“Ще ви се обадим”… и никой не се обажда, естествено

Страни нрави сред специалистите по човешки ресурси у нас. Е, то те в повечето случаи са едни “специалисти”… Сигурно даже не си спомнят часовете по психология и философия в средното училище, ама нейсе.

Където и да отиде човек на интервю за работа, все едно и също; поне при мен е така до днес, де ;) Значи – първо, като получат биографията и мотивацията и каквото там друго евентуално има, след крайния срок, както си му е редът, извикват “short-listed” кандидата.

Дотук добре. Минават някои тестове, някои интервюта… Въпреки че съм имал интервюта преди години от сорта на “ами то админът ми го няма тука, ами то аз да ви питам нещо… как ще направите това и това” (тук следва най-тъпият възможен в контекста въпрос, примерно конкретен синтаксис на MRTG или TC – ей-така, наизуст, на прима виста).

Накрая ти казват “ще ти се обадим”, понякога “о, ама разбира се, само да минат няколко дни, след това всичко възможно ще направим, ама ще се обадим, дума да няма”…

—-

Глупавото е, че аз всъщност не държа да ми кажат “приет си”, когато е нормално хората да имат изисквания, критерии и, все пак, повече от един кандидат.

Идеята ми е, че е нормално, човешко… какво говоря, направо са длъжни да се обадят!! Дори информацията да е “съжаляваме, не покривате нашите критерии, които са такива и такива”.

Защото през това време аз чакам, седя си, раз’ираш ли, и ги чакам да ми се обадят – през това време може да изпускам две интервюта и една почти сигурна длъжност, но това не е важно – уважаемите тежкари се обаждат когато си искат…

—-

И в цялата тази история най-противното е, че дори човек да почне да върти телефоните и да пише писма, резултатът е нулев.

Сега се сещам за мое кандидатстване за сисадмин в Mr.Bricolage преди почти две години. Тестове, интервюта, разговори – всичко ок. И след като ми загубиха почти половин ден, казаха ми, (познайте?) че ще се обадят.
Е, не се обадиха. Прилично време след срока, който си бяха дали, взех аз да им се обаждам. “Чакайте да ви прехвърля”, “О, не знам, сигурно друг отдел”, “Нямам информация”. Всъщност така и не разбрах дали съм се свързал поне веднъж с правилния човек…

—-

Миналата седмица за първи път от много време отидох пак на интервю. Netclime.inc. Тестове и т.н. – този път ми отне не сутринта, а следобяда, всъщност мое работно време.

Между другото, в един от тестовете имаше “гениалната” идея за въпроси за пресмятане на скорости – я на PCI, я на нещо друго. Отговорих само на тези, свързани с мрежи – аз да не съм ел-техник все пак… пък и какво толкова общо има системният администратор със скоростта на PCI-шината?… все едно.

—-

До днес – ни вест, ни мейл от OExpress… Писах им писмо, което завършва с:

“До днес не съм получил никаква информация. Вярвам, че се дължи на обективни причини и ще очаквам да я получа.”

Не че разчитам да проявят коректност и да отговорят. Не.

Просто взе да ми писва от такива псевдо-интервюта…

Мразя хардуер!

Да, за някои може да е странно, но като чуя или видя компютърно “желязо”, нещо в мен изстива, изтръпва и се свива притаено… В очакване на поредния нелеп хардуерен проблем.

Харесвам компютрите, интересна ми е работата, сам съм си я избирал. Но харесвам красотата на софтуерната инвенция, доставя ми естетическа наслада да гледам как нещо работи, дори повече, приятно ми е да разглеждам изходния код. Каква магия – пример в картинки за това как мисълта намира изчистения си път и реализирането на заложената идея се стреми към нея; “проявленията” на програмата вървят към осъществяването на мислената идея, водейки се по маркировките в една тъмна равнина със светещи букви, изписали не винаги разбираем език…

—-

Обаче хардуерът е… друга хава. Това е онова, мръсното, което все шуми, колкото и по-безшумно да го купуваш, което все трябва да се надстройва и тая надстройка е с пари и няма гаранция, че нещо няма да се счупи. Ще кажете – ами то като софтуера… Да, ама не! (както казваше Петко Бочаров).

