Велошествие в София

Във вторник, 15 май в София ще се съберат велосипедисти, скейтъри и всякакви други колесни немоторни фенове. Идеята за велосипедно шествие не е от тази година – доколкото зная, тази година ще е деветото поредно. Тайфата ще тръгне от паметника на съветската армия и най-вероятно после ще мине през Попа, алеите пред НДК, Витошка, Света Неделя и жълтите плочки по Царя. Може да не е точно това маршрутът, но кого го интересува всъщност – освен сухарите бюрократи в общината?

“Критична маса” (en/bg) става традиционна за София – това е прекрасна новина на фона на безумното моторно движение в града. Град, в който е нормално да се отнема предимство, в който таксиджиите и шофьорите на маршрутки са неуязвими за произшествията, които предизвикват и неуловими за иначе строгия контрол на автотранспорта. За който контрол е нормално по всяко време на деня отделни централни улици да се затварят заради огромния вече брой автомобили със специален режим, возещи всякакви парвенюта от парламента и министерствата. Град, в който има, в интерес на истината, велосипедни алеи – но всички те са очертани или в градинката пред НДК, или по Витошка – две места, които и без това са си забранени за автомобили.

Мисля, че не е нужно да познавате организаторите или да сте с голяма компания – просто в хубавия майски следобед нека излезем с байкове за разходка из централните улици. Пак ще има шофьори-каскадьори, пак карането на колело в центъра ще е малко геройство. Но поне на някого някъде може да му присветне, че в тоя град има и велосипедисти. И да задържи тази мисъл за по-дълго време от една предизборна кампания.

Магистър по философия

Взех дипломата си на девети май. По-точно дадоха ми я, връчиха ми я на тържество. Или може би не стана съвсем ясно, както в онзи стар студентски виц — “изпит дава ли се или се взема”. Другите от сегашния випуск 2006/2007 на Философски факултет сигурно приемат по-различно днешната абсолвентска промоция. Аз след петгодишното ми дипломиране след семестриалното завършване мисля имам резон за всякакви критични погледи. Не бях понесен от емоцията на абсолвентите, видях само двама мои колеги. Моите колеги, хората, с които по всякакви места и случаи сме обсъждали най-различни въпроси в огромната си част не бяха там. Някои се дипломираха с нашия випуск, 2001, други през следващите сесии, някои още работят върху тезите си.

Но промоцията беше готина — весела, на моменти дори малко смешна. Леко носталгично патетична в думите на изказалите се, леко дзен-ски небрежна в очите на слушащия прав край вратата на аулата Иван Камбуров, и доста, доста по студентски вихрена и нетърпелива около всички компании випусници, с техните уговорки за кафета, общи снимки, много усмивки, пожелания. Не съм остарял чак, може би и ние бяхме такива леко истерични ентусиасти до съвсем скоро — ходих на промоцията на моя випуск, после и на този на Краси. Но някак нещата бяха различни. Сега бяхме само двамата с Емо, облечени в тоги и бързащи да се върнат към работенето си. Преди пет години щяхме да се съберем цяла агитка и да идем някъде, най-малкото да пием дружно огромна компания кафе и да прехвърляме през масата всякакви леки закачки на философска тема. А сега аз даже не помня кой е последният философски текст, който съм прочел. Единствените пъти, когато участвам във философски разговор са на някои кратки срещи с някои от колегите. Не броя разни опити в мрежата — независимо дали мои тук или прочетени в друг блог — това просто не е същото.

—-

Отидохме с Краси сутринта, Светли го гледаше едната баба вкъщи. След суетене на коя опашка точно да се наредя, накрая отидох първо да се запиша, за да ми извикат името. После излязохме да изпием по кафе в остъкленото барче на двора. Дворът на СУ се оказа обновен и ремонтиран — разбирай бяха го обърнали на огромен паркинг. Избили са втора врата с бариера зад библиотеката. Да влизат и излизат колите на даскалите по-лесно и бързо. При входа, дето беше будката с философски книги са заравнили стъпалата, за да могат и оттам да минават коли, за да излизат през тунела. Голям прогрес, няма що. Поне са сменили вече всички пейки с нови здрави и са освежили боята на фасадите.

Както си отпивах първата глътка от кафето и се тормозех, че не познавам нито един от по-малките колеги, че не се уговорих с тези от курса, които можеха да дойдат — чухме се само с Дикс предната вечер, но той беше на път — изведнъж забелязвам насреща Емо на фона на библиотечните стъпала. Извиках го и размахах ръце — сигурно е било много по-различно да влезеш в добрия стар двор на университета и да те повика колега. По-различно от моето влизане като в някакво бегло познато място в друг град.

