Category Archives: friends

Спомени на един студент

20 години след 10 януари 1997г. Изпращам поздрави на всички приятели и познати от онова време и онези протести. Аз бях тъкмо излязъл от родната казарма, почти всички наоколо бяха студенти, сега започваха или щяха да станат наскоро. Имахме много мечти и надежди за промяна и тръпнехме от ентусиазма, че самите ние сме част от тази промяна, нещо повече – че точно ние сме промяната и без нас няма да може да се случи нищо.

Помня шествия в София, помня барикади в Дупница, помня много, много и дълги разговори с колеги на всякакви теми, най-вече социални, политически, после за музика, филми, изкуство. Дългите дни из кафенетата на Университета, прави на групички около вратите на аудиториите между лекциите или в дупките, отново и пак разговори и спорове – с на практика първите ми истински приятели, тези от студентството, толкова много на брой и толкова наведнъж. Е, имам няколко мои хора от казармата, но войската е друго нещо, различно.

Помня коридорите на СУ, в които постоянно се стелеше цигарен дим… е, това е от неприятните неща, но си беше така, пушеше се на абсолютно всеки ъгъл, а понякога дори и на минаване през коридора на ректората.

После помня и вечерите с купони някъде у някого – или в квартира, или дом, повечето пъти с повод, понякога и без. И пак разговори за какво ли не, музика, а пък когато съвсем ни доскучае или пък в някоя уморена сутрин между две лекции в Яйцето – игра на асоциации.

Някои участваха по-активно, по-официално, други бяха критични, но почти всички “държахме фронта”.

Помня как Ийори направи плакат “Не на черве(н)ите, които изядоха България”, на който “червеите” беше написано с червейчета. Беше един от малкото изпипани плакати, но той си е художник – съответно днес отдавна дизайнер. Според Живко това с червеите беше кофти и агресивно, но пък Цочо Бояджиев каза, че му харесва. Другият Живко пък скоро след това замина да учи в Германия. Видях го последно след две години, когато едно лято работихме с Дикс като хамали на летището. Тръгнахме да си говорим край вратата на летищен автобус, когато някакъв тъпанар от охраната ми се развика с пяна на уста, за малко да му скоча, но Дикс ме спря.

Венци тръгна да прави плакати също, но не му достигаше времето, казваше, че за добра карикатура трябва малко време, но много вдъхновение и късмет. После рисуваше за “Стършел” и щяхте всички да знаете за него, ако не ни беше напуснал без време. Но тогава беше навсякъде с нас, а и сега го носим, всеки по своему.

Помня Юнуз и Шази, които възприемахме като нашето отражение в големите политики на студентските съвети и цялата сериозна работа по организиране на всякакви неща. Сериозни хора, ние се разкарваме из улиците и хулиганстваме, а те правят от разнопосочните ни мечти проекти за бъдещето. Особено Юнуз кипеше от идеи за всичко и винаги беше готов да обсъжда и спори с всеки по теми, най-странни за външните на компанията ни.

И Вера, която на едно шествие, което започна с пърформанс от студентите актьори, с едни пижами и будилници, на минаване покрай телевизионните репортери, качили се на стълбите на библиотеката, взе една кърпа и се направи че забърсва камерата на един оператор. Онзи май нещо се смръщи и възнегодува, ние се смяхме, а вечерта в “Панорама” Гарелов показа кадъра на въпросния оператор и многозначително рече, че това момиче е измило очите на българската журналистика, за да прогледне.

На един концерт пред катедралата търсихме Дикс. Имаше голям митинг, беше късно и всъщност вече щеше да почва голям концерт. Вили Кавалджиев беше водещ, това се сещам. Бяхме се събрали малка група уморени колеги и си търсехме приятелите, за да се съберем някъде на купон и пак да приказваме, пеем, слушаме музика и подобни все важни за уморения протестиращ неща. Трябва да напомня, че тогава нямаше мобилни телефони, сещате се, нали… и ако хора се събират, те трябваше да се търсят и да се уговарят, за да се озоват на едно място по едно време. Та не знам как, но решихме да търсим Дикс, защото други приятели смятахме че трябва да са с него, понеже той си беше такъв – завихрящ хора около себе си – ако намерим него, сме намерили и другите. Обикаляхме тълпата в площада, но то много народ, вече е тъмно и може да се разпръснем и ние – трудна работа. Не помня как го решихме, но трябваше да обявим от сцената. Не знам как се опря до мен, може би всички други са се дръпнали, но на мен се падна честта. И така, значи аз с черно кожено пардесю, отдолу с разкопчана вълнена риза червено каре, с черно поло и черни дънки, кубинки и въздълга коса пробивам път през охраната. Имах някакви значки на ревера, не помня какви, нещо “студентско”, та ме пропускаха и съвсем искрено казах на всички, че съм от еди-кои си и трябва за нещо важно да говоря с Вили. А, сетих се – май им казвах, че съм от “Лунните вълци” – името на групата ни… щото нали са колеги музиканти… кой знае какво са с мислели.

