Category Archives: family

9 и повече

Както ми е тръгнало на писане за годишнини, искам да изпратя поздрави на всички, които бяха заедно с нас с Краси преди точно 9 години. Беше страхотно, благодаря ви! Двама приятели вече не са сред живите – Венци, Милен, много ни липсвате! Сигурно всички, които се смеехме заедно тогава, танцувахме на какво ли не и пяхме какво ли не, сега биха отново вдигнали от онези юзчета за наздравица и поздрав на цялата голяма и разнородна компания. Наздраве на всички – които се събрахме тогава, които не успяхме, “но понякога все пак се срещаме”. За тези, които ги няма, да разлеем малко на земята, а за другите – да сте живи, здрави и щастливи и пак да се събираме!

А е и девет, и повече, понеже вече бяхме заедно от шест години… та значи са 15, догодина е кръгла, 16. Две на четвърта степен. :) Честита годишнина, мило!

Юрганчо

Веднъж след връщане от занималня Оги казал на майка си, че в групата му било дошло ново момченце – Юрганчо. Краси си сдържала усмивката и се опитала да му обясни, че сигурно са му казвали Данчо и може би не е чул добре.

– Да, те му казваха Данчо, но това е само на галено и иначе името му е Юрганчо, той сам ми каза – твърдо убеден обяснил синът ни.

Понеже е Богоявление и се сетих… Живи и здрави всички именяци! И да се готвят ивановците.

На 38

Странен е светът на 38. Поне не е какъвто изглеждаше на 28, да не говорим пък на 18. И смятам, че за намаления ми ентусиазъм са виновни не годинките, а всички хора, които през въпросните годинки полагаха усилия да ме карат да гледам в определена посока и да ме вкарват в някакъв “път”. Много са и някои може би не се усещат, че го правят, но резултатът е, че все повече и повече се уморявам да живея своя си живот сред толкова много хора, които знаят как трябва да се живее. Но нищо – аз и моят приятел Рене Декарт ви благодарим – той знае защо, пък аз от благоприличие, че нали му се водя колега. Сериозно – не се хабете, защото ентусиазмът ми е ценен и ако го губя в безсмислени битки, няма да е за дълго.

Иначе рожденият ден беше хубав. Не събрах хора, но пък бях със семейството си. Не направих тържество, но направихме голяма разходка с колата, децата играха на катерушки на полянка на чист въздух и видяхме приятели. Не видяхме всички, както искахме, но дано в близките дни и седмици наваксаме. След цял ден обиколки и търчане, мъката беше за нас с Краси, когато дойде време за приспиване и всички нерви от това. Децата явно трябва или да не се преуморяват въобще, или да живеем в къща с двор и с тайфа съседчета, играещи в квартала, за да не е толкова извънредно преуморяването. И да не го приемат толкова болезнено всеки път. Да не е като рожден ден, не че рождените дни не са приятни, просто са веднъж на сума ти време.

Не зная дали да си пожелавам нещо. Не смея вече. Надявам се новата ми година да ни донесе къща, но пък с порастването на децата това желание става сложно – особено с ходенето на училище. Днес Светли беше на откриване на учебната година, втори клас момче, а като знам колко е трудно да си нов ученик, преместен в друго училище… Между другото, има родители в класа, които водят децата си от през девет квартала десети – например има от Дружба, има и от Драгалевци… Вариант е, но не знам колко лесно е да се кара всеки ден детето от далече до Яворов, после на обед и да се взима… Като не съм в офис, може би е възможно, просто не познавам хора така. Или може би знам един човек от Лозен, но не съм го виждал цяла вечност. В крайна сметка и това е нещо, което човек намира как да уреди и да организира – проблемът е в ентусиазма. А ентусиазмът, както ви казвам, и на теб както ти казвам, мило дневниче, намалява. Тази година съм с по-малко сили да скоча ей-сега и да се пренесем другаде, дори и да имаме възможност, отколкото сили имах миналата година. И намаляват, абе все едно се окопавам някак. Трябва да намеря път извън това въртене в кръг, може би това ще ми е задачката за следващата ми година – да намеря начин, да намеря сили и да се стегна. Или… да се отпусна, как беше оня майтап с българския и американския психолог… :)

Наздраве на всички и за много години! Да ви се връщат пожеланията! :)

Рушене, ремонти, строежи

Заглавието навява социален и даже политически отенък, но аз все още не съм се завърнал към този вид писане, далечен ми е още. Може би защото с годините все по-ясно виждам как общото и особено управленското рушене и строене не е никога еднозначно. Все има причина, която не виждаме, обяснение, което не знаем и последствия, за които не сме предупредени и за които няма да сме подготвени. Политиката е тайна игра и нашата роля винаги е само на запалянковци.

