Решете и гласувайте!

Това ще прозвучи странно за доста от хората, които ме познават или са ме чели преди. Но вярвайте ми, добре съм и съм си същият. Винаги съм говорил против общата представителна демокрация, против централизацията на властта и против далечното делегиране на права. Винаги съм казвал, че истинската република е това, което виждаш от покрива на къщата си или от върха на близкия хълм. Всяко по-далечно делегиране е повече или по-малко подмяна на вот. Но този път ще гласувам. Тези избори са различни, защото определят посока. Чертаят граници и задават път. Истинската промяна е еволюционна, но тези избори са цивилизационни. Така ни повтарят на всички избори, но точно това им повтаряне ни замъглява погледа и обърква посоките на света. И завиваме, без да знаем накъде. Пропуснахме прекалено много възможности да скъсаме с тоталитарното минало, да се обърнем и да продължим по свой си път, за да се откажем и от тази.

Преди години спрях да гласувам, не помня точно, но може би последните ми избори бяха тези след виденовата зима, когато като студент ходих по протести и барикади и всички имахме надежди. Както битово и ежедневно, така и професионално, по философски, имах тогава тревогите и въодушевленията, които завихрят хората около всеки развиващ се обществен проект. След това видях какво направиха с властта тези, които мислехме за по-добрите – не всички, но тук-там – знаете какво казват за развалянето на кацата с мед. Е, такъв мед не исках да ям вече, такъв мед си е за санитарната инспекция. Лошото е, че всички се оказаха от едно каче мед, дренки от един и същи дол. Тогава беше, или може би малко след това, не помня точно, но престанах да гласувам – съзнателно, нарочно, преценено и с убеждение. Не “за гъби” и не “не ме интересува”. А защото знаех, че по-лошото би било да си стъпя на лицето и да оставя гласа си някъде.

Гласът не трябва да се дава. Трябва да е с теб всеки ден и всеки ден да гласуваш в изборите на ежедневната ти среда. Не съм се отметнал от това, и днес казвам, че истинската промяна е промяна на нагласите, на културата. Истинската промяна е въпрос на поколения и това, че не се забелязва не е проблем – проблем би било, ако не работим за нея всеки ден, с всяко наше действие.

Но голямата промяна започва с малко побутване. Голямото ново пътуване започва с обръщане на гръб на старото пътуване. Без това обръщане на гръб и без това побутване работим против разбиранията си, дори и да сме искрени в ежедневните си мотиви. Защото посоката е грешна.

Има такива моменти, когато е важно да се гласува. Има избори, които решават посоките. Те, промените в посоките, също както нашата ежедневна поколенческа еволюция, са незабележими в ежедневието. Политиците подменят декорите на постановката си не изведнъж, а малко по малко. Има избори, за които няма смисъл да се гласува. Има избори, на които нито един не заслужава да бъде избран. Има избори, в които участието наистина само ги окуражава. Има избори, които не променят нищо.

Но има и избори, които трябва да променят посоките. Избори, които да ни дават възможност съзнателно и нарочно да не гласуваме на следващи избори. Мисля, че сегашните избори за европейски парламент, както и евентуалните следващи предсрочни за наше си народно събрание са такива – решаващи, обръщащи посоката, затварящи едни врати и отварящи други.

Вчера големият ни син завърши първи клас. Следващия месец очакваме трето дете. Може би затова от началото на годината, когато бях за кратко в Брюксел, често наум сравнявам България и Белгия и колкото и да е трудно да се прецени от потока на ежедневието, знам че съществува цивилизационният избор. Както би казал Йода, трудно е да се прецени – Тъмната страна замъглява всичко. Но балансът на Силата трябва да бъде възстановен. Не искам да прехвърлям на децата ми днешната ми отговорност за бъдещето на страната ни. Когато пораснат, те ще имат своите си отговорности. Своите избори и своите откази. Но днес изборът е мой – нищо, че всички са маскари, нищо, че изборите не променят нищо. Достатъчно е да обърнат посоката. След това дали ще пълзим или тичаме, е друг въпрос – важното е да е в правилната посока.

