Arcane Lore

Представете си един различен свят.

Някак познат, но всъщност съвсем далечен и чужд. Имам предвид визуална представа. За изкушенте от фантастиката може да е някой от далечните светове, в които попадаше екипажът на “Ентърпрайз” или пък ледената планета “Хот” от “Междузвездни”. Може да е градът от “Градът и звездите”, или пък “Шлемово усое”, или пък дворецът в Амбър. Ако мислите точнонаучно, може да е някакъв възможен свят в далечно място на Вселената, където най-силното взаимодействие е гравитацията и светлината е само щрих, очертващ едва забележимо битието. Или пък може да е красив залез над замръзнало зимно езеро в залечна земя, което почти сигурно няма да видите наживо дори и през лятото.

Няма значение — нещо, което си мислите, че може някой ден да видите. Че е възможно да видите и виждате между редовете, когато четете книга или след надписите в края на любимия филм. Но вътре в себе си знаете, че никога няма да го видите наистина. Никога така. Никога в точно този му вид. Никога ваше. Може би защото самото то е родено от представата за различен свят на някого другиго. Не вашата лична, с която ставате сутрин, изпълнени с ведри планове за новия ден (и ехото по навик отговаря “майката, майката…”). И с която се приспивате вечер, пак пълни с надежда. Че някой ден, някъде, по някакъв начин всичко все някак ще се нареди. Всеки има такива надежди, всеки има такива планове, всеки се приспива. Или поне би трябвало да има, защото иначе животът изглежда непредставим.

Та значи това е снимката.

Добрата снимка, истинската. Разбира се и истинската музика, истинският филм, ако щете и истинската архитектура или истинската политическа философия. Истината е може би точно това — нещо, което усещаме като близко, наше, много познато и дори някак вътрешно. Но никога сами не докосваме. Винаги най-доброто приближение е това на другите. А нашата истина е хвърлена встрани, като несполучив негатив.

И добре, че е така. Добре, че в стремежа си към усъвършенстване оставяме по пътя си храна за размисъл и съзерцание за другите. Не, не е нарцидизъм от типа “моето е най-добро, но аз великодушно го изхвърлям до контейнера за боклук, та да го намерят неуспелите в доброто”. Напротив, идеята е, че всеки прави постоянно всичко по-добро и по-добре, но очарованието в това живеене е присъщият ни отказ от възвеличаване на ”нашето”.

Защото истината е нещо общо. Нещо всеобщо, нещо, което се прави от всички, навсякъде и във всяко време. Затова и живота го мислим винаги в общност с нещо извън нас. С хора, с идеи, с представи. Със снимки, филми и книги дори. Който се отказва от общото за сметка единствено на своето, краде от света на другите и е обречен. Чисто исторически, ако щете — в политическата история има безброй примери. Но не за това конкретно говоря.

Най-добрият стих е чуждият, най-добрата песен е чуждата. Най-добрата фотография е чуждата. И не просто тази, заснета от друг. А тази, която ни дава представата за един различен свят, който ни изглежда близък, но който точно такъв никога няма да видим. Никога няма да го усетим точно така, никога няма да видим нещата под точно този ъгъл, никога светлината няма да е такава, никога хората и чувствата в кадъра няма да са същите, никога човекът зад апарата и чувствата му няма да са същите.

Но снимката е красива, близка, наша. Докосва ни по онази част от вътрешния ни стремеж, която все ни дърпа към покоя на истината и красотата на съвършения свят. Със сигурност това възприемне е несподелмо, поне в цялостта си. За другите хора това ще е просто фотография на някакви странни, може би грозни, може би красиви неща. Може би интересни или пък банални. Може би ценни с нещо друго. Може, ако образът е културно общ и близък на повече хора, снимката да стане близка и истинска за повече хора. Но никога няма да е така близка, по този начин “наша”, както е за нас, за всеки един от нас.

Защото всеки има своя представа за различния свят, който му е и близък, и далечен. Всеки чува своя си музика в песните, всеки си представя свои светове в книгите.

Преследването на тази представа е целта на изкуството. И на фотографията. Обречено занимание, защото в своите снимки никой не вижда това очарование. Но без тях умира и самата представа за света. Странно нещо. Всеки прави изкуство заради себе си, но истината е винаги “някъде там”.