Разказах къде и какво трябва да направи в аулата и като стигнах до тогите, той каза “Ами да, искам тога — как иначе”. Отидох с него и си взехме и двамата по една академична рокля. Черно и лилаво, класика :)

После разказвах, че сме били като харипотъровци из стълбите към аулата. Или като отвеяни професори от Невидимия университет. След снимките на фона на най-различни неща — витража с Кирил и Методий, колоните пред аулата, с разтворени дипломи, със затворени дипломи, изкачвайки стълби и слизайки по стълби — предложих да се дуелираме с карамфилите, които ни подариха. En garde — и Краси и Ася ни снимаха как се фехтуваме с тоги и преметнали лилави шалове.

Та весело беше на моята официална промоция — бяхме заедно с Емо, с жените ставахме цяла компания и беше приятно. Ако бях сам, сигурно щях да възприема всичко много по-различно и някак тежко. Щях да чуя много по-буквално думите на Витан Стефанов, че в тази аула сега са се събрали идеалисти. Витан май е станал вече професор и точно на същото тържество го наградиха с почетен знак и синя лента. Ще рече — голямо признание. Откри събитието сегашният декан, доц. Димчев и присъстваше и зам-ректорът, който май беше единственият нехуманитарист. За пореден път се убедих, че специално при философите има лесно видимо разграничение по помпозност. Тези, които прекалено много си падат по тежката академична традиция, разбирана като всичко между изкуствена тишина в залата до тоги и отличия са винаги по-видими за нефилософите, но и по-смешни и досадни за нас. Други, които в аудитория са успявали да се докоснат до истинското студентско внимание, най-често просто нямат време да се занимават чак толкова с ритуални глупости. Не визирам конкретни хора — просто такива неща си мислех, докато чаках да стигнат до моята буквичка.

А самата церемония има много неуредени неща. Чудно е, че толкова години не се подобрява — само дето сега вече има смешни тоги, иначе си е същото. Първо се говори и награждава и благодари, при това доста дълго. Аз стоях прав в дъното на залата, зная че беше дълго. След това се извикват абсолвентите по азбучен ред на малките имена. Супер — качих се последен. Не това е проблемът, а объркването, което настава в залата след първите двадесетина дипломи. Всеки тръгва да се снима с колегите, да бърбори с всички и да задръства пътеките, към края хората лека-полека се изнасят в предверието, но остават достатъчно много любопитни, за да е претъпкано и вътре както навън. Едвам си чух името, някои имена изобщо не се чуха. Добре че хората чакаха на опашки и успяваха да налучкат. Трябваше или първо да ни дадат дипломите и след това да ни държат седнали да ги слушаме, или да помолят колегите да седнат на местата си и да запазят тишина. Не че щеше да подейства последното, но поне можеха да опитат.

Това е — magister dixit! :) Вече съвсем официално съм магистър по философия и смятам да не се тревожа за този етап на образованието си. Все по-интересно ми става философстването, връщат ми се позабравени интереси и може вече да мисля за следващи изпити.

Тайните числа и блоговете

Знаете за най-тайното число на света, нали? Това, дето никой няма право да си го намисли, няма право да го съобщава, нито да го има записано някъде?

09-F9-11-02-9D-74-E3-5B-D8-41-56-C5-63-56-88-C0

Сега да не каже някой, че правя нещо нередно – аз всъщност не го зная онова тайното число, а само опитах да налучкам.

Тези дни се случиха някои интересни неща около технологиите за цифрова защита на издателските права. Не говоря само за шума около “числото”, а и за различните развития в лобирането за отказ на издателите от DRM.

Обсъждаше се и директивата IPRED2. Беше приета в Европейския парламент – с малко, но достатъчно мнозинство, без предложените в кампанията на EFF поправки. Типично по парламентаристки – представителите на народа когато стане дума за нещо извън “компетенцията” им (разбирай нещо, от което не могат да извлекат пряка и бърза полза) винаги гласуват хаотично и небрежно. Директивата ще се обсъжда в Съвета, нищо чудно и там да мине. Някои смятат приетия текст за малка победа, но какво са малките победи на фона на силите на издателите на съдържание? Особено в днешния Интернет, който издига ценността на съдържанието до невиждани висоти? Друго беше преди време – някой публикува нещо, изрепчат му се, спрят му сайта и готово. А сега – има огромни сайтове за обмен, както на мултимедия, така и на най-обикновени текстови новини. Които набират все повече потребители, трафик, всякакъв вид мрежов ресурс.

