“Яицазимитпо лъгуг” – SEO като тактика и като стратегия

Аз съм от тези, за които SEO (оптимизиране на сайтове за търсачките) е като заклинание, като магия — може да е бяла или черна, но на практика никой не знае как работи. Дори и самите “специалисти” само ползват инструменти и техники, но не разбират самия процес. Тоест разбират част от него, но масово за “SEO” се възприема някаква друга, “вълшебна” част. Ще обясня.

Много модерно стана изведнъж да се говори за seo, за рейтинги и успеваемост на търсенето, за реклами и статистики. Тази вълна мина на запад преди време и както винаги ние тук сме някакво ехо в ИТ. Всичко при нас е със закъснение. Това, между другото, е добре дошло за всякакви малки компании (то у нас в мрежата “големи” няма тъй или иначе) да правят набързо и да пускат поредния супер-“оригинален” продукт. Който всъщност копира, при това лошо, някоя успешна концепция от “английския уеб”. Това е една от причините да съм казвал и преди, че хората, живеещи повече в мрежата и особено блогърите като не само обитаващи, но и огласящи тоя свят, трябва да градят новите уеб-концепции и да правят новите уеб-проекти. И това време ще дойде. Но думата ми беше за seo-то.

Представете си следната картинка — имате някакъв сайт, който, да си кажем правичката, е куц та дрънка. Както огромната част от другите подобни му сайтове в мрежата. Почти никой не ви го посещава, и има защо. Или направо никой практически, но не сте открили още (вие или момчето при вас, което се нарича “администратор” или “уебмастър”, но не знае основния синтаксис на SQL или PHP даже), че посещенията ви са от автоматични роботи на индексиращите машини. Нейсе, никой не е идеален, пък и фирмата ви в сферата си на дейност си е добра. Просто сайт нямате… тоест имате, но е шум в канала.

Тук изключваме личните страници, при които грижата е друга — там и да се впечатлите от seo-магиите, няма да платите на външен експерт за оптимизация, а ще прочетете Уикипедия, ще поровите в Гугъл, Яху, Алтависта и ще разберете как да си подобрите сайта. Като нищо може и интерес към seo да придобиете и да задълбаете там. И правилно, онези с куците фирмени сайтове са готови за прилапване.

Та значи чува фирмаджията, че има някакво си “сеу” и решава да инвестира, за да излиза на първо място в гугъла и да има рейтинг 5 и нагоре, абе изобщо да е намбаруан. Намесва се seo-експертът и какво се случва? На практика се довършва работата на уеб-разработчика, който е направил преди няколко месеца сайт на нищо неразбиращия фирмаджия и му е взел два пъти по-малко пари от нормалното, като му е дал сайт, който е двайсет пъти по-зле то нормалното. Seo-то оправя грешките на пишман-програмистите, включва малко мозък, за да обмисли качествен начин за навигация, разположение на елементите в дизайна, рекламите, подобрява поне малко общото усещане за използваемост на супер-куция преди това сайт. Добавя някои банално стандартни неща, като валидиране на кода, ключови думи, говорящи категории, карта на сайта за търсачките… (И още подобни, но да не се отклоняваме — хората са го описали най-подробно из сайтове и енциклопедии.) И о, чудо — сайтът наистина вече е по-добър за ползване. И се “качва” в търсачката (преди даже може би просто не се е откривал).

И какво прави seo? Довършва работата на уеб-“студиата” у нас, които в огромната си част са или 1) две-три хлапета от квартала, които за сто лева правят сайт в MS Word, защото това могат и знаят и защото останалите парички над стоте идват от мама и татко и 2) средно големи студиа с щатни специалисти, които за да спечелят повече проекти и да си наберат повече клиенти и проекти за портфолиото подбиват цената и после сгърчват дизайнерите и програмистите си, за да се “вместят” в парите. Няма смисъл да казвам, че и в двата случая качеството страда. Може би във втория по-малко, защото се прави все пак от специалисти. Но тогава пък в това “конвейерно” писане изчезва иновативността. Да, има и готини студиа, съгласен съм. Но масово са такива измислени.

И се заформя някакъв култ към оптимизирането. При условие, че общите неща в него са все най-нормални и задължителни, присъщи на правилно построените сайтове. А тези неща, които са по-специфични, всякаквите трикове и трикчета са или “black hat”, измамни и подли, или са точно “заклинания”, които и самият seo-специалист не разбира как работят. Например целият този шум с класиранията в търсачките. Първо на първо Гугъл хич не е единствената търсачка. Дори в сферата на търсенето не е най-иновативната, нито най-старата и оригиналната. Такава беше AltaVista преди време, Google са иновативни все в другите си услуги. И второ — почти всички алгоритми за изчисляване на класиране в резултатите са фирмена тайна на съответната търсачка. Да, има публикувани неща, но те са на маргинални проекти — никой не знае как точно се преценява Google PageRank или Yahoo WebRank, например. Тоест има хора, които знаят, но те имат NDA-клаузи в договора си с Google и да ги питате, “не знаят”.

С две думи — обгрижвайте си сайтовете, правете ги кадърно и читаво. Има изписана литература по въпроса, ако ползвате готова платформа, част от оптимизациите ви идват с нея, най-малкото във вид на документация и препоръки. Ако сте достатъчно добри в това, можете да печелите пари от фирми, подлъгали се да си купят некачествени сайтове. Такива винаги ще има, малко или много. Но SEO не е панацея, в никакъв случай. Истински ценното за едно търсене е намирането, а хората намират съдържание. Ботовете понякога се подлъгват по формални неща, разбираемо е. Но корективът на рейтингите в мрежата е човешкото търсене, тя заради него е изградена.

