Градският живот в сряда

Всъщност може градският живот в сряда да е не много по-различен от този в петък или пък във вторник. Сряда е средата на седмицата за нас, а за англоговорящите е препратка към мита на саксите. Саксонският бог Уден е съответстващият на Один в скандинавския мит. На английски “денят на Уден” лека-полека добива звученето на “wednesday” и днес едва ли някой в ежедневното си използване на думичката осъзнава божествената й отдаденост. Всъщност има данни, че Уден е бил човек, предводител или лечител, шаман. Но за света на мита не е проблем човек да бъде и божество.

Та вчера беше сряда. Цял ден карах из града – първо отидох до бившата ми работа, електроразпределението на “Симеон”. Така нареченото “централно управление”. Там допреди половин година ходех всеки работен ден, ядосвах се за глупости и се смеех с колегите си. Там бавно и полека се навих да си взема хубав фотоапарат и да започна да снимам, подкрепен и насочван от Жоро в разговори и дълго разглеждане на снимки от родните форуми за фотография. Тогава все още и двамата не бяхме отчаяни от нивото на форумите и обсъждахме интересните снимки. А когато донасях копирани снимки от поредната ми лента, Жоро оставяше всичко и ги разглеждахме. На фона на погледа на другите, които оценяваха снимките без замисляне, както си трябва, емоционално и на обръщането на вниманието ми на някои детайли от Жоро аз се опитвах да си градя усет за фотографията.
Преди не съм имал такава нужда. Гледал съм картини и съм си изработвал усещане за тях. Но рисуването и гледането на картини е нещо ужасно различно от снимането и гледането на фотографии. Може би буквалността на фотографията е пречката, която затруднява изграждането на усет. Пречи да видиш нещо или като подчертава незначителното, или като принизява до него важното. На пръв поглед. На втори вече може да се видят повече неща. Всъщност може и да няма принципна разлика – и снимки, и картини трябва да се гледат по-отдалеч и с по няколко погледа. А пък който успее да “потъне” още с първото поглеждане, браво…

След като се стреснах от новите системи за сигурност, инсталирани в сградата (то не бяха пропуски, бар-кодове, “ама къде отивате, те колегите ви не са вече тук” и т.н.), все пак успях да се добера до “личен състав” и да си поискам бележка за доходите. След това се спуснах с колелото до новото място на ИТ-отдела. Едно приятно и чисто, току-що основно ремонтирано и обновено, с нови мебели и TFT-та, абе песен. Останах час и половина и си лафихме за какво ли не. Върнаха ми се малко тези предишни дни. Не успях да говоря с Жоро и да го питам дали наистина си е продал 300D-то, както бях мернал във фото-форума. Когато видях обявата и добавеното “продаден”, се шашнах много – имахме идеи да снимаме заедно, дори бяхме донякъде оборудвали тъмна стаичка за черно-бели филми. Ще ги видя някой ден пак, че може и да ги замъкна на по бира и хапване. ;)

После успях да се видя на обяд и с Краси – те също се местиха тия дни и ако бях останал на работа, сега щях да съм много по-близо до новия й офис. Преди пътувах дълго, за да се видим след бачкане и да се приберем заедно, а сега щяхме да сме на две преки път. Беше ми станало малко странно носталгично след срещата с колегите. Не чак толкова, че да съжалявам, че напуснах, просто някак странно. С Владо толкова много майтапи не си бяхме разказвали отдавна, а навремето, когато започвах работа, това беше ежедневие. Аз нещо настройвам линукс-сървърите, Данчо чете за поредното ниво на Novell-сертификата, Любо и Владо пишат и дебъгват някакво java-приложение на Oracle, а през цялото време някой разказва нещо яко. И никой на никого не пречи. Когато Данчо реши да си почине, само вдига поглед от дебелите книги, вслушва се за малко и се включва с нова тема.
На няколко пъти и сме си помагали взаимно, а работехме различни неща. Събирали сме се в сървърната зала и след кратък брейнсторм проблемите са лъсвали. Не е нужно някой да знае как работи ICRadius или Postfix, за да ти помогне. Стига да можеш да му обясниш с няколко думи принципното си затруднение.
Стана ми тъпо сега, че някои хора с лека ръка разбиват екипи и оставят хората да напускат. А може просто да повишат заплатите и да инсталират климатик, примерно. Или закачалка за дрехи – била е поръчана още преди да отида аз… Нейсе, все тая.