За разлика от това личното развитие мога да си го следя. Мога да поемам отговорности и да нося последствия. Най-малкото е така, защото просто ми се налага.

Преди месец някъде, малко преди да заминем на почивка, наблизо на Иван Асен II събориха една стара къща. Първо дойдоха с резачки и за нула време една сутрин накълцаха три огромни липи в двора, заедно с още две-три малки плодни и доста храсти. Дворът беше обрасъл отдавна и явно е чакал купувач и изрезвач от доста време, но пак си беше гадно. Децата се разстроиха, разстроих се и аз.

Дочу се наоколо, че щели да строят блок. Сви ми се сърцето – не за друго, не за нещо обществено или пък политическо, а чисто лично, както ще обясня. Наистина – изведнъж дойдоха с голям багер и голям камион и за два непълни дни сринаха и извозиха всичко. Къщата беше стара, да. И беше представител на едновремешната архитектура, да. Сигурно е било добре и да се запази заради културната ценност, да. Но какво говори културната ценност на нашего предприемача, дето не гледа дългосрочно развитие на средата и дългосрочни печалби, а иска “ей-сега, тука и на ръка няколко милиона, че да купя на децата беемвета и апартаменти”.

Така се мисли у нас, да. И в София, и в провинцията. И в градовете, и в курортите. Но не ми е за това мъката. Лично ми стана горчиво, а и децата се разстроиха. Викаха залепени за прозореца “ей, чупячи на къщи, какво правите?” и “тате, там чупят една къща!”. Знам, да. Беше си точно чупене – верижният багер се е качил като буболечка и с кофата захапва следващата част и стиска, мачка и троши.

Болно ми стана, защото аз нямам къща, защото не съм построил за семейството си. Не че някой друг руши нещо – въпросът е ние да си имаме, ние да си построим, ние да си подредим и да си подкастрим овошките. Но сме на квартира. Все още.

Ще построят пететажен блок, може би ще го направят да е в тон с околните сгради – а дано, ама надали – и ще продадат апартаменти на едни хора за едни пари, с които ще си купят беемвета. Лошо няма. Само дето аз нещо още спя.

И все рушат. Прах и шум, разруха и затруднения по време и накрая нищо чак толкова забележително като резултат. Скоро минах през Надежда – колко отчайващо зле изглежда може да оцени само човек, дето вече е излязъл оттам. Като отидохме в Троян – основен ремонт на улицата. В Надежда – основен ремонт на квартала и копаене за метрото. В Яворов – пренареждане на паветата и сега събаряне и изкоп. Искам да сме някъде, където няма да се разрушава и няма да се копае. Поне не толкова много. Искам да се строи или ремонтира, но да е наше. А така сега – ние къща нямаме, те къща “чупят”. Казах ви, че е лично…

Руснаци и подводница Ем-Пи-3

Плажни археолози

Ако достатъчно копаеш в пясъка…

Първия ден човек е уморен от пътуването и всяко удобство може да го зарадва. Но пък има настаняване, пренасяне на багаж, търсене на място за засищане и утоляване на жаждата и всякакви други притеснения, свързани с документи, дали добра стая се е паднала, дали колата е добре, дали трябва да се караме на някого или някой нас ще си позволи да ни ядосва. Затова първото впечатление на почивка не е правилно и трайно.

Вторият ден е спокоен и уреден, животът е хубав и почивката ще започне на пълни обороти. Или на празни — нали е почивка все пак. Най-добър е вторият ден. Още не си уморен и изнервен, а който почива с деца знае, че почивката накрая се оказва за всичко друго, но не и за почиване.