Проблемното разбиране на SEO е мисленето му като тактика. Всъщност качествената SEO може да бъде стратегия. Част от проекта, не от етапната задача.

Има хора, които приемат предизвикателството на оптимизирането на сайтове като отделно занимание, като упражнение. Преди време, може би две години някъде, беше нашумяло у нас световно състезание по SEO, което целеше възможно по-високо класиране в Google на израза “v7ndotcom elursrebmem“. Организирано от John Scott от компанията v7n.com. С награди за от първо до пето място. Втората част на израза е изписаното наобратно “membersrule”.

Сега има български вариант на това. В много по-малки мащаби, локално за българия и с награди далеч под тези на световното на v7n, DAO.BG Social Network спонсорира SEO състезание с низ за търсене “яицазимитпо лъгуг“. “Гугъл оптимизация”, изписано наобратно. Условията за участвие са тук. На мен лично ми прави впечатление, че исканият линк към спонсора е даден точно и явно е забранено да се добавя отношение с “rel”. Очевидно заради възможността хората да сложат “nofollow” и така да запазят “изтичане” на рейтинг. Колкото и да е спорно дали и как точно работи тази система в търсачката на Google.

Чийто сайт е на първо място при търсене на “яицазимитпо лъгуг” в българската версия на Google на 1 декември 2007г., той ще спечели хиляда лева. Интересно занимание, и състезанието ще е весело. Вече има огромен брой страници, специално създадени за битката за наградата. Много от тях опитват да ползват всякакви мръсни хитринки за формално покачване в класирането. Други залагат на съдържанието. И както състезанието на v7n отбеляза края на истерията по “вълшебството” на SEO на запад, така и това състезание сега ще ни покаже докъде всъщност е разбирането на нашенеца за оптимизацията. Ще ни го покаже безпристрастно машина — индексът на Гугъл.

Бедни години

Преди време бях слушал разкази за това как хората в София са си купували храна, каква е била, какви са били магазинчетата и такива подобни. Разказвал е баща ми за времето на купоните след войната, когато наистина не е имало какво да се яде. Как отивали децата най-вече, или поне той, при кварталния пекар и срещу купончето, което залепвал на голямо табло с парче тесто му давал там колкото се полагало — половинка, четвъртинка. И с тоя хляб се хранели вкъщи. Баба е работела, но дядо не е бил там, за да помага. По това време един Господ знае как е преживявал из лагерите и дали го е крепяла надеждата да види отново жена си и сина си или пък на моменти е губел вяра в доброто насред целия тоя ад там.

И как в някоя от тия най-бедни години на “народна власт” на вратата се почукало и някакъв непознат човек, целия опърпан, колебливо поздравил баба с “госпожа”. И всички изтръпнали, тогава да се каже нещо различно от “другар” и “другарка” си е било равносилно на присъда “неизвестност някъде из лагерите и подземията на милицията”. Точно времето на най-големите “чистки”, а някакъв човек стои на прага и вади вързоп с пресен хляб и топла готвена храна и казва “това е за вас, аз бях на фронта с капитана”. Не си е оставил името, разбира се, тръгнал си е и не се е обадил пак — нямало е и как, дори само това е било геройство по ония времена. А топла храна в ония години е било ценен подарък. Толкова пъти съм се присещал за тая история и толкова пъти ми се е искало някак да благодаря на този човек. И на другите като него, които са помагали или поне са се държали човешки в ония ужасни години. Идвали са няколко пъти така хора и са оставяли храна. Казвали са само “аз това за капитана” и не са си казвали имената. Благодаря!

Зная, че има хора, има цели семейства, които не са усетили така тежестта, защото по някакво стечение на случайностите са били от хората, на които “народната власт” не е обърнала специално внимание. И зная, че за много хора последвалите години на РСО, с неговата “електрификация и съветска власт” са нещо хубаво. Когато хората имаха работа, Тато се грижеше за всичко и всички и животът беше маршова песен. Зная, че има хора, на които разказите за всякаквите безчинства, безхаберия и жестокости на онова време изглеждат като добре разказана и интересна приказка. Не ги обвинявам — даже съм щастлив за тях, че са били така “пропуснати” и не са се товарили с тъга и разочарования. Но нека и те знаят, че не са единствените, тяхната съдба не е била общовалидната и тяхната правда не е права и истинна.

Сещам се и как са ми разказвали, че в първите години (особено) и десетилетия след войната вълците са слизали от Витоша и са бродели из крайните квартали. Като бездомните кучета сега, само че с тази разлика, че са били диви вълци и по улиците не е имало нищо за ядене. Слизали са не само за да търсят храна, а и защото е имало тогава години с ужасни зимни студове. Търсели са топлото на града животинките. И каквато храна се е изхвърляла от фамозните “ресторани” из кварталите и от къщите на по-добре уредените “партийно”, е ставала обект на търсене както на бездомните бедни хора, така и на глутниците подивели кучета и слизащи нощем от Витоша вълци.

И как в месарниците правели колбаси “на място”, в магазина. Не е имало огромни саламени фабрики, не е имало хладилни камиони за доставка на ем-найсет вида колбас от другия край на страната и повечето неща са се произвеждали локално — в града, в магазина даже. И саламите, специално сухите салами, са ги правели по старите нашенски планински рецепти за сухи колбаси. Натъпкани в черва, вътре с подправките както си му е редът, завързани с върви и окачени на тавана да съхнат. И понеже не са правени от машини, краищата на пръчките сух салам са били жилави и неоформени, били са нещо, което се е изрязвало. Саламите са се продавали в някакви хартиени или картонени тръби, вътре колбасът нарязан на филийки и всичките филийки големи, без “крайчетата”. Е, може това да се е правело само по поръчка и по-евтино да е можело човек да си поръча директно пръчката, откъсната от тавана, не зная. Но така или иначе саламът е струвал много скъпо тогава и то си е било угощение за по-богатите семейства и то не за всеки ден. Така че е нормално месарят да е нарязвал като допълнителна услуга.

