Arcane Lore

Днес с големия ми син и дядо му по случай деня на бащата отидохме до софийския Автосалон 2011. Всъщност – вече вчера. За Светко беше страхотно изживяване, макар и да не успя да се качи и в половината от колите, които си харесваше. А и доста се измори, мъникът – закъсняхме с малко над два часа с прибирането за следобеден сън. Но си струваше. Ние с баща ми пък поразгледахме някак лежерно, без да влагаме страсти за марки и модели коли – просто неделна разходка, нали ни е празник и на двамата.

Пътуването до изложението беше първата част от празнуването, поне за мен. Наскоро шофирам малко, рядко имам повод и още по-рядко ми остават пари за бензин. Пролича ми, че съм поотвикнал – не че съм карал по-невнимателно или пък по-опасно, а някак по-трудно владеех колата. Привърженик съм на такова овладяване на автомобила, което да е насочено винаги към по-висока ефективност. Не скорост и динамика, а енергийна ефективност. Запазване на инерцията, плавно превключване, предвиждане на ситуациите напред по пътя, поддържане в най-икономичния режим за конкретната кола – все неща, които опитните шофьори си ги правят. Но аз като не карам редовно, започвам да не ги уцелвам съвсем, това ме изнервя и се затваря лош кръг. Нищо де – важното е да е весело и да не се кара опасно.

Самото изложение ни посрещна с попълване на някаква анкета, дето уж ще ни докара нова кола, печалба от лотарията. Друг път не се връзвам на такива номера, но какво пък – този път попълнихме. Баща ми си избра Toyota IQ, а аз писах за мен и за Светко от мое име Peugeot 207. Пежото беше сиво и избрано като най-близко до моя идеал за автомобилен цвят – бялото. IQ беше бяла, но пък това е кола за двама, а ние вкъщи сме вече четирима и сметката не излизаше. Избираше се между зелена Ford Fiesta, сиво Peugeot 207, червено Renault Twingo, зелена Skoda Fabia Familia и бяла Toyota IQ. Видяхме ги всичките, строени за оглед в залата с ретро-колите. А да – не спечелихме.

——

За самото изложение.

Причината лично аз да имам интерес да ида бяха електромобилите и (донякъде) ретро-колите. Не съм типичният ретро-фен, харесват ми някои неща от миналото, но други заобикалям. Например минах няколко пъти покрай бял роудстър Alfa Romeo Spider, до него пък беше чучнал червен Triumpf Spitfire – красота! Обаче разните черни огромни лимузини – Чайки, правителствени Мерцедеси от едно време, огромен Кадилак с размерите на камион – е, съжалявам, но не ме грабват, ама хич!

Електромобилите бяха представени… интересно. Казано накратко, имаше 2 (два) електромобила. Първият – Citroen C-Zero, a.k.a Peugeot iON. От тройката липсваше оригиналът – Mitsubishi iMIEV. Или поне аз не го забелязах на щанда на Мицубиши, но може да бъркам – бях прекалено зает да видя как точно да клекна, за да снимам бронята на едно Evo, докато Светко ме дърпаше “хайде бе, тате, хайде да идем при формулата!”. За които не знаят – Мицубиши направиха iMIEV (след като и не успяха с пробните Colt MIEV и Lancer MIEV и като много други се отказаха от идеята за мотори в колелата). И понеже работят с Пежо, а Пежо е и Ситроен, сега една и съща кола (на базата на Mitsubishi i) се прави с три различни емблеми – диаманти, лъвче и борче. Но колата е една и съща. Между другото, това е една от много малкото съвременни коли (да не кажа единствената освен малките Smart), която е със зависимо задно окачване De Dion. В брошурата го пишеха едва ли не с гордост – аз бих се срамувал, но темата за окачванията е дълга.

70 000 лева за градска сапунерка – при това за изложбения експонат, тоест явно занижена – не е нещо, което ще разпали ентусиазъм. Нищо лошо за колата – аз съм й фен още откакто Мицубиши започнаха да я правят – просто е хем много скъпа, хем малка, хем с окачване на каручка.

Вторият електромобил беше Renault Fluence Z.E. С едно уточнение – Рено Флуанс З.Е. не е точно кола, тоест няма как да си я купите. Уж щели скоро да започнат да ги продават в Израел – нали там Renault и Better Place започнаха да правят оня експеримент със станциите за смяна на батерии. Така че електрическият Флуанс е изложбен лъв (опа, лъвове са пежата, рената са нещо по-различно) и ако искате нов Флуанс, трябва да си вземете обикновен, с ДВГ. Не е лоша кола иначе, на външен вид поне.