Накрая отидох да се видя с Калин в неговата работа. Исках да поговоря с него за разни наши идеи за проекти. Най-вече разни уеб-неща, но и за това как вървят нещата ни с музиката, с линукс. След като се бях размислил за нещата около напускането ми, се зарадвах много на работното място на majestic. Малка стая, с прозорци с щори и с една врата само. Няколко машини, рутери и модеми и никакви принтери или подобни глезотии. Печата си в другата стая човекът, при другите. Как така ще се затормозява с принтер и някакви да му влизат постоянно в “светилището”. На стените – яки лепенки тук-там и закачени дънни платки. Ей-така, заради кефа. Едната май почти я познах – дъно Accorp с процесор AMD K6-2, предишният ми компютър. Рядка “класика” – те Accorp само модеми могат да правят и това дъно е едно голямо нищо, но пък толкова години изкара вярна служба вкъщи.

Прибрах се с дълго каране към дома, но с приятното усещане, че винаги има време да се изгради нов екип. Стига да го има нужният мотив, да има какво да върши този екип. И че всъщност аз имам екип, просто не сме се захванали да правим нещо конкретно и сме “над тези неща”. Тъй де, важното е човек да има приятели. Не да прави велики неща, а да има с кого да ги прави.

Работенето ми сам

Преди време бях писал за работата ми в екип, сега ми е трудно да работя сам. И ако преди се чудех защо ми липсва “екипно усещане” и търсех основната причина вътре в мен, сега ми се струва, че причината е просо във факта, че наистина съм сам. Говоря за професионалното – това, което донася сиренето на масата. Много ме бива в принципните уговорки, в общите и мащабни планове. Но винаги след мащабно планиране човек има нужда от мъничката, банална и презряна конкретика.

Някои наричат такова планиране мечтаене, а въпросната конкертика – реална работа. Може и да са прави, а и дори и това мое планиране да е нещо хубаво и ценно, не мога да не говоря против него. Защото вече мина половин година откакто си отдъхнах, взел одобрената молба за напускане. А това, което имам във все по-префинени форми е, казано направо, въздух под налягане. Никаква конкретна ефективност, само натрупана енергия под здрава черупка. Много хора сигурно биха се радвали на такова нещо, но на мен ми се иска и да мога да постигам конкретни резултати. Това е лошото на мащабното планиране – никога не е точно в детайлите, затова и никога не ги достига. Не може да се “смъкне” до детайла, да спре с проектите и да наблюдава резултат. Да забие едно знаме, да каже “стигнах дотук!” и да постои малко. Без да се тревожи как да подобри еди-кой си проект и да не може да спи заради това.

Не че нямам хора, с които да работя – имам, но все не достигам до самото работене. Работенето е лесно (да бе да, ще каже работещият…), щом веднъж се е стигнало до него. Може би разковничето е да се смесват двете неща – планирането и проследяването на процеса. Може би трябва да имам гъвкавостта да привиждам конкретна работа в измислянето на концепция и в същото време – общ план в конкретната дейност. Ако успявам да преминавам в двете посоки, ще съм ефективно проектиращ. Такъв трябва да бъда и съм… само трябва да го осъзная… :)
—-

Лошото на гледането нагоре е, че се спъваш в бордюрите. Иначе имам много идеи, някои от тях са за този сайт, други – за други сайтове. Лошото пък на идеите е, че ако изобщо са “на някого”, са на осъществилия ги. Да, вярно, идеите трябва да бъдат достигани, а не да бъдат “достигани от мен”. Но е малко неприятно за самочувствието да видиш как нещо, което обмисляш толкова дълго време някой просто взема и го прави. Не защото си спал, а защото си го обмислял.