Така че този път ще избера да избирам и ще гласувам. Изберете и вие и гласувайте – не заради политиците, не заради медиите, а заради избора на посока и заради възможността после да не е толкова важно да гласувате.

А еволюционната промяна, изборите всеки ден – те са много по-важни, но все пак са друго нещо.

Три за щастие

Чакаме трето дете. :)

Ще е скоро, но не съм писал досега, защото първо трябваше да поизчакаме, после исках да кажа на всички приятели и близки наживо, а не през мрежата – далеч не успях да видя всички, с доста хора останахме на ниво уговорки за среща, а с други даже не можах да се чуя или пиша – накрая ежедневни грижи ме отнесоха и така леко и неусетно Краси е в 9-тия месец. Добре е, уморява се вече, а и бъдещите батковци усещат притеснението и дивеят повечко и спинкат по-малко, което също се отразява, но като цяло сме добре всички.

Тази година ще е времето за големите промени в семейството ни, явно. Аз започнах нова работа и най-накрая се чувствам в свои води, Светко беше първокласник, Оги беше на кооператив, ще правим робот през ваканцията, имат и аквариум с рибки, но за това отделно друг път. Надявам се някъде в края на лятото или есента да имаме по-изчистена визия за това къде и как ще живеем, с две думи нещата потръгват, бавно и трудно, но всичко се нарежда някак.

Като мисля за децата и гледането отново на бебче, започвам да се тревожа за нещата в България, за лошите политики, за лошите политици и за изборите. В началото на годината бях в Брюксел и разликата с квартала навън тук ми е пред очите всеки ден – хем улицата ни прилича на белгийска с паважа и старите фасади, хем сме си европейци, хем всичко останало е напълно различно. Надявам се да има достатъчно обществено разумни и чувствителни хора, за да се подобрят нещата. И да се радваме на децата, които ще растат в по-добро общество.

Дано всичко да е наред и живот и здраве скоро ще се похваля с тт-данни.

Безкофеиново

От около месец опитвам да карам без кафе и чай. Енергийни напитки – редбули, монстъри – така и така хич не употребявам, но виж кафе и особено чай сутрин и следобед ме вдигаше на крака, готов за подвизи пред монитора. Но прекаляването със стимуланти има лоша страна, при мен изразяваща се в напрегнатост и нервност, високо кръвно налягане, учестен пулс и изобщо с една дума – стрес.

Без кафе започнах лесно, виж черния чай по-трудно спрях, но подобрението усетих още първия ден. Нямам нужда вече от валериан и валидол, спокоен съм или поне нервността ми е затихваща. Лошото е, че нямам тонус, поне не толкова, колкото ми трябва за работа. Около обед ми натежава главата, а следобед откровено ми се спи. Боря се с това и засега успявам, но не това е целта. Сигурно може да събера сили, ако всяка сутрин излизам към 6-7 часа в парка да тичам и ако тренирам нещо или започна пак да карам колело – пак в парка, че на улицата е толкова мръсно, че гледам да не дишам дълбоко – но честно казано нямам сили за такива геройства.

Дългосрочното решение зная какво е, но все още няма възможност за смяна на средата с по-чиста и спокойна. Затова търся краткосрочно как да се справя. От вчера започнах пак с малко кафе – стоя далеч от чая, макар да го харесвам, за разлика от кафето, което винаги съм възприемал като средство за събуждане или за убиване на времето на маса. Та с малко кафе вчера вече пак съм на линия. Но не искам така. Някой има ли подобен на моя опит и проблем? Какво обикновено, ежедневно нещо би помогнало – например ако работя в стая с повече слънчева светлина или ако се разхождам 15-тина минути навън на всеки два часа?

И между другото, честит ден на Европа!