За нашия случай добавете към всичко подпийнали руски ученици на групи, които сноват по коридорите, викат, прескачат общите тераси, тропат на вратата ви в четири през нощта и през всичкото останало време се държат като господари на територията. Я вас не понимаю, но всъщност всичко много добре си панимаят. Зная руски, но не искам да падам дотам, че да се обяснявам на руски гаменчета в български курорт. Ще научат пет-шест израза на български.

Ние сме си виновни, че морският ни туризъм е зависим от евтини тълпи руски учащи и английски компании — и двата вида хем хулигани, хем алкохолизирани. Е, рушнячетата може да не са поркани като ингилизите, но компенсират с бройка и наглост. Имаме море на конвейер, море конфекция и ширпотреба. С хотели, всичките способни да поемат целия съветски народ, ако и когато реши да почива на незамръзващо море. Така са го мислели навремето в СИВ явно — че къде другаде да иде мужикът без ушанка в багажа? Балатон не е море, а на Адриатика е било проблемно геополитически през повечето време. Остава само северното Черноморие и най-вече по на юг, на по-топличко — у нас.

За справка че е до политика, а не до география — вижте Гърция и Турция, които са с не чак толкова по-различен от нашия морски климат.

И понеже някои ще кажат че е претъпкано, гаменско и чалга, но поне е достъпно море и това е цената, за да е достъпно и за българите, аз пък ще им кажа че зная много хора, които няма да успеят да дойдат на “достъпното” море. Доста от тях — за поредна година, а някои са и с деца. Та морето ни не е достъпно и изобщо начинът да е достъпно за нас не е да е евтина чалга за големи групи чужденци, оставящи малко пари. Въпросът е да можем ние да си го позволяваме, а не да е евтино за всякаква паплач.

Плажен динозавър

…ще откриеш плажни динозаври.

Та вторият ден е супер. Ние сме вече трети и след две нощи с будене от руски по коридорите през нощта мога да призная, че чакам следващата част от пътешествието. Е, морето като море е утеха и него не чакам да свърши, напротив.

Светко се учи да плува и не излиза от водата. Има и басейн, което за мен е някакво кощунство на море, но влизах и там — след това на вечеря всичко имаше един и същи аромат — на хлор. Не се сещам защо. :-)

Една от игрите на Светко в морето е да върви клекнал на плиткото и да казва, че е подводница. Казва се ем-пи-3 — той си го е измислил, не знам защо не е OGG, а MP3. :-)

Та подводницата всъщност не е за под вода и не иска вълните да й заливат главата, защото била подводница кабриолет. Хитро. Обаче поне е електрическа и не замърсява водата. Електромобилен клуб FTW.

Като споменах electriclub.com — днес ще видя Алекс тук, а другата седмица евентуално Пламен, другаде. Ако има време в Бургас на връщане, ще се обадя и на Тодор. Хубаво ще е да намерим тук къде се пие бира, но по-евтина от наливна Загорка за 4лв като на плажа. С тоя детски лагер в хотела няма къде да пийне човек — и добре че е така, само алкохол липсва на руснаците. Те явно си намират сами, но поне е по-малко.

Иначе си изкарваме супер. Нищо че мрънкам, все пак почивка е, а и на децата много им харесва. Уморяват се много от вълните и от басейна и спят дълбоко, не се будят от данданията. А пък имат всякакви вкусотии, шоколад и сладолед, че и детски филмчета в стаята. Пуснах ги и на едни електронни игри във фоайето и бързо ги убедих, че така не си заслужава и като време за игра, и като пари. Май е добра идея да взема някаква конзола с волани и тем подобни, за да играем вкъщи. По-добре, отколкото да се изкушават така, а конзолата може да се ползва и на събирания на нас, големите.

Миналата година бях решил, че тази ще се качим на ветроход. Бяхме видели Роял Хелена на пристан в Несебър. Е, по-нататък ще е. Пък и сме с бебе сега, няма как. Ох, като си помисля как ще сме скоро с трето дете със собствено мнение и изисквания… но живи и здрави да сме!

