Доставчик и ddos оплакване

Обади ми се една кака от доставчика ми на интернет, за да ми съобщи, че някаква си българска сертифицираща организация им изпратила адреси, от които се осъществявали DDoS атаки. Моят адрес бил сред тези. Не разбрах почти нищо повече, освен че е добре да си проверя Уиндоуса за вируси (да бе да, сега ще махам Debian-а, за да инсталирам уиндоус, дето да го проверявам…).

Знам, че при такива сигнали се прави така, уведомяват се клиентите и то без да се дават излишни подробности за сигнала. Поне когато съм работил в хостинг, така сме правили. Но какво значи “българска сертифицираща” организация, която се занимавала с “проблеми по сигурността и други подобни” – май я представи като нещо с две думи, едната беше “серт”, а другата “беге” или “България”. Порових малко в мрежата, но не намерих инфо.

Винаги има възможност сигналът да е измислен и т.н. Може и да е стар – този адрес го ползвам от по-малко от месец, когато си сменях доставчика, преди това е бил на друг човек, може би с уиндоус с вируси и т.н.

Но ми стана странно. Имам прекалено много работа, за да тръгна да се тревожа за такова оплакване, още повече че съм сигурен, че не е нещо от моята страна. Но пък връзката ми е необходима за работата, няма как да нямам или да има проблеми с нея. На вас случвало ли ви се е нещо подобно с домашната връзка? На мен преди не. Хм, или пък не съм си давал телефона досега може би…

Грип за почивка

Изкарах грип или нещо подобно “на крак” през почивните дни. В кавички е, защото бях на легло и даже бях много зле, но пък виж как хубаво си запълних съботата и неделята…

В събота имах планове да ида до OpenFest и след това следобяда да се включа в една фоторазходка. В неделя пък беше вторият ден на OpenFest. А аз се събудих с висока температура, болки в гърлото и никакви сили за такива геройства, даже едвам се пренесох в стаята на Светли и окупирах леглото му – пиратски кораб и превърнах стаята му в инфекциозно отделение. Двете нощи бяха най-гадната част от преживяването, заради студа и треската. Да, Краси усили парното, даде ми още одеала, даде ми лекарства, напълни ми грейката с вряла вода, но от време на време пак ме тресеше.

И така до понеделник сутринта, когато се събудих почти не спал и започнах да кроя планове как ще отида до лекаря и как да се облека за дългото пътуване през една пряка до поликлиниката. Броях наум дните, за да знам дали е дежурен сутрин или следобед, когато се усетих, че съм доста по-добре…

С две думи – добре съм. Понеделник сутринта нахлу с пълни сили и сега имам само лек гърлобол, но как да ида с такова оплакване на доктор и как да му обясня, че съм бил зле два дни, като съм кукуряк почти вече… Чудно нещо – точно събота и неделя, дали е съвпадение, дали има такъв двудневен грип или е нещо бая по-сериозно и психосоматично?

Ах, тези нахални граждани!

Почти цяла седмица в София е студено и почти цяла седмица в апартамента няма парно. Снощи по телевизора една вещица от топлофикацията усмихнато обясняваше, как много граждани грешно си представяли, че пускането на парното в града било като да натиснеш едно копче в ТЕЦ-а. В грешка сме били, представи си… А когато си плащам сметките, не съм в грешка, тогава не съм досаден гражданин, нали? Почти цяла седмица на студено с две малки деца и бебе. Да, някой ще каже, че то дядо и баба на село през турското робство не са имали и телевизия, а аз сега се оплаквам, че някой не зачита гражданските ми права да получавам услуга, за която плащам, след като навремето не само права не са имали, ами и граждани не са били, че и кръвен данък им взимали и вярата им сменяли насила… Но не става дума за това. Трябва всички да са наясно, че гражданите винаги имат право. Не само преди избори и не само на думи, а винаги.

