Държава и медии – обърквания

Наскоро НСБОП (май се казва вече ГДБОП), държавната служба, която следва да се занимава с организираната престъпност, вдигна пак шум около себе си и т.нар. “проблем с авторските права в Интернет”. Много се изписа тези дни в мрежата и много журналисти в медиите си оправдаха тези дни заплатите. Блогерите, разбира се, проявиха много повече чувствителност към темата и прецизност в разпознаването на проблема. Журналистите, пак разбира се, проявиха неловкост в боравенето с темата и некадърност в точното отграничаване на проблема.

Нищо ново под слънцето – поредният напън медиите да възвърнат блясъка си отпреди десетилетия, като се подмажат на властта. Не защото не могат да се подмазват и на други. А просто по навик.

Искам да отбележа две обърквания на предназначението и едно объркване от афект.

Първото объркване на предназначението е в начина, по който НСБОП/ГДБОП мисли себе си. Тази служба не е създадена, за да плаши малките деца, нито за да щурмува офисите на интернет-доставчиците. Тази служба не е създадена, за да обърква потребителя на електронна култура и той да се чуди дали не е престъпник. Не е създадена, за да обявява и преследва свободните и културни граждани като престъпници.

Тази служба е създадена, за да работи против организираната престъпност. Това на първо място е такава престъпност, която е свързана с убийства, трафик на хора, трафик на органи, наркотици, проституция, банкови измами. И други подобни. На първо място. Може и да има организация за масово плюене в асансьорите, например, но това изобщо не е приоритет за такава служба. Ама изобщо. Особено когато се знае, че в България има организирана престъпност и се знае, че тя се занимава именно с гореизброените престъпления. Организирано. Фактът, че организираната престъпност продължава да си вирее безнаказано не оправдава по никакъв начин фиксацията върху авторските права в Интернет.

Второто объркване на предназначението е в начина, по който медиите мислят себе си. Медиите са създадени, за да запълнят информационната празнота между събитията и отделните хора. И макар ценността на медиите да е изчезнала почти изцяло във времето на Интернет и личните сайтове, все пак същностните принципи на “журнализма” не трябва да се пренебрегват.

Медиите съществуват, за да представят безпристрастно новини и тълкувания с ясно изразена пристрастност. Недопустимо е да се прилага едностранно представяне на събития в общите емисии новини. Представянето на ограничения избор като напълно свободен и разностранен е това, което е правило медиите неведнъж в миналото основен инструмент на пропагандата. Всяка информация се интерпретира някак при представянето, но когато пристрастно представена новина се обявява за пълно отражение на събитието, това е нещо лошо. Че такава ограничена информационна система като медиите ще го прави все по-често като усеща отмирането си е нещо обяснимо. Но това обяснение не е оправдание.

Объркването от афект го видях по една от телевизиите. То е съчетание от двете горни обърквания. Явор Колев, специалистът в анти-мафиотската служба по ИТ-престъпленията каза в репортаж за поредната акция нещо от сорта на “ами няма да позволим който иска да си разиграва коня”.

Това не е правилно. Първо службата на г-н Колев има много, ама много други и далеч по-важни и по-спешни приоритети, от това да иззема компютри. Които дори в общия случай не съдържат защитена с права медия – торентите, както всеки интернет-грамотен знае, се разпространяват разпределено, а не централно от нечий компютър.

И второ медиите имат много, ама много да наваксват заради неграмотното си отношение към процесите в Интернет. Заради налагането на представата, че който има компютър, той си “разиграва коня” и затова съответно е в контингента на полицейските служби. Заради канализирането и включването във всяко второ шоу на теми, близки до безумната кампания на културния министър. Заради пълното невежество по отношение представянето на социалните групи, които нямат “централен източник” на прес-информация – бил той прес-служба на държавна структура, на партия или някаква друга официална организация.

Това се нарича непредставителност. И е нещо, заради което медиите са ни длъжници.

