Има хора и разговори, които могат да те откажат от блогване много лесно и за дълго време. Става ти гадно и ядосано. И с мен е така сега. Все си казвам да не се занимавам, като ми се обяснява какво били блоговете и какви били блогърите. Почти винаги идва от хора, дето и хал хабер си нямат. Нито от блогове, нито от факта, че личното им мнение по въпроса не ме интересува. Сега трябва да ми минава…
1644
Мобилно блогване, може би едва второто ми засега. :) Говорих в БАН и за трите части на докторантския ми минимум и темите са повече от приятни и интересни. 1) есе по приложни онтологии, 2) обзор на литературата по приложна етика (изследователска етика най-вече) и 3) мултимедийна презентация по съвременни формални логики. И трите извън моята област (епистемология), така че ще ходя из съседни секции.
Споделяне или разговор с огледалото?
Има няколко приятеля, дето мине се, не мине време и ме заяждат, че съм бил я “тежка гемия”, я съм се оплаквал много, а пък то толкова много други хора имали деца и си ги гледали и ходели на работа и тем подобни. Нямам нищо против, но честно, избива ми някакъв вентил, когато за пореден път ме питат как съм, какво правя и след това се започва с атаката “ама ти какво се оплакваш”, “ти си мързелив, работи се каквото има, а не се подбира като тебе”, “те и (еди-кои си) имат бебе, ама ги виждам, а вас не мога да ви видя цяла вечност”… Хубаво де, питате ме как съм, какво става вкъщи и какво е отношението ми към офисната работа и/или тъпите шефове ли или искате да си излеете тия простотии?
Отдавна не пиша за такива неща тук, но какво пък.
Значи за мен, когато ми кажат “как си”, това е доброжелателна подкана за започване на разговор със споделяне на “нещата от живота”. Споделяне и от двете страни и изслушване. И то изслушване без заяждане, мрънкане и “аз нали ти казах”. Няма такава опера — ако някой иска да ми казва как според него трябва да се живее, какво, как и къде трябва да се работи и как трябва да се гледат деца… ами да ми каже отначало, че да знам да не подхващам тоя разговор с него. Защото ми е тъпо и обидно, егати. Смахнатото е, че такова отношение на “слушай сега аз да ти кажа къде бъркаш” най-често го изиграват стари приятели. Дето би трябвало да ме знаят прекрасно, че хич не съм по тази част.
Едно важно уточнение — аз може да съм по-категоричен в изказа си тук, но това е най-вече заради съкращаването и опростяването на този изказ. Когато съм писал за политика или за свободен софтуер, например, само съм излагал идеи и разбирания и никого не съм хващал в разговор, за да му натяквам кое е правилно и кое — не. Даже напротив — точно в такива разговори отстъпвам и оставям да се развие другата позиция. Не за друго, ами аз моята си я имам достатъчно развита, нека чуя обосновката на насрещната.
Но не — и наживо съм имал реплики ребром “ама ти си фанатик с тоя свободен софтуер” или пък “е какво се оплакваш, сестра ми има (еди-колко си) бебета, нищо особено не е”. Или пък “я кажи колко правиш на месец, като сам си си шеф, че да ти кажа аз колко правя на работа”. Скорошни реплики бяха “той Ясен не иска да работи, затова си стои вкъщи”, “ти пари за обективи не изкарваш, за какво Субару ми говориш”, “как така другите с бебета ги виждаме редовно, а точно вас не можем”, “хората ходят с бебета на работа и ги мъкнат по ясли, а вие сте ми все заети”…
Малко ми пука как другите си гледат децата и дали ги мъкнат на работа. Малко ми пука и дали другите работят в офиси и дали това им харесва или не. Да живеят. Е, пука ми, че не изкарвам достатъчно пари напоследък и че нямаме време вкъщи да излизаме по-често (или изобщо). Но това не значи, че трябва да се удря в челото, да ида в първия офис и после да кажа “ей, прави бяхте, мерси че ми отваряхте очите и ми досаждахте толкова често, трябваше цял живот да бъхтя в офиса и да метна бебето на ясла, ей ама какви сте гении”. А значи, че който наистина се интересува “как съм”, трябва да е готов да слуша какво споделям. А не да се проектира върху мен и да ме залива със своите разбирания, успехи и неуспехи и да ме мери със своите критерии. Ай сиктир!
