Tag Archives: elections

Чалга референдум

Чалгаджията ще затваря около Орлов Мост, за да прави пропаганда на референдума си. Тук затварят и задръстват за какво ли не – от футболни мачове до плешиви егоцентрични чалгари.

НЯМА да гласувам на референдума, няма да вдигам активността му. Мажоритарните избори директно ще направят по-евтино купуването на депутати от мафията по места, а намаляването броя на депутатите и субсидията от 1лв. го прави още по-евтино на национално ниво.

Единственото смислено е електронното гласуване – но за него ВЕЧЕ СИ КАЗАХМЕ ДУМАТА на референдум, а и работата по него тече, не без помощта на много хора от ИТ средите.

Така че никакъв мафиотски мутренски референдум, а чалгарите – те нямат място на Орлов Мост, при това с такава грамадна отцепка на целия квартал, с такива ограничения, полиция, че даже и разни паравоенни нацепени батки, Перата и не знам си кой, с полиция в целия парк и малките улици – все едно идва др. Сталин да се среща с колхозници.

Много прозрачен трик за вдигане рейтинга на шоуто му, дето години наред вече издиша. Да иде да си прави концерта в Димитровград, пред Пайнър (нищо лошо към димитровградчани).

Избиране, но на кого?

Решението този път да гласувам беше трудно. Веднъж решил да гласувам, въпросът за кого точно вече е наистина труден. У нас има утвърдена тенденция кандидатите за депутати да ги избират с конкурс. Конкурс за селски пияници. Силни в убеждаването на масите, силни в убеждаването на чашите и с винаги бистър поглед върху съвременната геополитика, футбола и корупцията. Изразяваща се най-вече в криенето на пари от тях – порочна практика, на която са готови с един замах да сложат край, веднъж стиснали властта… за гърлото… на бутилката. Да не ми се обиждат истинските пияници. Но кандидатският ни мат’риял е под всякаква критика. Лош мат’риял.

Сега малко конкретно.

За всички партии, които не скъсват открито с тоталитаризма или вече при предишни управления са си сътрудничили с останките от него не смятам да гласувам. Затова даже няма и да им пиша имената. Също така няма да гласувам за някои съвсем малки партии и независими кандидати – не че са лоши, а просто системата ни е такава, за добро или лошо – с висок праг, а аз искам представителство все пак.

Остават Реформаторски блок, ГЕРБ, евентуално Зелените. С уговорката, че Зелените сигурно няма да влязат. Ама то и РБ и те може така… Зелените – заради Атанас Чобанов. ГЕРБ – заради Андрей Ковачев. РБ – заради Радан Кънев. Трима човека, от всички. Не казвам, че всички други са от типа селски пияница – може да има читави хора още няколко, просто тези тримата успях аз да избера.

Това е добрата новина. Лошата е, че не бих гласувал за партиите им.

Защо ми е трудно да гласувам за ГЕРБ? Ами защото има една шепа външно видимо кадърни и принципни хора там, останалите са събирани от кол и въже. Особено тези, които влизат в родния парламент. Майка плаче! Да не говорим пък за лидерите им. Трагедия! Четох доста за Андрей Ковачев, какво е правил, говорил и писал, най-вече в европармалента и съм ОК за него. Споделям и позициите му спрямо тоталитарния режим у нас. Може би и част от другите в евролистата са ОК. Но иначе, самата им партия, която след това ще се тупа в гърдите и с моя глас?

Защо ми е трудно да гласувам за РБ? Защото Костов вече неведнъж предава доверие, а ДСБ сега в РБ води доста странна политика – хем се конфронтира с Надежда Нейнски/Михайлова, хем се прегръща с Меглена Кунева (не че съм за едната или за другата, де). Хем накрая е в ненападение с ГЕРБ. Можеха да поведат целия протестен вот, можеха да съберат хора с по-голямо доверие за лидери на листата. За Малинов не ми се гласува също, писал съм преди. Единственият, когото бих одобрил, е Радан Кънев – и то само защото съм го чел още отпреди да се активизира толкова в политиката. Но пък той е по-добре да представлява тук, не в ЕП – и предполагам, че дори да бъде избран преференциално (малко вероятно), ще се върне после така и така.

