Arcane Lore

Последният ден от ваканцията. За мен винаги е бил и първият ден от новата ми година. Има нещо очарователно в това да отивам всеки път за първия учебен ден в училище след като предишния съм празнувал моя си личен най-най ден-ден.

През годините празнуването беше все различно. От доста време го няма онзи весел блясък на детските ми рождени дни, когато най-голямата тръпка бяха все още неполучените и неотворени подаръци, а най-голямото изкушение — лакомствата, които мама и баба бяха приготвили. Малко по-късно, в годините, когато прекарвах повече време с приятелите от компанията ми от университета, най-близката ми компания изобщо, форматът беше малко по-различен. Но настроението си оставаше.

След завършването през последните години преживявам малко по-тежко дните около рождения си ден. Неприятна, някак неизбежна и непобедима депресия ме наляга. И колкото и да си повтарям всеки път, че всички празници трябва да се празнуват, когато дойде моят май се отказвам. Така стана и днес — имах някаква идея все пак да се съберем, но болестта ме победи. Тежък грип ме налегна и дори и да искам, нямам как да издържа повече от пет минути, без да се разкихам неистово и да изплача няколко литра сълзи.

А вече и започвам сам да си карам рождения ден. Краси и Светли са още в Троян, днес трябва да пътуват за насам. Най-приятното нещо ще е да се съберем пак вкъщи. В Троян ми допадна много, но от една страна ми дойде в повече стресът от някои неизвестности с фирмата, към която работя — а както може би знаете, у нас чисто и просто няма фирма, която да може да работи отдалечено със служителите си. Хем от друга страна с минаването на тези три месеца там ми ставаше все по-“далечно” и мъчно за приятелите. А те пък живеят в София.

На практика скоро след полунощ снощи вече бях “в празник”. Първият половин ден от новата година е доста хремав и отчайващ. София ме посрещна с оловни небеса, студ и дъжд. Дойдох си от Балкана, а там беше слънчево и топло постоянно — дойдох тук, все пак в полето под планината, не в самата планина и точно тук е с по-сурово време.

Имам си и пожелания, естествено. Пожелавам си да работя за себе си и да не се притеснявам за пари и срокове. В повече ми идва да чакам и проверявам час по час дали имам заплата, а тя да се забавя. Гледането на дете отнема доста от финансите, а аз искам да си го гледам него, не баланса на сметката. Пожелавам си да си направя собствено работене и да си го работя за себе си. Другото, което си пожелавам, е да се приближим още поне мъничко към мечтата ни да си живеем в наша си къща с двор. Зная, че е мащабна цел, затова нека поне се приближим. Може да сме под наем, но поне да не сме на висок етаж в панелка, свити в гарсониера в квартал, в който няма детски площадки и всички коли карат бързо и всеки си хвърля боклуците навсякъде…

Честита ми нова година!

Не пак, а отново. Не ми се търси какво точно значи “сатурнова дупка”, защо е дупка и защо е сатурнова. Кофти тръпка е. На всичкото отгоре ме е подгонила силна хрема, едвам дишам и постоянно плача въпреки промишлените количества ксилометазолин, с които си поливам носната лигавица.

Казаха ми тия дни, че това са харни неща, сатурновите де, щото той виж каква гиздава планетка е. Че и с пръстенчета. Пръстени, пръстени, ама с процепи, нали? Напукана работа. А и хич не е единствената ни планета с пръстени, те повечето дето са отвъд нашия роден дом Марс са си все опръстени. То даже почти всяка има, само дето трудно се наблюдават.

А и Сатурн е комплексарска работа. Не може да бие Юпитер по размери и влияние и затова компенсира с бижута. Хем газов гигант, хем нищо особено. Само едни пръстени развява и залага капани на хората по годишнини.

