Сподели с групата

Дълго не се беше появявала наоколо из блоговете верижна тема – е този път не ме пропусна. След като много хора приеха присърце споделянето “пет неща, които не знаете за мен” и след като на няколко пъти вихрушката ме отминаваше, накрая ме предизвикаха от две места, почти едновременно – george и luchko.

Какво следва? Неуверено изправяне, тихичко прочистване на гърлото и с тих глас: “…здравейте, казвам се Ясен и има поне пет неща, които не знаете за мен…” “Здравееей, Ясееен!”

1. Преди да се изкуша от философията рисувах. След като разбрах, че за академията и дума не може да става и понеже 1) харесвах най-вече графика, а и най ми се удаваше и 2) цялото ми семейство е инженерно се стигна до компромис – архитект. За кратко бях вманиачен на тема капители. Но като се стигна до принудителното им рисуване, бързо се отказах. Няма да го пиша отделно, понеже някои го знаят, но аз всъщност не съм инженер, програмист или нещо подобно. Нямам техническо, а хуманитарно образование. /me е философ. Та с рисуването се разминах, но сега пък снимам. Приемам фотографията за някакъв изчистен технически вид живопис.

2. Свирил съм на сцена. Два пъти. Йес! Първия път ни слушаха много приятели, че даже и Краси имаше рожден ден, изобщо беше голям купон, но свиренето беше отчайващо. Бяхме последна група и предишните си прибраха барабаните, пък ги бяхме уговаряли. Отнякъде Гери домъкна за Сашо соло-барабанче и изкарахме на соло и фус (бяха го забравили да си го приберат). На хората им хареса, но ние не бяхме очаровани, особено едни други от нас. Втория път имахме много малко наша публика – просто закъсняха и ни изпуснаха. Но пък всичко останало беше мания! На една от песните като ме оставят за соло, аз почвам в някакви линии да раздробявам мелодията и така съм се отнесъл, че с притворени очи чак в последния момент виждам, че нещо пуши. Ама пуши, та се къса – около мен всичко в дим. Другите поеха след уплаха ми, а аз веднага се усетих, че е сценичен пушек – пичът на пулта толкова се изкефил на песента и солото, че изтичал да пусне дим-машина и да си поиграе с цветните светлини… И публиката се беше изкефила.

О, не два – три пъти бяха! Най-първият път беше един “кастинк” (да, с “К” накрая, така пише в разписката за парите за участие…). Имаше много групи, но се знаеше, че трябва да спечели групата на сина на организаторката. Малко след това тази група стана за кратко локално известна, даже по телевизията го даваха въпросния син. Нищо. Ние си бяхме доволни, въпреки че парите от таксите явно отидоха за издаване на студиен сингъл на синчето. Като свирехме второто парче, едноименното ни, отзад предишната група, която беше останала да ни слуша нарочно, видях че тактуват и мятат коси. След това ни изчакаха навън на спирката, за да ни стиснат ръцете. Готини момчета.

3. Като малък имах коте, на село. Дойде в двора треперещо, сигурно нямаше и месец, а пък беше с лишеи по целите уши и по главата. Много красиво, рижо тигрово, с малко беличко тук-там отпред. Убедих майка ми да го приютим и тогава за първи (май и за единствен) път къпах котка. Беше много топъл летен ден и въпреки това горкото трепереше като пневматичен чук, че и ме изподра в паниката си. Излязоха ми веднага пъпки в раничките и цял ден се търках със сапуни и води, докато се махнаха и заздравяха. Котето го излекувахме с налагане на ушите с утайка от кафе – хем го изстудяваше и облекчаваше сърбежа му, хем нещо има в кафето, което лекува тия неща. Така бях чел, а тогава четях всякакви книги по биология.

4. Интересът ми към компютрите и информационните технологии се влияе и поддържа основно и предимно от идеята за свободен софтуер. Ако няма GNU/Linux или някакъв свободен софтуер изобщо, интересът ми клони към нула. Някакви си програми – че то това не е за хуманитаристи. Като малък брат ми дълго ми е обяснявал разни неща за асемблер и устройство на микрочиповете. Това беше времето на “Правец-82”, но ако не бях направил връзката с философията – през свободния софтуер и идеите за споделяне и удържане на общото… просто нямаше да се занимавам с компютри. Поне не толкова много сигурно.