Run to the hills, Надежда, София

Не е новина, знае се от известно време – Iron Maiden ще свирят наживо в София. За първи път, като не броим идването им с Blaze Bayley, на което не отидох и идването им в новия златен състав, с Adrian Smith, Dave Murray и Janick Gers… на което пак не отидох, просто защото те не дойдоха. А като се сетя, че точно бях събрал парички и точно щях да ходя да си взимам билет, когато баща ми ме събуди с “тези твоите музиканти нещо се били пребили и май няма да свирят”. Не беше точно с тези думи, но пък на мен какви неща ми минаха през сънената глава…

Не зная дали ще отида на стадион “Локомотив”. Една причина може да са парите – докато се навия ще останат от по-скъпите билети само, а като нямам постоянна работа и разчитам на проекти на парче ще е трудно. Особено в близките месеци.

Другото нещо, заради което се колебая е страхът да не си разваля представите. Въпреки че сигурно Мейдън ще забият яко и само ще затвърдят метълското в музикантската ми страна. Остава леко техническо притеснение – да не стане като на концерта на Малмстийн в НДК, където озвучаването беше манджа с грозде. След концерта на Ингви два месеца ходих като ударен с парцал – толкова време не съм се и надявал да дойде да го слушам, а пък те така да омажат всичко. Зала 1 на НДК е конгресна зала, не е концертна – за нищо не става тая каца, не трябва да се правят рок-концерти там. Нещо по-тихо може, Lord of the Dance например там беше супер. Също на Сатриани се изкефихме много с Краси – вярно отдалече, от последен балкон, та може просто да сме уцелили акустично добра точка.

Но Malmsteen и Satriani предразполагат към по-друг вид слушане все пак. Мейдън са си Мейдън – то дори Брус Дикинсън не пее вярно, та аз за едната акустика ли. :)

Стадион “Локомотив” не е толкова голям, като нищо може да посвършат билетите. Не искам седящо място, нито седящо с безплатна напитка – истинското място на концерт на Мейдън е на тревата отпред, пред сцената. Не чак при самата сцена, но определено прав.

Ще си помисля още. Снощи изрових китарите си и посвирих. Страхотно е първото докосване до струни след като дълго време не съм свирил. Всичко е леко, идеите идват една след друга, има тръпка и ентусиазъм. При редовно свирене това трябва да се гради и търси – при първо свирене след дълго време идва само, напира. Намерих и самоделния ми кабел, тези дни може да напиша как се прави за без пари почти. Ако успея да му направя готини снимки. Опитах да се вържа към компютъра, но като не съм се грижил за звуковите програми вътре, нищо не стана. Пуста ALSA, пуст JACKd.

Анти-спам мерки

Днес ми се наложи да се позанимая със системата на сайта. Все си казвам, че имам дизайн за изчистване и украсяване, а пък то какво стана. Новият ми хостинг и той се издъни – ICN.bg са по-добри за мен в момента единствено защото са евтини. Точно сега не искам да си позволявам излишни разходи, затова се преместих в началото на годината. Мога да кажа, че лично аз не съм доволен от услугата, но все пак като се сравнят цените, за парите си е достатъчно добро нещо. Нищо повече, нищо особено, на моменти ужасно дразнещо, неудобно и тясно, но пък евтино. Опитвам се да “задържам” сайта си на този хостинг.

Като казвам “тясно” нямам предвид дисковото пространство или трафика – вече е нормално да не се стяга такава примка около врата на клиента. Говоря за това, че ограниченията за ползваните системни ресурси са прекалено ниски. От няколко дни забелязвам, например, че привечер се спира достъпът до SQL-услугата заради превишаване броя на едновременните връзки. Много е досадно изведнъж сайтът ти да изчезне съвсем заради превишаване границите на тъпите “споделени хостинги”.

Предполагам, че многото връзки са дошли от спам. Но е възможно и доста читатели да е имало точно тогава. И двете неща са нормални. It comes with the territory.

Уцелих момент, когато пуснаха сайта и влязох да го превключа в режим на поддръжка. Докато попрегледами настроя някои неща. В сайта остават всички активни раздели – дневник, фотодневник, галерии със снимки, уики-страници, библиографски данни. Между другото, можете да добавяте в библиографията, като си регистрирате профил. Също с профил можете да пишете в уики-раздела, но за това ми напишете какво ще превеждате и т.н. – може през формата за контакт.

