Не гласувам и се гордея

Избори. Отново идва това време и не мога да го понасям. Изпълзяват агитатори, куцо и сакато се надпреварва да те убеждава как еди-кой си бил по-добър кандидат от друг и как който не гласувал всъщност давал гласа си за еди-какво си. Глупости! Не си давам гласа, гласът си е мой!

Ако не съм бил гласувал, нямал съм бил право после да критикувам и да се оплаквам – глупости, точно който сега гласува и за пореден път подкрепя престъпността, наричана централна и делегирана власт, той следва да има поне срама след това да си сърба кротко все същата попара, която така и така му се готви.

Ама било имало нови лица, нови задници и не знам си какво – има, дръжки! Било важно да се подкрепи европейски политик, било важно да се подкрепят “строителите на България” (или беше “на магистрали”?), бил важен протестният вот, било важно едно, било важно друго – важно било, дръжки! Ако в политиката, в изборите и във всичко около тях имаше поне зрънце осъзнаване на обществени приоритети, щяхме за толкова много години поне да сме го усетили.

Ама една била с хубави предизборни клипчета, била имала идеи – ала-бала. Друг пък бил откровен и честен, бил протестен вот някакъв – дрън-дрън та пляс. За всичките – няма да изброявам имена, че да не се помнят излишно – има един и същи, еднакъв смисъл да се гласува. И смисълът е никакъв!

Писал съм много пъти преди, може би на повечето предишни избори – то няма как да не ми кипне и да не си кажа, след като 1) ме заливат по телевизията с тъпи и пре-тъпи прозрачни “публицистики”, 2) из сайтовете и блоговете всеки се надпреварва да обяснява кой какъв бил, кой какво щял да направи и накрая след като 3) в кварталния супермаркет ми набутват в торбичката предизборни брошура и визитка, защото “едни наши колеги са в една партия и ни задължават да агитираме” – е тогава няма как да не пиша. Не за кого ще гласувам, а че няма да гласувам.

Индивидуалният глас не решава нищо. Всеки, който поне малко е учил социология или психология се сеща, че нещата се решават с пари и с агитация. В различно съотношение, според това доколко държавата е корумпирана, но винаги с тия двете. Агитацията пък, от своя страна, се прави пак основно с пари. “Ранътъ праи борбътъ. Борбътъ праи паре. А с паре моеш си напраиш и ранъ, и борбъ.” Това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност? Да не говорим, че дори и математически отделният глас не решава нищо. Това с “обръщането на везните” и с “един глас над 50%” – това са приказки за лека нощ за подрастващи бъдещи партийни агитатори. Вярвайте, ако някой политик наистина разчита на вашия личен глас, значи не е от политиците, които печелят избори.

И какво остава – дори и съвсем искрено и чистосърдечно да подкрепите с трепереща от вълнение бюлетина “своя кандидат”, връзката ви не е споделена и него хич не го е еня за вас. Което ще започнете да усещате много скоро след изборите. Разочарованието си е голяма болка, но хората не се учат, защото на следващата предизборна кампания ще започнат да се зареждат с нови и нови надежди. По-голяма надежда – по-голямо разочарование, кръгът се затваря и животът така си върви, учим се да свикваме с всичко това и накрая умираме. Отново – без да трогнем системата.

Омръзна ми да слушам и да чета, че то нямало достатъчно добри кандидати, които да се изберат, но трябвало, трябвало да се направи някакъв избор. Да – и това лайно гадно, и другото гадно, ама трябва да се ядат лайна – какво да се прави. Ами не ги яжте – не е задължително, не се умира от негласуване! Не гласувайте! И след това използвайте целия този ентусиазъм, дето другите го изхабяват и изхвърлят по изборите, за да критикувате, изисквате, настоявате и мрънкате за правилни действия от управляващите! На всяко ниво и за всяко отделно действие! Така се прави промяна, не с избори.