Но пък може би мисленето има нещо общо, колективно и от него се облагодетелства по свой си начин всяка дейност.
—-

Истината е, че трябва да започна да работя по проектите си. Другият вариант е да отида да работя някъде на щат, като мястото, от което избягах преди половин година. И да минат още три години и да се замечтая за напускане и оттам заради мои си планове. Лошото на дилемата е, че сравнително по-лесно мога да направя втория вариант. Или може би само така ми се струва, защото досега не съм работил по свои неща?…

Началото на нов превод на Sylpheed

Всъщност става дума за превод на Sylpheed-Claws. Може в някой момент да пренеса преведените низове към Sylpheed, но засега съм се насочил именно към “ноктичките”. Официално преводът се поддържа от Георги Данчев, но той преди много вече време ми беше казал, че няма да се занимава с обновяване и ако искам, да се захващам. Е, моментът дойде…

Силфийд е клиентска програма за електронна поща. С поддръжка на контакти, календар и други нужни за кореспонденцията неща. Преди някой да се провикне от задните редове “Evolution!”, нека кажа защо харесвам, използвам и сега вече и превеждам Силфийд.

Всеки път, когато реша да “вляза в правата вяра” и да се опитам да свикна с нечовешки претоварения Evolution, достигам само до стартирането. Най-много до разходка из менюто и малко разцъкване на настройките. Не ме разбирайте погрешно – всеки да използва каквото си иска за електронна поща и контакти. Просто за мен Еволюшън е мизерия още откакто за първи път се сблъсках с него преди много време. Тогава и Nautilus беше ужасно тромава и пълна с грешки програма. Може би някъде тогава потребителите на Gnome се разделиха на две големи и аморфни части – едната упорстваше, искаше да е “в крак” с мащабните планове на Gnome и се самоизтезаваше с ежедневна употреба на Nautilus и Evolution. Лека-полека тези програми се развиха (не забиваха така, но ставаха все по-тромави) и въпросните им потребители посвикнаха с тях. Днес “истинският” потребител на Gnome не се измъчва, зареждайки Evolution, а Nautilus пък си се зарежда от самата среда.

Другата голяма група потребители (тук някъде съм и аз) за всяка работа с файлове продължаваха да отварят MGT или XTerm (защото Gnome-Terminal едва наскоро стана използваема програма…) и да зареждат Midnight Commander. А пък за поща – или Mutt в текстов режим, или (графичната среда си казва думата) Sylpheed. С изразено предпочитание към “-Claws”, заради приставките и подобренията.

Може Evolution да е наистина добра програма по замисъла си. Може някои “еволюционисти” да ме упрекнат, че не мога да прозра този велик замисъл. Но когато мога да напиша и изпратя едно писмо за три пъти по-малко време, невежеството ми е оправдано.

Доскоро Sylpheed-Claws използваше стара версия на GTK и не се вписваше много добре в новата Gnome-среда. Но откакто проектът беше преработен основно и вече има “sylpheed-claws-gtk2”, си заслужава да се поправи преводът.

Отново софтуерни патенти

Явно отново ще има силен корпоративен натиск (някои му казват “лобиране”…) върху администрацията на ЕС по въпроса със софтуерните патенти. В САЩ и в Япония софтуер се патентова и това явно отново ще е мотото на тези опити. Водени, разбира се, само и единствено от частния корпоративен интерес на софтуерните гиганти, не от принципи на философията на правото.
След като миналата година всички поне малко си отдъхнахме, когато разбрахме, че Европейският парламент е отхвърлил категорично предложената директива за софтуерни патенти, сега явно отново трябва да се разтревожим. Тъкмо бях решил да преработя малко заглавната си страница, да сложа кампанията против софтуерните патенти в раздел “спечелени кампании” и тази против събирането на лични данни – в “изгубени кампании”. И сега се оказва, че вместо да приема патентния протест за успешен, трябва да го обновя, да започна да следя развитието и на него.
Смешното на софтуерните патенти е, че принципно погледнато, нямат никакъв шанс – не са в духа на идеята за патентоване, но пък толкова много хора “на прима виста” казват, че трябва да има такива патенти. Софтуерът се мисли неправилно. Съответно и прилагането на патентното право в неговата област също се мисли неправилно. И докато за големите софтуерни корпорации и техните “лобита” е ясно каква е изгодата, то много ми е чудно каква е “файдата” на всички потребители на софтуер (малки и големи, частни лица и медийни компании) да премълчават проблема на софтуерното патентоване.
Повече по темата (и поне доколкото аз имам поглед, първата новина на български) – Софтуерните патенти – опасността се завръща!