FOSDEM 2014

На FOSDEM можете да ме намерите, да побъбрим за свободен софтуер и/или да пийнем по бира. С Jitsi  съм. Нямах време да проверя дали и кой от хората наоколо ще идва, така че ако ме видите, кажете “бау”. Аз също ще се огеждам за познати физиономии. Happy hacking! :)

Manneken-Pis
Marché Aux Herbes / Grasmarkt
Belgian pavement

 

Десет години по-късно

Преди десет години, през януари 2004г. започнах да списвам този блог. Минаха една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет години и ето мина и десетата. Годишнината беше миналата седмица, на 20 януари, но все нямам кога да седна да пиша. Или не, седя си по цял ден, но нямам кога да се спра с всичко друго и да се занимая с личния си сайт. Даже не, не седя, а през повечето време последната седмица лежа – болен съм. Разболях се след едно поредно преработване в края на миналата година. Исках да разчистя някои малки поръчки, защото след това започвах първата си по-сериозна работа във фирма, занимаваща се със свободен софтуер. Първата по-сериозна, защото често преводите на софтуер не се приемат за сериозна работа, въпреки че са си. Та след KDE и работенето с преводи там преди години, после пък дълги години доброволно превеждане, сега съм сисадмин на Jitsi. Както и харесвам джабър от толкова време, пък и най-вече както хората в Jitsi са свестни, работата е супер. Пожелайте ми успех. :)

Комай това е най-голямата новина около мен и компютрите през последната година. Вече съм разказвал за преработването и раздялата с предишната ми работа и за търсенето на нови проекти. Не успях да разкажа за страхотното лято с много пътувания из България, за Пампорово, Поморие, Несебър, едно малко пиратско корабче и един голям ветроход, на който тази година вече трябва да се качим, безбройните километри с Рошко по пътищата… Рошко, който тези дни, в изненадалите ни студове и докато бях с треска и възпалени уши, взе че замръзна. Антифризът му; дано ни се размине ремонтът – имаше доста антифриз и се надявам да не се спука нищо. Когато има примеси, водата замръзва при по-ниски температури и освен това когато има антифриз, първо започва да замръзва на малки кристалчета, които се мачкат и наместват. Това може да е спасило Рошко от повреда, защото няма цял леден блок, който да се разшири при -4 градуса, а много малки кристали, като сладолед с водни кристали.

Вкъщи най-важното е, че Светко тръгна на училище – същото 12-то, в което беше в предучилищна. Оги пък ходи на кооператив. Казва му “къща за игри” или само “игрите”. Там ходят и децата на две двойки наши колеги и приятели от следването. Малък свят. :)

Напоследък нещо не съм доволен от 12 СОУ – Светко беше толкова буден и любознателен, нямаше търпение да ходи там, а сега е все тъжен и притеснен, ядосан и обиден. Или учителката не го оценява, или децата са станали леко хулиганчета – не знам. Работата на учителката е да забелязва и да оценява, да поощрява и да хвали всяко едно дете. Има време за зубрене, за контролни и за учене наизуст – сега трябва за всяко нещо да му се казва, че се е справил страхотно. А не, например, по физкултура да му се карат, че не можел да играе футбол. Моля?!? Първи клас, това да не е спортната академия? Освен това и аз не мога да ритам футбол, чудо голямо! Или пък да го накажат, защото е последвал целия клас и е излязъл на двора, без да изчака учителката. Явно или образованието е станало някакво много “модерно”, или аз нещо не съм разбрал целта на ходенето до училище.

По тоя повод – някой има ли добри впечатления от другите околни училища? Има ли шанс да е по-различно в 119-то или 138-мо? Или пък в по-близкото 31-во? Не че е лошо 12-то, но просто очаквах много повече. И съм прав – човек веднъж е ученик. А предучилищната беше супер – явно всичко си зависи от учителя.

Ами това е. Пък нека разправят, че блоговете били умирали. Имам си WordPress и на мобилния. Страхотно приложение, между другото. И Prestigio 4300 е страхотна машинка – IPS екран и батерия за четири дни с говорене и синхронизиране. Между другото, и ThinkPad T410 е добра машина, нищо че не е с IPS. Сега ви пиша от нея, което значи, че дилемата ми с лаптопите намери разрешение… но за това следващ път. Приятно блогване и до нови срещи!

Мечки! Роботчета! Бух-бух-бух!