Това, което засега временно е спряно, са trackbacks. През цялото време съм получил само три свързвания. Възможно е да не са работили правилно, а може и просто никой да не ме е свързвал – и в двата случая вярвам, че няма да ни липсват много.

Новото нещо пък е текстово captcha за коментарите. Не съм привърженик изобщо на картинките с текст – не са удобни за незрящите, а и много загрозяват изгледа и затрудняват работата със сайта. Текстовото поле ще поспре поне част от спам-а още преди входа. Akismet и локален филтър се грижат за пресяване след въвеждането, но имаше нужда от нещо за намаляване на шума в началото.

M-Tel IMAX – възхищение и възмущение

Пейо ни пресрещна в нощната улица с възгласа “един свободен developer!”. Тъкмо бях напуснал последната си работа, бях писал тук за въодушевлението си от пълния ми контрол на личното време, вече бях успял донякъде да посвикна и да се ориентирам в търсенето на проекти за работене. Всъщност се оказва, че най-сигурният начин човек да срещне Пейо е да се разхожда привечер в София. Е, поне за мен е така. Причината е, че и той се разхожда. :)

Имахме годишнина от сватбата и решихме да го отпразнуваме, като си подарим нещо в града. Имахме няколко варианта наум, може би щяхме да идем на театър – напоследък все се каним и все не остава време. Е, и този път не ходихме. В кината пък не даваха нищо интересно, освен в “Одеон” – то те там винаги дават по нещо интересно. “Одеон” е цяла тема за отделен разговор, затова с две думи – не отидохме.

Аз бях проверил какво се прожектира в IMAX-залата в мол-а на Стамболийски и Опълченска. Въртеше се из телевизиите реклама на “Космическа станция 3Д”, оказа се, че може да се гледа почти през целия ден – и решението беше логично. Донякъде с такава идея, но и с доста опити от моя страна за изненада излязохме. Имахме да ходим до “Св. София”, църквата. Централна София е приятно място за разходки, особено през почивните дни, когато навалицата от коли поне малко намалява. Като студент съм кръстосвал нашир и длъж тези улици, особено в кварталите между Университета и вкъщи. Но не е същото, Краси се уморяваше и ако за мен не е важно толкова да се поуморя малко, бременните жени трябва да внимават с по-големине натоварвания все пак. Имаше и вятър, опитваше се и да вали по малко. На нас ни беше приятно, все пак си ни е празник. Но мол-ът на Стамболийски е далече, няма пряк и удобен транспорт, минава се през хълмове, павирани улици… Мислехме да вземем такси, да – но решихме да се разходим.

Мол-овете са ми много странни. Днес се видяхме с Юнуз на обяд и после отидохме в същия този мол да пием кафе и да си продължим бъбренето. И точно говорихме и за това – как и защо средата, която създават ни харесва и не съвсем. Аз бях с “не съвсем”, както се досещате сигурно.

Не зная защо недолюбвам големите магазини. Мисля си, че ми вдъхват прекалено силно усещане за някаква фалшива “американизираност”. Или че не са оптимални за купувача, а по-скоро за продавачите – никой няма да си купи електронна игра, когато пазарува дрехи. Най-малкото защото наоколо няма електронни игри – обаче в мол-а има, и не само – има и хранителни стоки, и козметика. Само трябва човек да има кола с голям багажник, другото не е проблем. И каквото не е искал или не е помислял да купува – нищо, ще му го продадем.

Може би най-неприятното ми в тези мол-нагласи е фалшивата учтивост, прикриваща една в повечето случаи лоша услуга. Първият й признак е униформата. Забелязали ли сте, че служителите в мол-овете, магазините за gsm-и (всичките там “Германос”, “2be” и подобни) са с униформи, най-често доста еднакви. Преобладава ситното синьо райе, често са с широки бели ревери и неотменно им се развява табелка с името. Преди време разните американски сектанти изглеждаха така, а днес така обличат тези служители. Лично аз предпочитам да бъда обслужван от разбиращ и възпитан служител – не е толкова важно нито да е с униформа, нито да мога да му прочета името.

