Лудостта на блоговете

През последния вече месец все по-трудно намирам свободно време да чета статии в блоговете наоколо. Почти винаги е и късно вечер, а тогава ми се спи зверски. Покрай няколко изоставащи задачки – един позакъснял превод на програми, едно постоянно отлагано обработване на камара снимки и други подобни се зазяпвам в блогсферата, която до съвсем скоро ми беше близка и доста понятна. И не мога да я разбера.

Хората са започнали да пишат някак истерично. Или може би аз чета все такива неща. Така е изострено патетичното в блоговете, че всеки по-нормален, по-оправдан и иначе на място протест или сарказъм стои странно. След такава “разходка” из страниците така съм претръпнал, че статиите на Йовко Ламбрев или пък на Владо Петков са някак прекалено… тихи. Поглеждам после и нещо мое – иначе рядко се чета назад, наистина рядко – и аз съм писал неадекватно на “блогосферата”, “новата медия”, рояка от гласове на “хората на годината”. Какво е станало? Да не би вече да е просто модерно да имаш блог? И да не би вече блоговете да умират, ако не се хранят всеки ден по няколко пъти? Странно…

Преди седмица или две бях тръгнал да пиша нещо по близка тема. Беше дълго обмислено, подредено и обяснено мое разбиране за различното в блоговете. За различните етапи и различните видове. Без някаква задължителност, без говорене за развитие – просто наблюдения на различните начини и причини за бложене. Тогава точно когато щях да запиша статията натиснах съседен бутон или съседна препратка и всичко изчезна. Малко съжалих, че вече съм се разглезил и пиша през браузър, вместо както преди, в текстови файлове. Но така е по-добре – сега неразбирането ми на блогстерията е още по-голямо. Ако си бях казал по-преди сигурно щеше да ми “мине” доста.

Ще напиша нещо по-смислено по темата при възможност. Преди мислех, че истерията “писане на всяка цена” е дребната шарка, детската блоглест, която всеки така и така прекарва по някакъв начин. Днес не съм сигурен дали е толкова просто. Мислех, че смесването на теми и стилове е нормално, когато се търси свой собствен и че с времето и това се нагажда и оправя някак. Днес не зная дали огромна част от пишещите близо и по-далеч наоколо не са си с постоянно такова шизо-бложене. Преди време отделих цял ден за “изчиставне” на регистрацията ми в каталога с дневници bgit.net. Да, много на брой блогове, да – супер… След няколко часа четене и блокиране на адреси приех тактиката “щом е в блог.бг или глог.дир или нещо подобно – блокиране”. Шумът от безразборното писане понамаля чак когато в списъка останаха само сайтовете от по-нормални доставчици. Реших, че блогбг и дир така си възпитават към небрежност – дир особено са специалисти от доста години. Днес не съм сигурен дали доставчиците са виновни или наистина масово хората са взели да пишат без да казват нищо.

Дали шумът около “новата медия” и “ти, личността на годината” не обърква? Йовко беше писал, че му липсва спокойствието и тихия, но изгарящ ентусиазъм на предните години, когато една статия в сайт за линукс беше нещо много. Ама много. Или по-късно, когато блоговете се събираха в html-страничка, генерирана от малък скрипт. Честно казано, и на мен ми липсва това време. Но какво пък – сигурно след години ще ми липсва това сега…

Някой ще каже “какво те интересува как пишат другите”, “да не искаш да ни пречиш” или нещо подобно. Не, на никого не преча – това е моят си сайт и това са моите си мисли за блоговете. Някои неща не ми харесват – особено това, че се започва и в блогсферата да се търсят “фаворити” и “тролове”, близки помагащи и пречещи чужди. Не ми е приятно как лесно плъзва настроение към отделни блогове. Вместо към отделните им теми. Всъщност блогерът не е нищо особено и списание “Тайм” са се объркали – истински ценното е статията – тя е свободно достъпна и много ефективна откъм читаемостта си. Чете се дори едновременно от повече от един. Яка работа. Истински ценното на блоговете е, че в тях има такиве статии – и именно добрата статия може да бъде привличаща или отблъскваща. Не блогерът, той е без лице – дори и да се представи, статиите говорят много преди “за мен”.

Причината да пиша това е може би тази, че за всичко това в голяма степен са виновни агрегаторите. Или казано по-ясно – хората, които ги задвижихме. Агрегатори без правила, критерии и без цензура и отписване. Аз поне не съм видял някого да го отпишат от някой от агрегаторите. Е, аз махах няколко от “Свободната планета”, но най-вече заради продължителна неактивност. Няма тематични агрегатори – всъщност много хора са щастливи и без тях и използват портали и категории с блогове за тематично търсене.

