Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!