И понеже за цял ден, особено в по-централните месарници се събират доста продадени салами, събират се и много изрезки — крайчета, неоформени парчета, нещо малко тръгнало да се разваля или пък недоизсъхнало. С една дума — фира. И тая фира привечер месарите загръщали в хартиени кесии и след работно време раздавали на по-бедните. Или продавали на по-ниска цена, не зная. Смятало се е за нещо хубаво, нещо добро и практиката се е запазила дълго време, докато “Родопи” с големите централни доставки и навлизането на найлоновите обвивки вместо червата за салами не изместили всичко това. Мисля, че тая практика на кварталните месари е била още отпреди 9-ти.

А, да — вчера беше 9-ти. Не онзи девети, но пак има връзка, годишнина от деветосептемврийския преврат, довел до окупация от СССР и над четири десетилетия диктатура на комунистическата партия, ръководена пак от централата в Съветския съюз. Исках да напиша нещо, но се отказах. Наум написах и пуснах писмо до дядо ми, с получател някъде в по-добър свят.

Отидохме обаче до квартален супермаркет. Ужасявам се как видимо набъбват цените на храните. Набързо излязохме, тикайки количката със Светли и аз награбил един хляб и една кофичка със сирене. Сиренето поскъпва със средно около лев на седмица вече. Това го взехме, защото беше на половин цена — кофичка с капак и дръжка, пълна със саламура и натрошено сирене. За четири лева и нещо получаваш 900 грама, най-вече солена вода, размесена със ситна каша утаени трохи от сирене, но и из нея плуващи по-големи и по-малки парчета. Така си и пише отгоре — еди-какво си сирене, натрошено. Снощи и днес го употребявахме, не че е неприятно, но има някакъв дъх на застояла саламура. Иначе си е ок, особено като човек се абстрахира от факта, че и по-големите парчета и те се разпадат при ваденето. Или са от някакво много меко и трошливо сирене, или и тези въпросни цели парчета не са парчета от буците, а са просто по-слегнали се утайки от малки парченца. Но нали си е сиренце все пак.

Хапвах и се сещах за ония неща със саламите. Тогава месарите са си играли да събират изрезките, за да дават месо на по-бедните си комшии от квартала. Сега чисто технически схемата е подобна, дават ни натрошено сирене на половин цена, тоест по-достъпно, един вид. Но знам, че навремето хората са били благодарни на месарите и тия изрезки не са били с по-различен вкус, а просто не са били идеално цилиндрично оформени, затова. А сега защо ли някак не питая някаква велика благодарност към “Сирене Маджаров”, задето ми дават това въпросното на по-ниска цена?…

Умерен пояс

Дойде септември и веднага трябваше да ни нападнат студовете. Не че искам да е непоносима жега, каквато прежуряше улиците до съвсем скоро. Няма ли начин за някакво средно положение, нали все пак живеем в умерен климат? Или май с това глобално затопляне нещо вече не сме го съвсем “умерили”. Като малък си спомням, че още в началото на ноември и даже някои години и през октомври градът беше застлан с чисто бяла пухкава снежна завивка. И си валеше редовно, не да валне веднъж-дваж и после да има само кал. Или пък да скове нечовешки студ и навсякъде всичко да е в лед. Помня меки зими. С много и пресен сняг, с цели седмици по ваканциите постоянно пързаляне из склоновете между новопостроените блокове с шейни, найлони и кънки. Помня и лета, вярно бяха горещи, но какво е нетърпима жега разбрах едва през последните години. Имаше топло лято, редуващо горещи дни с такива, в които жегата поотпускаше. Имаше дълги пролет и есен, имаше циганско лято и хората го забелязваха.

Сега не е така. От инфарктните топлини като дойде септември вече се сменя парадигмата рязко. Става студено, духа вятър и ако вали, то е поройно. Идва зима, която ако изобщо има сняг, то е за малко. Без никаква видима постоянност някой от зимните месеци има седмица-две, които са с кучешки студ, тротоарите са обледенени и хората се трепят и прииждат в Пирогов. Останалото зимно време е някаква странна есен, уж студено време, пък без сняг, уж щяло да вали за новата година, пък то хайде нищо, другия път. И така до пролетта, която и тя не намира по-видима граница, а идва някак размазано. Откъм средата на март докъм средата на май се редуват студени ветрове с лек дъжд и слънчеви дни с изненади от порои. По планините така и така си вали сняг и нормално, напролет всичко се топи и пълни язовири. Стават разни зулуми с реки, вирове и язовири и изведнъж цялата страна залята от наводнения. Вече втора или трета година така и не се намира причина точна, нито конкретни виновни хора и административни грешки. Бе все едно нищо не е било.

До следващата година, когато всичко пак се повтаря. Не ми харесва така, искам си умерения климат, искам си топло лято, мека есен, зима със сняг и студове само през февруари, пролет с горски потоци, но не и с наводнения. Искам нещата да са нормални. По дяволите, не може ли поне времето в тая страна да е нормално?