Дори и да е декриминализирано използването на защитени продукти за лични нужди – кого го е грижа? Не, наистина – ако няма откъде да си купите хляб, какво ви интересува, че е без пари? Нима това е свободата – не, това е още една от ръчките, с които монополистите на съдържание “нагласят” Интернет за себе си. За мен IPRED2 е пълен провал – ако си казвате “кой си пък ти”, вижте сайта на EFF. Политиците винаги могат да направят мили очи, казвайки “Ох, този път не успяхме, защото то много сложна тематика, пък ние много малко време имахме – ама вижте, все пак нещо направихме, нали? Ще се постараем повече другия път, а вие гласувайте пак за нас! А, да – и ако искате, пращайте ни петиции и писма, ние много обичаме да ни се обръща внимание!”. Блях. Ще гласувам, да. Ама друг път.

Но да се върнем на числата. Изведнъж навсякъде прогърмя, че защитата на HD-DVD е пробита и има някакво вълшебно число, което просто я размазва тая защита. Все едно едва ли не ако отпечатам на картонче числото, всеки диск, който докосна с него, ще се разкодира. Ама на минутата, значи!

Глупости. Това число е известно не от вчера, още преди месеци са го открили, едва тези дни се е разшумяло из мрежата за него. Някой замисли ли се какво всъщност представлява това число? Ами аз ще ви кажа – нищо не представлява! Може да е всичко, така че за нас с вас то просто не значи нищо, ама нищо.

Някой знае ли как да го използва, използвал ли го е, има ли възможност да го използва? И да има такива хора, едва ли четат моя блог. Не се обиждайте – ако разбивате шифриращи алгоритми и защити на корпоративни технологии, едва ли ще искате да си признаете публично, и то точно тук.

Някои казват “да, това е просто едно число, но всъщност е голяма победа на свободата на словото и победата на здравите сили над цензурата в интернет е огромна крачка към свободното интернет-общество на бъдещето”. Наистина ли? Хм, добре звучи, вярно. Ама силно се съмнявам.

Защо се съмнявам в победата над цензурата? Защото такова нещо няма – щом съществува цензура, тя просто не може да бъде победена. Контролът над информацията е истински и съществува само когато е тотален. Казват, че Digg.com под натиска на потребителите си решили да не се предават и да се борят докрай. Както пише Кевин Роуз “If we lose, then what the hell, at least we died trying.” Ох, че патетично, да се просълзи човек. И това е същият сайт, който сваляше новина след новина за числото и изтри потребителите, които в началото публикуваха и коментираха? Същият сайт, който за няколко епизода от подкаст-проекта си Diggnation е бил спонсориран от HD DVD Promotion Group?

Нищо лошо всъщност – бизнесът си е бизнес, спонсорството е пари при условия. Но защо условието да е цензура? И защо малко след вдигането на толкова шум Digg.com застава с гърди пред куршумите? Ако HD-DVD индустрията поиска, сигурен съм че може да разкаже играта на сайт като Digg. Въпреки критичната маса потребители. Защо не стана така, защо днес Кевин е герой, след като вчера модераторите изтриха маса новини, коментари и осмеляващи се потребители?

Разберете ме правилно – харесвам Digg.com, даже много харесвам идеята за свободен новинарски сайт с разпределена отговорност. Проблемът е, че Digg доказва, че не е такъв сайт. А е просто поредният манипулиращ и манипулируем лоби-портал. Да, звучи кофти, знам. Но те просто изпуснаха шанса си да се докажат пред интернет-общността, че са нещо ново. Не става с малки новини и ежедневни ненужни “свободи” – важно е как се държиш в такъв момент. Когато те настъпят по мазола, тогава явно проличава истинската ти медийна концепция.

А ако Digg не е нищо ново под слънцето, защо тогава да не чета добрия стар Slashdot? Вярно, там има модерация и строг контрол – но кое ми гарантира, че при Digg няма да го има пак същото? Не казвам, че хората са постъпили лошо, нито че сайтът е кофти – напротив. Просто разочарованието е в това, че моделът на Digg.com привидно беше принципно нов. Привидно.