Понеже се застояхме около Флуанса и даже поседнахме със Светко на една пейчица със зелена тапицерия и някакви изкуствени дръвчета забучени в единия край (ох, тия модни клишета, това “зелено”…), видях и отношението на другите посетители към колата. Явно iMIEV/iON/C-Zero не вдъхва респект – нещо, което е обяснимо при вида и размерите на мъника и при цената му. И затова около Fluence Z.E.имаше повече кибици.

Заслушах се в разговора на чичкото зад щанда на минаване да си тръгваме. Един господин питаше дали може да се карат, а тоя от Рено обясняваше, че видите ли, то в България не било реалистично, защото липсвала инфраструктура… Каква инфраструктура бе, отзад имаш изложени 5-6 зарядни станции, а и няколко други фирми правят зарядни станции, освен това такава кола е направена да си я зареждаш вкъщи през нощта. А не да висиш по бензиностанции, да търсиш зарядни станции и да се оплакваш, че “няма инфраструктура”. Нищо де – принципно си е прав, наистина няма. Все едно.

Питаха го дали се кара извън България тогава. Започна пак внимателно да говори, че всъщност не била много тествана, защото то нямало начин, още не е навлязъл този вид транспорт в Европа. Зачудих се тия хора какво искат с тая кола – да ни отказват от електромобилите ли? Появи се после един пич и започна много настоятелно да пита служителя дали може да се кара Флуансът по “пресечен терен”. Вика “не чак голям офроуд, ами по изровен път, по такъв един, по-пресечен терен”… Ококорих се на минаване и реших да не се спирам… Какъв пресечен терен, какви пет лева?!? Хората са ви сложили да разгледате електромобилна версия на семеен шосеен седан. Как точно видът задвижване може да зададе някаква разлика в поведението на колата на шосе или на “изровен път”? То не че аз разбирам от коли, ама чак пък толкова…

Искам да кажа нещо на Nissan по тоя повод – спите ли?!? Или сте преяли с имамбаялдъ, та не можахте да докарате един Leaf? Нямам думи.

——

Пълен провал откъм електромобили на това изложение. Като че ли беше уредено нарочно. Това бяха електромобилите – всичко на всичко два. Единият малък и много скъп, а другият го няма. А, имаше и трети – китайски. Електромобилен вариант на Great Wall Voleex C10. Да, ама не – той не само че не се прави още серийно, ами бил “прототип с бъдеща премиера”. Ми здраве да е – поне разгледахме другите творения на китайския гений. Дето ще се сглобяват край Ловеч.

С две думи – не стават. Огледахме само отвън джипката и пикапа. Бях чел вече впечатления от лошото качество на изработката им. Та реших да видя отблизо Voleex, малката кола, която ще се прави. По-интересна ми е от някакви там танкове – аз такива не карам. Та огледах го, мяза на Toyota Yaris с по-различна предна престилка. Отворих вратата и веднага усетих огромна разлика с другите врати, които преди малко отварях – на Citroen и на Subaru. Влязох вътре – че то в моя Rover 200RF, дето уж се води малка кола, е много по-просторно. В китайчето се почувствах като седнал на табуретка. От седалките е, а и са някак по-тесни. Място за мърдане на краката няма, няма място и за ръцете много. Погледнах над главата ми – от тавана ме делеше на практика само косата. Облицовката на вътрешността е с пластмасови панели, които не изглеждаха чак много зле, даже бяха средно приятни. Докато не ги пипнах и натиснах – подадоха. Централната конзола при лек натиск настрани с опора на ръката в съседната седалка се отместваше с около един пръст. Протегнах се към жабката – щом я докоснах, се отвори. Закопчалката й е дала леко фира след едва една седмица ползване на авто-изложение! Затворих я, щракна, почуках по нея – разтропа се. Представям си това на дълъг път как влиза в резонанс. Да, не е нещо много и се оправя лесно с лепило, дунапрен и сръчност – ама чакайте сега, нали това беше нова кола?

По тапицерията на седалките тук-там издайнически се показваха малки конци. Не се виждат веднага, но ако отсега обшивката на тапицерията е зле, представете си на какво ще приличат тия седалки след две или, ако оцелеят, три години употреба.