И все пак на фона на всичко това агрегаторите са архаични и немощни да се удържат в близки теми. Дори и да са тематични и филтрирани, пак някой ден ще излязат от границите си. Ще имат развитие, само не знам какво ще бъде. Аз опитвах два проекта, но се отказах на почти начален етап. Много лесно се “забягва” в някоя от крайностите – търсачка или социална мрежа. За оправдаване на търсачка няма достатъчно съдържание, а социалната мрежа въвежда върховенство на автора, който пък лесно става борещ се за точки, симпатии и посещения. И това е работеща схема – има такива сайтове, но нали за статиите в блогове говорехме…

Най-големият успех на съвременния уеб може би ще е да задържи ценността върху създаването на съдържание от потребителите, но в целия този процес да не фаворизира въпросните “създаващи” потребители. А самото съдържание. Многото съдъжание на английски и популярността на свободните лицензи и отказа от авторски права донякъде постига такова “върховенство на съдържанието”. Но в света, не и у нас. Интересно ще ми е дали и как може блогсферата сама да се балансира така, че всеки да може да намира лесно интересното му съдържание. И пак така да открива ново такова.

…А може всичко да е от умората ми напоследък… ;)

Стига вече ЕстНет

Като казах номера на блока и апартамента, служителката в касата на ЕстНет не ме чу – и двете числа ги обърка.

– Ох, или аз нещо днес не чувам както трябва, или вие не ми говорите добре.

Първа грешка. Никога не се казва на клиента, че “не говори добре”. Разбира се, че тя не ме е чула. Обяснението е много просто – ако тя не ме е чула, ще се поправи и следващия път може да ида пак при нея. А ако аз “не говоря добре”, значи няма смисъл да ходя вече там и направо трябва да сменя доставчика с някой, който може да изслушва такива като мен. Затова се казва, че клиентът има право. Не е нещо неприлично, остаряло или пък вид диктатура – просто клиентът е този, който във всеки момент може да си позволи лукса да отиде другаде. Като вземем предвид, че клиентът е и човекът с парите, нещата стават ясни.

– За Интернет, аха, ама може да не стане… Да, няма да стане.

– Ъъх, защо?

– Ами защото трябва да се правят преизчисления.

– (Аз нямам връзка, отрязахте ме на секундата – какви преизчисления, след като не е имало услуга? Неустойки за мижавия ви Интернет?) – това не го казах

– И щото е събота, няма да стане, там никой няма да ми обърне внимание… Понеже е събота.

Втора грешка. Събота е обявен за работен ден, касата работи. Това, че някой някъде нямало да обърне внимание на горката касиерка определено не е моя грижа. Мога да съчувствам, разбира се, но все пак това е бизнес. Не се казва на клиента, че “ами то там понеже няма как, разбира те ли, то аз какво да направя, ах, как се получи”. Клиентът не се успокоява от “приятелски” обяснения или от призиви за съчувствие. Точно обратното – те разтревожват клиента, защото са признак на някакво нарушение в договорения процес. А тези нарушения, от опит е установено, са почти винги в ущърб на клиента. Щом чуете “ах, ох” от служителя, пригответе се или за чакане, или за харчене.

Клиентът се успокоява само от точна, кратка и ясна информация. Ако има някакъв проблем, единственото, което може да успокои клиента е да се постави ясно проблема и да се дадат възможно най-точните граници на евентуалните му решения. Разбира се, като се започне с най-удобните за самия клиент – тъй де, щом във фирмата й имат някакъв проблем със съботите, да си се оправят сами. Мен ме интересува само услугата, за която плащам.

– А вие има ли шанс скоро да си пуснете плащанията на интернет през Интернет? Всичко друго си плащам през мрежата, дори и при вас кабелната си плащам през мрежата, само интернета ви все не може?

– Ами то ако ми казвате предварително, аз мога да оправя нещата от петъка и като се случи така да е събота да можете да платите…

(Червена лампичка – добър отговор, но за предишния въпрос. Съжалявам, времето изтече, вече сме на следващия въпрос…)

– Какво да ви казвам, аз имам предвид… (следва повторение на предишната й реплика) Ама аз съм на работа през седмицата, не мога да се занимавам…

– Ами по телефона ще ми се обадите (въртене на очи от типа “оф, ко ми се праиш”), по телефона може…

– Аха…

Обърнах се и си излязох.

Не стига, че всеки път трябва да ходя до тъпата им каса, която вярно че е в квартала, ама все пак е 21-ви век, а и отивам на крака да плащам услугата, с която точно си плащам всички други сметки. Не стига, че всеки път казват, че “ами то и през Интернет работи” и на измисления си сайт от години твърдят, че имало разплащания през Интернет. Не стига всичко, ами сега хем няма да имам връзка цял уикенд, хем ще трябва да им се обаждам по разни телефони, че и да ходя да ми правят изравнявания… Ай сиктир! Аз ги изравнявам – днес ще изляза на фоторазходка с другите и на връщане ще заседна в някой интернет-клуб, за да си избера друг доставчик на Интернет за вкъщи.