Още нещо. За числата. Знаем, че има битка между два пазарни “лагера” за налагане на новите технологии за запис. Не съм запознат дали HD-DVD или Blu-Ray е “печелела” – не е моята област точно това. А и игрите в мътното под лъскавата медийна глазура няма начин да ги видим. Но поне едно е факт днес – сега се говори за HD-DVD много повече, отколкото когато и да е било друго за всички формати на запис, взети заедно. Нима това не е някакъв вид актив? Не мога да повярвам, че някой ще позволи да се вдигне толкова много истеричен шум около едно число, без да има изгода. Ще си позволи дори да заплашва един след друг сайтове и да иска да се изтрие упоменаването на числото. Никой не е толкова наивен, че такава цел може да успее. А всъщност толкова малко устройства са продадени, че не е никакъв проблем числото да бъде сменено. И какво остава тогава? Свободата, правдата, премахването на цензурата? Не, просто шумът около HD-DVD. А, да – и геройството на Кевин Роуз от Digg.

Не че не би било добре да е другояче :)

Отглеждане на дете. Дрешките.

Нека ви разкажа за гледането на малко дете. От една страна това е основното, което заема ума и времето ми напоследък, а и от друга винаги съм вярвал, че стойност имат само тези статии в блоговете, които имат смисъл като теми, а не като успешни попадения за харесване от публиката и покачване в разните броячи, рейтинги и сборници. Аз преживявам всичко това и понеже също така лично и съкровено преживявам и всичко в сайта си, нека поговорим за бебетата.

Има много и различни подготовки за деня на раждането. Или, което е по-осезаемо за нас, татковците – деня на изписването, когато виждаш детето си наживо, тук и сега и дори ти го дават да го вземеш в ръце. Няма ги разните стъкла, витрини на родилното, срещи през заключени прозрачни врати. И са интересни всички тези подготовки, и са трудни някои от тях – например като бъдещ татко трябваше да свикна с мисълта, че не трябва да оставям семейството си без доход, но в същото време и не трябва да работя неща, които не ми харесват или са против разбиранията и принципите ми. Само пример за една голяма пренатална таткова дилема. Има и други. Ще пиша и за тях.

Думата ми беше за дрешките. Когато казахме на роднини и приятели за бъдещия ни син, много бяха предложенията за бебешки дрешки. В първия момент се замислих – ами хубаво, прекрасно е даже така хората да ни предлагат, но пък ние чак толкова дрехи къде ще държим и ползваме… Хората си ни напомняха, но пък до раждането имаше още доста време. Към последния месец все пак избрахме бебешки магазин и влязохме да понапазаруваме.

Добра идея е първо да обиколите бебешките магазини и да си изберете най-евтиния. Не, не се шегувам – всъщност артикулите са ако не съвсем, то почти едни и същи. Но има огромна, ужасяваща разлика в цените между магазин в центъра и в квартала. Има разлики и между квартално “равнопоставени” магазини – просто някои са с по-големи складове, по-специализирани са или пък имат по-голяма клиентела и могат да си позволят по-ниските цени. Изберете по-евтиния. Една бяла памучна камизолка може да бъде в няколко варианта според закопчаването и връзчиците си. Но като цена може да варира доста. А какъв е смисълът да давате грешни пари за бебешко бельо, което първо е важно не да е модно или да знаете че е скъпо, а да е удобно и второ ще бъде износено са нула време. И ще дойде време за по-голямата дрешка – по-добре тогава да има парички за нея, да са спестени поне малко от първата.

Или не, ако това ви звучи прекалено стиснато – а не е, просто е обективно – тогава нека кажем, че спестените левчета (и дори десетолевки) от тези дрешки ще са за изхарчване в някой ресторант или за шоколади, да речем. За сокчета и лакомства за майката по време на свижданията в родилното.

И, разбира се, остава и другата препоръка – предложените от роднини и приятели бебешки дрешки не трябва да се отказват. Е, ние вече имаме достатъчно, наистина, затова не ни предлагайте на нас ;) Казвам, че всяко ново бебе има нужда от такива дрешки и в началото те просто не стигат. Идва момент, в който скринът се запълва с комплекти за смяна и вече може да се пере по-нарядко, но в началото два или три комплекта просто са малко. Едно е да переш половината дрешки през няколко дни, съвсем друго е да переш всяка съблечена дрешка.