Страхът на блогъра

“Ако пиша само вървежни простотии, ще стана телевизия”

Телевизията не е най-манипулативната медия по начало, просто е най-манипулативната днес. Защото е най-чуваната медия. Пардон, най-“гледаната”. Никой не чува какво му се говори от екрана, всеки блее и фоново смила готови послания, докато вечеря. Или докато говори по телефона. Например. Телевизия може да се гледа и с едно око и пак целта й ще е постигната. А целта на зрителя? Абе какъв зрител…

Изкушеният от блог-живота си прави най-лоша услуга като гледа много телевизия. Същият ефект се постига и с прекаляване с вестници, но за щастие точно тази форма на обезлесяваща пропаганда вече е леко демоде. Блоговете са ценни точно защото не са телевизии. Защото са не-медии, без-посредници.

Който неистиво се опитва да стане телевизионна звезда в блог-пространството, просто не е наясно нито с блоговете, нито с телевизиите. А сигурно и нито със себе си. Отстрани тези нарцистични напъни лесно се заобикалят, въпросът е как всеки сам да се предпази от изкушението да стане свръхчетена и в същото време свръхбезмислена ”медия”.

Ужасът на блогъра

“Ами ако нямам какво да пиша вече?”

Е, и това е вариант. Никой не казал, че балансът си идва сам или пък че всички неща са вечни. Ако нямаш какво да пишеш, ама ако наистина нямаш — значи не пишеш. Иначе става като лоша тема по литература — личи си както ненужното излишно писане на всякакви засукани повтаряници, така и огромното усилие и мъчение на изписалия го. И за какво? За по-високо място в някаква блог-класация? Или за “поддържане на формата”? Че то това да не е фитнес… А, да, вярно — за да се спаси светът. От лоши политици, от автомобилисти, от велосипедисти, от наближаващата комета, от ядрената енергетика, от експериментите в ЦЕРН. От привържениците на легализирането на тревата, от противниците на легализирането на тревата…

Накратко — от тези, дето са “wrong on the Internet”. Ох, я спокси! Пийте вода, пийте водка, намерете си хоби, вземете си гадже, “вземете си живот” (както казват по английски) и като не ви иде да пишете, просто четете. Ако не блогове, то библиотеката зад вас — все има книги, дето не им е стигнало времето, а и никога не е вредно да се препрочете “Парижката Света Богородица” или “Силмарилион”, нали?

Истината е, че със или без вас и мен светът ще си се върти и политиците все ще са си мръсна порода и все ще се изсичат тропически гори. Да не говорим, че нито автомобилистите са ви с нещо виновни, нито пък ядрената енергетика не е екологично най-щадящото за момента производство. А и светът определено няма да свърши с експериментите в ЦЕРН, както и с пушенето на марихуана заради “пътя към себе си”.

Истината на блогъра

Както и да пишем, все е в повече и все е недостатъчно.

Бложенето е като стрелите на изкуството, за които дон Хуан казва, че все уцелват много близо около целта, но никога точно в нея. Както всяка друга литература, и поддържането на блог е силно безмислено занимание. Да, има някаква ценност и в него, но обречеността му го прави безмислено, погледнато откъм някаква по-мащабна от ежедневното скитане цел. Обречено е, защото най-добро е в заиграването с несъвършенствата си и така е несъвършено в развитие, в действие. В действителност. А като всяка литература все е обърнато към всеобщите истини — обърнато, но през рамо. И крачи към пропастта си.

Нищо лошо, всъщност. Това, че писането е несъвършено не е причина да не пишем. Той животът е несъвършен, да не би да е причина да не го живеем? Самата абсурдност на живота в писане го прави толкова специален.

Та истината е, че както и да го погледнем, цялото това занимание се крепи на усилието ни. Както и всяко друго занимание. Който е решил, че е открил някакъв самодостатъчен светлик, дето ще му осветява нощите пред екрана и ще му налива в пръстите велики и непознати на другите истини, с които ще просветли неразумните други и ще го харесат гаджетата… нещо е сбъркал приказката.

Готиното е, че всичко това не е повод за тревога. Може да е повод за дълга пиянска вечер с разговори на философска и религиозна тематика — може, вярвайте ми — но за тревога не. Виж, тревожно може да е защо ми стана повод за писане… :)

Кратко пояснение към статията ми за проблемите на властта — заради по-сухия й стил може да не е станало ясно всичко. Всъщност две неща са основно.

Първо — много се бърка “поемането на отговорност” с “подаването на оставка”. Няма нищо задължително общо между това да си подадеш оставката и това да понесеш отговорността си. Отговорността е “отговаряне” за действия, които не са адекватни на средата с нейните правила, идеи, проекти и ангажименти.

Истинската отговорност е винаги конкретна, защото означава отговаряне на конкретни въпроси и при нужда понасяне на конкретни санкции. В този смисъл подаването на оставка е бягане, отдръпване от отговорност.