5. За петото се затрудних. Един вариант вече изтрих. Нека да е, че много се увличах навремето по кораби. Всякакви, най-вече ветроходи, най-вече клипери. За кратко съм ходил и на кръжок по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Навремето беше най-нормално да се ходи на кръжоци, бил съм и на авиомоделизъм също, и на жп-моделизъм. Явно съм харесвал моделизма изобщо. :) Но корабите са нещо специално, дори повлиян от разни книги на родни и чужди самотни мореплаватели имах идея да си построя своя си малка едномачтова яхта и да обикалям моретата, а защо не и света. Вече не съм така настроен за самотното мореплаване, доста време си е това и все далече от семейството. Особено ако си е далечно плаване – разни регати, околосветски и други подобни. Но пък не е задължително да е самотно, а и Черно море хич не е малко за плаване. Ще издам още една тайна, нещо като бонус – тази идея не е избледняла, ама хич даже. Някой ден, някой ден.

Нека след мен споделят Юнуз, Калоян, Видински, Ростислав, Иван, Емил и Йовко. Вие сте! :)

Лошо време

Лошо е времето, а някои казват, че било много хубаво, страхотно чак. Не е правилно, не е “добро” в средата на зимата да пече по цял ден слънце. Това са месеците, когато хората си изваждат от рафтовете зимнте дрехи, намъкват тежките зимни обувки и ядат зимнина. Които имат от майки и баби ядат пратеното от тях, които нямат – поръчват в заведенията яденета с кисело зеле, солени мезета, сушени меса и всички ги накисват в ракия. Пак типично за зимата пиене. И на фона на всичко това “зимно” какво имаме – имаме лято посред зимата. И това ми било “хубаво”… брр.

Дори и да оставим настрана чисто човешките навици, каквито са сезонните традиции в облеклото и храната, пак не е редно. Мечките не спят зимния си сън и се будят объркани от зимния пек. Не можем да кажем, че е “нормално” да има такива топли дни, след като животните съвсем си нарушават ритуалите. Може ние “културно” да имаме къса памет и бързо да се приспособяваме, но целият останал свят мери времето и промените в еволюционни мащаби.

Но ако някой каже, че и това не е важно, защото това са само “някакви си животни” и “то ги има по много, ето зоопарка, ето сплесканото в аквариум тигърче в централен магазин”, пак няма да е прав. Не само че животните, както и всяко живо нещо в света е важно и определящо, ами и ние буквално пряко зависим от природата. Нашето оцеляване и без това е проблемно върху пренаселената планета. Нарушенията в климата не ни поставят на ръба, както го правят пренаселването и войните. Те направо ни изритват отвъд него.

Казали, че в следствие на необичайно топлите дни напоследък пшеницата се е събудила. Ако нямате представа какво е това – то значи, че житените зърна са започнали лека-полека да покълват в откритите складове. Изобщо някакъв контрол на температурата и влажността може да се осъществява само в силозите – в откритите складове и хранилища просто няма как. Житото (и другите зърнени култури) се натрупва и се покрива, за да не се разпилява от вятъра. Но няма климатици вътре. Не е имало никога и нужда да се проектират такива – през зимата е студено и вали сняг. Защо да слагаш хладилник, като така и така всяка зима е студено? А масово зърното се съхранява така. Освен ако не е в някакъв дълговременен запас – тогава е в силози. Ако е предвидено за засяване след няколко месеца, не се складира надълбоко.

