Monthly Archives: September 2007

Ден-ден

Мина годинка от последния ми рожден ден. Крайно време беше, след купищата трудности и тревоги, засипващи ме последните месеци ако има “сатурнова” дупка да взема да се маха вече. :) Миналата година си пожелах доста неща, и доста от тях си се случваха. Може би най-трудно ми е със спокойствието, увереността и справянето, за които говорех тогава. Но тъкмо сега имам възможност да си пожелая пак. :)

От предишния път смених две работни места. Когато тогава писах, вече бях админ при данъчните, но няколко месеца след това се разкарах, защото не мога да си харча кариерата, докато гледам шефове, които са некадърни по онзи особен за държавните служби начин. Знаете или се досещате поне — едно такова отношение “абе ще видим, ще избутаме някак, не е важно качеството и инвенциите, а е важно да сме незабележими пред по-горните началници и да минаваме метър, пък ако има някаква далавера или “усвояване на средства”, още по-добре”. После работих в CNSys, където всички колеги, и момчетата от моя отдел и съседните, и шефовете ми бяха готини. Там видях пример за обратното нещо — качество, успеваемост в срокове и постоянно търсене на нови неща за учене. Макар средата да ми допадна много, не можах да издържа на темпото, може би най-вече защото работата ми не беше пряко свързана с GNU/Linux и свободен софтуер. А моят интерес към ИТ се базира точно на свободния софтуер. И колкото и интересна област да е ITIL и управление на ИТ, не издържах чисто физически и предпочетох да кажа това на фирмата, вместо да “кретам” и на практика така да залъгвам доверието в мен.

Всичко това са малки подробности пред раждането на сина ми Светлин. Няколко месеца след като бях излязъл отново на свободна практика като уеб-разработчик и линукс-сисадмин изпитах радостите и тревогите около него. С Краси имахме трудни дни, седмици и дори месеци. Майчината тежест е по-голяма, естествено, но и аз се опитвах да помагам поне в отнемане на тревоги и помагане вкъщи. Преминахме през ходения по лекари, пътувания из страната, после плачове от болки от колики и други, захранвания, будения през нощта и следене дали Светли изяжда колкото трябва. Всеки път с почти последните си пари взимах разни извънредни бебешорски аксесоари — я нови биберони, а стерилизатор, друг вид мляко или пък помпа или пелени. Всичко, въпреки тревогите ни си е наред и бебо ни радва всеки ден.

Не успявам да се видя с повечко приятели, поне не толкова често, колкото ми се иска. Някои хора срещам, с други все се разминавам. Стана като някаква равносметка, а изобщо не исках такава. Може би това, че имам проекти и идеи за работа, които напредват много бавно ме кара да съм така изнервено подробен. Защото в това напредване залагам много.

Какво искам ли? Искам хората, на които държа, да са щастливи и това да ме прави и мен щастлив. Да съм по-уверен в успешността на нещата, които правя и за това да имам опората на видими и стабилни стъпки в развитието. Да не се шашкам много и когато тръгна да пиша за рожден ден, да не бъбря така подробно, както днес. :) И догодина да се усмихна само и това да е много по-успокояващо и ценно от думите и пожеланията. Пожелавам си го. :)

Арти коте, честит ден-ден и на теб! Честит и на мен!

Търсачката… не намвее

Зная, че Blogspot не е търсачка, макар че е на Google, които… абе май и те не са търсачка. Сложно става, но все още се проследява връзката. И зная, че сигурно е показвано вече, даже сега си спомням, че съм го виждал на няколко места из блозите. Тоест от една страна “грешката” вече е съобщена, ама от друга… не е ли най-малкото тъпо толкова време да не е поправена?

blogger search ererror

Да, знам — това е Гугъл, това са Blogger/Blogspot. Дето като някой из телевизиите говори за блогове и блогсфери, снима екран на компютър с началната страница на Blogger. Все едно, видите ли, това е платформаТА за блогове. Всъщност Блогспот е една от най-неудобните среди. Както за писане, така и за коментиране. Както виждаме по-горе, явно и за четене. Ако си много зле, и купуване от Гугъл не може да ти помогне. Казвал съм го и преди, ама ми е готино да го повтарям — особено като гледам такива недомислици като Blogspot. ;)

И погледът като се плъзне надолу по преведената страница, някак учудено се заглежда около “Buzz”. Като не им е добър преводът, поне “buzz” си имат. Тия нещо се бъзикат май. Ама и аз защо ли се занимавам… Защо пък не, вижте колко е интересно — нови неща научава човек, нови думички “намвиа”. Аз превеждам софтуер, мога да ви помогна. Макар че точно чичко Гугъл не търси по два пъти. А и преводи на несвободен софтуер не се правят за без пари.