Все едно, накрая след няколко дни Дикс ми разправя, как той си бил вкъщи тогава, но на митинга имало негови познати, които после притеснени му казали, че са го търсили. Аз се бях опитвал да помоля някои от музикантите (до политици кой ще ме пусне с това хайлашко облекло) да каже кого търсим, но ми отказваха. А то Вили Кавалджиев по средата на концерта да спре за важно съобщение и да каже, че е много важно нашият Делян да се яви, защото го търсят по спешен въпрос… Кой знае какво са си помислили тези от притеснените му познати, които са си спомняли повече неща от тоталитарните години… И даже няколко пъти повторили съобщението от сцената. А през това време ние вече или сме били някъде, или сме се били разпръснали.

Помня и много, много други събития и хора. Няма да е честно да се опитвам да изброявам, защото все ще пропускам. Важното е, че преди 20 години имахме много надежди и много силна решителност “да оправим нещата”. Имахме някакво общо усещане, че “историята е с нас” – да, знам, точно историята ни учи, че това е измамно чувство, но го имахме и то ни зареждаше. Сещам се как малко по-късно, на 2 февруари на излизане от двора на университета видях как Фъки се качва на някаква тротоарна саксия с обърнато знаме в ръка — помните, че тогава знамената ги обръщахме, нали — и започва да го вее и да крещи с всичка сила “втори февруари, ден на бесепе!” Всички реагираха веднага – беше едновременно толкова нахално и толкова вярно, толкова на място… като нещо предопределено.

Сега, 20 години по-късно в политически план хем всичко се промени, хем си е същото. И все пак, ако нещо успяхме да извоюваме тогава, напук на всички задкулисни договорки на партиите, напук на тези, които не харесваха движението на студентите, дори напук на тези, които искрено ни подкрепяха, когато се врязвахме в поредния митинг, идващи от шествие, подскачащи и скандирайки “ние сме студентите, нас не ни е страх!” – та ако има нещо, което беше извоювано тогава и което успя да “натрупа промяна” около себе си, то е станалото по-късно членство на България в ЕС и НАТО. Хич не се хваля и хич не надценявам всички нас тогава, но в историята има неща, около които събитията се завъртат, както е с кристалните зародиши. Имаше доста зародиши на тези промени, но съм сигурен, че студентските шествия и ако щете дори събирането на много млади хора заедно и обсъждането на много и различни теми – това определено беше един от тези зародиши. И само това да е, стига.

А аз – аз получих много приятели, които винаги ценя, дори и да не им досаждам всеки ден, като им го казвам. Е, поне веднъж на 20 години става, нали – “да сте живи приятели, и бог да ви пази”! Някои вече не са сред нас, но и тях ги носим в спомените си.

20 години колеги

Преди точно 20 години едни хора се събраха да учат философия. Да я “следват”. Различни, с различни интереси, убеждения и приоритети, никога на едно мнение, но винаги готови да поспорят с колегите си – я за Хегел, я за Горгий или пък Декарт. Събирани и разделяни в различни компании, харесващи различни преподаватели, но накрая все заедно на кафе в Яйцето или на купони.

Когато ни подхвърляха “и какво ще работите с тая философия”, се смеехме и казвахме “как какви – президенти”, че той президентът нали беше от “нашите”. И сега работим какво ли не – от учители, през журналисти и програмисти до предприемачи. Важното е, че сме готини.

Честити 20 години, откакто се събрахме, колеги! :)

2011

Снощи ходихме при Мила и малка Дени, за малко видяхме и Дени и Андрей. Светко си игра с “кака Дейи”. Беше готино, макар и за съвсем кратко. Аз така се разплух от това, че друг си играе с детето, че едвам станах като си тръгвахме. :) Днес очакваме тъщата. Може би ще остане у нас, а пък Краси трябва да влиза в родилното вече. С нетърпение чакаме всичко това да мине и да мине добре. В София, ден 7.

1842

Днес бяхме на бебешки рожден ден – Борянка на Лени и Пацо стана на годинка. Светко си игра много в парти-центъра, прекара си страхотно. След като още от вчера му казвахме, че ще ходи на рожден ден. Едно момченце грубо му взимаше играчки, ядосах се. Като се върнахме постоянно бъбреше и разказваше за нещата там. Видях се за кратко с приятели. Трябваше да се прибираме, не останахме за продължението.