Нека сега никой не се обижда – нямам нищо против отделните служители в такива магазини. Говоря за нагласата, която се създава с изникването на все повече такива места.

Истинският проблем не е нито униформата, нито табелките – истинският проблем е, че на такива места отвън, тоест преди да си дадеш парите, всичко изглежда толкова чисто и спретнато, стегнато като униформата и лъскаво като бялата табелка. А когато или вече си си купил каквото ще си купуваш, или нещо се колебаеш дали ти харесва мястото и май няма да купуваш изобщо – тогава никой не ти обръща внимание. А всъщност най-ценният клиент е този, когото успееш да върнеш от вратата. В тези нови места това не го могат – може би е такава политика, може би управата е некадърна, не знам. Но всеки може да продава на дошлия да купува. Истински трудното в този занаят трябва да е да убедиш колебаещия се и да впечатлиш и привлечеш отказалия се.

В M-Tel IMAX също не умеят да служат. Да, това е работата на служителя – да служи на клиента. Конкретно кое ме възмути в това кино…

За качване към залата има ескалатор. За слизане няма – има стълби. Но нещо повече, те не са за слизане след кино. Те са за някой заблуден, или може би има някакво строително изискване за тях. Значи като отиваш на кино се возиш на ескалатора, а след като вече си си дал парите, изконсумирал си услугата и не можеш да се оплачеш или откажеш – тогава слизаш по стълби. Три етажа, ако не и повече. Надолу по аварийната стълба като говеда. Възмутително. Взехме ви парите – “айде докато още ви държи кефът от киното, давайте през аварийния изход, че ни чакат нови клиенти”. Некадърници.

Вътре залата е амфитеатрална с голям наклон – това е добре за гледане, защото няма опасност цял филм да гледам темето на някой дългуч ербап (както прекалено често ми се случва в другите зали). Но след края на филма едно момче (с, познайте какво, униформа) казва по микрофона да се изнесат всички от “задния” край на залата. Под “задния” се разбира “горния”. Трябва да се качиш около един етаж общо нагоре, за да излезеш. Умно.

Но качването не е чак такъв проблем – винаги по-трудно за трудноподвижните хора е слизането по много стъпала. Всяка бременна жена, всеки възрастен, болен, уморен, сакат човек трябва да слиза надолу три или четири етажа (не ги броих, когато избеснея не съм добре с аритметиката). Иначе из всички такива нови сгради и магазини има разлепени сини табелки със стилизирано изображение на човек в инвалидна количка, навсякъде по улиците са направили всякакви “неща” за инвалидите, има дори (неработещи) асансьори по по-големите подлези… А някой от всички тия големи акъли сеща ли се изобщо, че това стилизираното с бялото на синия фон не означава “човек в количка”? Някой сеща ли се, че идеята е да се улеснят и облекчат всички трудноподвижни хора? И че в тяхната бройка влизат не само хората в колички, ами и всеки от нас, ако си е навехнал крака или ако е зверски уморен и едвам се движи от умора и болка, всеки възрастен човек с подути и отмаляли крака, всяка жена, която е в някакво неразположение, било то месечно, от бременност или от нещо друго…?

На някъде около третия етаж надолу не издържах и отворих аварийния изход. Цялото стълбище е точно от типа противопожарен изход, с аварийни врати на етажите. От другата страна на вратата имаше лъскави пилончета с някаква цветна лента. Демек “не минавайте”. Някакви какички се развикаха в далечината (нещо от сорта на “не оттука бе, е-ей!”) и една от тях тръгна към нас. Водеше двама човека със себе си, момче и момиче – явно приятелчета, които “развежда” из владенията си.

