Ново работно място

Да, от вчера съм на ново работно място. В смисъл, че мястото, на което е компютърът ми и където седя, е различно. Не че съм си намерил нова и по-хубава работа… ;)

“Новата” ни стая е бившата стая на шефа – той се премести в нашата. Макар нашата да беше по-голяма, е с източно изложение и миналото лято аз лично щях да припадна от ужасната жега. Сега имаме вътрешно стайче, в което ще се настанят двама от колегите и на практика ще ни стане по-широчко отпреди. Като добавим и това, че тук си е прохлада, даже си става леко студеничко на моменти… Супер! А и двата прозореца и в двете стаички са с по две отварящи се крила, които на всичкото отгоре *работят*;) Преди имахме само едно в центъра, с две витрини отстрани и то беше със счупена брава…

Които са изпитали мъката да общуват с мен през интернет миналото лято в жегите, знаят, че бях на ръба на нервна криза…

—-

Днес отново дойдох с колело на работа, за втори път от почти цял месец. Покарах малко и по платното; шофьорите засега не правят глупости, но знае ли ги човек, то те са си практически непредвидими ;Р :(

—-

Инсталирам Drupal за екип Проектория, надявам се да стане хубаво. Надявам се и ако започнем същинска работа, тя да е качетвена и да ни е интересна. Трябваше да кажа това, нали е първият ден по работата по “новата Проектория”; не че съм суеверен, но… защо пък не ;Р (Сещам се за историята за Нилс Бор, който на въпроса “Защо имате подкова на вратата си, та вие сте учен, нима вярвате на такива неща?” отговорил “А, аз не варвам, но съм чувал, че носело късмет и на тези, които не вярват” ;))

—-

Bacula се оказа твърд орех – има страшно много възможности и те са много страшни, обаче май ми се опира настройката и използването й. Засега оставам на Amanda и BackupPC, не че и двете работят като хората, ама нейсе ;) Архивирането е мъка за всеки админ, е, освен когато е пренасочено към /dev/null, тогава става бързо и няма проблеми с настройката му ;))

През последните дни съм “леко отвеян” и не се задържам над един текст повече от няколко минути, явно е заради това.

Трябва да се стегна, имам план, от който първата точка е явяване и подобаващо представяне на изпит 102 на LPI. Да, знам, че не е толкова важно да имам сертификати, но пък и не трябва да се отказвам от всяка такава цел, само защото “не е толкова важно” ;)

—-

В понеделник написах нещо, което може да е засегнало хората, които силно са се вживели в проблемите, които България има с Либия и Ирак. Ако е така, извинявам им се; последната ми цел би била в този бележник да обиждам някого. Но зад всичко друго в бележника заставам.

Отново на две колела

Днес ми е първият ден след 20 Април, в който идвам на работа с колело. Не бях се качвал въобще на велосипеда оттогава. Един разговор с Ванката сутринта след купона вкъщи, по пътя до работата ми и неговото вкъщи, ме убеди, че никой няма право да ми казва дали да използвам велосипед или не.

Особено тъпите шофери, които си мислят, че цВилиВили-зацията същеВствува, само защото те карат коли и градовете са възникнали, за да има нещо около бензиностанциите.

А всъщност улиците не са за автомобили, пътищата от време оно са за да могат по тях да ходят хора. А не да се страхуват дали оня кретен насреща е на кеф и дали ще ги подмине, без да има опасност за живота им или белотата на дрехите им.

—-

Все едно, днес мина добре, макар че всъщност през почти цялото време карах по тротоарите.

—-

Имало осъдени медици в Либия, ах, на война в Ирак по войниците стреляли с истински куршуми…

Простотии! Някой сеща ли се поне веднъж на седмица колко ЖЕРТВИ ИМА ПО УЛИЦИТЕ?

А някой замисля ли се, че пешеходците винаги имат предимство, като кара колицата си, защитен зад ръждясалите й ламарини?

