Колело, филми и данъци

Вчера ходих да си подавам данъчната декларация. Не ми се ходеше до НАП, а и Краси преди доста време ми беше отпечатала една декларация. От тези, дето може човек да си ги изтегли от сайта на агенцията и да си ги отпечата и попълни сам, вместо да търси чиновниците и да дава стотинки за “книжката” с “плика”. Трябваше да обявя приходите си, защото след като напуснах работа работих по граждански договори за превода на КДЕ на български. Заради тия договори по коледно време сега се засилих да спазя срока на декларациите. Изтича в понеделник, 17-ти, ако не се лъжа – който има да обявява разни пари пред държавата, да го прави. Че иначе имало глобички :)

Предишната вечер попълнихме декларацията. Всъщност попълни я Краси, с много малко моя помощ. От доста време забелязвам, че имам нетърпимост към текстове с по-сложен и оплетен изказ. Може да ми е повреда от времето, когато на работа четях howto-та, коментари в кода и всякакви статии, книги и т.н. От огромен обем информация търсех всеки път малкото нещо, което ми свършваше работа. Или пък може да ми е от работата по дипломната ми теза, за която също изчетох сума ти литература, а накрая така стана, че писах повече свои си разсъждения. Но е факт, че ако съм поне малко уморен, изобщо не мога да се съсредоточа и се усещам как погледът ми веднага бяга към първата дума от следващия абзац. Не, това не е “четенето по диагонал”, то е друго, там пак хващаш смисъла. Това моето сега е някакво “бягане”, “плъзгане” към края на текста, без да се търси смисъл в него. Може би съм просто уморен…

В пощата малко ми се учудиха на декларацията, ама аз какво да направя, като в цялата пощенска станция няма гише за продаване на пликове? Добре че поне ми дадоха разписка, че са ми приели декларацията. Владо ми каза, че такава е междуведомствената практика – в пощите имат инструкции да дават веднага разписка за получаване на декларацията. Тоест само трябва да подадеш в пощата нещата и вече имаш документ, с който доказваш, че си изряден. След това отговорността пада върху пощите за предаването на документите. С обикновено препоръчано писмо не става, защото у нас пощите не поемат такава отговорност за препоръчаните писма. Изобщо, те за какво ли поемат… е, освен за данъчните декларации. Ама нямат избор, държавна агенция е това…

—-

Използвах случая, та си занесох във фото-то да ми проявят и сканират черно-бялата Kodak Portra, дето я снимах доста време. Учудиха се жените, че емулсията е лилава – не били виждали такава лента. Аз им казах че е “Kodak Portra 400 BW” и че е с изтекъл срок най-вероятно. На половин цена ми я продадоха в Kodak-а на “Шипка”. Поръчах експресната услуга и вместо за ден, стана за час. За левче повече – три вместо два лева. Филмът си е с нормален цвят – явно само непроявената емулсия е така странно лилава.

Този филм е страхотен, направо е като прераждане след снимане с Fomapan. Фома-та е много контрастна и това на моменти дразни ужасно, зависи от кадъра. Но Портра-та е в пъти по-интересен филм – мек, с много отенъци. Опитвал съм най-вече портрети, но не съм доволен от резултата. Добре се получиха едни цветчета с боке, част от които вече качих в дневника (пролетно боке 01, пролетно боке 02). За портретите ми трябва още много опит – често преди да щракна разбирах, че току-що съм изпуснал момента. Или пък след това се оказва, че не съм уцелил експонацията или пък фокуса (защото стрелях на ръчен фокус, та да не блестя с помощната лампа на апарата в очите на хората)… А портретите са много повече “моментни” работи, отколкото някое макро с цветчета…

—-

Миналата седмица пък спуках задната гума на колелото. Прибирах се от другия край на града и почти веднага след като тръгнах от срещата с приятели започна да ръми. Улиците станаха едни леко мокри и хлъзгави… ужас. На театър “София” скочих от доста висок бордюр и след това зад мене често свиркаха с клаксони. А аз им се ядосвам на “шоферите” – какво ми свиркат, а не си гледат пътя? Явно гумата ми е започнала да изпуска и е била видимо омекнала. Чак при “ТЕЦ София” усещам, че нещо друса, а пък пътят е равен. Поглеждам надолу – задната гума е почти на капла и прескача, като се набере.