Тръгна да ни казва да сме се върнели по стълбите, аз й обясних, че жена ми е бременна и няма да търпя да ни карат да слизаме по безброй стъпала, след като дори не са ни били предупредили. Естествено, че виках. Когато се ядосам така, не говоря обидно като думи, но мое право си е да обяснявам с какъвто тон аз си реша. Онази нещо се хвана отривисто за главата (“ох, колко ми е тежко, само да не се ядосам сега, че ще видите”) и ми казва да не съм й викал “защото…”. “Защото какво? Защо да не ви викам, че не разбрах нещо?”. Може да е казала “защото не е хубаво” или подобно, но мен не ме интересува. Интересува ме да ми осигурят по-бърз достъп до изхода на измисления им магазин. Без стълби. Обясних й още как се чувствам подведен като клиент и че това е възмутително. Накрая, след като два-три пъти неуспешно опита да ни респектира каза, че “ами мога да ви сваля със служебния асансьор, ако толкова искате”. Служебен асансьор? “Служебен”?!? “Ако искаме”?…

След това всичко мина ок, излязохме и отидохме до друго наше любимо място още от студентството ни – един китайски ресторант в центъра. Не си развалихме доброто настроение от филма, не си загубихме приятните минути с космическата станция.

Но това тук е не за празнуванията ни, а за проблемите на лъскавата фасада без никакво обслужване всъщност. А пък това, което след време, като си мисля, най-много ме впечатлява е, че горе на изхода от залата, където събираха поляризиращите очила, стоеше един едър батко. Естествено, в униформа на охрана – техните са спортни сака в убити тонове на сивосиньо или бежово, пак с табелка на ревера. Препречил “неправилния” изход, за да могат клиентите да се ориентират към посоката със стълбището. Обслужване, нали ви казвам…

Ще имаме син

Аз ще бъда татко, Краси ще бъде мама, къщичката ни ще бъде дом за едно малко човече. Очакваме отдавна вече, всякакви мисли, планове, тревоги и радости са хем отминали, хем всеки ден отново понасящи ни. Искам всичко да е наред и да се радваме на грижите по едно здраво бебе. Наследник, дето се казва. И да наследи от нас добрите неща, които успеем да открием в нас за него, да развие още по-добрите от себе си и да е щастлив. И ние покрай него.

Промени в планетата и едно извинение

Преди няколко дни направих промени в блог-агрегатора “Свободна планета“. Заедно с добавянето на един-два нови адреса, което се опитвам да правя периодично, изключих няколко блога. Моя лична грешка е, че не обсъдих проблемите с авторите или поне не предупредих или уведомих отписаните.

Извинението ми отива специално към Весо Колев, който може би най-малко заслужаваше да се окаже отписан без предупреждение и без обяснение. Не че планетата е някакъв супер-важен сайт, без който блогът му не може — напротив, той е един от най-активно работещите за F/LOSS у нас — както по-“скрито” технически, така и публично пред всичките си читатели от страниците на блога си. Но важна или не, планетата е работещ сайт и такава неочаквана промяна, която засяга автори и читатели е мой личен пропуск. Не на администрацията на сървъра zver.fsa-bg.org, не и на организация или екип — за планетата отговарям аз и грешките в нея са мои грешки.

Весо, извинявай за некоректното отписване! Благодаря за бързата реакция — страниците ти са отново в планетата.

Отписани са няколко други блога, като причините са две — най-често става дума за неактивни сайтове. Много от блогерите престават да пишат и изтриват сайтовете си. Втората и основна причина за отписване от планетата е пълното запазване на авторските права. Идеята на “Свободна планета” е да промотира свободния софтуер, copyleft и отказа от някои или от всички авторски (издателски) права. Това популяризиране се прави през статиите на авторите, през съдържанието, което те създават и публикуват свободно в мрежата. Колкото и да е неприятно практически да се изключва иначе интересно, но запазено съдържание, все пак със статиите с всички права запазени има формален и принципен проблем.

В близките дни ще пиша лично на всички, които са били някак засегнати от промените. Отписването не е по лични причини, а заради основната причина да съществува точно тази планета — свободните лицензи и отказа от издателски права. Почти всички от другите отписани или са с неактивни сайтове, или не блогват активно от много време, но нека и те ме извинят за забавянето на личните писма до тях. При следващи промени в планетата ще пиша предварително.

В търсене на кадрото. 21 януари 2007г.