Иначе поне на простотии се начетох тия дни. LHC в CERN направи по-голям фурор и от Лепа Брена на стадион “Васил Левски”. Аман! Из мрежата сноват разни идиоти, които поддържат параноята на журналята и дрънкат за края на света, за ниския морал на учЕните и за разни конспирации с мега-оръжия. И Капитан Планета и Батман, които идват да ни спасяват от лудите учени (той и Гордън Фриймън е замесен, нали сте видели вече:). Мдам. И един мармот (си) го завива в станиол… :D Понеже той станиолът екранира вредните ултравиолетови и анти-материйни лъчи от мега-излъчвателя на тъмна материя и гравитони в ЦЕРН. :D

Нямат ли с какво да се занимават всички? Откакто съм си дошъл, през деня вие сирена тук. Не се шегувам! Вие някаква сирена, която силно прилича на тази на гражданска защита! Вие като “Въздушна опасност”. Първите часове се стресирах много силно. Затворих прозорците. Пуснах телевизора, превключвах да търся извънредни новини. А те дават само сериали. Рових и в Интернет, никъде нито дума за въздушна тревога.

Може би е свързано с ТЕЦ-а? Може би защото ние не сме си плащали сметките за миналата зима на шибаната “Топлофикация”, може би затова са пуснали да вият сирените и да стряскат точно мен? ;)

А, парното… Некадърни идиоти! И всички медии са пощурели да промиват мозъците на хората и да ги настройват срещу съседите им, които не си плащат. Трябвало било който каквото си ползва, да си го плаща. Ниц бе, курорте! А Вальо Топлото за всички тия пари, дето открадна от мен и от вас плати ли нещо? Ама айде, него го окошариха момчето — ами всичките му аверчета из политиката, дето са се облажвали яко заедно с него, а после се снишиха и взеха да го сочат “дръжте крадеца”? Да, и аз не съм плащал вече една година общо. Ама тия да знаете какви лихви си слагат отгореее, не е истина направо! То затова не може да се плаща през ePay, когато имаш старо задължение. Защото смятат лихвите час по час сигурно!

Ако имаш стара сметка за вода, може да си я платиш през ePay. Без проблем — слагат ти лихва на месец и готово. Аз затова не съм плащал на топлото, защото ми е неудобно за заплащане. И ми пускат в кутията разни заплахи постоянно… Серсеми!

А даже нямат право, защото навремето не са сключили изряден договор с хората в града. И сега днес ако си отрежа радиаторите и си спра парното, таксата, която ми вземат за “сградна инсталация” е чисто незаконна. А и какви лихви си трупат върху нея, не е истинааа.

Мафиоти. Тия трябва да фалират. Ама няма как, защото са каца с мед за управляващите и всеки ден се краде от там. Искам да фалират. Ще си им платя сметката и никога няма и да помисля за централно парно пак. Ще си се топля на ток!

Още нещо… Тия идиоти знаят ли какво е “ТЕЦ”? Топло-ЕЛЕКТРИЧЕСКА централа, нали? Ами като е електрическа, за чий ми иска пари за да й изстудявам парата? Значи те си горят там въглища ли, газ ли и после с правят яко ТОК и за да си охлаждат работната пара по-лесно и бързо, я пренасочват към абонатните станции на Топлофикация.

И така АЗ и ВИЕ им изстудяваме химически чистата вода, която я ползват после обратно в процеса на производство на електроенергия. Която електроенергия ПОДАВАТ! Абе я си взимайте парата, изедници недни!

Лошо е при Сатурн. Иначе си я обичам много есента. Септември е най-якият месец. Жалко че всяка година все не мога да му се нарадвам като хората — или заради такива душевни смутове, или заради хрема.

Честит рожден ден на проекта Дебиан! И поздравления на всички дебианци!

Като гледам, това имаше всички шансове да мине незабелязано у нас. Преди няколко години рожден ден на дистрибуция или ризийз-парти за новата версия на Gnome си беше новина за блогсферата. Но днес като че ли други теми ни занимават. Лошо няма. А пък и август е така мързелив месец, с толкова малко Интернет в него…

Не мога да си спомня точно откога ползвам Debian GNU/Linux. Може би ако потърся в архивите си тук, ще успея да събера месец и година. Но не е важно. По-сколо за мен ценното е защо оставам точно с Дебиан. Макар да съм пробвал всякакви други дистрибуции и да съм преминал отдавна периода “това моето е най-яко и е много по-различно от другите”. Всъщност не помня да съм мислел така, но като гледам колко други хора минават през такъв период на вманиячаване я във Федора, я в Убунту…

Има няколко възможни отговора. Например че всъщност съществуват едва няколко, може би три или четири вида дистрибуции на GNU/Linux. И всичко друго са вариации на тема, които се приемат за съществено различни само от впечатляващите се неразбиращи. Имам предвид технически вариации.