Едвам се прибрах покрай любимия на всички надежденци “Надлез Надежда”. Ако някой от общината чете това, нека знае, че ако в най-скоро време не се пробие проход през ЖП-линията откъм ул. Скопие и “Фондови жилища” и ако този проход няма пешеходен тротоар и велосипедна алея, ще се заформят протести от надежденци. И с пълно право – “Надлез Надежда” е престъпление в централната част на София! Този надлез обслужва единствено интересите на компанията за градски транспорт с нейните контрольори!

Нейсе… Докарах си колелото през подлеза на гара “Север” и ми отне цял час в дъжда и калта. Естествено, че пешеходец не може да мине отгоре през тъпия “надлез”. Е, за сметка на това и отдолу също не може да мине…

Та вчера си взех лепенки за гумата и комплекти ключове, защото нямах 15-ти номер и не можех да сваля колелото. И сега не мога все още – ключът се оказа някаква евтина алпака и се огъна и разшири в ръцете ми. Супер! Трябва да купя най-скъпия комплект гаечни ключове, за да мога да си разглобя колелото. Нямаше да ми е толкова горчиво, ако имах парите за такъв комплект… А и всъщност за какво изобщо може да се използва един ключ от алпака, пък бил той и евтин?!?

Поне открих дупката във вътрешната гума. Не се е нарязала “на юфка” от карането след спукването, само на едно място си издиша. Едни две мънички дупчици една до друга, като от зъбки на змия… :)

Слагат нещо в котешките храни

Сигурно е оправдано пазарно да се опитваш с всички средства да направиш така, че продуктът ти да се купува все повече и повече. Но когато става дума за храни, хората са малко по-критични и с право. По-лесно може да се възмути обществото от такава груба и мащабна манипулация на храните, но все пак само когато става дума за човешките храни. Медиите дълго обсъждаха случая с 20-годишното месо, което някой човешки безотговорен, но пазарно адекватен търговец внесе и разпродаде около новогодишните празници. Дори и разследване спретнаха, че и тук-там май някои си изгубиха службиците. Така де, щом някои са решили, че трябва да има държава, то тогава трябва да има и митници, и ветеринарен контрол…

Но хората са различно чувствителни към нещата, които не ги засягат пряко. Не казвам, че не е нормално хората да се впечатляват и от проблеми на околната среда или на котешките храни. Нормално е и доста хора го правят. Но е в пъти по-лесно да се интересуваш само от своите си грижи. И да правиш новини само за преките нужди и грижи на хората, за месото, за заплатите. За “опасността” от птичия грип. Забележете – никой не се впечатли чак толкова от масовото изтребване на птици. Което, на практика, си беше ненужно. А безброй пилета бяха заровени живи и изгорени живи в ями, подгизнали от бензин. В най-гледаното време, пред децата. Естествено, никой не беше и помислил да си направи труда да умъртви предварително обречените птици. Няма “humanly euthanized”, което е като припев в по американски безумните предавания за “animal police” по телевизионния канал “animal planet”… Става дума за това, че никой дори не се и сети да намекне за това в новините, нали?

—-

За котешката храна, оттам тръгна всичко. Нещо слагат в котешките храни, това е сигурно. Нещо, което определено не е храна. Явно в някои слагат по-малко, в други – повече. Или просто някои фирми са по-добри в изработката на въпросното “нещо”. От няколко места вече чувам, че котките на хората се пристрастяват към консервираните храни “Darling”. Не към “хрупките”, а към консервите. Дори “Whiskas”, дето имат такава агресивна реклама (кажи-речи във всеки магазин за животни) не са толкова желана храна от любимците. Котка, веднъж опитала “течния дарлинг”, почти сигурно се пристрастява към него.

Нашият котарак Арти често има странни хранителни нужди – понякога ще измоли да му дадем обелки от варен картоф, или пък люспи от домати. Той винаги е край нас и когато готвим ни следи с интерес – щом прецени, че иска нещо такова, се обажда. Искал е и маслини, например, веднъж дори дълго дъвка една костилка… Явно животното само си преценява от какво има нужда в момента. Домашната котка много рядко (в някои случаи и никога) не излиза навън, за разлика от кучето. И понякога замества нормалното пасене на треви с такива странни за нас хранителни желания.

