Преди 15 години Краси ми показа през стъкления портал на родилното как изглежда щастието, надеждата и бащината гордост.
Днес първородният ми син Светлин навършва още една година, с размах опознава, конфронтира и превзема света.
Честит рожден ден, Светко, да си жив и здрав, щастлив и дръзновен! И да знаеш, че винаги ще имаш някъде до теб опората на мама и тати, когато имаш нужда от нас! Пък ние ще се опитваме да не сме досадни. :)
Не знам какво ме прихвана, но около Коледа и Нова година реших да изтупам праха от някои стари машини вкъщи. От много време вече работя все на лаптоп и настолна машина не бях пипал от доста години. Светко има в стаята си едно настолно HP, което нарочно бях избрал, за да е по-лесно за ъпгрейди, но няколко години вече не е видяло нова част, а пък и Линуксът му е стар. Деца на обущар…
Но понеже Оги получи за рождения си ден кашон с части за сглобяване на настолен компютър, след като го сглобихме, инсталирахме и настроихме, темата за настолните машини някак се завърна. Оги си избра Ubuntu 20.04 Focal Fossa – май основно заради “котката” на тапета. Всъщност фосата не е котка, а вид африканска цивета и има толкова общо с котките, колкото и, например, африканското диво куче или лисиците. Но тапетът е готин, а и си прилича на дива котка, няма какво да се лъжем.
Покрай всичко това реших да изровя старите машини. Старият ни компютър, който с Краси бяхме взели на части и сглобили, когато отидохме да живеем в Надежда навремето, бях дал на мама и татко с идеята да го ползват за музикална кутия. Вътре има много музика – копирана от мои дискове и изтеглена със свободни авторски права от интернет. Много класическа музика – тогава те искаха да могат да си слушат класика и аз бях подготвил стария “wishmaster” да им служи за това.
Дал съм им го някъде преди 10 години. Толкова не е бил включван. Сега, като го пуснах, при стартирането взе да си проверява файловата система, защото са били минали 3580 дни…
Музиката си е там, линуксът си върви, макар и вече стар. Но тати го няма, така и не са стигнали до това да си пускат музика от компютъра. Трябваше да им показвам и повече да им настоявам да го ползват.
Тази машина се казва “wishmaster” заради Nightwish. Да, близо до ума е. Между другото, и името на блога ми е от същата песен. Сега се чудя дали да обновя софтуера ѝ – всичко е замръзнало някъде между 2009 и 2011. Комбинация от Debian Squeeze, когато още е бил Sid/unstable и Sidux.
Няма проблем да го обновя – аз с такива неща даже си почивам, но като се сетя, ми става тъжно. Гледам го като паметник на отминало време, сещам се за татко. За всичко, което сме си говорили, за трудностите накрая, за болестите, колко трудно му беше на него и колко мъчно ми беше на мен, че не мога да помогна повече и как нямах даже на кого да разкажа, освен вкъщи на Краси и децата. Сигурно ще ми мине с времето…
Другата машина, която пуснах, е един попаднал ми Уиндоус 10, който беше в ужасно състояние като инсталация и на практика работеше само в safe mode, но има интересни чаркове, които все още мога да използвам – видеокарта и т.н. След като Уиндоуса не успях да оправя (е, не си дадох и прекалено зор), преинсталирах. Но понеже или заради дъното, или заради флашката, не успях да заредя от usb, се наложи да изровя старите класьори с дискове. Не съм записвал CD/DVD от ужасно много време, и аз не помня откога. В един класьор, дето Краси ми го беше подарила, когато работех в Енергото, намерих всичките дискове на Debian Woody (от когато излезе, значи от 2002г.) – е, тръгна, но не разпозна твърдия диск… то SATA по това време си е все още лека екзотика.