Слязох от табуретката и минах отзад. Разменихме две реплики с едно момче, което като мен не беше очаровано. Багажникът е с размерите на малък куфар. Гледам невярващо и викам “ама не може да е това, то това е нищо”. “Нищо е, вика той, тя цялата кола е нищо”. На дъното на багажника има кора – вдигнахме я и отдолу има още толкова място, украсено чак на дъното с резервна гума. Защо не са направили по-дълбок багажника? Може би са искали дъното му да е на нивото на борда, за по-лесно товарене?!? Накрая задната врата не искаше да се затвори, докато не се тресне силно.

Е, не бих дал 16 000 лева за такова нещо, пък били те и с ДДС. Защото за 2 бона повече, за 18 000 може да се вземе Рено Туинго. За още хиляда отгоре, за 19 000 може да се вземе Шкода Фабия – и двете с достатъчно екстри, и двете – достатъчно здрави коли от производители с опит. И за какво да спестявам 3 бона от Фабия, за да взема китайски Воликс? Или Волекс – така и не разбрах как ще се чете.

——

Другото? Другото е история. Снимки пред Шеви Камаро, пред “формулата” на Пежо, разходки между всякакви мотори. Обикаляне щанда на Мерк, където редом с последен модел MB имаше изложена реплика на първия – старовремска триколка с двигател. Benz Patent-Motorwagen – уж първият автомобил, ама бил ли е той първият или около това, което днес е Peugeot е правен първият цялостен проект за кола – не знам. Казват, че Бенц бил първи. Дълго застояване при щанда на Субару, защото аз съм им стар фен, а и защото Светко си хареса един Forester да влезе да го “кара”. Аз пък поседях в Legacy и не ми се излизаше. Светко му се качи на задната седалка и имаше място да подскача даже. После лъкатушене между безбройните модели Toyota, дето изглеждат като един и същ модел, спиране при Volvo, където баща ми с усмивка каза, че са добри, но няма да сменя своето за някакво такова ново. Минах и на зигзаг през прехвалените напоследък в мрежата Ford, направих и почетна обиколка около въпросния Focus. Kia ми хващат окото с новите си предници, но Светко каза, че не му харесвали. А, имаше и ретро-коли, но както казах в началото, освен Алфата Spider и Triumph-ът нищо друго не ми хвана окото. Имаше го българския дизайн-прототип, от конкурс на Мерцедес в ТУ, дето е само макет и багажникът не му се отваря. Добре изглежда, но не е нещо особено. Пак прилича на Ярис и на онова, китайското нещо. Баща ми още в началото разгледа едно Suzuki Grand Vitara и каза на шега, че щом го е видял, вече няма смисъл да обикаля повече. Едни батковци постоянно сновяха и бършеха прахта и отпечатъците от сузукитата с кърпи. А пък едни каки постоянно висяха и се облягаха на вратите на тойотите и лексусите, та само ни пречеха да си гледаме колите.

Ей-това не го разбирам – кой малоумник е решил, че колите винаги “си вървят” с жени? Не ми се задълбава в темата, но едно ще кажа – пълна простотия е навсякъде да пускат тая напаст манекенки, мажоретки и не знам си какви! Чалга е това, не друго! Аз съм отишъл да гледам коли и интересът ми към коли е съвсем различен от интереса ми към жени – ако някой основно ги бърка тия двете неща, да ходи на терапевт, докато е време! Нейсе, заради каките не можахме да разгледаме тойотите, но то там какво интересно – HSD, знаем си го, чудо голямо.

Другото, което не разбрах, е защо над половината от колите са заключени. Или не – от време на време някои се отключваха. Мистерия. Така например въпросното Легаси първо беше заключено, после не беше и влязохме и после пак беше заключено. Лексус – гледа Светко кабриолет и иска да влезе. Вярно, че е Лексус и сигурно е скъпичък, ама защо трябва да е заключен – да се снимат хората наведени край него, все едно са се срещнали с Майкъл Джексън? Опа, тоя умря. Тъй де, ясно стана – сложили една яка кола и за да не й надраска някой тапицерията, я заключили. И Камаро-то и то – абе поне го отключете и сложете един батко дежурен там, да виси край главата на всеки влязъл и да го следи в ръцете да не извади химикалка и да почне да драска. Примерно. Или добре – нека е кака, става – ама да е техничарка и авто-маниячка, а не (само) фотомодел.

