Tag Archives: holiday

Малко почивка

Вчера в късния следобед на паркинга на Кауфланд отворих багажника и излезе и се разпиля един лек мирис, който ме върна ден назад. Мирис на сол и жега, на море, но не на онова море с изгнилите водорасли, на което мирише около градските тоалетни. А един дъх на пек, който те уморява и размазва, от който си доволен, че най-накрая си се отървал. Най-накрая може да си починеш от почивката и макар да е горещо в панелната гарсониера, все пак не е като на плажа, било то и под тръстикови чадъри. И хич не е като в стаята в станцията, но там нямаше климатик и не е честно сравнението. Е, и в гарсониерата няма. А, да – още една разлика – морските кокошки. Летящи наоколо и постоянно крякащи и кудкудякащи чайки, гларуси или както там им се казва. Абсолютни кокошки. С добро чувство го казвам, де.

Отидохме експресно на Златни Пясъци (“золотые пески”, както на руско-български бръщолевеше следобед диджеят от съседната станция с руски детски лагер). Никога не бях ходил. Като малък нашите ни водеха най-често на Слънчев, а там е несравнимо по-различно. Ходили сме един-два пъти и на Галата, но спомените ми от там са за някаква безумна планинска пътека към плажа, през част от която наистина ме беше страх да минавам и дълго бавех всички и ревях пред тия урви. А, и също малък плаж, едър пясък и дълбока вода – сега разбрах, че това си е типично за северните плажове. Може би без любимия ми Крапец-Дуранкулак, но той си е друга бира.

На отиване се отбихме към Арбанаси и спряхме край едно нещо, приличащо на замък. Пихме кафе в двора на тоя замък-хотел и децата играха в огромния детски кът на ливадка. Много врабчета сновяха наоколо, стрелкаха се към стените – имаше гнезда из фугите между камъните.

Краси караше натам, аз – насам. Но вече ще се сменяме на всяка почивка. Във Варна на връщане отново за малко да се загубим и да хванем междуградския вместо магистралата. След доста обикаляне все пак се качихме на бързия път, но пък скоро ни отклониха от него – ремонти, знам ли. А за Варна друго типично е, че шофьорите не обичат много-много да пускат мигачи, но пък явно много обичат кръговите кръстовища и са им ги направили бая на брой. Без очевидна нужда – хоп кръгово. Вярно, не се бави трафикът – и аз харесвам идеята на кръговите по принцип – но като си “външен” все да следиш коя отбивка е твоята си е досадно.

Децата пак видяха делфинчето в сладкарницата на делфинариума и много си говориха с него. Видяха какво ли не – корабчета, яхти, градини (междувременно варненци били спасили Морската градина, но не съвсем, без Алея първа – пък аз не разбрах хич, цяла седмица си бяхме без интернет). Плуваха с надуваемо кресло в морето на Кабакум, Светко игра на билярд и на джаги (джагите много му харесаха, трябва да намеря къде има някакви по-ниски и детски), ядоха разни вкусотийки и много тичаха.

На връщане този път голямата почивка ни беше на Мадарския конник. Катерихме до конника – те дълго гледаха, но не го видяха, а аз го видях още през клоните на качване. Странна работа. Оги ми каза, че го е видял, но пък знам ли – всъщност само ми каза “мм”, когато го попитах “а ти видя ли го конника?”. Със Светко разгледахме пещерите и прекия път към крепостта. Говорихме си за предците и че те са били на практика пра-пра…..пра-дядовци и баби на нас. Това го впечатли много – обясних му, че говоря образно, че не са чак точно тези точно на нас, но той разбра и много си се впечатли. А като гледахме стръмния процеп на прекия път към крепостта на върха на платото, си ме побиха тръпки. Искахме да обиколим още много наоколо, но с две малки деца си беше геройство и това, което успяхме. Има време. А в заведението долу при паркинга готвят много вкусно – вярно, цените са почти като за морето, но е вкусно и всички порции са грамадни.

А на Златните няма пясък – има скали. Честно, не го разбирам много това – почти никъде по морето ни не става за истински хубава почивка. На юг е презастроено и без пречиствателни станции – плуваш и няма никакви изкуствени отпадъци, само естествени са си. На север пък е по-чисто, но хем пак е презастроено, хем плажовете са тесни, с едър пясък и стръмно дъно. По цялото крайбрежие има колкото пръстите на едната ръка читави заливи, но пък там е другата крайност на удобствата, тоест няма ги. Много сериозно се замисляме за следващ път в гръцко. Казват, че не било скъпо (хм, не знам дали все пак за нашия стандарт и за двама с две деца), а и е по-близо до София. И си е както трябва.