Рових, рових и намерих едно Ubuntu 4.10 – всичко мина ОК, само дето не можа да пусне видеокартата и остана в текстов. Тя тая geforce-ка излиза бая години след това – как да я познае. Викам на децата, “ето, тоя диск е от 4 месец (април) 2010г. – явно тогава за последно съм записвал инсталационен диск”. И тагадък-тагадък – лека-полека надстройване до 6.06, после до 8.04, после до 10.04… Следва минаване към 64-битов (дискът беше 32) и евентуално към Debian. Чак взех да се чудя защо си губя времето, но пък след толкова години администриране на сървъри, ми е интересно.
И изведнъж ми просветва – първо е годината, след това е месецът. 4.10 не е било април 2010г., а октомври 2004г.! Една предишна вечност… След това кой ще ти записва инсталационни дискове?
Най-веселото е, че всички тия линукси си работят достатъчно добре за нещата, за които смятам да ги ползвам (или за които съм ги ползвал и преди).
Има един още по-стар линукс, който наистина първо трябва да бъде почистен от прах и да видя дали изобщо се включва. А и не знам дали имам AT клавиатура.
Не искам да пазя стари вещи и да събирам прах вкъщи. Просто ми беше интересно да поровя в тези стари джаджи и да си спомня разни неща. После дойде новата година и вече трябва да гледам напред. Поздрави на всички за новата 2022 година, много здраве ви пожелавам! Другото ще си го купим, ако изобщо ни потрябва. ;)
Странни времена. Преди няколко дни децата участваха отдалечено в празненство за рожден ден, май им беше за първи път. Разрешавали са загадки в онлайн ескейп стая.
Все се чудех преди време как би изглеждал един изцяло онлайн купон, а ето че сега необходимостта сама ни показва. Не е същото като да си на едно място с всички други, най-малкото защото наживо комуникацията е едновременно многопосочна, докато във видео среща по-трудно обръщаш внимание какво прави всеки един, по-уморяващо е някак. Не казвам, че не може и явно действителността би ме опровергала с всички тези детски онлайн рождени дни, но все пак в срещата наживо всичко се случва заедно, тук-и-сегато е физически общо. А физическата действителност е нещото, на което най-често се опираме като общо – виртуалното е усещане, а физическото е преживяване. Много често най-стабилното общо може да е точно това, което се гради върху физическото заемане на място в света. Само физически можем да настояваме, докато разсъдъкът ни се умори, че това тук и това сега е точно наше и ничие друго. Във виртуалното всичко може да се размива по-лесно, може би затова срещите онлайн, колкото и полезни, спестяващи време и нерви да са, не могат да заменят бирата с приятели. Или купон за рожден ден с истинско парче торта, отрязано от една цяла обща торта. Хм… и това ви го казва човек, който всеки ден работи с онлайн видео срещи. ;)
Та детските онлайн рождени дни. Странна работа са те. Но да ви кажа, по-добро от физическия, офлайн, тук-и-сега рожден ден на все по-порастващия ни син няма.
Светли официално стана тийнейджър. Опита да се чуе с някои деца онлайн, не знам дали и доколко е успял, но най-важното е, че прекарахме един много дълъг уикенд, дълъг Великден и дълъг рожден ден на Светлин все вкъщи – с вкусотиите на мама, с игри на филми, отделно с филми и с игри на 0AD и AOE. Май успях да покажа на момчетата очарованието на класиката на RTS игрите. Станаха по-добри от мен на 0AD, но на Age ще има да ме догонват, та малко ли часове съм “тренирал” навремето? Нещо не успяваме да подкараме LAN игра под Linux с Wine… играта си тръгва, има и DirectPlay и прави мрежова игра, но другите в LAN-а не я виждат.
Важното е, че е весело и приятно. В тази тотална блокада нямаше как да се подготвим с подаръци – масово затвориха магазините, а онлайн поръчките, които опитахме, още се бавят и явно предметните подаръци ще бъдат “на патеричка”. Но нищо. ;)
Честит рожден ден, Светко! Да си жив и здрав и голям да пораснеш!
Преди 14 години събрахме роднини и приятели, за да се повеселят с нас – първо ни гледаха сеира, докато се женим, а после лека-полека забавлението се отклони от нас и преля в голям купон, продължил и след като ние си тръгнахме. Да, женени сме с Краси вече четиринадесет години, а пък тръгнахме заедно преди точно 20, така че си е кръгла годишнина.