То бива, бива, ама… Е, вярно, сигурно ще стане чак за понеделник, но като вземем предвид нечовешки бавния достъп на ЕстНет (на всичките им техни доставчици – Интернет-България, Евроинтегра и сега не знам вече кой е, кой ги купи наскоро) и честото спиране на услугата, то смяната на доставчик ще си е жива далавера. Само трябва да видя условията. Да е достъп за нормални хора, не нещо орязано за геймъри или за баба и дядо. Да не ми филтрират портове, протоколи, да не ме прекарват през проксита, да ми дават адрес и да не ми прецакват рутирането с TTL. Да има нормален upload, съотносим с download-а. И да може да се плаща през Интернет. Все ще намеря нещо, надявам се.

(П.П.: Това го писах в събота “настолно” и го качвам едва сега, през достъпа в службата. Реших да си платим за още един месец към мизерниците ЕтсНет, но още отсега започвам да търся най-добрия вариант за смяна. Следващия месец ме губят като клиент. Обективно погледнато вече са ме изгубили, де ;)

Време за снимки, време за работа

Пак нямах никакво време за тези страници. Новата ми работа не се очертава да е трудна, но пък все още се чудя дали ми харесва и това чудене ме уморява много. Преди две седмици, точно преди да започна на новото работно място се бяхме събрали малка групичка “обичайни заподозрени” на фоторазходка в София. Представете си, още не съм прегледал снимките. Не само че не съм ги проявил и обработил, а дори и не съм ги разгледал. Предишния уикенд отделих време да ги копирам от картата на апарата в компютъра и преименувах със скриптчета файловете от ръчнофокусните обективи, за да са с говорящи имена. Видях ги на умалени копия набързо. И толкоз.

А от тези снимки има доста, които искам да разгледам по-внимателно. Опитах повечко снимане с китовия и взе все повече да ми харесва. Китовият 18-55мм обектив на Пентакс е страхотно зверче. Съжалих, че не носех поляризационен филтър – сигурно щеше да е още по-манияшко, имаше пак едно ярко синьо небе с бели облаци пръснати из него. Снимах също и с Pentax-M 50/1.7, който ми е от Иван Генчев и ми е още във фазата “най-любим обектив”, който залепва за тялото и всеки път премислям по три пъти и най-често накрая просто не го сменям. Другият от въпросните ръчни обективи беше Super Takumar 85/1.9, даде ми го за малко Петър Стайков. Искам да видя кадрите с него, макар да знам, че не са нищо особено – това е най-вече портретен обектив, а аз точно когато го държах на апарата все не намирах такива кадри. Опитах го с насрещна светлина – не стана добре, явно това е поредният Такумар, с който трябва да се снима с много внимание и любов и който не търпи несериозно отношение. Но иначе е страхотен, боке-то му е много приятно и много лесно размазва. Точно за портрети, само дето аз много трудно снимам портрети.

Сред разходката седнахме в “Баба Яга” край стадиона и се разбъбрихме за най-различни неща – от блогове и web 2.0 до фотоапарати и обективи. Аз след две-три бири превключих на присъщото ми ангажиране в разговора по близки ми теми. Тоест когато говорехме за близка ми тема може би говорех повечко от общоприетото. Една от тези теми е “работенето сам”.

Отдавна искам да мога да работя за себе си по проекти, които са ми близки и ценни. Не смятам, че си струва човек да се изхабява, като работи ден след ден някъде, за някого по някакви неща, които даже в общия случай не са му и особено интересни. Знам, че това е “добре за автобиографията”, знам и че “всички така са работили”. Но тези обяснения не могат да ме трогнат, наистина. Може много хора така да са се тормозили – родителите ни например са вървели по нелек път, защото навремето не само че е трябвало да се работят такива най-различни смахнати и чужди нуща, ами и не е можело човек просто да си вземе шапката и да се махне. Всичко ти се е пишело някъде, в дебела книга и молба за напускане се е подавала много по-трудно. Да не говорим, че самата тоталитарна система е благоприятствала избуяването на расата на всякаквите гадове, дето злословят, следят и донасят. Далеч не на последно място и “линията” на идиотската им партия е пречела на всяко по-отчетливо лично нещо.

Знам и че днес много от връстниците ми са изкушени от работата в голяма фирма – било то за престиж, било за заплата, било за научаване на нови технологии. Но за мен истинският престиж не е да работя, като потъпквам принципите си. Дори и в замяна да получавам добра заплата и достъп до технологии. Истинският престиж за мен е да зная, че някой ден ще мога да кажа на децата си, че винаги съм се стремял да се трудя, а не просто да работя. И че не съм предавал и продавал себе си и разбиранията си, колкото и добри да са били предложенията.