—-

Но не мога да приема за нормално котката да гладува и да се превива, като отказва да яде нещо друго освен въпросния “течен дарлинг”. Определено не е редно най-различни котешки храни, за които се твърди, че съдържат всичко нужно на животното, най-различни насипни “хрупки” в препоръчани от продавача комбинации, разни лечебни или засилващи храни и какви ли още не лакомства да бъдат демонстративно заривани с лапа. А само въпросната храна да се разпознава още при влизането на стопанина – да, наистина разпознава консервата отдалече и започва да подскача на място и да мяука радостно…

Нямам нищо против да купувам на мяукащия си приятел определен вид храна. Стига, разбира се, да имам паричната възможност. Но не искам да бъда воден за носа от някаква химия, която явно е много привлекателна за котето, но не може да ме убеди в здравословността и безопасността си. Ако от някаква химическа добавка зависи доколко котето става “фен на марката”, то такова силно привързване не ми харесва. Нещо повече, не е редно. Не засяга пряко мен – аз с такава храна си решавам доста от проблемите с мяукане, хленч и хапане. Но има и едно по-различно, по-високо ниво на отговорност и загриженост, когато грижата се проектира върху другите и излиза извън най-основната грижа за нашето си тяло.

Новият превод на Sylpheed

Скоро писах, че се захващам с превода на Sylpheed-Claws, който беше доста остарял, не беше обновяван от много време. Понеже Силфийд е програмата, с която може би работя най-много и на практика не чета и не пиша поща с нещо друго, превеждането ми беше интересно и полезно.

На 4-ти изпратих на Paul Mangan от екипа на проекта недовършен, но внимателно прегледан превод и на следващия ден той ми отговори, че преводът ми вече е предаден в кода на програмата. На 7-ми пък аз лично обнових инсталацията си с новите пакети, вече влезли в дистрибуцията на Дебиан – от версия 2.0.0 на 2.1.0, версията с новия превод. Макар Георги Данчев да беше свършил страхотна работа навремето, превеждайки програмата, от доста време преводът се беше отклонил от концепциите на екипа за превод на Gnome и все по-трудно се вписваше в gnome-средата.

В момента статистиката е 1309 преведени и 865 непреведени низа. За следващата версия ще опитам да достигна 100-те процента, но и сега програмата е приятно използваема с новия превод.

Бисквитките работят

Вече в бележника ми работят нормално бисквитки (cookies) за данните на хората, които коментират статиите. Това значи, казано накратко, че вече няма да ви се налага да пишете всеки път името, пощата и адреса си. Когато ги въведете, браузърът ви ще ги запомни и при следващо влизане от същия компютър и със същия уеб-четец полетата ще се попълнят автоматично. Можете по всяко време да промените данните и новите ще бъдат запомнени.

Не зная за вас, но мен много ме дразнеше липсата на бисквитките. От много време съм подготвил всичко и все се чудех защо не сработва. Всеки път трябваше да попълвам полетата, понякога правех грешки. За мен е лесно да оправя такива грешки, но за посетителите няма начин… освен ако сам не поправя нещо, което явно някой човек е сбъркал без да иска.

Решението, разбира се, е било под носа ми през цялото време… Бисквитките са си се записвали и са си се прочитали, всичко е работело, само че времето на живот на данните е било една минута. Вместо един месец, както си мислех. Вместо “1M” съм въвел “1m”. Изобщо нямаше да забележа, ако днес не се бях “втренчил” без конкретна причина в тази част от кода. И лека-полека не се бях усетил, сбръчвайки чело. Къде ли другаде не бях гледал, ама точно заради живота на бисквитките не бях очаквал да е… Веднага го увеличих на три месеца. Дългомесечници такива… Сега ако се окаже, че и gravatar-ите не работят заради някаква подобна нелепа и миниатюрна подробност… :)

Та разполагайте се, чувствайте се като у дома си! Някой да иска кафе, чай…? Бисквитки? :)) Е, не забравайте, че сте на гости (не че досега е имало проблеми, де) :)

Градският живот в сряда

Всъщност може градският живот в сряда да е не много по-различен от този в петък или пък във вторник. Сряда е средата на седмицата за нас, а за англоговорящите е препратка към мита на саксите. Саксонският бог Уден е съответстващият на Один в скандинавския мит. На английски “денят на Уден” лека-полека добива звученето на “wednesday” и днес едва ли някой в ежедневното си използване на думичката осъзнава божествената й отдаденост. Всъщност има данни, че Уден е бил човек, предводител или лечител, шаман. Но за света на мита не е проблем човек да бъде и божество.