Времето минава бавно, но бройката на годините си върви неусетно. Загубихме кума си, нямаше време да види децата ни, а със сигурност щяха много да се харесат. Много от приятелите имат свои деца, някои също се ожениха, макар след нашата сватба да сме били на една-две максимум, не знам защо. Загубихме връзка с много хора – някои се пръснаха по света и се обаждат все по-рядко, други се разсърдиха, поне двама ни напуснаха завинаги. Някои от децата, които бяха на тази сватба, вече са моми и момци за женене, даже една от тях вдигна своя сватба, отидохме с децата. Сватбата на Грета, за нея Рая си спомня, че е танцувала хора и ръченица с мама и тати и иска пак. Подскачаме понякога вкъщи, няма как… раз-два-триии, раз-два-триии.
Много неща се промениха, за мен най-важното е, че с Краси сме все така заедно във всичко, макар и все повече да ни личи колко сме уморени. Все ще намерим правилния начин да си почиваме – важното е, че сме заедно и то не насила, а защото не можем да не сме заедно. Децата растат с всеки ден, поне от ден на ден забелязваме разликите, иначе се променят постоянно. Успяваме да се справим някак с работа, доходи и ежедневие. Рядко пиша в блога напоследък, а като видях, че през 2006г. тук има общо 150 текстови публикации… не съм броил снимките… Има пропуски на докторантския фронт, но сигурно ще има време да се върнем и към това.
На мен най-много ми липсва тати. Много се радваше и беше много горд, беше горд със снаха си, а надявам се и с мен. На следващата сутрин дойде да ни вземе със стария опел, натоварихме всички подаръци и цветя и все беше готов през годините да ни помага. Когато всички се събирахме у тях – аз и Краси (после и с момчетата), брат ми и снаха ми с техните деца – грееше от щастие. Пълен дом, родова къща, нещо, което когато е бил малко момче му е било насила отнето от комунистите. Нещо, което още дядо ми се е надявал да се възстанови и сега баща ми виждаше най-накрая събрано, сплотено и помагащо си. Разказвал ми е за тия неща, “родова къща” е негово понятие, аз не бих се сетил и изказал така. Тъжно ми е, че май накрая видя това да се разпада, а за него беше много важно нещо.
Не зная дали и как ще отпразнуваме годишнината, но няма да е така шумно като преди 14 години. Няма да сме и сами като преди 20 години. Все ще измислим нещо, но е в средата на учебната седмица и сме притиснати в ежедневието. Децата трябва да се водят и взимат от училища и детска градина, Краси има психологически сесии в кабинета, аз имам да пиша писма на потенциални клиенти, работа по сървъри… но все ще има почивни дни.
На всички, които бяхте с нас преди 14 години – поздрави! Много здраве! Другото сами ще си го уредите, щастието и то спада към здравето, а късмет не знам дали има – но пожелавам всичко добро! Може би ще успеем да намираме повече време за приятели, да си пожелаем и това.
Честита годишнина, мило!
Неусетно мина и тази ми блог годишнина. Мислех да пиша в края на януари, после имах други грижи и накрая останах само с мисленето. Докато бяха малко, ги броях, вече само гледам общия им етикет, на публикациите с ретроспекции, и ми става хем приятно, хем тъжно.
Тази година беше трудна, но коя не е. Проблеми с ремонти, проблеми с колите… да, имаме повече от една кола в семейството. На еко-био-веган фанатиците сред четящите ме ще кажа, че 5-членно семейство с три деца, което живее далеч от роднини, трудно може да се справи само с градски транспорт. Даже в нашия случай в София е не-въз-мож-но. Говорете ми за метрото, говорете ми за буферни паркинги, говорете ми за велосипеди и тротинетки, говорете ми за абонаментни карти… говорете ми, забавлявам се. Аз си знам, че съм опитвал всякакви варианти и освен ако човек живее, работи и децата му учат, ходят на занимания и лекари все на места, които са или в съседни квартали, или все до спирки на метрото, просто няма шанс без кола. По-точно без коли, защото някои може да са колеги и децата им да учат в едно и също училище и да са на еднаква възраст, но колко такива хора познавате?
