Tag Archives: family

Три деца и рибки

Да, засега сме само с рибки. Светко отдавна иска животни и аквариум е компромисът засега. В квартира в центъра не можем друго. Това поставя въпросът къде ще сме след тук, но за това не сега. Та отпреди месец някъде децата имат шест неона. Задвижихме цикъла първо с растения, после неоните зацапаха всичко, докато не се появиха охлювите, от яйца във водата на растенията.

Аквариумът с растения и неони след това беше за края на учебната година, а сомчето взехме докато чакаме мама и Рая да излязат от болницата.

И така сега сме петима, имаме си домашни любимци и ни предстоят тревоги и разходи, свързани по един или друг начин с лечение, почивка, автомобил, жилище. Може би не задължително в този ред. От друга страна, най-после съм ценен в работата и това ме кара да се чувствам спокоен и полезен, макар пренатягането от дежурствата в предни фирми все още понякога да ми влияе зле. Започнах пак да програмирам (прости неща), а и изрових китарите и някой ден току-виж съм се пресегнал.

Светко очаква, както съм му обещал, това лято да правим роботи и да учим кибернетика. Търся идеи за първи проект, между другото. Искам да го заведа на картинг също, но не знам дали има курсове. Почасово е кратко и скъпо, а ние да сглобим карт ще е супер, но нито имам гараж да го държа, нито пък място за каране.

А Рая расте и вече е на седмица. Спи кротко почти през цялото време, за разлика от батковците си, дето оревяваха махалата. Сега разбирам женските татковци сред приятелите ни, които все не разбираха с какво толкова ни изморяват момчетата ни. Знаех си аз и преди, че има някакво несъответствие в представите, но сега разбирам. Нищо не знайте вий. :)

Поправка: Писах това преди седмица и все нямах време да го публикувам. Междувременно Рая започна да ни буди за нощните хранения и вече гледаме като призраци, все недоспали. Много по-спокойна е от момчетата, но може би е така и защото ние с Краси сме много по-спокойни сега.

Като капак на всичко е помията в обществото и политиката. Излишък от власт, мафия навсякъде, фалшиви промени за заблуда на народонаселението, липса на каквато и да е историческа справедливост, извинение и лустрация на виновните. На всичкото отгоре някакви купени с рубли болни глави искат да ни вадят от ЕС и НАТО…

Ужасна среда за планиране на семейно бъдеще. Така ми се иска нещата поне малко да започнат да се оправят. Поне да вървим направо, дори и бавно. Така не ми се иска да местя семейството си в нормална, но неговореща български среда. По този повод – да вземем да се изнесем по-масово някъде? Нещо като проекта за ИТ-село, но не тук, а направо в нормална страна, в град в нормална страна… Или в краен случай в малък български град, но сигурно ще е много по-трудно да се нормализира средата… Нещо като free state project, но по български, в по-малки мащаби. Не за някакви еко-отшелници, а с научно и технически изкушени хора. И изкуство, но не предварително и самоцелно. Може би не е лоша идея… жалко че не съм толкова социален тип, особено пък не съм социално организиращ тип.

Роди се дъщеря ни

Днес се роди Рая – 51см, 3.5кг щастие, сега навярно спящо увито в пелени и с малки ръкавички. Има си двама батковци, които с нетърпение я чакат да си дойде вкъщи и да й се радват как расте. Да й се радват заедно с нас с майка им.

Краси е добре и всички сме щастливи и уморени – еднакво много щастливи и всеки по свой си начин уморен. Светли и Оги усещат от доста време промяната, която им предстои и са леко по-енергични, което в техния случай е сравнимо с леко природно бедствие. Аз съм уморен от очаквания и правене на планове, както и от ежедневието и подреждането след домашния тайфун, дето кой знае как минава през стаите, когато гледам в друга посока. И като се обърна – всичко с главата надолу и насред всичкото – две “изненадани” и усмихнати момчешки физиономии. Почивам си, когато спя и когато работя – е, не мога да ги съчетавам, но редуването им дава резултати… когато имам време да ги редувам.