Другото са малко по-различните неща, които не са компютърно технически. А по-скоро хуманитарно технически. Около всеки свободен проект се събира по-малка или по-голяма общност. Която освен програмиране и други типични занимания практикува и нетехнически дейности. Всъщност много голямо значение има точно тази хуманитарна занимавка на общността на проекта. При несвободните, най-често корпоративни проекти е най-важно техниеското умение, при свободните основното е самата общност постоянно, с всяко си действие да утвърждава и оправдава нуждата от съществуването си.

Дебиан се справя вече цели 15 години. С различен успех, но винаги е успявал. Една от най-големите общности на разработчици (нямам статистика, може би най-голямата?), с много и разнопосочни вътрешни мнения. Която винаги е успявала и успява да излъчва стегнато и хомогенно послание. Със софтуера и с цялостната нагласа от каналите, пощенските списъци и форумите за поддръжка.

Много може да се критикува Дебиан и немалко хора често го правят. Без по навик да оправдавам Дебиан и без да обвинявам за тия атаки, за мен много по-важното е работата по дистрибуцията. А дебианци успяват да не се занимават с маловажни неща като разискване на нападки. Защото няколкото часа, които всеки разработчик успява да отдели на ден-два от свободното си време са много по-ценни, ако са осребрени в код, отколкото в хитри реплики.

Така всеки ден някъде по земята част от над хилядата разработчици подобряват двадесетте хиляди официални пакета. Други работят по всякаквите неофициални хранилища и хранилища на производни дистрибуции. И така, всеки колкото може и с колкото време намира, помагат за поправянето на “бъг №1” — най-серионият “доклад” на Марк Шатълуърт, който както някои знаят също е разработчик на Дебиан. :)

В неделя подготвихме няколкочасовото най-страхотно изживяване напоследък — първия рожден ден на Светко. И го проведохме след това, “с малко помощ от приятели”. Аз бях притеснен за купона, и то доста. Може би защото напоследък все не се събираме с приятелите и особено след раждането на бебето, а и още в последните месеци на бременността, не ходим много-много навън заедно. Имаше едно приятно кино, например, но пък с него имаше и неприятно каране с персонала. Когато се роди синът ми и по едно време после бях сам и се видях с компанията. Но не е същото, колкото и да са мили хората и колкото и весело да е — не е както когато сме заедно двамата с Краси. Още от времената в Студентски. Всъщност за толкова дълго май не сме се разделяли от компанията ни. Преди все се виждахме или след лекции, или на рожденни дни, или на нова година у Емо, или на концерти в центъра. Но нищо де, и това сега ще отмине и пак ще е готино.

Мина подробна и обсъждана вкъщи подготовка на деня. Най-вече го мислехме яденето и пиенето. За музика, например, изобщо не ни хрумна да се тревожим, но то и като бебешки празник нямаше и много нужда от някаква спецална музика. Дните преди уикенда с кратки рейдове на шандовете на близките супермаркети започнахме да запълваме купон-плана.

Предния ден успях да открадна съвсем малко време да се засека с peterst и да поснимам, защото имах по-висше задание за деня. Търсих видеокамера из магазините за техника и при представителя на Sony. То беше едно ходене по мъките, цял ден до вечерта. За това ще пиша друг път, но с две думи прибрах се без такива екстри вкъщи. Идеята всъщност не е моя — според мен една добра фотография е много по-ценна от некачествения видеозапис. И Краси и тя е съгласна с мен. Но все едно — имаме снимки от рождения ден и сме си доволни. Което ми напомня, че още не съм обработил снимките, а присъствалите сигурно вече са нетърпеливи да ги видят.