Лятна вечер, нейде към един… всъщност зимен следобед, но този януари ми се струва като несвършваща лятна вечер – нито сняг, нито студ, само тъмни безцветни дни с малко мъгла тук-там. Сам съм с децата през деня тези дни и не могат да се оплачат от липса на забавления. Имаше и детски филмчета, и “ядосани пилета” (малко, че не мога да я трая тая игра), и четене на книжки, предаване за космоса… Но гвоздеят на деня беше Епизод VI. За непосветените – “Завръщането на джедаите”, абе онова с мечетата и дето Лея души Джаба.

Не мога да кажа много за филма – каквото и да е, ще е излишно. Всичко е казано сто пъти.

Интересното е, че децата го разбират по-добре, отколкото си мислех и обясненията ми по средата на сцените бяха излишни. Добро, лошо, сила, съдба, приятелство, доверие, отговорност, вяра, любов са все неща, които всеки усеща без нужда от обяснение, или поне не подробно с думи – случките и страстите във филма са достатъчни.

Светко си четеше сам надписите и после доволен и пълен с впечатления отиде в стаята си да чете и рисува. Оги пък се мята по дивана, бие се с възглавниците и крещи “Мечки! Роботчета! Бух-бух-бух!” Май защото е джедай с меч, който призовава мечетата и R2 да му помогнат в битката с канонерките AT-ST на луната на Ендор.

После дойде при мен и ми каза, че всъщност човекът не е изгорил само маската на другия, както се успокои преди, а го е изгорил целия. Защото другият вече не бил лош, станал е добър и затова когато е умрял, човекът го е взел с него, защото вече са приятели. Като питах защо го е запалил, отговорът беше “ами защото той вече си е бил умрял”. Но все пак битката с възглавниците е по-интересна от обсъждането на филма, та оставихме дебата.

За пореден път виждам как мъниците гледат с интерес толкова дълъг филм, в който има и битки, и смърт, и чудовища, без да се стряскат и без да се впечатляват толкова от самите образи, колкото от посланието, което носят. А когато идиотите в телевизиите пуснат реклами на новите си сериали в гледано и от деца време, реклами, които са пълни с убийства, крещене, псуване, стреляне, сексуални насилия и какво ли още не… децата стоят като гипсирани и след това стават нервни, ядосват се и се сърдят за най-малките неща. Пък онези слагат в ъгъла точка с “12” или “16” – не ги интересува, че пускат филм с насилие точно преди “Лека нощ, деца”, интересува ги само точката в ъгъла. Ето още едно определение за разликата между чалга и класика. Гледайте с децата си класика, чалгата и без това е навсякъде!

Моята 2013-та накратко

Декември, между Рождество и Нова Година – дни за почивка и разни равносметки. Всеки път е различно и все ми е някак недостатъчно. Почивката, де. Като малък често започвах с боледуването още есента, около рождения ми ден. Сега се мъча да се държа, но бойното поле вкъщи не ми оставя много сили и към Коледа съм с хрема. Този път и децата са компания, кашляме до прималяване на три гласа. А пък казват, че грипната епидемия щяла да дойде към средата на януари… ох…

2013-та беше добра година, с нерви и разочарования, но също и добра. По това време миналата година още ходех в Клаудсигма и тогава не знаех, че ще е така още половин година. Бях в преговори с две-три големи западни фирми и се чудех дали да приема и замина навън – може би това ми помогна да махам с ръка и да не се връзвам излишно на простотиите във фирмата. На други хора им писна и се махнаха по-бързо. А аз все пак търсех и дългосрочен договор с оглед на банкови отношения. Сега, с поглед след време, знам, че не е важно просто да имаш дълъг договор и стаж, а хората, за които работиш, да стават за нещо.