—-

Ух, продължавам минаването ми от Amanda на Bacula, че взех да се ядосвам с тая тема за трафика…

Да отидеш на купон… вкъщи ;)

В петък с Краси организирахме купон вкъщи по случай един неин рожден ден (много щастие, здраве и късмет!!;), а също и донякъде за “освещаване” на обиталището ни. Вече две години сигурно ще станат скоро, откакто се заехме да “се настаняваме” и ремонтите вече са поприключили, поне по-мащабната част от тях. И е уютно, дори когато се съберат една тайфа приятели и вдигат гюрултия, пак си е готино, пак си е “у нас” ;)

Единствено дивият египетски тигрояд имаше малко проблеми… С общуването… ;) Поскара се с Павката, после и с Емо… Арти си е такъв – силно честолюбив, когато някой само леко го побутне дори, той се чувства длъжен “да си го върне”. А въпросното “връщане” включва якичко одиране на кожата… в общия случай. А аз постоянно обяснявах на всички колко мил, гальовен до разлигавенотс е всъщност котаракът ни… Дали ми повярваха?

Сред подаръци, плейлиста на XMMS-а с над 3400 песни, отделно няколко аудиодиска и списък с видеоклипове се изкарахме добре. Е, да, и към десетина големи бутилки бири разни, плюс твърди алкохолеци още няколко шишенца… Много хора не дойдоха и на мен лично ми беше малко по-тъжно, отколкото се полага на такова събитие, но нищо – стискам палци следващия път да се съберем.

Павката беше очарователно трогателен – класът му на изпращането са му подготвили и поднесли “грамота”, в която тържествено изказват топлите си чувтсва към него. След цяла година ученически непослушания. Страшно трогнат, той беше по естествен начин “напред с материала” ;)

—-

На следващия ден, естествено, бях на работа, но не издържах много и към обяд кръшнах да спя вкъщи. Не успяхме в събота вечерта да идем на купона на Надя, по случай нейния РД, и той – на патерица. Тя много ни убеждава на нашето парти, пък и се обади по телефона в събота.

Надкин, не се сърди, най-сърдечни пожелания и следващия път няма да пропуснем! А пък и в най-скоро време ще се постараем да ви се “натресем” ;)

Някакъв вирус помете УинБози-те ;)

Много се радвам… Не знам защо, по принцип не съм някакъв деструктивен маниак, нито пък се кефя, когато някой страда. Но това да ползваш Windows и да се оплакваш, че страдаш, си е направо престъпление. Който ползва WindBlows, просто трябва да се приеме, че е подписал някаква декларация за съгласие с всички изтезания, мъчения с рестартирания и най-сладките – тези с изтриване на информация.

—-

Знам, че звучи малко гадно, ама много се извинявам – толкова пъти съм чувал “да, ние знаеме, че Линукс е по-читав, знаеме и че свободният софтуер е по-качествен, просто използваме ето това тука”.

Ами използвайте си го!

Да сте живи и здрави и да живеете дълго, за да можете да лекувте Уиндоусите си. Това е някаква болест, казвам ви – да чакаш някой да благоволи да издаде кръпка за еди-кое си, което правело акани работи на компютъра ти. На твоя компютър. С твоите данни. Които може да промени, изтрие или да изпрати през LookOut-а ти до непознат адрес в мрежата. Служебната ти информация. Личните ти файлове.

Гадост… И като се сетя само за репликата “ама те Линукс са много назад още, не е развито това…” Брррр.

—-

На бачкането цялото предприятие е без компютри – работи се като в каменната ера – с четрички върху равна повърхност. Не че не се справят калените каки и лели – справят си се, та пушек се вдига. Но когато някой се обади по вътрешния, с огромно удоволствие му съобщавам, че проблемът е в това, че има Уиндоус и колегите не могат да му помогнат, а аз нямам време да му преинсталирам операционната система с нещо качествено, тоест свободен софтуер.

Е, не казвам точно така, но всъщност така си го мисля ;) Пък те да се досещат…

—-

Друго интересно е, че контакт-листата в месинджърите ми днес е супер-кратка. Имам предвид хората, които са включени. От всички тях и в момента светят само Ели, Ийори, Крум, Сашо Шопов и Йовко Йовков. от тях доколкото знам само Йовко е на Линукс, но пък всички се занимават с информационни технологии. Дизайнерите Ийори и Ели сигурно ги пази администраторът им.

А другите, надявам се, не са заразени. Най-искрено се надявам да имат някаква работа и затова да не са “онлайн”. Надявам се и работата да е нещо приятно и интересно, и по никакъв начин да не е свързано с пощене на въшялсали уиндоуси ;)

—-

По този повод… Крайно време за мен е да стана по-отявлен jabber-евангелист… И да взема просто да престана да включвам icq-транспортера на jabber-клиента си. Jabber е по-качествената услуга, по-свободната, по-достъпната. Защо тогава да толерирам използването на ICQ? Имам доста приятели там… да… ами продължавам да ги навивам да минат на jabber.