“Аз намвия, ти намвееш, той/тя/то намвее, ние намвеем, вие намвеете, те намвеят”. Става и спрягане по времена. Ама са толкова много възможните времена в българския, че ми стана скучно вече :) Лекар с нож и приятно намвеене!

“Яицазимитпо лъгуг” – SEO като тактика и като стратегия

Аз съм от тези, за които SEO (оптимизиране на сайтове за търсачките) е като заклинание, като магия — може да е бяла или черна, но на практика никой не знае как работи. Дори и самите “специалисти” само ползват инструменти и техники, но не разбират самия процес. Тоест разбират част от него, но масово за “SEO” се възприема някаква друга, “вълшебна” част. Ще обясня.

Много модерно стана изведнъж да се говори за seo, за рейтинги и успеваемост на търсенето, за реклами и статистики. Тази вълна мина на запад преди време и както винаги ние тук сме някакво ехо в ИТ. Всичко при нас е със закъснение. Това, между другото, е добре дошло за всякакви малки компании (то у нас в мрежата “големи” няма тъй или иначе) да правят набързо и да пускат поредния супер-“оригинален” продукт. Който всъщност копира, при това лошо, някоя успешна концепция от “английския уеб”. Това е една от причините да съм казвал и преди, че хората, живеещи повече в мрежата и особено блогърите като не само обитаващи, но и огласящи тоя свят, трябва да градят новите уеб-концепции и да правят новите уеб-проекти. И това време ще дойде. Но думата ми беше за seo-то.

Представете си следната картинка — имате някакъв сайт, който, да си кажем правичката, е куц та дрънка. Както огромната част от другите подобни му сайтове в мрежата. Почти никой не ви го посещава, и има защо. Или направо никой практически, но не сте открили още (вие или момчето при вас, което се нарича “администратор” или “уебмастър”, но не знае основния синтаксис на SQL или PHP даже), че посещенията ви са от автоматични роботи на индексиращите машини. Нейсе, никой не е идеален, пък и фирмата ви в сферата си на дейност си е добра. Просто сайт нямате… тоест имате, но е шум в канала.

Тук изключваме личните страници, при които грижата е друга — там и да се впечатлите от seo-магиите, няма да платите на външен експерт за оптимизация, а ще прочетете Уикипедия, ще поровите в Гугъл, Яху, Алтависта и ще разберете как да си подобрите сайта. Като нищо може и интерес към seo да придобиете и да задълбаете там. И правилно, онези с куците фирмени сайтове са готови за прилапване.

Та значи чува фирмаджията, че има някакво си “сеу” и решава да инвестира, за да излиза на първо място в гугъла и да има рейтинг 5 и нагоре, абе изобщо да е намбаруан. Намесва се seo-експертът и какво се случва? На практика се довършва работата на уеб-разработчика, който е направил преди няколко месеца сайт на нищо неразбиращия фирмаджия и му е взел два пъти по-малко пари от нормалното, като му е дал сайт, който е двайсет пъти по-зле то нормалното. Seo-то оправя грешките на пишман-програмистите, включва малко мозък, за да обмисли качествен начин за навигация, разположение на елементите в дизайна, рекламите, подобрява поне малко общото усещане за използваемост на супер-куция преди това сайт. Добавя някои банално стандартни неща, като валидиране на кода, ключови думи, говорящи категории, карта на сайта за търсачките… (И още подобни, но да не се отклоняваме — хората са го описали най-подробно из сайтове и енциклопедии.) И о, чудо — сайтът наистина вече е по-добър за ползване. И се “качва” в търсачката (преди даже може би просто не се е откривал).