Или идете да гласувате – ще ви мине бързо и ще спите спокойно до следващата кампания. Аз не гласувам в избори, които делегират гласа ми на представител, който чак след това да гласува за истинските решения. Докато в България има общи избори за силно централизирано управление, всяко гласуване е такова и не виждам ценност за демокрацията.

Да не се повтарям: http://yasen.lindeas.com/tag/elections

http://yasen.lindeas.com/dont-vote.html

П.П.: А, забравих – най-много ме разсмиват обясненията, че като не гласувам, съм бил гласувал за еди-кой си. Мо-о-оля? Все едно да кажа на съучениците на детската площадка, че не искам да играя, а те да отговорят, че щом не играя, играя за отбора на Пешо (примерно). Алоу, не гласувам, капиш? Това е гласът ми против все по-голямото отдалечаване на делегираната власт от избирателя. Делегирането по идея трябва да е само за мое удобство, а с времето се е превърнало в инструмент за неучастие на населението в управлението му. Негласуването на общи избори за отдалечена и централизирана власт е вид гласуване за регулярни преки референдуми с решения с по-силна тежест от тези на делегираната власт. И е вид гласуване за местна власт, истинска местна власт – не като съвременната, която или се назначава от по-далечен кмет, или е срасната с държавната власт. Или и двете… Така че като не гласувам, не гласувам.

RIP Dennis Ritchie

Тези дни е починал е Денис Ричи (Dennis Ritchie). Хората, които не знаят кой е сигурно са много повече от тези, които не знаят кой е Стив Джобс. Но това е не защото Денис Ричи не го заслужава, а защото са много повече интересуващите се от джаджи с ябълкови емблеми, отколкото са тези, знаещи какво е в основата както на днешния Mac OS, така и на Unix, а и на GNU, че и на всичко, имащо нещо общо със C. Който знае за какво става дума няма нужда от повече думи, а който не знае нека се образова.

Малко ми е тъжно, че засега освен в два-три новинарски сайта за IT, май само тук прочетох нещо лично – и все не на български. Отиде си човек, направил много повече за света на компютрите от цял отбор медийни IT-величия. Но от друга страна всичко е както си трябва. Медийният шум е за три дни, блогосферният – за още по-малко. Шумът, цитирането из блоговете и медийните траури са празно занимание. Важното е, че имаме всичко, което се е разклонило от C и Unix и хората, които са в час, знаят и оценяват това.

Ето, например в същото време е излязло Ubuntu 11.10. Животът продължава. RIP!

Стив Джобс, 56г.

Починал е Стив Джобс. За някои може би не беше голяма изненада, но съм сигурен, че тези дни ще завалят много публикации – част от тях от хора, истински възхитени от Джобс, но другата от просто силно благодарни за iPad, iPhone и Macbook консуматори. Затова реших да прекъсна за малко пренебрежителното мълчание, с което удостоявам всичко, свързано с Apple и да кажа нещо по-различно. По-старо и в духа на спомените – както би казал самият Стив, трябва да гледаш назад, а не напред, за да свържеш събитията.

За първи път по-подобно съм чел за Стив Джобс в списание “Компютър за вас” преди вече много години. Бях в училище и може би още не беше дошъл 10 ноември. Може и да бъркам, де – той “краят” на комунизма винаги ми се е изплъзвал хронологично в спомените. Всичко и преди, и след тогава си беше едно и също в някакъв смисъл. То пък един преход, биха казали някои, но думата ни е за Стив Джобс сега.