Днес видяхме малката Рая – обещаващо усмихната и спокойно дремеща. Отвори очички, за да види през стъклото другите трима от семейството й, после явно се поуспокои от видяното и пак се унесе. 70 години след десанта в Нормандия нашето момиче форсира границите на този свят и дойде при нас точно навреме, но без бързане. Като я гледах как сладко спи и се гуши в пелените, смятам че е доволна от постигнатото. Дерзай, Рая, има още много за постигане в света! И нека много дни с все нови предизвикателства за нови открития и изпълнени с ново дръзновение те чакат занапред! Доколкото ни дават силите, и ние ще сме с теб – аз и мама и двамата ти батковци!

Добре дошла, Рая!

Три за щастие

Чакаме трето дете. :)

Ще е скоро, но не съм писал досега, защото първо трябваше да поизчакаме, после исках да кажа на всички приятели и близки наживо, а не през мрежата – далеч не успях да видя всички, с доста хора останахме на ниво уговорки за среща, а с други даже не можах да се чуя или пиша – накрая ежедневни грижи ме отнесоха и така леко и неусетно Краси е в 9-тия месец. Добре е, уморява се вече, а и бъдещите батковци усещат притеснението и дивеят повечко и спинкат по-малко, което също се отразява, но като цяло сме добре всички.

Тази година ще е времето за големите промени в семейството ни, явно. Аз започнах нова работа и най-накрая се чувствам в свои води, Светко беше първокласник, Оги беше на кооператив, ще правим робот през ваканцията, имат и аквариум с рибки, но за това отделно друг път. Надявам се някъде в края на лятото или есента да имаме по-изчистена визия за това къде и как ще живеем, с две думи нещата потръгват, бавно и трудно, но всичко се нарежда някак.

Като мисля за децата и гледането отново на бебче, започвам да се тревожа за нещата в България, за лошите политики, за лошите политици и за изборите. В началото на годината бях в Брюксел и разликата с квартала навън тук ми е пред очите всеки ден – хем улицата ни прилича на белгийска с паважа и старите фасади, хем сме си европейци, хем всичко останало е напълно различно. Надявам се да има достатъчно обществено разумни и чувствителни хора, за да се подобрят нещата. И да се радваме на децата, които ще растат в по-добро общество.

Дано всичко да е наред и живот и здраве скоро ще се похваля с тт-данни.

Десет години по-късно

Преди десет години, през януари 2004г. започнах да списвам този блог. Минаха една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет години и ето мина и десетата. Годишнината беше миналата седмица, на 20 януари, но все нямам кога да седна да пиша. Или не, седя си по цял ден, но нямам кога да се спра с всичко друго и да се занимая с личния си сайт. Даже не, не седя, а през повечето време последната седмица лежа – болен съм. Разболях се след едно поредно преработване в края на миналата година. Исках да разчистя някои малки поръчки, защото след това започвах първата си по-сериозна работа във фирма, занимаваща се със свободен софтуер. Първата по-сериозна, защото често преводите на софтуер не се приемат за сериозна работа, въпреки че са си. Та след KDE и работенето с преводи там преди години, после пък дълги години доброволно превеждане, сега съм сисадмин на Jitsi. Както и харесвам джабър от толкова време, пък и най-вече както хората в Jitsi са свестни, работата е супер. Пожелайте ми успех. :)

Комай това е най-голямата новина около мен и компютрите през последната година. Вече съм разказвал за преработването и раздялата с предишната ми работа и за търсенето на нови проекти. Не успях да разкажа за страхотното лято с много пътувания из България, за Пампорово, Поморие, Несебър, едно малко пиратско корабче и един голям ветроход, на който тази година вече трябва да се качим, безбройните километри с Рошко по пътищата… Рошко, който тези дни, в изненадалите ни студове и докато бях с треска и възпалени уши, взе че замръзна. Антифризът му; дано ни се размине ремонтът – имаше доста антифриз и се надявам да не се спука нищо. Когато има примеси, водата замръзва при по-ниски температури и освен това когато има антифриз, първо започва да замръзва на малки кристалчета, които се мачкат и наместват. Това може да е спасило Рошко от повреда, защото няма цял леден блок, който да се разшири при -4 градуса, а много малки кристали, като сладолед с водни кристали.

