“Труд” нападат отново

След като преди време с груба кампания и от несправедлива позиция издателството “Труд” сплаши сайта bezmonitor.com и принуди списващия го Виктор да свали съдържание, сега небезизвестното издателство тръгва отново на марш. Този път срещу страницата “Народна библиотека“. Атаката се води отново от Румен Стефанов и отново е със същия груб тон и тотално непознаване на изключенията в ЗАПСП (Закон за авторското право и сродните му права). Издателството настоява сайтът да свали съдържание от страниците си и твърди, че прави всичко това в името на добрия тон и “с добри чувства”.

Истината е, че “Труд” много искат да печелят все повече и повече от монополното си положение на българския книжен пазар. Искат и да са основни играчи на пазара на детски книжки. Искат дори и интернет-търговия да правят — пак с текстовете на класиците. И забравят съвсем случайно и явно съвсем нарочно, че в закона за авторските права има изрично упоменати изключения. Тези изключения защитават изцяло дейността на сайтове като “Народна библиотека”, в случая.

Колко удобно е да “забравиш” точно това, нали? След като целият закон защитава именно издателя, след като концепцията за авторски права (на български има подвеждаща близост с “авторство” — всъщност двете понятия нямат нищо задължително общо помежду си) е измислена навремето да защитава именно издателя, след като в областта на книжната литература издателят така или иначе е защитен пазарно е най-малкото нагло да “забравиш”, че в закона има изключение от гарантираните ти иначе тотално права.

“Народна библиотека” не са се стреснали от махленските заплахи на издателството и са поискали развитие на проблема. Това е правилната защита от такива нападки — щом някой твърди, че има проблем, нека отиде отвъд него — нека го обясни и покаже. Винаги може издателството да си твърди, че е в правото си, но докато не докаже поне едно от скалъпените си обвинения, развитие на общото разбиране няма. И ако човек каже “добре, няма да съм ви проблем вече, само не ме закачайте”, не се променя тази нагласа, в която могат да те обвинят, заплашат с полиция и да ти запушат устата неправомерно и безнаказано.

Преди няколко месеца Виктор от bezmonitor.com води дълга борба със същото това издателство и без да търси помощ от блог-общността у нас, я получи. Накрая Виктор не можеше да води това недоволство в мрежата и ресурсите на блогерите се разпределиха в различни сайтове, като периодично бяха “събирани наново” в централния за кампанията протестен блог.

Изтръпвам при мисълта колко други по-малки страници са били така заплашени или сами са свалили съдържание след масовите мозъчни промивки из медиите на тема “пиратство”. Най-новата реклама по телевизията с мото “пиратството ограбва” е само върхът на айсберга — спомнете си само колко много плакати имаше из градовете на всякаква подобна заплашваща тематика — от софтуер с белезници до предупреждения за “пиратски” билети за концерти и аудио-касети. А в Интернет — там е страшно дори да се заглеждаш в тези заплахи и да се замисляш за тях, защото винаги остава мисълта “ами ако наистина ме хванат, че взимам или публикувам съдържание?”.

Издателство “Труд” за пореден път доказва, че не разбира идеите зад текстовете на ЗАПСП и не уважава изключенията от иначе гарантираното му в другите случаи пълно издателско право. За пореден път опитват да налагат своя си некачествен сайт за платен достъп до литература и го правят по лош начин. Всички тези нападки към свободните библиотеки в мрежата ще им изиграят много лоша шега — идва интернет-поколение, което е свикнало да ги възприема негативно. А интернет-поколенията са много по-динамични от другите — през 3-4 години са. Не искам да съм на мястото на измислилия тази стратегия със “сплашването” след няколко години… Не искам и да работя за “Труд”!

“Народна библиотека” реагират адекватно на заплахите, но се надявам да имат предвид разпръснатостта на подкрепата, която получават от блог-средите. Тази разпределеност на блоговете е нещо, което може и трябва да бъде използвано за по-добър и бърз достъп до читателите. Личните дневници, блоговете на кампании и тематичните агрегатори могат да бъдат по-добрата, по-пряката медия.

Но е опасно да се “обляга” човек на подкрепа по проблеми, излизащи извън мрежата от така разпределена общност, защото извън мрежата тя има доста по-слабо влияние. Не познавам екипа на “Народна библиотека”, но им пожелавам успех в спирането на тази несправедлива кампания на издателството. И както аз, така и предполагам много други от пишещите в мрежата ще предложим подкрепата си.