Защо ми е трудно да гласувам за Зелените? Много просто – защото са неизбираеми в момента. Мой глас за тях няма да се различава принципно от невалидна бюлетина – ще вдигна процента на гласувалите и толкова. Иначе са ОК. А и съм впечатлен от Атанас Чобанов и Биволъ.

Ако листата на РБ се водеше от Андрей Ковачев и Атанас Чобанов, това щеше да е моят личен глас сега. Но както е, ми е трудно. Всяко решение ще е голям компромис. И все пак ще се водя от личността и преференцията, а не от партията.

Имам още два дни да реша. :)

П.П.: Виктор Лилов от РБ също е добър вариант.

Решете и гласувайте!

Това ще прозвучи странно за доста от хората, които ме познават или са ме чели преди. Но вярвайте ми, добре съм и съм си същият. Винаги съм говорил против общата представителна демокрация, против централизацията на властта и против далечното делегиране на права. Винаги съм казвал, че истинската република е това, което виждаш от покрива на къщата си или от върха на близкия хълм. Всяко по-далечно делегиране е повече или по-малко подмяна на вот. Но този път ще гласувам. Тези избори са различни, защото определят посока. Чертаят граници и задават път. Истинската промяна е еволюционна, но тези избори са цивилизационни. Така ни повтарят на всички избори, но точно това им повтаряне ни замъглява погледа и обърква посоките на света. И завиваме, без да знаем накъде. Пропуснахме прекалено много възможности да скъсаме с тоталитарното минало, да се обърнем и да продължим по свой си път, за да се откажем и от тази.

Преди години спрях да гласувам, не помня точно, но може би последните ми избори бяха тези след виденовата зима, когато като студент ходих по протести и барикади и всички имахме надежди. Както битово и ежедневно, така и професионално, по философски, имах тогава тревогите и въодушевленията, които завихрят хората около всеки развиващ се обществен проект. След това видях какво направиха с властта тези, които мислехме за по-добрите – не всички, но тук-там – знаете какво казват за развалянето на кацата с мед. Е, такъв мед не исках да ям вече, такъв мед си е за санитарната инспекция. Лошото е, че всички се оказаха от едно каче мед, дренки от един и същи дол. Тогава беше, или може би малко след това, не помня точно, но престанах да гласувам – съзнателно, нарочно, преценено и с убеждение. Не “за гъби” и не “не ме интересува”. А защото знаех, че по-лошото би било да си стъпя на лицето и да оставя гласа си някъде.

Гласът не трябва да се дава. Трябва да е с теб всеки ден и всеки ден да гласуваш в изборите на ежедневната ти среда. Не съм се отметнал от това, и днес казвам, че истинската промяна е промяна на нагласите, на културата. Истинската промяна е въпрос на поколения и това, че не се забелязва не е проблем – проблем би било, ако не работим за нея всеки ден, с всяко наше действие.

Но голямата промяна започва с малко побутване. Голямото ново пътуване започва с обръщане на гръб на старото пътуване. Без това обръщане на гръб и без това побутване работим против разбиранията си, дори и да сме искрени в ежедневните си мотиви. Защото посоката е грешна.

Има такива моменти, когато е важно да се гласува. Има избори, които решават посоките. Те, промените в посоките, също както нашата ежедневна поколенческа еволюция, са незабележими в ежедневието. Политиците подменят декорите на постановката си не изведнъж, а малко по малко. Има избори, за които няма смисъл да се гласува. Има избори, на които нито един не заслужава да бъде избран. Има избори, в които участието наистина само ги окуражава. Има избори, които не променят нищо.

Но има и избори, които трябва да променят посоките. Избори, които да ни дават възможност съзнателно и нарочно да не гласуваме на следващи избори. Мисля, че сегашните избори за европейски парламент, както и евентуалните следващи предсрочни за наше си народно събрание са такива – решаващи, обръщащи посоката, затварящи едни врати и отварящи други.