Все си мисля за културата на споделяне. Не зная дали знаете, но например има и у нас опити за развиване на споделянето на вещи през Интернет. На английски се нарича “freecycling“, надявам се някой да намери и наложи успешен превод на български преди да се транскрибира. Вярно, родните опити върху културата на споделяне са много плахи и неуспешни – относително малко хора ползват Интернет, а парите за изпращане на вещта все могат да влязат в друга употреба в домакинството. Иначе идеята е много добра – когато някоя вещ вече не ти е нужна и само ти задръства мазето или тавана, по-добре да я дадеш на някого, който има нужда. По обратния път съвсем нормално е след време ти да имаш нужда от нещо и някой друг да ти подари ненужното си.

Та може в другите си форми споделянето на вещи да не е много на почит у нас, но определено бебешките и детски дрешки и обувки са съвсем друга работа. У нас дрешки се наследяват, споделят и обменят често. Цените на детската конфекция са изкуствено завишени и понякога да купиш обувчици или дънки на малкото си детенце е същият разход, като да си вземеш за себе си. Това, че използваният материал е по-малко не играе в случая – става дума за стока, която се купува рядко, но сигурно. Все си мисля, че в икономиката има специален термин за това, но не го зная. И да са ми го казвали приятели, не се сещам. Вид стока, която продавачът може да си позволи да я държи на висока цена дори и при липса на купувачи – просто защото е сигурен, че купувач рано или късно ще се намери, дори и цената да е неоправдано висока за използваните за направата ресурси. Това са детските дрешки, обувки, играчки и всякакви други аксесоари.

Няма искам, няма не искам – може днес да излезеш от магазина, но утре ще влезеш и ако ти кажат двойна цена, ще си я платиш. Ако беше по-друга стока, щяхме да го наричаме изнудване. При детските стоки го наричаме нормален пазар.

Така че ако ви предлагат дрешки за бъдещото ви бебе, не си казвайте “вече имаме по две от всяко, не ни трябват” – трябват ви. Вземете ги – и след време, когато детето ги надрасне ги подарете на ваши близки. Сигурно ще има хора, на които да послужат. Запазете веригата. Не прекъсвайте кръга. ;)

Здравей, мило дете!

Роди ни се син! Горд и щастлив татко съм и днес за малко се видяхме даже. Аз треперещ от вълнение и ухилен до уши, той – леко повдигнал веждичка и загледан към мен.

Добре дошъл на света, миличък! Има толкова много и интересни неща, които ще откриваш, правиш, преживяваш. Нека имаш много щастие, късмет и здраве! Ние с мама ще сме наблизо и ще ти помагаме, защото много те обичаме!

На добър път в откриването на цял един свят!

Кажете “здрасти” на Светлин :)

Рокът е животно

Така пееха Контрол, помните ли? Когато все още бяха истинска група. “Рокът е животно — гладно и огромно, храниш го от шепите си.” Обичам рока, много мои неща са в него, много спомени и много мечти за бъдещето. Не ви карам да ми казвате “ами щом нещо не ти харесва рок-индустрията, слушай други неща — дръм-енд-бейс, хип-хоп”. Всъщност това не е оплакване от проблем за търсене на други решения и други музики. Ако е оплакване, то е вик в лицето на родния ни рок. Не че имаме всъщност истинска индустрия. Да кажем, че има група музикални журналисти, критици, издатели и други подобни странични елементи. Които систематично влияят зле на музикантите. Водят ги и ги събират на лъскави събития заради медийното присъствие. Убеждават ги, че трябва да следват зададени от тях пазарни концепции. А те трябва, напротив, да крещят срещу стените на статуквото.

Убеждават ни от медиите, че музикантите трябвало “да представят България”, “да ни прославят по света” и други глупости. Днешната рок-звезда е някакъв особен вид спортист, който трябва да печели конкурси, да му пращат sms-и и да дава хляб на клюкарните журналисти и поводи за партита на разните измислени светски “лъвове”. Отврат.

Не приемам и турнирния спорт — това е подигравка и със състезателя и със зрителя. Все едно човек да иде някъде в прашен и задушен хамбар и да наддава на незаконни боеве с петли, да кажем. И да каже, че си “пада по спорт”. Трябва някой ден да прехвърля отново “Зелената книга” на небезизвестния напоследък (а, да — “Искаме да сме сами!” вече; смешно става с тия безмислени лентички) Кадафи. В тая книга сигурно има много пълнеж, но все се сещам за някои готини попадения. Едното беше, че в джамахирията няма да има стадиони с трибуни. Ами прав е човекът — стадионите наистина трябва да са без трибуни. Трябва да имат писти, игрища, зали, врати, мрежи и уреди — ама за какво са трибуните? Как всъщност “спортуват” спортните фенове, които киснат там?