Успях най-накрая да намеря време да обработя снимките от фоторазходката от 21 януари. Все нямах кога да се занимавам – точно на следващия ден след снимането започнах работа и съвсем не намирах време. А и бях поснимал доста – не колкото на първата разходка есента, но все пак по едно време смених картите. Тръгнахме по “Витоша” с малката групичка след станалото редовно пиене на кафе преди тръгване. Бяхме с Йовко Ламбрев, не го бях виждал от доста време, а и по някое време се появи адашът му Йовков – него пък не бях виждал от години. По пътя, някъде около заплесването ни по смяната на почетния караул пред президентството се появи Христо Еринин. И него не бях срещал много, много време – от дните, когато бирената среща в сряда все още беше “open beer bulgaria” и Йовко поддържаше сайтче, в което се записвахме, за да се запазят местата. Тази среща, вярвам, беше нещо много специално за цялата мини-общност на свободния софтуер в София тогава. След това се превърна в среща на по бира на най-различни хора от ИТ-бранша и загуби онзи си блясък.

Времето беше подходящо за разходки, може би не съвсем подходящо за снимане – много от моите снимки са с прекалено открояващи се сенки или с повече или по-малко прегоряло небе. Като разглеждах сега снимките съм доволен, че нямам кадри, които да не са на място. Някои са малко по-сполучливи, други сигурно не стават. Но всички, дори и нескопосаните, са с вложено някакво чувство, някакво настроение. Това ме радва – не искам да щракам без да влагам емоция. Остава, разбира се, да развивам техниката си – да познавам апарата и снимането. Защото кадърът освен в окото е и най-вече в снимката, а тя почти никога не е едно към едно със заснетото “наум”.

Повечето снимки са с китовия обектив, част от последните са със Super-Takumar 85/1.9, който ми го даде Пешо Стайков да поснимам с него. Такумарът е страхотно животинче, малко е по-капризен от моя S-M-C Takumar 105/2.8, може би заради липсата на многослойно антирефлексно покритие. Аз от голям ищах по размазани светли дефокуси повече го насочвах към светлината, а без S-M-C покритие трябва да се внимава и преценява повече. Нямам търпение вече да идва пролетта и да разхождам моята 105-ца в лов за цветни дефокуси. Едва съвсем малка част от снимките е правена с Osawa MC 75-150/3.8, обектив от тип “помпа”. Осава-та ми е от Марков, много удобна за варио и с постоянна бленда 3.8 – доста светла, а и е доволно остра, макар да не може чак да се бори с който и да е от другите ми обективи. Някой ден ще направя тестове на обективите и ще ги публикувам тук. Интересно ми е тази Osawa дали се представя по-добре при затворена бленда. Ако е така, си е наистина страхотно зверче.

По едно време снимахме едни момчета, които се правеха на Ямакаши. Не вярвам, че паркурът и фрийрънът са достатъчно развити у нас, че да има вече наистина способни трасьори. Въпреки това сигурно има немалко момчета и момичета, които са запленени от някой от филмите или пък са чели нещо някъде и все повече и повече се интересуват от “градското бягане”. Или от чисто физическите упражнения за преодоляване на препятствията, или дори и от естетичната нагласата на фрийръна. Не знам дали тези момчета, които снимахме се интересуват истински или просто са се правили на мъже. Може би и няма значение. Стига да не се наранят, разбира се. Не очаквах да видя скокове в центъра на София, а и те не направиха повторения – сякаш от хулигански подбуди се бяха качили на терасата на чужд имот и просто скачаха от нея. Не станаха истински хубави снимки, няма я естетиката на фрийръна, но ми е приятно, че има и такива хора в града – някой ден може да се появят наистина добри трасьори. Които ще е цяло удоволствие да снима човек.

След разходката заседнахме в “Баба Яга”, край сухото езеро. Там на по бира аз се разприказвах за това коя работа е хубава и коя не е, Йовко Йовков най-накрая взе да поснима с апаратите ни, а другият Йовко после каза, че сме го простудили с това висене навън на вятъра. Аз имах доста неща да казвам на хората, а и от следващия ден започвах в CNsys – нещо, което очаквах с интерес цялата почивна седмица.

Ако ви е станало интересно, заповядайте да разгледате снимките в тази галерия.