Хардуерът е застинало, неосъществено стремление. при това цапащо се – виждали ли сте чист вентилатор? Е, освен в магазините, там е “Холивуд”-ът на чарколяците…

Да, може да е вдъхновяващо човек да изучава устройството на чарковете, да е интересно коя платка каква е и с каква технология е направена. Да, може. На мен не ми е, но принципно това е “подробност” ;) Но кажете честно, колко са тези хора? Вие познавате ли такъв? Аз лично – не. Иначе много са тези, които са научили наизуст кое е SATA и каква е разликата му с TFT, да речем. ;)

—-

Преди около две-три седмици си взех нови чарколя за машинката вкъщи – видеокарта GigaByte Radeon 9200SE и нов вентилатор с радиатор за процесора – с медно ядро и термодатчик.

Идеята да е 9200SE беше, че това е най-мощната карта, която имаха без вентилатор. Вентилатрът пък е с датчик, за да е по-тих, съответно да си намалява оборотите и да се зацапва по-бавно. (Ето, виждате ли колко много знам за гадния хардуер, аз съм си направо експерт…;)

Гадният момент изпървом беше, когато продавачът (става дума не за магазинче на тротоара, а за цял етаж от бизнес сграда; вътре едно чисто, гаче в края на работния ден всички ближат пода и рафтчетата…) ми се опули, когато почнах да му обяснявам за шума. От онези погледи, нали ги знаете, от типа “ох, тоя нищо не разбира, с глупости ме занимава, дай да му продам нещо за над сто долара”… Като видя, че номерът с по-мощния Радеон няма да мине при мен (не за друго, ами защото има фърфолатор, а пък и аз тия пари да не ги бера по джанките, бре!), реши да ми се подиграе и за вентилатора. Казвам му аз както трябва да говори клиент “искам еди-какво си, ама да е възможно по-безшумно”, а той ми се подхилква “в смисъл?” и “те принципно всички са тихи, какви са тия работи?”. “Какви са” ли? Аз, клиентът, казвам, че ми бръмчи. Той като ползва компютър само за скапания си WindBlows или за да джитка игри, не знае какво е усещането да си след полунощ пред екрана (ох, някой ден ще сменям и него…), да пишеш текст или код, абе изобщо да се “кефиш” по линуксерски;), и изведнъж да дочуеш “в далечината”, което всъщност е на метър – метър и нещо от теб, едно (да, тихо, но) повтарящо се “дзът-дзът-дзът…”

Идиоти…

Нейсе, взех си частите. Изтърпях и хулите от страна на някои познати, че съм постъпил глупаво и всъщност “те всички са си тихи”. Още същата вечер сглобявах и разглобявах целия компютър два-три пъти… Не щеше да тръгне – с новия вентилатор ATX-захранването запалва, бачка около три секунди и изключва. Даже вентилаторът няма време да мине от първоначалния режим на пълни обороти към нормален. Мислих, чудих се… Накрая, при поредния опит със стария вентилатор (седях отчаян и пипах с отверка изводите за ATX power бутона на дъното…) захранването задържа. Сглобих го докрай и си работих така, с “шумен” вентилатор. Чак снощи опитах пак да си сложа “новия” вентилатор.

Ядец – пък същата работа. Запалва, работи 3-4 секунди и ATX-а гаси всичко.

Не знам от какво е…

Та… казах ли, че мразя хардуер? ;)

Фази на отчаянието

Не е трудно да се изпадне в тях… И когато ти става отчаяно, не е трудно да си решиш, че всъщност не си “изпаднал” в тях, не е някакво ужасно пропадане… Не е трудно, но е неприятно.

Май това е основното за отчаянието – може да се преодолее много лесно, но пък да се преодолява е кофти. Няма такава мотивация, която да може да те измъкне от такива настроения, без преди това те да са успели да се “нарадват” на осигуреното им властване в ума… Денем, привечер, дори насън…

—-

Няколко души вече ми се обаждаха да ме питат как е минала защитата. Сашо, най-добрият барабанист, с който съм свирил (хи-хи-иии, единствен, но кой ни пита;), се обади от Варна, от плажа. Свършил работа милият и ме набрал по мобилния от плажа привечер – ей-така, решил, че подходящо е оттам да звънне.

Естествено, за да ме поздрави… Дано не съм го разочаровал… много…

Едно писмо от Владо застоява в кутията ми от вчера – нямам сили да го дочета; и той не се съмнява във вече отминалия успех. Как да застана срещу такива уверености и да започна “хън-мън….”?