Бий хлапето, бий, бий…

Помните, нали? “Няма от него никаква радост, само само когато го прааавииш”. Не беше толкова отдавна, не може чалгата да е изтрила спомените за българския рок, уейв и пънк. От времето му, когато беше все още ценна музика, когато имаше истински групи, които се радваха, че има кой да им идва на импровизираните концерти. А не като днешните, дето все мрънкат, че нямали пари за достатъчно качествени записи или пък че ох, видите ли, как така не се класирахме за “Евровизията”. А тогава се кефехме на “Контрол”, като Кольо Гилъна викаше “Удряй с лопатата, където свариш!”, защото всичко това ни се струваше че е някаква много абстрактна метафора, нещо хем близко, защото го разбираме по свой си начин, но и хем съвсем далечно ако го мислим като нещо обществено, общо. Защото естествено, че никой няма да тръгне да бие хлапетата по улиците… Че как така ще бие, ние не сме такава страна. А и да бие, то ще е незаконно и рано или късно полицията ще му види сметката.

Мда-а, тогава още вярвахме, че синята идея е някаква “добра светлина”, че мутрите с техните пирамиди ще влязат заслужено в панделата някой ден, вярвахме и че някой ден голям бизнес ще може да се прави и без тайни куфарчета с пари. От толкова вяра намествахме централните павета, като скачахме. “Ние сме студентите, нас не ни е страх”. И обсада на парламента, и барикади видяхме. Никой не се страхуваше — не от глупост, а защото и бабите знаеха, че полицията и тя е на същата вълна, като хората. Може би не “полицията”, но нали отделните полицаи и те живеят в града, в държавата. И един дядо на една барикада в един град ми каза една нощ, че (не помня колко) години е работил като миньор, бил е и някакъв шеф после, но предния ден си е изгорил партбилета, защото го е срам от децата и внуците му. И решил да оправи поне част от това, което дълги години никой в страната не е успявал да оправи и излязъл на улицата. Друг е въпросът, че парите не достигали — по-важната причина за човека беше, че има нещо нередно и трябва да се оправи, за да са щастливи хората. За да са щастливи внуците му и да не го мразят след време.

И макар да пуснаха една вечер полицаи и вътрешни войски да разгонят хората, все пак никой не биеше хлапета. Особено пък пред фоторепортери и камери. Сега е различно — излезеш да протестираш срещу строителната мафия и безчинствата й в защитените територии и като нищо ще те окошарят. Ако възразиш и поне малко, ще те влачат, ритат и накрая ще те метнат в джипа. Да поседиш в кауша, та да ти дойде акълът — как така ще ми протестираш необявено, гад такава? Как така ще се осмеляваш да не уведомяваш общината, не знаеш ли, че там на трона е нашият предводител Генералът. Той е толкова благ и съобразителен, че ще оправи всичко и всички. Строг, но справедлив. И ти не си отишъл да поискаш разрешение да пресичаш организирано пешеходните пътеки?

Отвратен съм. Някои блогове питаха защо днес няма достатъчно реакции на блогърите след вчерашната акция на полицията срещу протестиращите. Ами честно казано, разбирам ги. И аз се чудех дали да пиша, макар да разбрах още сутринта, още от първите статии в rss-четеца ми. Чудех се, защото съм отвратен от пълната неефективност на всякакви протести у нас. Не, не казвам, че трябва промяна на реда в държавата — изобщо не говоря за държавата, тя е кауза пердута. Едни избори не решават абсолютно нищо, само “въртят едни пари”. Трябва промяна в умовете, в нагласите. Не в това, което медиите с мед на устата наричат “обществено мнение”, то е изтъркано от употреба и се представлява най-вече от платени проучвания.

Трябва промяна в мисленето. В отношението към проблемите. В разбирането на толерантността. В мотивацията, най-вече в мотивацията на хората да мислят проблемите и да са толерантни.

За да дойде ден, в който няма да е нормално да се бият хлапета, защото не протестирали по процедурата. Важен е протестът, а не процедурата. Човек — това звучи гордо! Никъде не е казано “докюмент — това звучи гордо”. Помните и това, нали?…

 
Още по темата:
Alia – Това никога не се е случвало!
Nabludatel – Еколозите си викат, полицията ги бие, а керванът си върви
Veni G. – Полицейската агресия в плът и кръв
Michel – Това никога не се е случвало!
Bulgaria.Indymedia – Репортаж – Флаш моб за Рила на паметника Левски
Maniax – Политическо
NeeAnn – Природа и власт…
Slavy – Постата се изнервй

OOXML се провали… засега

Вече е почти официално — Microsoft OOXML не е приет за стандарт от JTC1 (Joint Technical Comitee 1) на ISO/IEC. Това на практика означава, че опитите на монополиста от Редмънт да “прокара” проекта си на недовършен, на практика напълно ненужен и повтарящ друг стандарт OOXML, включващи дори и съвсем официално оповестени опити за подкупване свършват в глуха линия.

Все пак от Майкрософт се надяват, че при ново гласуване в началото на следващата 2008 година резултатът ще бъде обратен и тяхната визия за стандарт на офисен файлов формат ще бъде приета. За да се приеме като стандарт на Международната организация по стандартизация (на английски ISO), проектът трябва да мине два етапа на гласуване. Първо трябва да спечели поне две трети от гласовете на националните институти по стандартизация, участвали в изработката на предложението и после трябва да спечели три четвърти от гласовете на всички членове с право на глас.

По неофициални, но вече сигурни данни OOXML е отхвърлен и на двата вида гласуване. А за Майкрософт е особено важно да пробута иначе лошото си предложение за стандарт, защото от това зависят приходите на компанията от държавните администрации. Ако частните клиенти и крайните потребители не са чак толкова чувствителен пазар и при тях винаги е имало и ще има някакъв баланс между различните решения, при държавните администрации въпросът е друг. Там всичко е доста по-категорично — ако ще се ползват офисни програми, трябва да е ясно какви са те, с какъв формат работят и т.н., за да има така гарантирана преносимост на архивите. Както между ведомствата, така и във времето.