Толкова ли много искам? Наистина ли е смехотворно да следвам моите си принципи и наистина ли в днешно време да не се ориентираш по заплатата е признак на “разлигавеност”? Вярно, че работенето в нечий офис външно задава работна дисциплина и откъсва личното, домашното от чисто служебното. Но тази обстановка може да се постигне и по други начини, стига човек да иска. Например аз зная, че искам някой ден да си имам кабинет вкъщи. И в него да работя по общи проекти с приятели, без да имам нуждата началник да ми въдворява дисциплина. Всъщност без изобщо да имам нужда от началник.

Странно и стреснато ми стана, че на тази среща след фоторазходката не срещнах разбиране. Всички на масата бяхме ИТ-та и горе-долу на еднаква възраст. А колкото и да опитвах да обясня предимствата на такова работене, все срещах погледи “добре звучи, ама е несериозно, друго си е да имаш добра работа”. “Работа” хората разбираха като “работно място”.

Някой ден ще опитам пак да работя за себе си. Сега се сещам, че аз всъщност съм изкушен – вече опитвах сам да съм си шеф и сигурно затова ми е толкова нетипично да работя за фирма. Ще кача тези дни и снимки от разходката. Това сега е без снимки, защото не съм ги подготвил – утре започва нова работна седмица на другия край на града. Може би следващия уикенд… Освен ако не се науча между “вщъщи – на работа – вкъщи” да намирам време и са сайта си.

Производство и управление на ИТ

Опитвам се да разбера управлението на ИТ. Съответно и софтуера за това овладяване, поне имащия претенция да е “цялостно решение” и “корпоративно ориентиран”. Покрай това ми занимание намирам много въпроси и твърде малко отговори. Имам предвид твърде малко отговори, които отговарят – иначе всякакви повтаряния на фрази от маркетингови представяния се срещат често, но честно казано чудя се на кого вършат работа.

Не разбирам защо към “бизнеса” се подхожда като към някакво митично същество, което никой простосмъртен не смее да погледне в лице и затова за всички е с неясни черти. Знаят се някои неща за него, но никой не го познава достатъчно добре. Защо се казва “добре е за бизнеса”, когато е ясно, че “бизнесът” всъщност не различава добре от зле – единствената качествена разлика се прави от хората, имащи общо с него. Именно хората са тези, за които нещо е “добре” или “зле”. Та защо никой не казва “добре е за хората”? В смисъл, че е добре за служителите, клиентите, конкуренцията, обслужващите фирми и цялото общество. А бизнесът е на практика работата, продаването на труд – което винаги се върши от хора. Толкова е просто, няма нужда от ориентиране винаги към “бизнес-мисленето”, няма нужда от прехвърляне на цялата отговорност за благото на работещите върху бизнес-мениджмънта – просто винаги става дума за хора. Ако едно нещо е добро за хората, значи е ок. А ако друго нещо е “добро за бизнеса” и нищо повече, значи е някаква маркетингова безмислица.

Не разбирам и защо ИТ-сферата сама се поставя постоянно пред дилемата между налагане на стандарти на основата на технологични и на маркетингови решения. И това и то е пределно просто – което работи и работи добре, то следва да е решението. В общия случай това означава решение с публикувана, изпробвана и отворена спецификация. Наистина все по-често става дума за свободен софтуер. И това може да звучи леко стряскащо за управителите на фирми (поне на англоговорящите, заради двойното значение на “free”), но е работещото и правилното решение. Защо фирмите и специалистите, занимаващи се с внедряване на ИТ-решения продължават да залагат на неща, които са добили славата на решения, но всъщност не са и са само рекламни опаковки? Например ясно е, че внедряване на несвободен софтуер със затворен код за целите на ИТ-сигурността е неоправдано. Но се прави и това се смята за нещо в реда на нещата. По-скоро ако поискате свободно решение ще получите, в добиря случай, насмешка.

Защо се приема от самите ИТ-специалисти, че има неща, които са “индустриален стандарт” и други, дето “абе просто не стават”. Кое е индустриален стандарт – icq? Или пък Skype? Или MS Exchange за “сървър” за е-поща? Или защитна стена, работеща под Windows? Не казвам, че тези продукти не съществуват, нито че нямат своята си употреба. Може на мен да не ми е ясна, но сигурно някъде някой ги ползва с успех и по предназначение. Така е редно някак, щом съществуват. За друго говоря – защо ИТ-специалистите, които са тотално отговорни за т.нар. “индустриален стандарт” робуват на общата си представа за него? И вместо да изграждат общото разбиране за “стандарт”, да работят по понятието за този стандарт, те остават на ниво представа за “как стоят нещата” и влизат в омагьосан кръг?