След месец на Вромос миналата година сега доста по-краткото на Кабакум май ни се видя малко. Въпреки че още на втория ден бяхме супер изморени и всички искахме да се прибираме. Макар че ни се стоеше, де – друго си е да се топнеш във водата. За бюджетно изкарване по тия места препоръчвам хотел Писател – то си е типичен соц-комплекс от едно време, на който половината неща не работят, но хората лека-полека го възстановяват и се грижат за каквото могат. Готвят вкусно в стола, на бара също, има си басейн, има си и бира. Въпреки че за обедно хранене и за пиене на бира препоръчваме съседния хотел в посока плажа – BMV (май станция на МВР), където има обедно меню на супер цени и халба бира за по лев и двайсет. С климатик и с тераса към морето. От другата страна пък на Писател, след него нагоре, има малко квартално магазинче, където се продават на по-нормални цени всякакви продукти и тем подобни.

А, и друго ни направи впечатление – на север персоналът като че ли в общия случай е по-любезен. На юг на много места те гледат като избягало животно от зоопарка, дето трябва да издоят, а на север са някак по-учтиви и по-незабележими. Може да е защото Златни е голям комплекс и вижда много туристи… но пък и Слънчев и Несебър (примерно) са големи, а там все се чувстваш на гости и то у някакви леко невъзпитани хора.

Беше приятно, while it lasted. Сега аз трябва да свиквам отново с ритъма “всеки ден на работа и от работа в леглото”. Малко ми е кофти, че не можах съвсем да се отпусна на това море. Миналата година се притеснявах, защото нямахме никакви пари, а тази година се притеснявах, че нямам никакво време. Сега се притеснявам, че не успявам да задвижа някои проекти, поне не колкото бързо искам. Не се притеснявам залудо, но гледам да се успокоявам. Почивки и спокойствие – това е.

Снежна приказка и отново… на море

Сега навън е снежна приказка, а ние всички вкъщи сме болни. Аз вече издрапвам от хремата и температурата и комай се водя най-оздравял, децата също вървят към оправяне, но пък Краси след като дълго време държа фронта, изведнъж вдигна почти 40 градуса, треска и студени компреси и все такива тревоги. Утре ще сме на лекар, че днес успях да стигна само до “Европа” за припаси и до аптеката за парацетамол за милото. Но времето е един път! Както казах наскоро – студено време без сняг си е простотия. А сега сняг имаше не, ами имаше! Вървях край стени от сняг с подаващи се тук-там клонки и по пътеки, дълбоки почти до колената. Разни ентусиасти чистеха колите си, а пък Рошко си почиваше и се топлеше зарит от все едно още два-три рошковци, стрити на прах и посипани върху му. Идилия. Само да бях здрав и да имах време да се замъкнем на Витоша… или не, по-добре на вилата…

И в тия снежни, студени и болни дни решавам, че е добър моментът да продължа един разказ за едно пътуване, едно море… и още нещо. ;)

Атия, 6 август 2011г.

Асфалтираха улицата пред блокчето. В събота! В началото на август, в село край морето! Първо не повярвахме, после се зачудихме защо, а накрая, като видяхме как през пръсти и джаста-праста асфалтират, всичко стана ясно – избори, майка!

Още като тръгвахме за плаж видяхме камионите с асфалт и разбрахме защо намерихме цялата ни уличка изровена и изстъргана, когато дойдохме. На връщане, към обед, вече бяха окупирали цялото село и пътищата наоколо. Едвам намерих къде да оставя колата – оставя я, дойде някой мил съсед и ме предупреди, че тук са казали, че не може. Преместя я – пак така. Накрая паркирах на уличката в по-долния квартал, до магазина и тъкмо ще гася и един чичо-дядо, седнал на бордюра до биричката си ми подвиква леко “ама верно ли тука ще я оставиш?”. Викам що, не може ли, да не зареждате – а, не знам кой зарежда, ама кат ги гледам тия камиони как идват… И наистина – по уличката напредваха цяла група, като екип от Париж-Дакар сред облаци от прах и фин пясък. Намерих местенце накрай уличката, където вече едва ли щяха да пипат и маневрирах десет минути, докато я наглася. Аз все си маневрирам, понеже в София ако оставиш колата малко на кестерме или ако стърчиш прекалено, рано или късно ще отнесеш някоя броня.

Следобед ходихме на плаж към къмпинг “Градина”. Останах раздвоен. Прехвалено, а тъне в мизерия и е напълзяно яко от всякакви комерси и селяци с бизнес. Чувал бях много неща за Градина навремето от приятели, но сега не ме грабна никак. Особено в по-“централната” част, където очевидно има някаква далавера с незаконни строежи и хотелчета с бързи печалби. Пътят дотам беше отвратителен, по-зле и от пътя до “Тополите” на Атия. Пясъкът си беше нормално жълт и не съвсем фин – не като в Атия тъмен, на места почти черен и много фин и ситен. След време – когато отново имах интернет – разбрах, че цветът се дължи на земни примеси, които пък са там заради проблем с радиационно замърсяване на плажа през 60-те или 70-те.

Няколко пъти след това през тази дълга ни почивка се изкушавахме да идем пак към тези плажове, но май не повторихме. Или най-много още веднъж да наминахме към Градина. Местният плаж на Атия е в пъти по-хубав, непренаселен и… понякога не знам дали да се стряскам от забраните на общината заради “радиоактивност” или да се радвам, че заради това е останал незабелязан от туризма. Всъщност заливът Вромос си има екологичен проблем, но той се нарича “канализация на вилната зона”, не “радиация”. Или поне се надявам да е така – при тихо време и подходящо течение единият проблем е видим (водата типично позеленява и леко пожълтява), но вторият проблем е от невидимите. И затова лесно се спекулира с него. Все едно – да си ходят в Градина, да се тъпчат в хотелчетата и да лежат на плажа хавлия до хавлия, щом им харесва на хората.