Та вчера беше сряда. Цял ден карах из града – първо отидох до бившата ми работа, електроразпределението на “Симеон”. Така нареченото “централно управление”. Там допреди половин година ходех всеки работен ден, ядосвах се за глупости и се смеех с колегите си. Там бавно и полека се навих да си взема хубав фотоапарат и да започна да снимам, подкрепен и насочван от Жоро в разговори и дълго разглеждане на снимки от родните форуми за фотография. Тогава все още и двамата не бяхме отчаяни от нивото на форумите и обсъждахме интересните снимки. А когато донасях копирани снимки от поредната ми лента, Жоро оставяше всичко и ги разглеждахме. На фона на погледа на другите, които оценяваха снимките без замисляне, както си трябва, емоционално и на обръщането на вниманието ми на някои детайли от Жоро аз се опитвах да си градя усет за фотографията.
Преди не съм имал такава нужда. Гледал съм картини и съм си изработвал усещане за тях. Но рисуването и гледането на картини е нещо ужасно различно от снимането и гледането на фотографии. Може би буквалността на фотографията е пречката, която затруднява изграждането на усет. Пречи да видиш нещо или като подчертава незначителното, или като принизява до него важното. На пръв поглед. На втори вече може да се видят повече неща. Всъщност може и да няма принципна разлика – и снимки, и картини трябва да се гледат по-отдалеч и с по няколко погледа. А пък който успее да “потъне” още с първото поглеждане, браво…

След като се стреснах от новите системи за сигурност, инсталирани в сградата (то не бяха пропуски, бар-кодове, “ама къде отивате, те колегите ви не са вече тук” и т.н.), все пак успях да се добера до “личен състав” и да си поискам бележка за доходите. След това се спуснах с колелото до новото място на ИТ-отдела. Едно приятно и чисто, току-що основно ремонтирано и обновено, с нови мебели и TFT-та, абе песен. Останах час и половина и си лафихме за какво ли не. Върнаха ми се малко тези предишни дни. Не успях да говоря с Жоро и да го питам дали наистина си е продал 300D-то, както бях мернал във фото-форума. Когато видях обявата и добавеното “продаден”, се шашнах много – имахме идеи да снимаме заедно, дори бяхме донякъде оборудвали тъмна стаичка за черно-бели филми. Ще ги видя някой ден пак, че може и да ги замъкна на по бира и хапване. ;)

После успях да се видя на обяд и с Краси – те също се местиха тия дни и ако бях останал на работа, сега щях да съм много по-близо до новия й офис. Преди пътувах дълго, за да се видим след бачкане и да се приберем заедно, а сега щяхме да сме на две преки път. Беше ми станало малко странно носталгично след срещата с колегите. Не чак толкова, че да съжалявам, че напуснах, просто някак странно. С Владо толкова много майтапи не си бяхме разказвали отдавна, а навремето, когато започвах работа, това беше ежедневие. Аз нещо настройвам линукс-сървърите, Данчо чете за поредното ниво на Novell-сертификата, Любо и Владо пишат и дебъгват някакво java-приложение на Oracle, а през цялото време някой разказва нещо яко. И никой на никого не пречи. Когато Данчо реши да си почине, само вдига поглед от дебелите книги, вслушва се за малко и се включва с нова тема.
На няколко пъти и сме си помагали взаимно, а работехме различни неща. Събирали сме се в сървърната зала и след кратък брейнсторм проблемите са лъсвали. Не е нужно някой да знае как работи ICRadius или Postfix, за да ти помогне. Стига да можеш да му обясниш с няколко думи принципното си затруднение.
Стана ми тъпо сега, че някои хора с лека ръка разбиват екипи и оставят хората да напускат. А може просто да повишат заплатите и да инсталират климатик, примерно. Или закачалка за дрехи – била е поръчана още преди да отида аз… Нейсе, все тая.

Накрая отидох да се видя с Калин в неговата работа. Исках да поговоря с него за разни наши идеи за проекти. Най-вече разни уеб-неща, но и за това как вървят нещата ни с музиката, с линукс. След като се бях размислил за нещата около напускането ми, се зарадвах много на работното място на majestic. Малка стая, с прозорци с щори и с една врата само. Няколко машини, рутери и модеми и никакви принтери или подобни глезотии. Печата си в другата стая човекът, при другите. Как така ще се затормозява с принтер и някакви да му влизат постоянно в “светилището”. На стените – яки лепенки тук-там и закачени дънни платки. Ей-така, заради кефа. Едната май почти я познах – дъно Accorp с процесор AMD K6-2, предишният ми компютър. Рядка “класика” – те Accorp само модеми могат да правят и това дъно е едно голямо нищо, но пък толкова години изкара вярна служба вкъщи.