Статията беше за Apple, NeXT и Steve Jobs. Беше от тези текстове, които и кратки да са, те карат да се оглеждаш и ровиш за новини по темата. То тогава имаше съвсем малко източници на новини, особено пък такива специализирани. Но всяко дете с ентусиазъм може да рови данни и между буквите, между редовете, да доизмисля историите, дори само гледайки леко разфокусирано вестникарския текст. Тогава разбрах, че има по света такива неща като Macintosh и NeXT. Разбрах за визията на Стив Джобс за нов, различен и по-динамичен компютърен свят и че “пътят” дотам според него е NeXT. Всичко звучеше като едно голямо, примамливо, неизвестно и опасно, но привличащо обещание. Приключенска книга, която имаше само чернова на заглавието, но нещо в ентусиазма на Джобс ти казва “абе ще стане, точно така ще стане след време”.

Нямаше айфон, нямаше айпад, макбук еър, нямаше MacOS X, нито онлайн магазини, нямаше даже мобилни телефони, нито екрани с пипане… То и уокмените бяха екзотика. Нямаше ги Епъл такива, каквито ги познават днешните хлапета. Но знаех, че има нещо голямо и то е “следващото”, NeXT. Тим Бърнърс-Лий е работел на него и е пускал първите уеб-сървъри на NeXTStep.

Но и това не знаят днешните хлапета и днешните дядовци – те знаят само, че Стив Джобс е велик, защото е дал на света iPhone. Ами… как да ви кажа, мили деца… не е велик затова, хич даже. Ако е велик, то е такъв въпреки iPhone и въпреки цялото развитие на Apple след завръщането му. Когато разбрах, че NeXT изчезва, за да се прелее в новия Apple след завръщането на Стив Джобс в компанията, ми стана тъжно. И сега ми е тъжно, когато се сещам. Защото от една идея за “следващо” човекът, който като млад е ценял най-много свободата да разглобява и сглобява, който е бил хакер в оригиналния смисъл на думата (е, ако сме честни – хакер и в двата смисъла), прави компания, която дава най-удобния полуфабрикат и играчка за затъпяване на народонаселението.

Да, епълските неща са донякъде красиви, явно са удобни и стават за изложба в галерия. Престижни са, лъскави са, говорят че си “в час” и си “куул”. Но не са нещо много повече. Няма го хакерският момент, няма го NeXT. Няма я идеята, че може да си хакер и да не те е срам, че си предал широката приложимост и свободата на използване за сметка на приятна за пипане повърхност, софтуер, който ти казва “не се занимавай с мен, не се интересувай от мен, а само си върши работата” и светещи ябълкови лога от типа “гле, гле – ква е убава и апетитна”. Човекът с визия за всички лека-полека се превърна в човек с визия за себе си, продаващ заглушители на визия на народните маси. Самият Стив Джобс не загуби нищо от ентусиазма и енергията си – затова и днес с удоволствие гледам записи на стари негови интервюта, представяния и речи. Страхотен е, не му го отричам. Това, което казвам е, че е тъжно, че можеше да даде много повече на света, даже се беше засилил да го прави – а накрая пак даде много, направи и каза страхотни неща… но днес вместо постоянна “следваща” визия за бъдещето имаме iPhone.

Ще кажете, че преувеличавам. Може, но за мен тогава NeXT не беше продукт. А iPhone е.

Не казвам нищо лошо за Стив Джобс. Не защото почина, а защото нямам лоши думи. Все съм очаквал, че след поредната лъскава джаджа ще
направи нов обрат и ще се захване с принципни промени в разбирането ни за компютрите, както искаше навремето. Вместо това идваше поредната и поредна джаджа, идваха патентните войни на Apple, идваше несвободен код, DRM, идваха лицензни ограничения на разработчици и потребители и нарочно орязани “за удобство” интерфейси.

Но всичко това са мои си, лични очаквания и разочарования. Стив Джобс направи много, направи колкото можа и умря. Както би казал той – това очаква всички ни, така че не преставайте да се опитвате да правите най-великите си постижения. Сбогом, Стив, и благодаря ти!