Имам две тревоги по въпроса – едната е, че гражданите, народът, винаги има право и това всеки се прави, че не го разбира и другата е, че има едно нещо, на което му викаме развитие, прогрес и него също се правят, че го няма. Един дядка по седесарските митингови години на една спирка мърмореше как не ни било срам, бай Тошо колко бил направил, как преди това имало само каруци, а той и партията направили да има автомобили… Ехо, прогрес? Днес не е едно време. Не заради партията, а заради времето. Още малко и за смяната на сезоните ще славим партията, така ли? Да, навремето не е имало парно, но днес не е едно време и в днешни дни има комунални услуги, за които сме заплатили и честно казано хич не ме интересува кой и как ще успее да изпълни неговата част от тази сделка. Аз също не харесвам топлофикацията и ако можех, веднага бих отрязал тръбите на абонатната, за да не плащам на изнудвачи. Баща ми е разказвал, че навремето в МЕИ се влизало трудно в електричарските специалности, но в тези на топлоенергетиката се влизало с тройка. Това плюс факта, че топлофикацията ни кара да плащаме за загряване на атмосферата над града – заради огромните загуби навсякъде по трасето – обяснява защо всички в топлото днес са идиоти и защо плащаме, а стоим на студено. Но махането на парното ще е за по-натам, когато имаме своя си къща, живот и здраве, и можем да се отопляваме както ние решим.

Другото ме притеснява повече – как да обясня на децата си, че гражданите наистина винаги имат право? Как да го обясня така, че да не ги отвратя от статуквото, което цитира такива казвания само преди избори? И то не че изборите са му нужни, но са просто да замаже малко очи. Как така да обясня, че едновременно да разберат логиката и да не се наранят от нелогичната действителност? Народът е суверен, но народа го мачкат. Ние сме общество от независими и равноправни граждани, но когато една обслужваща институция е некадърна, веднага обвинява гражданите. Имаме право сами да решаваме, но когато отидем в последния ден от някакъв срок в дадено учреждение, веднага ни се карат “защо сме чакали до последния ден”. Каква е тази държава, в която последният ден от срок е вече извън срока? Каква е тази държава, в която когато топлофикация се изненадва от рязкото застудяване, виновни са гражданите, които видиш ли, са искали да живеят на топло днес, а не след 5 до 7 дни? Изобщо какви са тези граждани и защо ни се моткат из територията, защо само ни пречат…

П.П.: Докато дописвам това, в тръбите заклокочи топлата вода. Трябва да пиша, виж как веднага се задействат. :)

На 38

Странен е светът на 38. Поне не е какъвто изглеждаше на 28, да не говорим пък на 18. И смятам, че за намаления ми ентусиазъм са виновни не годинките, а всички хора, които през въпросните годинки полагаха усилия да ме карат да гледам в определена посока и да ме вкарват в някакъв “път”. Много са и някои може би не се усещат, че го правят, но резултатът е, че все повече и повече се уморявам да живея своя си живот сред толкова много хора, които знаят как трябва да се живее. Но нищо – аз и моят приятел Рене Декарт ви благодарим – той знае защо, пък аз от благоприличие, че нали му се водя колега. Сериозно – не се хабете, защото ентусиазмът ми е ценен и ако го губя в безсмислени битки, няма да е за дълго.

Иначе рожденият ден беше хубав. Не събрах хора, но пък бях със семейството си. Не направих тържество, но направихме голяма разходка с колата, децата играха на катерушки на полянка на чист въздух и видяхме приятели. Не видяхме всички, както искахме, но дано в близките дни и седмици наваксаме. След цял ден обиколки и търчане, мъката беше за нас с Краси, когато дойде време за приспиване и всички нерви от това. Децата явно трябва или да не се преуморяват въобще, или да живеем в къща с двор и с тайфа съседчета, играещи в квартала, за да не е толкова извънредно преуморяването. И да не го приемат толкова болезнено всеки път. Да не е като рожден ден, не че рождените дни не са приятни, просто са веднъж на сума ти време.

Не зная дали да си пожелавам нещо. Не смея вече. Надявам се новата ми година да ни донесе къща, но пък с порастването на децата това желание става сложно – особено с ходенето на училище. Днес Светли беше на откриване на учебната година, втори клас момче, а като знам колко е трудно да си нов ученик, преместен в друго училище… Между другото, има родители в класа, които водят децата си от през девет квартала десети – например има от Дружба, има и от Драгалевци… Вариант е, но не знам колко лесно е да се кара всеки ден детето от далече до Яворов, после на обед и да се взима… Като не съм в офис, може би е възможно, просто не познавам хора така. Или може би знам един човек от Лозен, но не съм го виждал цяла вечност. В крайна сметка и това е нещо, което човек намира как да уреди и да организира – проблемът е в ентусиазма. А ентусиазмът, както ви казвам, и на теб както ти казвам, мило дневниче, намалява. Тази година съм с по-малко сили да скоча ей-сега и да се пренесем другаде, дори и да имаме възможност, отколкото сили имах миналата година. И намаляват, абе все едно се окопавам някак. Трябва да намеря път извън това въртене в кръг, може би това ще ми е задачката за следващата ми година – да намеря начин, да намеря сили и да се стегна. Или… да се отпусна, как беше оня майтап с българския и американския психолог… :)