Така мина почти седмица от началото на почивката ни. Светко се радваше на телевизора и особено на обещаната кабелна, която обаче в тая първа седмица си стоя изключена. Радвахме се на подредена и чиста квартира, в която не ни липсваше почти нищо – е, може би едно канапе в общото пространство щеше да е таман, но хората са си го правили за кратки почивки, в които са предвиждали да ползват това общо място за трапезария и за разминаване, докато се подготвят за и от плаж. Не е мислено за семейство с малки деца. Но пък ние си прекарвахме доста време там, край масата с кръглите столчета. Оги се научи да седи с нас на масата и лека-полека започна да яде от обща храна, а Светли ставаше все по-добър и по-добър в оцветяването на книжки и в рисуването. Редовното четене от мама на книжки за двете заспивания на ден се харесваше на поколението и всички си прекарвахме готино.

Единственото притеснение на нас с Краси бяха две неща – 1) съседите и съседчетата и 2) липсата на пари. Хората наоколо не бяха курортен тип, повечето от тях просто си бяха “на вилата” или “на село”, някои от тях сигурно и там си живееха – това е доста по-различно от нагласата на хора като нас, които все пак възприемат всичко това като почивка и курорт. Дори и да не си личи по възрастните, по децата веднага се разпознава – децата на почивка са различни, играят по различен начин, а децата, при които си на почивка са по-отегчени някак, по-ежедневни, игрите им са по-обикновени и по-груби, лесно могат да те засегнат и да не разберат, а и най-вече се познават по това, че прекрачват границите на личното пространство. При всяка удобна възможност, дори и да ги помолиш да не го правят. Сега се сещам – така си е на село, всъщност.

Втората тревога беше финансова и макар да бяхме изчислили всичко, лека-полека се оказа, че ще поостанем повечко време. Трябваше да изчакаме да преведат следващата ми стипендия, за да можем да се приберем. Преживяхме някои доста напрегнати в това отношение дни, но накрая се справихме и дори не ни личеше. През последната година-две станахме специалисти в това отношение. Та значи поостанахме в Атия. Затова и ще ви разказвам още за това място – има доста за разказване.

2130

Коледа и Нова година с тъщата вкъщи – какво по-хубаво?… Успях да пия по бира с приятели, но пък тия дни се намръзнах ужасно. За капак днес обикаляхме с Краси квартала – уж искахме да се възползваме от гостенката и да пием кафе, а обиколихме детските магазинчета – и съм премръзнал яко. Искам да се видя с някои хора, преди да ида пак “на плантацията”. Пък и да поснимам. Колата още е “на трупчета”.

2117

Върнахме се от море. Снощи, в 11 часа. Три седмици – е, всъщност на самото море 18 дни, но общо ни “нямаше” 21 дни. То не е море това, направо си е начин на живот. Има много интересни неща за разказване, водих си бележки и тия дни ще започна да пускам и тук със задна дата. Връщането пък беше епопея – колата закъса от лошо гориво, “спасяваха” ни, абе обиколихме родината. Добре сме. Само уморени.

Атия. Пътуването.

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.

2017

Светко не ме оставя почти хич, Оги пък не оставя майка си. Майка й, обаче, ни остави и замина някъде за десетина дни. Уж е по-спокойно, но не съвсем. Защото щом сега не мога да се добера до компютъра да посвърша нещо, какво ли ще е след месеци? Когато успявам пък, сред плача на Светко, който ме вика да е с мен, ми е виновно. Ентусиазмът ми за уеб-проекти е малък, за фотография – никакъв. Празници.

1848

Днес е Великден, Христос възкресе! Може би трябва да празнувам, или поне да почивам отатък в игри с бебо, вместо да седя пред лаптопа. Причините да съм в мрежата, когато всички са извън нея са две – 1) да си редактирам есето за приложни онтологии, а нещо запецнах и 2) да си намеря работене, което да ми дава достатъчен доход, за да се изнесем под наем. Второто става наложително. Търся PHP-telework.

1654

Честита Баба Марта на всички! Да сте живи и здрави, румени и засмени. Бели и червени като мартенички. Пролетта да дойде бързо, да донесе усмивки и щастие на всички и да прогони всички мразовити настроения! Абе с една дума – кеф!

Мартеница на дърво

1407

Днес, четвъртък, в Троян е пазарен ден. Утре пък започва празникът на манастира, с неколкодневния му панаир. Простира се от Орешак по целия път до входа на манастира, километър и нещо от двете страни със сергии. Съответно в града е мини-гмеж. Два пъти се възмутих от паркирани коли, препречващи ни пътя. Пловдивчанин и софиянец. Аман, и тука ли налазвате? За щастие като мине август пак всичко е ОК.