Някои администрации отдавна вече таят подозрения и странят от собственичеки затворени решения. Защото ако ползват такива затворени продукти и формати на конкретна фирма, с годините лесно ще станат нейни технологични и финансови “заложници”. Затова все повече назрява нуждата от отворен формат за офисни документи. Самите администрации го искат. Затова и Майкрософт помпозно озаглави формата си “Office Open XML”.

Някои казват, че проблем на говоренето против собственическите формати е това, че се намесва “отворен код” наравно с “отворен стандарт”, без всъщност да има нещо “пряко FOSS” при отворените стандарти. Да, донякъде това е така, но донякъде и не е. Има много общо между отворения код и свободния софтуер от една страна и отворените стандарти от друга. Вярно, технически е различно да си покажеш и публикуваш кода и да си покажеш и публикуваш файловия формат (например). Но някъде в основата си са едно и също — споделяне на знанието за масова технология с цел да се направи по-добра и да дава равен достъп до себе си на всички. Независимо дали са големи компании, малки фирми или хакери в гаражи. Ако имаш отворен, публикуван и официално приет стандарт, можеш да го прочетеш и да знаеш “как”. Ако нямаш и разчиташ само на великата фирма да ти доставя новия софтуер, не знаеш нищо за инструмента си.

Вярно, не всеки чете стандарти. Но и тук е приликата със свободния код — някои казваха “че защо ви е кодът, не всеки го чете и не всеки може да пише”. Да, така е, но приниципната достъпност на технологията е нещо по-различно от удобството на еднократното използване. Някои четат стандарти и пишат програми на базата на техните изисквания. Също както някои четат код, поправят го и пишат съвместим нов код.

Неофициалният резултат от гласуванията е следният:


P-Members (това са страните, които са участвали в изработката на предложението) – 17 “за” от общо 32. 53.12% (при изисквани поне 66.66% “за”)
Общо гласуване на всички страни с право на глас – 18 гласа “против” от общо 69. 26.08% (при изисквани най-много 25% “против”)
Решение: Disapproved

 

България, представлявана от БДС, в качеството си на страна с право на глас е казала “за” с особено мнение. Друго интересно осевн нашенското безхаберие е вкарването в квотата на предложилите в последния момент на 11 допълнителни страни. Въпреки че част от тях са гласували “за”, това не променя резултата. Променените в последния момент от “Observer” на “Participant” 11 страни правят така, че нужната за отхвърлянето на предложението минимална част гласове се покачва. И вместо да са били нужни само 10 гласа “против”, за да се отхвърли предложението, след “вмъкването” на Кипър, Еквадор, Тринидад и Тобаго, Уругвай и още няколко вече стават нужни поне 14 гласа. Почти всички от тези “вмъкнати” страни са гласували “за”. С изключение на едно “против” от Еквадор и въздържание от Тринидад и Тобаго. И все пак — против са не 14, а 18. ;)

Jabber в Jaiku

Интеграцията на Jabber/XMPP в сайта за микроблогове Jaiku продължава с пълна сила. От вчера вече е пусната масово услугата за уведомяване по джабър за нови бележки от записаните общности и хора. От известно време пък работи джабър бот, който приема нови съобщения и ги засилва към джайко-то ви. С поддръжка на писане както в личното джайко, така и в микродневниците на общности или пък писане на коментари към други бележки. Това не е ново за потребителите на Twitter, но в развитието на Jaiku се забелязва по-систематично търсене на интеграцията с джабър.

Не че ще тръгна да пиша микроблог, сакън. Нищо против идеята, но някак не ми допада. Не може такова нещо да го ползвам като основен дневник, дори и да съм далеч от машината си и да мога да публикувам само през мобилен телефон, да кажем, пак ще искам да пиша в сайта си, а не в някакво такова общо и бъбриво нещо.

Може би джайко мога да ползвам за нещо като линкрол. Нямам тук лесен и бърз начин да публикувам препратки към нещата, които ми правят впечатление. Замислял съм се да си направя, но не съм решил още как да е хем удобно и под ръка, хем да не се пречка излишно. Има по блоговете линкролове, които така зариват съдържанието, че само пречат. И докато реша какво да правя, мога да пуксам препратките през джабър до джайко.

Въпреки че… За какво ми е, като после няма удобно и лесно търсене, а и за да търся нещо, трябва да зареждам сайта там, да се заривам в търсене… Хиляда пъти по-удобно е за хранилище за препратки да се ползват сайтове като DelIcioUs и подобните.

Да, май микроблоговете са просто поредният proof of concept, поне от моята камбанария. А, да — и интересна занимавка, докато още не са ми омръзнали ;) Преди време разкарах всички не-хора (ботове имам предвид) от списъка си в джабър, защо да не поседи там един сега. За разнообразие.

П.П.: Заради моя грешка в синтаксиса на mod_rewrite на уеб-сървъра адресите на всички статии тук пренасочваха към заглавната страница. Опитвах разни оптимизации и макар друг път да не съм бъркал, този път “магията” на mod_rewrite ме подлъга и поне половин ден всичко тук се е държало странно. Извинения на читателите, грешката е поправена. ;)

BlogDay 2007

Това ми участие ще е за втори път, миналата година писах за BlogDay 2006. Инициативата “blogday” малко ме обърква пак, може би защото неща от рода на “седни и пиши, днес трябва” никога не са ме трогвали. Става малко като верижните статии, само че по-“спешно”. Е, не ми е неприятно — ако беше нямаше да пиша изобщо. Просто ми е чудно кой сайт да включа. През тази година намерих много блогове, четох голяма част от тях и също така значителна част изтрих от четеца и от отметките си. Някои с удоволствие. Може би около две години вече опитвам да вирея колкото мога повече в блогсферата. Дори търсенето си прехвърлям в блог-търсачки — когато е ясно, че темата няма как да не е обговорена от блогъри, ползвам такива търсачки. Прави са като казват, че при търсене в блогсферата човек се натъква на много по-малко, даже пренебрежимо малко спам.