Най-малкото и това, с което следва да започне тази наша подкрепа е да обявим проблема. Една трудност не може да започне да се преодолява преди да е забелязана.

—-

Повече по темата в статии от:
протестния блог, Пейо, Антония, Косьо, Йовко, Жоро, Тери, Таня, Григор, Йовко (2), Величков, sinth

На работа

На работа седя на едно бюро, което най-накрая успях да обърна така, щото да не съм с гръб към вратата. Всъщност нищо не обръщах – само седнах от отсрещната страна на бюрото, което е тип “маса за лабораторни упражнения”, без дъно и лице. Може да сядаш откъдето си поискаш, чекмеджетата и те са настройваеми – всъщност е една отделна “търкаляшка”, както им викат колегите. Завъртях и нея, завъртях TFT-то и се преместих с лице към вратата. Не разбирам какво е това отношение към “зайците” – винаги когато съм на нова работа все ми се налага в началото да търпя отношения, които не са ми съвсем приятни. Или ще са ми приготвили място с гръб към вратата, или всеки ще ми гледа в монитора, или когато някои ще остават извънредно на работа ще съм сред тях, или ще трябва да участвам в някакво преустройство. Я пренареждане и преномериране на кабелите в цялото сървърно, както беше в “енергото”, я помощ и надзираване на техниците, монтиращи нови климатици…
Мразя да започвам нова работа, не е хубаво нещо това. Точно си посвикнал малко с предишната работа или с ефирния вкус на свободата, ако вече работиш на свободна практика и изведнъж – ето ти бюро, а и нали ще останеш през уикенда, то ние сме оставали скоро, пък ти си нов? Все едно това се наваксва или пък е нещо, за което съм кандидатствал, което има общо с позицията… Когато няма работа, трябва да си намираш работа, била тя и безмислена, защото ще ти намерят. Пак безмислена. Казармени порядки…
Мразя и да съм дълго време на стара работа без перспективи за развитие. Защото лека-полека усещам, че ме заразява точно това отношение към новите, което не ми е допадало в началото. А пък напоследък все работя на места без особени перспективи за развитие. Сегашната ми работа например… не виждам как би могла да се развие и какво би могло да е предизвикателството в това. И какво остава? Чакаш няколко години да ти писне и да почнеш да си търсиш нова работа или възможност да работиш сам? И докато търсиш, оставяш нещата на самотек, по старому и без да се интересуваш много, че някой от новите може да не иска да работи през уикендите. Докато чакаш “уволнението”…

Хващам се доста често, че си мисля каква искам да е работата ми. Казано най-общо – какво да е заниманието, което да осмисля деня ми. И не мога да реша съвсем, все нещо ми се изплъзва и се разсейвам – или някой хвърля сянка върху монитора ми, докато минава зад мен, или трябва да свърша нещо. Нещо малко и лесно, но преувеличено от управата като “много трудно и отговорно”. Може би си намирам длъжности, за които съм свръх-квалифициран, защото малко ме е страх да се втурна в надпреварата на добрите специалисти в добрите компании. Може би, но пък и може би просто вече не искам да съм компютърен администратор. Или поне със сигурност не искам да съм “някъде” на такава работа. Лошото е, че не намирам все още начина…

Снима ми се, снима ми се много. Както винаги ходя с апарата си в чантата и на път за работа всеки ден виждам по един-два интересни кадъра. От тези, които те карат а спреш, да се върнеш и да гледаш, докато механично изваждаш апарата и почваш да снимаш. Кадри, които ти превземат обърканите сутрешни мисли и те контролират, докато не ги заснемеш. Но не мога да си позволя да закъснявам, входът на службата е с пропуски и при поредни закъснения могат лесно да ме изхвърлят дисциплинарно. Заради едни кадри.
Днес бяха два кадъра в два поредни безистена – всъщност се вижда много малко, разстоянието между сградите е малко и са с врати от ковано желязо. Малко възможности за очертаване на кадъра, но страхотна светлина, падаща отгоре, стичаща се покрай стълбички, простори с дрехи и прозорчета. Долу – сумрачно, със силуети на стари автомобили, явно вкарани в тясното дворче от друга врата. И всичко това с ефирните мъгли и пари на ранната утрин – я някъде от долните етажи някой се къпе и топлата пара е раздвижила мрачния безистен, я нещо от тръбите изпод земята изпуска тънки струйки. И никой не се интересува от такъв забравен двор, дори вратите бяха клеясали и неотваряни от години.
Поне доколкото успях да видя – гледките ми приковаваха погледа, но за кратко – краката ми сами бързаха към работа. А тръгвам по-рано всяка сутрин, за да снимам някъде нещо. Слизам няколко спирки по-рано, за да походя и погледам. И пак нямам време.