Наздраве на всички и за много години! Да ви се връщат пожеланията! :)

Рушене, ремонти, строежи

Заглавието навява социален и даже политически отенък, но аз все още не съм се завърнал към този вид писане, далечен ми е още. Може би защото с годините все по-ясно виждам как общото и особено управленското рушене и строене не е никога еднозначно. Все има причина, която не виждаме, обяснение, което не знаем и последствия, за които не сме предупредени и за които няма да сме подготвени. Политиката е тайна игра и нашата роля винаги е само на запалянковци.

За разлика от това личното развитие мога да си го следя. Мога да поемам отговорности и да нося последствия. Най-малкото е така, защото просто ми се налага.

Преди месец някъде, малко преди да заминем на почивка, наблизо на Иван Асен II събориха една стара къща. Първо дойдоха с резачки и за нула време една сутрин накълцаха три огромни липи в двора, заедно с още две-три малки плодни и доста храсти. Дворът беше обрасъл отдавна и явно е чакал купувач и изрезвач от доста време, но пак си беше гадно. Децата се разстроиха, разстроих се и аз.

Дочу се наоколо, че щели да строят блок. Сви ми се сърцето – не за друго, не за нещо обществено или пък политическо, а чисто лично, както ще обясня. Наистина – изведнъж дойдоха с голям багер и голям камион и за два непълни дни сринаха и извозиха всичко. Къщата беше стара, да. И беше представител на едновремешната архитектура, да. Сигурно е било добре и да се запази заради културната ценност, да. Но какво говори културната ценност на нашего предприемача, дето не гледа дългосрочно развитие на средата и дългосрочни печалби, а иска “ей-сега, тука и на ръка няколко милиона, че да купя на децата беемвета и апартаменти”.

Така се мисли у нас, да. И в София, и в провинцията. И в градовете, и в курортите. Но не ми е за това мъката. Лично ми стана горчиво, а и децата се разстроиха. Викаха залепени за прозореца “ей, чупячи на къщи, какво правите?” и “тате, там чупят една къща!”. Знам, да. Беше си точно чупене – верижният багер се е качил като буболечка и с кофата захапва следващата част и стиска, мачка и троши.

Болно ми стана, защото аз нямам къща, защото не съм построил за семейството си. Не че някой друг руши нещо – въпросът е ние да си имаме, ние да си построим, ние да си подредим и да си подкастрим овошките. Но сме на квартира. Все още.

Ще построят пететажен блок, може би ще го направят да е в тон с околните сгради – а дано, ама надали – и ще продадат апартаменти на едни хора за едни пари, с които ще си купят беемвета. Лошо няма. Само дето аз нещо още спя.

И все рушат. Прах и шум, разруха и затруднения по време и накрая нищо чак толкова забележително като резултат. Скоро минах през Надежда – колко отчайващо зле изглежда може да оцени само човек, дето вече е излязъл оттам. Като отидохме в Троян – основен ремонт на улицата. В Надежда – основен ремонт на квартала и копаене за метрото. В Яворов – пренареждане на паветата и сега събаряне и изкоп. Искам да сме някъде, където няма да се разрушава и няма да се копае. Поне не толкова много. Искам да се строи или ремонтира, но да е наше. А така сега – ние къща нямаме, те къща “чупят”. Казах ви, че е лично…

Слънчасване преди тръгване

Вчера слънчасах зле – не че не се очакваше, всеки път при повече слънце ме удря в главата, но си беше неприятно. Вечерта, през деня с прекъсвания и после следващата вечер едвам оцелях – температура, главоболие, болки в мускули и в очи, подвига ми се и даже мина лека треска. Почивах, стоях на сянка, с изключение на една разходка до центъра да пия бира с Алекс, и пих през цялото време много течности. Разбирай вода и сокчета, че то в хотела друго няма. От малък черната коса често ми докарва най-малко прегряване. Като поседя повече на слънце и ме удря в главата. Навремето ме караха да нося разни шапки като съм на море или на село, но сега кой ти гледа такива неща. Всяка година се каня да си харесам някакъв вид лятна шапка, но все е след като вече съм слънчасал и/или ще се прибираме.