Видяхме и лодки. Имаше отвън моторници и Светко се качи на една от по-големите. Сяда зад кормилото, въртя се на огромното капитанско кресло, махаше ни за поздрав, докато “кара”. С моряшката си фланелка беше точно като за там. Голям кеф – да порасне малко и ще започнем някакво ветроходно запознаване, да види истински лодки той. Обещах му тая година като идем на море, да намерим малко пристанище с ветроходни яхти с голе-е-еми мачти и ветрила. Тъй де… ако отидем тая година.

——

На връщане благодарих, че карам Rover, а не Great Wall или друга подобна сапунерка. Рошко е добра кола, трябва да намеря начин да го постегна тая година. Исках цял голям проект да правя за него – звукоизолация, електродвигатели на задните колела, електроники и управления, head up дисплеи, неща за аеродинамика и всякакви подобни. Но има време, по-натам. Опасявах се, че ако Светко и Оги се повозят или поседят в чисто нова кола, ще спрат да харесват нашата. Но Светко си казва, че Рошко е най-готин. Просто вече приема общата идея, че има всякакви нови коли и човек може да си избира и да има следваща, нова кола.

А за мен остана общото усещане, че нямам любима марка коли. Харесвах Субару, но не се виждам в кола, която не е направена с никаква мисъл за ефективност. А само за сигурност на пътя в екстремни ситуации и за каране на дъжд и сняг. Че аз екстремно не карам, завоите взимам с по-ниска скорост, а на сняг карам внимателно и бавно. Освен това Субару предадоха електромобилната си програма и наскоро даже спряха всичко и казаха, че ще правят хибриди. Дръпнаха се някак, все едно правят път на Мицубиши и Нисан. Нищо чудно – така правят японските фирми помежду си. Харесвам и други марки и тук-там отделни коли на някои марки, но няма нищо, което наистина да ме грабва хем инженерно, хем дизайнерски. Дали е мой проблем или техен?

А пък ровърът ни е старичък вече – последните бройки 200RF са от 1999г., а това са вече 12 години. На следващия модел не ми харесват фаровете, а по-големите 400 пак са до тая година и после ги правят и тях с такива фарове. Е, не че 99-та е лоша година или пък е чак много далечна. Бих взел един MGF, но ще има седалки само за мама и тати, не за децата. Всъщност не бързам да сменям колата, не робувам на такова разбиране. И това изложение не успя да ми насади консуматорски рефлекс. Не е и нужно, няма смисъл – колата си ми е добре. Но беше приятно да погледам. Лошо, че няма наистина готини модели, ама какво да се прави.

Честит празник! Малко на патерица, но пак добре. Пак жега в календара е – жега, ама с дъжд. Абе казвам аз на бабите във входа, че на 24-ти май винаги вали, пък те всеки ден цъкат с език “пу-у, май па че вали неска, времето се е объркало”. Аз си знам от едно време – манифестация, “Върви народе” и следобеда дъжд. Е, не че съм и бил на толкова манифестации. Един път стигнах до Халите и там се изнизахме със съученици да вземем сладолед. Върнахме се – друго училище се точи по булеварда вече. После ни триха сол, ама сладоледът си е сладолед, тъй де.

Този 24-ти ми е даже по-специален празник. Тази година стават 10, откакто курсът ни завърши семестриално Университета. Иначе после половината завършвахме все по различно време, аз например се проявих с кръгли 5 години и се дипломирах през 2006г. Дадоха ми дипломата чак на следващата, но какво е една година след цели пет.

Та значи станаха “след десет години”. Нещо не се очертава “пак да се срещнем”, даже май все по-рядко се чуваме, камо ли виждаме. Едни са с дечурлига, други работят, трети пък – и двете. Абе ще намерим начин. ;)

