въпросният квартал е с най-много детски градини в София? Почна да се оправдава, че повечето били препродадени, че всичко било разграбено преди неговото кметуване, той какво можел да направи… Абе този кмет изобщо НЕЩО МОЖЕ ЛИ да прави?

Все някой му е виновен, все някой му е бил пречел, все заради някого другиго… Понякога си мисля, че ако тези, дето пречат на Борисов вземат та се спрат поне за седмица, той ще реши всички проблеми не само в града, ами и в страната направо… И ще щипне към съседните държави, и тях да оправя. Както Левски беше казвал и както Че Гевара беше тръгнал. Абе герой е тоя човек, титан! Моля ви се, политици, спрете да му пречите на човека, поне за няколко дни спрете! Ама много му пречите, значи…

—-

Първото освиркване на Бойко Борсов по телевизията си заслужава разказа на една история, която съм чул случайно и нямам пряка връзка със събитията в нея.

Значи в един краен квартал на София (или направо някое от селата, не помня) имало някакъв екологичен проблем. Мисля, че разправяха нещо за последици от наводненията, например на някоя река бил отнесен някакъв малък защитен бент, който не правел впечатление, но индиректно се замърсявала водата в квартала. Или нещо подобно, наистина не помня подробностите, а и не са важни в случая.

Един от жителите бил хидроинженер и запретнал ръкави, подострил моливите си и изготвил подробен доклад за положението, с технически предложения за решаване на проблема. Консултирал се с колеги, специалисти по различни неща, включително екология, канализация, архитектура. Тяхната помощ добавил към предложението си и събрал една внушителна дебела папка по въпроса.

Човекът давал предложението на различни инстанции, но без никакъв резултат. Понеже дълго време и хората в квартала се оплаквали къде ли не и никой не помагал, накрая решили да излъчат делегация и да идат при “бате Бойко” в най-най-голЕмата община. И со индженерчето напред да влязат, да дадат предложението и да се уговорят да се реши проблемът. Инженерът сам с връзките си с колеги не можал нищо да направи, затова решили да действат и отишли в общината.

Приел ги кметът, хората избутали отпред на масата инженера и нашият герой сложил дебелата папка на масата, отворил я и започнал бързо-набързо да нахвърля проблема и конкретното предложение, заради което са дошли.

Кметът на първата минута го спрял и казал “чакай, чакай, за какво говорим”. “Ами в квартала ни има екологичен проблем”. “А, така кажи, добре (обърнал се към служител) я ми извикайте тука Димитрова!” Може да бъркам името, а и може хората, дето ми разправяха историята да са го объркали. Или да са го чули самите те грешно от източника, не знам. Става дума за заместничката на кмета по екологичните въпроси. Не зная дали е същата, която е и днес, нямам идея дали са се сменяли. Няма значение — някаква млада жена, момиче, заместник по екологията.

Влязла въпросната, а докато я чакали не обсъждали нищо — правилно, човекът си е назначил заместници, откъде-накъде той ще се занимава с всичко, щом като си има кой да го замества… Та влязла и кметът й метнал на масата папката с предложението със строгите думи “до понеделник този въпрос да е решен!”.

Така, рязко и уверено. По казармено. По офицерски.

Срещата с това приключила. Инженерът бил стреснат и разочарован, даже не му искали обяснение на чертежите и формулите, даже не му дали да представи проблема.

А селяните? Селяните излизали от общината с усмивки на лица и тупали по врата инженера с думите “Ей тъй се върши работа бе, виде ли бе, момче! Не като тебе хъкътъ-мъкътъ! Бате Бойко виждаш ли как го реши за нула време проблема!”.

Доколкото разбрах, нищо не е било решено още дълго време, може би и изобщо. Не зная подробности. Както казах, това е дочута от втора-трета ръка история. Може и да не е вярна, не знам. Важното е не дали е вярна в подробностите, важен е краят й — “Така се върши работа, момче!”.

Сто на сто тия хора са гласували след това на следващите кметски избори точно за същия кмет.

Иди, че разбери…