Вкъщи

Най-после вкъщи! Снощи, когато малко преди полунощ отворихме вратата, децата защъкаха притихнали навсякъде – Светко повтаряше тихичко “вкъщи-вкъщи-вкъщи”, усмихнат до уши, а Оги грееше наоколо и се оглеждаше, протягаше ръчички към всичко и после сочеше към гърдите си. Да, вкъщи сме, в нашето вкъщи.

Само ние си знаем какво и колко ни костваше това отсъствие – с какво сме се преборили и какво сме надживели. За някои хора това ни пътуване из страната май изглеждаше като безкрайна почивка. Нямам как да обясня, че не беше такова. Два месеца и половина, а ни се сториха цяла вечност. Успяхме някак между другото да отидем на море и на някои други интересни места – за което имам записки и ще разказвам. Ще е приятно да се връщам назад и да си спомням. Така човек угодно пропуска неприятните неща за сметка на останалите приятни.

А вкъщи ни чака ново начало, белязано с доста сметки за плащане, доста текст за писане (дисертацията ме очаква и смятам да не я отлагам), но и доста планове за бъдещето. Не мечти – стига им на тях, нека отморят в сънищата – а планове конкретни и смели. Нямам време за друго. Или имам време, но нямам сили вече.

Идват пак на дневен ред и отдавна запланувани срещи с приятели, но приоритетът е писане на текстове за защитата. Краен срок – краят на годината, разумен краен срок – поне месец преди това.

35

За някои не е много, за други не е и малко. Но важното е как е за мен – а за мен е странно да са минали цели две години от катеренето на Търнов с тичащия навсякъде Светко и Оги, дето беше “още в коремчето”. Тогава 33 ми се виждаха множко. Дано след следващите две всички вкъщи сме по-добре. Лично не си пожелавам нещо по-специално, освен ако здравето не влиза в тази графа. А за цялото ни задружно и малко, но увеличаващо се семейство ще кажа само, че решението е взето, дестинацията е известна и само се чака сгоден попътен вятър и добра заплата. Всъщност последното е приоритет, дори другото да не стане и да се позабави. Сещам се как преди повече от десет години, като студент по време на протестите, разправях на приятелите от и около курса (най-яката компания, тенкю пипъл, тенкю!), че не съм можел да живея другаде, освен в България. Това по повод на една от вечните тогава теми за бъдещето ни в тия бурни времена. Не съм можел, я ме виж ти! Не знам откъде ми е била дошла тая идея – нито е от средата, нито е от нашите, даже напротив – обаче много ми е пречела през годините. Досега. Сега вече знам – тук не е мястото. Добре, че знам езици, пък ми се и отдават – млад съм, ученето е интересно. Скоро ще се приберем вкъщи в София и започва системно следване на цели и задачи. Хубаво е, когато има цел – осмислят се задачите. :)

2117

Върнахме се от море. Снощи, в 11 часа. Три седмици – е, всъщност на самото море 18 дни, но общо ни “нямаше” 21 дни. То не е море това, направо си е начин на живот. Има много интересни неща за разказване, водих си бележки и тия дни ще започна да пускам и тук със задна дата. Връщането пък беше епопея – колата закъса от лошо гориво, “спасяваха” ни, абе обиколихме родината. Добре сме. Само уморени.

Атия. Пътуването.

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.

Социални мрежи – юли 2011

Любителите на Google, здравейте и приятен ден – надолу може да не ви хареса, предупредени сте. Е, то си е всъщност едно дългичко мрънкане, но все някак трябва да си върна ищаха за писане, пък и Гугъл са си за бой така и така.

Както казах тези дни, не споделям ентусиазма на някои за Гугъл Плюс. Преди малко изтрих профила си. Съжалявам и че го регистрирах, защото поканата беше изпратена на друг адрес и сега Гугъл знае за мен още нещо, което хич не му е работа. Направих го от бързане – видях, че приятел ме е поканил и веднага ми хрумна “я да видя какво и как е станало в сравнение с Diaspora и Friendika” и в бързината не видях, че писмото беше до друга поща, не гугълската ми. Все едно. Уж внимавам за такива неща и уж по навик пазя някаква поне обща хигиена на личните данни в Интернет, пък то… Нищо де, все тая.