Всичко това ме подсеща освен обявяването и подкрепата на такива кампании да направя и нещо друго – да оформя за публикуване и да публикувам дипломната си работа. Преди да е остаряла като фактология – и без това е започната преди години. Тогава мълвата за патентоването на софтуер беше “невидима заплаха” и се знаеше от малцина.

Докторската градина – разследването на Вени

Може да сте пропуснали началото на разследването на Вени за новия строеж в Докторската градина в София. Може и да не знаете за проблема, дори и да живеете в София – заграбването на скъпата площ от градинката в центъраа протича поетапно и без много шум. Но сега вече задължително трябва да прегледате статиите на Вени по темата, защото очевидно незаконното застрояване на терени в града става по вече отработени схеми. За тези схеми пише в последната статия и, колкото и цинично да звучи, тази незаконна дейност разчита на узаконяването си в последствие. Става ясно, че щом веднъж има нещо построено, много по-лесно е то да бъде узаконено. Дори и освен неправилно според законите да е и естетически и функционално неправилно. Дори и тук-там в градската администрация да има хора, които са готови да дадат информация на евентуалните протестиращи и разследващи. Просто явно властва някакво неписано правило, според което строенето, дори на незаконни сгради, е по-ценно от разрушаването и разчистването на терена за детска площадка, парк или просто междублокова градинка.
“Градинка” днес звучи толкова несериозно и пренебрежимо, когато е казано заедно с модерни думички като “инвестиция”, “развитие”, “верига магазини”, “спортен комплекс”, “работни места”… И на фона на всички тези “прекрасни” и близки до сърцата на кметове и фирмаджии думички какво е някаква си мижава и незабелязваща се дума като “незаконен”… Хм, че кой предприемач досега се е уплашил, че дейността му може да е незаконна, прекратил я е и е върнал на обществото, като е направил приют с безплатна супа за клошарите или пък модерна и чиста детска площадка?
Прочетете статиите на Вени за узаконяването на кражбите на терени в града и застрояването им. С това разследване ни се показва, че достъп до публичната информация имат всички. Понякога може да е по-труден, понякога – по-лесен, но важното е, че не е нужно да седим пред телевизора и да стискаме палци някой разследващ журналист да стигне и до нашия проблем. Има начин гласът ви да се чуе и проблемът да излезе на дневен ред, както излиза сега този за Докторската градина.

Частично слънчево затъмнение

Да, днес има частично слънчево затъмнение. Някои хора са отишли в Турция, само и само да го наблюдават по-добре. У нас най-много (хм… май по-добре да кажа “най-малко”;) ще се наблюдава във Варна – 82% от диска на Слънчето ще се закрие от спътницата ни Луна.

Аз почти бях забравил, дори малко се подразних, като ме подсетиха някои хора сутринта. Летяха разни моментни съобщения за уеб-сайтове с излъчване наживо, с оферти за пътувания (то за кога да се пътува, нали е днес събитието…).

Всъщност на мен малко ми пука за слънчевото затъмнение. Е, да, донякъде екзотично е, но по-екзотично си беше преди няколко години. Тогава нямах предпазни очила или тъмно стъкло – бях пробвал да опуша слънчевите си очила и резултатът беше, че счупих рамката им непоправимо, а и след това видях, че от прекаляване с опушването “стъклото” се е размекнало и стопило. Били са пластмасови. Тогава съжалих – напомняха ми за почивката на море предната година. Ох, и сега ми става тъжно малко… Не за очилата, а за тогавашните дни.

Тогава обикалях няколко часа центъра пеша и накрая отидох в Борисовата градина. Тъкмо влязох по-навътре и тръгнах да сядам на една пейка и през листата видях засенченото слънце. Листата на дърветата някак ме прикриваха от светлината и като леко потрепваха, позволяваха да се види горе-долу добре въпросното природно чудо.