Представяне на Pentax K10D

Вчера, на 14 септември, Pentax обявиха новия модел от серията си огледално-рефлексни фотоапарати. Дългоочакваният наследник на *istD е с име K10D и макар за някои хора да е изглежда по-различен от предшественика си, очевидно е насочен към същата група потребители – напреднали любители и професионалисти. Това, разбира се, са само формални определения – особено със силно агресивната политика на ниски цени, която показва Пентакс, границата между любител (напреднал или не чак толкова) и професионалист е съвсем размита и остава по-определена само за журналистите. Продуктовата линия “K” е започната от Пентакс през 1975г. с моделите K2, KM, KX и K2 DMD, но големият й успех идва с обявения през 1976г. модел K1000 (първоначално наричан Asahi Pentax K1000). K1000 е пробив, защото е пределно опростен фотоапарат, който все пак е с прекрасни технически възможности за времето си – здрава метална огледалка със сменяеми обективи, която може да работи изцяло без автоматиките си и с изтощени батерии на светломера. И да продължава да е идеална ценово машинка за любителите, които по принцип са с доста по-ограничен бюджет от професионалистите. С евтиния K1000 всеки любител е можел да отделя повече пари за обективи – а на K1000 могат да се закачат огромен брой както на байонет K, така и на “универсалната” резба M42. Всъщност байонетната система за закрепване на обективи “K” е представена именно с тази серия апарати. K1000 е бил напълно съвместим с тази нова серия обективи на Пентакс. Именно K1000 успява да наложи новата байонетна система, защото много хора по света са си позволили цената му. Не е странно, че дълго време това е един от моделите, които се смятат за класически и неостаряващи пентакси. Дори и днес е ценен апарат – съвместим с всички обективи на Пентакс, макар и с ограниченията на ръчния фокус, евтин, здрав и без развалящи се мотори и автоматики.

След като Пентакс опитва доста успешно навлизането си в цифровата фотография с моделите от серията *istD, логично беше да се направи следващият ход – след техническото “влизане в гората”, успешният подход е да се направи удар с конкурентни цени. Такива цени на фотоапаратите, които да привлекат все повече и повече любители към цифровата серия огледалки на Пентакс. След *istD, който беше насочен към професионалистите и по-богатите любители, фирмата направи четири модела, изцяло насочени към любителите. От най-достъпния *istDL, който днес може да се намери употребяван в България на цени около 800-900 лева с обектив през наследника му *istDL2 до по-скъпичките S-модели – *istDS и *istDS2. Основната разлика в тези бюджетни модели е, че “L” са с пентаогледало, а “S” – с пентапризма. За да достигне образът от обектива до визьора се използва или система от огледала, или стъклена призма – и в двата случая светлината се отклонява нагоре към визьора и образът се намалява, за да се вмести в него. Визьорите с призма са по правило по-светли, но пък леко оскъпяват производството. Но макар и с огледала, L-моделите са с достатъчно голям и светъл визьор, позволяващ удобна настройка на ръчния фокус на класически стари обективи, например. Pentax *istDL все още присъства в сайта на Пентакс като текущ модел, но с времето цената му на втора ръка у нас ще пада, а моделът е физически здрав, със стоманен скелет и метален байонет и в близките години ще става все по-достъпна покупка за млади любители с ограничен бюджет.

Всичко това следва схемата на “K”-серията от времето на K1000. Технически нов опит, последван от сваляне на цените на новите модели и по-голяма достъпност до тях на фотографите-любители. Които никъде по света нямат достатъчно пари настрана за последен модел Канон или Никон с подобни характеристики.