В същия ден пък, когато бях писал за вродените проблеми на Google+ сървърът на Диаспора, който споменах, след месеци без никакви проблеми, изведнъж се срина. Имал май някакви хардуерни проблеми при доставчика и всичките промени в профилите за ден-два се загубиха. Веднага възстановиха архив, но все пак беше отпреди ден-два или три. Но това се случва и на най-добрите, не е болка за умиране.

Аз, разбира се, оставам откриваем и (донякъде) активен в Diasp.org. Но ето още един пример за разликата между Facebook, Google и подобните им и разпределените мрежи. Особено свободните разпределени, които се поддържат от мрежа отделни ентусиасти и малки компании из целия Интернет. Докато за мен по-важното е защитата на данните ми и свободното им и лесно прехвърляне от една в друга такава мрежа, за армията на Google по-важно е, че последната публикация ще се запази. Защото Google имат много пари и съответно много сървъри. Въпреки ето такива изцепки – Google made my son cry. Или много други подобни – това е само пример.

След като преди време (след много дълго моткане) най-накрая отвориха GTalk сървърите си към мрежата Jabber, сега май единствената причина да си държа сметката в Google е GMail. Но пък и това е глупаво и е повече навик, отколкото необходимост – имам си своя поща, даже така и така си я плащам заедно с хостинга на сайта. Даже и уеб-интерфейса, дето го ползвам по веднъж-дваж на година най-много, пак е по-удобен и по-бърз от гмейлския.

Какво остава? Търсачката? От много време търся с DuckDuckGo през https, сложено е по подразбиране из браузърите ми и тем подобни. Единствено търсенето на изображения е по-удобно с Гугъл, но така и така го правя през DDG, с “!gi”. А и без това кой изобщо е казал, че за ползване на търсачка ми трябва сметка и профил в Гугъл?!?

Ясно ми е защо го правят всичко това. Хем са “обидени”, че Facebook си е позволил да е толкова голям сайт и да е “evil” (разбирай да печели от свои реклами, не да се вътри с гугълските). Хем с тия профили, плюсове, интеграции на всички услуги и не знам си какво още ще си подобрят търсенето. Днес никой не разчита на директории и регистри за търсенето, а пък мрежата е станала прекалено огромна, за да се справят ботовете с постоянното претърсване, че после и с анализирането, преценяването, категоризирането, свързването… Колко по-добре е вместо да се тормозиш така, да си имаш една малка (малка?!?) армия потребители, които уж по свое желание сами да си цъкат на плюсчетата, да бъз-ват, да пускат препратки, да си пишат за тия препратки в чата, да ги обменят в писмата си по пощата… Не сме забравили, че Google четат всичко – макар и машинно, макар и “за съответност на рекламите”, макар и да не дават на трети страни данните. С G+ най-накрая системата е завършена. Дерзайте, живи гугъл-ботчета! Дъ мейтрикс хез ю! Браво на Гугъл, без майтап, това си беше сериозна работа и сериозно лутане вече бая години.

В другите новини – StatusNet 1.0 прекалено дълго се забавя. Има много непреведени низове и изобщо преводът на 1.0 на български ще е много назад, но “не мога да огрея все пак всички”. (В KDE се качваме нагоре – особено сега в Троян без Интернет и с тъща.) А на Identi.ca вече прекалено дълго стои поредната 0.9.х версия, а колко са хората, които ще си изтеглят и инсталират бетата на 1.0, само за да видят развитието. След като в началото нещата се пускаха веднага, сега явно акцентът е върху бизнес-плана на платените инсталации. Лошо няма, но както беше казал чичко Реймъндс, “Release Early, Release Often”.