С децата отидохме в “Палавници” в Младост. Аз последно не разбрах – “Палавници” ли се казва или “Патиланци”? Светко имаше за награда от “По-по-най” ваучър за игра там и успяхме тъкмо навреме. Изтичаше в края на месеца, а пък точно сега, тия дни, има малка “дупка” между рождени дни на деца, детски градини, пикници, пътувания. Стана супер. Първо за пореден път пролича, че на нас проблемът ни е в тръгването. Докато се облечем всички, докато вземем всичко и се разминаваме в малкия апартамент, прелиствайки наум какво не трябваше да забравяме тоя път – и всичкото това на фона или на рев и пищене, или най-малкото на вървящия след някого Светли, който обяснява нещо много подробно за някаква игра или нещо, което е видял или си е измислил. Но веднъж седнали в колата, сме unstoppable. Което пак ми напомня, че Рошко е много яка кола (пу-пу, да не са му уроки) – покрай ниските доходи и високите разходи все нямам как да го обгрижвам, а той си кара и си няма грижи. Или сме случили на екземпляр, или са прави някои, че тия Ровъри издържат на родните пътни условия много добре.

В “Патиланци” падна голяма игра. Светко е на върха на щастието и днес, вече втори ден оттогава. Към два часа общо кара всичко, дето става за каране, даже се и поблъска с мама на блъскащите се. Поигра в детския кът заедно с Оги. Появи се бате Енчо и Светли отиде при него, качи се сам на един малък подиум, където бяха направили малка сцена. Отиде при него, ухилен до уши – откакто ходи в “По-по-най” искаше да вижда пак “бате Енчо и другия батко”. Та застана до него и бате Енчо го пита какво иска да изпее или изрецитира, а нашият само му се усмихва със светнали очи, мълчи и вдига рамене. Весел, щастлив. Пропуснаха го, пяха деца наоколо и накрая пак го питаха, а той се обърка какво да изпее и накрая реши да играе на сигурно – “Five little monkeys jumping on a bed”. И толкова – не стига, че на 24 май пя на английски, ами и само един ред. И пак гледа бате Енчо ухилен и весел, весел. Накрая му дадоха “хайде, от нас да мине” един трикольор на пръчка. И нашият на връщане размахваше гордо байрака и пееше с цяло гърло “В парахода рог изсвирва, развя се байрак”. Да, на него “Ботев марш” му е като на мен преди време номерът на автомата. Само дето той си харесва песента, а при мен бяха по-други чувствата. Пее за “на чела им левски знаци” по цял ден, а като му омръзне, започва да си я мрънка и тананика с негови си измислени думи. Обаче на сцената се изложихме – империалистическа пропаганда правихме, пяхме гнили капиталистически песни. Здраве да е. Той Светко разбра какъв празник е. Обясняваме му и обсъждаме такива нещица. На връщане – пак купон за него. Обяд в заведение, което в неговия случай си значи пържени картофки.

Много беше готино. А в мрежата пък видях, че хората пишат за Google и някакво си лого на кирилица. Няма такива неща, не сте гледали добре! :) Веднага си пролича кой ползва Гугъл без SSL. Между другото, има за Firefox (и дериватите му) една много ценна приставка – HTTPS Everywhere. Сложете си я, заслужава си!

Лаф на деня: “Тате, когато стана голям, с моето момиче ще се возим в бетоновоз!” Гледах аз да го зарибя по кабриолетите, но си е прав – нерде кабриолет, нерде бетоновоз!

Като казах за колегите – после вечерта май ги сънувах. Бяхме всички някъде и трябваше да пътуваме за още по-нанякъде, за да се срещнем. Всеки говореше много и в шума нещо не се разбираше, Ева обясняваше на висок глас нещо на всички, Вера гласеше пинхол да ни снима, Ванката се връщаше от семинар в чужбина, а Дикс обикаляше и постоянно търсеше някого. И всички други бяха там, де. ;) А на мен ми беше просто гот да си седя кротко леко встрани, да пия студена бира, тя все да не свършва и да се усмихвам в отговор на всички. Та честит празник, колеги!

За децата иде реч. Може би единствените наистина готини шефове. ;)

Давам си сметка, че за много хора около възрастта ми всякакво говорене за бебета, деца и “ама да знаеш вчера какво сглоби с лего-то” е далечно и чуждо. Не просто досадно, а направо от нещата, дето те карат да се обърнеш и вървиш. Или да стискаш зъби, докато отмине темата, защото знаеш, че колкото и да е необяснимо, на теб ти е досадно, пък иначе било “естествено”, викат. С други думи, горе-долу като да се возиш в трамвая в пиков час до стара, стара баба, била на село няколко месеца лятото и сега връщаща се при децата, некъпана и с непрана жилетка. Или три. Как беше в оня стар виц – “е, че то зимата колко е, няколко месеца само”.