Рокът трябва да се прави. Трябва да се свири, пее, трябва да се чувства и изживява. Не трябва да има големи концерти, с много камери и не трябва да има спечелени конкурси със sms-и. Нито пък трябва да се прославя България или която и да е друга държава. Въпросът съвсем не е в славата, да не говорим, че няма нищо общо с лобиране за държавната власт. Рокът е животно.

Рокът е животно. Трябва да го храниш от шепите си. Всеки ден. Всичко друго е вятър работа като поредна телевизионна sms-викторина. Не пускай sms за модна тенденция, а храни своето музикално животно. Най-малко ти трябва да се озърта гладно.

Планетни обновявания

Новите статии в “Свободна планета” вече наистина ще бъдат само нови. Прекалено дълго ме тормозеше въпросът защо статиите от дневници в Blogger (тези с домейн “blogspot.com”) имат ужасно неприятния “навик” да изскачат най-отгоре. Неприятно е тъкмо когато си намерил нещо интересно за четене и решиш да презаредиш страницата всичко да се скрие някъде в края заради “новини” от миналата година, да кажем.

Причината за некоректното обновяване на статии от блогове в Blogger принципно ми беше ясна отдавна, но не знаех решението. А не знаех и защо великите Blogger (съответно и Google) толкова време не оправят нещата. След като дълго време не просто планетите, а и настолните агрегатори се объркваха. Честно казано, и сега не знам. Но вече не ме и интересува. ;)

От вчера вечерта към адресите от blogspot.com има следното правило — ако има обновяване, то ще се пренебрегва и подредбата ще е задължително по дата на публикуване. Който е наясно с концепцията на Atom-формата може да заподозре, че правя нещо като “чупене на мрежата”. Е, не е чак толкова драстично, но наистина е в разрез със стандарта. Ама другото не се търпи, така че ще го преживеем. :)

Специално в спецификацията Atom има елемент “updated”, който може да се поставя какво в цялото записване, така и в отделен обект в него. Тоест може да е “обновен” както целият сайт, така и отделна статия. Дотук — добре. Но интересното е, че този елемент съдържа времето на последната промяна на цялата емисия или на отделната статия, но такава промяна, която авторът счита за значителна. Не всички редакции на текста на статията следва задължително да обновяват това поле. Нещо повече, обикновените редакции за печатни грешки или пък сгрешени препратки изобщо не трябва да обновяват датата. Този елемент е включен, за да може авторът силово да “измести” статията си в агрегатор, за да съобщи нещо ново или някаква важна промяна.

Няма нужда да казвам, че явно Blogger обновяват записа в “updated” при всяка, дори и най-малка редакция. Защо ли е така — ами да отговорят те. Поредното доказателство, че ако не струваш, не може нищо да те оправи, дори и Google да те купят…

Хубавата новина е, че планетата е доста по-приятна така. Днес опитвах подобрения в дизайна, но не са готови и ги махнах засега. В скоро време ще ги довърша, за да е по-удобна и визията. Обмислям дали си струва планетата да стане тематичен агрегатор. И съответно се вземат статии с определен етикет или категория в блоговете на участниците. Така може да се запази по-видима насочеността към свободен софтуер и свободна култура. Но пък може и да е малко по-скучно.

Сбогом Gaim, здравей Pidgin!

Gaim е многопротоколен клиент за моментни съобщения. Първначално името е било “GTK+ AOL Instant Messenger” – всъщност корените на тази програма, която днес от доста хора се използва като jabber-клиент са оплетени с протокола за съобщения на “Америка онлайн”. Сега става ясно и защо Gaim винаги е бил неподходящият избор за джабер-клиент. Неподходящ избор и за програма за моментни съобщения изобщо.

Защо неподходящ? Ами винаги при Gaim е жертвана функционалност в името на поддръжка на повече протоколи. Вярно, доста време това беше удобна програма за icq – когато беше почти невъзможно човек да убеди приятел, че наистина не иска, не иска и не иска да ползва icq при наличието на свободната и по-развита алтернатива Jabber/XMPP. Дълго време точно разработчиците на Gaim първи правеха хаковете из icq-библиотеката си, за да е съвместима с поредната тайна и внезапна промяна в протокола на icq. Други екипи (например сещам се за този на Miranda) разчитаха да ползват поправения icq-плъгин точно от екипа на Gaim.