И какво прави seo? Довършва работата на уеб-“студиата” у нас, които в огромната си част са или 1) две-три хлапета от квартала, които за сто лева правят сайт в MS Word, защото това могат и знаят и защото останалите парички над стоте идват от мама и татко и 2) средно големи студиа с щатни специалисти, които за да спечелят повече проекти и да си наберат повече клиенти и проекти за портфолиото подбиват цената и после сгърчват дизайнерите и програмистите си, за да се “вместят” в парите. Няма смисъл да казвам, че и в двата случая качеството страда. Може би във втория по-малко, защото се прави все пак от специалисти. Но тогава пък в това “конвейерно” писане изчезва иновативността. Да, има и готини студиа, съгласен съм. Но масово са такива измислени.

И се заформя някакъв култ към оптимизирането. При условие, че общите неща в него са все най-нормални и задължителни, присъщи на правилно построените сайтове. А тези неща, които са по-специфични, всякаквите трикове и трикчета са или “black hat”, измамни и подли, или са точно “заклинания”, които и самият seo-специалист не разбира как работят. Например целият този шум с класиранията в търсачките. Първо на първо Гугъл хич не е единствената търсачка. Дори в сферата на търсенето не е най-иновативната, нито най-старата и оригиналната. Такава беше AltaVista преди време, Google са иновативни все в другите си услуги. И второ — почти всички алгоритми за изчисляване на класиране в резултатите са фирмена тайна на съответната търсачка. Да, има публикувани неща, но те са на маргинални проекти — никой не знае как точно се преценява Google PageRank или Yahoo WebRank, например. Тоест има хора, които знаят, но те имат NDA-клаузи в договора си с Google и да ги питате, “не знаят”.

С две думи — обгрижвайте си сайтовете, правете ги кадърно и читаво. Има изписана литература по въпроса, ако ползвате готова платформа, част от оптимизациите ви идват с нея, най-малкото във вид на документация и препоръки. Ако сте достатъчно добри в това, можете да печелите пари от фирми, подлъгали се да си купят некачествени сайтове. Такива винаги ще има, малко или много. Но SEO не е панацея, в никакъв случай. Истински ценното за едно търсене е намирането, а хората намират съдържание. Ботовете понякога се подлъгват по формални неща, разбираемо е. Но корективът на рейтингите в мрежата е човешкото търсене, тя заради него е изградена.

Проблемното разбиране на SEO е мисленето му като тактика. Всъщност качествената SEO може да бъде стратегия. Част от проекта, не от етапната задача.

Има хора, които приемат предизвикателството на оптимизирането на сайтове като отделно занимание, като упражнение. Преди време, може би две години някъде, беше нашумяло у нас световно състезание по SEO, което целеше възможно по-високо класиране в Google на израза “v7ndotcom elursrebmem“. Организирано от John Scott от компанията v7n.com. С награди за от първо до пето място. Втората част на израза е изписаното наобратно “membersrule”.

Сега има български вариант на това. В много по-малки мащаби, локално за българия и с награди далеч под тези на световното на v7n, DAO.BG Social Network спонсорира SEO състезание с низ за търсене “яицазимитпо лъгуг“. “Гугъл оптимизация”, изписано наобратно. Условията за участвие са тук. На мен лично ми прави впечатление, че исканият линк към спонсора е даден точно и явно е забранено да се добавя отношение с “rel”. Очевидно заради възможността хората да сложат “nofollow” и така да запазят “изтичане” на рейтинг. Колкото и да е спорно дали и как точно работи тази система в търсачката на Google.

Чийто сайт е на първо място при търсене на “яицазимитпо лъгуг” в българската версия на Google на 1 декември 2007г., той ще спечели хиляда лева. Интересно занимание, и състезанието ще е весело. Вече има огромен брой страници, специално създадени за битката за наградата. Много от тях опитват да ползват всякакви мръсни хитринки за формално покачване в класирането. Други залагат на съдържанието. И както състезанието на v7n отбеляза края на истерията по “вълшебството” на SEO на запад, така и това състезание сега ще ни покаже докъде всъщност е разбирането на нашенеца за оптимизацията. Ще ни го покаже безпристрастно машина — индексът на Гугъл.