Вчера големият ни син завърши първи клас. Следващия месец очакваме трето дете. Може би затова от началото на годината, когато бях за кратко в Брюксел, често наум сравнявам България и Белгия и колкото и да е трудно да се прецени от потока на ежедневието, знам че съществува цивилизационният избор. Както би казал Йода, трудно е да се прецени – Тъмната страна замъглява всичко. Но балансът на Силата трябва да бъде възстановен. Не искам да прехвърлям на децата ми днешната ми отговорност за бъдещето на страната ни. Когато пораснат, те ще имат своите си отговорности. Своите избори и своите откази. Но днес изборът е мой – нищо, че всички са маскари, нищо, че изборите не променят нищо. Достатъчно е да обърнат посоката. След това дали ще пълзим или тичаме, е друг въпрос – важното е да е в правилната посока.

Така че този път ще избера да избирам и ще гласувам. Изберете и вие и гласувайте – не заради политиците, не заради медиите, а заради избора на посока и заради възможността после да не е толкова важно да гласувате.

А еволюционната промяна, изборите всеки ден – те са много по-важни, но все пак са друго нещо.

Не гласувам и се гордея

Избори. Отново идва това време и не мога да го понасям. Изпълзяват агитатори, куцо и сакато се надпреварва да те убеждава как еди-кой си бил по-добър кандидат от друг и как който не гласувал всъщност давал гласа си за еди-какво си. Глупости! Не си давам гласа, гласът си е мой!

Ако не съм бил гласувал, нямал съм бил право после да критикувам и да се оплаквам – глупости, точно който сега гласува и за пореден път подкрепя престъпността, наричана централна и делегирана власт, той следва да има поне срама след това да си сърба кротко все същата попара, която така и така му се готви.

Ама било имало нови лица, нови задници и не знам си какво – има, дръжки! Било важно да се подкрепи европейски политик, било важно да се подкрепят “строителите на България” (или беше “на магистрали”?), бил важен протестният вот, било важно едно, било важно друго – важно било, дръжки! Ако в политиката, в изборите и във всичко около тях имаше поне зрънце осъзнаване на обществени приоритети, щяхме за толкова много години поне да сме го усетили.

Ама една била с хубави предизборни клипчета, била имала идеи – ала-бала. Друг пък бил откровен и честен, бил протестен вот някакъв – дрън-дрън та пляс. За всичките – няма да изброявам имена, че да не се помнят излишно – има един и същи, еднакъв смисъл да се гласува. И смисълът е никакъв!

Писал съм много пъти преди, може би на повечето предишни избори – то няма как да не ми кипне и да не си кажа, след като 1) ме заливат по телевизията с тъпи и пре-тъпи прозрачни “публицистики”, 2) из сайтовете и блоговете всеки се надпреварва да обяснява кой какъв бил, кой какво щял да направи и накрая след като 3) в кварталния супермаркет ми набутват в торбичката предизборни брошура и визитка, защото “едни наши колеги са в една партия и ни задължават да агитираме” – е тогава няма как да не пиша. Не за кого ще гласувам, а че няма да гласувам.

Индивидуалният глас не решава нищо. Всеки, който поне малко е учил социология или психология се сеща, че нещата се решават с пари и с агитация. В различно съотношение, според това доколко държавата е корумпирана, но винаги с тия двете. Агитацията пък, от своя страна, се прави пак основно с пари. “Ранътъ праи борбътъ. Борбътъ праи паре. А с паре моеш си напраиш и ранъ, и борбъ.” Това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност? Да не говорим, че дори и математически отделният глас не решава нищо. Това с “обръщането на везните” и с “един глас над 50%” – това са приказки за лека нощ за подрастващи бъдещи партийни агитатори. Вярвайте, ако някой политик наистина разчита на вашия личен глас, значи не е от политиците, които печелят избори.

И какво остава – дори и съвсем искрено и чистосърдечно да подкрепите с трепереща от вълнение бюлетина “своя кандидат”, връзката ви не е споделена и него хич не го е еня за вас. Което ще започнете да усещате много скоро след изборите. Разочарованието си е голяма болка, но хората не се учат, защото на следващата предизборна кампания ще започнат да се зареждат с нови и нови надежди. По-голяма надежда – по-голямо разочарование, кръгът се затваря и животът така си върви, учим се да свикваме с всичко това и накрая умираме. Отново – без да трогнем системата.