Вкъщи най-важното е, че Светко тръгна на училище – същото 12-то, в което беше в предучилищна. Оги пък ходи на кооператив. Казва му “къща за игри” или само “игрите”. Там ходят и децата на две двойки наши колеги и приятели от следването. Малък свят. :)

Напоследък нещо не съм доволен от 12 СОУ – Светко беше толкова буден и любознателен, нямаше търпение да ходи там, а сега е все тъжен и притеснен, ядосан и обиден. Или учителката не го оценява, или децата са станали леко хулиганчета – не знам. Работата на учителката е да забелязва и да оценява, да поощрява и да хвали всяко едно дете. Има време за зубрене, за контролни и за учене наизуст – сега трябва за всяко нещо да му се казва, че се е справил страхотно. А не, например, по физкултура да му се карат, че не можел да играе футбол. Моля?!? Първи клас, това да не е спортната академия? Освен това и аз не мога да ритам футбол, чудо голямо! Или пък да го накажат, защото е последвал целия клас и е излязъл на двора, без да изчака учителката. Явно или образованието е станало някакво много “модерно”, или аз нещо не съм разбрал целта на ходенето до училище.

По тоя повод – някой има ли добри впечатления от другите околни училища? Има ли шанс да е по-различно в 119-то или 138-мо? Или пък в по-близкото 31-во? Не че е лошо 12-то, но просто очаквах много повече. И съм прав – човек веднъж е ученик. А предучилищната беше супер – явно всичко си зависи от учителя.

Ами това е. Пък нека разправят, че блоговете били умирали. Имам си WordPress и на мобилния. Страхотно приложение, между другото. И Prestigio 4300 е страхотна машинка – IPS екран и батерия за четири дни с говорене и синхронизиране. Между другото, и ThinkPad T410 е добра машина, нищо че не е с IPS. Сега ви пиша от нея, което значи, че дилемата ми с лаптопите намери разрешение… но за това следващ път. Приятно блогване и до нови срещи!

Моята 2013-та накратко

Декември, между Рождество и Нова Година – дни за почивка и разни равносметки. Всеки път е различно и все ми е някак недостатъчно. Почивката, де. Като малък често започвах с боледуването още есента, около рождения ми ден. Сега се мъча да се държа, но бойното поле вкъщи не ми оставя много сили и към Коледа съм с хрема. Този път и децата са компания, кашляме до прималяване на три гласа. А пък казват, че грипната епидемия щяла да дойде към средата на януари… ох…

2013-та беше добра година, с нерви и разочарования, но също и добра. По това време миналата година още ходех в Клаудсигма и тогава не знаех, че ще е така още половин година. Бях в преговори с две-три големи западни фирми и се чудех дали да приема и замина навън – може би това ми помогна да махам с ръка и да не се връзвам излишно на простотиите във фирмата. На други хора им писна и се махнаха по-бързо. А аз все пак търсех и дългосрочен договор с оглед на банкови отношения. Сега, с поглед след време, знам, че не е важно просто да имаш дълъг договор и стаж, а хората, за които работиш, да стават за нещо.

През лятото, вече напуснал, си направихме дълга разходка из България, за която все искам да пиша отделно и дано намеря време. Беше хубаво лято, макар и много изморително в детайлите, особено в някои роднински. Децата за първи път останаха за седмица в Троян с баба си без нас и имахме планове после да останат за още седмица на вилата с нашите, но хреми и пътувания объркаха тоя план. А те не харесаха да са сами, всеки ден са ни чакали и сега ни казват друг път да не правим така. Ние пък, вместо да си починем качествено, да идем на някой концерт, на театър или поне да се наспим хубаво, обикаляхме по задачи. Краси започна психологически стартъп с нейни колеги, но през есента ги остави да продължат сами. Някой ден ще си направи собствен проект и знам, че ще е най-добрата, защото е такава.

