Четири години по-късно…

Преди четири години Arcane Lore се роди. Започна като малък и скъп личен проект и такъв си остава и днес — без излишни претенции, без превзетия шум от гоненето на класации, но с приятната привързаност, която всеки път ми дава сили отново и отново да отворя празен бял файл и да започна да пиша. Със защитеността на личното, вплетена здраво с подкрепата на публичността. Личната публичност.

Започна, мина една, после две, че и три години и макар да пиша рядко (поне в сравнение с някои други, но то пък защо изобщо да се сравнявам), блогването постоянно ми липсва и недостига. Стремежът и недостигът май са по-добрата възможност тук — безметежността е крайна ценност другаде.

Случиха ми се много неща през тази изминала година. За кратко работих отново щатна офисна работа, занимавах се с основите на ITIL и добрите практики за управление на ИТ. Сред страхотен екип от колеги, но се оказа че просто това не е за мен. Веднъж изкушен от свободната практика и работенето от вкъщи, нямам как да се върна към офисна наемна работа и да се чувствам добре. Останах с няколко ценни нови познанства и приятелства, с Велин примерно си паснахме хобитата, и двамата изкушени от фотографията (хей, трябва да излезем да поснимаме пак;).

Преди това успях да се разкарам от НАП, след като потроших професионално няколко месеца там ми дойде акълът в главата и вече нямам никакво желание да работя отново за държавни институции. След енергото и данъчните мисля че съм видял достатъчно. Отидох и да си взема дипломата, с Емо заедно размятахме черно-лилави тоги и се дуелирахме с карамфилите, дето ни ги подариха из стълбите на аулата на СУ. Някои ни гледаха странно — правим се на харипотъровци в такъв “важен” и “тържествен” ден. Нищо, те повечето наоколо бяха хлапета, на около пет-шест випуска след нашия. Мернахме и Маги с дъщеричката й — също беше в тога и си взимаше дипломата (тя, не момиченцето й;).

Мислех си, че магистърската ми промоция ще ми е важен ден, че ще се чувствам някак “по”. Но най-готиното в цялата дандания беше, че след това отидохме с Емо и Ася на кафе и побъбрихме бая, макар и за кратко време и бързащи. Гаврътнахме и по една жива бира, това също направи деня различен. Е, вярно — и самата промоция ми беше приятна, не крия. Мислех, че ще ми е кофти така толкова след випуска си, но като бяхме заедно с Емо ми стана едно готино и свойско. И бях пълен с положителни емоции, като се качих на подиума последен или пред-последен (ех, този азбучен ред…) и поех подадените ръце на ректора и разни други в черно-лилави рокли там.

Иначе университетът не струва. Убедих се, като кандидатствах есента за докторантура. Всъщност не е само университетското, и в БАН явно са подобни нещата. И не е само в София, и на другите места сигурно е същото. Ама нищо де, карай да върви ;)

Видях се много пъти с приятели, с които не се бях виждал отдавна и още повече пъти с приятелите, с които често се срещаме. С някои пък още не успявам да се видя — или те са заети или неоткриваеми, или аз… Важното е, че все пак се сещаме и като можем, се търсим. Някой ден, живот и здраве да е… ;)

Не ходихме на море, нито имаме почивка вече девет месеца. Или май бъркам — май цели девет месеца вече вкъщи си имаме най-великата и най-готината почивка! Да, точно така — малкият ни син Светлин е домашното ни съкровище, милият сладур той. Събитието на годината е раждането му — първо с очакването и тревогите, после с радостите и трудностите по отглеждането му. Или може би той ни отглежда, зная ли ;) Започнах да пиша статии за отглеждането на дете. Имам още теми, Светко расте все по-бързо и по-бързо, всеки ден е уникален и все по-богат да нови и нови изненади, игри, усмивки, закачки, бърборения и зъбчета. Девет месеца, в които имаше и много притеснения и надежди, в които пообиколихме пътищата заради едни доктори.

Заради тези здравни тревоги изпуснахме един много важен за нас ден, сватбата на Петя и Иван. Толкова много се готвихме, още от предната година, обсъждахме и планирахме с тях нещата, но накрая не можахме дори да идем на празника им. А те са ни близки приятелчета и искрено се надявам да успеем да им се реваншираме някак занапред.

Сега Светли бърбори и се смее зад мен на леглото, аз пак работя. След като цяло лято успявах с отделни уеб-проекти на парче, като наемен специалист на свободна практика да изкарвам насъщния, от нова година пак работя към фирма. Само че отдалечено. Много се зарадвах, като разбрах за тези подробности около работата — търсил съм доста, но никога преди не съм намирал работа в София или дори в България, която да е отдалечена. Имам предвид работа за уеб-програмиране или системна администрация на GNU/Linux. Просто няма — всеки шеф е готов да ти плаща за чистачка, вода, ток, храна, транспорт и т.н., но само и само да може да влиза в офиса и да те вижда, че си там, наведен над монитора и копаш нещо. Не могат да проумеят, че работа може да се върши и отдалечено. Доколкото зная, Apple са едни от първите, които преди години въвеждат практиката за работа с отдалечени програмисти и вместо да поддържат огромни халета с нагъчкани вътре програмисти-роби, разчитат на личната и домашна мотивация на служителите си. Които освен че си свършват работата, са и доволни и щастливи, че работят от дома си.

Фотографията ми е постоянно в ума, но апаратът все по-рядко е в ръцете ми. Чувствам се леко изчерпан, имам нужда от някакво презареждане. Да, снимам, даже се събираме на стрийт и правя доста кадри, снимам и семейството си и приятели… Но не си харесвам снимките. Не, не че са лоши, особено ако хората, които съм снимал са ми важни, ми е приятно да ги гледам. Но художествено не се справям с предизвикателството.

Затова и напоследък все по-рядко публикувам снимки тук във фотоблога и галериите ми. Виждам как от доста време нямам достатъчно добри неща и най-много ме грабват все кадри отпреди година-две поне. Даже доста от нещата, които съм качил тук, ми стоят някак кофти. Имам идеи много и постоянно, но все не стават. Все снимките или са добре технически премерени, но нямат тръпка вътре, или пък изобщо не стават… Гледам снимки в мрежата, разлиствам фотографски албуми и книги вкъщи, зяпам на някой хубав филм по телевизията как е снимано — гледам боке-тата, композициите… Гледам и после се отказвам да изваждам аз апарата… Трябва ми някакво вътрешно побутване и вярвам, че скоро в новата година ще го намеря.

Това са нещата, и са все готини неща. Важните неща. На годишнините блогърите нали пишат защо бложат, кое е важното за тях в това, как става при тях, кога и защо… И аз съм писал за това предишните години. Сега не зная какво да допълня на “защо”-то, освен едно — “затова”. Заради всичките тия неща, за които бърборя вече половин час… Лек ден! И лека година!