След този ход фирмата явно е решила да рискува още повече – в серията K*D започнаха да вграждат стабилизиране на сензора и още с първия модел с такова свалиха и цените – първият стабилизиран модел K100D се появи на пазара на цени, близки до тези на бюджетните модели от серията *istD. Но най-странното за конкуренцията и най-приятното за потребителите дойде с обявения на рождения ми ден последен до момента модел K10D. Този нов модел е с подобрена система на стабилизацията, която работи и за изчистване на праха, неизменно попадащ върху сензора при смяна на обективите или при работа с вариообективи, които “засмукват” прах отвън. След “отърсване” на матрицата, прашинките падат върху попивателен материал отдолу и не се връщат. Друга новост е обявената от производителя влаго- и прахоустойчивост на апарата. Из цялата конструкция са разпределени 72 уплътнения, включително за бутоните и капачетата. Може да не е апарат, предвиден за подводна фотография, но например в дъжд или сред прашни вихрушки собствениците му ще могат да го ползват. Друга новост е поддръжката на все още разработваните обективи с вградени мотори на автофокуса, което би трябвало да подобри много бързината на автофокуса – нещо, от липсата на което в *istD се оплакват професионалните фотографи, снимащи репортажи и спортни събития. Най-приятното в случая е, че най-вероятно новите обективи с вграден мотор ще бъдат съвместими с по-старите тела. Така, както K10D е съвместим със старите обективи.

На фона на начина, по който такива въведения се внедряват в други фирми, такава политика е в услуга на потребителя. Когато Канон сменят байонетната си система и въвеждат обективите с вграден мотор от серията EF, който е искал да си ги купи, е трябвало да инвестира в изцяло нова система, да продаде или подари старите си тела и да вземе нов апарат Канон. При Никон също в по-ниския клас редовно се правят промени с несъвместимост. Макар двете фирми да имат прекрасни продукти и особено върховите им модели да са предпочитани, все пак в по-ниския клас на неизбежно ограничените финансово любители перспективата пред собствениците на техника от Пентакс винаги е била по-добра.

Единствените неща, които се споменават из мрежата като недостатък на новия K10D са несъвместимостта на апарата с батерии AA(R6), наличието само на P-TTL на вградената светкавица вместо на TTL и това, че апаратът не е с пълен размер на сензора (full frame). Изоставянето на стандартните и масово достъпни батерии AA най-вероятно се дължи на по-високите нужди на апарата (особено с бъдещите SSM-обективи сигурно разходът на енергия ще се повиши), които биха се задоволили от 6 броя AA-батерии. А в тялото няма място за толкова много, най-вероятно затова и не се използват.

А фактът, че K10D не е с пълен размер на сензора може да ни подскаже само, че в близките години може да се появи модел, който да поправи евентуалните недостатъци на K10D и да е full-frame. Логично е че името, което “витае” из форумите и блоговете в мрежата, е “K1D”. Но за такъв модел не се знае нищо сигурно все още. И всъщност ако има “недоволни” от липсата на някаква функционалност във фотоапарата Pentax K10D, то е защото много дълго време се пускаха слухове за това какъв ще бъде този апарат, много дълго различни хора в мрежата се “навиваха” за една или друга функционалност и след като се изписаха най-разнородни очаквания, когато конкретните спецификации вече са публикувани все има нещо, за което да се “съжалява”.

Но това е незначително на фона на факта, че снимките се правят от хората, а не от фотоапаратите. Човек може да се научи да вижда кадрите както с върхов модел цифрова огледалка, така и със стар Зенит, Pentax K1000, че защо не и със Смена 8М. И да продължи да се учи – защото това е интересното във фотографията, не се научава, а се изживява и се “учи” постоянно.

Честит ми рожден ден!

Още една кръгла година за мен. Този път доста кръгла, с тридесет малки ъгълчета. След като точно на рождения ми ден беше даден стартът на OpenFest, след като котаракът ми има рожден ден точно на същата дата и след като и тази година точно днес Pentax решиха да обявят новия си върхов полу-професионален модел “K10D”, какво друго бих могъл да искам?

Може би да си пожелая много здраве и спокойствие, което да ми дава повечко увереност. Да успявам да обичам все повече и повече любимите си хора. Да успея да отделя време и да намеря сили между две ходения на работа да се срещна с няколко приятеля – макар и за малко, макар и без голямо тържество. Да успявам по-добре да намирам в себе си ентусиазма за откриване на нови предизвикателства и упорството да не се предавам пред тях. Да започна лека-полека да се уверявам в справянето си със света и той да не ме плаши. Поне не много.

Да мога догодина по това време пак да си пожелая нещо и да не се отчайвам, че остарявам с още една година. Поне не много.

Да са живи, здрави и щастливи хората около мен, за да мога да бъда щастлив и аз.

Честит рожден ден на Арти… И честит рожден ден и на мен!