Погледах няколко секунди и си седнах на пейката. Беше ми особено настроението. Седя си аз на пейка в парка, всички хора са наизскачали на открити места, за да гледат невиждали. А аз седя и пиша стихове и светлината намалява и става студено. Затъмнението не означава гледане на слънчевия диск. В човешки измерения може би по-скоро означава настроение.

Усетих преди малко лек хлад и станах да затворя прозореца. Арти се е свил да спи някъде и цял ден не му се чува гласът. Може би е усетил нещо екстремно и се е притаил стреснат. Те животните усещат всякакви такива промени. Ние не ги усещаме, защото сме безчувствени животни…

Чак до прозореца, когато отметнах завесата, се сетих за затъмнението. Отворих съвсем и се наведох малко да видя слънцето. Погледнах го с примигване – да, вижда се, че е “нахапано” от едната страна. Образът ми остана за няколко секунди. И аз съм наблюдавал затъмнението. Иначе може да е интересно и приятно, но ако човек си го направи такова. Например на някое специално място, или пък с добра фототехника или телескоп…

Напоследък ми е затъмнено и на мен. Да кажем, че имам проблеми (или по-точно дилеми) от професионално естество, които ме карат да губя увереност в себе си. После бързо пак я намирам, но тези сътресения са неприятни. Дори се бях зачудил дали да не си подам документите и да отида отново да работя като сисадмин някъде на щат и на бюро. Някой ден сигурно ще гледам с усмивка на тези ми терзания, както сега с приятно чувство си спомняме предишното затъмнение. И както ще си спомняме и днешното след време.

Mail.bg не струва

Първо да уточня, че отдавна съм се отказал да ползвам по-сериозно услугата на mail.bg. То не бяха недоразумения с черни списъци, то не бяха html-форматирания в текстовата част на писмата… Да, може да има html-форматиране в писма, но то се слага в отделна част, не в частта с чистия текст. Нейсе – някои неща си оправиха, други – не. Важното е, че продължават да са си калпава поща и хич не се стряскат от това.

Пиша това не защото ми пречи пряко – както казах, не използвам услугата им активно. Пиша го от възмущение. Пиша го и за да знаят хората, които имат мой стар адрес @mail.bg, че е невалиден. Да намерят новите ми координати. Вдясно тук има препратка “за мен”, там пише. ;)

Проблемът: искам да си закрия кутия в mail.bg. На кякои може да им прозвучи странно и необосновано, но за мен е важно да мога да се откажа от услуга във всеки един момент. Когато се качите в такси и решите да слезете, шофьорът не ви казва “о, чакай, още половин час – трябва да си заработя още пари!”, нали?

Положението е подобно – mail.bg твърдят, че ме имат за клиент, а аз искам да не съм. Казва ми се “изчакайте три месеца и кутията сама ще се закрие”. Но през това време не трябва да поглеждам в тая кутия. Тоест има нещо, то си работи, прави нещо, което ме засяга, но ако не поглеждам вътре, то само ще си спре. След три месеца. За какво ще се използва кутията ми през това време, кой ще пише и какво ще пише в нея – това мен не трябвало да ме интересува.

Не се прави така. Трябва да имам бутон “изтриване на кутията” или поне като се обадя и им кажа, да могат да ми я изтрият. Твърдят, че ако съм бил попълнил точен телефон в личните данни и съм им се “обадел от същия телефон”, щели да я изтрият.

Тази кутия съм я отворил много преди mail.bg изобщо да започне да събира лични данни. И когато започнаха да събират, също нямаше пряк начин за отказ от услугата – пак трябваше да чакам три месеца, да не влизам и т.н.

Затворен кръг. Балъци.