Gaim изпусна възможността да стане програмаТА за съобщения в GNU/Linux среда и се залиса по постоянно хакване на собственическите протоколи. В същото време джабер-сървърите вече поддържаха транспортери и всички разпространени собственически протоколи за моментни съобщения можеха да се “прекарват” през джабер-сървъри. Съответно на потребителя му трябва наистина добър – стандартен, поддържан и работещ джабер-клиент. А приставката на многопротоколния Gaim никога не достигна истинско уважение сред ползващите предимно и само jabber.

Проблемът с името е легален – AOL дълго време са водили тайни преговори с екипа на Gaim. Причината в началото е била в първото име на проекта, което съдържа запазена търговска марка на компанията. След това, при преименуването на Gaim проблемът е останал, понеже AOL като големи хитреци са регистрирали “AIM” за означаване на своя си клиент за моментни съобщения. “Gaim” прилича прекалено много на “AIM” и явно от гиганта са притискали дълго време разработчиците със заплахи за скъп процес. Накрая, по съвет на правните си консултанти, разработчиците решават да прекръстят проекта отново и да “избягат” от нападките на медийния гигант.

Новото име на програмата е “Pidgin“, библиотеката се преименува от “libgaim” на “libpurple”, а конзолният текстов клиент от “gaim-text” става “Finch”. Страхотна логика и говорящи имена, нали?… За всичко това е подписано и споразумение с AOL и спираното от правни спорове излизане на новата версия 2.0 на програмата вече е обявено. Само че под друго име – Pidgin.

Всъщност името “Pidgin” съдържа донякъде скрит смисъл – думата pidgin (пиджин) означава междуетнически контактен език. Това е такъв език, който се формира много бързо при нуждата говорещи на два или повече езика различни групи хора да общуват. Най-често – за търговия или при колонизиране. Намекът явно е за многопротоколността на програмата – Pidgin “говори” няколко езика, поддържа няколко затворени собственически протокола. Хитро.

Нямам големи симпатии към многопротоколните клиенти, а и Gaim от доста време вече не ми вършеше работа за инцидентно свързване при нужда с icq без шлюз на джабер. Явно два месеца да се изостави хакването на icq-протокола е достатъчно, за да спре да работи приставката.

Има развитие в разработката на Gossip и Gajim, очаква се и новата верися на Psi. Дано по-скоро екипите внедрят и поддръжка за пренос на глас и видео. Гугъл нали затова “натиснаха” общността за своята библиотека “jingle” преди време. А Gaim, Pidgin и подобните им – интересни са, да. Но определено пропиляха отдавна шанса си да са водещи в технологията за моментни съобщения.

Излезе Debian Etch

Новината е съвсем прясна, от преди малко – след 21 месеца разработка версия 4.0 (наричана Etch) на проекта Дебиан е официално публикувана. Честито, дебианци!

Дебиан е проект за свободна операционна система, който поддържа общо 11 различни процесорни архитуктури и включва практически всичко от света на свободния софтуер – от малки скриптове през езикови компилатори, среди за разработка, игри и цялостни настолни среди като KDE, GNOME и Xfce. Всъщност Дебиан е цял един отделен свят и като потребител на тази операционна система вече може би около десет години (честно, не помня кога реших, че моята дистрибуция е Дебиан, толкова време мина) мога с ръка на сърцето да кажа, че за мен това е най-успешният софтуерен и социален проект.

Може да има по-добри чисто софтуерни проекти, може да има и по-добре работещи социални мрежи. Макар да се съмнявам и в това, все пак възможно е. Но проектът Дебиан и в частност Debian GNU/Linux като най-мащабната му част съчетава най-напредничавите неща от двата свята – свободния софтуер и социалната организираност с разпределена власт.

Брандън Робинсън на лекцията си на OpenFest ’06 описа вътрешната дебианска организираност като някаква уникална работеща анархия. Известно е, че чисто социалните анархистични проекти винаги са се проваляли – или са изчезвали, или силово са трансформирани в противоположността си, диктатурите. Фактът, че проектът Дебиан не е начинание за пренареждане на “тук-и-сега” социалното е неговият шанс. Във виртуалното всичко е възможно – дори и Дебиан като концепция и принципи да съществува. Нещо повече – да продължава да бъде едновременно най-принципната и най-гъвкавата общност в света на свободния софтуер.