Та към темата. Трудно, лесно — няма как, ето ги в случаен ред…

Mix – блогът на Kanew може да ви е попадал пред очите, може и да не ви е впечатлявал като някой от поредните супер-мега трафик-разбиващи блогове. Канев пише както си му е редът — личен дневник, с неща от първо лице и насочени към читателя. При него няма лъскави крещящи блог-примеси като “ние трябва да”, “приоритети на юзабилити”, “да протестираме”, нито има нещо, което да си личи, че е писано за повече трафик и рейтинг. Когато ви стане леко носталгично за ония времена преди година, когато хората пишеха за себе си, а не за агрегатори, търсачки и реклами от гугъл, вижте историите на Канев.

Dagranov – Илиян Даргънов пише отскоро и се надявам това тук да не го обърка по никакъв начин — не се заблуждавайте, макар и съвсем нов, блогът е интересен и списван с грижа и внимание към важните детайли. Интересите му са свързани с фотографията, авиацията, астрономията, уеб-стандартите и ползваемостта на страниците. Може би не точно в този ред, но винаги подредени интересно и разказани увлекателно. Лиценз – някои права запазени, CC-BY-SA.

Winter is comming – Ели е дизайнер с правилна нагласа към музиката и приятелите. Имам предвид, че ги цени, събира ги и ги слуша, а не ги ползва само за фон, както правят други. Разбрах за блога й наскоро и по тъжен повод. Но след като знаете блогове на философи, които са линукс-сисадмин и фотолюбител, продуктов мениджър в онлайн-фирма, пътуващ докторант и филолог, сега се запознайте с Ели, която е музикален фен и графичен дизайнер. Без да се стреми със сайта си да печели някакъв ресурс, Ели просто успява да пише лично, от първо лице. А нали блоговете бяха за това, remember? :)

Velqn – Велян е спорно дали е с нов блог, но мен поне ми харесва с това, че успява да направи всичко около сайта си интересно, занимателно и в същото време ценно. Определено това е един от най-обгрижваните откъм визия блогове, които следя. Не казвам, че е с идеална ползваемост, а че Велян редовно се грижи нещата да стават не идеално, но по-добре. Но за него и други ще кажат и линкнат за BlogDay, няма да говоря повече ;) Лиценз – някои права запазени, CC-BY-SA.

Assenoff – Асенов пише доста за свободен софтуер и за нещата, които са близки в ежедневието на системния администратор. Който по определение трябва да работи с GNU/Linux и да е хевиметъл. И той като Велян не е неизвестен, но си позволявам да го промотирам, защото с особено някои от статиите си напоследък ми връща онази нагласа, за която все говоря тук по-горе. За писането за себе си и за подразбиращото се, но ненатрапвано обръщение “ти” към читателя. Особено с текста “Моят хеви метъл”. (Като проверявам препратката, сега виждам, че и той ме е свързал за blogday. Да не заподозрете заговор някакъв :) Лиценз – някои права запазени, CC-BY-NC-SA.

Станаха пет. Уж ми беше трудно да започна, а сега ми се ще да сложа още два или три пъти по толкова. Никой да не се “сърди”, подбрах адреси, които не съм споменавал досега и които не съм свързвал преди. Всъщност какво ти сърдене, животът продължава и както казахме най-важното в блогването е човек да може сам пред себе си да си отговори защо го прави. Такива цитирания и обяснения от външни хора (мен в случая) са си малко “алабала и дрън-дрън”.

И формалната част — адрес на инициативата BlogDay и на етикета в Technorati.

Разхвърляно 06

Обичам “разхвърляните”, дават повече простор. Може би не само в текстовете тук, а и наживо. Има хора, които се вманиачават по формалния, общоприет, конвенционален “Ред” и смятат, че са подредени. Аз се чувствам добре, когато мога да намирам нещата си, а не когато са подредени като аптекарски шишета. Ако двете съвпадат — хубаво. Но най-често когато някой ми “подреди” нещо след това с часове не мога да го намеря. Веднъж така пропуснах изпит в университета. Търся си аз цяла сутрин студентската книжка, преравям всички места, където съм я оставял и където е логично да е, но не я намирам, закъснявам и отивам да видя колегите на излизане, вече настроен да ходя втория ден. А майка ми точно предния ден ми била “подредила” бюрото и оставила студентската книжка на видно място подравнена в единия ъгъл. Знаела, че ще ми потрябва, но аз не съм открил реда, по който да я намеря.