Ето кореспонденцията ми със Стефан Динев, денонощна поддръжка в mail.bg. В мрежата намерих и други оплаквания с неговото име в тях, работи 7-8 години там, така че приемам, че е достатъчно отговорен, за да го обвинявам за неудобстсвото, което ми създава. Неудобство е, защото покрай всичкия спам, който влиза в тия кутии, понякога там ми пишат хора – явно съм оставил в някой превод на софтуер точно този адрес навремето…

—-

>>> Здравейте,
>>>
>>> Моля прекратете пощенската ми сметка при вас и освободете името й.
>>> Става дума за тази поща <***skipped***@mail.bg>. Моля да я закриете,
>>> защото не мога да изчакам автоматичното закриване – хората ми пишат,
>>> аз проверявам и така автоматиката не сработва.
>>
>>Можете да закриете Вашата пощенска кутия в
>>mail.bG, като се обадите на
>>телефона за връзка с нас от телефона, който
>>сте посочили за
>>възтановяване на вашата парола. В противен
>>случай ако не влизате 3
>>(три) месеца в нея, тя автоматично се изтрива.
>
> Това не ме устройва – ако не влизам в пощата три месеца, как мога да
> съм сигурен, че в последния ден някой няма да ми напише нещо важно?
> Искам да закриете адреса, за да не се объркват хората, които ще искат
> да се свържат с мен. Да видят, че няма такъв адрес и да намерят активен адрес.
> Това писмо сега го изпращам от другаде, но предишното е изпратено от
> уеб-интерфейса на mail.bg, от моя акаунт. Ако искате – проверете.
> Не желая да се обаждам по телефон. Искам писмата до този адрес да се
> връщат с грешка.
> Нарочно писах от mail.bg предишния път, за да можете да сте сигурни,
> че пиша от собствения си акаунт.
>
> П.П.: Настройка за автоматичен отговор би ми свършила работа, ако я
> имаше, просто щях да оставя кутията три месеца. Но не намирам настройка
> за автоматичен отговор (vacancy reply)
>
> Разчитам на разбиране и съдействие. Благодаря

По този начин не може да се закрие пощенската Ви кутия. Съжалявам много, но не
мога да Ви помогна в случая. Разберете ни и нас, ние трябва да сме сигурни, че
адреса е на човека, който се обажда. А само с личен контакт може да се усети
или разбере това.

—-

“…само с личен контакт може да се усети или разбере това…” Нямам какво да добавя просто. Освен това, че поправих toppost-ването при отговорите ми и изрязах html-подписа с реклами, който е вграден в текстовата част. Не изглежда красиво, спестих го ;)

Кампанията “Иракли” – исканията

Кампанията за защита на местността “Иракли”, подета от други организации (“За земята“, BlueLink) и хора (блог за Иракли) и подкрепена тук, явно е постигнала успех в първия си етап. LTG, който откри темата в различни сайтове и препредаваше заявления за интерес от любители фотографи съобщи, че в МОСВ и РИОСВ-Бургас са постъпили достатъчно много заявления, за да се обърне официално внимание на проблема. За около три дни заявленията са стигнали 250 броя, сигурно общият им брой е по-голям вече.

Време е за втората част от кампанията – искане за обявяване на територията за защитена местност. Става дума за цялата област от южния бряг на нос Емине до Обзор. Плажната ивица и територия в гората навътре.

Сега е моментът да се подадат официални искания до съответните органи. Тези органи са:

  • 1.Министерство на околната среда и водите (МОСВ);
  • 2.Комисия по околната среда и водите към Народното събрание на Република България (КОСВ към НС на РБ);
  • 3.Европейската комисия. (ЕК)

Начинът за подаване на исканията не е сложен и труден, само трябва всеки да разбере и да се съгласи, че от искането на всеки един от нас може да зависи съдбата на местността “Иракли”.

Моля всеки, за когото проблемът е поне малко близък и който чувства отговорността си към природата, да изтегли искането в удобния му формат, да го отпечата в два екземпляра, да го попълни и изпрати.

Иракли – искане за защитена местност

(MS Word .doc) – отдалечена препратка

(Acrobat, Evince .pdf) – локално хранилище

(OpenOffice, AbiWord .odt) – локално хранилище

Ако отдалечената препратка не работи, използвайте файловете от локалното хранилище. Файловете са с еднакво съдържание, форматите са различни за ваше удобство.