“Невидимото” icq

Основно общуването ми в мрежата минава през Jabber, дори поща пиша все по-рядко и всеки път все по-трудно и със закъснения. Но все още ми се налага да се включвам към други мрежи, защото трима-четирима (от днес – с един по-малко) ползват нещо различно. Винаги първо предлагам джабер-името си за контакт, но какво да се прави… Покрай този ми “страничен” вече опит с другите протоколи се сблъсквам с най-различни и странни неща. Може би е странно и неудобно само за мен да не мога, например, да пиша на всички на кирилица (или с йероглифи, ако реша…), да не съм сигурен дали отсреща ще приемат или дали изобщо ще видят заявката ми за файлов трансфер, да не зная кой в момента ми е в списъка с контакти и дали изобщо съм свързан със сървъра… Може би съм леко “разглезен” от удобствата на Jabber/XMPP, но все пак всичко има своите граници.

Когато ми се наложи, ползвам транспорти към другите протоколи през мой или публичен сървър. Но понякога ми се налага да пускам многопротоколен клиент с вградена поддръжка на icq. За да съм поне малко по-сигурен в комуникацията с приятелите ми в icq. Тези дни ползвам Kopete.

Тия от icq ме разбиват, без майтап – днес гледах невярващ как получавам следното съобщение “$nickname is now online (Invisible)”. Това се получи не веднъж, получава се цял ден при смяна на състоянието на контактите, които явно искат да са “невидими”. Явно им се “препокриват” автоматичното състояние “отсъстващ” (“away”) и “невидим”.

Мислех, че състоянието “невидим” в icq от доста време вече е внедрено правилно и когато човек е “невидим”, другите хора просто не го виждат. Но не – оказва се, че редовно в icq-бърлогата се размятат такива съобщения. Просто оригиналният icq-клиент ги пренебрегва. Получава се следната схема, която ако не беше отчайващо тъпа, щеше да е само смешна.

Клиент1 избира да мине в състояние “невидим” и изпраща съобщение на сървъра от сорта на “хей, пич, аз съм невидим, чуваш ли?”. Сървърът сигурно (би трябвало, но никой не знае, протоколът е собственически) му изпраща някакво потвърждение “добре бе, стига си ме занимавал, невидим си!”. И когато някой от другите клиенти, например Клиент2, обнови списъка си и запита за Клиент1, сървърът му отговаря “тоя не го закачайте, невидим бил”. Клиент2 пропуска това съобщение покрай ушите си и за човека пред програмата на Клиент2 наистина Клиент1 не е от нещата, които вижда.

И все пак… ако си заровиш главата в пясъка, това не значи, че светът е станал невидим. А само, че ти отказваш да го гледаш. Във времето на все по-голяма свързаност и споделяне да се изхожда винаги от такава свръх-субективна позиция е глупаво. Просто не работи.

Мисля, че дори няма да ми е интересно кога icq ще поправят това. Има по-интересни неща – например развитието на джабер.

Нов фирмуер за Pentax

Днес Пентакс обявиха обновени версии на фирмуера за цифровите им огледалки. Важните новини са две – едната е, че с тези нови версии се добавя поддръжка за новите SD-карти с по-голям капацитет, от вида SDHC, които побират над 4GB. Това означава, че с карта 8GB за снимащите в raw ще има опасност да забравят изобщо да преточват снимките си – та това са някъде над 700 кадъра… Ужасно много за любителско снимане, но сигурно профитата, които снимат репортажно, ще са доволни… макар пък от тях сигурно малко имат точно тези модели. На серията *istD(L,S) й липсват доста неща за репортажно снимане – например автофокусът е по-бавен от този в конкурентните марки. Заради липсата на мотор вътре в обектива. За хора като мен това сигурно не е недостатък, но все пак има и профита с по-големи изисквания. Те чакат не този обновен фирмуер, а новия модел K10D, дето ще го обявят таман за моя рожден ден :)

Втората важна новина е, че Пентакс продължават да се грижат за съвместимостта между моделите си. След като дълги години са правили апарати и обективи, които са съвместими с по-старите разработки, сега виждаме нагледен пример за съвместимост в обратна посока. По-старият модел *istDL, който е вече на година и няколко месеца, има почти всички възможности на върховия в момента в този клас модел K100D. Без, разбира се, стабилизацията на матрицата в K100D. Но *istDL няма вече ограничението да не може да приема SDHC-карти. Преди години такава съвместимост не е била мислима – моделите се произвеждат, разпродават и край. Сега, с възможността да си инсталираме нов фирмуер, в известен смисъл имаме свободата да променяме апарата си.