И тези зрънца, след като били огрявани седмици вече наред от жаркото зимно слънце и след като “поели” няколко пъти дъжд вместо обичайния сняг, тръгнали да покълват. Не съвсем – само колкото да пренасочат енергията си към кълна. След това ще дойде все пак зимата, ще стане поне за кратко студено и това зърно ще измръзне. Защото вече не е “капсулирано”, а се е отворило и подготвило за растеж. После ще дойдат пролетните дъждове и всичкото ще тръгне да загнива. Страхотна перспектива, нали? И страхотно време…

Някакви други пък казаха, че това затопляне сега не било в резултат от климатичните промени, щото те, видите ли, ставали много, много бавно. Причината не била затоплянето на климата, а някакво локално нахлуване на топли и сухи въздушни маси в Европа. Някой трябва да обясни на големите умове из разните научни центрове, че в релационното отношение, “причина-следствие”, винаги по-общото е причината и следствието е винаги конкретното наблюдавано. Затова няма такова нещо като “локална причина” – локално е проявлението, следствието, резултатът. Причината винаги е глобална и обхваща всички нейни възможни следствия. Това, че учените не виждат връзката не значи че затоплянето се дължи на “локално нахлуване на топъл въздух”. Тоест не, на него си се дължи сигурно – но това нахлуване пък си се дължи на затоплянето на климата.

Дано успеем някак да “задържим” нещата и тези климатични бури не стават по-чести. Но, както е и в много други неща, това не зависи по никакъв начин категорично от нас поотделно…

Филмовото усещане

През седмицата ходих на работа не с пълната фото-чанта, а със старата ми черна раничка, в нея пъхнал филмовия фотоапарат и разни дребни неща, които преди нямах как да нося със себе си. Бележник, книга, папка с документи и листа. През почивните новогодишни дни за пореден път бях извадил “лентака” и си бях поиграл пак да го позачистя от прах. Все се канех да се върна към усещането да нямаш никаква представа дали кадърът се е получил и да се опираш изцяло на вярата си. Да, цифровата фотография е страхотно нещо, в определен смисъл дава повече свобода, но в друг и ограничава. Задавайки ни рамките, които иначе трябва сами да си представяме. Става дума за онзи екран на гърба на огледалката, който на всеки кадър изчислява хистограмата и показва бленда, скорост, чувствителност. Опитвал съм да снимам с изключен екран, но като знаеш, че можеш да си видиш снимката, винаги остава изкушението просто да го включиш отново. С оправданието “замалко, само за тази снимка”. И така всеки път. :)

А преди носех винаги със себе си листче, на което записвах поредният кадър с какви настройки е направен и дали има нещо технически особено в него. Липсваше ми, че в сканираните след това негативи няма никакви exif-данни и се опитвах да си записвам стойностите на бленда и скорост сам. Вярно – много бързо омръзва и след десетия филм вече отбелязваш само избрани кадри, но все пак си е ценно по някакъв начин. Не съм отделял време след това да си “разучавам” начина на снимане – по-скоро идеята е да я има информацията, ако реша да я потърся.

През седмицата само дето носех раницата, иначе нито веднъж не я свалих да снимам нещо. Отново същият проблем като преди – сутринта тъмно, вечерта тъмно. Но това не е важно, особено когато имаш само 36 кадъра в “картата”. Вчера снимах веднъж и беше много странно, това ме накара да разкажа всъщност. Че апаратът е по-лек си знам, но долепен до окото вече се усеща като по-лек. Иначе като че ли само знаеш някакви характеристики, а при вдигането към очите вече “усещаш” сухите факти някак по-лично. Глупаво сравнение, но – и автоматът в казармата тежеше повече по време на стрелби, някак ставаше по-“важен” и се забелязваше и тежестта му.

После сбърках копчетата и гледах глупаво за около секунда. После се разсмях на себе си. Апарата можех да държа с две ръце за тялото – нещо, което бях позабравил. По-малките Pentax-и няма как да се държат така – трябва лявата ръка да обхване и част от обектива. Дори и човек да е с малки ръце, пак е така, защото обективът е по-тежък, пък и то всичко му е по-тежичко. Докато на филмовия EOS няма какво да му държиш обектива – някак по-стабилно е да се държи тялото.