Омръзна ми да слушам и да чета, че то нямало достатъчно добри кандидати, които да се изберат, но трябвало, трябвало да се направи някакъв избор. Да – и това лайно гадно, и другото гадно, ама трябва да се ядат лайна – какво да се прави. Ами не ги яжте – не е задължително, не се умира от негласуване! Не гласувайте! И след това използвайте целия този ентусиазъм, дето другите го изхабяват и изхвърлят по изборите, за да критикувате, изисквате, настоявате и мрънкате за правилни действия от управляващите! На всяко ниво и за всяко отделно действие! Така се прави промяна, не с избори.

Или идете да гласувате – ще ви мине бързо и ще спите спокойно до следващата кампания. Аз не гласувам в избори, които делегират гласа ми на представител, който чак след това да гласува за истинските решения. Докато в България има общи избори за силно централизирано управление, всяко гласуване е такова и не виждам ценност за демокрацията.

Да не се повтарям: http://yasen.lindeas.com/tag/elections

http://yasen.lindeas.com/dont-vote.html

П.П.: А, забравих – най-много ме разсмиват обясненията, че като не гласувам, съм бил гласувал за еди-кой си. Мо-о-оля? Все едно да кажа на съучениците на детската площадка, че не искам да играя, а те да отговорят, че щом не играя, играя за отбора на Пешо (примерно). Алоу, не гласувам, капиш? Това е гласът ми против все по-голямото отдалечаване на делегираната власт от избирателя. Делегирането по идея трябва да е само за мое удобство, а с времето се е превърнало в инструмент за неучастие на населението в управлението му. Негласуването на общи избори за отдалечена и централизирана власт е вид гласуване за регулярни преки референдуми с решения с по-силна тежест от тези на делегираната власт. И е вид гласуване за местна власт, истинска местна власт – не като съвременната, която или се назначава от по-далечен кмет, или е срасната с държавната власт. Или и двете… Така че като не гласувам, не гласувам.

Отговорност и оставка, натрупване и споделяне

Кратко пояснение към статията ми за проблемите на властта – заради по-сухия й стил може да не е станало ясно всичко. Всъщност две неща са основно.

Първо – много се бърка “поемането на отговорност” с “подаването на оставка“. Няма нищо задължително общо между това да си подадеш оставката и това да понесеш отговорността си. Отговорността е “отговаряне” за действия, които не са адекватни на средата с нейните правила, идеи, проекти и ангажименти.

Истинската отговорност е винаги конкретна, защото означава отговаряне на конкретни въпроси и при нужда понасяне на конкретни санкции. В този смисъл подаването на оставка е бягане, отдръпване от отговорност.

Много често чуваме да ни казват “аз съм готов да си понеса своята отговорност и да подам оставка” – отговорността изисква при обвинение в неадекватни действия човек да отговори, да се защити, ако трябва да отиде на съд и ако се докаже, че е виновен – да понесе съдебно наказание, например. Оставката няма нищо пряко общо с това.

Второ – и правата, и отговорностите могат да се натрупват. Човек може да има повече права, както и да има повече отговорности. Но правата, за разлика от отговорностите не са лични и се преотстъпват. Когато аз делегирам на някого правото да действа от мое име, аз практически губя това право. Защото конкретното действие, тук-и-сега, може да е само едно и не може да се извършва едновременно и от мен, и от представителя. Правата, в конкретиката им, не се споделят.

Отговорностите, обаче, могат да се споделят. Ако аз съм отговорен за бъдещето си, също така е отговорен за него и този, на когото съм възложил да отговаря за мен. Когато възлагам отговорност, аз мога да реша дали да я прехвърля или да я споделя – при даването на права нямам този избор и пред мен стои само прехвърлянето им.

Затова в тази схема е ясно, че за гражданина е по-ценно да споделя отговорност, защото след това не само ще е длъжен да спазва своята, но ще може и да търси тази на представителите.

Обратно, ако властта се мисли през прехвърляне на права, тогава всяко по-остро или дори само по-настоятелно искане на отговорност от овластените се припознава не като акт на участие в сърцето на обществения живот, а като заплаха за стабилността на системата “власт-през-права”. Чисто и просто защото гражданите нямат права, има “кой да се грижи” за тях и може да се търси само някаква обща отговорност и оставки. Които, както казахме, са вятър работа, ако са само те.