А ние вече ще си тръгваме – днес ни е последният пълен ден и времето беше лошо като за море – облаци, после дъжд и вятър, размятаха се и разни светкавици. Трябва някой път да гледам от брега гръмотевична буря вътре в морето и да я снимам – от едно лятно ходене в Царево, когато бяхме без деца, но пък мъкнехме котарака, си спомням че е готина гледка. Сигурно не е приятно да си моряк и да си навътре в такова време, но от брега понякога се вижда добре и трябва да се снима.

Отидох да видя Алекс, та си направих една разходка от южния край при нас до центъра. Полафихме си яко за какво ли не, покрай всичко друго и за електромобили и проекти за коли. Пих на барче на плажа наливна Бургаско за 3лв. и не е заради парите, но не беше много добра. Преди (вече доста) години си спомням, че бургаското не беше зле, а и досега правилото да пия “местната бира” (макар че в България няма такова нещо, всичко се прави в два-три завода и само лепенките са различни) е сработвало добре. Но за сметка на пивото, срещата си струваше разходката.

А разходка направих. Фоторазходка в Слънчев бряг. Като успея тия дни да събера снимките, ще ги кача отделно. Стрийтът всеки път е различно нещо, а досега май не бях стрийтвал сам в непознато място. Знам и защо апаратът ми не ми пасва напоследък – стъкълцето на визьора е потъмнено от чистене, трябва да го сменя някак и да запомня да не го чистя, защото не е стъкълце и се разтваря от течностите. Сега така се чувствам леко като сляп, когато снимам и то кефът наполовина си заминава. Но ще пусна скоро нещата от фоторазходката.

Иначе руснаците рязко намаляха след 15 август и се живее по-спокойно. Една жена с дете, която ни заговори на басейна каза, че след 1 септември пък цените падали наполовина. Което си е добра оферта, ако човек е готов да летува насред бетонната джунгла тук – излиза, ако намалението е 50%, някъде около 17 лева на човек на ден, с три яденета на блок-маса, басейн, стаи с климатик и ремонтирани бани. И въпреки всичко не мисля, че ще се върнем. Отново не намерихме правилното място за почивка. Но търсенето продължава, тъкмо догодина може да проучим как е на не-черното море, ако имаме възможност.

Руснаци и подводница Ем-Пи-3

Плажни археолози

Ако достатъчно копаеш в пясъка…

Първия ден човек е уморен от пътуването и всяко удобство може да го зарадва. Но пък има настаняване, пренасяне на багаж, търсене на място за засищане и утоляване на жаждата и всякакви други притеснения, свързани с документи, дали добра стая се е паднала, дали колата е добре, дали трябва да се караме на някого или някой нас ще си позволи да ни ядосва. Затова първото впечатление на почивка не е правилно и трайно.

Вторият ден е спокоен и уреден, животът е хубав и почивката ще започне на пълни обороти. Или на празни — нали е почивка все пак. Най-добър е вторият ден. Още не си уморен и изнервен, а който почива с деца знае, че почивката накрая се оказва за всичко друго, но не и за почиване.

За нашия случай добавете към всичко подпийнали руски ученици на групи, които сноват по коридорите, викат, прескачат общите тераси, тропат на вратата ви в четири през нощта и през всичкото останало време се държат като господари на територията. Я вас не понимаю, но всъщност всичко много добре си панимаят. Зная руски, но не искам да падам дотам, че да се обяснявам на руски гаменчета в български курорт. Ще научат пет-шест израза на български.

Ние сме си виновни, че морският ни туризъм е зависим от евтини тълпи руски учащи и английски компании — и двата вида хем хулигани, хем алкохолизирани. Е, рушнячетата може да не са поркани като ингилизите, но компенсират с бройка и наглост. Имаме море на конвейер, море конфекция и ширпотреба. С хотели, всичките способни да поемат целия съветски народ, ако и когато реши да почива на незамръзващо море. Така са го мислели навремето в СИВ явно — че къде другаде да иде мужикът без ушанка в багажа? Балатон не е море, а на Адриатика е било проблемно геополитически през повечето време. Остава само северното Черноморие и най-вече по на юг, на по-топличко — у нас.