Не, не се оправдавам. Просто ми е весело… или може би леко досадно вече, като за пореден път чуя за “слизане от автомобилите”. А някъде по света е различно. Скоро един приятел ми разказа как е в Лондон и в Остин, Тексас и ми се ще и аз да можех или без кола в града, или с колело… но се съгласихме и двамата, че София като цяло не е такова място.
Даже наскоро взех старата кола на татко и я карах без да имам право. Откакто той почина, още не сме уредили прехвърлянията, но ми се наложи и останахме с Краси дълги часове в центъра с непалеща кола, оставили децата вкъщи сами. Докато опитвах да я оправя, докато търсех и взимах ток от други коли, прехвърлях наум на кого да се обадя за помощ и осъзнах, че хората, на които мога да звънна да ме дръпнат, са и те така с малки деца и сигурно някъде на път или вързани да ги гледат вкъщи, или са ми се разсърдили по някаква причина. И двата варианта ме отказваха да звъня. Платихме за пътна помощ и оставих Волвото извън зона, близо до майка ми, погледнах грохналата кола без ток в нея, сетих се как я избрах за тати от сайтовете и как ходихме заедно да я купи, сетих се колко ѝ се радваше, докато можеше да я кара до вилата и обратно и ми стана тъжно и само.
За работа не ми се говори. Там нещата са на приливи и отливи, надявам се тази година лека-полека да се закрепи всичко, но аз така се надявам всяка година. Ще се оправя.
Децата растат и ме изненадват всеки ден. Това лято се надявам освен море да имаме и рок концерти. Имаме билети на тъмно за Hills of Rock, но сетлистът засега ме разочарова много и се замислям дали да не ги продам и да взема за Midalidare – там свирят малко на брой, но готини групи – Running Wild, Within Temptation, Judas Priest, Glenn Hughes… А на Хилс-а тая година ще е май повече дране, гроул и тресня – да, знам, може би остарявам, но какво пък, вие да не би да се подмладявате? ;)
А идват и KISS, при това при мен, в София. Не съм им страшен фен, за мен по-важни са Джудас и Глен Хюз, но ще видим.
Преди няколко месеца си открих фотоапарата, стария istDL, и съм безкрайно щастлив, а и по същото време се сдобих с Pentax K-5, добавих и с него ново за мен стъкло DA 18-135 F3.5-5.6 WR. Много ми се снима, но все няма кога. Добре поне, че успявам да си мия зъбите и да се къпя, иначе от компютъра в колата и после в леглото… Задача за тази година – да намирам време за себе си, да намираме с Краси време за нас. Иначе няма да става по-лесно, все по-уморено ще е.
Изобщо, много неща се случват за една година и много планове се правят при такъв поглед назад. А, бях отново на FOSDEM, мисля че ми е четвърти път… два пъти с Jitsi и после за втори път сам. Няколко готини лекции и ценни срещи с хора, но се надявам да намеря време да пиша подробно отделно.
$ bc -lq 2020-2004 16
Или както казва Дикс, “не намира който търси, а който намери”. Намерих фотоапарата, а Рая ми намери очилата. Всъщност първо тя, после аз.
Вчера беше пренаситен с емоции ден, добре че вечерта открих камерата и всичко започна да изглежда с една идея по-подредено, спокойно и както трябва.
Едни хора уж щяха да купуват мебели, които не ползваме и едвам намираме къде да държим, отказаха се и ни оставиха с отчайващото усещане, че не се справяме с подреждането на обзавеждането, ежедневието, живота…
Светко е на лагер в Пловдив, алумни среща на децата от Космическия лагер, на който ходи лятото в Турция и е малко по-празно в намален състав вкъщи, а и по-тревожно, поне за мен и Краси. Оги има да се готви за класова среща и изпит по виолончело и въпреки че наистина се готви, виждам как се разкъсва понякога между челото и книгите за Хари Потър. Че и е започнал да се изкушава от писане, но пу-пу, не издавам.