Следващата стъпка може да бъде в посока освобождаване на фирмуера – ако кодът му беше свободен, тогава вече от месеци щеше да има различни версии, разработени от програмисти от целия свят, които да добавят различни функционалности, да пренареждат менютата и иконите по различни удобни начини. А защо не и да отключват първоначално забранени в оригиналния код функционалности. И можеше разработката на фирмуер да се “изнесе” от Пентакс в посока на свободни общности от привърженици на марката. Конкуренцията между общностите и свободността на кода можеше само да повиши качеството.

Но винаги има време и за това :) Пентакс са доказали, че си падат по рисковете, а и съвместимостта за тях е ценност. Така че ако някой ден освободят фирмуера на апаратите си, може малко да се учудя, но малко – много повече ще се радвам :)

Аз лично знам, че няма да тръгна да рискувам с обновяване на фирмуера на моя апарат. Но е приятно да се чувстваш обгрижен така от производителя и да знаеш, че макар и започващ леко да застарява, апаратът ти изведнъж отново е “най-новият”. Някой ден по-нататък, когато SDHC-картите поевтинеят, сигурно ще инсталирам обновлението и ще си взема и такава карта. Но засега нямам пряка нужда. Освен ако обновлението не отключва нови недокументирани функции. Чуват се такива слухове из форумите. Ще видим…

Първи ден на новата работа

Днес си припомних какво е да седиш цял ден на работно място, работейки чужди неща, по чужди проекти. Като на обяд излизаш с колеги да хапнеш и част от другото време прекараш в инсталиране и настройка на Debian на работната си станция и обикаляне по етажите за подписване на договори и разни всякакви документи. С думи кратки – от днес отново съм на щатна работа. Опитът ми да започна “ударно” мой си бизнес по мои си проекти и да поставям сам критериите и границите на работата си беше прекратен, защото всичко вървеше много бавно. Вярно, че можех да избирам да работя само със свободен софтуер, но пък и сега съм поставил това условие – отговарям за администрирането само на GNU/Linux-сървъри, най-вече на Дебиан, най-познатата ми и най-харесвана и удобна дистрибуция. Въпреки “трусовете”, които проектът Дебиан търпи напоследък, той си остава ако не най-свободната система, то поне най-добрият компромис.

Интересно и някак забавно ми е, че скоро след като започнах да търся работа, ми предложиха от различни места и от две от тях определено искаха да ме наемат. Не ща да се възгордявам, защото не си е за хвалене – просто значи, че в биографията си имам вече достатъчно дълъг опит с админ-ване. Поне достатъчно дълъг, за да ми е трудно да се навия отново. Но макар и трудничко, отидох и започнах. Следващият опит за бизнес-старт на Lindeas ще е по-добре обмислен и подготвен. Междувременно ще пиша новини и статии.

Хубавото е, че с това “външно” организиране на деня ще ми е по-лесно да отделям време за някои мои проекти. А и работната ми станция е мощна и с TFT-монитор. :)

BlogDay 2006

Оказа се, че някой е измислил и “ден на блога” – празнува се днес, на 31-ви август. Вече втора година, както разбирам. Идеята е на този ден блогърите да отбележат празника, като свържат със сайта си по-отдалечени от него блогове. Малко ми е странно, защото аз по принцип не съм отказвал свързване, даже напротив – за мен истинската сила на блогерската общност е именно в по-голямата свързаност. “Правилно нещо” е да свързваш други блогове, дори и да изказват по-различни от твоето мнение. Защото така се поддържа проблематизирането в блогсферата, а то е най-полезното нещо за отделното мнение на блогера. Доста глупаво и неефективно е да се отказва и избягва свързване – ако човек свърже само избрани и най-близки сайтове, откриването на блога му от читателите ще е много по-трудно.

За да спазя почина поне формално, реших и аз да дам няколко връзки, които досега май не съм публикувал или съм публикувал рядко.

Любен Каравелов – блогът на колегата ми Любо, който напоследък не пише много, но и блогът му, и целият му сайт носи идеята не за “писане всеки ден”, а за писане на важни за него неща. В основния си сайт публикува свои текстове и преводи. Публикувал съм го и преди, дори е в списъка ми с близки сайтове, но хей, какво пък – както казах, свързаността крепи блогсферата.

