Вчера в късния следобед на паркинга на Кауфланд отворих багажника и излезе и се разпиля един лек мирис, който ме върна ден назад. Мирис на сол и жега, на море, но не на онова море с изгнилите водорасли, на което мирише около градските тоалетни. А един дъх на пек, който те уморява и размазва, от който си доволен, че най-накрая си се отървал. Най-накрая може да си починеш от почивката и макар да е горещо в панелната гарсониера, все пак не е като на плажа, било то и под тръстикови чадъри. И хич не е като в стаята в станцията, но там нямаше климатик и не е честно сравнението. Е, и в гарсониерата няма. А, да – още една разлика – морските кокошки. Летящи наоколо и постоянно крякащи и кудкудякащи чайки, гларуси или както там им се казва. Абсолютни кокошки. С добро чувство го казвам, де.

Отидохме експресно на Златни Пясъци (“золотые пески”, както на руско-български бръщолевеше следобед диджеят от съседната станция с руски детски лагер). Никога не бях ходил. Като малък нашите ни водеха най-често на Слънчев, а там е несравнимо по-различно. Ходили сме един-два пъти и на Галата, но спомените ми от там са за някаква безумна планинска пътека към плажа, през част от която наистина ме беше страх да минавам и дълго бавех всички и ревях пред тия урви. А, и също малък плаж, едър пясък и дълбока вода – сега разбрах, че това си е типично за северните плажове. Може би без любимия ми Крапец-Дуранкулак, но той си е друга бира.

На отиване се отбихме към Арбанаси и спряхме край едно нещо, приличащо на замък. Пихме кафе в двора на тоя замък-хотел и децата играха в огромния детски кът на ливадка. Много врабчета сновяха наоколо, стрелкаха се към стените – имаше гнезда из фугите между камъните.

Краси караше натам, аз – насам. Но вече ще се сменяме на всяка почивка. Във Варна на връщане отново за малко да се загубим и да хванем междуградския вместо магистралата. След доста обикаляне все пак се качихме на бързия път, но пък скоро ни отклониха от него – ремонти, знам ли. А за Варна друго типично е, че шофьорите не обичат много-много да пускат мигачи, но пък явно много обичат кръговите кръстовища и са им ги направили бая на брой. Без очевидна нужда – хоп кръгово. Вярно, не се бави трафикът – и аз харесвам идеята на кръговите по принцип – но като си “външен” все да следиш коя отбивка е твоята си е досадно.

Децата пак видяха делфинчето в сладкарницата на делфинариума и много си говориха с него. Видяха какво ли не – корабчета, яхти, градини (междувременно варненци били спасили Морската градина, но не съвсем, без Алея първа – пък аз не разбрах хич, цяла седмица си бяхме без интернет). Плуваха с надуваемо кресло в морето на Кабакум, Светко игра на билярд и на джаги (джагите много му харесаха, трябва да намеря къде има някакви по-ниски и детски), ядоха разни вкусотийки и много тичаха.

На връщане този път голямата почивка ни беше на Мадарския конник. Катерихме до конника – те дълго гледаха, но не го видяха, а аз го видях още през клоните на качване. Странна работа. Оги ми каза, че го е видял, но пък знам ли – всъщност само ми каза “мм”, когато го попитах “а ти видя ли го конника?”. Със Светко разгледахме пещерите и прекия път към крепостта. Говорихме си за предците и че те са били на практика пра-пра…..пра-дядовци и баби на нас. Това го впечатли много – обясних му, че говоря образно, че не са чак точно тези точно на нас, но той разбра и много си се впечатли. А като гледахме стръмния процеп на прекия път към крепостта на върха на платото, си ме побиха тръпки. Искахме да обиколим още много наоколо, но с две малки деца си беше геройство и това, което успяхме. Има време. А в заведението долу при паркинга готвят много вкусно – вярно, цените са почти като за морето, но е вкусно и всички порции са грамадни.

А на Златните няма пясък – има скали. Честно, не го разбирам много това – почти никъде по морето ни не става за истински хубава почивка. На юг е презастроено и без пречиствателни станции – плуваш и няма никакви изкуствени отпадъци, само естествени са си. На север пък е по-чисто, но хем пак е презастроено, хем плажовете са тесни, с едър пясък и стръмно дъно. По цялото крайбрежие има колкото пръстите на едната ръка читави заливи, но пък там е другата крайност на удобствата, тоест няма ги. Много сериозно се замисляме за следващ път в гръцко. Казват, че не било скъпо (хм, не знам дали все пак за нашия стандарт и за двама с две деца), а и е по-близо до София. И си е както трябва.

След месец на Вромос миналата година сега доста по-краткото на Кабакум май ни се видя малко. Въпреки че още на втория ден бяхме супер изморени и всички искахме да се прибираме. Макар че ни се стоеше, де – друго си е да се топнеш във водата. За бюджетно изкарване по тия места препоръчвам хотел Писател – то си е типичен соц-комплекс от едно време, на който половината неща не работят, но хората лека-полека го възстановяват и се грижат за каквото могат. Готвят вкусно в стола, на бара също, има си басейн, има си и бира. Въпреки че за обедно хранене и за пиене на бира препоръчваме съседния хотел в посока плажа – BMV (май станция на МВР), където има обедно меню на супер цени и халба бира за по лев и двайсет. С климатик и с тераса към морето. От другата страна пък на Писател, след него нагоре, има малко квартално магазинче, където се продават на по-нормални цени всякакви продукти и тем подобни.

А, и друго ни направи впечатление – на север персоналът като че ли в общия случай е по-любезен. На юг на много места те гледат като избягало животно от зоопарка, дето трябва да издоят, а на север са някак по-учтиви и по-незабележими. Може да е защото Златни е голям комплекс и вижда много туристи… но пък и Слънчев и Несебър (примерно) са големи, а там все се чувстваш на гости и то у някакви леко невъзпитани хора.

Беше приятно, while it lasted. Сега аз трябва да свиквам отново с ритъма “всеки ден на работа и от работа в леглото”. Малко ми е кофти, че не можах съвсем да се отпусна на това море. Миналата година се притеснявах, защото нямахме никакви пари, а тази година се притеснявах, че нямам никакво време. Сега се притеснявам, че не успявам да задвижа някои проекти, поне не колкото бързо искам. Не се притеснявам залудо, но гледам да се успокоявам. Почивки и спокойствие – това е.