Бедни години

Преди време бях слушал разкази за това как хората в София са си купували храна, каква е била, какви са били магазинчетата и такива подобни. Разказвал е баща ми за времето на купоните след войната, когато наистина не е имало какво да се яде. Как отивали децата най-вече, или поне той, при кварталния пекар и срещу купончето, което залепвал на голямо табло с парче тесто му давал там колкото се полагало — половинка, четвъртинка. И с тоя хляб се хранели вкъщи. Баба е работела, но дядо не е бил там, за да помага. По това време един Господ знае как е преживявал из лагерите и дали го е крепяла надеждата да види отново жена си и сина си или пък на моменти е губел вяра в доброто насред целия тоя ад там.

И как в някоя от тия най-бедни години на “народна власт” на вратата се почукало и някакъв непознат човек, целия опърпан, колебливо поздравил баба с “госпожа”. И всички изтръпнали, тогава да се каже нещо различно от “другар” и “другарка” си е било равносилно на присъда “неизвестност някъде из лагерите и подземията на милицията”. Точно времето на най-големите “чистки”, а някакъв човек стои на прага и вади вързоп с пресен хляб и топла готвена храна и казва “това е за вас, аз бях на фронта с капитана”. Не си е оставил името, разбира се, тръгнал си е и не се е обадил пак — нямало е и как, дори само това е било геройство по ония времена. А топла храна в ония години е било ценен подарък. Толкова пъти съм се присещал за тая история и толкова пъти ми се е искало някак да благодаря на този човек. И на другите като него, които са помагали или поне са се държали човешки в ония ужасни години. Идвали са няколко пъти така хора и са оставяли храна. Казвали са само “аз това за капитана” и не са си казвали имената. Благодаря!

Зная, че има хора, има цели семейства, които не са усетили така тежестта, защото по някакво стечение на случайностите са били от хората, на които “народната власт” не е обърнала специално внимание. И зная, че за много хора последвалите години на РСО, с неговата “електрификация и съветска власт” са нещо хубаво. Когато хората имаха работа, Тато се грижеше за всичко и всички и животът беше маршова песен. Зная, че има хора, на които разказите за всякаквите безчинства, безхаберия и жестокости на онова време изглеждат като добре разказана и интересна приказка. Не ги обвинявам — даже съм щастлив за тях, че са били така “пропуснати” и не са се товарили с тъга и разочарования. Но нека и те знаят, че не са единствените, тяхната съдба не е била общовалидната и тяхната правда не е права и истинна.

Сещам се и как са ми разказвали, че в първите години (особено) и десетилетия след войната вълците са слизали от Витоша и са бродели из крайните квартали. Като бездомните кучета сега, само че с тази разлика, че са били диви вълци и по улиците не е имало нищо за ядене. Слизали са не само за да търсят храна, а и защото е имало тогава години с ужасни зимни студове. Търсели са топлото на града животинките. И каквато храна се е изхвърляла от фамозните “ресторани” из кварталите и от къщите на по-добре уредените “партийно”, е ставала обект на търсене както на бездомните бедни хора, така и на глутниците подивели кучета и слизащи нощем от Витоша вълци.

И как в месарниците правели колбаси “на място”, в магазина. Не е имало огромни саламени фабрики, не е имало хладилни камиони за доставка на ем-найсет вида колбас от другия край на страната и повечето неща са се произвеждали локално — в града, в магазина даже. И саламите, специално сухите салами, са ги правели по старите нашенски планински рецепти за сухи колбаси. Натъпкани в черва, вътре с подправките както си му е редът, завързани с върви и окачени на тавана да съхнат. И понеже не са правени от машини, краищата на пръчките сух салам са били жилави и неоформени, били са нещо, което се е изрязвало. Саламите са се продавали в някакви хартиени или картонени тръби, вътре колбасът нарязан на филийки и всичките филийки големи, без “крайчетата”. Е, може това да се е правело само по поръчка и по-евтино да е можело човек да си поръча директно пръчката, откъсната от тавана, не зная. Но така или иначе саламът е струвал много скъпо тогава и то си е било угощение за по-богатите семейства и то не за всеки ден. Така че е нормално месарят да е нарязвал като допълнителна услуга.