Та знам, че масово темата с детските истории си е яко досадна. И аз съм такъв понякога, сто на сто. Но пък и родителите ви са били досадни, тъй де. :) Нещо повече, сещам се за не един или два пъти, когато съм успявал да се видя с някой приятел, и той/тя с поколение като моето. Най-накрая след месеци или години (край бебета годините несрещане с приятели си се търкалят като месечета), та виждаме се, сядаме някъде да пием бири, кафета, коли и цигари с някого и след няколко опипани теми си казваме с нервен смях “абе стига с тия разговори за деца, я разправяй нещо друго около тебе”. Случва се, гарантирам – но трябва срещи наживо, а ние, татковците, сме винаги много зле с времето. Оставете рекламите на бира по телевизията – всичкото това с “виждането с момчетата”, чашата бира след работа сред готини, усмихнати и трезви (едновременно) колеги е само проектиране на болните фантазии на някой рекламист. Който може би също е млад татко, също няма време за приятелите си и си има реклами, в които да го показва. Е, аз имам блог.

И колкото и да си давам сметка, че не съм се виждал с някои хора от бая време, всичко това не ме трогва чак. Пречи ми и роптая, но дотам. Явно се променям и съм заменил едно ежедневие на срещи, обсъждания, разговори за какво ли не, кроене на планове за бъдещето с друго ежедневие, в което съм татко и приятел на деца. Обяснението е просто – нямам време. И най-вече съм винаги тук, наличен и на линия. Краси ми спомена нещо за “бекъп” – готино го обясни, хем професионално точно по психоложки, хем полека и разбираемо. Но нали съм си тъпо парче – забравих.

Най-голямото ми постижение в уреждането на това ежедневие е в същото време и най-големият ми провал – това, че не ходя на работа сутрин от 10 до 6 вечерта. Май всичко, което казвам сега, ще се разбере най-лесно от такива татковци (и мами, знам ли), които като мен нямат офис, нямат пътуване до работа, нямат обяд с колеги, нямат “не мога, излизам, че закъснявам”. Опитът ми да правя сайтове в кухнята не се брои – че то това кабинет ли е – кухнята в гарсониера е втора стая, в която се идва през четвърт час да се покаже новата рисунка, но не е кабинет, не.

Сетих се за всички тия неща от няколко пръснати из последните дни случки.

Пътувахме с едно момче, горе-долу наша възраст (може би малко по-млад, но то като си с деца всички ти изглеждат по-млади, мамка му). Готин пич и поводът за краткото пътуване беше готин и важен. Друго ме впечатли – за него всичко около децата не беше толкова централно нито в разговорите, нито в пътуването. Аз все гледам да заговоря детето на приятел, ако то иска да говори (личи си и това, но как да го обясня). Понякога съм се лензил толкова с деца около Светко, че не ми е стигало времето да се видя с приятелите, родителите им. Но за хората без деца светът се подрежда по други критерии. Да си кажа, май леко завиждам. Преди, без деца, можех да управлявам това подреждане, да съм господар на деня си. Днес е по-трудно… абе не, какво се правя – не става изобщо.

Правихме пикници в парка. Пак с деца “от компанията”. На прибиране първия път Светко и едно приятелско момиче се задържаха при пейката на едни чичко и леля в Северния. Аз стоя леко встрани и чакам да се намеся, ако започнат да досаждат на хората. Но не се наложи – заговориха се нещо, чичкото се представи, запознаха се. Подхвърлиха им нещо, че “тренират за баба и дядо”. Идеята беше, че са отвикнали и е много трудно хем да свикнат с мисълта за внуци, хем да са готови. “Готови” точно за това, което ви казвам – предаване на ежедневието в детските ръчички и отказ от суверенитета на “аз съм възрастен и правя каквото си реша”. Правиш, ама не – каквото ти кажат хлапетата, това е.

Чичката изглеждаше притеснен. Ами… за притеснение си е.

И така. От няколко месеца се опитвам да сложа поне част от дневното си време в мой си ред, но не става. Това, което успях да направя, е да се чуя с няколко човека за кафета и после да се разберем “абе то не може сега, айде по-натам ще си пишем”. Е, поне си го водя като напредък.

Другите новини в емисията: “Горилата дава ли гориво?” и “От слънцето ми се е появила кожена енергия” са лафовете на деня.