Продължаваме да сме под наем в “Яворов” и “Цар Иван Асен II” ми е кварталната уличка, да не повярваш. Бих казал, че е страхотно, като махнем само задръстването с коли на работещите в Полиграфията. Помня този квартал преди няколко години, преди да направят тоя бизнес център с офиси – че то имаше по-малко коли от стария ми квартал, нищо че е до Орлов мост. И сега, като се събират няколко почивни дни (и ако няма мач на Армията или националния), кварталът наполовина се опразва от коли.

А, вдигнахме шум и си запазихме паветата – дали за добро или не, вече не знам. Щеше да е супер, ако си е с павета, но малко по-малко движение, ама нейсе.

Тук е моментът на протестите. Те са голямото събитие за доста хора, поне сред приятелите и познатите. Но да отбележа – не за всички. И аз бях ентусиазиран само съвсем в началото и така и не отидох. Имам проблем с осмислянето на тези протести. Не съм и за Орешарски, нито за БСП, ДПС, Атака и всякаквата там паплач. Но не са ми алтернатива и ГЕРБ и хората на Костов. Много е романтично казването на някои “да свалим тия, пък следващите ако и те се насерат, ще свалим и тях”. Да бе, да, то така става тая работа. Даже хич не вярвам в щабовете на партиите да седят на белот пред телевизора и само да наблюдават развитието на нещата, с лек уплах от мощния глас на народа. Да не кроят плановете, да не дърпат конци и да са едните бели, другите – черни. Няма такава опера.

Иска ми се много да се променят нещата и да продължават да се променят. Но това е вид еволюционна промяна, не революционна – хоп и вече сме “оправени” и всички се събуждат с “морал”. Мерси, викам аз на такова оправяне, мерси, ама не. Продължавам да работя за социалната промяна индивидуално и ежедневно, като си гледам работата и се старая да съм добър човек.

В края на годината съм си същият, само с една годинка поостарял. Светко стана първокласник и открива радостите, предизвикателствата и несгодите на родното училище. Ходиха вече и на две екскурзии, вкъщи опитахме да гледаме Луната с телескоп и отложихме за когато имаме къща с тераса и звездно небе. Ходеше на шах, танци, математика, рисуване, английски… и после му остана само английският. А шах и другите – в домашна среда.

И тази година не започнах електромобилната конверсия на колата, но се возих в електромобили на хора от форума, та все пак е напредък.

За празниците вкъщи имаше подаръци, здрави сме, изключая гриповете, а какво по-важно от това? Имаме и още нови неща за 2014-та, но има време. Започвам нова работа след празниците – и за това ще пиша като навляза.

Поздрави на всички! Да сте здрави и щастливи, пък другите неща все някак се намират.

Честито Рождество! Щастлива нова 2014 година!

Предколедно разчистване

Някои мислят само за пролетните празници като свързани с чистенето, но истината е, че за да е уютно на Коледа, за да го има това весело и спокойно настроение, смесено с мирис на сладка баница, ошав и мандарини, трябва доста да се подреди и разчисти преди това.

Едно предколедно весело настроение ме е обзело… ще взема да звънна един телефон – много мразя да говоря по телефон, пък хората често не разбират и ми се сърдят – и тъкмо докато говоря, ще тръкна от OwnCloud четеца ми блога на Еленко. Хм, умирали били блоговете… мрън-мрън circa еди-кога си. Глупости на търкалета.

Който се тревожи от умирането на блоговете и тенденциите в лайфстайла на контемпорари хипстър маркетинга, явно просто е поставил лаврите си на неподходящо за целта място. Как беше, “момче, не е вход, а изход”. Все едно…

Блоговете щели да се превърнат в място, където да се публикуват личните съдържания и позиции, които са несъвместими с условията на ползване и публичността на големите социални мрежи. Брей, вярно ли… и откога така?