И понеже за цял ден, особено в по-централните месарници се събират доста продадени салами, събират се и много изрезки — крайчета, неоформени парчета, нещо малко тръгнало да се разваля или пък недоизсъхнало. С една дума — фира. И тая фира привечер месарите загръщали в хартиени кесии и след работно време раздавали на по-бедните. Или продавали на по-ниска цена, не зная. Смятало се е за нещо хубаво, нещо добро и практиката се е запазила дълго време, докато “Родопи” с големите централни доставки и навлизането на найлоновите обвивки вместо червата за салами не изместили всичко това. Мисля, че тая практика на кварталните месари е била още отпреди 9-ти.

А, да — вчера беше 9-ти. Не онзи девети, но пак има връзка, годишнина от деветосептемврийския преврат, довел до окупация от СССР и над четири десетилетия диктатура на комунистическата партия, ръководена пак от централата в Съветския съюз. Исках да напиша нещо, но се отказах. Наум написах и пуснах писмо до дядо ми, с получател някъде в по-добър свят.

Отидохме обаче до квартален супермаркет. Ужасявам се как видимо набъбват цените на храните. Набързо излязохме, тикайки количката със Светли и аз награбил един хляб и една кофичка със сирене. Сиренето поскъпва със средно около лев на седмица вече. Това го взехме, защото беше на половин цена — кофичка с капак и дръжка, пълна със саламура и натрошено сирене. За четири лева и нещо получаваш 900 грама, най-вече солена вода, размесена със ситна каша утаени трохи от сирене, но и из нея плуващи по-големи и по-малки парчета. Така си и пише отгоре — еди-какво си сирене, натрошено. Снощи и днес го употребявахме, не че е неприятно, но има някакъв дъх на застояла саламура. Иначе си е ок, особено като човек се абстрахира от факта, че и по-големите парчета и те се разпадат при ваденето. Или са от някакво много меко и трошливо сирене, или и тези въпросни цели парчета не са парчета от буците, а са просто по-слегнали се утайки от малки парченца. Но нали си е сиренце все пак.

Хапвах и се сещах за ония неща със саламите. Тогава месарите са си играли да събират изрезките, за да дават месо на по-бедните си комшии от квартала. Сега чисто технически схемата е подобна, дават ни натрошено сирене на половин цена, тоест по-достъпно, един вид. Но знам, че навремето хората са били благодарни на месарите и тия изрезки не са били с по-различен вкус, а просто не са били идеално цилиндрично оформени, затова. А сега защо ли някак не питая някаква велика благодарност към “Сирене Маджаров”, задето ми дават това въпросното на по-ниска цена?…

Умерен пояс

Дойде септември и веднага трябваше да ни нападнат студовете. Не че искам да е непоносима жега, каквато прежуряше улиците до съвсем скоро. Няма ли начин за някакво средно положение, нали все пак живеем в умерен климат? Или май с това глобално затопляне нещо вече не сме го съвсем “умерили”. Като малък си спомням, че още в началото на ноември и даже някои години и през октомври градът беше застлан с чисто бяла пухкава снежна завивка. И си валеше редовно, не да валне веднъж-дваж и после да има само кал. Или пък да скове нечовешки студ и навсякъде всичко да е в лед. Помня меки зими. С много и пресен сняг, с цели седмици по ваканциите постоянно пързаляне из склоновете между новопостроените блокове с шейни, найлони и кънки. Помня и лета, вярно бяха горещи, но какво е нетърпима жега разбрах едва през последните години. Имаше топло лято, редуващо горещи дни с такива, в които жегата поотпускаше. Имаше дълги пролет и есен, имаше циганско лято и хората го забелязваха.