Все пак хората имат способността да различават добро от зло, нали… Нали това е бил всъщност първият световен проблем – още в едемската градина ;)

Честит рожден ден!

На 7-ми се роди племенникът ми. Да е жив и здрав и да е щастлив в живота си! Най-скъпи пожелания и на родителте му и сестричката му (Риори, вече си “кака”;)!

Знам, че е малко странно да пиша така в бележника си, който едва ли в момента се чете от някой от тях, но нищо – на добър път, малко момченце!

Понеделник, ден първи след болестта…

Днес отварям нова категория в бележника – “everyday”, “всекидневна” ;) Има много неща, които ми се иска да влизат тук, но не са за никоя от другите категории, освен може би за “personal” (“лични”), но пък там трябва да има повечко свободно пространство за наистина по-“личните” неща ;)

Днес е първият ден, в който съм на работа, след като се разбилях миналата неделя и в който се чувствам горе-долу… годен за ходене на работа. В третия ден на ударното антибиотично лечение, след капките в нос, уши и дори очи (за последното съм благодарен на Краси, която успя да ме убеди и заедно да преодолеем страха ми от приближаващи се към очите ми предмети…

След най-лошите дни на боледуването, с поглед към развитията в ССС, които, естествено, съм изпуснал, рожденните дни на приятели, празника на георгиевците, многото празници на близките ми, съм в едно по-леко и по-въодушевено настроение ;)

Още едно клише, на което да робуваме…

Бесен съм…

Не че съм ядосан, не – даже много ми е спокойно; просто изпитвъм някакъв чист, вътрешен бяс, недоволство от вселената и нейното “42”. И в същото време не ми пука, защото “така стоят нещата”…

Явно банките диктуват статуквото. Ако някой продава развалени яйца, жив ще го одерат (в преносен смисъл, де…), но това, че една банка затруднява клиентите си, … си е в “реда на нещата”.

И после – гледаме глупави репортажи по телевизията, слушаме истерични интервюта, диспути по безмислени теми… И живеем в клише.

—-

Конкретният ми “повод за размисъл” са ОББ (www.ubb.bg). От няколко дни се пробвам да купя хостинг и име, тъкмо и за името имаме планове с Юнуз. Също и членският ми внос към ССС чакаше. Дадоха ми пенсийката още в петък, но до днес не съм успял нищо да направя. Причината – ами причината е в ОББ и безмозъчните им ИТ-специалисти. Или рекламния им отдел. Или охраната. Има ли значение? Важното е, че електронни разплащания, т.нар. “банкиране” (да ви се не видят неологизмите…) е недостъпно за мен, поне това на въпросната “обединена” банка е недостъпно за мен.

Трябва да кажа, че не аз съм избрал тая “банка”. Натресоха ми я от службата – нали всеки трябвало безкасово да си получава ст’инките. Е, аз още днес ще задвижа нещата за смяна на картата към такава на друга банка, но не това е важно, въпросът е принципен.

А проблемът ли – ами първо E-pay не приемат картата ми. След дълго интимничене с един банкомат успях да разреша на картата да се ползва от интернет. Ама кел файда, щот’ E-pay първо паролата не ми искаха, после от потребителското име се оплакваха… Хайде, накрая си влязох в акаунта. Пробвам за пореден път да впиша картата си вътре – не става. Между другото, тия карти на ОББ не знам с каква боя са нарисувани, обаче на моята за нула време й се изтри така номерът, че трябва да го чета под ъгъл слещу светлината. Извадих си очите, че то трябва и два пъти да се въведе тоя номер, а и полето е “зазвездено”, за пароли… От страх, че някакъв java скрипт може да ми прецака paste-ването със средния бутон, всеки път се кьоравих и въвеждах номера наново.

Хайде, хората нямали пари за качествена боя, простено да им е…

Да, ама не. E-pay не ще картата и не ще. След ровене в Google открих някаква забутана новина в неизвестен електронен вестник, съобщаваща, че ОББ, понеже, видите ли, притежавали “незнам-си-колко-процента” от банкоматите в страната, решили да си бият камшика, да се отцепят и да си правят своя си система за електронно разплащане…

Много хубаво. Пък и навсякъде го пише, нали разбирате – аз специално си направих акаунт в E-pay, само и само да не мога да си ползвам картата, ‘начи…

Викам си – то хубаво, конкуренция… нищо че се прави от монополист върху банкоматите…

Отивам безропотно на сайта на банката, той бил с Flash. Да, имам plug-in, ама ако нямах? Къде пише, че flash-поддръжката е същностна черта на уеб-четците?