—-

Дори днес в мрежата Ийори започна въодушевено, той ме потърси; а с него иначе от толкова време – седмици, какво ти, месеци – все не можем да се видим.

Нямах сили да обяснявам и той е разбрал от сайта ми по-късно.

—-

Ужасно усещане.

Най-гадното не е неудобството, че така са те “прецакали”, при това пред толкова хора, които на всичко отгоре се явяват за по-ниска образователна степен, не е и в това, че трябва да казвам “скъсаха ме”… Сега се сещам как майка ми ме търси няколко пъти и аз не вдигах, накрая батерията падна и й се обадих от служебен. И връзката беше (да не повярва човек, все едно) ужасна, тя не чуваше и аз трябваше да се провиквам до отворената врата на стаята ми “Скъъсахааа меее!”.

Не че ме интересува какво са си помислили колегите в коридора.

Нито пък ще се повлияя от “оценката” на комисията отрицателно.

—-

Знам, че Юнуз сигурно е прав – щом му казват “защита”, значи е трябвало да се защитавам. И ако не съм успял, независимо кой е бил насреща, значи наистина има проблем. Но проблем с мен. И с текста ми.

—-

Но все пак си е неприятно. Не, не е трудно, просто е… горчиво…

Историята на една публична защита или “Кървав спорт”

Вчера, 5-ти, беше гаден ден. Ама много гаден — от тези, които ти оставят лепкав и горчив вкус от изпитите бири за успокояване и за “абе айде”-настроението.

А такова настроение определено е нужно на дипломант, който е бил показно, парадно “скъсан” на защитата си.

—-

Комисията беше в състав: проф. Валери Динев (председател), доц. Мария Димитрова и доц. Димитър Тафков. Който ги познава, едва ли се нуждае от обяснения — отбор-убиец, “шпиц-командата” на катедра “Философия”… И моя милост магистрантът (както ме представи секретарят на комисията Цветина Рачева) да има рядкото щастие да се сблъска точно с тези точно когато е убеден, че “курсът е чист” и “няма ледоход”…

Всъщност може би донякъде Цветина Рачева можеше да намери интересен момент, може би дори аз щях да успея да защитя един такъв интерес с мои доводи, но не. Тя като секретар на комисията няма решаващ глас, а до нейни въпроси почти не се стигна. Защо ли — ами представете си, че сте на катедра, а до вас отдясно, на първия стол, седи булдог, с очила, до него Цветина, след това — шеф на ТКЗС, който само сумти и чака да свърши всичко и накрая шофьор на камион пред пенсия, който чака да свърши всичко, за да запали цигара навън. Нищо обидно нека няма — благодарен съм на Тафков всъщност за неговия опит да навлезе в дискусия и да насочва интереса си към моята тема все пак. Въпреки че, честно казано, желание за дискусия може винаги да бъде декларирано, но е важна нагласата, с която се навлиза в тази дискусия. А според мен и той, както и другите двама, беше предубеден…

С две думи беше ми казано, че това не е философска тема, няма нищо философско в това да пишеш за неша, прилягащи повече на частните науки, не може да се прави философия на щяло и нещяло. Също така аз не съм научил нищо през петте години в университета (драга доцентке, философия аз лично следвам вече осма година, не и без помощта на ограничени и ограничаващи умове като вас).

Ах, да — освен това аз не съм бил философ.

Благодаря на комисията; вярвам, че може би наистина си заслужава да се замисля. Нещо, което те едва ли правят често; нещо, което те определено няма да са провокирани да направят след това мое показно скъсване.

—-

Защото на всички е ясно, че точно тази “ударна група” са едни от “агитката”, които всячески се борят с човека, който ме ръководи в работата ми по дипломната тема — проф. Александър Андонов. И колкото и да е странно и наистина без да вземам страна, те късат “неговите” хора, а той и “неговата група” не съм чул да късат така “напук”. Кой е прав и кой е крив няма аз да решавам, но в едно съм сигурен — УНИВЕРСИТЕТЪТ НЕ Е МЯСТО ЗА РАЗЧИСТВАНЕ НА СМЕТКИ МЕЖДУ ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ. Поне не би трябвало да е. Някои от авторите, които четяхме като студенти, бяха писали за университета и идеята му. Сега не помня точни имена и цитати, не ми се и търсят, а биха стояли добре под тази статия. Но как така — нали не съм философ, нали нищо не разбирам от философия, как бих могъл да помня цитати…