1632

Току-що разбирам от блога на Димка Гочева, че Юнуз е защитил дипломната работа. Димка е публикувала пълния текст на рецензията си, а комисията е поставила отличен. Темата за качеството на висшето образование занимава Юнуз от доста време. Радвам се, че текстът е готов и четен и обговорен от колегите в СУ. Поздрави!

1364

Тази вечер приятели се събират на раздумка и разпивка някъде в централна София. Беше много особено усещане да си говоря с няколко човека, те да ме канят на срещата, а пък аз да съм в малък и спокоен град, далеч от тях. Липсват ми приятелите, но иначе съм щастлив, че съм далеч от София, тъпия й градски транспорт, нахалните й шофьори и циганията й. Спокойно ми е, а това е безценно.

1294

Прекарах деня почти изцяло в работно обикаляне на града. Вярно, имаше работа свършена и добри и правилни работни уговорки. Но пък заради леко забавяне и продължителен неприятен дъжд, объркал на места транспорта, провалих една среща с приятели. Донякъде и аз съм си виновен, май най-вече понеже нямам навика да си поглеждам часовника. Мразя така. Момчета, ще се реванширам с бирички! ;)

1245

Днес ще пътуваме с Дени и Андрей до Троян, да оставя малко багаж. Дано времето е ок и може там да разцъкаме наоколо – и после я в механата до манастира, я в “Бар12”, я в ирландското “Уан” или пък в рокаджийското “Дървено” в центъра ще отморим и презаредим. Май най-много чалга се слуша точно в София, аман. Та днес чалгаджиите тук ще са с някаква част от процента още повече. Халал да им е ;)

Нов живот от Дикс и Фифи

Тези дни мои приятели се сдобиха със син. Дълго очаквано и все пак малко неочаквано – явно тези неща все така стават. Мама и син са добре и се възстановяват от битийния шок :) Хей, бързо да излизате от родилното, че таткото и приятелите му чакат вече! Нямаме търпение да излизаме на срещи с Дикс, докато той разхожда малкия. Че и искаме и като ходим на гости да слушаме разкази за новите приятели в училище, за плановете за бала или пък “какъв искам да стана като порастна” :)

Точно когато малкият им наследник е “бил на път”, аз бях телефонно недостъпен. Имах малко объркване с клиент за изработка на уебсайт, но това е бял кахър в сравнение с неприятното усещане за “не-на-мяст-ност”, когато разбрах със закъснение, че не съм бил с Дикс още първата вечер. Има една малко странна момчешка “традиция” – в такива вечери да се прави всичко по силите, за да се присъства. И съответно човек да се напие/напуши прилично. Или неприлично, ако предпочитате :) И да бъде шумно, доста шумно. Не като на купоните, където вниманието е разпределено върху много хора и вдигаме шум …културно. Когато поводът е толкова различен и вниманието е толкова сгъстено, си е достатъчно просто да си там и да се хилиш, крещиш нещо и периодично да вдигаш чаша. За здравето на цялото семейство.

Ние отидохме на следващата вечер и пак беше добре – Дикс не беше спал от началото на това приключение и накрая все пак го оставихме да поспи. Макар на мен да ми беше някак виновно и загрижено – тъй де, да го оставим самичък у тях… И без котарак дори – черната пантера Джаз е експедиран по направление още в деня на раждането.

Та хубаво беше. Много хубаво. Не това, че се видяхме и говорихме подробности за раждането, за бързането и тревогите. Не това, че “съм отбил номера”, като съм бил с Дикс. Хубавото е това, че все пак се случат и хубави неща. Не искам да говоря с клишета и да казвам как това е нов живот, в който е самият смисъл на живота и т.н. Може да е вярно, може и да не е. Не това е важното.

Важното и хубавото е, че надеждата в света ни е станала с едно дете по-голяма. Страхотно е да виждаш тази надежда в лицето на младите родители. А там тя е най-голяма и най-истинска. Защото това е тяхната надежда, техният син.

Честито, приятели! И добре дошъл, малкият! :)

Сбогом, Венци!

farewell Ventzi

Нека там, където отиваш, да намираш път! И ловните полета да са вечни, и да бляскат сводовете на чертозите на Валхала! Вярвам, че и там ще ти се радват, където и да си. Всички някой ден ще се съберем отново, може би. И ще имаме време за четене и споделяне на най-невероятни идеи. Ще обръщаме кошчета, ще слушаме “Пърпъл в Корея”, ще ядем леща… може би.

Бог да те прости!