Остават дните след втория. Не са много, скоро ще си тръгваме. Пътешествието ще продължи. Ще гледам да не изгоря лошо преди това. М, това какво е, шоколад?…

Слънчев бряг след четвърт век

IMG_20140813_094807-e-web1000

Проход на Републиката

И ние като Робинзон Крузо, за да сме с модата в крак, летуваме на Слънчев бряг. Шегата настрана, изглежда добре и спокойно — не бях идвал тук от малък — можем да си стиснем ръцете за около 25 години — и сега си е бая презастроено, шумът от дискотеките с русначета е на границата на престъпление, но все пак май ще се справим. Дограмата ще ни спаси, а и климатикът работи за нас.

Пътя от центъра на страната до Бургас го взехме през Прохода на Републиката. Другите са с повечко завои за три деца в хечбек, но този пък е досадно дълъг. Така се случи, че спряхме само веднъж, баш навръх, на границата между Болярка и Загорка. Опитах да се впиша във 4sq от кръчмето “Предела”, но се оказа, че окончателно са минали към Swarm, а аз това го деинсталирах. Загубиха един потребител. Преди години, когато геолокацията в мрежата прохождаше, бях силно впечатлен, щях да пиша сайт, още държа домейна, но днес всички проекти ми се струват безсмислени. Освен OpenStreetMap, разбира се, то е голяма работа.

Пак не снимах колата, а и бях взел нови тасове и ги бях сложил — на прохода децата видяха, че единият е паднал някъде. Кой знае къде е отхвърчал — ето затова хората връзват тасовете със свински опашки, не за да не им ги крадат, а за да не летят като фрисбита по пътищата.

Нищо, тъкмо ще взема на старо оригинални ровърски тасове и поне ще пасват, че тия китайчета са едно към гьотере. Лети джанти не са на дневен ред, първо евентуално Рошко ще глътва пари за други модификации.

За морето питате? Че да се върна на думата? Морето е супер, но май следващите ще гледам да са в Гърция, при земите на рода ми от едно време. Чувам също и че из българската Гърция местните горе-долу ни разбират и говорят помежду си стар диалект. Значи вече са се върнали след разселването из островите, а и не се страхуват от международното положение. Все едно, дано можем догодина да сме на юг, вместо на изток, към Кавала вместо към Бургас.

IMG_20140816_104233-web1000

Слънчев бряг

Мисля, че у нас морето е толкова застроено и пригодено за масовия турист, дето идва като огромна маса с масов транспорт, най-вече заради туристическа обвързаност и зависимост от СССР и братските славянски народи. Вярно, клиенти — ама ако бяхме подбирали, можехме да имаме качество и без количеството. Какво пиша аз пък… все едно някой ни е питал.

Казвам, че като за почивка на Слънчев бряг сме супер. Притеснявах се за лоши условия, но всичко е наред, хората са любезни и включената ни храна е и обилна, и доста вкусна.

Светко и Оги най-накрая днес влязоха във водата, предни години беше все рев, страх и само строене на замъци и малко пояси в прибоя. А сега едвам успях да ги убедя да излезем, без сили останах и сега реанимирам с аспирин.

Долу има басейн и разни джаги и подобни. Басейн на морето ми е странно, аз на морето най му харесвам… морето. Но ще видим, аз радлер пропих, та камо ли… Светко фиксира едни билярдни маси и ме врънка да го уча. Аз от толкова години не съм натривал син тебешир, че може да я докарам и дотам той мен да учи, ама и това ще видим.

На мен ми дай безплатен паркинг, прохладна стая, достатъчно храна и възможно по-малко работни неща и мога цяло море с деца да издържа. И да ми хареса. :)

Пътешествието започва. Лична карта и радлер.

В събота успяхме да тръгнем на почивка. Аз съм в отпуск от понеделника, а и без това работя отдалечено, така че важното за работата ми е да имам добра връзка с Интернет и достатъчно време и внимание да си движа задачите. Лека-полека сега връзката ми хем става все по-лоша, докато накрая увисвам с мобилния на минимална скорост, хем успявам все по-рядко да се спасявам на сянка от тичане след детските колела. Време е да призная, че отпуската влиза в пълния си размах и да оставя колегите ми да си починат от мен малко. Вярно си е, че в последните месец-два съм все много изморен – дали покрай Рая и недоспиването, дали просто от стоенето все вкъщи – а когато съм изморен, ставам разсеян и забравям подробностите. Работната дисциплина ме държи да не забравям, че съм ги забравил и да проверявам всичко, но така пък върша всичко с една идея по-бавно. Кафето не помага, най-вече защото попрестанах да го пия.