Трети март – край и начало

Днес е трети март, на тази дата преди 129 години Санстефанският мирен договор слага край на една странна и сложно мотивирана война, на мощта на една велика империя и на дългото и мъчително домогване на народа ни до свободата и независимостта. На тази дата се слагат и много начала – на политическата ни близост с друга велика империя, на административния, инфраструктурен, военен и културен разцвет на млада нова България.

На тази дата си спомняме героизма и саможертвата, но не чак така трагично и поетично, както го правим на втори юни, деня на Ботев. Когато честваме годишнината от смъртта на Левски пък сме настроени по-приказно, по-мечтателно и в мир с тихата, но непоколебима вяра в свободата.

Единствено на трети март мога да се вживея и аз във военните паради, проверките с траурния марш, запловете на зарята и нескритата, но не и безцелна помпозност. Защото Освобождението и всички загинали или жертвали младостта и здравето си войници и опълченци го заслужават. Заслужава го и онази родова, земляшка привързаност, която за няколко десетилетия изправя страната от нищото, от кървавата пепел на Батак и я прави една от първите сред равни европейски. И завиждам малко, защото тогава, в началото и до средата на миналия век не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя. И както днес някои хора са все още разпръснати и разделени, така и навремето всички напротив са били заедно – и в боя, където всичко е било ясно и правилно, а и в политиката, където никога не е всичко съвсем ясно, нито пък правилно.

В годините, когато няма значение държавата като територия и администрация, когато етническата отлика не е така силна или важна и когато най-големите възможни разделения са тези на езика, заплатата и мечтите се надявам, че има още място за зари, проверки и паради. Не заради кухия конформизъм на традицията, не – заради чувството, което дядовците ни са имали и което ние трудно откриваме. Чувството, че имаме нещо общо и можем да се гордеем с него. Нещо повече – че можем да градим над тези основи и да сме щастливи в българските земи. И ние, и децата ни.

Снегът на 2007г. Февруари.

Вчера в София валя. Сняг! След като дълго-дълго синоптиците обещаваха поне застудяване, най-накрая вчера, в края на февруари падна практически първият сняг за зимата. Преди коледа имаше малко сняг, да – но не се брои, истинският сняг не може да е преди зимната ваканция.

Цяла сутрин се радвах и честичко проверявах през прозореца как напредва снегът по неговите си дела. Когато преди обяд взе да вали на по-ситни снежинки се уплаших леко, че няма да остане хич докато се наглася да изляза. А по земята беше покрил само тук-там. Пътища, тротоари, алеи на междублоковата градинка – всичко беше черно от намокрените асфалт и плочки. Имаше сняг само по тревата и клоните на дърветата. Казвах си – нищо, то е нормално, тя земята е гореща след всичкия тоя пек, затова.

Следобяд най-накрая излязох да поснимам. Исках хем малко да понамалее, за да не ми вали апарата постоянно, хем и да не спре съвсем, защото си се виждаше, ще няма да се задържи много сняг. Взех на практика всичката си фототехника, без някои непригодни за задачката неща. Напълних раничката си с обективи и филмовия EOS. Не можех да я сложа на гърба, затова отиде на дясното рамо. В чантата пък подготвих Pentax-а с китовия обектив и старата Смена 8М. Отдавна се канех да почна пак да я нося, а пък и разбрах, че имало тия дни седмица на ломографията. Не че ще пращам някъде снимки, но самата идея, че има хора дето нарочно снимат със Смени навива.

Натоварен като кашик излязох от блока и се запътих към Северния парк. Поснимах за около час, преди да почна да мръзна. Странна работа – ако беше нормална зима, щях отдавна да съм свикнал на такива неща, а сега с тия жеги как да разбере човек… кога да му е студено и кога – топло :) Няма да уточнявам, че изобщо не ползвах всичкото “оборудване” – то се подразбира. Изобщо не отворих раницата, макар да ми се снимаше с EOS-а. Раниците май са неудобни за такива разходки, повече са само за носене. Става дума за най-обикновена раничка, но когато си взема фото-раница, сигурно ще е пак така, не знам.