Поздрави на Мария Димитрова, която освен всичко друго, което избълва, ми каза, че не може да не се позовавам на философи, щом съм тръгнал да пиша философски текст…

—-

Сега ще се занимавам с нещо интересно, може да проверя дали имам достъп до служебния тенискорт (и за какви пари;). После ще отслабна, че съм се поотпуснал…, ще започна пак да пиша… Междувременно ще започна да виждам приятелите си по-често ;) Юни, извинения за необаждането ми, реванш чакай ;)

И така… ще правя по-“нормални” неща и поне половин-един месец няма да докосвам текста си. Нали не съм философ…

Всъщност може да го публикувам… Но лошото е, че от вчера следобед все по-силно се навивам, че наистина не е философски, че не струва нищо и че аз наистина нищо не разбирам… Наистина…

:(

Акция “дипломиране”

След като преди две сесии време предложих на проф. Андонов тема за дипломна работа и уточнихме заглавието й да бъде “Онтология на авторските права в Интернет”, преди почти две седмици на 8-ми предадох текста. Имах само една консултация за цялото това време, но предвид дългото ми занимаване с подобна проблематика и дългите опити да философизирам върху такива теми, а и след курса по диалектическа онтология, воден от научния ми ръководител, струва ми се, тази една консултация беше достатъчна.

Винаги има възможност нещата да бъдат по-добри, но, както самият той каза на въпросната среща преди време, дипломирането е само една стъпка от развитието, при това първата.

picture of SUСлед като текстът ми беше приет на катедрения съвет, миналата седмица попадох молба, всъщност две – едната “нормална”, а другата – за извънредна сесия, защото съм пропуснал редовните сесии, на които имам право да се явявам. Все пак съм “випуск 2001″…

За тези, които не знаят и евентуално ще им потрябва, такава извънредна сесия струва колкото една семестриална такса.
—-

Сега разпускам и чакам рецензията, когато отново ще “стъпя на педалите”. Всъщност утре трябва секретарката да потвърди в уговорено с нея телефонно обаждане дали молбата ми за извънредна сесия е приета. Хм, надявам се, все пак не ми се плаща още една такса ;)
—-

От вчера сме с корниз и завесите са страхотни ;) С Краси почистихме, подредихме и дълго се радвахме на дълго чаканата придобивка ;)

Младши Линукс администратор

От 3.5.2004г. съм “Младши Линукс администратор”, за което в скоро време ще имам физическо доказателство, когато LPI ми изпратят сертификата по пощата.

В службата колегите ми се израдваха, но началството нещо не е очаровано много, е, от друга страна то май и не разбира за какво иде реч. Може би понеже не е MS-сертификат? ;)

Честит празник!

Тетит пазник, миуи дета!

И на вас, порастнали изродчета ;)

Всъщност блогваща България си е един дечко, няма какво да се лъжем ;) Е, не че е лошо, даже напротив – много, ама много се кефя ;) Избуяват всякакви идеи в сайтовете. Напоследък като че ли основният тласък се дава от стремленията на авторите към известност – била и локална, била и за три дни. Всъщност това е хубаво нещо; важното е, че работейки по осъществяването на нещо така конкретно, блогерите се усъвършенстват в справянето си “по принцип” – и след време какво – една мечта ще им се опре? Абсурд! ;)

Тези дни наблюдавам раздвижване – Sebastianz55 търси нови хоризонти, към които да се насочва и ми е приятно, че намирам сродно мислене. ;) George закрива блога си. Разбира се, че това е лично решение, но на мен ще ми липсва…

Началото на сайта на Юнуз. Започва лекото, внимателно търсене на начини за работа с философското; ще се радвам, ако успея да помогна в това. ;)

Като първа стъпка смятам тези дни да си предам дипломната работа. Не е готова, определено не е това, което ми се искаше, но животът не е треперене над една купчина хартии, за които най-вероятно ще ти ме скарат и в най-добрия случай просто ще кажат “можеше и по-добре, колега”. Има нови планини за изкачване, винаги е така ;)
—-

Смятам при първа възможност, това сигурно значи “на аванс”, да си взема хубави слушалки. Засега ще се отложи взимането на китарен процесор, но ще избърша праха от милата ми черна “пълдин”-ка и с ardour, например, да вкарам в употреба тези нови прекрасни слушалки ;)

Междувременно ще успея да пробия дупки за корниза в твърдия бетон над прозореца и някоя вечер ще изненадам Краси. Мило, ако четеш това преди да се изненадаш… ами да знаеш, че ще те изненадам ;))
—-

Толкова много неща… Но пък нали имаме празник, трябва да се постарая ;)

Джетро Тъл в София

Настана месец, вечер изгря…

Да, и звезди имаше. Обсипаха зала 1 на НДК. Двамата с Краси изживяхме страхотни два часа. На други не им хареса толкова, в смисъл не ги докосна така, както се предполага да докосва музиката на Джетро. При това на живо.