Виж, разходките помагат. Нямам сили и ентусиазъм да се вдигна до парка, дето е на двеста метра от нас, но пък миналата неделя отидохме с Краси и трите деца до Цари Мали Град. Пътуване море майката, пътуване и връщане вкъщи – защото да се върнеш вкъщи е най-хубаво, но как да се върнеш, ако не си заминал някъде? Рошко се справя добре и от кола за двама с бебе, през кола за двама с дете и бебе, сега стана кола за двама с две деца и бебе. Задните седалки са заети с цяла редичка столчета и кошче за кола. Райка-зайка в средата, малък и голям батко от двете страни. Е, така се плаче, затова сега в голямото пътуване опитваме с мама в средата, гушнала Райчето.

През последните седмици опитах да постегна колата. Минах през 8-ми канал на сервиза на ЕМ Комплект в Павлово, където легендарният в София Найден вдигна ровъра, погледна изгнилите тръби и каза “ти май много внимателно караш, щото ако някой по-висок легнал полицай беше ударил това, щеше да падне на земята” – и удари с длан една от снадките и паднаха средното и задното гърне… Колата от няколко дни беше започнала да гъргори бая, май точно след една бабуна стана. Смени средно, задно гърне и тръба и сега ръмжим по-приглушено. Трябваше да оправя и климатика, дето миналото лято изведнъж даде фира някъде в Лагера – нещо каза “фъссссс” отпред, омасли се радиаторът и друго нямаше, само дето и климатик нямаше. Отидох при най-нахваленият сервиз за климатици, баща и син на ъгъла на Позитано и Троян, зад Нипроруда/НАП – казват, че повечето по-нови сервизи в София са на хора, дето са се учили при тях. Жоро там наду климатика, чу се познатото съскане и ми показа къде е пробит радиаторът. Оказа се, че едно чукване с 20-тина км/ч през онази мразовита зима в началото на 2012г. е изкривило леко гредата под бронята, тя е притиснала радиатора на климатика към охладителния радиатор, търкали са се и този на климатика се е протрил и пробил. Смяна на радиатор и фиксиране на всичко, с гаранцията, че поне една година няма да имам никакви проблеми с климатика. И наистина – друго си е на път с малка кола, пълна с двама възрастни и три деца, ако имаш климатик. И съвсем, съвсем друго си е, ако нямаш. Навремето Арти усещаше веднага, щом спирах климатика и започваше да вие от клетката, а той е котарак все пак, представете си как реагират три деца… без клетки.

Първата дестинация беше Троян. Тук стоим два-три дни, за да се порадва тъща ми на мен и да ми даде да я ядосам малко, тъкмо да ни се зарадва, когато ни види обратно след десетина-петнайсет дни. Шегувам се, всички се радват на децата. И с право – батковците са големи сладури и само бели правят, а Рая се оглежда леко стреснато и дава повод на бабите на площада да цъкат с език “ау, колко е мъничка, ама вие как пътувате с двумесечно бебенце, пу-пу”. След интензивно такова купонясване ожаднявам за радлер и за щастие навсякъде имат от този на Ариана, оригиналната идея за радлер, с лимон. Тъща ми каза, че “лимонадата е поразила бирата”, но аз явно не разбирам от бира и затова ми харесва. Супер е и това, че е с ниско съдържание на алкохол, а лошото е, че не е с ниско съдържание на цена. Плащаш бира, пиеш лимонада – но кой е казал, че светът е идеален?