Всъщност чувам за края на блоговете още преди да се появят у нас. А всъщност това, че намираме по-често интересни неща в големите сайтове, отколкото в четеца си не е заради някаква обща обреченост на тия проклети блогове, а чисто и просто защото отделяме прекалено малко време за разчистване на плявата в тоя четец и добавяне на новите интересни ни блогове, които срещаме. Аз поне намирам такива поне веднъж седмично, пък не съм много активен в четенето напоследък. Смятайте.

Мрънкането е повсеместно и заразително – признавам, и аз често мрънкам за неща, които сигурно са непонятни и безинтересни за част от идващите тук. Ама какво да направя – поне се опитвам да престана. И ако пиша рядко и още по-рядко мрънкам, то е защото имам висок праг за простотии и безсмислен селфпръмоушън, circa тудей.

—-

А Коледата е готина и топла. Децата подредиха преди седмица пластмасовата елха и всеки ден са по-нетърпеливи и весели. От два-три дни пък слушат с ей-такива големи уши наострени и даже си оправят стаите, подреждат играчките… Предколедни тревоги. Така де, избори идват, предколедната кампания тече с пълна сила. :)

Белобрадият дядо и новата година ще ни донесат и на нас подаръчета. Миналата седмица ходих до бюрото по труда, за да си прекъсна обезщетението. Остават ми към два месеца, но се надявам да ми е много по-интересно с новата работа. Приключването на стари ангажименти и преподреждането на работния режим и среда станаха част от предколедното ми разчистване също. Е, не успях да си избера лаптоп и този път, но това се проточва вече бая време и имам доста изисквания, така че не е проблем – особено докато старият лаптоп продължава върши работа всеки ден.

Като минус на тази година отбелязвам липсата на снеговалеж. Пълна излагация – тъкмо София е полупразна покрай столичани, пръснали се из родните си места и на човек му се прищява да се разходи из близкия парк. Пък то го няма снегът, дето иначе прикрива грозотиите на разкъртените тротоари, кални алеи, найлончета и бутилки. Мислех да идем към Витоша тия дни, но и там сняг чак по-нагоре, ще е по-трудно. Никой не ни вярва, че с две малки момчета – и то буквално постоянно с тях – е ужасно трудно всичко. Но знаете ли – на мен пък ми омръзна да обяснявам. Щом и най-близките около нас не го разбират, защо се моря? Но ще идем към планината по някое време – какво е Нова година без снежен човек, бой със снежни топки и пързалка?

Весело посрещане на Коледа! Който не празнува – приятни почивни дни!

С баба

Децата тази седмица за първи път са без нас. Може би по-важното е, че ние сме без децата, защото Светли и Оги добре се справят за няколко дни с баба – интересно им е, всеки ден имат нови занимания, от които се уморяват и спят, съответно спи и баба и после на следващия ден има силите да им измисля нови приключения. Само няколко дни – ще си ги видим и вземем преди да им е станало скучно и да са се затъжили силно за вкъщи.

По-трудно ни е на нас, понеже не сме ги оставяли. Винаги сме били с децата си, защото така искаме и така смятаме за правилно. Някои хора бързат още първите месеци да оставят децата си на баби и дядовци, да ги дават на детски градини или на ясли при първа възможност – няма значение, ние не сме така и живеем заедно. Дори и когато това е означавало компромиси с кариерното развитие и на двама ни. Не се оплакваме – напротив, така е много по-добре.

Те не знаят още, но след тези дни с баба ще опитаме да им организираме още няколко изненади и приятни летни приключения. Малко е трудно в центъра на големия град, но до първия учебен ден има още време, а и колата чака на съседна уличка. Все пак не трябва да се притесняваме, че прекарваме по-малко време заедно, защото истински важното е как прекарваме това време, колко близки сме и колко неща измисляме и правим заедно.

Все пак е малко странно – понякога малко се тревожим, но имаме толкова неща за организиране и подреждане, че няколко дни ще минат неусетно.