През лятото, вече напуснал, си направихме дълга разходка из България, за която все искам да пиша отделно и дано намеря време. Беше хубаво лято, макар и много изморително в детайлите, особено в някои роднински. Децата за първи път останаха за седмица в Троян с баба си без нас и имахме планове после да останат за още седмица на вилата с нашите, но хреми и пътувания объркаха тоя план. А те не харесаха да са сами, всеки ден са ни чакали и сега ни казват друг път да не правим така. Ние пък, вместо да си починем качествено, да идем на някой концерт, на театър или поне да се наспим хубаво, обикаляхме по задачи. Краси започна психологически стартъп с нейни колеги, но през есента ги остави да продължат сами. Някой ден ще си направи собствен проект и знам, че ще е най-добрата, защото е такава.

Продължаваме да сме под наем в “Яворов” и “Цар Иван Асен II” ми е кварталната уличка, да не повярваш. Бих казал, че е страхотно, като махнем само задръстването с коли на работещите в Полиграфията. Помня този квартал преди няколко години, преди да направят тоя бизнес център с офиси – че то имаше по-малко коли от стария ми квартал, нищо че е до Орлов мост. И сега, като се събират няколко почивни дни (и ако няма мач на Армията или националния), кварталът наполовина се опразва от коли.

А, вдигнахме шум и си запазихме паветата – дали за добро или не, вече не знам. Щеше да е супер, ако си е с павета, но малко по-малко движение, ама нейсе.

Тук е моментът на протестите. Те са голямото събитие за доста хора, поне сред приятелите и познатите. Но да отбележа – не за всички. И аз бях ентусиазиран само съвсем в началото и така и не отидох. Имам проблем с осмислянето на тези протести. Не съм и за Орешарски, нито за БСП, ДПС, Атака и всякаквата там паплач. Но не са ми алтернатива и ГЕРБ и хората на Костов. Много е романтично казването на някои “да свалим тия, пък следващите ако и те се насерат, ще свалим и тях”. Да бе, да, то така става тая работа. Даже хич не вярвам в щабовете на партиите да седят на белот пред телевизора и само да наблюдават развитието на нещата, с лек уплах от мощния глас на народа. Да не кроят плановете, да не дърпат конци и да са едните бели, другите – черни. Няма такава опера.

Иска ми се много да се променят нещата и да продължават да се променят. Но това е вид еволюционна промяна, не революционна – хоп и вече сме “оправени” и всички се събуждат с “морал”. Мерси, викам аз на такова оправяне, мерси, ама не. Продължавам да работя за социалната промяна индивидуално и ежедневно, като си гледам работата и се старая да съм добър човек.

В края на годината съм си същият, само с една годинка поостарял. Светко стана първокласник и открива радостите, предизвикателствата и несгодите на родното училище. Ходиха вече и на две екскурзии, вкъщи опитахме да гледаме Луната с телескоп и отложихме за когато имаме къща с тераса и звездно небе. Ходеше на шах, танци, математика, рисуване, английски… и после му остана само английският. А шах и другите – в домашна среда.

И тази година не започнах електромобилната конверсия на колата, но се возих в електромобили на хора от форума, та все пак е напредък.

За празниците вкъщи имаше подаръци, здрави сме, изключая гриповете, а какво по-важно от това? Имаме и още нови неща за 2014-та, но има време. Започвам нова работа след празниците – и за това ще пиша като навляза.

Поздрави на всички! Да сте здрави и щастливи, пък другите неща все някак се намират.

Честито Рождество! Щастлива нова 2014 година!

Предколедно разчистване

Някои мислят само за пролетните празници като свързани с чистенето, но истината е, че за да е уютно на Коледа, за да го има това весело и спокойно настроение, смесено с мирис на сладка баница, ошав и мандарини, трябва доста да се подреди и разчисти преди това.

Едно предколедно весело настроение ме е обзело… ще взема да звънна един телефон – много мразя да говоря по телефон, пък хората често не разбират и ми се сърдят – и тъкмо докато говоря, ще тръкна от OwnCloud четеца ми блога на Еленко. Хм, умирали били блоговете… мрън-мрън circa еди-кога си. Глупости на търкалета.

Който се тревожи от умирането на блоговете и тенденциите в лайфстайла на контемпорари хипстър маркетинга, явно просто е поставил лаврите си на неподходящо за целта място. Как беше, “момче, не е вход, а изход”. Все едно…

Блоговете щели да се превърнат в място, където да се публикуват личните съдържания и позиции, които са несъвместими с условията на ползване и публичността на големите социални мрежи. Брей, вярно ли… и откога така?