Проблеми на властта

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно “отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви“.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи“.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

—-

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.

Тотални избори

Винаги е модерно да се критикува властта и хората да се оплакват, че нищо не се оправяло, защото сме си били виновни самите ние. Защото не сме били гласували на изборите. Защото не сме били ангажирани, не сме го били показвали. Защото народът ни бил муден и изборно незрял и затова, видите ли, си заслужавал управлението. Не бил луд този, който яде зелника, а тези, дето му го давали. Тоест на някого са му виновни хората, които не са гласували. Или не са гласували за неговата партия.

Майната му – проблемът изобщо, ИЗОБЩО не е в това. Общите парламентарни избори не променят нищо и джафкането че “трябвало да гласуваме” си е нищо повече от точно джафкане. Има два вида джафкащи – едните са недоволни от неучастието на хората в изборите, защото имат някаква чиста вяра в непорочността на представителната демокрация и затова съжаляват, че с всеки следващи избори очакваната мечта за идеалното общество на всеобщо щастливо гласуване се отдалечава все повече. Тези хора са готини – точно заради безкористното им отношение.

Вторият вид джафкащи ме изнервят и досаждат. Тайният им или в някои случаи не толкова таен мотив за недоволство е фактът, че на предните избори е спечелила не “правилната партия”, а някоя друга. Това винаги е свързано с отместване на недоволството от властта и грешките на властта към недоволство от конкретни хора, конкретни властимащи. Проблемът става личен и грешките на системата на властта минават на заден план. Защото, разбира се, “когато дойдат правилните хора, всичко ще се уреди”. Ще се уреди, грънци… Отвращава ме това принизяване на дебата – всъщност най-често точно хора с такива мотиви и разбирания са хапливи към съзнателно негласуващите. Честно казано, ако някой привижда така лична или партийна “греховност” и заменя с нея общите проблеми на властта, за мен това е плитко, несериозно и неграмотно. И не го уважавам.

Ще кажете “ама нали има силни личности, нали има лидери, нали има честни политици, нали има реформатори…”. Има – грънци… Истината е, че “всички са маскари”, защото “келепир има в тая работа”. Не, това не е някаква простащина или нихилизъм, нито пък “балкански манталитет”. Всъщност може и да е, няма значение – важното е, че не е нещо, от което да се срамуваме. Алеко, през репликите на Бай Ганьо, е казал толкова верни неща. Ама ние не – той нали простак и далавераджия, значи ще страним от всичко, което казва.

Всички са маскари – това, че един конкретен министър щял или не щял да си подаде оставката няма никакво, ама никакво значение. Или пък че някакво си правителство за n-ти път искат да му гласуват недоверие. Или че имало някаква си коалиция, дето била толкова акана. Всички са ченгета, комунисти, мафиоти – маскари с една дума. Да не се заблуждаваме – няма хора във властта, които да не са замесени някак в някакви игри на нелегални пари и далавери. Или които да не са свързани с милиционерското по някакъв начин. Или пък които да не са комунисти – не по идеи и брошури, а по начин и методи на управление. Маскари са, защото никакви избори не могат да ги засегнат. Изборите “засягат” само прохождащите нови депутати и кметове, дето още не са се намърдали на “правилните места” и свързали с “правилните хора”. Всички други, и в трите вида власт, са буквално недосегаеми.

Всички са маскари – протестът срещу конкретни личности във властта само размива проблема. Защото и да падне това правителство, след него ще дойде или пак същото, или по-калпаво. Няма “лидери” и “силни личности” – има PR и точни хора, промотирани в точното време и поставени на точното място. Един голям цирк, в който ние сме зрители, а ни карат да се изживяваме като участници и ни убеждават, че не било цирк, а сложна и много важна и трудна драма на Шекспир. Глупости.

Решението?

Истинско решение няма, защото в някаква степен е така по целия свят. Но това, което можем да направим, е да намалим и ограничим проблема у нас.