Снимах с цифровия само с обектива от комплекта му, изобщо нямах желание да сменям. То и светлината беше една такава еднообразна, небето – сиво, а от белия сняг всичко изглеждаше чернобяло. Бял сняг и черни сенки между дърветата. Всъщност оправдавам се – не се получи както исках, явно трябва да снимам повече. Поснимах и със Смяна-та, надявам се да излезе нещо като довърша филма.

Днес е слънчево, сутринта стаята грееше от блесналото слънце. Толкова сняг за тая зима. Толкова и зима за тая година. Дано поне пролетта е красива. И дано в края на годината следващата зима отмие срама от тази. :)

Част от снимките, цифровите, съм качил в тази галерия – вижте ги, ако ви е станало интересно. Остават филмовите от тип “стрийт ломо”, но тях – когато ги проявя. Приятно гледане на снежни снимки! :)

Отново на свободна практика

В понеделник напуснах работа отново и отново съм на свободна практика. Какво означава това за ИТ-специалистите – много и различни неща. В моя случай значи, че най-вече ще правя уеб-проекти “на парче”. Имам и други идеи за работене, но те ще почакат, докато ги доизмисля, подготвя и разработя. Междувременно ще пиша сайтове на PHP. “Пиейчпи-писател”, както казваха колегите във вече старата ми работа. Не се оплаквам – все някой трябва да върши и това, а пък аз имам търпимост към такъв вид работа. Имам и доста за учене и развиване, така че няма да е скучно. Ще си спазвам и един принцип, който наскоро опитах да пренебрегна. Става дума за това продуктът на работенето ми да е (или да се основава на) свободен софтуер. Ако това е невъзможно, то поне да не е “лош” продукт, да не ограничава хората, които го ползват. Досега при мен най-видимо е било това със свободността – най-добре съм се чувствал, когато съм работил със и по F/LOSS.

Да кажа нещо и за работата ми – не напуснах заради друго предложение или заради лоши условия. Напротив, в CNsys всичко беше намясто, условията са добри и в смисъла на работна среда, и в смисъла на заплащане. Колегите ми бяха готини в отношенията и прецизни в работата. Доста хора, които съм срещал отдавна или познавам задочно от “линукс-средите” се оказаха събрани там.

Но не можах да се приспособя към целодневна работа по нещо, което въпреки всички интересни аспекти в него, все пак не е, както се казва, “стихията ми”. Предпочетох да напусна пред това да ми става все по-трудно да мобилизирам интереса и ентусиазма си и така да лъжа както себе си, така и фирмата. Моята позиция трябваше да бъде на внедряване на системи за управление на бизнеса в ИТ-отдели. Това означаваше доста четене през този месец на различни статии по въпроса, както и няколко обучителни сборника и една от книгите от ITIL, “Service Delivery”. Интересни неща, но попадаха все някъде посредата между компютърджийското и философското в мен – твърде повтарящи се и нерефлективни, за да ги възприема философски и достатъчно далечни от GNU и свободния софтуер, за да не ги възприемам компютърджийски. Въпреки така прекъснатия ми опит за доближаване до ITIL смятам това за интересна област и май ще продължа да чета статии по такива теми. Още повече, че въпросът за ИТ-управлението е много тясно обвързан с разбирането за качеството – а там имам интереси, пък и си е типично философски въпрос.

Предстоят ми и някои покупки, определено 1 гигабайт RAM и или нов монитор, или лаптоп на изплащане. Трябва да внимавам да не харча излишно, но пък и да не купувам боклуци – става дума за инструментите ми за работа. Доста се интересувах от преносими машинки напоследък и явно имам два варианта – или да взема нещо евтино и старо, но колкото да ми върши работа засега, или нов ThinkPad. А те са скъпички.

Започнах отново и да снимам. Нищо особено засега, но пък имам цял куп снимки за редактиране от фоторазходките, така че ще наваксвам полека. Днес отидох да говоря за една поръчка и на връщане през центъра изпонащраках руската църква. И преди съм снимал там, мястото е много готино особено с късна светлина или пък със сняг – градинката зад църквата се пълни с отблясъци и сенки. Е, нямам някакви супер-снимки, но за мен е важно, че ми дойде отвътре да извадя апарата от чантата, която иначе на работа всеки ден носех, но не ползвах. И че поснимах и ми беше приятно.