Сега не е така. От инфарктните топлини като дойде септември вече се сменя парадигмата рязко. Става студено, духа вятър и ако вали, то е поройно. Идва зима, която ако изобщо има сняг, то е за малко. Без никаква видима постоянност някой от зимните месеци има седмица-две, които са с кучешки студ, тротоарите са обледенени и хората се трепят и прииждат в Пирогов. Останалото зимно време е някаква странна есен, уж студено време, пък без сняг, уж щяло да вали за новата година, пък то хайде нищо, другия път. И така до пролетта, която и тя не намира по-видима граница, а идва някак размазано. Откъм средата на март докъм средата на май се редуват студени ветрове с лек дъжд и слънчеви дни с изненади от порои. По планините така и така си вали сняг и нормално, напролет всичко се топи и пълни язовири. Стават разни зулуми с реки, вирове и язовири и изведнъж цялата страна залята от наводнения. Вече втора или трета година така и не се намира причина точна, нито конкретни виновни хора и административни грешки. Бе все едно нищо не е било.

До следващата година, когато всичко пак се повтаря. Не ми харесва така, искам си умерения климат, искам си топло лято, мека есен, зима със сняг и студове само през февруари, пролет с горски потоци, но не и с наводнения. Искам нещата да са нормални. По дяволите, не може ли поне времето в тая страна да е нормално?

Бий хлапето, бий, бий…

Помните, нали? “Няма от него никаква радост, само само когато го прааавииш”. Не беше толкова отдавна, не може чалгата да е изтрила спомените за българския рок, уейв и пънк. От времето му, когато беше все още ценна музика, когато имаше истински групи, които се радваха, че има кой да им идва на импровизираните концерти. А не като днешните, дето все мрънкат, че нямали пари за достатъчно качествени записи или пък че ох, видите ли, как така не се класирахме за “Евровизията”. А тогава се кефехме на “Контрол”, като Кольо Гилъна викаше “Удряй с лопатата, където свариш!”, защото всичко това ни се струваше че е някаква много абстрактна метафора, нещо хем близко, защото го разбираме по свой си начин, но и хем съвсем далечно ако го мислим като нещо обществено, общо. Защото естествено, че никой няма да тръгне да бие хлапетата по улиците… Че как така ще бие, ние не сме такава страна. А и да бие, то ще е незаконно и рано или късно полицията ще му види сметката.

Мда-а, тогава още вярвахме, че синята идея е някаква “добра светлина”, че мутрите с техните пирамиди ще влязат заслужено в панделата някой ден, вярвахме и че някой ден голям бизнес ще може да се прави и без тайни куфарчета с пари. От толкова вяра намествахме централните павета, като скачахме. “Ние сме студентите, нас не ни е страх”. И обсада на парламента, и барикади видяхме. Никой не се страхуваше — не от глупост, а защото и бабите знаеха, че полицията и тя е на същата вълна, като хората. Може би не “полицията”, но нали отделните полицаи и те живеят в града, в държавата. И един дядо на една барикада в един град ми каза една нощ, че (не помня колко) години е работил като миньор, бил е и някакъв шеф после, но предния ден си е изгорил партбилета, защото го е срам от децата и внуците му. И решил да оправи поне част от това, което дълги години никой в страната не е успявал да оправи и излязъл на улицата. Друг е въпросът, че парите не достигали — по-важната причина за човека беше, че има нещо нередно и трябва да се оправи, за да са щастливи хората. За да са щастливи внуците му и да не го мразят след време.

И макар да пуснаха една вечер полицаи и вътрешни войски да разгонят хората, все пак никой не биеше хлапета. Особено пък пред фоторепортери и камери. Сега е различно — излезеш да протестираш срещу строителната мафия и безчинствата й в защитените територии и като нищо ще те окошарят. Ако възразиш и поне малко, ще те влачат, ритат и накрая ще те метнат в джипа. Да поседиш в кауша, та да ти дойде акълът — как така ще ми протестираш необявено, гад такава? Как така ще се осмеляваш да не уведомяваш общината, не знаеш ли, че там на трона е нашият предводител Генералът. Той е толкова благ и съобразителен, че ще оправи всичко и всички. Строг, но справедлив. И ти не си отишъл да поискаш разрешение да пресичаш организирано пешеходните пътеки?