За справка че е до политика, а не до география — вижте Гърция и Турция, които са с не чак толкова по-различен от нашия морски климат.

И понеже някои ще кажат че е претъпкано, гаменско и чалга, но поне е достъпно море и това е цената, за да е достъпно и за българите, аз пък ще им кажа че зная много хора, които няма да успеят да дойдат на “достъпното” море. Доста от тях — за поредна година, а някои са и с деца. Та морето ни не е достъпно и изобщо начинът да е достъпно за нас не е да е евтина чалга за големи групи чужденци, оставящи малко пари. Въпросът е да можем ние да си го позволяваме, а не да е евтино за всякаква паплач.

Плажен динозавър

…ще откриеш плажни динозаври.

Та вторият ден е супер. Ние сме вече трети и след две нощи с будене от руски по коридорите през нощта мога да призная, че чакам следващата част от пътешествието. Е, морето като море е утеха и него не чакам да свърши, напротив.

Светко се учи да плува и не излиза от водата. Има и басейн, което за мен е някакво кощунство на море, но влизах и там — след това на вечеря всичко имаше един и същи аромат — на хлор. Не се сещам защо. :-)

Една от игрите на Светко в морето е да върви клекнал на плиткото и да казва, че е подводница. Казва се ем-пи-3 — той си го е измислил, не знам защо не е OGG, а MP3. :-)

Та подводницата всъщност не е за под вода и не иска вълните да й заливат главата, защото била подводница кабриолет. Хитро. Обаче поне е електрическа и не замърсява водата. Електромобилен клуб FTW.

Като споменах electriclub.com — днес ще видя Алекс тук, а другата седмица евентуално Пламен, другаде. Ако има време в Бургас на връщане, ще се обадя и на Тодор. Хубаво ще е да намерим тук къде се пие бира, но по-евтина от наливна Загорка за 4лв като на плажа. С тоя детски лагер в хотела няма къде да пийне човек — и добре че е така, само алкохол липсва на руснаците. Те явно си намират сами, но поне е по-малко.

Иначе си изкарваме супер. Нищо че мрънкам, все пак почивка е, а и на децата много им харесва. Уморяват се много от вълните и от басейна и спят дълбоко, не се будят от данданията. А пък имат всякакви вкусотии, шоколад и сладолед, че и детски филмчета в стаята. Пуснах ги и на едни електронни игри във фоайето и бързо ги убедих, че така не си заслужава и като време за игра, и като пари. Май е добра идея да взема някаква конзола с волани и тем подобни, за да играем вкъщи. По-добре, отколкото да се изкушават така, а конзолата може да се ползва и на събирания на нас, големите.

Миналата година бях решил, че тази ще се качим на ветроход. Бяхме видели Роял Хелена на пристан в Несебър. Е, по-нататък ще е. Пък и сме с бебе сега, няма как. Ох, като си помисля как ще сме скоро с трето дете със собствено мнение и изисквания… но живи и здрави да сме!

Остават дните след втория. Не са много, скоро ще си тръгваме. Пътешествието ще продължи. Ще гледам да не изгоря лошо преди това. М, това какво е, шоколад?…

Слънчев бряг след четвърт век

IMG_20140813_094807-e-web1000

Проход на Републиката

И ние като Робинзон Крузо, за да сме с модата в крак, летуваме на Слънчев бряг. Шегата настрана, изглежда добре и спокойно — не бях идвал тук от малък — можем да си стиснем ръцете за около 25 години — и сега си е бая презастроено, шумът от дискотеките с русначета е на границата на престъпление, но все пак май ще се справим. Дограмата ще ни спаси, а и климатикът работи за нас.

Пътя от центъра на страната до Бургас го взехме през Прохода на Републиката. Другите са с повечко завои за три деца в хечбек, но този пък е досадно дълъг. Така се случи, че спряхме само веднъж, баш навръх, на границата между Болярка и Загорка. Опитах да се впиша във 4sq от кръчмето “Предела”, но се оказа, че окончателно са минали към Swarm, а аз това го деинсталирах. Загубиха един потребител. Преди години, когато геолокацията в мрежата прохождаше, бях силно впечатлен, щях да пиша сайт, още държа домейна, но днес всички проекти ми се струват безсмислени. Освен OpenStreetMap, разбира се, то е голяма работа.