Лошото е, че това засяга не само тези от специалистите, които не го разбират. Засяга и другите, засяга и мен като ИТ. Засяга и всички потребители на услуги и клиенти на компютърни фирми. Защото идва момент, в който питаш “а какво имаш предвид под индустриален стандарт?” и човекът няма какво да направи, освен да поклати глава, да се усмихне и да каже “абе нали знаеш – което си се е наложило”. А как се е наложило, кой го е наложил и защо – това няма значение. Всъщност наистина няма значение, така е – защото на нито едно от тези решения не му се е налагало да се “налага”, то просто е било приемано. Защото е “наложено” другаде. Кръг, нали ви казвам.

“Индустриален стандарт” трябва да е гарантирано работещ производствен метод. Когато става дума за производство на ИТ обаче нещата не са толкова ясни. Донякъде са обмислени нещата, свързани с управлението на ИТ – има книжки, писани по въпроса, има и софтуери. Но управлението не е отделна инудстрия, то си е… ами управление.

Проблемът на управлението на ИТ е в мисленето на всичко през бизнеса вместо през хората. А проблемът на производството на ИТ е в ширещия се отказ от стандарти за сметка на маркетинг и реклами.

Сигурно има и други неща, тези аз ги мислех в последните дни. Може да не съм прав в разсъжденията, но проблеми със сигурност има – ето ги, виждат се.

Три години по-късно…

Arcane Lore започна като личен мой бележник преди точно три години. Много неща се промениха, с много хора не съм се виждал от доста време, открих и нови приятели. Самият бележник се промени доста и от малък личен проект се опитва да се развива и през изминалата година претърпя промени вътрешни и външни. Започнах да събирам в тези страници не само моя информация, а и проекти за свободни преводи на стари книги, справочници с припратки към външни сайтове, отскоро и библиографски данни. Есента за съвсем кратко време и подразнен от непрофесионализма на поредния калпав хостинг-доставчик dom.bg преместих всичко на ново място и с нов софтуер. След като дълго време доказвах на себе си най-вече, че Blosxom може да се използва успешно за много неща, накрая мигрирах страниците към Drupal. И сега доказвам, пак на себе си най-вече, че и с него може да се правят много неща.

След като преди една година останах без постоянна работа, когато приключи и проектът за платен превод на KDE, намерих време за доизмисляне и работа по няколко уеб-проекта. Така се стекоха нещата, че всички са в различен етап на недовършеност и може би само новинарският сайт Lindeas News е работещ. В общи линии само — има много неща по него, които смятам могат да го направят истински интересен новинарски сайт. Но все още са скрити отдолу и в разработка. Когато станат — тогава.

По някаква странна ирония съвсем наскоро разбрах, че имам още ангажименти по въпросния проект за превод на KDE. Случи се в най-неподходящото време, точно преди да започна нова, различна работа. Но грешката е моя — покрай дипломирането ми, сватбата ми, уеб-проектите и няколкомесечната ми държавна служба просто съм забравил.

Естествено, най-важните неща са точно сватбата ми с Краси и дългоочакваното ми дипломиране. Имах планове и да изкарам шофьорските изпити и да започна своя фирма, но и двете неща трябваше да почакат. Ходихме на прекрасно пътешествие във високите Родопи и Балкана. Поне се нагледахме на сняг, много сняг. Не като тази зима.

После отидохме на почивка в Крапец, за който имах само спомени от детството. Прекрасно място, в което и храната е страхотна и евтина, че и бирата даже е страхотна — тя пък най-вече защото е именно евтина. Най-дългият залив с плажна ивица на родното море, със страхотни кадри и почти без туристи. Използвам пак случая — не ходете в Крапец често или с големи компании! Ходете рядко и пестете мястото — то е едно от последните такива! За всичко друго използвайте Слънчев и Златни — на север ходете само с пестеливото си настроение.

Тази година си взех цифров фотоапарат и оттогава почти не съм снимал с лентовата огледалка. Събрах и няколко и все страхотни обективи, на които не мога да се нарадвам от липса на време за снимане. Срещнах се с още такива луди фото-глави като мен, че и се срещаме периодично за фоторазходки. Покрай работата по един сайт се срещнахме и с george наживо, че и поснимахме в едно малко градче. Йовко подклади още фотографския ентусиазъм с идеята му за свободно фотостудио “Simple Studio”. Всичко това ме подсеща, че утре отново има фото-сбирка за снимане. Сега слагам батериите да се заредят. :)

Надявам се, че ставам все по-добър в укротяването. И в мисленето на неразбираеми неща, като черните дупки да кажем.

О, много, много и най-различни неща се случиха през тази година. Три години са и много и малко, но поне са повод за поглед през рамо. Аз как ги разказвам, все едно е новогодишна нощ… :) Честито на бележничето ми, честито и на мен. Честито и на вас читателите, добре дошли на приема :)

П.П.: Всъщност ентусиазмът ми е дошъл в повече и точната дата на роджения ден на сайта не е днес, а утре — 21-ви януари. Нищо де, то вече е почти утре.