Започнаха да идват хората, повечето от различни далечни квартали и съответно били доста път. Пристигнаха и нашите — мама и тати винаги ме очароват, те за такива събития идват подготвени и изглеждат страхотно. И този път не беше изключение, бяха супер. Всички веднага започнаха да се суетят около малкия рожденик, разбира се. Всъщност всяко от бебетата също беше център на внимание. Бебешорите си общуваха по техен си начин. Да си кажа правичката, с немалка таткова гордост казвам, че Светли си беше веселяк и купонджия през цялото време. Усмихнат и лъчезарен, гледаше всички с такъв възторг, че нямаше начин притесненото ми и объркано настроение да не се изпари веднага и на негово място да не дойде спокойната усмивка, с която изкарах деня.

Събраха се цяла агитка бебета, със съответните си мами и татковци. Малка детска градина. В по-горна група бяха и племениците ми. Бате Васи веднага започна да показва на бебетата коя играчка как се разопакова и кое камионче как се кара. С погледи се разбираха — ами тъй де, има подаръци-играчки по пода, как така няма да се играе с тях? Така бързо-бързо намериха начин да ги оползотворяват. И готиното беше, че никой не се караше с другите и даже малките деца намериха интерес за себе си в тази игра с камиончетата и я наблюдаваха с усмивки. Васко беше като някакъв посланик, пратен от големите в смета на бебешорите. Борянка, кака му, пък наблюдаваше весела всичко отстрани. На сватбата ни тя намери по едно време за игра Дени, дъщерята на кумовете ни, но тя сега не дойде. Бяха предимно момчета и по пода имаше все камиони и подобни.

Мен някак ме нарочиха за барман. Идеята беше всеки да си сипва и хапва каквото иска, тоест стоях зад нещо като шведска маса. “Зад”, защото с масата беше преграден пътят към компютъра и контактите край бюрото. Значи седя аз на въртящ се компютърен стол, зад мен бюро с компютър, а пред мен — дълга маса с ядене, пиене, ядене, пиене… И почти никой не идва да си иска да му налея — повечето сами се оправяха. Кеф и спокойствие :)

Все пак си отбелязвам някъде наум червена точка — остана много пиене и все пак остана и хапване. За друг път трябва или да се идва без коли, или да не се презапасяваме алкохолно. А сега — хем то нали бебешки празник и не върви хората да гаврътват разни чашки пред децата, хем пък и почти всички бяха с коли и го караха на сокче или максимум мъничко бира.

Музиката не беше подбирана, но то пък май никой не обърна много внимание на песните. Аз пуснах през профила ми в Last.fm тематични радиа, като смених на няколко пъти основната група. В началото, докато имаше малко хора и бебешката глъч не беше така силна, музиката се открояваше и някои я забелязвахме. Но после си беше приятен и весел джангър, на който музиката е само фон. По едно време даже май я спряха, за да се пуснат детски песнички от стари руски анимационни филми.

Тортата беше готина. Беше странна и многовкусова, май не бях ял чак такава нетипична. Но беше вкусна. Тортата за бебоците пък беше от моркови. Направо толта от молкови! Сварени моркови, картофи, намачкани и отгоре с украса от изкиснато обезсолено сирене и други подобни нещица. Бебетата я ометоха за нула време! Не била вкусна, я! :)

——

Честит рожден ден, малък Светли! Да си ни жив и здрав, много щастлив и весел!

Идва Цветница и както всяка друга година напоследък пак ще се разминем с приятелите, които също празнуват. Именните дни са странно нещо — значи не се канело на имен ден, това — добре. Но докато често пъти съм бил на купони, на които приятели си празнуват заедно рождените дни, дори и да имат няколко дни разминаване, досега не съм бил на общ имен ден. Нищо че не се кани — и неканен не съм ходил. Тъй де… ако всички именници не канят никого и решат да си останат вкъщи “за всеки случай, ако някой мине”, каква е вероятността да се засекат на купон? Ето, вчера Павката ми звънна да ми предаде покана от Цецо да се съберем една малка тайфа някъде, кани човекът за Цветница. А аз всъщност не празнувам Цветница чак така за себе си — може би два-три пъти досега сме се събирали някъде няколко човека и то не е било нещо чак извън реда на ежедневието.