Само Рая е шапка на тояга, а пък колко беше щастлива като ми намери очилата – тича и грее “тати, тати, виж очилата ти, не са вече изгубени”.
Само котката дойде и се засели на терасата, без да сме я търсили. Толкова е мила, милата мъничка Елизабет (или Лизи, Лизка, или направо “лисицата”), храним я и я галим и гушкаме, водиха я на лекар за една рана, а тя все опитва да ни накара да я пуснем вътре. Не знам какво ще решим за зимата, но май не е добре котка да влиза на ламината. Отгоре не е гланциран и ни наплашиха, че котките за нула време си подострят ноктите и го правят на нищо.
Но поне имам очила, които в най-скоро време трябва да занеса на лекар, заедно с последните ми изследвания на очите, мерки, цилиндри, диоптри и тъй нататък, за да ми направят нови очила, дето да са ми по мярка. Аз пък ще гледам да ги нося колкото може по-малко, белким ми се пооправят очите… или се заблуждавам?
И че Pentax-ът е пак тук е супер. Той все си е бил “тук”, де – явно съм го “подредил” на скришно място, когато идваха едни майстори и сновяха навсякъде. Може би някъде две години и половина си е стоял най-спокойно на сантиметри от леглото, “подреден” и забравен. Като го включих, си имаше още ток в Eneloop-ите, за толкова време батериите не бяха нито протекли, нито паднали. Завидно постоянство, нали? Надеждни, не като някои хора…
Опитвам да се справя и да си върна ентусиазма, спокойствието, а пък оттам и здравето. Засега успявам да балансирам, че и да поработвам по малко, и макар Lindeas да е в леко забавяне, с бутане ще излезе от калната локва обратно на шосето. Знам, с решителност става – като малък колко пъти сме бутали старата Шкода да запали на връщане от вилата или морето. Тати ръчка нещо из двигателя, после бутаме и той пали на втора. Половин България обиколихме с тая кола, при това при комунизма, дето още на 20-тина километра от границата те спират с бариера и автомати и ти казват “накъде, другарю, кръгом и обратно”. Та ще се справя.
Опитвам да вляза пак в ритъм, но е трудно. Реших, че с рок концерти няма да прегоря, но точно тази година всички яки са на поне две туби бензин. Набелязах, но кой знае. После нацъфтяха страхотни вишни и череши, праскови и кайсии, но не знам къде съм скрил от деца и майстори фотоапарата и обективите, та и фото-терапията ме подмина. Третото ще е първото по значение, работата. Три за щастие, трябва да стане. Линукс медитация след залез.
Вече втори месец сме в къща с двор.
Огромна промяна, която пожелавам на всички приятели, които като нас са изкушени от такова бягство от стреса на града. По адрес пак “София”, но иначе – не съвсем. Да, всички обичаме града, и аз съм градско чедо, но “градската” София днес все по-малко е за хора над 30 години и все по-малко е за малки деца.
Преди около две седмици успяхме да приключим с пренасянето – първо аз направих сигурно над десет курса с Дракончо (о, и за това трябва да ви разказвам, макар че вече колата за дълги пътувания е една година при нас) и с Рошко и накрая наехме камион за мебелите и по-тежките неща. Не можах да повярвам колко много, много и още по-много неща може да събере семейство с деца за 5 години под наем. Уж апартаментът на “Иван Асен” е мъничък сравнително, две стаи и хол с бокс, даже нямахме достъп до мазе или таван, а толкова много торби и кашони с книги, дрехи, рисунки, играчки и какво ли още не… Да кажеш, че всичко е нещо ценно или важно – не, просто се е “събрало” и “застояло” с годините. Трябва да се прави пролетно почистване, не може така – и напролет, и наесен. :)
Сега сме с двор, с мазе и таван, че и в двора с безкрайно много работа, но пък и с неща като компост и беседка, примерно. Светко полива лехата с домати (цъфнаха, но още не са вързали, късно ги посадихме), а Оги мете терасата и май повечко скита из махалата със съседчето Алекс, яде къпини и рита топка на улицата пред нас. И двамата с Краси имахме първите си бойни дворни рани – аз от ръждив сърп (биха ми против тетанус, няма грижи, тук има поликлиника със спешен център), а тя от битката с грамадни тръни и храсти. Тръните са почистени, но Краси е с превързан крак.