Прибрах се с дълго каране към дома, но с приятното усещане, че винаги има време да се изгради нов екип. Стига да го има нужният мотив, да има какво да върши този екип. И че всъщност аз имам екип, просто не сме се захванали да правим нещо конкретно и сме “над тези неща”. Тъй де, важното е човек да има приятели. Не да прави велики неща, а да има с кого да ги прави.

Работенето ми сам

Преди време бях писал за работата ми в екип, сега ми е трудно да работя сам. И ако преди се чудех защо ми липсва “екипно усещане” и търсех основната причина вътре в мен, сега ми се струва, че причината е просо във факта, че наистина съм сам. Говоря за професионалното – това, което донася сиренето на масата. Много ме бива в принципните уговорки, в общите и мащабни планове. Но винаги след мащабно планиране човек има нужда от мъничката, банална и презряна конкретика.

Някои наричат такова планиране мечтаене, а въпросната конкертика – реална работа. Може и да са прави, а и дори и това мое планиране да е нещо хубаво и ценно, не мога да не говоря против него. Защото вече мина половин година откакто си отдъхнах, взел одобрената молба за напускане. А това, което имам във все по-префинени форми е, казано направо, въздух под налягане. Никаква конкретна ефективност, само натрупана енергия под здрава черупка. Много хора сигурно биха се радвали на такова нещо, но на мен ми се иска и да мога да постигам конкретни резултати. Това е лошото на мащабното планиране – никога не е точно в детайлите, затова и никога не ги достига. Не може да се “смъкне” до детайла, да спре с проектите и да наблюдава резултат. Да забие едно знаме, да каже “стигнах дотук!” и да постои малко. Без да се тревожи как да подобри еди-кой си проект и да не може да спи заради това.

Не че нямам хора, с които да работя – имам, но все не достигам до самото работене. Работенето е лесно (да бе да, ще каже работещият…), щом веднъж се е стигнало до него. Може би разковничето е да се смесват двете неща – планирането и проследяването на процеса. Може би трябва да имам гъвкавостта да привиждам конкретна работа в измислянето на концепция и в същото време – общ план в конкретната дейност. Ако успявам да преминавам в двете посоки, ще съм ефективно проектиращ. Такъв трябва да бъда и съм… само трябва да го осъзная… :)
—-

Лошото на гледането нагоре е, че се спъваш в бордюрите. Иначе имам много идеи, някои от тях са за този сайт, други – за други сайтове. Лошото пък на идеите е, че ако изобщо са “на някого”, са на осъществилия ги. Да, вярно, идеите трябва да бъдат достигани, а не да бъдат “достигани от мен”. Но е малко неприятно за самочувствието да видиш как нещо, което обмисляш толкова дълго време някой просто взема и го прави. Не защото си спал, а защото си го обмислял.

Но пък може би мисленето има нещо общо, колективно и от него се облагодетелства по свой си начин всяка дейност.
—-

Истината е, че трябва да започна да работя по проектите си. Другият вариант е да отида да работя някъде на щат, като мястото, от което избягах преди половин година. И да минат още три години и да се замечтая за напускане и оттам заради мои си планове. Лошото на дилемата е, че сравнително по-лесно мога да направя втория вариант. Или може би само така ми се струва, защото досега не съм работил по свои неща?…

Началото на нов превод на Sylpheed

Всъщност става дума за превод на Sylpheed-Claws. Може в някой момент да пренеса преведените низове към Sylpheed, но засега съм се насочил именно към “ноктичките”. Официално преводът се поддържа от Георги Данчев, но той преди много вече време ми беше казал, че няма да се занимава с обновяване и ако искам, да се захващам. Е, моментът дойде…

Силфийд е клиентска програма за електронна поща. С поддръжка на контакти, календар и други нужни за кореспонденцията неща. Преди някой да се провикне от задните редове “Evolution!”, нека кажа защо харесвам, използвам и сега вече и превеждам Силфийд.