Начини на за изпращане на исканията:

1) Всички писма чрез посредник

Посредници в случая са се ангажирали да бъдат екологичните сдружения ”За Земята” и “Балкани”. Можете да изпратите писмата до офиса на едно от тях или да ги занесете лично, ако имате път наблизо.

Адрес на “За Земята”: София, ул. “Иван Асен II” 1, ет. 4, ап. 27 (намира се близо до кръстовището “Орлов мост”)

Адрес на “Балкани”: София 1421, ул.”Цанко Церковски” 67, вх.В, ет. 3, ап. 3 (в Лозенец)

2) Лично до МОСВ и КОСВ

Писмата до МОСВ и КОСВ към НС на РБ изпратете по пощата с обратна разписка (която е официален документ и трябва да пазите).

Адрес на МОСВ: 1000 София, ул. “У. Гладстон” 67

Адрес на КОС към НС на РБ: София 1163, пл. “Александър Батенберг” 1 (До: Комисията по околната среда и водите).

Писмото до Европейската комисия най-добре занесете в офисите на Екологично сдружение ” За Земята” или “Балкани” – те ще се погрижат да го предадат.

Можете да помогнете на кампанията освен само с исканията, и като казвате на познати и приятели за проблема. Много хора осъзнават нуждата от подобни мерки и подобни инициативи, но нямат време да се запознаят с конкретните проблеми и как точно могат да помогнат. Кажете им, помогнете да се извоюва статут на защитена местност на целия район! Един от много малкото райони в крайбрежието ни, който не е застроен.

Станислав Лем почина

Днес в Полша е починал писателят Станислав Лем. Един от най-известните в света фантасти, един от неголямата група съвременни писатели-фантасти, които наистина имат оригинални идеи. Починал е в клиника по сърдечна хирургия в Краков на 85 години.

Лем е легенда в класическата вълна на научната фантастика и много читатели у нас, много мои познати и приятели го познават с книги като “Приключенията на звездния навигатор Пиркс”, “Соларис“, “Кибериада” и “Непобедимият“. По много от книгите на Лем бяха направени филми – повестите за Пиркс бяха филмирани, имаше филм “Соларис”. Дори наскоро излезе холивудска преработка на “Соларис”.

В книгите си Станислав Лем проправяше пътища в неизвестното и разчистваше земите за плодоносната по-нова вълна във фантастиката, модерното днес смесване на sci-fi и фентъзи. Ако приемем, че хора като Зелазни проправяха пътя с меч и магия, то Лем показваше звездите и чертаеше траекториите на звездните кораби. И всички пишеха за човешкото в изследванията, в откритията, в завладяванията. Затова и днешната фантастика е толкова добра – защото имаше прекрасни бащи.

Станислав Лем е един от тези бащи на фантастиката. Вече ще е много по-ценно за мен да препрочета “Непобедимият” – книга, надскочила технологиите и еволюционните разбирания на времето си. Или “Соларис”, където човешките проблеми и чувства загатват за необятността си.

Преди време писах за кончината на Джералд Даръл, сега разбрах, че и живият ум на Станислав Лем ни е напуснал. Това, което можем да направим, е да продължаваме да отгръщаме страниците им, за да оживяват в думите си и да си говорим с тях. Така, както са ни говорили, когато като малки сме ги чели притихнали от вълнение и възхищение пред разкриваните ни огромни нови светове.

Любим мой израз още от времето, когато четях за навигатор Пиркс е репликата на трибунала (цитирам по памет, става дума за тази най-долу):
—-


– ….знаех, че в инструкциите пише друго, но всички правят така.

– Какво имате предвид?

– Практически на всички кораби, на които съм летял, се регулираше степента на затягане на коланите, за да се улесни работата.

– Разпространеността на нарушението не го оправдава. Продължете.
—-

На добър път към нови светове, Станислав Лем!

Bike ’em

И аз открих сезона! Преди малко с отмаляли ръце внесох колелото вкъщи, смених дрехите, от които вече капеше вода и седнах да пиша. Приятно е да си припомням, че това е личният ми бележник и освен кампании, призиви и публицистика има място и за най-нормални блогерски статии.