Отвратен съм. Някои блогове питаха защо днес няма достатъчно реакции на блогърите след вчерашната акция на полицията срещу протестиращите. Ами честно казано, разбирам ги. И аз се чудех дали да пиша, макар да разбрах още сутринта, още от първите статии в rss-четеца ми. Чудех се, защото съм отвратен от пълната неефективност на всякакви протести у нас. Не, не казвам, че трябва промяна на реда в държавата — изобщо не говоря за държавата, тя е кауза пердута. Едни избори не решават абсолютно нищо, само “въртят едни пари”. Трябва промяна в умовете, в нагласите. Не в това, което медиите с мед на устата наричат “обществено мнение”, то е изтъркано от употреба и се представлява най-вече от платени проучвания.

Трябва промяна в мисленето. В отношението към проблемите. В разбирането на толерантността. В мотивацията, най-вече в мотивацията на хората да мислят проблемите и да са толерантни.

За да дойде ден, в който няма да е нормално да се бият хлапета, защото не протестирали по процедурата. Важен е протестът, а не процедурата. Човек — това звучи гордо! Никъде не е казано “докюмент — това звучи гордо”. Помните и това, нали?…

 
Още по темата:
Alia – Това никога не се е случвало!
Nabludatel – Еколозите си викат, полицията ги бие, а керванът си върви
Veni G. – Полицейската агресия в плът и кръв
Michel – Това никога не се е случвало!
Bulgaria.Indymedia – Репортаж – Флаш моб за Рила на паметника Левски
Maniax – Политическо
NeeAnn – Природа и власт…
Slavy – Постата се изнервй

OOXML се провали… засега

Вече е почти официално — Microsoft OOXML не е приет за стандарт от JTC1 (Joint Technical Comitee 1) на ISO/IEC. Това на практика означава, че опитите на монополиста от Редмънт да “прокара” проекта си на недовършен, на практика напълно ненужен и повтарящ друг стандарт OOXML, включващи дори и съвсем официално оповестени опити за подкупване свършват в глуха линия.

Все пак от Майкрософт се надяват, че при ново гласуване в началото на следващата 2008 година резултатът ще бъде обратен и тяхната визия за стандарт на офисен файлов формат ще бъде приета. За да се приеме като стандарт на Международната организация по стандартизация (на английски ISO), проектът трябва да мине два етапа на гласуване. Първо трябва да спечели поне две трети от гласовете на националните институти по стандартизация, участвали в изработката на предложението и после трябва да спечели три четвърти от гласовете на всички членове с право на глас.

По неофициални, но вече сигурни данни OOXML е отхвърлен и на двата вида гласуване. А за Майкрософт е особено важно да пробута иначе лошото си предложение за стандарт, защото от това зависят приходите на компанията от държавните администрации. Ако частните клиенти и крайните потребители не са чак толкова чувствителен пазар и при тях винаги е имало и ще има някакъв баланс между различните решения, при държавните администрации въпросът е друг. Там всичко е доста по-категорично — ако ще се ползват офисни програми, трябва да е ясно какви са те, с какъв формат работят и т.н., за да има така гарантирана преносимост на архивите. Както между ведомствата, така и във времето.

Някои администрации отдавна вече таят подозрения и странят от собственичеки затворени решения. Защото ако ползват такива затворени продукти и формати на конкретна фирма, с годините лесно ще станат нейни технологични и финансови “заложници”. Затова все повече назрява нуждата от отворен формат за офисни документи. Самите администрации го искат. Затова и Майкрософт помпозно озаглави формата си “Office Open XML”.

Някои казват, че проблем на говоренето против собственическите формати е това, че се намесва “отворен код” наравно с “отворен стандарт”, без всъщност да има нещо “пряко FOSS” при отворените стандарти. Да, донякъде това е така, но донякъде и не е. Има много общо между отворения код и свободния софтуер от една страна и отворените стандарти от друга. Вярно, технически е различно да си покажеш и публикуваш кода и да си покажеш и публикуваш файловия формат (например). Но някъде в основата си са едно и също — споделяне на знанието за масова технология с цел да се направи по-добра и да дава равен достъп до себе си на всички. Независимо дали са големи компании, малки фирми или хакери в гаражи. Ако имаш отворен, публикуван и официално приет стандарт, можеш да го прочетеш и да знаеш “как”. Ако нямаш и разчиташ само на великата фирма да ти доставя новия софтуер, не знаеш нищо за инструмента си.