Всъщност чувам за края на блоговете още преди да се появят у нас. А всъщност това, че намираме по-често интересни неща в големите сайтове, отколкото в четеца си не е заради някаква обща обреченост на тия проклети блогове, а чисто и просто защото отделяме прекалено малко време за разчистване на плявата в тоя четец и добавяне на новите интересни ни блогове, които срещаме. Аз поне намирам такива поне веднъж седмично, пък не съм много активен в четенето напоследък. Смятайте.

Мрънкането е повсеместно и заразително – признавам, и аз често мрънкам за неща, които сигурно са непонятни и безинтересни за част от идващите тук. Ама какво да направя – поне се опитвам да престана. И ако пиша рядко и още по-рядко мрънкам, то е защото имам висок праг за простотии и безсмислен селфпръмоушън, circa тудей.

—-

А Коледата е готина и топла. Децата подредиха преди седмица пластмасовата елха и всеки ден са по-нетърпеливи и весели. От два-три дни пък слушат с ей-такива големи уши наострени и даже си оправят стаите, подреждат играчките… Предколедни тревоги. Така де, избори идват, предколедната кампания тече с пълна сила. :)

Белобрадият дядо и новата година ще ни донесат и на нас подаръчета. Миналата седмица ходих до бюрото по труда, за да си прекъсна обезщетението. Остават ми към два месеца, но се надявам да ми е много по-интересно с новата работа. Приключването на стари ангажименти и преподреждането на работния режим и среда станаха част от предколедното ми разчистване също. Е, не успях да си избера лаптоп и този път, но това се проточва вече бая време и имам доста изисквания, така че не е проблем – особено докато старият лаптоп продължава върши работа всеки ден.

Като минус на тази година отбелязвам липсата на снеговалеж. Пълна излагация – тъкмо София е полупразна покрай столичани, пръснали се из родните си места и на човек му се прищява да се разходи из близкия парк. Пък то го няма снегът, дето иначе прикрива грозотиите на разкъртените тротоари, кални алеи, найлончета и бутилки. Мислех да идем към Витоша тия дни, но и там сняг чак по-нагоре, ще е по-трудно. Никой не ни вярва, че с две малки момчета – и то буквално постоянно с тях – е ужасно трудно всичко. Но знаете ли – на мен пък ми омръзна да обяснявам. Щом и най-близките около нас не го разбират, защо се моря? Но ще идем към планината по някое време – какво е Нова година без снежен човек, бой със снежни топки и пързалка?

Весело посрещане на Коледа! Който не празнува – приятни почивни дни!

Къпана клавиатура

Два дни, покрай другото, отново търсих нов лаптоп, който да замени дългогодишния боец HP 6730s. Ако щете вярвайте, но всеки път, когато трябва да му пиша името на модела, спирам, разтварям повечко капака, който иначе стои попритворен, за да гледам външния монитор, и осветявам с лампа долния десен ъгъл, където ги пише цифричките. Никога не съм можел да запомня номера му, но вече май са четири или пет години, през които ми върши работа.

Причината да съм толкова впечатлен е, че в петък му измих клавиатурата. С много вода, обилно и дълго и със сапун даже. И оцеля! Излезе доста боклук и сега сигурно е по-лек и по-преносим, но два дни съжалявах за тая баня, защото докато изсъхне съвсем, се бях наплашил, че няма да се оправи. През годините тая машинка е видяла толкова много удряне, настъпване и пипане с детски пръсти, толкова много храна беше наблъскана под клавишите – като се започне с мляко и се стигне до кексчета, при това два пъти, с двете деца – че човек направо да се чуди как работи още. И точно заради някакви неща под клавишите много се тормозех напоследък, не работеше добре клавишът “f” (и съответно българското “о”). Пишеш нещо, по някое време виждаш, че има пропуснати “f” или “о” и се връщаш да поправяш. Ако не си изпратил вече написаното. Или ако не е било команда – пак добре, че с липсващо “f” няма толкова опасни “двойници” на командите… Обаче какъв живот е това, дето не можеш да напишеш F-word, без да се връщаш да я редактираш… то като се редактира, вече не е същото… :)