1640
Вчера закъснях из центъра, но поне този път успях да говоря с някои хора за съвместни проекти. Засега само стискам палци и мятам сол през рамо, още повече, че всичко е на ниво устни уговорки и идеи за проекти. И все пак на мен поне ми е абсолютно наложително да задвижа нещо. Иначе трябва да храня семейство само със стипендията. Очертават се три линии – фотография, уеб-разработка и публициситка.
Разхвърляно 11
Последното “разхвърляно” е отпреди рождения ми ден. Създавам май фалшиво впечатление за подреденост. Истинската причина да не съм написал досега това е, че ми е толкова разхвърляно, че чак не успявах да напиша. Или пък да се сетя писах ли вече, не писах ли…
Докторантурата
Ученето в БАН е едно от нещата, които май ще могат да ми дадат опора. Във всякакъв смисъл — дори и това, че ще получавам стипендия ще ми помага да избягам по-лесно от идиотията на офисното ИТ. Казвам “ще”, защото още не съм я получил. Вкъщи сме “на мускули” в очакване на забавената януарска стипендия. И преди, когато ходих на конкурса в СУ, бях казвал, че стипендията е един от стимулите. Който ви каже, че не го интересуват изобщо парите и въпреки това иска редовна докторантура, нещо ви ментосва. Ако наистина не му трябва стипендия — има толкова много свободни докторантури, да ходи и да си плаща и готово…
Има и друг ентусиазъм във всичко това — възможността на спокойствие да се занимавам с философия, при това с такава философия, каквато аз преценя и избера. Има и официална препоръка да се ориентираме към съвремието и към теми, засягани в публикации през този век, 21-ви. Идеално за мен, защото тематичната ми област събира съвсем скорошни неща. Не, не превъзнасям изобщо институционалното философстване. Май по-добре се чувствам в уеб, отколкото в институцията. Но и не отричам тази вид организирано философстване — пак казвам, участието в такава общност дава ресурса човек спокойно да се занимава с това, което го вълнува.
Има и тревоги около всичко това, разбира се. Само първата година май ми се падат към четири изпита от минимума. Чета конспекта на първия изпит и виждам, че самият е в три части. Едва ще съм приключил с минимума и ще трябва вече да предавам глави от дисертацията. И междувременно в тези три години трябва да имам време и за семинари, конференции и доклади. Както казва Гери, така е и затова има ЗЗД (Закон за защита на докторанчаата). С други думи — времето никога не стига. А моят проблем с това е, че ако не си разпределя много добре нещата, може наистина да не ми стига. Защото трябва хем да пиша, хем Краси да пише нейната дисертация, хем да гледаме Светко… и хем да изкарвам някакви парички “над” стипендията. Която вярно си е пари, но тия пари са нищо за тричленно семейство.
Бебо
Много му се радвам, но напоследък все по-често оставам без нерви край него. И това при условие, че отскоро Краси изцяло се занимава с гледането му, аз нарочно съм се “изнесъл” в “офис” в кухнята и дори рядко излизам с тях на разходки. Тоест трябва, един вид, да ми е много ларж. Да, ама не. Все по-уморен съм с всеки изминал ден. Почти не мога да чета философия, защото всяко бебешко изкрещяване или изплакване ми рестартира мозъка и постоянно кръжа над първите страници. Не мога и да обработвам снимки — по същата причина и заради постоянното припомняне “абе аз трябва да ровя за статии по темата” и съответното постоянно връщане към философията. Че не снимам — то си е ясно вече. Тия дни се видях с приятели от компанията ми от университета и специално изрових едни снимки, дето правих на Шази, Яна и Павката. Преди година и половина. Едва сега ги обработих и изпратих. Смъмриха ме (отново) за това, че уж съм много запален фотограф, а пък бавя снимките с години. На това съм свикнал, но си видях броя снимки преди и сега. Архивът ми е по месеци. Преди беше нормално да снимам по няколкостотин кадъра, особено ако сме излезли на стрийт. А пък аз “пестя” всяко щракване на затвора, тоест хич не снимам постоянно. А днес… я имам няколко десетки снимки на месец, я не. От този месец, например, са под десет… А така ми се иска да фотопиша като Evgord, например. Да се вдигна нанякъде с жената и детето, да пришпоря Субару-то към планините и да снимам, да снимам, да снимам… Е, първо трябва да си взема Субару. После — защо не, добра идея.