Снимането е много лично занимание. Леко се скофтих, като видях, че от може би два месеца почти нямам кадър, който да ми харесва. Нещо повече, от който да съм доволен като етюд, като междинен резултат в ученето и задобряването в нещо. Просто няма. Снимах почти всяка събота може би около два месеца. Все с приятели от фоторазходките, тръгнали от urbanstyle.org, после и на сесии с модел на simplestudio.org. Страхотно е, спор няма — всеки път ми действа амбициращо и ентусиазиращо. И все си мисля, че в картата съм събрал поне няколко добри кадъра. А когато ги видя на голям размер на новия монитор, направо ми се отщява да снимам. Не зная какво ме променя, дали огромните нерви около липсата на достатъчно проекти за работа, дали грижите и тревогите около Светли, дали това че не съм снимал на филм може би цяла година вече…

Избори някакви пак се задават — този път отново ще ни лъжат, че има местно самоуправление и че наистина си избираме управата на общината. Малките кметове пак ще се назначават, доколкото разбирам, за общински събетници отново ще се гласува пропорционално по партии, доколкото разбирам. А досегашните ясни кандидати за кмет на София са един от друг по-големи гламчовци. Бойко Борисов продължава да си развява полицейския кон и да се прави на “яко момче от народа”. Тити Папазов, дето сме го виждали по телевизора как заеква в скороговорки в интервюта за баскетбол ще “спасява” града. СДС казаха нещо от сорта на “повече свобода и по-малко държава”. Пламен Юруков спечели бързо интереса ми с такова казване и не сгреших в първата преценка, че или съветниците му са философи, или той самият е забъркан така. Не зная дали изобщо може да направи нещо, но поне това, че има свой си бизнес малко го оправдава — нагледали сме се на безброй политици, които влизат в кацата с меда за да лапат, щото нямат откъде иначе. Не може само един такъв факт да приспи анахристичното в мен, но засега поне външно Юруков е доста добре премерен в казванията си. Нещо повече, обяснява ги, за разлика от останалите, дето като папагали повтарят написаното от съветниците им и знаят само да сучат локуми в интервютата.

Рекламите от автоматични кампании и тяхната приложимост към малките сайтове и личните дневници е напоследък “гореща” тема. Не, няма да казвам “за” и “против” отделен сайт за реклами, няма и да обяснявам как и защо съм сложил реклами. Който иска, може да се запише за рекламите през моя референция и да пробва сам. Но няма да агитирам — накратко не съм доволен от автоматичните реклами. Те вършат работа за сайтове с голям трафик и “случайни” потребители. Личните страници не са нито достатъчно посещавани, нито човек може да си прави гаргара с посетителите си. Правилният начин е да се рекламира нещо конкретно, като човек се договаря за твърди и реални пари. Блогът е ресурс не защото по някаква случайност този месец е “направил” еди-колко си посещения, а защото аудиторията му е профилирана. И посетителите са читатели, които се връщат, за да четат пак текстове по темите, по които се пише. Най-адекватната реклама в лични дневници е насочената към читателите и щадяща ги. А това с автоматични кампании не може да стане — дори и да са “контекстни” пак не е достатъчно премерено.

Градът се е напълнил със селяндури. Не хора от село — на село има страхотни хора. “Селяндур” е нещо като “градски идиот”, само дето си е наред психически. Та напълнил се е. Не зная кога е станало и само мога да предполагам как. Но лека-полека селянията е масовата градска култура вече. Да си “ърбън” в класическия смисъл вече е старомодно, днес най-градското нещо е да опънеш барбекю между блоковете, да извикаш родата от кюстендилско и граовско (нищо против областите, имам и аз роднини и оттам) да си докарат москветата и “новите” голфове. Да се събираш така по потник или без през ден след работа, да вмирисваш цял квартал на скара. Но да си е твое, “частно”. На общинска земя, ама какво от това? Че то тука единият ти дядо е имал къща навремето, преди лошите да му я отчуждат, да построят тия грозни блокове на нейно място. Вярно, имаш три апартамента в тях, ама това не ти пречи да се държиш навсядъке като у вас си. Не е и лошо да си бетонираш в градината пред блока две пейки с маса между тях. Не, не пейка на алеята, както го прави (тъй де, не го прави) общината — в градинката, за да може да си пиеш ракийката, да бодеш доматите и да плюеш люспите наоколо. Докато викаш “ай наздрай, комши! аа, тука ного убаво стана!”. Нищо, че майките с деца нямат къде да седнат, нали си си сковал маса с пейки в земята, дето е на единия ти дядо! Че може привечер и белотец да се удари, а така! Пък и колата ти е “паркирана” удобно, тука под балкона, дето си я ремонтираш и дето й преточваш маслото в “тревната” площ

Както ми каза един таксиметров шофьор преди месец-два “айде, айде, сега у Перник ракията че вадат от хладилнико, стига сам работил”. А твърдеше, че е от моя квартал. Сигурно “другият дядо”…

Та някой ден общината трябва да започне пак да отчуждава земи. Не масово и не на обикновените хора. А на тия, дето откраднаха толкова неща и построиха на бивши общински земи молове, автогари, бизнес-сгради и какво ли още не. Лека-полека след години общината ще започне да си събира пак ресурса, с който сега все още се хвали, че “била богата”. Ще започнат да работят и контролните общински служби. Например разните там озеленявания, строителни контроли и т.н. Трябва да започнат. Защо ли — защото цялата тая общинска земя, дето й казват “общински терен” е и моя. И твоя, и на всички, дето сме заедно в общността, жители на общината. Общият интерес е интерес на всички и затова е по-важен. А най-важен е този интерес, който крепи общността, който е жизненоважен за правилното и подреденото й съществуване. Този интерес няма начин да е частен, той винаги е общ.