Разхвърляно 02

Обновяване на сайта

От вчера тези ми страници работят с новата версия 5.0 на Drupal. Миграцията от 4.7 е безпроблемна, но в мой си стил я направих бавно и внимателно към детайлите. Ако вчера по средата на деня сте идвали, сигурно сте видяли съобщението за “maintainance”. Използвах случая да “разчистя” отвътре и доста от старите модули видяха вратата. Предстои и външно разчистване, тогава ще трябва да пооправя и дизайна, че този нещо хич не предразполага към четене. А и доста неща май съм наблъскал в панела отстрани. Открих някои много свежи идеи в нови модули, като например възможността всички препратки в сайта да се каталогизират в табличка в базата и да могат да се обновяват централно. Незаменимо, когато ценни линкове сменят адресите си например. Друго нещо, което ме очарова са модулите за фотоблог и библиография. И двата са в недовършен вид сложени, но вече имат препратки от горната лента. Как беше, “release early, release often”. Дори и да нямаш обратна връзка. В духа на свободността и помощта някои ден скоро ще пиша нещо за “хитринки” с Друпал.

Безжични срещи

Видях се с Юнуз след доста време от предишната ни среща. Естествено в кафене с безжична връзка. В следващите месеци се надявам да имам повече възможност и желание за пътуване из града за такива лични срещи. Пък може и да започна да ползавм и аз такива кафенета, кой знае. Иначе беше интересно и приятно да обменим набързо идеи и впечатления — и двамата работим неща, които хем са близки, хем много далечни. Може би свързващото е web-а и търсенето на дефиниции. Понякога се учудвам как има толкова много хора, които работят в web и го приемат някак “митологично”. Радвам се, че познавам другата страна, граденето на концепции. Смятам се за лаик в това, но новата ми работа може да ме накара да опитам и професионално доближаване, каквото прави Юнуз.

Преводи на КДЕ

Снощи гледах невярващ монитора, но днес вече осъзнавам — позабавил съм част от работата си по превода на български. Извинявам се на всички колеги от проекта, също и на потребителите. Не е станало нарочно и ми е неудобно. Исках все пак да го кажа, струва ми се че добрият тон изисква такова извинение. Едно е ясно — ще напрегна сили да преведа още от програмите и то в близките дни и седмици, защото после може да съм натоварен и да ми е по-трудно. Напред към преводите, здравей, КДЕ! Смятам да започна откъдето спрях — графичните и фотографски програми. DigiKam трябва да се обнови, а също и приставките за ефекти Kipi. Бях писал преди доклади за преводите тук — очаквайте такъв и сега, като довърша някоя програма.

Лечение и сън

Използвам свободната си седмица за зъболечение. След малко имам час, после ще опитам да се видя с Дикс на работата му, ако е там. Всъщност исках да се видя с доста хора тази седмица, но май съм имал нужда и от доста почивка. Хубаво е да се спи, по-точно хубаво е човек да се наспива. Да спи толкова, колкото му е нужно. Вярно, че всички работим някъде, за да съберем пари и да платим сметки и купим разни неща… но не си струва изхабяването. Важно е да се наспивам — това трябва да си го сложа да ми се показва на компютъра да кажем след 11 вечерта.

Фоторазходка

Искаше ми се да снимам снегове тази зима, но тия гаври с климата май няма да ми дадат. То в най-добрия случай ще имаме две пролети. Е, аз тайничко все още се надявам да падне дълбок сняг и да не се топи до пролетта… В неделя ще се съберем да поснимаме. Не крия, че чакам вече с нетърпение. Засега сме аз, yovko, emicha, kalvera, peterst — тези сме казали сигурно, иначе най-вероятно ще се съберем повечко. Заповядай и ти — срещата е в неделя, 11ч сутринта при пилоните на НДК!

Drupal на шест години

Онзи ден проектът Drupal навърши точно шест години. Един ден след рождения ден вчера излезе официалната стабилна версия 5.0. В “петицата” има много подобрения и освен различните нови и лъскави неща е отворен и път към още и все по-гъвкави употреби в бъдещето, благодарение на новите интерфейси за уеб-форми, новата структура на приставките и какво ли още не. Интересът към новата версия беше свързан и с взимането на подразбиращата се тема на 5.х, Garland от хостинга wordpress.com. За изкушения от свободния софтуер Drupal се развива по най-правилния начин – доколкото е възможно централизирано, без да се спира участието на външни хора, но като се държи много ясно да се знае, че това е свободен проект. И става така, че централният сайт на проекта drupal.org събира огромен ресурс и никой няма полза да разкъсва тази общност в множество малки сайтове. Както е станало с Mambo/Joomla. Ако съществуват ценни drupal-сайтове, те са предимно сайтове за поддръжка, платени проекти и някои местни общности. Всичко друго се събира в drupal.org с понякога учудващо разбирателство.