Онзи ден си взех новите очила. Два дни отлагам да пиша за това, а ми се искаше още същата вечер. Но пък как да пиша, като ми е толкова въздушно, приповдигнато и – ако щете вярвайте – сякаш не ме боли глава. :) Да, два дни все чакам да се върне онази тъпа, потискана болка в и зад очите, но я няма. Е, ядосах се днес на децата, че пак дивяха като стадо маймуни, но се спрях по едно време и се зачудих какво е различното. Друг път явно болката от напрежението в очите е така потискана, че най-малкият друг стрес пренасочва вниманието ми и болката се “отключва”. А сега даже се развеселих и си казах, че то май няма смисъл да се ядосвам, щом даже не ме боли и глава. Бях забравил какво е усещането. Преди една година си загубих очилата на детската площадка, а и преди това имах лек дискомфорт с тях (седем години от прегледа са много време). И през цялото време очите са се опитвали да компенсират. А астигматизъм на практика не се компенсира изцяло – то си е вид загуба на данни при преноса и колкото и обработки да прави централният процесор, картината е невъзстановима. Невъзвратима обработка със загуби.

Причината за отлагането е банална – не ме питайте, не ми се говори. Тези дни Краси провери в сайта на оптиката, където съм си правил предните очила и видяхме тлъста отстъпка “до 50%”, която изтичаше до ден-два. Е, оказа се, че накрая отстъпката ми е само 30% на стъклата и 10% на рамката, но нали стана.

Най-близкият ми магазин на Joy Optics беше в Кауфланд и отидох там. Една баба с очила ме прегледа и даже взе да ми обяснява принципите на ортоптиката, докато аз се опитвах наум да прелиствам спомените от уроците по физика в училище. Много съм доволен от лекарката, очилата са ми съвсем по мярка. Не бих казал, че мацките, дето висят отпред и продават, вършат също толкова добра работа. Но да не си развалям доброто впечатление – важното е, че взех правилна рецепта с добри рамки и стъкла. Стъклата бяха от най-евтините поликарбонатни и антирефлексни, колкото и да ме убеждаваха да съм си вземел от най-скъпите. Рамки също сам си харесах, макар една да ми мрънкаше, че еди-кои си (няколко пъти по-скъпи, разбира се) били по-хубави. Ами хем не ми харесва как стоят, хем са ми скъпи – оная не, пак ми вади други от скъпия край на витрината. Аман! Като разбраха, че по цял ден съм на компютър и че съм “програмист”, взеха да се прескачат да ми пробутват най-скъпото. Без майтап! Вярно е, че в тоя бранш се взимат много големи за стандарта ни заплати, но аз съм беден докторант, останал без поръчки за сайтове (донякъде по своя воля, защото вече не трая крайните клиенти) и прекалено често буквално (почти) без пари. Важното е, че не ми стана кофти, нито се притесних – просто им казах “ето тия рамки, с най-евтините от по-хубавите стъкла” и това е.

Това беше преди седмица, а онзи ден ходих със Светко да си взема готовите цаки. Той беше очарован, защото рядко вече го водим в големи магазини, пък много обича да седи в количката, да зяпа всякакви неща наоколо и да си избира кое точно иска да му се купи. Успешно взехме две-три лакомства и една играчка. Не се залъгвайте да взимате едни големи пластмасови яйца “EGGO” – вътре има нещо LEGO-подобно в една от десет бройки, останалите са с някакви измислени полу-непотребни дрънкулки. Не виждам смисъл, при условие, че има малки оригинални LEGO-та от по 15-тина лева, които са супер и са си истинско лего, качествено изработено – а тия в EGGO са от друга пластмаса, с по-голям допуск в размерите, не винаги щракват… абе не си струва!

При получаването Светко, седнал в огромната количка, се оглежда с интерес и ми казва “ей, този магазин много хубав, бе!”. “Мда, защото дават очила без парички, нали?” “Да!” Когато питах дали има някакъв калъф, понеже ще шофирам и не искам веднага да ги слагам, веднага отвърнаха “О, няма да шофирате с очила!” Зачудих се защо така категорично, после рових в мрежата и не намерих нищо принципно против шофирането с очила. Някой да знае за такова правило? Че аз с очила виждам по-добре, а при шофирането it’s the whole point – затова зрящите, а не слепите не карат коли. След това карах, де – и си е много добре, сто пъти по-добре от преди без очилата и с болката.