Друг е въпросът, че никога не е управляван както трябва. Но все някой ден и това ще стане. Общото го изисква. Само дето не вярвам да стане с избори…

Настройки за търсене

Заслужаващите си уеб-четци в дистрибуциите на GNU/Linux често идват с настроено търсене в една известна търсачка. Някои имат вградена възможност да се избира между няколко адреси, но най-често подразбиращото се търсене е именно в Google. Как да променим това за отделните уеб-четци? За примера използвам AltaVista, която се справя толкова добре, колкото и въпросната известна търсачка, но е далеч по-лека и ненатрапваща се. Докато си търся търсачка, AltaVista е много адекватен междинен етап за мен. Ето с примери:

Epiphany Уеб-четецът на GNOME е без изнесена в менютата и прозорците настройка за търсенето. Това следва концепцията на GNOME HIG, според която потребителят не трябва да се зарива с настройки, които ползва веднъж на дълго време. За да промените търсенето в Epiphany, отворете about:config и потърсете настройката “keyword.URL” и заменете подразбиращото се “http://www.google.com/search?ie=UTF-8&oe=utf-8&q=” с “http://www.altavista.com/web/results?itag=ody&kgs=0&kls=1&q=”. Когато следващия път напишете някакъв текст в адресното поле, ако текстът не е DNS-име на сайт, ще се зареди резултатът от търсенето му в AltaVista.

Galeon Предишният четец на GNOME, който проправи пътя на идеята “the web. only the web.” в противовес на всичките безброй екстри и приставки, които затрупваха уеб-четците. За съжаление Galeon се сля с Epiphany преди да стане осезателна нуждата от бързо търсене и то с друга търсачка. В Galeon може да си направите отделно поле за търсене. Създавате папка с отметки, която да се показва като лента с инструменти. И в тази папка си създавате “умна отметка” с адрес като даденото по-горе търсене в AltaVista. В лентата ще се появи поле, което ще зарежда резултати от търсене на въведения текст.

Konqueror В програмата на KDE за преглед на файлове и уеб-страници от менюто “Настройки” -> “Настройване на Konqueror” -> “Уеб съкращения” може да се избере подразбираща се търсачка. Под списъка с уеб-съкращения има падащо меню с търсачки, като по подразбиране е избран записът “Google”. Списъкът в това меню е дълъг и съдържа различни предварително зададени комбинации от търсачки и техни настройки.

Kazehakase При режим “expert” в “Edit” -> “Preferences” -> “General” -> “UI Level” вдясно от полето за адрес се появява още едно поле, което е за търсене. Всъщност в Kazehakase всички полета са “умни отметки” и можете да ги настройвате и редактирате с десен бутон -> “Edit smart bookmark” върху тях. Самото поле за адрес е такава отметка и неговото поведение може да се промени също (макар че едва ли ще е по-удобно). В настройката на отметките за търсене в Kazehakase има последователност от адреси в дясната колона, които се използват в зависимост от условията в лявата колона. Отляво има регулярни изрази, които се сравняват с въведения текст. Например редът “^b:(.*) http://bugs.debian.org/\1” търси съвпадение в докладите за грешки на Дебиан при въведен текст от типа “b:sometext”. Параметърът “\1” означава въведения текст. Подразбиращото се търсене обикновено е на последния ред и отляво има “(.*)” За него отдясно задаваме “http://www.altavista.com/web/results?itag=ody&kgs=0&kls=1&q=\1”

Iceweasel (наричан още Burningdog, Firefox) няма лесен начин за задаване на ваш си адрес за търсене. Поне няма в подразбиращата се инсталация, иначе има огромен брой приставки, някои от които ще свършат работа за това. По подразбиране има поле за търсене вдясно то адресното, което може да се превключва между няколко възможности с бутонче от лявата страна. Най-отдолу на списъка от десетина имена има настройка “управление на търсачките”, откъдето можете да пренаредите, изтриете или да вземете нови записи от страницата на Мозила. Дори и там нямаше нужната в момента AltaVista. В about:config също не се откриват говорящи настройки, които да добавят нова търсачка. Тъй или иначе под Дебиан Iceweasel е много бавна програма, поне сравнена с другите споменати. Гроздето е кисело :)

Акции “анти-клошар”

Събираме отпадъците разделно, имаме си разноцветни кофи за стъкло, метал и хартии. Стоят си и старите, металните, в които хората изхвърлят всичко, дето не попада в класификацията “стъкло-метал-хартия”. Било защото е нещо друго, било защото е всичко. Става малко като в майтапите с прането — “бялото пране е ясно, цветното и то, ами шареното с какъв прах да се пере?”. Но добре че стоят металните кофи, защото тия новите са от някаква армирана пластмаса, дето в големите жеги прави често от кофите пушеща купчина от нещо гадно, омесено вътре с боклуци. Подпалват се кофите за боклук — о изненада, о чудо на чудесата! Все пак някой е предвидил и това и периодично из кварталите минават камиончета на въпросната “Еко”-фирма и хората слагат нови кошове.

Взеха и да им лепят разни лепенки. Първо бяха червено-бели светлоотразителни. Явно първите кофи са паднали жертва на некадърните ни шофьори, та затова ги облепят да блещукат. На мен ми допадна, между другото, че след поредния мини-пожар овъглените останки след ден-два изчезваха. Не зная дали от фирмите ги почистват или пепелта си се саморазнася… Както продължават да мигрират ятата найлонови пликчета, останали още от големите кризи с боклука. Пъплят тук-там из градинки и отмарят в храсталаците.

Та тия лепенки са интересни. Напоследък има нови, още по-интересни. Не знам дали някой ги заглежда, но впечатляват. От тях разбираме, че “вземането на контейнери и отпадъци от тях (независимо то целта) ще се третира като кражба по член” еди-кой си. Всяко посегателство, включително и създаването на условия за пожар или увреждане на съдовете пък е престъпление по друг член. Изобщо — внимавайте с фасовете.

Разбира се, това с преследването на вземането на отпадъци е уникално. Клошарите станаха престъпници по още един член. Междувременно събираме разделно. Събираме, балираме и носим надалеч…

anti clochard