“Бързи” днес са Friendika. Преди няколко месеца не можеше да се ползва почти за нищо, днес по функционалност отдавна е изпреварило Diaspora. Само да се беше завъртял там някой дизайнер да изшлайфа интерфейса. Друго предимство на Friendika е, че е на PHP и всеки компютърно грамотен и четящ файлове “readme” може да си го качи на свой хостинг. Още една крачка към идеала за такива услуги – разпределена мрежа от профили, всеки от които е мъничко компактно за инсталиране разширение към личния сайт. Мрежа от “моите данни – при мен си”.

Diaspora спечели парите от дарения, но е на Ruby. А кой знае Ruby? Е, глупав въпрос, но е вярно че 1) Ruby е много по-сложен за инсталиране и поддръжка и 2) масово хостингите, особено евтините и безплатните, са с PHP и без Ruby. За това последното хич не ги виня, де ;)

Иначе всичко това със социалните мрежи си е много скучно. Имам моменти, в които се чудя как има хора, които толкова се впечатляват от такива неща. А не се впечатляват от Wikipedia например – тя също е социална мрежа. Абе бури в чаша вода. ;)

Между другото, Novacut успяха да съберат малко над 25000 долара дарения за разпределения редактор на видео. То и това е социална мрежа – за работа по продукт, като Уикипедия. Ще става все по-интересно. Хм, видеото е стара мечта, а и отдавна искам да си взема dSLR с видео. Може да е добро оправдание да оставя Pentax и да мина на Canon.

Социални мрежи и други животни

Цял месец без нищо в блога. Какво правя ли? Ами оцелявам някак – сега съм в Троян, вече две-три седмици при тъщата и в къщата без интернет. Така де, блок на главната – то де да беше къща с двор. По този повод – неизвестен съседе, дето си оставил отворена точка, благодаря ти! Е, то или е рутер на човек, или е някакъв служебен рутер на доставчик, не знам. Признавам си без бой, че преслушвах наоколо за шифрирана с WEP точка, която да кракна, но нямаше. Та затова когато успявам да се свържа, значи съм на кухненската маса, откъдето се достига тая въпросната отворената точка. Неудобно място, нерядко мирише на манджи, а и заради навика на тъщата да се проветрява през кухнята, през единствения прозорец без комарник, често има и мухи. Присещам се за село, за летата с баба, за мириса на сено и за този на дивите ягоди, за другата ми баба и дядо, за магарето им, кокошките и тем подобни и най-вече за мухите в стаите. Тогава бабите ми с два-три замаха с кърпа изгонваха мухите, за да може моя милост детето да поспинка следобед на прохладно и без да ме гъделичкат гадните инсекти. Сега оценявам поредното майсторство на баба ми – аз пробвах да ги гоня тия хубостници тука с кърпа, ама не става. Нищо де – сега ги няма, сигурно заради бурите и пороите тия дни (по-скоро тия нощи).

—-

Работя по статии по темата на дисертацията ми. Ще ми трябват, ако искам да завърша, а и изписването на тия неща ще ми помогне за самия текст. Засега съм до под една крива круша насред нивата, но нещата напредват. Изписването на самия текст никога не ми е било силната страна, имам предвид че повечето работа върша наум. Прехвърлям всякакви идеи, опитвам се да запомня някои, да комбинирам други и при възможност гледам да чета нови неща по темата, пък дори и да не са съвсем научни. Тя и темата е малко странна за по-типичните учени – пиша за социалните мрежи в Интернет, така че хем имам много материал за четене и обмисляне, хем 99% е журналистическа плява на деня. За щастие вече имам достатъчно тренинг да отсявам глупостите още при отваряне на текста.