Та разглобих и извадих клавиатурата. Лаптопа съм го разглобявал няколко пъти, веднъж предишното лято го съживих с едно разглобяване – изведнъж спря да работи, а се оказа, че едното от винтчетата на десния бутон на тъчпада е паднало и се е “заварило” между две писти на дъното. Добре, че не е било нещо важно и опасно и като махнах винтчето и го върнах на мястото, всичко се оправи. Даже се оказа, че винтчето никога не е било завинтено докрай на мястото си, било е само поставено в дупката и е чакало да падне и направи беля…

Самото миене на клавиатурата има една психологическа бариера и след това си е обикновено занимание. Нещо като “ех, няма парно и навън е студено, пък трябва веднага да излизам… дали сега да си измия косата, или само да взема душ, пък ще я мия довечера, когато имам време да я подсуша… опа, ей, намокрих я без да искам… е, щом съм я намокрил, айде мия я”. :)

След първото подсушаване заработи идеално. Но вечерта за нищо не ставаше и така на следващия ден и на по-следващия до ранния следобед. Нагрявах я с халогенната спот-лампа, после се сетих да я сложа на мястото й и да пусна машинката да си я грее сама. Това явно подейства и след един ден такова работене една след друга се връщаха групи клавиши. Преди малко всичко беше вече наред, това пиша на същата клавиатура, само забелязвам, че явно още трябва да посъхне, понеже от време на време някои клавиши се объркват, макар и за кратко.

Успях да щракна обратно на мястото му “u”, което Светли беше издърпал като бебе, когато веднъж беше докопал компютъра и си играеше с бутончетата. Бебетата така хващат нещо и дърпат с все сила. Оттогава “u” си ми седеше леко под наклон, даже бях свикнал да се ориентирам по него. Единственото, което не съм оправил още, е леко разкривеният интервал – като се ядосвах, че съм прецакал клавиатурата, пък компютър ми трябва за понеделник, докато я въртях в ръце, започнах да дърпам тук-там и съм изкривил механизма под интервала. Леко, но достатъчно да е неудобно за писане. Резервна клавиатура за моя модел е 37 лева и я има из София, но на мен компютърът ми е за изкарване на пари, не за наливане.

—-

Като гледах за нови, съм отново отчаян от състоянието на тоя пазар. Няма нищо читаво, особено пък читаво за разумни пари. Всичко е или със стари чипсети, очакващо разпродажба, но държащо средна цена, или със слаби процесори, или с гадни екрани – лъскави, широки, всякакви… включително новата мода на пипащите се екрани – вярно, те са по-скъпички, но пак са си простотия.

Едно от най-важните ми неща, освен производителността и екрана, е клавиатурата. Даже може би най-важното. А масово продават компютри с безумни клавиатури. Първо няма достатъчен избор на клавиатури без цифров блок. Не мога да го понасям тоя цифров блок! Бил удобен за въвеждане на числа, ала-бала – ами като ще въвеждате числа, купете си калкулатор! Бил се използвал от счетоводители – че купете на счетоводителя отделен външен цифров блок, има и такива! Но съгласен съм – който иска, нека има избор и нека да може да си купи вариант на лаптопа с цифров блок… но нека и аз имам избор и да мога да си купя без! А то какво – ако е над 14 инча (а понякога и над 13) – задължително с цифров блок. Даже му викат “пълноразмерна клавиатура” – все едно другата, нормалната, е празноразмерна… А-ма-ха! А всъщност малка клавиатура в по-голямото тяло на 15-инчов лаптоп е нещо добро, защото има повече място отстрани и ръцете не стоят на ръба, а отпочиват върху панела отстрани на клавиатурата. И тъчпадът, когато няма цифров блок, е центриран – както спрямо ползваемата част на клавиатурата, така и центриран спрямо екрана, което също е важно.