Значи искаш да направиш филм? – блогът, който разказва за правенето на кино. Най-различните неща, свързани с него – как се пише сценарий, как се подреждат различните планове на сцените, как се избират сцените според бюджета. Най-различни техники, хрумвания и хитринки. Блог на такава конкретна професионална тематика и с толкова много и различни статии се среща рядко, а този е и интересен.

Палатков лагер зa пингвини (няколко думи от читателя) – лагерът е блог, в който редовно се публикуват прегледи на книги. Най-вече в жанровете, нароени около Sci-Fi. Ако обичате да четете и фантастиката е ваша стихия, там ще намерите интересни неща. А сред връзките на блога можете да намерите още на подобна тематика.

Vanilla Sky (Weblog for Science and Philosophy) – блогът на Борис Грозданов, който преди години още се интересуваше от връзката на философия и наука и от философията на науката. През последните години участва в “Проектория”, най-вече като поддържа по-интересните дискусии във форумите там.

MAKE: Blog: Imaging Archives – това е един от разделите на блога “MAKE: Blog”, който съдържа най-различни проекти за самоделни устройства. Точно този раздел е за всякакви самоделни неща, свързани с изображения. Снимки най-вече. Например широкоъгълни цифрови фотоапарати от комбинация на еднократен апарат и шпионка за врата, проекти за въздушна фотография с хвърчила и авиомодели, ултравиолетови детектори на образувания в кожата, трикове с дълги експонации и светещи показалки. И какво ли още не.

UrbanStyle (Creative Commons photo community) – Ърбанстайл всъщност е доста свързан с мен блог, но го свързвам пак тук, защото не можах да намеря друго място, което да събира толкова фотографски настроени хора и да успява да удържа блогерското усещане. Проектът успява да запази тази си форма и затова и привлича блогери. А това, че снимките се публикуват със само някои права запазени го прави още по-уникален. Там, към снимките и коментарите им можете да намерите препратки към личните сайтове и блогове на голяма част от участниците.

Доколкото разбрах, идеята е да се свържат 5 нови блога. Е, аз съм дал 6 връзки, така че ако някой от тези сайтове ви е познат, можете да го пропуснете и да минете на другите 5. Вие сте – свържете пет по-отдалечени или нови блога! :)

Google ще ни спасява от Skype?

Появиха се слухове, след тях и официални заявления, че големият проблем в света на VoIP и моментните съобщения напоследък, бързо наложилата се програма Skype може да бъде “вкарана в правия път”. И то не от друг, а именно от Google. Често пъти тук съм се изказвал критично за Гугъл, най-вече заради силно агресивната им политика в областта на моментните съобщения. Всъщност може да са много по-агресивни в другите си проекти, но на мен единственото по-интересно от технологиите на Google са именно разработките им за XMPP/Jabber. Те правят много и различни неща, разхвърлят ресурс за най-различни проекти и много хора приемат това за успех. Но за мен най-важните им постижения могат да бъдат точно в технологиите за пренос на глас и в моментните съобщения. XMPP има огромен потенциал да замести съществуващи услуги, като е-поща например, и да отвори място за изцяло нови. Опитът на Google да влияе в тази област е нещо важно, защото влиянието им е силно.

Само напомням за хватката с кадифена ръкавица, в която държаха разработчиците на свободен XMPP-софтуер преди около година. Когато макар да се бяха появили няколко вече библиотеки за пренос на глас и имаше успешни опити за интегрирането им в jabber, огромна част от разработчиците стояха хипнотизирани от слуховете, че Гугъл ще пуска libjingle, тяхната си библиотека за пренос на глас. Пускаха библиотеката точно навреме, малко преди зяпналите с уста разработчици да се “свестят” и сега Jingle е “правилният” път за внедряване на глас в jabber. Нищо лошо в технологията – възмущението ми е в начина, по който я наложиха.

Сега се разчу, че Google имат планове за сътрудничество със Skype. Програмата за телефонни разговори Skype е отбягвана от привържениците на свободен софтуер поради това, че самата тя е затворена и несвободна. И въпреки че последните разработки в Gnomemeeting и последвалите в проекта-наследник Ekiga да достигат също толкова добри, а понякога и по-добри като качество разговори, след като веднъж е започнала да се налага Skype, сякаш няма спиране.