Всеки път, когато реша да “вляза в правата вяра” и да се опитам да свикна с нечовешки претоварения Evolution, достигам само до стартирането. Най-много до разходка из менюто и малко разцъкване на настройките. Не ме разбирайте погрешно – всеки да използва каквото си иска за електронна поща и контакти. Просто за мен Еволюшън е мизерия още откакто за първи път се сблъсках с него преди много време. Тогава и Nautilus беше ужасно тромава и пълна с грешки програма. Може би някъде тогава потребителите на Gnome се разделиха на две големи и аморфни части – едната упорстваше, искаше да е “в крак” с мащабните планове на Gnome и се самоизтезаваше с ежедневна употреба на Nautilus и Evolution. Лека-полека тези програми се развиха (не забиваха така, но ставаха все по-тромави) и въпросните им потребители посвикнаха с тях. Днес “истинският” потребител на Gnome не се измъчва, зареждайки Evolution, а Nautilus пък си се зарежда от самата среда.

Другата голяма група потребители (тук някъде съм и аз) за всяка работа с файлове продължаваха да отварят MGT или XTerm (защото Gnome-Terminal едва наскоро стана използваема програма…) и да зареждат Midnight Commander. А пък за поща – или Mutt в текстов режим, или (графичната среда си казва думата) Sylpheed. С изразено предпочитание към “-Claws”, заради приставките и подобренията.

Може Evolution да е наистина добра програма по замисъла си. Може някои “еволюционисти” да ме упрекнат, че не мога да прозра този велик замисъл. Но когато мога да напиша и изпратя едно писмо за три пъти по-малко време, невежеството ми е оправдано.

Доскоро Sylpheed-Claws използваше стара версия на GTK и не се вписваше много добре в новата Gnome-среда. Но откакто проектът беше преработен основно и вече има “sylpheed-claws-gtk2”, си заслужава да се поправи преводът.

Отново софтуерни патенти

Явно отново ще има силен корпоративен натиск (някои му казват “лобиране”…) върху администрацията на ЕС по въпроса със софтуерните патенти. В САЩ и в Япония софтуер се патентова и това явно отново ще е мотото на тези опити. Водени, разбира се, само и единствено от частния корпоративен интерес на софтуерните гиганти, не от принципи на философията на правото.
След като миналата година всички поне малко си отдъхнахме, когато разбрахме, че Европейският парламент е отхвърлил категорично предложената директива за софтуерни патенти, сега явно отново трябва да се разтревожим. Тъкмо бях решил да преработя малко заглавната си страница, да сложа кампанията против софтуерните патенти в раздел “спечелени кампании” и тази против събирането на лични данни – в “изгубени кампании”. И сега се оказва, че вместо да приема патентния протест за успешен, трябва да го обновя, да започна да следя развитието и на него.
Смешното на софтуерните патенти е, че принципно погледнато, нямат никакъв шанс – не са в духа на идеята за патентоване, но пък толкова много хора “на прима виста” казват, че трябва да има такива патенти. Софтуерът се мисли неправилно. Съответно и прилагането на патентното право в неговата област също се мисли неправилно. И докато за големите софтуерни корпорации и техните “лобита” е ясно каква е изгодата, то много ми е чудно каква е “файдата” на всички потребители на софтуер (малки и големи, частни лица и медийни компании) да премълчават проблема на софтуерното патентоване.
Повече по темата (и поне доколкото аз имам поглед, първата новина на български) – Софтуерните патенти – опасността се завръща!

Всичко това ме подсеща освен обявяването и подкрепата на такива кампании да направя и нещо друго – да оформя за публикуване и да публикувам дипломната си работа. Преди да е остаряла като фактология – и без това е започната преди години. Тогава мълвата за патентоването на софтуер беше “невидима заплаха” и се знаеше от малцина.