Затворът изхлопа някак по-сурово, по-“дървено”. Не механично грубо, а самият звук е някак леко по-кънтящ и в същото време по-мек. Мога да кажа, че цифровият “щраква”, а този “хлопва”. Разликата е най-вече във звука. То си зависи от модела, разбира се – има апарати, които “примляскват” или “цъкат”. Повече ме стресна, че от удара на огледалото апаратът се разлюля. А точно този модел не е такъв, че да разклаща чак. Пак се разсмях – по навик точно при снимане съм отпуснал ръцете, за да не разтреперя снимката. Когато апаратът е по-тежичък, такова отпуснато придържане върши работа – той сам си “ляга на мястото” и не мърда. Но когато е лек, трябва все пак да се държи. Е, не с всички сили чак, но здраво. Ама кой да ги мисли тия неща – то аз не само дето объках копчетата в началото, ами и след това обърнах гърба към лицето и зачаках да се появи снимката с хистограмата. Наистина, за кратко си чаках снимката – то в такъв момент човек си мисли за снимката най-вече и изобщо не забелязва секунда-две, че няма къде и как да я види.

Просто различно усещане. Не зная доколко е различна фотография – някои казват, че всичко е едно и също, това са само инструменти и във фотографията всичко е до усет и виждане на светлината. Да, така изчистено е в един идеален свят. Но тук и сега инструментът е част от голямата картинка. Най-малкото носи различно усещане и така повлиява на целия този букет от настроения и впечатления, който опитваме да хванем в снимки.

Работата като предизвикателство

Сигурно има много неща, които трябва да се имат предвид при избора на работа. Дори и да съм разбрал вече някои от тях, пак не мога да ги опиша всичките с думи – много от тях се усещат лично и им казваме “настроения”, “усет” и т.н. А и не е нужно да се изброяват и описват – всеки сам решава кой път е най-добър за него и всяко буквално и постъпково упътване не помага, а винаги пречи. Защото чертае не друго, а всеки път “моя”, извървяния до момента път.

И все пак смятам, че едно от най-важните неща е там, където отива човек, да има професионална неизвестност и към нея да се пристъпя с вълнение. Дали ще е с ентусиазма на завладяването или с по-първичния адреналин на страха няма голямо значение – важното е да е интересно, да е задържащо вниманието.

Искам да кажа, че е много важно човек да не усеща работата като под нивото си. Ако ползвам бърза заемка от принципа на Питър, важно е да се вижда границата на некомпетентност. Защото това значи, че тя е по-високо, че не е достигната още. Когато се достигне границата на некомпетентност, човек просто вече е некомпетентен и така и така не може да я забележи подобаващо.

Не казвам работата да е трудна, мъчителна и да е непосилна жертва всеки път. Не, просто не трябва да е за същия човек, но отпреди четири-пет години, примерно. За такава работа има други хора, за които тя ще е предизвикателство и тръпка, ще им дава от неизвестността си.

Всичко това разбира се има съвсем други, изкривени измерения, когато става дума за държавна работа. Особено в ИТ-областта, за нея знам – макар да не ми е трудно да повярвам, че така е и в другите. Държавата изкривява много неща и ИТ определено е едно от тях. Но, както много пъти съм казвал – за държавата не трябва да се работи, така че този проблем отпада. :)

Хубав ден

Днес беше готин ден. Видях се с Ийори, поговорих в джабер с доста хора за празниците, за почивката. Не стана дума май за “европейското” в тази нова година, но то комай е само в пудрата на телевизиите. Ийори не бях виждал от доста време вече и по случай скорошното му остаряване и факта, че е напуснал работа и е на върха на професионалното щастие пихме по кафе. Не можех да се отдалечавам много на обедна почивка и докато си мислехме накъде да поемем, почти едновременно казахме “при Стоян, разбира се!”. Но за наше съжаление “Магелан” беше затворен. Жалко — и Стоянски не сме виждали от бая време.

Поговорихме за туй-онуй. За работа и за лични неща. Да ви кажа за работата. Той вече е подписал новия си договор и е радостен, че ще работи с приятели и ще има поле за развитие. Завидях благородно. Моята оставка пък от сутринта влезе в деловодството, прошнурована и пронумерована. Този факт си беше първият и най-голям ми повод за добро настроение днес. Към края на работния ден дори умората в очите ми беше съвсем лека, не като друг път. Интересно, дали ако (тъй де, “когато”) работя нещо интересно и завладяващо в среда, която стимулира и амбицира ще е така? И няма да е като предните дни доскоро — като стане три следобяд само да гледаш часовника горе вдясно и да се чудиш дали ако опреш глава на бюрото пред клавиатурата ще можеш да си отспиш малко. Та белким намалее тежестта зад очите.