Имаме ужасно много работа по привеждане на всичко в ред, ремонтиране и обживяване, макар че къщата я взехме във вид, подходящ директно за нанасяне. Да, но се оказа, че в къща всяко нещо трябва да се пренареди, ремонтира, почисти и тъй нататък, а в същото време дворът постоянно подлежи на естествен процес на обрастване, подивяване и залесяване. Нищо лошо, нищо нередно, просто май леко се оправдавам защо още никого не сме посрещнали тук…
Имахме вече първите си семейни вечери в беседката с печени неща на жар и вече закусваме на терасата. Съседското куче (едно от тях, тук май всяка къща има поне по едно, ние все още удържаме фронта) идва и разучава всяка промяна в двора, Рая се запозна с мухите като вид и не ги хареса, сега всяко насекомо – летящо, пълзящо, каквото и да е, се нарича “нуха” и периодично се чува отнякъде пронизващ вик “нухи-и-и-и, има нухи-и-и-и”, който мобилизира цялото семейство да гони мухи, бръмбари, мравки, паячета… или просто да обяснява, че те са много добрички и че всъщност точно това е “муха-бебе” и е “много мила” – този номер засега минава и отново има мир и тишина, поне за известно време.
Аз работя под земята, както вече се похвалих. Предстои окабеляване, защото безжично е бавно за видео конференции. Иначе доставчикът, местна лан-ка, е по-бърз, но пък вече няколко пъти спира за по няколко часа. Това за хората явно не е проблем, но аз го ползвам за работа, та трябва да измисля някакъв резервен достъп. Нещо все не ми харесваха плановете на мобилните оператори, но за бекъп нещо минимално може би не е зле. Сега ползвам моя от телефона, ако е много спешно, но той е 500 MB на месец, което става за SSH, но е нищо, ако се наложи видео.
Имам и други технически задачки за решаване, но за мен това са интересни занимания. Например ще е идеално поле за развихряне на всякакви идеи за автоматизация и принтиране, ще влязат в употреба ардуинотата и датчиците, които вече остаряха две-три години в кутии за обувки. Трябва да измисля и схема за видеонаблюдение, дали готов DVR или нещо със ZoneMinder или Shinobi (между другото – приемам мнения и съвети). В гаража пък се надявам да започна нещо по темата електромобилност, макар че това може би ще почака.
Този път не видяхме Сена, нито пътувахме, но един час в ирландска обстановка и сме мислено там. Може би с яхта, в марина на о-в Ман, с по бейлис и гинес в ръка, на фона на залеза. Не, не в Париж – това беше миналата година и беше страхотно пътуване, децата още говорят за него… макар френският февруари да не е толкова приветлив, като по филмите.
Май никой не се сети днес, но ние си знаем, Краси, честита годишнина!
Истинското отношение към важните неща в живота не може да идва през заучени и маниакално повтаряни клишета, така че дайте го по-спокойно и просто се забавлявайте!
Ние с пълни шепи и при всяка възможност показваме на децата си, че да празнуват и да се веселят е важно. Ценно е да се усмихват и е добре да не се изкушават да вземат всичко насериозно. Да правят разлика между фалшивото “сериозно” на някои възрастни и истинското във всяка игра, дори когато е с измислени неща в нея. Които, дори и страшни и ужасни, дори и измислени и все пак истински – дори те са просто детска игра без вреда, в сравнение с нарочното втълпяване на “сериозност” насила, което някои възрастни си причиняват…
И така… Зомбита идват за пресни мозъци и скелети насочват стрели, а ние даже нямаме оръжия да се защитим! Апокалипсис! Всеки да се спасява, както може!