Хайде нищо, нали имах flash… Ровя аз, ровя из сайта и накрая стигам до регистрацията за тази услуга. Минава ми през акъла “аз хубаво ще се регистрирам, ама къде ще ползвам това разплащане, като не знам някой да го поддържа?”, но стоически прогонвам еретичната мисъл и продължавам. Попълвам аз, пиша, вързан през модема на dial-up, защото едни умници скоро ме ограбиха (взеха ми пари и не ми доставиха интернет, аз на това му викам кражба).

И ми излиза една странно различна по дизайна си страничка – вместо лъскавия изглед на сайта на банката – един прав текст, с картинка – въртящ се знак с удивителна или подобна глупост. Текстът гласи, че за да използвам сайта, трябва да имам Internet Explorer версия 5.0 или по-висока.

Е, да ви….! А като го проимам, ще може ли да узная какво да правя с него? В смисъл, за какво бих могъл да го ползвам?

И за какво, собствено, ми е притрябвал IE? Каква гениална функционалност на сайта отсава скрита за мен, горкият потребител на технологично престарелия Galeon? За сведение, пробвах и с чистата Mozilla, и с Konqueror, и с FireFox, и със старичък Firebird… Махах идентификации на браузъри, променях ги… явно “програмата” иска точната идентификация на Exploder-а…

—-

И всичко това, защото някой някъде се пише, че разбира от компютри. Да, и аз работя в монополист, но не се гордея особено с това. Нямам причина – гордея се с моята работа тук, с това, което съм постигнал и направил.

А тези, които работят в подобни на тази банка места, имат обратното разбиране явно. Може би ги кефи, че работят в банка, но не са горди с постиженията си там. Поне искрено ми се ще да е така. Понеже човек трябва или да е глупав, или страшно некадърен, за да се гордее, че не знае, че всъщност *не ми трябва IE, за да достъпвам сайта му*…!

I like to move it

Много впечатления, много яд, който искам оттук да впръскам във вените на обществото (ха-ха, то пък този бележник като е значим за делото на здравеопазването;)) – е, поне като комар малариен, да пренеса недоволства, които може да са споделени от много хора, просто още едно изказване не би им попречило…

От друга страна, … – чудя се. Дали си заслужава. Днес времето беше толкова хубаво, свежо и прохладно, докато идвах за първи път пеша до работата, ми беше така спокойно, че не ми се иска да развалям хубавото начало на зле започналата седмица.

А пък и нали не е хубаво да правим лошо. И дори и да си се убедя, че едно изплюване на горчилки ще е нещо добро принципно, пак… не е красиво някак.

Няма значение, каквото и да реша, този бележник ще продължава да живее. И като пиша нещо, то пак ще си е в съгласие с разбирането ми, че “дневниковото” е нещо, което няма място тук. Ще пиша бележки, когато мога и искам… ;)

Другият ми проблем е, че сайтът трябва да си намери ново обиталище. Трафикът, който генерирам, е съвсем нищожен, но въпросът е принципен. Днес ще търся кое колко струва. По-добрият вариант е да си имам свой си хостинг, за който да знам, че си е мой, тоест в случая – че си плащам, за да е мой. Цените би трябвало да са ниски, още повече, че не ползвам никакви бази данни тук, само езици за скриптиране…

Back for the attack

Май това беше една стара песен на Dokken. Или Accept..? Не помня в момента, важното е, че след главоблъсканията напоследък явно съм натрупал енергия за “служебно активизиране”… Поне ме държи далечко от мрачни мисли… засега.