May the 4th

Няколко неща се случват – и добри, и не дотам. Недоброто е, че съм доста болен и то точно по Великден и прилежащите му почивни дни. Даже си изгърмях два дни платен отпуск, като си мислех, че съединявам почивните дни за малко по-голяма ваканция, а пък то една ваканция… цяла седмица съм с кашлица и на купешки илачи. Ама как да знам, че ще се разболея? Докторът ме пита дали ми трябва болничен, а аз му викам не, аз си имам отпуска – зачуди ми се за секунда, преди да се сети.

Та лошо е да се боледува, но явно стресът ми е дошъл в повече и тялото е казало “баста”. Бронхит, но като гледам как не мина след антибиотика, дано не е някаква пневмония. А яка доза пих – Аугментин 1гр. през 8 часа. В понеделник ще ида до поликлиниката – поне ни е наблизо, даже по-близо от в Надежда.

—

Между другото, сайтът ми вече не е на Drupal. От преди малко. Преди два дни някъде ми щукна да не се занимавам да копирам на ръка от Друпал в Уърдпрес, както бях почнал преди половин година (и спрял пак някъде тогава). Отворих си конзола в MySQL, за всеки случай и за по-визуално ориентиране се заиграх с пробни заявки през графичен клиент и накрая взех да копирам публикациите от едната база поокастрени и натъкмени в другата. Признавам си – не стана докрай и не стана съвсем добре, затова порових във вечното спасение – някое и друго търсене в мрежата. Не е срамно да си признаеш, а и както вика един приятел, “сисадмините без гугъл сме загубени”. Ползвах някои заявки на хора от нета и накрая съдържанието беше преместено. Само с етикетите и категориите не успях автоматично както трябва. Ще ги добавям на ръка в скоро време, тъкмо ще прегледам самите текстове. Снимките почти ги няма все още, на старото място са, но ще ги премествам и тях.

Отказвам се от всякакви допълнителни, нестандартни и рядко нужни екстри, каквито бях изсипал в Друпал и ще поддържам минимална инсталация на WordPress. Лесна поддръжка и всъщност колкото може по-малко поддръжка, това е целта. Спестеното време по-добре са го отделям за писане и снимане, отколкото за ровене в код и четене на иначе прекрасната документация на drupal.org. Та честит ми нов блог-дом!

Темата е под-вариант на TwentyTwelve, промених я доста, но нещо все още не ми харесва шрифтът, не ми пасва за четене много. Ще се дооправя в движение. Чудя се дали, за да ми е по-лесно, не преместя и фотоблога така – въпреки че Pixelpost е страхотен и удобен, само спам-контролът му куца (а и си е изоставен проект, колкото и да е кофти).

—

Най-хубавото е за десерт, разбира се. Който знае какво е “May the 4th”, може да се е досетил. Успяхме да намерим време този късен следобед и до тъмно, с една почивка за следобедна закуска по средата, да изгледаме с децата “Междузвездни войни: Нова надежда“. Или “Епизод 4”. Тоест първият… тъй де. Гледахме обновената версия, от 1997г., с добавените кадри, с надписи на български. Светко се оказа, че си ги е чел съвсем свободно и бързо през цялото време, а аз и Краси се редувахме да им четем – всъщност да четем на Оги. И двамата са много впечатлени, разказвахме им за идеите и им давахме прилики с приказките, с доброто и злото, различните видове характери и различните мотивации на хората…

Светли е много доволен и, познайте – казва, че е Дарт Вейдър. Той му бил харесал най-много, а и освен него готини били Джаба и R2. Джаба участва в римейк версията, затова. R2 – ясно, най-готиният дроид. Но Вейдър… И тогава се сетих, че и аз като малък повече харесвах Империята и Вейдър. Оня Император ми беше гаден, но виж Лорд Вейдър си е друга работа! Даже му рисувахме шлема по тетрадките… Бунтовниците и джедаите във старите серии са някаква шайка несериозници, като се замисли човек – за разлика от новите серии, където си е пълно с джедаи.

Майтапа настрана, тези филми са класика на жанра, нещо повече – обемат го почти целия.

May the 4th be with you!