Много често чуваме да ни казват “аз съм готов да си понеса своята отговорност и да подам оставка” — отговорността изисква при обвинение в неадекватни действия човек да отговори, да се защити, ако трябва да отиде на съд и ако се докаже, че е виновен — да понесе съдебно наказание, например. Оставката няма нищо пряко общо с това.

Второ — и правата, и отговорностите могат да се натрупват. Човек може да има повече права, както и да има повече отговорности. Но правата, за разлика от отговорностите не са лични и се преотстъпват. Когато аз делегирам на някого правото да действа от мое име, аз практически губя това право. Защото конкретното действие, тук-и-сега, може да е само едно и не може да се извършва едновременно и от мен, и от представителя. Правата, в конкретиката им, не се споделят.

Отговорностите, обаче, могат да се споделят. Ако аз съм отговорен за бъдещето си, също така е отговорен за него и този, на когото съм възложил да отговаря за мен. Когато възлагам отговорност, аз мога да реша дали да я прехвърля или да я споделя — при даването на права нямам този избор и пред мен стои само прехвърлянето им.

Затова в тази схема е ясно, че за гражданина е по-ценно да споделя отговорност, защото след това не само ще е длъжен да спазва своята, но ще може и да търси тази на представителите.

Обратно, ако властта се мисли през прехвърляне на права, тогава всяко по-остро или дори само по-настоятелно искане на отговорност от овластените се припознава не като акт на участие в сърцето на обществения живот, а като заплаха за стабилността на системата “власт-през-права”. Чисто и просто защото гражданите нямат права, има “кой да се грижи” за тях и може да се търси само някаква обща отговорност и оставки. Които, както казахме, са вятър работа, ако са само те.

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно ”отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви”.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи”.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

——

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.

Щом се видим с Яската Захариев, не мога да сваля усмивката от лицето си. Когато чуя някъде зад мен веселото “Яска, как си, пич?”, не мога да не се засмея и аз и в отговор да върна “Добре съм, Яска, а ти как си?”. Темите, които съм обсъждал с Яската на по бира са толкова много и различни, че не успявам да се сещам за подробности, а само за позитивното настроение дори при засягане на иначе болни теми. Рядко успявам да се видя с Ясен Захариев, особено напоследък, но вече това не е причина да се откъсвам от интересните теми, защото отскоро той има свой блог с краткото и ясно заглавие “Ясен” и малко по-общо мото “за изгубеното време, многото вино, малкото философия и накрая… нищо лично!”.

Преди време, още когато випускът ми завършваше, Ясен вля нови сили и идеи във философския ни екип “Проектория”, може би тогава се и запознахме. След това ние завършихме, той стана асистент, повечето от нас се пръснаха и проекторианствахме най-вече аз и Юнуз, всъщност по-малко аз. Няколко пъти след това се виждахме с Ясен и си говорихме за Австралия, където той ходеше всяка наша зима и тяхно лято, за да работи в производството на вино. За австралийците, които пият (бира) много повече от прехвалените балканци, за страстта им към хазарта, за пингвините на о. Тасмания, за отношението към аборигените, австралийските закони за животните и природата от средата и края на миналия век, за велосипедите ни, за какво ли не.

Спомням си как една сутрин двамата с Юнуз се домъкнахме до стъкленото кафе в двора на университета. Едвам гледащи, пребити буквално от умора и преносно на компютърни игри. Идвахме то поредната “нощна” — тогава все още правехме такива геройства, а днес нещо все не намираме време. Пък то и компютърни клубове не останаха. И жадни за сън, над чаши с кафе и накакъв общ наш си разговор, виждаме Яската, който може би имаше някакви упраженния. Не помня да съм бил повече уморен, защото веднага наляхме с големи чаши ентусиазъм и добро настроение в разговора. Той тогава, ако не ме лъже паметта, беше вече започнал работата си по запазване и систематизиране архива на проф. Иван Саръилиев в НБУ. Тази зима, за кандидат-докторантския ми изпит четох “Прагматизъм” на Саръилиев и се сетих за това.

Отскоро, от няколко месеца и аз имам малка лична мания на тема вино. Не казвам нищо повече, защото далеч не разбирам от вина, да кажем, че само имам интерес към темата. И тъй като възприемането на виното и съответно насладата от него си е нещо лично и не може само да се обговаря, готино е, че вече имам къде да чета впечатления за философия и за вино. Това не замества срещите наживо, разбира се, но пък има и неща, които по-скоро се пишат в личния блог, отколкото се обсъждат всеки път нашироко наживо. Като “много вино, малко философия” и “нищо лично”. :)