—-

Заех се отново с моята си станция, офисния ми десктоп. По-точно директория /mnt/*, защото Debian-ът ми си ми служи идеално. И нито Slack на единия колега, нито измъченият, стар SuSE за разучаване от новел-админа ни могат да му стъпят и на малкото пръстче. Ако, разбира се, дистрибуциите имаха пръстчета. Е, за Debian мога да повярвам, че дори и пръсти има, така че това е ок ;)

/mnt/redhat/ скоро ще бъде официално прекръстен в fstab на “/mnt/fedora/”, но това е козметика. Добре се държи, харесва ми. Макар че… като се замисля, всичко, различно от Debian ми е приятно дотолкова, доколкото “ме кефи да го тормозя”;))

Именно Федората изтърпя едно стандартно извращение, за което не се сетих в началото, но след малко “мъчене” ми хрумна. Именно:

$ su -c ‘chroot /mnt/redhat’

redhat# mount /var/cache/apt/archives

NFS timeout

redhаt# (ядец…)

Последва вдигане на мрежов алиас на Федората, стартиране на нейния си ssh сървър на него, логин с ssh -X и вътре първо

redhat# mount /var/cache/apt/archives

(keine problem)

и после на спокойствие

redhat# synaptic

Mount-a на nfs стана безпроблемно, не ми се занимава защо беше различно. Интересното беше да работя така chroot-нат/log-нат в собствената си машина.

Бях правил разни магарии такива, е, по-сложнички, преди време, когато се опитвах тук да превземам през chroot едни RedHat-и и да ги мигрирам към Debian, запазвайки критични услуги, именно – бази данни… За сведение – тогава не успях, една от причините е, че ми ги взеха “за нещо читаво”, разбирай WindBlows…

/mnt/gentoo/ търпи стоически моите кратки похождения в него и продължителните ми откази да се занимавам. Вчера и днес го поровичках. Добре, че брат ми беше донесъл цялото негово огледало от Интернет-България и под влияние на убедителността му го копирах на една машинка и я накичих с rsync сървър.

Лошият момент тук е, че един колега е бил по-податлив на убедителността на брат ми и днес инсталира Gentoo. Аз се оказах специалист и по Gentoo. Е, нормално, след като съм най-добрият ;)

Така и така на практика “минах” инсталацията покрай колегата, моето “/mnt/gentoo/” ще попрашаса още, щото пак загубих интерес ;)

Има още две други, “/mnt/mandrake/” и “/mnt/lycoris/”. Имам отдавнашни стремления да се поплъцикам в *BSD-тата, естествено, само на плиткото, но все ги отлагам засега ;)

—-

Най-важното около служебната еуфория, разбира се, не е буйната плевелна растителност в мойто “/mnt”.

Ставаше дума за това, че възстанових няколко вътрешни услуги, на които в последно време не отделях внимание, като groupware-то например. Пиша shaper-и и firewall-и, е, поне за Debian-ите ;)

абе Debian rules, бе ;)

—-

Трябва и да инсталирам TWiki на сайта на Сдружението, но нещо ми се опира. Пък и поотпуснах тоя край, пренасочих малко ресурс към служебните ми задачи; все пак трябва и да се яде… понякога ;)

Кльонът отвън…

Още една от странните вечери, които те карат да се чувстваш извън времето. Не по принцип, а извън своето. Но то всъщност какво сме извън своите си неща, извън света, какъвто си го обичаме и какъвто си го живеем?

Очаквайки обаждане от Краси и говорейки с колегите в службата за Линукс, бях нащрек цял ден. Двама от колегите ми като “на магия” след намекването ми тук и пред мен, че ще се оглеждам за нови професионални реализации, започнаха много да се интересуват, разучават Линукс и, съответно (хм-хм, не че съм най-добрият, просто наоколо няма по-добър, нашир и надлъж;Р;)… да ме питат. И аз да отговарям, обяснявам, разпалено да обяснявам. Дали ако духът на съвместност, който е пропил общността на свободния софтуер не беше и в мен, щях така да се заинтригувам от всеки проблем и да се вживявам във всяко чуждо решаване? Ако въпросното светогледане е и мое, то не би ме интересувал много този въпрос ;)

Уговорка с Йовко – изпуснах я. Уговорка с Ийори – той се отказа. Останаха срещата с Калоян и купона на Сашо Конов по случай в-инженерстването му ;)

Запътих се дълго след края на работното време към “Ботуша” да видя Калата и се сетих за сутринта, когато трябваше да върна колелото обратно с асансьора, защото, моля ви ти се, …”валяло” :( На втория оглед на коридора на “Ботуша” видях Жоро, вече очакващ с поглед ориентирането ми ;) Една тъмна бира с картофки беше достатъчна, за да започнем тъкменето на злободневия, като проблемите на ССС и една нова приумица, наречена на името на създателя си, Orkut. За втората трябва да пиша отделно, защото имам много и принципни несъвместимости със света й и трябва или да се разкарам с гръм и трясък (доколкото е възможно за незначителна там особа като мен;), или да изпиша гръмогласно несъответствията си. Като се замисля, то второто си е равносилно на разкарване – кой би търпял такова нещо, без да нахлузи кубинките и да навие вериги, а това си е “трясък”, пък сигурно и “гръм” се чува ;))

Появиха се и поканените от мен Владо и Жана. Те са готини хора и велики приятели, радвам се, че и други успяха да попият от чара им ;) Срещата се оформи, като се присъединиха Сашо Шопов и Калата с малкия джедай Благовест. По това време ми се обади другият Сашо, Конов. Отново. Колко съм несериозен.