Drupal се развива от Dries Buytaert, белгиец от Антверпен. В началото, през януари 2001г. сайтът на проекта се е казвал “drop.org”. Името “Друпал” идва от английското произнасяне на холандското “druppel”, което значи “капка”. По-късно след конкурс за лого е избрана именно синята капка с две стилизирани очи-капки в нея за емблема на проекта, т.нар. “druplicon”. Основните задачи, към които се придържа развитието на Друпал са: 1) модулност и разширяемост, 2) качествен програмен код, 3) съвместимост със стандартите, 4) ниски изисквания към системните ресурси, 5) отворен код (Друпал е свободен софтуер, лицензиран под GNU GPL), 6) лекота на използването и 7) сътрудничество в съвместната разработка.

Разбира се, тези неща стоят добре на хартия, но Друпал може да се похвали, че до голяма степен успява да се придържа към следването им. Разбира се, някои неща страдат от това следване на приоритетите – например новите версии се издават бавно и рядко. Версия 5.0 се очаква от доста време и е голям скок след предишната “голяма” версия, 4.6 (4.7, последната от “старата” серия е малко подобрение на фона на 4.6). Тази нова версия имаше само две предварителни издания и те не бяха пробни версии с недовършена функционалност – доста сайтове решиха да преминат на rc1 и после на rc2 и отзвуците бяха все положителни.

Дали най-накрая развитието на Drupal ще може да влезе в по-кратки срокове на изданията? Никой не знае, но важното е, че новата версия 5.0 дава много свобода пред уеб-разработчика и вече почти всякакъв сайт може да бъде направен на основата на Друпал. Е, за всичко по-различно от стандартните и често срещани страници е нужно да се правят “хакове” в кода на шаблоните на изгледа, а често и да се дописват свои модули. А и за всеки сайт трябва уебдизайн, така че една инсталация на общ CMS не решава с магическа пръчка проблемите на разработчика.

Честит рожден ден на Друпал, а на уеб-разработчиците – по-малко трудности с новите сайтове! И да не забравя – взехте ли си бисквитка за празника? :)

Лоши преводи – “Властелинът на пръстените”

Наскоро по една от ефирните национални телевизии даваха “Властелинът на пръстените” – първите два епизода на екранизацията по книгата на Толкин. “Властелинът” не е любимата ми книга, аз съм “узрял” във фентъзито по-скоро от разтърсващото очарование на “Силмарилион“. Легендите за старата епоха и епичните разкази за бляскави възходи и низки падения на валари, маяри, елфи, джуджета и хора са много по-ценни за въображението ми. Защото “Властелинът” ползва читателското въображение по много по-различен начин от “Силмарилион”. Не по-лош, разбира се, само по-малко обхватен и някак по-спокоен, поне за мен.

И все пак екранизацията е добра и също оставя достатъчно места за вмечтаване и доизмисляне. Липсват цели части от книгата, например срещата с Том Бомбадил. Но макар това да ме беше леко разочаровало преди години, когато гледах филмите за първи път, не е чак толкова зле за цялостното впечатление. Но филмът е стар и няма да говоря за него, не това ми е темата. А и който се интересува от него вече е чел доста мнения отпреди, пък за неизкушените няма да е интересно.

За преводите ми е думата. Преводите на филма. Книгата “Властелинът на пръстените” е преведена от Любомир Николов, автор на преводите също и на “Силмарилион” и “Недовършени предания”. Неговите преводи до голяма степен са оформили възприятията на читателите на тези книги за описваните в тях светове. “Хобитът” пък е преведен от Красимира Тодорова и това е внесло някои разлики, като най-отчетливата е “Бегинс – Торбинс”. Във “Властелинът” е преведено това име и “Торбинс” е много успешна измислена дума. Също така “Самознай Майтапер” е страхотен превод на “Samwise Gamgee”, както и всичките хобитски имена, фамилии и названия на местностите. Попадение е и преводът на името “Gallum” – “Ам-гъл”, като произходът му е обяснен в самата книга.

Какво имаме във филма, по-точно в превода му? Объркване на тази цялостна представа, прекъсване на смисъла в доста преводи и много често – градене на нов смисъл, където не е нужно. Защото това е легендарна книга, тя живее свой си живот в представите на цели поколения по света.

Във втората част на филма Ам-гъл е кръстен “Голъм”, а хобитското му име Смеагол е изписано “Смийгъл” (макар да има точни указания как се произнася почти всяка често срещана дума в книгите на Толкин). Ломидол е изписан с транскрибцията от английски “Ривъндейл” (Rivendell). Шлемово усое, едно от централните места в разказа на книгата е наречено “Шлемов дол”. За балрога в Мория е използвано “Балрог”, все едно е лично име и Балрог е единствен, не е име на род създания.

Но не само имената са превеждани (както казах, доста често – трансрибирани) наново. Много от емблематичните реплики са с нов превод. Текстът на превода на Любомир Николов е толкова многослоен, обмислен и преживян, че е стряскащо и чуждо да чуеш вместо познатото и близко ни:
 
“Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак.”