Но кой от производителите ще ме слуша мене. Все тая.

Бях харесал клавиатурите на новите Asus. Точно каквото ми трябва като клавиши – групирани и раздалечени функционални клавиши и вдясно вертикална редичка home-pgup-pgdn-end, с delete и insert горе в ъгъла. Страхотно! Но с такива клавиатури имат само по-слаби модели и всичко, което е с i3/i5/i7 им е с цифров блок и всичко разбъркано и неудобно. Аз не знам от фабриката ли така си идват или нашенецът внася само “цифрови блокове”, щото е чул за счетоводителите, че са открили компютрите… Така е и с другите марки, даже при тях положението е отчайващо, защото F-овете са цяла редица без групиране.

Бяха ме питали защо толкова искам групирани еф-ове и такова разположение на бутоните вдясно. Да си призная, аз съм hardcore midnight commander user. Ползвам програма за управление на файловете, не за преглеждането им. Не признавам никакви други начини за управление на файлове и на съвсем чиста конзола работя само когато нямам друг избор. Изпитвал съм състрадание към колеги, които са се мъчели на черна конзола и са си мислели, че правилно се ориентират из папките и са вярвали, че това да можеш да напишеш команда дълга два-три реда без да спираш е някакъв вид линукс-геройство… а да ги пишеш такива по цял работен ден е сигурен знак за другите, че си “гуру”. Не се впечатлявам от пренебрежителното отношение на такива хора към моето ползване на mc, защото за мен е важно да имам освен всичко друго и визуална представа за нещата, когато съм в машината. Даже на две места едновременно. А конзола винаги си имам вградена – ctrl+o и съм в конзолата, на правилното място. Функционалните клавиши ги ползвам за това, за mc. Трябва да мога да ги ползвам опипом, а без групиране тая работа не става. Затова не можех да понасям служебния ThinkPad e530 (е, и заради цифровия му блок).

Жалко, че дизайнерите на лаптопи гледат да угодят на счетоводителите и на ползващите “мултимедийни бутони” (справка – изнасянето на преден план на мултимедийните вместо ф-клавишите в thinkpad), вместо да помислят малко за тези, дето прекарваме часове пред клавиатурите. Даже пословичните с удобството си thinkpad-и вече ги правят с безумни клавиатури. Всъщност харесах си един модел – ThinkPad Edge E431 има добра клавиатура – най-накрая отново с групирани F-ове (след като ги бяха слели в редичка при предишните модели) и без цифров блок. Има много спорни моменти, като кликпада и изместените в горния край home и еnd (толкова ли е трудно да изберете едно място за тия клавиши и да ги оставите там? за счетоводителите може да са “рядко ползвани”, но за други са важни). Но Е431 е добра алтернатива. Новите Т-серии са излишно скъпи, а и вече не са толкова добри.

Най-вероятно ще се спра или на Е431, или на някой Asus (а той ще е и по-евтин) с правилна клавиатура и добри характеристики. Ако намеря такъв. Стига да имам пари. Ще взема отсега да пиша на дядо Коледа по въпроса, пък както той реши.

2676

Не успявам да остана достатъчно дълго насаме с празния екран, за да пиша. А имам за какво да разказвам. Пътувания през лятото, училище, работа… и уволнение… и пак работа, но за себе си. Много неща, но трудно започвам – все няма време или ако има време, нямам сили и спя. За да не е само мрънкане това започване, ще кажа, че мобилните програми – конкретно за Android – са готино предизвикателство. Много дълго отлагано, но за всяко нещо си идва времето. Реших и стратегия за учене – пиша това, което ми липсва на момента. Или го има, но е несвободно, не е във f-droid… другояче казано, пак ми липсва.

Етап две – приключване на сагата ми с търсене на нов лаптоп. Старият е на пределна възраст, но на почти никой нов не му харесвам копчетата. Има някои модели с прилични клавиатури – без омразния цифров блок, с групирани F-ове и с разположение на специални клавиши, с каквото съм свикнал. Но пък са все със слаби процесори внесените бройки… Трудно е, но скоро ще трябва да реша.