Докторската градина – разследването на Вени

Може да сте пропуснали началото на разследването на Вени за новия строеж в Докторската градина в София. Може и да не знаете за проблема, дори и да живеете в София – заграбването на скъпата площ от градинката в центъраа протича поетапно и без много шум. Но сега вече задължително трябва да прегледате статиите на Вени по темата, защото очевидно незаконното застрояване на терени в града става по вече отработени схеми. За тези схеми пише в последната статия и, колкото и цинично да звучи, тази незаконна дейност разчита на узаконяването си в последствие. Става ясно, че щом веднъж има нещо построено, много по-лесно е то да бъде узаконено. Дори и освен неправилно според законите да е и естетически и функционално неправилно. Дори и тук-там в градската администрация да има хора, които са готови да дадат информация на евентуалните протестиращи и разследващи. Просто явно властва някакво неписано правило, според което строенето, дори на незаконни сгради, е по-ценно от разрушаването и разчистването на терена за детска площадка, парк или просто междублокова градинка.
“Градинка” днес звучи толкова несериозно и пренебрежимо, когато е казано заедно с модерни думички като “инвестиция”, “развитие”, “верига магазини”, “спортен комплекс”, “работни места”… И на фона на всички тези “прекрасни” и близки до сърцата на кметове и фирмаджии думички какво е някаква си мижава и незабелязваща се дума като “незаконен”… Хм, че кой предприемач досега се е уплашил, че дейността му може да е незаконна, прекратил я е и е върнал на обществото, като е направил приют с безплатна супа за клошарите или пък модерна и чиста детска площадка?
Прочетете статиите на Вени за узаконяването на кражбите на терени в града и застрояването им. С това разследване ни се показва, че достъп до публичната информация имат всички. Понякога може да е по-труден, понякога – по-лесен, но важното е, че не е нужно да седим пред телевизора и да стискаме палци някой разследващ журналист да стигне и до нашия проблем. Има начин гласът ви да се чуе и проблемът да излезе на дневен ред, както излиза сега този за Докторската градина.

Частично слънчево затъмнение

Да, днес има частично слънчево затъмнение. Някои хора са отишли в Турция, само и само да го наблюдават по-добре. У нас най-много (хм… май по-добре да кажа “най-малко”;) ще се наблюдава във Варна – 82% от диска на Слънчето ще се закрие от спътницата ни Луна.

Аз почти бях забравил, дори малко се подразних, като ме подсетиха някои хора сутринта. Летяха разни моментни съобщения за уеб-сайтове с излъчване наживо, с оферти за пътувания (то за кога да се пътува, нали е днес събитието…).

Всъщност на мен малко ми пука за слънчевото затъмнение. Е, да, донякъде екзотично е, но по-екзотично си беше преди няколко години. Тогава нямах предпазни очила или тъмно стъкло – бях пробвал да опуша слънчевите си очила и резултатът беше, че счупих рамката им непоправимо, а и след това видях, че от прекаляване с опушването “стъклото” се е размекнало и стопило. Били са пластмасови. Тогава съжалих – напомняха ми за почивката на море предната година. Ох, и сега ми става тъжно малко… Не за очилата, а за тогавашните дни.

Тогава обикалях няколко часа центъра пеша и накрая отидох в Борисовата градина. Тъкмо влязох по-навътре и тръгнах да сядам на една пейка и през листата видях засенченото слънце. Листата на дърветата някак ме прикриваха от светлината и като леко потрепваха, позволяваха да се види горе-долу добре въпросното природно чудо.

Погледах няколко секунди и си седнах на пейката. Беше ми особено настроението. Седя си аз на пейка в парка, всички хора са наизскачали на открити места, за да гледат невиждали. А аз седя и пиша стихове и светлината намалява и става студено. Затъмнението не означава гледане на слънчевия диск. В човешки измерения може би по-скоро означава настроение.

Усетих преди малко лек хлад и станах да затворя прозореца. Арти се е свил да спи някъде и цял ден не му се чува гласът. Може би е усетил нещо екстремно и се е притаил стреснат. Те животните усещат всякакви такива промени. Ние не ги усещаме, защото сме безчувствени животни…

Чак до прозореца, когато отметнах завесата, се сетих за затъмнението. Отворих съвсем и се наведох малко да видя слънцето. Погледнах го с примигване – да, вижда се, че е “нахапано” от едната страна. Образът ми остана за няколко секунди. И аз съм наблюдавал затъмнението. Иначе може да е интересно и приятно, но ако човек си го направи такова. Например на някое специално място, или пък с добра фототехника или телескоп…

Напоследък ми е затъмнено и на мен. Да кажем, че имам проблеми (или по-точно дилеми) от професионално естество, които ме карат да губя увереност в себе си. После бързо пак я намирам, но тези сътресения са неприятни. Дори се бях зачудил дали да не си подам документите и да отида отново да работя като сисадмин някъде на щат и на бюро. Някой ден сигурно ще гледам с усмивка на тези ми терзания, както сега с приятно чувство си спомняме предишното затъмнение. И както ще си спомняме и днешното след време.