Говорихме с Жоро за обективи и фотография и гледах негови снимки с филмовото тяло. Точно за днес бях оставил чантата с *istDL и взех стария ми филмов Canon. Лентата вътре “отлежава” доста време, май почти откакто взех цифровия, някъде в началото на лятото. И заради това ми беше ентусиастично днес — от толкова време само гледам филмовото тяло, само го почиствам и пак го прибирам. Не снимам много с цифровия, пак си “пазя” кадрите дори и без да искам. Но друго си е снимането на лента… да знаеш, че нищо не се знае и да нямаш хистограма да видиш веднага разпределението й. Да “затваряш” кадъра в тъмната кутия зад обектива и да я чакаш да “узрее” заедно с последния кадър. И накрая да се прибере всичко пак в малката ролка — нетрайно и ранимо, разрушимо от най-малката светлина. Преходно. И да знаеш, че всяко проявяване ще е някакъв вид компромис, винаги ще е само един възможен “поглед” на химикалите към филма. Необратимо приближение, което издърпва кадрите от крехкия им екзистенциален баланс в ролката. Хубаво си е. Жалко, че пак като си тръгнах след работа беше много тъмно. Направо да чака човек пролетта…

Намислих и едни нови неща около “Свободната планета” и блоговете в нея. През празниците много-много не четях в мрежата и се изненадах, че доста хора са писали. Някои дори са прекалявали. Дотам, че други са намерили начин да ги игнорират. Реших, че трябва да се зарадвам, задето все успявам да опазя доброто настроение и положителната си нагласа към уеб-дневниците. Може би съм много критичен към нещата, които чета. Може би когато човек следи някои сайтове, започва да се чувства по-уютно в тях и не иска да открива всеки ден нови и нови. В които в началото да не му е така уютно.

В този смисъл — добра работа върши bgit на Валери Дачев, но настръхвам всеки път, когато реша да го отворя. Толкова много съдържание… Не само че браузърът ми се бави и ако връзката е по-бавна е малък кошмар — не са само технически странностите. Просто съдържанието е наистина много и много често е определено неинтересно. Трябва да внасям ред, да си “изграждам” профил начисто и без основа. Това не може да се компенсира от няколкото планети, защото те или дават малко избор, или имат технически неуредици. (Например “Блогосфера” по неясни причини избутваше най-отгоре статията ми “Бисерите на началството“, дори и след като нарочно изчаках да излезе от RSS-а ми тя пак в тази планета “изскочи” отгоре… Досадно.) Имам някакви планове за леко развитие на идеята на планетния агрегатор, като все пак не се стига до сложни схеми на социални мрежи, форуми, групи и тем подобни. Ще видим, да има време. :)

Изобщо — хубав ден! Ще чакам да ми одобрят оставката и после ще опитам да си взема малка почивка. Поне няколко дни. Все хубави ще са, а и няма как иначе, щом няма да съм на тази работа. :)

Пожелавам на всички такива хубави дни през 2007-ма година! Може да не приличат точно на моите, важно е да са хубави по хубавия за всеки различен човек начин. Да откриват възможности, да отърсват от лутането и да носят радост и щастие от най-простите, но ценни неща. И да идват винаги със здраве, да — най-вече много, много здраве! Както казват хората — здраве и щастие да има, другите неща, материалните, се купуват. Все някак. :)

Последните дни на ’06-та

Изнизват се последните дни на 2006г. Днес беше последният официално работен. То не е съвсем “последен” работен за всички, ясно е, че много хора ще работят и през уикенда, че и навръх новата година. Днес ни пуснаха малко по-рано, както явно и от много други места – центърът беше пълен с пешеходци, а часът си беше ранен, някъде към четири и нещо май.