Девет години по-късно

Преди девет години започнах да пиша тук. Тъжно е, че сега това се оказва единственият повод да намеря начин и време да пиша. Тия дни си мислех за добра идея да кажа на всички, че ако месец или месец и нещо не пиша в блога, може някой да ме потърси. Ако дълго време не пиша, то е сигурен признак, че нещо не е наред около мен. Но няма страшно сега – добре съм, вкъщи сме добре, децата посвикнаха с новото място. Все пак най-важното е да сме здрави и щастливи. За първото стискам палци, за другото събирам енергия и спокойствие.

Промените през годината са и много, и малко. След като преди година и половина реших да тръгна отново на офисна работа, вече я смених веднъж. Сега оценявам, че Опенкод си е добра фирма – не казвам нищо лошо и за сегашната си работа, разбира се. Плановете да защитя дисертация за PhD в БАН се пообъркаха и макар тази коледа да не ме отложиха пак с една година, както миналата, все пак се оказа, че текстът ми не е достатъчно философски и трябва да го преработя. Поне съм отчислен с право на защита – надявам се, не съм се обаждал да питам, само обещаха да ме гласуват за отчисляване на научен съвет. Текстът ми стана 120 страници и наистина не е много, а и е леко междудисциплинарен и не цитирам Кант, а хора като Лесиг, Сенгър и Дон Фалис. И малко Хаким Бей, сред другите. Така и така ще трябва да го преработвам, за да защитя – тъкмо по-скоро ще го публикувам сегашния в блога си. Само да намеря време и да преборя някоя вечер умората.

Като казах време и умора… Много взех да я трупам умората през последните месеци. Време за мои проекти пък не остава и грам. А и които ме познават, знаят как мразя shoulder-browsing, така че това още повече ме изтощава, много. Не се оценява достатъчно работенето с монитор към стената и това е.

Започнах да събирам свободни минутки за работа по свободен софтуер и връщане към проекти и дистрибуции. Освен с преводи, разбира се – това го правя от години, но все ми се ще да започна с по-мащабни, важни и интересни неща. Проектите, които приближавам с танцова стъпка, са Debian, Fedora и OpenStack. С Дебиан си имаме дългогодишна авантюра, крайно време е да се обвържа по-сериозно. Хвърлям и по едно око на непослушния тийнейджър Ubuntu, донякъде защото в работата се ползва за доста неща и донякъде защото взе да ми харесва в подробностите. Особено с неща като Ubuntu for phones, пък и Unity, което доскоро не понасях, но взех да свиквам. Телефонното, обаче, е готина идея и малко нямам търпение да пуснат кода, за да видим дали наистина ще работи на по-стари устройства. Във Федора пък вече се обадих за bugzapper, да категоризирам доклади за грешки. За първо време е добре, особено ако успявам да намирам време.

Като казах за свободно време, наличен съм, както и досега, за предложения за системно администриране – всичко, което няма да пречи на служебната ми работа (и като заетост, и като вид работа). Разбира се, достатъчно зает съм в офиса, затова ако някой има предложение за качествено запълване на свободната част от свободното ми време, може да направи справка в ClaimID, LinkedIn и всички места из мрежата, където има данни за опита и интересите ми. Включително и тук. Като споменах LinkedIn – наскоро си възстанових профила там, след като хора, които ценя професионално и лично ми бяха пращали покани (явно пропуснали, че преди време нарочно се махнах оттам). Не си променям мнението за Линкедин, но вече спазвам прости правила да не приемам HR-спам и контакти от хора, които изобщо не познавам.

Вкъщи сме добре, на ново място, както писах преди. Не е идеалната локация, каквото и да ми разправят феновете на квартала, но поне е 1) близко до офиса и 2) близко до училището на Светко. Да, Светли тръгна на училище. Е, предучилищна група, но пак си е промяна за него. Виждам, как му е леко досадно на моменти и как знае повече неща – например беше обяснявал в клас за магмата, космическите совалки и кратерите. Рисува всякакви неща и всеки ден вкъщи с Краси и Оги прави по нещо ново, което ми показва след работа. Оги напоследък попрестана да плаче, когато рисува и вече не казва, че са драсканици, а обстойно обяснява кое какво е и как го е нарисувал. От няколко дни и спи по цяла нощ. Сещам се каква промяна беше, когато Светли започна да спи по цяла нощ без будене и реване.