Съвсем друг е въпросът, че самите Джетро Тъл не бяхя силно развълнувани, че свирят пред българската публика. Може би това е разбираемо… донякъде. А пък и всички имат добри и лоши концерти. Но това е оправдание; истината е, че като цяло хората бяха въодушевени, но почти само заради факта, че такава група има концерт в София и са успели да се доберат до билети. На мен ми хареса, на Краси също. Но имаше хора, които очакваха повече, много повече. И още нещо – това “повече” са го очаквали дълго, много дълго…

А билетите наистина са били свършили, залата беше натъпкана. Около обяд се вързах към мрежата и с няколко ssh-включвания (налага ми се, за да заобикалям ограничения в рутирането) влязох в глупавото icq и намерих Ийори, a.k.a. Zmey – явно работеше нещо в събота. Не успял да се дореди до билет – били свършили. Тъпо, защото е страстен фен на Jethro Tull, но пък може и да е за добро – така поне не се е разочаровал, защото той сигурно би искал перфектен концерт.

След като провалих една уговорка с Юнуз, тоест звъннах му и не го намерих, най-позорно заспах, укротен от спирането на пронизителното мяукане на Арти в коридора (ох, горкото коте още няма храна, след малко ще се изтърколя от хралупката ни и ще му поналовувам малко консервки ;). Когато си събудих, Краси ми се обади от центъра и се разбрахме да се видим. Пропадна и поредното преглеждане на дипломната ми тема, и пробиването на дупки за корнизите (как може да правят толкова твърд бетон… е, то сигурно е добре, че е твърд, но… добре де – как може да слагат толкова твърд бетон точно там, където днес искам да пробия за корниз?… Странна работа ;)

За първи път от доста време се добрах до центъра без колело; бях забравил за неприятния градски “транспорт”. Въпреки че може би трябваше да ида с колелото – разбрах, че Мири е бил също на концерта и то с колело – сигурно все пак някъде в НДК има от тези, дефицитните у нас неща, паркингите за велосипеди.

Срещнахме се с Владо и Жана, които минали през центъра, за да си вземат CD-записвачка и панталон за Жана. Печката е LG, дано им е ок;)

В “Чартър” до университета с Владо подехме обширен разговор за дипломната ми работа, софтуерните лицензи и патенти, като “прескочихме” до древността и далечни страни. Не мога да предам идеите в разговора, а пък и няма смисъл, пиша тук сега за концерта все пак, но като цяло заключението беше, че за него основният въпрос е “защо”, а за мен – “как”. Аз реших, че това е стандартна ситуация в разговор между културолог и философ. ;)

Поехме към НДК. Не можахме да се обадим нито на Ванката, нито на Дикс и Фифи, които също щяха да ходят. Предполагам, че Ели и Милен също не са изпуснали събитието. Не, те определено не би трябвало да са ;)

Местата ни бяха в дъното на партера – на предпоследния ред, вдясно от центъра. Виждахме на сцената човешки фигури и много малко друго. Но нали сме дошли за музиката, казвах си, не на ревю ;) Мина ми през акъла, че може да се направи голяма зала, в която на ключови места да има големи стъклени прегради, които да действат като увеличително стъкло и всичко да бъде така проектирано, че да се създава усещането, че отвсякъде се вижда почти еднакво добре. Хмм, да, добра идея ;)

Зад нас имаше две-три семейства на средна възраст, които не продължиха да “мелят” чак до началото на концерта. Дори едната от жените я чух да обяснява на другата нещо в паузите за сина й и колко изследвания му били правили… Странни хора – а пък уж май бяха супер-яки фенове на Jethro от предишното поколение… Е, хора всякакви ;)

Отдавна не бях присъствал на концерт, на който предимно и само се седи. На мен не ми пречеше, дори напротив – помагаше ми да се съсредоточа в себе си и в музиката и да изживея звуците и картините, които си представях на фона им. Но някои на първите редове (Ванката например) са разочаровани, че всеки път, когато някой ставал, идвали “копоите” от организаторите и се скарвали на дръзналия да наруши правилото.