Общо “излетът” ми отне някъде около два часа, може би малко по-малко от два. По средата на пътя, когато взех да се връщам, на два-три пъти си казах, че няма да го бъде и тази година просто ще отсвиря колелото и ще пътувам с гр-“адския” транспорт. Но е било момент на слабост – супер си е на колело! Макар да е опасно… Но е опасно не заради колелото, не заради карането ми, не и заради устройството на улиите ни. Е, можеше да има и алеи, да.
Но най-голямото бедствие на пътя са шофьорите. Бях забравил какви дебили има из софийските улици. Добре че старите навици бавно се забравят и бях нащрек през целия път. Например някакви зареждат магазин. Ще кажете – хубаво, трябва си. “Да, ама не!” Не стига че са задръстили цялото движение в едната посока по “Стамболийски” и минават само ненормалните бакшиши и наперените “голфаджии”, ами и наредили, моля ти се, някакви кашони на ръба на рампата на камиона. Висока купчина, на външния ръб на рампата, този към платното. Тръгвам да заобикалям и гледам все пак да не си убивам съвсем скоростта, а някакъв кретен (в последния момент го виждам) подхвърля поредния кашон върху купа. Кашоните се люшват навън към пътя, към мен, който минавам отдолу в момента. Натиснах педалите и не се обърнах – май нещо се разсипа, ама не ме интересува. Дано да са повредили стока.
Ако беше паднал кашонът върху мене? Празен кашон няма да ме нарани, но отляво фучаха безмозъчните шофьори – на такова място и при такъв трафик ако паднеш, си ставаш на палачинка директно.

Друг пример – има едно кръстовище в София, което е уникално – “Оборище” и “Левски”. Там по цял ден префучават лъскави коли, правят десен завой без да гледат за пешеходци и отлитат към парламента. Наоколо има лъскави заведения и репортажите от парадната акция на полицията по проверка на нощните заведения и колите пред тях винаги са с кадри от това кръстовище. То си е страшно да се пресича пеша на пешеходната пътека и при зелен светофар, пък какво става с колело… Там например не бих експериментирал с левия завой, определено. Дето се вика “не само ще те сгазят, ами и няма да те лежат”.
И там – задръстване. Червено е вече от поне 5-6 секунди, обаче колите продължават да прииждат към центъра на кръставището. Все едно ще закъснеят, да им се не види. Аз слязох от колелото, “спеших” се и пред очите ми видях как едно момче тръгва да пресича (има си зелен сигнал човекът), минава между едно камионче и една лъскава кола и чичката в сребристия металик нарочно дава газ. Притисна му крака гадината и момчето се задърпа, освободи се и го изгледа стреснат. А оня се хили и маха с ръка “ами мини отзад, бе, що минаваш пред мен”. Ами аз ако можех като пешеходец да подпра с коляно въртящата гуми кола и да кажа “къде, бе, пази се, че ще те сгазя”, дали щеше да им е приятно?

Ненормалници. Не зная кои станаха в повече в София – хората или автомобилите, но това определено трябва да спре!

Иначе беше приятно. Повече гледах да карам по тротоарите, защото още не съм свикнал със шофьорите. А пък и те – с велосипедистите. Видях много хора с колела в центъра и с доста се разминахме по тротоарите. Явно и други са имали критичен опит с шофьори. ;)

Мислех си, че тези дни ще ида да изненадам бившите ми колеги от енергото и ще покараме малко с Жоро и Макс. Може след тяхната работа да им ударя среща на по бира.

И друго си мислех. У нас неща като “критична маса” няма начин да станат, поне не в близкото бъдеще. Не за друго, не защото няма да се съберат достатъчно байкъри и пешеходци, ами просто у нас шофьорите са с опасно ниска култура. По време на “критична маса” в големите градове шофьорите се възмущават, но се примиряват и почти винаги проявите минават без големи инциденти. А у нас ако тръгнем така, масово по улиците, май шофьорите хич няма да дават предимство, ами ще газят наред.

Все пак времето вече е хубаво, пролетта дойде и освен в смрадливия и задушен център трябва да се кара и в парковете. Защото обиколката на Витоша наближава ;)