Колата от месец не се е движила. След многобройни опити и интервенции в обедната почивка се оказа, че трябва смяна на високоволтовите кабели. Централният кабел беше толкова корозирал откъм делкото, че като извадих куплунга, се изсипа бяло-зеленикав прах и накрая клемата се откъсна. Електрохимична корозия някаква, но пак е странно как се е получило, защото тия кабели ги сменях преди около 4 години… Сега взех нов комплект, плюс капачка, палец и четири свещи. За цяла седмица вече да ги бях сменил, но се оказа, че централният кабел много трудно се щраква в другия край, при бобината. Всичко е завряно зад двигателя, при маркучите и май начинът да достигна с нещо повече от върховете на пръстите е да сваля целия смукателен колектор. Това в ровърския случай значи и източване на антифриза и подмяна на гарнитурата на тоя колектор. Липсва ми удобството на колата – дори и в такова не-автомобилно място като центъра си е важно. За пренасяне на разни неща, за водене на децата някъде, за пазаруване, за пътуване извън града… или просто за почивка половин час на обедна в “своето пространство” на колата.

Та такива неща около мен. Не успявам да намеря време за фотография и за уеб-проектите, но дано взема да намирам. Тук никой да не се задява – наистина е трудно, не е от мързел или липса на интерес. ;)

А това, че не пиша често, си е симптом. От лекарите знаем, че има два основни начина за справяне – насочване към симптома и насочване към болестта. Стоят ни и по-общи въпроси за това къде и как да живеем, как и какви заеми да вземем, дали и кога. Но това са общи и сложни неща, за които опитвам да мисля по-малко, пък и са сложни за обясняване. Взе да звучи като оплакване, а не е. Хайде накрая пак като друг път да си припомня какво съм писал досега за тая годишнина – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем години. Признавам – правя го заради себе си, харесва ми да се връщам назад така. Сега се сетих – местя сайта си на WordPress, но е на час по лъжичка и я стане тая година, я не. Важното е да е весело. :)

Пропуснах OpenFest

Не успях да ида на OpenFest. Имах намерение, но вкъщи сме с леко болничка мама и всички – дечица и тати – се опитваме да помагаме. Не ми липсва пропускането на фестивала – от няколко години вече съм леко встрани от тия неща, по едно време и престанах да ходя. Радвам се, че хората, които продължиха и продължават да го организират, не губят ентусиазма. Аз не съм бил никога от централното ядро там, но покрай Сдружението за свободен софтуер имах досег и донякъде, доколкото можех, съм помагал косвено. Първият OpenFest беше точно на рождения ми ден и отидохме заедно с Краси, после цяла вечер бяхме с хората от екипа, с Krzysztof Zaraska от Prelude IDS и Harald Welte. Беше 2003-та. Сега погледнах – на сайта на OpenFest най-старото споменаване в историята на фестивала е 2006-та. Може би има нещо общо със смяната на хората, с промяната на екипа. Може би има личен момент, както имаше и личен момент в разтурянето на FSA-BG. Жалко, но все тая. Имам много добри приятелства и познанства от тия години и си ги ценя – макар и повечето хора да ги виждам “веднъж на високосна”.

Прекарах топлите пладнета на съботата и неделята в парка с децата. Игри, езерца, катерички, жълъди, въртележки и пързалки и разговори със Светко защо някои деца се държат лошо и как трябва сам да се справя, защото не е честно аз да се намесвам. Хубави дни. Краси е по-добре. Трябва да платим наема днес – като мине това, ще се успокоя, надявам се. Бях изнервен вчера и взех да се карам на децата – поуката е, че валидолът не е лошо нещо и митовете за опасности са пълна глупост и чист HealthScare.