Ако можех, щях да си прекарвам цялото време с Краси и Светлин. В смисъл — с цялото внимание. Най-трудното работене е отглеждането на дете. Светлин ми показва и разказва толкова много повече за философията на познанието, колкото изобщо няма да мога да прочета в книги за тия три години учене на епистемоголия. Най-добрите и страхотни снимки са тези, които правя наум на сина си. Наум, защото напоследък все нямам ищах да вадя апарата постоянно (и това е заради другите ми тревоги, не заради бебето). Най-добрият уеб-експириънс е този с него в скута, когато ме кара да гледаме на компютъра “Нула̀, нула̀!” (снимки на Луната) или “Кууа̀, кууа̀!” (снимки на коли).
Време
Времето винаги ми е малко. Не зная дали е защото точно стигна до половината на това, с което се занимавам и малкият се затичва с боен вик в коридора “Тит-та̀, тит-та̀!” (тати). Или е защото се захващам с много неща, които са 1) наистина много на брой и 2) все без пари в тях.
Ето сега сигурно повече от час и половина пиша това, на няколко пъти “рестартиран” от Светли. И макар днес да съм се занимавал с много неща — с работа по “Свободна планета“, “Ново 20” и писане кода на Plasr (в момента там има инсталация на Laconica, пиша кода другаде), никой от работещите ми приятели от университета няма да нарече всичкото това “работа”. Даже доста хора ми го “намекнаха” наскоро и ми стана доста кофти. Да, мой проблем е да превърна в мое работене точно това, което ми е пирятно и с което искам да се занимавам. Но всичко е толкова времеемко. И все пак… Единственият начин да успея да задвижа моето си работене е да не се занимавам с друг вид такова. Мисля, че стипендията доста ще ми помогне за това. Ако работех както преди някъде в офис или пък фрилансърствах постоянно за насъщния, нямаше да имам начин.
Но сега нещата се нареждат. Вярно — много бавно. Но какво пък, може и всичко да е от дъждовното време и грипа, дето ме мори. Идва пролет, идват светлинки в дефокуса и красиво боке. Не че не харесвам зимата, но я харесвам през есента. Сега чакам пролет. Защото най-добрият сезон е “следващият”. :)
1634
— Аз не съм видял досега човек, който да не ми е харесал.
— Да, и аз така — отвърнал другият канибал.
1632
Току-що разбирам от блога на Димка Гочева, че Юнуз е защитил дипломната работа. Димка е публикувала пълния текст на рецензията си, а комисията е поставила отличен. Темата за качеството на висшето образование занимава Юнуз от доста време. Радвам се, че текстът е готов и четен и обговорен от колегите в СУ. Поздрави!
1631
Още няколко минути е втори февруари и намирам най-накрая време да честитя празника на всички мъжки момчета. Петльовден е български народен празник на момчешката инициация в мъжкото и храбростта. Празнува се спасението на момчетата от десетния кръвен данък, вземан от султана по турско време. Ритуалът е описан и се знае. Петелът символизира храбростта. Жертвата на кръвта му – спасението на момчето.
1630
Понякога ми е трудно да обясня на приятели умората, стреса и отчаянието в малки дози, но постоянно. Не мога да обясня и на приятели с малки деца. Но има едно британско филмче, комедия на BBC. Повтарят го сега по GTV – “Blessed“. Превеждат го “Благословия или наказание”. Ние не сме чак така истерични като героите, но филмчето е добро обяснение.
1628
След днешното кратко стрийтване в мразовита и дъждовна София се прибрах със свежата идея да си оправя DNS-проблемите вкъщи. Пусвах незаслужено доставчика (powernet.bg, те и иначе не са цвете, де). Постоянно връзката страхотно бавна и периодично не се resolve-ват домейни. Оказа се проблем с DNS-ите. Сега първи DNS ми е локалният BIND, той пък гледа непознатите имена в OpenDns. Лети, лети! Класика.