нещо от сорта на “Един пръстен ги владее, един пръстен ще ги открие, един пръстен ще ги събере и в тъмнината ще ги скрие в страната му Мордор, където властват сенки”…

Разбирам, че има млади и талантливи преводачи. Разбирам също и че телевизията е имала пари за усвояване сигурно. Но вместо така да се развалят представите за велики произведения, усилията на преводачите могат да се насочват към нови преводи. Има много непреведени неща, много полета за развитие на преводаческия талант. Иначе оставаме с впечатлението, че новите преводачи или не са чели изобщо книгата, или не им пука за нея. Или и двете.

Sail away

Вчера беше последният ми работен ден на старата работа. Строго погледнато, в момента вече съм безработен. Но аз не гледам така строго, в моите очи съм “свободен”. И усещането е страхотно.

Цял ден обикалях канцелариите, за да събера подписи под разни документи. При условие, че единственото нещо, което ми се “водеше” беше компютърът, това обикаляне мога да го опиша само като чиста загуба на време. Бюрократщина на голяма администрация – все някой е на обяд, друг не знае при кого да ида, трети пък просто пропуска да подаде обходния лист на колегата до себе си. То защо да го прави – нали аз ще наобиколя пак след час-два. За един ден видях толкова лоша, тромаво работеща организираност, че определено не ми се работи отново на подобно място. В последния момент реших да съм поне малко откровен в изходящото интервю и вместо празния лист, който имах намерение да предам, им надрасках едно “поради по-добри предложения за работа”. Тъй де, да не съм излъгал все едно…

Поне гледах да не се нервирам – колкото и пъти да обикалях из етажите, поне знаех, че го правя за последно. Из тия кабинети ми казваха, че доста хора напускали напоследък – ами живи и здрави да са, пожелавам им успех. Когато напусках предишния път, също бях един от много. То е така, като са лоши условията. И като е държавна работата.

Цял ден си тананиках една песничка, “Sail Away” на Дейвид Грей. Около мен цял ден премигват захранвания, включват се ups-и и пищят аларми – както каза един колега “изпращаме те с дискотека”. Обаче на мен не ми става неприятно, нито нервно, само си подпявам:

 
Sail away with me honey
I put my heart in your hand
Sail away with me honey now, now, now

Преди десет години

Преди десет години един народ беше принуден да загърби политическите си пристрастия и да се обедини в недоволството си от властта. Хората в градовете блокираха кръстовищата, натрупваха гуми и ги палеха. Младежи и вързастни няколко дни не се прибираха по къщите си и пазеха барикадите на смени. Студенти се събираха да измислят стратегии и тактики, обзети целите от необясним и плашещ революционен ентусиазъм. Отиваха в други градове дори – само защото са разбрали, че в Дупница има нужда от помощ на барикадите. Без да знаят, че точно по същото време е имало атаки на барикадите в София. Беше нужно само едно “хайде” и пламък в очите. И аз бях от тези студенти.

Преди десет години хората из българските земи бяха използвани по най-лошия начин – беше им подведена вярата в промяната. Оттогава българите не вярват в революции. След като дори застанали заедно на улицата комунисти от предишните времена и репресирани от същите тези комунисти не успяха да направят промяна, кой би могъл?

Преди десет години хората се събираха из площадите и кръстовищата с вяра в бъдещето и с огромно вътрешно усещане за историчност. Тогава всичко беше важно, защото всяко нещо беше пропито с разбирането, че се твори история. Днес не е така. Днес историята и революцията могат да се изживяват само лично, само така не позволяват вярата в бъдещето да се използва и подвежда от други. Преди народът беше принуден да влезе със сила там, където е определен на хартия като върховен суверен – в своя си парламент. И беше изгонен с палки, димки и откоси във въздуха. Е, поне влязохме в централните новини по света.

Днес никой не иска революции, никой не вярва в промяната – била тя “шокова терапия” или “бавен преход”. Няма “за бога братя, не купувайте”, няма купони за захар и олио. Никой вече не се реди на опашка от ранни зори за първите броеве на вестник “Демокрация” – но то пък и такъв вестник вече не съществува, нали? Всички повече или по-малко приемат членството в ЕС като развитие, като символичен край на “прехода”. Преход, дето ни остави на едно място в калта да тъпчем толкова години. Никой не вярва, че ЕС ще промени нещо истински, но и никой не вярва в друга “перспектива”.

Ако някой недоволства днес и ако недоволството му завихря хората около него, то е или свързано с акциза върху ракията, или с “боклука” на столичните кметове. И все пак… Ако имате вяра, имате възможност, подадена ръка, шанс за по-добро и поне малко останал пламък в очите… Нима не бихте опитали да застанете до другите на улицата? Аз поне мисля че все още бих…