За самия концерт не знам какво да напише – не си падам много по музикално-журналистическите “изцепки” – така де, който е искал и могъл, е отишъл и има свои си впечатления. За другите не мога да направя повече от това да споделя как аз съм възприел този дълго чакан ден ;)

Изскочиха на сцената с “Living in the past” и после се започна една лавина от любими мелодии, които определено не мога да изброя в реда им, но имаше почти всичко най-известно. Е, не направиха някои неща, например “Skating away”, но пък имаше “A song for Jeffrey”, “Aqualung”, “Too old for rock’n’roll, too young to die” и, разбира се, песента, на която аз треперя, “Heavy horses”. Да, вярно, че събраха три от великите си парчета в една компилация, но… на мен ми хареса. Да, не беше идеално, да, жалко, че кой знае дали изобщо ще дойдат отново и дали ще имаме възможността да видим у нас “истински” концерт на Jethro Tull, но все пак някак си успяхме да се вживеем в музиката. И ни беше хубаво. Може би защото се настроихме да сме колкото се може пи-непредубедени и да не очакваме нищо конкретно ;)

След концерта стояхме пред изхода на сградата и се оглеждахме за Дикс, Фифи, Ванката. Евентуално Ели и/или Дени. Видяхме Иван и той беше поразочарован. Стана ми леко гадно – точно той знам, че много очакваше този концерт; искаше ми се да се е изкефил повече.

А, да – на всеки концерт напоследък изневиделица изскача Нина, сестрата на Дени, с Кралев и ни стряска. Не е изпуснала и Джетро, след като за последен път ни “изскочи” при влизането за Helloween ;)

Най-неочаквано една ръка ме потупа по рамото и кого да видя – Сашо Шопов ;) Ама много му се зарадвах ;) Зная, че и той е фен, но не очаквах да го срещна, защото бях предположил, че е на срещата на Linux Users Group – Bu;garia в Стара Загора. Срещата е през целия уикенд, в петък Калата ме убеждаваше да ида, но аз имам дипломна работа за писане, а пък и дълго чакан концерт…

Та Сашо не отишъл за първия ден, предпочел, естествено, концерта, и е отпрашил днес за втората част и изпита на LPI. И той беше леко разочарован, затова се опитах да го убедя да погледне по-весело на нещата; все пак това са си Джетро, нищо, че не са свирили идеално и с недостатъчно хъс. Искаше ми се да беше дошъл с нас с Ванката на по бира, както го карах, но той бързаше да се наспи за пътуването днес. Сигурно щеше да му е интересно с всичките тези разкази за възприеманията на музиката, които “изсипахме” над чашите с бира, но може би наистина беше уморен, а пък ние останахме до два часа почти…

Сашо обеща да поздрави всички повече и по-малко познати на срещата на LUG-BG и да изпият по едно питие за мен ;) Аз днес ще направя това за тях тук ;)

Другото мина някак като на лента – прибрахме се с такси. Така става с такситата – пренасят тялото и ума ти като полуфабрикат в опаковка, докато гледаш размазани светлини през прозореца. Това се нарича “превоз”.

Отмина този концерт.

Сега идват Judas Priest със Queensryche (честно казано, повече ме интересуват Queensryche, отдавна ги харесвам, докато “класиците” Джудас са ми били по-далечни винаги…), е след това, към края на юни месец – Питър Гейбриъл – явно ще е тежък месец ;)

Симптомите на журнализма

Отдавна си живея аз с впечатлението, че журналистите са башка вид хора. Нищо против тях, нищо против човешките права и так далее. Просто наистина явно за да побереш в себе си кръвожадния манталитет на журналиста, трябва да изхвърлиш доста неща. И недай си боже да се окаже, че някое от тях евентуално би могло да се окаже ценно – я съвест, я малко скромност… Но почти винаги изхвърлят нармалната преценка, това, което преди ги е правело “част от народа”; това, което не може да живее с имиджа им на “представители”.

Мили мои идиотчета, никога няма да сте истински посредници, докато не разберете, че не сте представители, да не говорим, че хич не ставате за “представителна извадка”!