На жълтите павета пред двореца (или пред мавзолея, въпрос на гледна точка) пак готвят нещо. Явно за концерта на открито в новогодишната нощ. Веднъж само замалко да отида на такъв концерт. Не помня коя година точно беше, но се бяхме запътили към купона у Емо, той няколко поредни нови години така ни събираше. С Ванката и Павката помня че се видяхме и беше кучешки студ – усещаш как косата ти замръзва направо. Аз бях решил да минем през тоя концерт, но не бях преценил, че с дънки, поло и дънково яке просто не е за това време. Добре, че ме замъкнаха в едно кръчме/закусвалня/сладкарница някъде на Раковска до градинката на Кристал, та да се стопля и да ми “мине мерака” за тоя концерт. После Андрей известно време май работи на това място или наблизо, а пък аз оттогава вече винаги гледам празничния концерт по телевизията. И не го гледам целия, че почва да ме втриса :)

По пътя до трамвая, докато забелязвах как наоколо става все по-тъмно, се разминах с двама или трима, също нарамили фотоапарати. Озъртащи се наоколо за кадри, може би и те като мен очаровани в стил “я, след работа и все още светличко”.

Преди няколко дни, май на предното празнично ранно “пускане” снимах едни украсени фенери при градинката край джамията. Днес не можах – когато стигнах до там, вече си беше сумрак.

  

Разхвърляно 01

Средствата на израза

Понякога ми липсва нещо в стила на писане. Не говоря за темите — всеки бложи за различни неща. Имам предвид хм… “изразните средства”. Понякога съм в настроение за “кратки”-те на Пейо, или пък искам да пускам само снимки, в moblog-стил като Еленко. Някога ми се ще да си закрия коментарите като Каладан, друг път се радвам на всеки следващ коментар. Понякога ми се ще и да пиша за малко по-популярни теми, но тази мания минава лесно. Знам, че мога — важното е да преценя кога и кое си заслужава описването. Виж, начинът на писане е друго нещо.

Некачествени блог-хостинги

Мине се не мине и ми кипва от манията по evil хостинги — я blogspot, я livejournal, понякога и базираните на WP са досадни, ама пак са по-добри. Blogspot и LiveJournal ги тресе манията да са “сам сами на света” — същата мания, с която Windows на вълни заразява света. Вярно, LJ е със свободен изходен код. Но като услуга ме карат да изтръпвам и двете. Особено Blogspot/Blogger — всеки път те карат да се чувстваш все едно си на прага на божествено откровение. Поредното доказателство, че колкото и да си зле, нищо не може да те оправи — дори и Google да те купи.

Нищо против текстовете на потребителите — има ценни блогове навсякъде.

Планети и лицензи

Може да не е истински легален проблем агрегирането на съдържание без освободени права за копиране. Може. Но за мен по-важно е не наличието на планети — всеки може да си събере адреси и да си чете статиите в свой си агрегатор. Има цял куп настолни и уеб-базирани. Ако изобщо ще си говорим за авторски права, важното в Интернет е те да не копират схемата от издателския бизнес и конвенционалните медии. Това значи свободни лицензи и отказ от издателски (“авторски”) права в Интернет. (Наскоро Abator въведе в планетата Friends-bg картинки с лицензите както е в “Свободна планета“.)

Не разбирам как някои иначе схватливи хора не разбират нещо толкова просто. Успях да убедя научния си ръководител и комисията в това, а академичното има славата на консервативна среда.

Другото нещо, от което изтръпвам (след гаф от Blogspot) е да видя “всички права запазени” лепнато в сайт. За сайт с фирмено съдържание иди-дойди (макар и там да е тъпо де) — ама в блог какво прави такъв надпис не разбирам.

В тая връзка — едни от най-безумните блог-хостинги са тези, дето объркват на едно място свое си, фирмено съдържание и съдържание от блогера. Разните там нищожни родни хостинги, като blog.bg, glog на dir.bg и подобни. Правиш си значи там блог, в публичната му част отстрани ти цъфват съдържания от други блогове и от самия хостинг и най-отдолу се мъдри умното “всички права запазени” или нещо в духа на “ние не носим отговорност за това съдържание”. Че кои сте вие? Това е личен блог, що си слагате надписите навсякъде?

Явно много са ме възмутили, почти никога не зареждам блогове оттам.