Не на последно място – виждам много по-добре. Бях забравил как е, мина доста време от предните очила. Виждам листата на дърветата и то доста надалече – от седмия етаж виждам чак в съседния квартал точиците в короните на дърветата. А за работата с монитор нямам думи – мога отново да си стоя повече от половин час, без да се уморявам и да ми се приспива. А, споменах ли, че не ме боли глава? :)

Тази събота Светко стана рано и макар да се луташе все нещо да си играе и рисува, беше ясно, че чака “Кой е по-по-най”. Милият, когато започна предаването, каза, че не иска да го гледа и щом дойде неговият ред, изтича и се скри в кухнята. Но ние си го гледахме. Също и баба и дядо, и другата баба. И още много други хора, както лека-полека разбрахме следващите дни.

Бяхме казали, че е участвал, но интересът наоколо ни учуди приятно. Съседката го поздрави, че е бил готин, домоуправителката с майка си са седнали рано пред телевизора, специално за Светли. “Най-доброто дете”, както му казва бабата от първия етаж. Гледали са го и в неделя, когато пускат повторението. Днес отиват в магазина и каката на касата му се усмихнала и го заразпитвала “аз откъде те познавам, виждала съм те, сигурна съм”. Ходят често в близките магазини, но тя “не, някъде другаде те видях” – оказало се, че го е гледала в предаването и му се е радвала, защото е познато дете. Една от майките от съседното блокче също го познала в предаването. Децата си играят в градинката и на нея също й станало приятно, че “наше дете” е бил такъв сладур.

Изобщо, голяма звезда. :)

А ние като си го гледахме, леко се постреснахме. Милото момче изглеждаше толкова уморено, с разрошена прическа и отегчено от дългото чакане на сцената… Не го видях да се усмихва, поне не така, както той си може. Тогава се вдигнахме сутринта рано, обикаляхме с колата и двете деца, докато вземем билети и после намерим студиото. Сетих се как докато вървяхме последния път към колата, Светли, който беше под моя опека, взе да се дърпа за ръката ми и да мрънка, че е много уморен и му е студено. Леко се уплаших да не настине. И въпреки всичко, въпреки умората и въпреки че там всяко дете стои цяла вечност отстрани, за да има две-три минутки с Бате Енчо, нашият се справи. И после дни наред разправяше на всички в махалата че е ”попонай”.

За друго ми беше мисълта… Друго ме стресна. На екрана го видях толкова малък, мъничък, бебешор почти. А в ежедневието се държа с него все повече и повече като с голямо дете. Откакто се роди братчето му, сякаш го натоварвам с повече отговорности и разчитам да ме разбира почти като възрастен. Е, не постоянно, но имам такава тенденция. И след това се сърдя, че не ме е послушал, че не ме е разбрал… А той е малък, много малък. Дразни се, когато му казват, че е бебе и все казва “аз не съм бебе, аз съм дете!”, но това е по-скоро за да се отделя от брат си. Иначе си е бебе – едно голямо бебе или малко дете, което има нужда повече да си играят с него, да си измислят приказки, има нужда от повече поощрение и доверие в нещата, които прави, били те и глупави за възрастните. И по-малко вменяване на външна му отговорност, разумност, вина.

Така е, децата ни растат. Но не толкова бързо, колкото си мислим. Ето ни и нас – аз, уж пораснал, пък неразбрал как по-големият син е по-голям само в сравнение с по-малкия, а иначе са си лика-прилика, калпазаните те.

Странното е, че както днес трябва да помня, че децата са ни малки, така след време може да трябва да си повтарям, че вече са пораснали. Ама такъв бил животът… може истината да е по средата – и са малки, и не са.

Другите новини в емисията – 50 години от полета на Гагарин. Колко се впечатлявахме навремето (то си е за впечатляване, де). Дали днешните деца знаят и се интересуват, дали се впечатляват? Може би е като преди – някои да, други не. Спряха ежедневните парни влакове до Правец^WБанкя. Исках да водя Светко да види кое свири на минаване край Бакърена – той обича влаковете. Но не успях, разболях се. Повече от седмица съм с 37 и нещо, кашлица, едното ухо с капки и никакви сили. Като оздравея, ще започна с планове за теснолинейката през Велинград лятото – нали и тя е парна, ще е кеф за децата.