Пак не снимах колата, а и бях взел нови тасове и ги бях сложил — на прохода децата видяха, че единият е паднал някъде. Кой знае къде е отхвърчал — ето затова хората връзват тасовете със свински опашки, не за да не им ги крадат, а за да не летят като фрисбита по пътищата.

Нищо, тъкмо ще взема на старо оригинални ровърски тасове и поне ще пасват, че тия китайчета са едно към гьотере. Лети джанти не са на дневен ред, първо евентуално Рошко ще глътва пари за други модификации.

За морето питате? Че да се върна на думата? Морето е супер, но май следващите ще гледам да са в Гърция, при земите на рода ми от едно време. Чувам също и че из българската Гърция местните горе-долу ни разбират и говорят помежду си стар диалект. Значи вече са се върнали след разселването из островите, а и не се страхуват от международното положение. Все едно, дано можем догодина да сме на юг, вместо на изток, към Кавала вместо към Бургас.

IMG_20140816_104233-web1000

Слънчев бряг

Мисля, че у нас морето е толкова застроено и пригодено за масовия турист, дето идва като огромна маса с масов транспорт, най-вече заради туристическа обвързаност и зависимост от СССР и братските славянски народи. Вярно, клиенти — ама ако бяхме подбирали, можехме да имаме качество и без количеството. Какво пиша аз пък… все едно някой ни е питал.

Казвам, че като за почивка на Слънчев бряг сме супер. Притеснявах се за лоши условия, но всичко е наред, хората са любезни и включената ни храна е и обилна, и доста вкусна.

Светко и Оги най-накрая днес влязоха във водата, предни години беше все рев, страх и само строене на замъци и малко пояси в прибоя. А сега едвам успях да ги убедя да излезем, без сили останах и сега реанимирам с аспирин.

Долу има басейн и разни джаги и подобни. Басейн на морето ми е странно, аз на морето най му харесвам… морето. Но ще видим, аз радлер пропих, та камо ли… Светко фиксира едни билярдни маси и ме врънка да го уча. Аз от толкова години не съм натривал син тебешир, че може да я докарам и дотам той мен да учи, ама и това ще видим.

На мен ми дай безплатен паркинг, прохладна стая, достатъчно храна и възможно по-малко работни неща и мога цяло море с деца да издържа. И да ми хареса. :)

Що е то багажник на покрива

Не спирам да се удивлявам колко много багаж събира автобоксът или “багажникът”, както му казват децата. Преди съм губел толкова време в подреждане на багажа в задния багажник, нагласяване на всичко така, че да влезе и тази чанта, и това яке, и тези играчки… А всичко е толкова просто и лесно, когато има багажник на покрива – подреждането става за нула време, защото е голям и с много по-правилна форма от другия. Защото няма нужда да “наместваш” раницата така, че да не пречи на пожарогасителя, да не притиска много аптечката и да не се допира до парцала за бърсане по двигателя и онази стара туба с моторно масло, оставена за доливане. Всичко горе е гладко, равно и чисто – реденето на багаж е като строене с лего.

Вярно – нарушава аеродинамиката и сигурно вдига разхода поне с половин литър, а при над 80-90км/ч може би и над литър. Но съм готов за почивка с деца и багаж да забравя за аеродинамиката. А и разходът е добър, ако се кара внимателно, с принудителен празен ход където трябва и без излишни високи скорости.

Та това редене на багажа свършихме с Краси тази вечер, докато Рая оглеждаше баба си и се чудеше коя е и защо са я оставили на нея и докато батковците й решиха, че ще се възползват от отслабеното родителско присъствие, за да си организират риболов. Бяха домъкнали леген, пълен с вода и разни играчки-риби и стояха с пръчки с потопени връвчици и спореха как точно се “хващат” рибите. Голяма забава явно. Ние не сме въдичари, но тук в Троян на Осъма има разни чичковци и дядовци, които сноват долу по брега и правят разни потайни ритуални движения с въдиците си.