—-

Иначе точно тия години и особено тази година много интересни неща стават именно в социалните мрежи. Не, нямам предвид жълти новини от сорта на Гугъл Плюс и подобни – интересни идеи се осъществяват, интересни общи посоки се следват. Последното нещо, което ми направи впечатление точно днес, беше Novacut. Мисля, че съм чувал за тях и преди, но сега съвсем сериозно се заемат да направят свободен разпределен редактор на видео. Споделена обработка между два края на света, в реално (или най-близкото до реалното) време. Идеята принципно изобщо не е нова, аз имам една подобна от вече много години (не точно за видео), но не съм и помислял да я направя. Нито имам парите, нито времето. Но явно времето за такива идеи е дошло.

Споменах Google+, та да си кажа – хора, моля ви много, не ме добавяйте в “кръговете” си. Не смятам да се задържам. Ако някой се интересува от мой социален профил, който смятам да задържа и поддържам – ето. Преди около месец получих покана за Google+ (мерси, Емо, а ти ако решиш виж моята покана за Diasp.org), но нещо не съм трогнат. Ама никак. Защото:

1) В сегашния си вид (а няма никакви по-сериозни симптоми това да се промени) Google+ е поредната затворена система. Не конкурира Facebook принципно, а само формално. С други думи – същото като Facebook е, само че на друга компания. Стара песен на нов глас. Е, мерси! Няма възможност за взаимовръзка с други, отворени системи за социални мрежи (Diaspora, Friendika, StatusNet, Appleseed). Нещо повече – даже няма възможност за добавяне на “свързани профили” от тези системи в профила на Гугъл. Има само за неща като LinkedIn, Twitter, Facebook – ами да, съвсем същите като тях са и Google. Вярно, има “data liberation”, през което може да се изнася архив на личните данни. Но това не е същото. Ама съвсем не е същото. И не е достатъчно.

2) Дизайнът на Google+, новият дизайн на целия Гугъл. С тая тънка черна лента горе, с разположението на аватара, даже с шрифтовете и ефектите – прекалено много напомня на дизайна на Diaspora. Гугъл разработват корпоративно, с фирмена тайна и закрито. Diaspora е свободен софтуер, разработван публично от общност в мрежата. Хайде сега от три пъти да познаем кой от кого е крал! Не че е нещо много, но оставя лош вкус в устата. Е пак не, мерси, Google!

2б) А, за малко да забравя – прехвалената концепция на Гугъл Плюс за “кръгове” ми напомня прекалено много за “аспектите” в Diaspora. Вярно, с малко повече шарения и лъскавини – премигвания, завлачвания, не знам си какво. Но самият факт, че са откраднали (или, както се шегуват тук-там из мрежата, “вдъхновили са се”) от свободна и разпределена система, за да направят несвободна и централизирана такава е отвратителен. И лично за мен е достатъчна причина да стоя далече. Препоръчвам и на вас – ако цените мрежите заради възможността за споделяне и откриване на неща, а не само заради първичния кеф да сте част от “snowball effect-а” на силните на деня, влезте в някоя от “шушулките” на Diaspora или инсталациите на Friendika. След време и Google, и Facebook ще трябва да се отворят към обща разпределена мрежа или да умрат. Може времето да е доста, както доказва Twitter с неистовото си оцеляване. Но със сигурност ще има взаимосвързаност, в самото определение за социална мрежа си е. Но това е след време, не сега – сега Google+ е просто поредният “closed silo”.

—-

Иначе съм добре. Или почти. Или как се казваше – “добре съм, но ще се оправя”. Докато все още съм зачислен като докторант, парите са огромен проблем. Колата също има някакви грижи. Минах ГТП, но аз си й знам кусурите. Тук в Троян, скоро след пристигането ни, свалих предно ляво колело, за да започна да сменям маншона на външното каре. Миналата година скъсах и смених десния, сега скъсах левия и понеже вече знам как се прави… Но видях по спирачния диск някакви петна, черти. Не излизат при търкане с ръка, но и не се закачат с нокът. Уплаших се да не са пукнатини. Дискът е стар, отпреди да взема колата, а тогава е била юркана много явно и дисковете са с голям ръб, може би на границата на допуска за дебелина. Още миналата година взех нови дискове – предни вентилирани, за Rover 200RF, но когато с брат ми опитахме да ги сменим се оказа, че новите дискове (уж по каталог точно като за колата) са по-“дълбоки” с около милиметър. И при монтиране опират и блокират в спирачните апарати.