През няколко дни някой приятел ме пита дали “имам скайп”, за да се чуем. Ами нямам и това изглежда често като нещо странно и неправилно. Добре де, аз пък ползвам jabber и когато ми поискат контакт, давам джабер-името си. Понеже прилича на е-поща (има “@”), често го бъркат и затова обяснявам какво е и как се ползва. На което веднага следва възмутен отговор-въпрос “е хубаво, де, ами icq нямаш ли”. Нямам. Но не това е проблемът – в случая проблемът е, че човекът отсреща няма джабер.

Сега понеже Google и eBay са подписали споразумение, съгласно което ще трябва заедно със Skype да осигуряват гласова връзка между купувачите и продавачите, затова се е “наложило” да започнат да работят със Skype за някакъв вид свързаност на мрежите. И понеже “мрежата” за съобщения на Google е всъщност XMPP-федерацията, на практика едно отваряне на Skype към Google може да означава и евентуално отваряне към всички jabber-сървъри.

Разбира се, това взаимодействие между двете фирми може да доведе и до връзка само между тях. Което ще е жалко, защото самите Google (Lewis Lin, пазарен продуктов мениджър на Google Talk) заявяват, че свързаността ще се гради върху “отворени промишлени стандарти”. В случая това значи XMPP.

Ако всичко това е вярно, значи Google лека-полека се насочват към “пречещите” Skype. А това ще е добре. :)

Заключване на асансьора

Имам проблем с управата на входа – не сме на едно мнение по въпроса дали асансьорът може да се заключва или не. Всичко започна преди няколко години, когато на поредното събрание започнаха да се дават идеи за вграждане на ключалка на таблото на асансьорната кабина. Даваше ги човекът, който след това стана домоуправител и, естествено, побърза да постави ключалката. След това (може би вече година и половина – две) се хвали при всеки удобен момент, че много пари са се спестили от ремонтите на асансьора с този ключ. Спестило се е и от заниженото потребление на електроенергия. Макар, доколкото аз знам, единственото семейство, което няма ключове, да са баба и дъщеря и на последния етаж. Не са си били плащали някои от сметките (ремонт на покрива, асансьор) от много години и всъщност те са основната причина да се роди гениалната мисъл в главата на домоуправителя и да се заключи асансьора.

Моят проблем идва от твърдото ми разбиране, че асансьорът като обща собственост трябва да се ползва общо и наравно от всички. Не мога да приема, че когато родителите ми идват на гости, трябва да слизам, за да “ги взема”, при условие, че имаме асансьор и асансьорът е поставен точно за това – за да не се налага да слизам и да “вземам” хората от входната врата. Не мога да приема също, че всеки път, когато някой приятел иска да ми дойде на гости, трябва да се тормози в кабината и след това да катери стълбите до нас пеша.

Не мога да приема, че когато се връщам с жена ми от почивка и ключовете са някъде дълбоко в багажа, трябва да разопаковам на партера, за да си извадя безценното ключе от асансьора или да тръгна направо да катеря стълбите с куфари и чанти.

Не мога да приема за нормално и това, когато някой от нас излиза за десетина минути до близкото магазинче и остави нарочно асансьора отключен, за да не носи и търси после тъпия ключ, някой добросъвестен и обществено отговорен дядка да вземе да заключи асансьора, защото “така е правилно”.

Цитирам Закона за собствеността:

IV. Етажна собственост
чл. 38. […] Общите части не може да се делят.

Ясно е, че собствениците могат да решат да експлоатират отделни части от общия имот по различен начин. Включително и може да се заключва асансьорът. Но когато поне един е против, не виждам какво общо имат глупави доводи от сорта на “ама ако не е така, ще го спрат, няма да можем да плащаме, знаете ли колко струва, като го оставяте отключен други се возят за ваша сметка, ще го допуснете ли” и т.н. Това не са доводи, това е популистко бърборене. Някои от входа явно това силно ги впечатлява, но мен – не.

Някой знае ли какъв е редът за оплакване за такива проблеми? Изобщо как се подават сигнали в общината за битови проблеми? Все още ли е останала соц-практиката да не се приемат анонимни сигнали? И ако да, дали знаете защо това продължава, след като изричното искане за име на подалия сигнала автоматично намалява подадените сигнали няколко пъти? Може би в общината ги мързи да работят, затова външно намаляват броя на жалбите…?

И конкретно – какво може да се направи в конкретния случай? За мен истинското решение е ако някой има задължения и това пречи на групата хора, да се заведе колективен иск в съда, да се спечели делото и всичко да е наред. А не да се правят глупости със заключване на асансьора.