И ми става толкова гадно, като виждам как въпросните “гласве на народа” се правят на все по-пасващи на картинката, която самите те рисуват на публиката. Не мога да понасям да виждам как някой от тях “задава въпроси”, докато в същото време мисли само за своята си значимост в тази същата “картинка”.

—-

Темата е много обширна и, честно казано, не зная дали ми се ще да я отварям; имам някакво смътно усещане, че неадекватността на журналистиката е същностна за нея. И ако е така, едно обмисляне би се завъртяло в такава безумна спирала, че ми се завива свят при мисълта само…

От друга страна, именно за да се разбере дали е проблемна журналистиката или не (тоест е проблемно нещо друго, например моя милост), неизбежно трябва да се впуснем в тази надпревара със смисъла.

—-

Но не знам дали точно сега имам сили за това. Да кажем, че това тук може да е “заявка” за по-нататък.

Конкретният ми повод е снощното предаване на Милен Цветков, основната тема беше юбилейната експедиция до Еверест. Бях толкова бесен на малоумието на водещия, че от яд не превключих и си наложих да го доизгледам. Да – само за да се убедя в тоталната превзетост и предпоставянето на авторитета на “добрия журналист” – нещо, което не само пречи на качествената дискусия (което би трябвало да е златната мина на репортерите), но и толкова силно бяга от темата, толкова прах хвърля в очите на зрителя, че направо да му стане неудобно на човек, че изобщо гледа такова предаване. Не, че изобщо има телевизор; защото на практика всички предавания са на тоя хал.

И не стига всичко, ами и си плаща кабелна телевизия… Ужас.

“Не е ли глупаво да се правим на герои и да изкачваме Еверест без кислород? За какво ни беше това? Кой е виновен?”…

Моето уважение към хората, дръзващи да се докоснат до мечтите си! Дори и те да са на върха на забити в небето планини, под микроскопите, в книгите, изобщо където и да са! Поклон!

И да, тъжно е, че Христо Христов остана на Еверест, тъжно е и че двадесет години Христо Проданов чакаше втората национална експедиция на място.

Но не е грозно, в никакъв случай!

Грозно и едновременно тъжно е, че хората умират във войни – убити в домовете си, в съня си, или живеят без близки. И че някои хора подкрепят войните. Че хора, иначе “родени равни”, живеят различно – едни охолно, с телевизия и “Кока-кола”, други – на ръба на оцеляването.

Грозно е, че тези, от които официално зависи това, много рядко обръщат внимание на такива, истински проблеми на света.

А най-грозното е, че тези, които донасят света в домовете ни, го носят изкривен. И за сметка на това изопачаване изписват имената си върху него.

А пък най-тъжното е, че ние помним тези имена. И вярваме, че са носели истина, само истина…

Да хапнем? Добре! Да излезем? Неее…

Днес опитахме с колегите в стаята за първи път една екстра – да си накупим продукти и да си направим сами обяда. Досега, ако изобщо ядяхме нещо на обед, то беше или шкембе в едно място през половин квартал, или сандвичи през две пресечки. Последвани, етсествено от “операция Толумб”, а напоследък – “операция Сара Лий” ;)

Мм, да – беше порядъчен тип “освинване”… в общия случай поне ;( Да, и аз забелязвам все по-често, че това “леко обядване” ми се отразява забележимо на килцата и засилва стремежа ми към идеалните (разбирай кръгли) форми…

И колелото не помага… Е, може би би помогнало, ако преди закуска правех обиколка на България, но… ;)

—-

Днес се вдигнахме с една от служебните “буу”-та и на пазара накупихме кило домати, сирене, краставица, 8 кебапчета, люти чушки, хляб и една “пластмасова” “Болярка”.

Мисля, че ни стигна ;Р

—-

Днес успях да претоваря Drupal, работещ на един платен хостинг. Явно настройките в php.ini на доставчика са за максимум 8М ram. Така де, явно се опитах да заделя повече ;) Малко попрекалих с броя на включените модули. И все пак, Drupal е много мощно нещо, когато се опре до свободни CMS-и.

Интересен ми е Drupal for bloggers, отвреме-навреме ми се ще да го пробвам, но пък после си казвам “какво толкова, я по-добре се стегни и си направи нов дизайн за Blosxom-а”.

Хмм… да взема да се послушам ли… ;)