Не стана нито кратко, нито разхвърляно. Останах на първата тема, за блоговете. Да не говорим, че няма нито една снимка. Но пък коментарите си ми стоят — май излъгах за това със спирането им :) Дали да не взема да си дам почивка малко и да пиша разкази…

Откупването на Ryzom

Сигурно не сте чували за Ryzom, аз поне не бях. Наскоро FSF обяви, че откупването на програмния код на играта и следващото му развитие е основен приоритет. Тогава се зашумя повече около този MMORPG – преди това е бил място за около 3500 потребителя.

Интересното в тази новина е в следването на модела на освобождаване на Blender, програмата за тримерна графика. Преди време (не помня сега, май преди две години някъде) общността събра пари, откупи кода на Blender и след това го публикува изцяло под свободен лиценз. Сега цялото развитие на Блендер се насочва и насърчава от създадена специално за целта фондация.

При кампанията за откупуване на Blender проличаха няколко неща. Първо се разбра, че общността на свободния софтуер не е някаква измислена или несъществуваща, а може с конкретни действия да направи един проект действителен. И то не само с писане на код или с докладване на грешки, а и финансово. Ефектът от кампанията за Blender е голям – вече така се набират средства за не една кауза – само за пример ще дам ежегодните дарителски кампании на Wikipedia и CreativeCommons. Видя се, че това действа и то действа добре – човек може да е сигурен, че като даде пари те ще отидат по направление. Независимо дали са хиляди или само няколко долара – парите се управляват еднакво и до голяма степен прозрачно.

Друго следствие е, че такъв откупен код не е по никакъв начин по-лош от писания начисто проект. Днес Blender е наистина мощна програма за тримерна графика и много от специалистите в областта я използват с удоволствие. Разбира се, интерфейсът й се различава от тези на други водещи програми и затова не можем да кажем, че има лесна и пряка заменяемост. Но тя не е и търсена. Също както дизайнер, свикнал с Photoshop не може да се прехвърли веднага на The GIMP дори и да е мотивиран, така и Blender има своя си отделна общност от дизайнери и аниматори. От години се опитвам да се науча да рисувам с Blender и все нямам достатъчно време и напредвам много бавно. Но зная от хора, които го ползват, че е много удобен и ценен инструмент.

Това, което остава под повърхността обикновено е как се развива технически проектът след откупуването. Виктор Дачев, преводачът на Blender (а също и на любимия ни GIMP) ми е казвал, че все още на кода се гледа от разработчиците по по-особен начин. Някак “собственически” може би, не знам. Специално за преводите доста неща са били внедрявани бавно и трудно. А и общността на програмистите там не е така открита и не работи стандартизирано – както е, да кажем в програмите на проектите GNOME или KDE.

Че кампанията за откупуване на Ryzom ще е успешна е ясно – не само че FSF е застанала зад идеята с голямо дарение и обявление, ами и вече почти са събрани нужните пари. Въпросът е дали в скоро време ще има изцяло свободен сървър и клиент за Ryzom. И дали развитието на играта ще се спира от остатъци от собственическото мислене или ще върви без такива проблеми и ще има шанса да диктува развитието на виртуалните светове. Ако няма организационни спънки такова “водене” в жанра е съвсем възможно – свободният софтуер има тази особеност да е “водещ”.

Весели празници!

За втора година изпратихме електронни картички, вместо хартиени и вместо sms-и. Различното е и че не са автоматични картички от сайтове, а изработени от нас, с наши надпис и снимка. Много се зарадвах, когато вчера получих такива картички от двама човека – идеята за изцяло лични електронни картички явно се харесва и от други. Много по-приятно и вълнуващо е да получиш картичка, която си личи, че е лична. Не казвам, че другите картички, които получих от сайтове за поздравления не ме радват, напротив. Но ми е приятно и че освен всички други, могат да се правят и свои картички.

Преди малко проверих кутията и видях, че две са се върнали – единият адрес е неправилен явно, а на другия му е пълна кутията. И защото в бързането може да съм пропуснал да изпратя и до теб, ето поздрава ти тук:

Happy new year!