Та за нула време напълнихме автобокса и за задния багажник останаха все неща, които ще са ни нужни при спиранията – дрешки, пелени, утре ще добавим и малко храна… такива неща. Как досега не сме имали релси и багажник, толкова трудности е щял да ни спести при пътуванията. Вярно – струваше пари, а ние преди години спестявахме буквално стотинките. Но ако се погледне като инвестиция, си е оправдано и много важна придобивка за (големи) семейства.

Смених и въздушния филтър. Не е сменян сигурно от около 4 години… откакто гарнитурата на главата на двигателя се проби, смеси се масло с антифриз и едвам се добрахме четиримата със Светко и тогава бебето Оги от Горна баня до Надежда. После сам ремонтирах двигателя пред блока, затова помня кога е сменян въздушният филтър. Старият беше зелият омазан с пресечено с антифриз масло.

Исках да сменя и масления филтър, заедно с маслото. Взех филтрите от Троян. Но като нагласих колата на удобно място на паркинга и срязах една празна голяма бутилка от вода да събира маслото, се оказа, че нямам подходящ ключ. Нямам и вложки и върток – има някакви инструменти, но съм ги оставил при тръгването.

Примирих се с доливане на масло. Пое сигурно литър и половина… сега е между средата и минимума… постреснах се чак. Все отлагам, а от миналата есен все имам работа и нямах кога да се занимая с колата. Нямах кога, но я карах – и тя останала почти без масло. Накрая запалих и си отделих време да се заслушам – след първоначалното тракане на повдигачите, което явно в бързината в последно време хич не съм забелязвал, бързо шумът им изчезна и двигателят като че ли е с една идея по-тих. Хм, нормално, ще кажете с укор, но аз не работя механик – разбирам от такива неща, но хляба си изкарвам с друго. Пък хлябът е по-важен.

Утре продължаваме. Исках да снимам Рошко с багажника, но тук навън е такава жега и мор, че докато отида до колата и вече мога да се движа, само ако е свързано с прибиране обратно.

Пътешествието започва. Лична карта и радлер.

В събота успяхме да тръгнем на почивка. Аз съм в отпуск от понеделника, а и без това работя отдалечено, така че важното за работата ми е да имам добра връзка с Интернет и достатъчно време и внимание да си движа задачите. Лека-полека сега връзката ми хем става все по-лоша, докато накрая увисвам с мобилния на минимална скорост, хем успявам все по-рядко да се спасявам на сянка от тичане след детските колела. Време е да призная, че отпуската влиза в пълния си размах и да оставя колегите ми да си починат от мен малко. Вярно си е, че в последните месец-два съм все много изморен – дали покрай Рая и недоспиването, дали просто от стоенето все вкъщи – а когато съм изморен, ставам разсеян и забравям подробностите. Работната дисциплина ме държи да не забравям, че съм ги забравил и да проверявам всичко, но така пък върша всичко с една идея по-бавно. Кафето не помага, най-вече защото попрестанах да го пия.

Виж, разходките помагат. Нямам сили и ентусиазъм да се вдигна до парка, дето е на двеста метра от нас, но пък миналата неделя отидохме с Краси и трите деца до Цари Мали Град. Пътуване море майката, пътуване и връщане вкъщи – защото да се върнеш вкъщи е най-хубаво, но как да се върнеш, ако не си заминал някъде? Рошко се справя добре и от кола за двама с бебе, през кола за двама с дете и бебе, сега стана кола за двама с две деца и бебе. Задните седалки са заети с цяла редичка столчета и кошче за кола. Райка-зайка в средата, малък и голям батко от двете страни. Е, така се плаче, затова сега в голямото пътуване опитваме с мама в средата, гушнала Райчето.