Като казах за площада в Троян, там е купонът, да знаете. Особено в топлите месеци следобед и привечер централният площад се изпълва с всякакви баби, познати, съученички, тук-там по някой отегчен татко и цяла огромна сюрия дечурлига – някои с колела, други със сладолед, трети с бабите си – и се започва едно общуване и преплетени светски разговори на всякакви теми, ум да ти зайде направо. Никой не се обижда, ако изведнъж се обърнеш и поздравиш друг и започнете съвсем трети разговор, защото и той ще се обърне, за да види какво прави съседката и дали внучката й се е прибрала от море в Гърция. Примерно. Или изведнъж някой ще скокне да съветва нещо детето си, или пък ще отиде до магазина, само за да се върне след това, защото разбира се, че не му се прибира вкъщи – та нали купонът е на площада, не вкъщи. Хора, отраснали в големия град, като моя милост, трудно разбират това. В големия град има малки квартали, площадки и пейки пред входовете, но не е същото. Площадката пред блока е като селски мегдан в сравнение с площада на малкия град. Малкият град е много по-голям в това отношение. И много по-голям е купонът му, който, както ви разправям, е на площада следобед и привечер.

Дойдохме тук със страшно много багаж, защото взех за колата напречни релси за таван и автобокс. Голяма работа е това, ви казвам! 300 литра – вярно малък, но отвътре, казват, бил по-голям. :) Събра почти всичко, нужно за пътуването и в задния багажник остана толкова място, че реших да вземем колелата на децата, леко разглобени. Е, забравихме да вземем телескопа, затова сега ще гледаме луната и звездите през крив макарон… или направо с невъоръжено око. Забравих си и личната карта. Нося си шофьорската книжка, дано това не е проблем при пътуването и при регистрирането в хотели. Иначе засега всичко върви добре. Даже днес ми се счу мяукане като на Арти, но се оказа нахалната котка на съседите. Милият, дали е още някъде тук, дали си е намерил друг дом и затова не се връща?

А ние ще продължим – още ден-два почивка тук и товарим обратно. Засега посоката е изток. Или изток-югоизток. Цяло чудо е, че успях да напиша това, преди бебето да се разреве. Гладна е, но докато чакаме мама, ще се носим на рамо и ще пеем “Тих бял Дунав” и “Ясен месец”. За едни – бунтовни песни, за други – приспивни.

Три деца и рибки

Да, засега сме само с рибки. Светко отдавна иска животни и аквариум е компромисът засега. В квартира в центъра не можем друго. Това поставя въпросът къде ще сме след тук, но за това не сега. Та отпреди месец някъде децата имат шест неона. Задвижихме цикъла първо с растения, после неоните зацапаха всичко, докато не се появиха охлювите, от яйца във водата на растенията.

Аквариумът с растения и неони след това беше за края на учебната година, а сомчето взехме докато чакаме мама и Рая да излязат от болницата.

И така сега сме петима, имаме си домашни любимци и ни предстоят тревоги и разходи, свързани по един или друг начин с лечение, почивка, автомобил, жилище. Може би не задължително в този ред. От друга страна, най-после съм ценен в работата и това ме кара да се чувствам спокоен и полезен, макар пренатягането от дежурствата в предни фирми все още понякога да ми влияе зле. Започнах пак да програмирам (прости неща), а и изрових китарите и някой ден току-виж съм се пресегнал.

Светко очаква, както съм му обещал, това лято да правим роботи и да учим кибернетика. Търся идеи за първи проект, между другото. Искам да го заведа на картинг също, но не знам дали има курсове. Почасово е кратко и скъпо, а ние да сглобим карт ще е супер, но нито имам гараж да го държа, нито пък място за каране.

А Рая расте и вече е на седмица. Спи кротко почти през цялото време, за разлика от батковците си, дето оревяваха махалата. Сега разбирам женските татковци сред приятелите ни, които все не разбираха с какво толкова ни изморяват момчетата ни. Знаех си аз и преди, че има някакво несъответствие в представите, но сега разбирам. Нищо не знайте вий. :)

Поправка: Писах това преди седмица и все нямах време да го публикувам. Междувременно Рая започна да ни буди за нощните хранения и вече гледаме като призраци, все недоспали. Много по-спокойна е от момчетата, но може би е така и защото ние с Краси сме много по-спокойни сега.