Тази година е по-специално, за мен поне. Моят имен ден съвпада с рождения ден на Светлин. Така че дори и аз да не празнувам за името си, няма начин да не ме подбере ихуаху-то на бебешкия първи ден-ден. Което е супер.

Едно само не ми побира умът и не спира да ме тревожи. Как ще се съберат двайсетина човека, как ще успеем да “гледаме” всички бебоци. То ден-денят е планиран точно като бебешки, затова голямата част от гостите ще са приятели с бебетата си. Всъщност даже пропускаме някои бебета от компанията, но просто няма начин. Защото пак умът ми не побира как ще се разположим, къде ще се сместим, как ще трябва аз да се промъквам, за да нося прибори, чаши, храни и напитки от кухнята. Най-вече, най-големият проблем — как ще правим всичкото това, докато пазим проходилите бебета да не пипнат нещо опасно, да не паднат и да не се наранят някъде, докато пазим непроходилите бебета да не се наранят в опитите си за изправяне и ходене и… най-вече, най-вече… как ще става всичкото това в присъствието в коридора на котарака ни Арти. Който, милият, още отсега, като дойде тъщата, предусеща някакво събитие и жално-милно се мъчи да привлече внимание и да ни кара да го гушкаме. А е станал един грамадан — най-голямата котка, която съм виждал, и то не е дебел, а истински едър. Не харесва шума (и той като мен) и не ми се мисли как ще живеем всички заедно така за няколко часа на рождения ден.

Котарака най-вероятно ще изпроводим на стълбището, той и без това постоянно иска да излиза да се разхожда на междуетажната площадка и да си зяпа през прозореца там. Това донякъде решава проблемите, но още се чудя как да организирам пушенето на хората. От година и нещо вече вкъщи е зона без дим и приятелите ни пушат на площадката на стълбището, като идват на гости. Но така е тъпо, защото е неудобно. Може примерно да организирам хората на групички и да ги смъквам на разходка в градинката зад блока. Така тъкмо ще се разходим, тъкмо ще можем да се видим и поговорим повечко, пък и на мен няма да ми пречи димът. Може пък и да се уговорим с хората, които имат време, да се съберем след бебешкия купон и да се насочим към някое кафе в квартала, където да могат да запалят и всички да се видим на спокойствие.

Но това са подробности, важното е, че синът ми става на годинка. Много готина беше идеята да му направим бебешко празненство, той много се кефи на връстниците си. Бърборят си нещо на бебешорски и са видимо много доволни. Ние, големите, винаги можем да се уговорим да се съберем без бебета около нас, но точно на този ден ще е гот, че мъничката ни къщура ще се пълни с бебешки бърборения, смях и писъци.

А за Цветница, пак казвам — не съм кръстен на дърво, нито на някаква си папрат или цвеке! Аз съм Ясен и името ми означава “ясен” като в “ясен ден”. “Ясен” не е име на дърво, това че на български има и такова дърво си е съвпадение. Ако някой Ясен много се кефи да е кръстен на дървото ясен — радвам се за него, добре. Но аз съм “ясен”, това е прилагателно, а не съществително и име на дърво. Донякъде и синът ми има имен ден с мен, защото светлината също пряко се свързва с цветята и ясния ден. Макар да има светец Фотий и да разправят, че Светлин празнува на неговия ден.

Ако някой си мисли, че нещо се майтапя или пък това му звучи нещо претенциозно — има име за жена Ясна. В България всъщност днес е рядко срещано (което е жалко, защото е страхотно име), но се среща по-често в Сърбия, ако не се лъжа. Значи точно това, което прочетохте — ясна. Ясен и Ясна са две имена с еднакъв смисъл и няма никакви дървета, тополи, липи и плодни в цялата тая работа. ;)