През последните седмици опитах да постегна колата. Минах през 8-ми канал на сервиза на ЕМ Комплект в Павлово, където легендарният в София Найден вдигна ровъра, погледна изгнилите тръби и каза “ти май много внимателно караш, щото ако някой по-висок легнал полицай беше ударил това, щеше да падне на земята” – и удари с длан една от снадките и паднаха средното и задното гърне… Колата от няколко дни беше започнала да гъргори бая, май точно след една бабуна стана. Смени средно, задно гърне и тръба и сега ръмжим по-приглушено. Трябваше да оправя и климатика, дето миналото лято изведнъж даде фира някъде в Лагера – нещо каза “фъссссс” отпред, омасли се радиаторът и друго нямаше, само дето и климатик нямаше. Отидох при най-нахваленият сервиз за климатици, баща и син на ъгъла на Позитано и Троян, зад Нипроруда/НАП – казват, че повечето по-нови сервизи в София са на хора, дето са се учили при тях. Жоро там наду климатика, чу се познатото съскане и ми показа къде е пробит радиаторът. Оказа се, че едно чукване с 20-тина км/ч през онази мразовита зима в началото на 2012г. е изкривило леко гредата под бронята, тя е притиснала радиатора на климатика към охладителния радиатор, търкали са се и този на климатика се е протрил и пробил. Смяна на радиатор и фиксиране на всичко, с гаранцията, че поне една година няма да имам никакви проблеми с климатика. И наистина – друго си е на път с малка кола, пълна с двама възрастни и три деца, ако имаш климатик. И съвсем, съвсем друго си е, ако нямаш. Навремето Арти усещаше веднага, щом спирах климатика и започваше да вие от клетката, а той е котарак все пак, представете си как реагират три деца… без клетки.

Първата дестинация беше Троян. Тук стоим два-три дни, за да се порадва тъща ми на мен и да ми даде да я ядосам малко, тъкмо да ни се зарадва, когато ни види обратно след десетина-петнайсет дни. Шегувам се, всички се радват на децата. И с право – батковците са големи сладури и само бели правят, а Рая се оглежда леко стреснато и дава повод на бабите на площада да цъкат с език “ау, колко е мъничка, ама вие как пътувате с двумесечно бебенце, пу-пу”. След интензивно такова купонясване ожаднявам за радлер и за щастие навсякъде имат от този на Ариана, оригиналната идея за радлер, с лимон. Тъща ми каза, че “лимонадата е поразила бирата”, но аз явно не разбирам от бира и затова ми харесва. Супер е и това, че е с ниско съдържание на алкохол, а лошото е, че не е с ниско съдържание на цена. Плащаш бира, пиеш лимонада – но кой е казал, че светът е идеален?

Като казах за площада в Троян, там е купонът, да знаете. Особено в топлите месеци следобед и привечер централният площад се изпълва с всякакви баби, познати, съученички, тук-там по някой отегчен татко и цяла огромна сюрия дечурлига – някои с колела, други със сладолед, трети с бабите си – и се започва едно общуване и преплетени светски разговори на всякакви теми, ум да ти зайде направо. Никой не се обижда, ако изведнъж се обърнеш и поздравиш друг и започнете съвсем трети разговор, защото и той ще се обърне, за да види какво прави съседката и дали внучката й се е прибрала от море в Гърция. Примерно. Или изведнъж някой ще скокне да съветва нещо детето си, или пък ще отиде до магазина, само за да се върне след това, защото разбира се, че не му се прибира вкъщи – та нали купонът е на площада, не вкъщи. Хора, отраснали в големия град, като моя милост, трудно разбират това. В големия град има малки квартали, площадки и пейки пред входовете, но не е същото. Площадката пред блока е като селски мегдан в сравнение с площада на малкия град. Малкият град е много по-голям в това отношение. И много по-голям е купонът му, който, както ви разправям, е на площада следобед и привечер.

Дойдохме тук със страшно много багаж, защото взех за колата напречни релси за таван и автобокс. Голяма работа е това, ви казвам! 300 литра – вярно малък, но отвътре, казват, бил по-голям. :) Събра почти всичко, нужно за пътуването и в задния багажник остана толкова място, че реших да вземем колелата на децата, леко разглобени. Е, забравихме да вземем телескопа, затова сега ще гледаме луната и звездите през крив макарон… или направо с невъоръжено око. Забравих си и личната карта. Нося си шофьорската книжка, дано това не е проблем при пътуването и при регистрирането в хотели. Иначе засега всичко върви добре. Даже днес ми се счу мяукане като на Арти, но се оказа нахалната котка на съседите. Милият, дали е още някъде тук, дали си е намерил друг дом и затова не се връща?

А ние ще продължим – още ден-два почивка тук и товарим обратно. Засега посоката е изток. Или изток-югоизток. Цяло чудо е, че успях да напиша това, преди бебето да се разреве. Гладна е, но докато чакаме мама, ще се носим на рамо и ще пеем “Тих бял Дунав” и “Ясен месец”. За едни – бунтовни песни, за други – приспивни.