Като капак на всичко е помията в обществото и политиката. Излишък от власт, мафия навсякъде, фалшиви промени за заблуда на народонаселението, липса на каквато и да е историческа справедливост, извинение и лустрация на виновните. На всичкото отгоре някакви купени с рубли болни глави искат да ни вадят от ЕС и НАТО…

Ужасна среда за планиране на семейно бъдеще. Така ми се иска нещата поне малко да започнат да се оправят. Поне да вървим направо, дори и бавно. Така не ми се иска да местя семейството си в нормална, но неговореща български среда. По този повод – да вземем да се изнесем по-масово някъде? Нещо като проекта за ИТ-село, но не тук, а направо в нормална страна, в град в нормална страна… Или в краен случай в малък български град, но сигурно ще е много по-трудно да се нормализира средата… Нещо като free state project, но по български, в по-малки мащаби. Не за някакви еко-отшелници, а с научно и технически изкушени хора. И изкуство, но не предварително и самоцелно. Може би не е лоша идея… жалко че не съм толкова социален тип, особено пък не съм социално организиращ тип.

Роди се дъщеря ни

Днес се роди Рая – 51см, 3.5кг щастие, сега навярно спящо увито в пелени и с малки ръкавички. Има си двама батковци, които с нетърпение я чакат да си дойде вкъщи и да й се радват как расте. Да й се радват заедно с нас с майка им.

Краси е добре и всички сме щастливи и уморени – еднакво много щастливи и всеки по свой си начин уморен. Светли и Оги усещат от доста време промяната, която им предстои и са леко по-енергични, което в техния случай е сравнимо с леко природно бедствие. Аз съм уморен от очаквания и правене на планове, както и от ежедневието и подреждането след домашния тайфун, дето кой знае как минава през стаите, когато гледам в друга посока. И като се обърна – всичко с главата надолу и насред всичкото – две “изненадани” и усмихнати момчешки физиономии. Почивам си, когато спя и когато работя – е, не мога да ги съчетавам, но редуването им дава резултати… когато имам време да ги редувам.

Днес видяхме малката Рая – обещаващо усмихната и спокойно дремеща. Отвори очички, за да види през стъклото другите трима от семейството й, после явно се поуспокои от видяното и пак се унесе. 70 години след десанта в Нормандия нашето момиче форсира границите на този свят и дойде при нас точно навреме, но без бързане. Като я гледах как сладко спи и се гуши в пелените, смятам че е доволна от постигнатото. Дерзай, Рая, има още много за постигане в света! И нека много дни с все нови предизвикателства за нови открития и изпълнени с ново дръзновение те чакат занапред! Доколкото ни дават силите, и ние ще сме с теб – аз и мама и двамата ти батковци!

Добре дошла, Рая!

Три за щастие

Чакаме трето дете. :)

Ще е скоро, но не съм писал досега, защото първо трябваше да поизчакаме, после исках да кажа на всички приятели и близки наживо, а не през мрежата – далеч не успях да видя всички, с доста хора останахме на ниво уговорки за среща, а с други даже не можах да се чуя или пиша – накрая ежедневни грижи ме отнесоха и така леко и неусетно Краси е в 9-тия месец. Добре е, уморява се вече, а и бъдещите батковци усещат притеснението и дивеят повечко и спинкат по-малко, което също се отразява, но като цяло сме добре всички.

Тази година ще е времето за големите промени в семейството ни, явно. Аз започнах нова работа и най-накрая се чувствам в свои води, Светко беше първокласник, Оги беше на кооператив, ще правим робот през ваканцията, имат и аквариум с рибки, но за това отделно друг път. Надявам се някъде в края на лятото или есента да имаме по-изчистена визия за това къде и как ще живеем, с две думи нещата потръгват, бавно и трудно, но всичко се нарежда някак.

Като мисля за децата и гледането отново на бебче, започвам да се тревожа за нещата в България, за лошите политики, за лошите политици и за изборите. В началото на годината бях в Брюксел и разликата с квартала навън тук ми е пред очите всеки ден – хем улицата ни прилича на белгийска с паважа и старите фасади, хем сме си европейци, хем всичко останало е напълно различно. Надявам се да има достатъчно обществено разумни и чувствителни хора, за да се подобрят нещата. И да се радваме на децата, които ще растат в по-добро общество.

Дано всичко да е наред и живот и здраве скоро ще се похваля с тт-данни.