Весели празници и приятна почивка!
Много щастие през 2007-ма година :)

Не убивайте дърво за коледа

Ако искате, не мислете за това като някакъв вид защита за горите или пък противодействие на световното обезлесяване. За всеки трезвомислещ е ясно, че дори за да се забави само все по-масовото изсичане на тропическите джунгли е нужен не призив от малък блог, а осъзната и премерена международна политика. Колкото и да не ни харесват промените в климата, изчезването на цели видове животни и унищожаването на уникални гори – това не са неща във властта ни. Не и на всеки от нас поотделно. Но може би може да има значение, ако всички ние заедно се замислим какъв е в крайна сметка смисълът на тази “коледа”. И на цялата истерия около нея.

Като оставим замалко настрана религиозния момент и това, че за истински вярващите християни празнуването на Рождество Христово е едно от централните събития – във всеки друг смисъл коледните празници са просто почивни дни.

Не е нужно още една поредна година да затвърдяваме “традицията” да се отсича добре оформено иглолистно дърво. Казват, че “елхата” е младо дръвче – истината е, че повечето иглолистни видове растат на височина доста по-бавно от познатите из нашите земи широколистни. Съвсем нормално е смърчът или борчето, което искате да занесете отсечено вкъщи да е по-голямо на години от децата ви. Или от племениците ви, ако нямате свои. Сигурно поне ще е на повече години, отколкото при децата е прието и практически допустимо все още да вярват в белобрадия старец, чудесата под елхата, влизането през комина и други подобни щуротии.

Нека коледата е семейният празник, на който всички с усмивки на лицата се събират в къщите и се стоплят от студа и вятъра навън. Вечер, в която близките си разменят подаръци, но не някакви много скъпи или специални, а истински подаръци от сърце. Без значение дали са малки или големи, скъпи и редки или пък е само усмивка и топла прегръдка. Вярно, децата най-много се радват на куклите, камиончетата, компютрите и всякаквите игри. Но и за тях най-истинският и ценен подарък е близките им да са щастливи на коледа и да отделят цяла една вечер и следващите два дни за тях. Нито скъпите подаръци, нито голямата отсечена елха правят празника такъв какъвто трябва да бъде – ден, който се запомня с години. Ден, който с приятно чувство да си спомняме дълго след това, например когато планираме как ние да организираме коледата. Какви подаръци да купим, как по-бързо да се приберем, каква елха да изберем.

Ако всичко това е твърде лично и не приляга на писан текст, нека се върнем на изсичането на елхите. Не сте ли стояли очаровани пред елхата като малки, загледани в бляскащите й играчки и снега от памук? Поне веднъж сигурно сте я възприемали така, сякаш можете да й заговорите или поне сякаш и елхата вижда празника вкъщи и се радва за вас. Е да, но коледното дърво е мъртво – то е отсечено и вече е започнало да изсъхва доста преди да влезе в топлия дом. Където съхне още по-бързо и почти веднага след няколкодневния му престой започват да се ронят игличките му, неговия основен жизнен орган.

Какъв е смисълът? Магично приношение, каквото е паленето на бъдника? Дори когато младият мъж отива вдън гората, за да намери подходящо дърво за бъдник, преди да го отсече той го моли за прошка. И когато го донесе в двора, започва цял ритуал по подготовката на тази “връзка с горния свят”, това “дърво на живота” – сипва се миро, слага се в него жито, увива се в ленен плат. И накрая всичко се запалва в огнището, за да гори няколко дни – от Игнажден до Коледа. Но бъдникът е магично дърво, християнският разказ не е могъл да махне ритуалите му и дори пепелта от него има ритуален смисъл.

А какъв е смисълът на коледната елха? Нея дали я молят за прошка, когато я секат? Когато “разчистват” цели хълмове и малки горички? Спомнете си предишните години как изглеждат кофите за смет след коледа – заринати от сухи елхи, набързо опощени от лъскавите си и цветни играчки. Изхвърлени на боклука, непотребни. Толкова ли кратка е привързаността ни в днешно време? Толкова нетрайна ли е красотата? Ами магията, какво става с нея – как може едно малко дете да вярва, че това е по-специално време от годината, след като основният му символ се въргаля в боклука веднага след приключване на празничното наяждане?

Вземете си живо коледно дръвче в саксия и след празниците го засадете. Нито дърветата, нито децата заслужават другото. :)