Вярно, не всеки чете стандарти. Но и тук е приликата със свободния код — някои казваха “че защо ви е кодът, не всеки го чете и не всеки може да пише”. Да, така е, но приниципната достъпност на технологията е нещо по-различно от удобството на еднократното използване. Някои четат стандарти и пишат програми на базата на техните изисквания. Също както някои четат код, поправят го и пишат съвместим нов код.

Неофициалният резултат от гласуванията е следният:


P-Members (това са страните, които са участвали в изработката на предложението) – 17 “за” от общо 32. 53.12% (при изисквани поне 66.66% “за”)
Общо гласуване на всички страни с право на глас – 18 гласа “против” от общо 69. 26.08% (при изисквани най-много 25% “против”)
Решение: Disapproved

 

България, представлявана от БДС, в качеството си на страна с право на глас е казала “за” с особено мнение. Друго интересно осевн нашенското безхаберие е вкарването в квотата на предложилите в последния момент на 11 допълнителни страни. Въпреки че част от тях са гласували “за”, това не променя резултата. Променените в последния момент от “Observer” на “Participant” 11 страни правят така, че нужната за отхвърлянето на предложението минимална част гласове се покачва. И вместо да са били нужни само 10 гласа “против”, за да се отхвърли предложението, след “вмъкването” на Кипър, Еквадор, Тринидад и Тобаго, Уругвай и още няколко вече стават нужни поне 14 гласа. Почти всички от тези “вмъкнати” страни са гласували “за”. С изключение на едно “против” от Еквадор и въздържание от Тринидад и Тобаго. И все пак — против са не 14, а 18. ;)

Jabber в Jaiku

Интеграцията на Jabber/XMPP в сайта за микроблогове Jaiku продължава с пълна сила. От вчера вече е пусната масово услугата за уведомяване по джабър за нови бележки от записаните общности и хора. От известно време пък работи джабър бот, който приема нови съобщения и ги засилва към джайко-то ви. С поддръжка на писане както в личното джайко, така и в микродневниците на общности или пък писане на коментари към други бележки. Това не е ново за потребителите на Twitter, но в развитието на Jaiku се забелязва по-систематично търсене на интеграцията с джабър.

Не че ще тръгна да пиша микроблог, сакън. Нищо против идеята, но някак не ми допада. Не може такова нещо да го ползвам като основен дневник, дори и да съм далеч от машината си и да мога да публикувам само през мобилен телефон, да кажем, пак ще искам да пиша в сайта си, а не в някакво такова общо и бъбриво нещо.

Може би джайко мога да ползвам за нещо като линкрол. Нямам тук лесен и бърз начин да публикувам препратки към нещата, които ми правят впечатление. Замислял съм се да си направя, но не съм решил още как да е хем удобно и под ръка, хем да не се пречка излишно. Има по блоговете линкролове, които така зариват съдържанието, че само пречат. И докато реша какво да правя, мога да пуксам препратките през джабър до джайко.

Въпреки че… За какво ми е, като после няма удобно и лесно търсене, а и за да търся нещо, трябва да зареждам сайта там, да се заривам в търсене… Хиляда пъти по-удобно е за хранилище за препратки да се ползват сайтове като DelIcioUs и подобните.

Да, май микроблоговете са просто поредният proof of concept, поне от моята камбанария. А, да — и интересна занимавка, докато още не са ми омръзнали ;) Преди време разкарах всички не-хора (ботове имам предвид) от списъка си в джабър, защо да не поседи там един сега. За разнообразие.

П.П.: Заради моя грешка в синтаксиса на mod_rewrite на уеб-сървъра адресите на всички статии тук пренасочваха към заглавната страница. Опитвах разни оптимизации и макар друг път да не съм бъркал, този път “магията” на mod_rewrite ме подлъга и поне половин ден всичко тук се е държало странно. Извинения на читателите, грешката е поправена. ;)