Дебиан 4.0 Etch идва с познатия вече от тестовите версии графичен инсталатор и по подразбиране се инсталира с настроени шифрирани дялове на диска. За работеща система е достатъчен само един инсталационен диск, но пълната дистрибуция е съставена от 21 CD-диска или 3 DVD-та. Освен чрез инсталационни дискове, както и при предишните версии можете да инсталирате Дебиан и с всякакви други медии – мини-дискове, usb-памети, а също така и през мрежата. Разбира се, невъзможно и непрактично е да се инсталират програмите от всичките 21 диска – някои са с повтарящи се функционалности, други конфликтират помежду си. Но има избор. За пореден път Дебиан защитава мотото си “универсална операционна система”.

Много от най-новите версии на програмите не успяха да влязат в стабилното издание 4.0 и някои може да се учудят, че например GNOME е във версия 2.14 (като вече съществува следващата версия 2.18). Обяснението е много просто – официалното, стабилно издание на Дебиан винаги съдържа подробно изпитани и поправени версии на програмите. Нарича се “стабилно” не само защото програмите са по-обстойно прегледани и по-стабилни в работата си, а и защото не се променя, остава “стабилно” като съдържание. Много хора се притесняват да използват активно другите версии на проекта – testing и unstable. Когато съм имал нужда от по-нова версия на дадена програма, аз без притеснение съм обновявал системата си до unstable, а дори имам и записи за хранилището experimental. Да, всяко такова покачване на версията на програма извън официалното издание трябва да се прави внимателно. Трябва и човек да знае какво прави. И най-вече да не се страхува от малко писане на команден ред, ако нещо дребно се обърка. Но аз лично не съм имал истински проблеми с моя Дебиан, въпреки всички обновявания от unstable и experimental. Дори от доста време подразбиращата се версия на изданието за моя компютър е unstable.

Но все пак е ентусиазиращо да знаем, че започва основната работа по следващата официална версия. Изданието 4.0 Etch съвпада и с обявяването на резултата от гласуването за ръководител на Дебиан. Всяка година разработчиците в прокта избират свой ръководител. Мандатът е точно едногодишен и ролята е по-скоро представителна и организационна, не чак толкова техническа или програмистка. Ръководителят на Дебиан е търсеното лице за въпроси относно развитието на проекта, той е желан гост на конференции и събеседник за интервюта.

Новият DPL е Sam Hocevar (sho). Досегашният ръководител на проекта, Брандън Робинсън, имаше лекции в двата дни на родния OpenFest.

Честито на дебианци! И на всички – Христос възкресе!

За профилите в сайта ми

Регистрацията на потребители в сайта ми е разрешена – сигурно сте забелязали. Има препратки за вход и регистрация, понастоящем са горе вдясно. Зная, че е малко странно в личен сайт да има обща регистрация за други хора – основната причина да я включа е, че така авторите на преводи и други документи в уики-то могат да работят сами. Без всеки път да съм им нужен аз за обновяване на страниците.

Правя малка скоба, за да се извиня за бавното възстановяване на уики-то. Част от преводите не са пренесени на новия сайт, а и не съм написал още нови и ясни правила за работата за евентуалните нови участници в “екипа”. Не съм забравил за това, малкото свободно време е причината.

Друга причина да има потребителска регистрация е удобството на коментиращите. Въпреки че дори и да не ползвате профил, във формата за коментар има отметка за запомняне на данни. В блоговете е приета вече практиката за такива помнещи форми, така че за това профилите не са важни.

Регистрациите са с одобрение. Не съм отказвал такова досега, но понеже днес деактивирах един профил, нека напомня, че това е мое лично пространство и тук аз решавам кое е хубаво и лошо, кое е с добър вкус и кое не. Много хора спират възможността за коментари в сайтовете си. Аз оставям това място и тази възможност, защото ми е приятно да обсъждам неща, които са близки на мен и читателите по начин, който също ни е близък.

Не твърдя, че разбирам от съвременна литература или пък че пиша някакви големи истини – чисто и просто това е моето място, в което пиша по моя си начин. Нека никой не се сърди за това – в мрежата е пълно с други места с други правила. А и винаги човек може да си направи свой сайт и там да пише по “другия” начин.

Казано накратко – има регистрация, ползвайте я ако ви харесва, ще се радвам. Следващото сигурно е за много малка част от четящите ме, но все пак – както в други блогове не се толерира злоупотреба или просто прекалена “странност” и “модерност”, така е и тук. :)