Нищо няма да стане с протести, нищо няма да стане с излизане на улицата, нищо няма да стане с крещене пред парламента, нищо няма да стане с подписки, нищо няма да стане с оплаквания из медиите, нищо няма да стане с оставки на министри, депутати или генерали. Нищо няма да стане и с нови избори – освен ако толкова много не искате следващия батко-полицай-бабаит да седне на големия стол.

Ще стане с избори – но не с общи парламентарни избори. Те са измислени за заблуда на населението. Нито и с кметски избори – добре, този път се гласуваше вече не само за “големи” кметове, но и за кметове на отделните общини. И какво се промени? Някой да е забелязал някой “малък” кмет да е направил нещо сам, отделно? Дори и да се гласува за тях поотделно, ясно е, че пак се назначават. Само че не както преди след изборите от кмета, а преди изборите от шефа на партията.

Ще стане с избори. Избори за всичко. За всяка публична управленска длъжност, за която може да се организират избори.

Избори за началници на полицията

Защо хем полицията ще има политическо, тоест не-полицейско ръководство, хем това политическо ръководство ще се назначава от изпълнителната власт? Ние гласуваме единствено за парламентарната власт. Делегираме си изборните права на депутатите. После те избират кабинет от министри. Делегират нашите делегирани права на премиера. После той, заедно с партийните централи, избира министър на полицията. Делегира делегираните му от депутатите делегирани наши права на министъра. Е това ако не е далеч от народа… здраве му кажи.

Всеки началник на районно управление и всеки началник на районна дирекция на полицията – на изборна длъжност! Оперативните началници вътре в управленията и дирекциите естествено могат да бъдат само специалисти полицаи, но защо е казано началниците на институциите да не могат да се избират от народа? Може пак да са полицаи, може да излизат на предизборни дебати и прояви с униформите си. Но да са изборни. И когато две години подред тази районна структура на МВР не си изпълнява задачите и хората пропищяват от престъпниците и вече започват да прибягват до саморазправи, защото полицията не прави нищо – идват нови избори за полицейски началник и хората си казват думата.

Така всеки такъв полицейски началник на изборен пост ще се замисля много силно, преди да вземе подкуп, преди да се обвърже с престъпници, преди да прави всякакви зулуми, вместо да си върши истинската работа. Защото столът ще му е горещ. Защото ако не е читав, утре чисто и просто ще излети от него.

Избори за съдии и прокурори

Положението със съдебната система е още по-отчайващо и от това в полицията. И защо за съда не се шуми толкова в медиите, а все се гледат полицаите? Може би защото е по-лесно, защото полицейските неща са все по-видими някак, всяко отделно нещо е по-скандално от някакви си там проблеми в съдилищата. Но не е така – истинският проблем на положението в България е точно това, че съдът като институция, съдът като власт е неработещ. Неработенето на съд е много по-страшно от някакви кадрови проблеми в полицията. Защото ако работи съдът, за всички проблеми има културно решение – съд. Ако съдът пък не работи, тогава решенията са все некултурни и повече или по-малко силови.

Дейността на един районен съдия или прокурор е също толкова замерима, колкото и на полицейския началник. Защо тогава не се направят преки избори за местните ръководители на съда и на прокуратурата? Хората могат да гласуват и то могат да гласуват много точно и правилно, когато проблемът е близо до тях. Много ми пука на мен кой ще е депутат, при условие, че ме делят десетки и стотици километри с местоработата му. Или десетки и стотици административни стъпала за достъп до него.

Но за местен кмет, местен началник на полицията, местен съдия и местен прокурор всеки може да гласува. И то да гласува наистина по съвест, защото ще има преки впечатления от тези хора и ще знае, че ще е пряко засегнат от грешка в избора си.

—-

Това е начинът. Ако толкова са ни мили изборите, нека не се крием зад парламентарните избори. Много лесно е да се крием зад тях, да се обвиняваме кой гласувал и кой не, кой протестирал и кой не – но нищо добро не правим за обществото си. Ако ще твърдим, че все пак изборите могат да променят нещата, тогава трябва да въведем избори за всички власти, а не само за една. Защото така, с едни избори за само една власт, която след това избира и делегира нагоре по веригата не става нищо. И така наистина изборите не променят нищо. Както не променя и мрънкането и джафкането срещу нарочното съзнателно негласуване на хората на общи избори.