Спасението е или подложки (стоманени фланци) под дисковете, между тях и главината, или изстъргване на спирачните апарати, за да легнат добре на новите дискове. Третият вариант е стържене на самите дискове, но хич не ми допада. Диск, който явно е правен в китайско мазе (навремето им викахме “турски балкони”, но сега нали не са “турски”, а “китайски” ментетата), при това вентилиран диск, не ми е приятно да давам да го престъргват. Кой знае как, колко и от коя страна да се отнеме? Явно ще е с подложки.

Но тук нямам как. А и дисковете са в София, не тук. По-опасното е това напукване. Ако е напукване. Може ABS-ът да е насложил някакви шарки от праха от накладките при силни спирания. Аз не натискам спирачка почти хич, но на ГТП-то ме караха да натискам до ламарината и то доста пъти. Дано е от това. Че напукването е много опасно – не се знае кога и как може да се отчупи парче и или да заседне в апарата и моментално да блокира колелото, или да изхвърчи навън и да пробие колата в някоя посока. И двата варианта са много опасни и опасността расте със скоростта. Казаха ми два трика за проверка дали са пукнатини: 1) Слага се боя за яйца и ако се оцвети “на пукнатини”, значи е влязла навътре и наистина са пукнатини. Ако се отмие и размаже – значи не са. 2) Сваля се дискът, почуква се с гаечния ключ и ако потропва “на кухо”, значи наистина са пукнатини. Ако звъни като камбана – значи не са.

—-

Надявам се да започна отдалечена работа, но май няма изгледи докато съм докторант. Мислех, че миналата година е била тежка финансово, но се оказа детска игра в сравнение с тази. Пари за нищо така и така няма. Вече прекалено често взехме да се учудваме на себе си как изобщо оцеляваме. За Светко пък годината е интересна, защото твърди, че вече не го е страх от морските вълни и чака да го заведем. Кой знае дали изобщо ще можем, де. На нас ни се ходи в Ахтопол, щото не сме ходили от години там, а ни беше готино море навремето. На Светко му се ходи в Шкорпиловци заради една кола със стотинки, децата, с които се беше запознал там и, вероятно, заради един огромен замък от пясък с три крепостни стени, който правихме с него на плажа. Замък от пясък, “Пясък от замъци”… трябва да се видя с Дикс тия месеци. Прослушвах пак едновремешните ни записи с групата и така ми се присвири пак. На моменти пак иска да идва май музата за стихове и текстове, а не съм писал комай откакто спряхме да свирим. Но даже и старите песни са си готини и ще е добре да ги запишем качествено. Вярно, че малко се поразпиляхме – едни във Варна, други в София, трети пък чак на о-в Реюнион… И отново се сещам за онази ми идея за софтуер… Дали пък да не обявя и аз план за такъв проект и да чакам дарения? Макар че е по-добре да измисля начин за някакви пари от проектите, които и сега движа. Хич не са малко – Свободна планета, Ново 20, ElectriClub… общо 10 или 11 някъде са и отнемат много. Крайно време е, а и сиренето хич не е без пари, колкото и да ви лъжат блог-пуристите.

2114

Не разбирам защо разни HR-и ме добавят в LinkedIn? Ако имате работа за мен, предложете ми! Имам нужда, не е като да нямам! Даже много имам нужда. Но защо да добавям като контакт в професионална социална мрежа човек, с когото никога не съм работил? Защото е HR? И какво от това – да ми предложи работа, като е ейчар! За това не е нужно да ми е контакт.