След теории за свободния софтуер, Линукс и Майкрософт, все теми, за които съратниците ми от ССС не знаеха, че са по друг начин, но все пак близки и на Владо, всички май достигнахме до консенсус, поне привидно. Това е моментът, в който виждаш на една маса с шест човека да се водят повече от три разговора. Едновременно. Показателно е, всеки смята, че следи поне своя и още един, но мен ако питате, магията е в тъмното пиво ;)

След бързото разпръсване, с Калоян и Благовест поехме по дългия път – те до Младост, а моя милост – до Горни Лозен. Калата има много идеи, както и много други като нас. Но нещо в него ме е учудвало и очаровало винаги – не простата “идейност”, а една много силна начална оперативност. Отказвайки да е “бетоновоз” само, той често поема работата по “наливане на основите”. Той е от хората, които са не само “суровина”, но и “двигатели”, без да се изхабяват като “водачи” и това е достойно за уважение, винаги. Разбира се, и за подражание. Но е много трудно. Но за една среда на “оперативност”, условия, в които такива думи не са важни и се губят, по-важни са много други неща, не тези мои размисли ;)

—-

Пътят до Горни Лозен ме размаза психически. Наистина много исках да стигна и сега се надявам да си изкарат идеално без мен, но пътят ме върна 8-9 години назад и после – обратно. За има-няма час, час и нещо. Най-накрая се качих на рейс 5. Дългият път в нощта с прелитащите светлини ме омагьоса, в главата ми кънтяха песни на “Кино”:

В кабине нет шофера, но мы вместе в путь
и мотор зажалел, но мы едем вперед
…
В тролейбус, который идет на восток
…

Беше време, когато такива песни можеха да ме вцепенят, както Жоро разказваше скоро за страх от скока. Но все си казвах напоследък, че съм загрубял, изтъркан. Но не би.

Дългите линии на размитите улични лампи се попрекъснаха и спряха. Лека-полека задминахме много ориентири, а аз чаках околовръстното. С гръб към движението. С Владо, същият Владо, сме говорили преди време за магията на усещането на движението “с гръб”. Животът е такъв, че винаги си с гръб, дори и да гледаш напред. Затова е по-достойно да не гледаш напред, понеже напред няма нищо, там е животът ти неизживян, а това е нищо. Силата на постъпките е това, което пали отдалечаващите се светлини. По пътя, който си изминал; защото само той е истинският, онзи, напред не е твоят, а пътят на шофьора. Който е недостижим. Както пеят “Кино”, него “го няма в кабината”…

—-

След време видях себе си, на черен фон. Тъмнината отвън отстъпи на моя образ, осветяван от оскъдното икарусно осветление. И на моя фон – мятащи се черни клони и пробягващи сиви форми. В далечината – спасителните светлини на Витоша. Когато доближих казармата си, усещането доби плът и започна да лази по гърба ми. Видях мрачните лампи в коридорите на корпусите в далечината, опитах се да се взема чувствата, с които не успях да се сбогувам там, след като неуспешно ги погребвах, но не би – пред очите ми се изправи кльонът на оградата. Насочен навътре. Навътре, дори не към мен, който съм дошъл да го видя…

—-

Спирките се нижеха и ги броях, но явно шофьорът имаше друга система. Трябваше да сляза, когато на едно момиче, точно зад гърба ми, му се обадиха да слиза по телефона (после разбрах, че и тя е била за същия купон…).

Другото е проза – важното е, че се върнах и Арти не намира място от кеф и даже отказва да яде, и сега иска да е около мен, да ме гледа, да мърка, да подскача като луд, обсебен от шумяща хартийка или просто да се сгуши някъде и да ме наблюдава.

Да се радва, да изживява всичко. Понякога ми е странно, ако е прав Дарвин, какво сме изгубили всъщност, като сме се отделили от животинското си…