Monthly Archives: February 2008

Лични уеб-проекти 01

Сериозна работа по лични уеб-проекти — ден първи.

Някои неща не могат да се отлагат вечно. Опитах да работя на щатни офисни длъжности като GNU/Linux сисадмин — справях се добре, но нервите ми идваха в повече, а пък парите не бяха достатъчно. Админската работа изхабява, а у нас май са малко местата, където оценяват това. Опитах да работя и на свободна практика и да правя сайтове за другите — кофти тръпка, особено когато трябва да се пазариш за стотинки, пък после да ти се карат за всеки ден закъснение. У нас всеки пести всичко възможно от уеб-сайта си, ако може да е без пари е най-добре. То вярно, че за него е разход, но пък за мен е препитание все пак… На запад пък са по-шиорко скроени, но там трябва да се конкурираш с индийци и пакистанци, дето правят клонинги на MySpace за по стотина долара. За кратко се занимавах с разучаване на ITIL и управление на ИТ сред хора, които разбират от това и го работят. Определено един от най-ценните ми работни опити, но пък не останах там, за да “проработя” това. Сега пиша PHP-неща за други и отдалечено. Не се плаквам, но къде са моите неща, уеб-проектите, за които съм писал и които само “на сухо” правя?…

Няма да стане изобщо бързо, понеже ще имам и служебна работа, а пък и на много неща ще трябва да се уча в движение. Django например съм “доближавал” само на теория и в малки учебни примери. Значи ще е работа с учене. Но това е по-добре, отколкото да отлагам постоянно и всеки път да ми се налага да си търся проект или щатна работа и да изоставям идеите за проекти. Не че тези идеи са много добри — по-важното е, че се чувствам най-добре, когато мисля и работя по тях. А искам час по-скоро да дойде времето, когато ще работя това, което ми дава ентусиазъм и силно ме мотивира лично.

Докато пиша това си мисля, че много други неща ме вълнуват, много други теми си заслужават отбелязването. Но после продължавам и си казвам, че моите лични проекти са много по-важни от всички уеб-кампании и пищенета в мрежата, от цялата истерия по “социалното” и по кампании от типа на “спасете това” и “да спасим онова”… Мрън-мрън — избори, подписки и телевизионни интервюта… Ами спасете нещо най-накрая, да ви се не види! Аз започвам — ще си спасявам идеите за уеб-проекти.

“Снимка: Интернет”, ли-и-и-и…?

Медиите отново крадат снимки от хората. Не, не е точно казано… по-скоро медиите още не са престанали да крадат снимки от хората и да градят нагласата, съгласно която “всичкото туй дето йе в интернетя, ми идва безплатно и наготово и ако искам не ще го преиздавам, ми и хоро ще играя!”. Всъщност преиздаването на творби с авторски права е подсъдно. Краденето на материали е едно от двете неща, които петнят журналистическата професия. От тях масово журналистите ходят целите омацани в “петна”, но явно това на огромна част от тях не им пречи, даже ги “извисява” някак професионално. И това не е от днес, ами от доста много години така. “Вестникарин ли-и-и-и…?”.

Та редовното и нагло крадене на материали е единият смъртен грях на журнализма (“журналистика” тук винаги съм го запазвал за онова по-истинското и будно посредничене, което днес май трудно се среща). Другият е наглото затваряне на очите пред истинските проблеми и занимаването с неща, които не са важни, но могат да се “направят” важни заради различни мотиви — пари, кариера, моментен рейтинг, подмазване на политиците на деня и какво ли още не. Знаете ме, че не съм журналист, затова всичкото това го казвам като външен наблюдател и може мъ-ъ-ъничко да преувеличавам. Но щом се вижда така ясно отвън, сто на сто нещата са ако не така, то “около”…

Масово освен готови изработени текстове (не, не само преводни от големите медии, което си е практика на всички у нас явно, ами и директно тафене на статии от Уикипедия) се крадат най-вече снимки. Преди не е било лесно, но днес е песен — има толкова много сайтове в мрежата с толкова много и подходящи снимки… Е как да не дръпнеш някоя и да не я сложиш за броя, дето се приключва в четвъртък и ти остават двайсетина минути? Дъпраш, избираш си, лепиш я там и всички са доволни — хем ти си замазал професионалната си съвест отново, хем редакцията е спестила по някой лев за фотограф, хем и читателят е доволен, щото зяпа шаренко.

Не че в редакцията нямате фотографи — напротив, имате. Има и купен достъп до архивите на фотографски агенции, пък и винаги може да изпрати шефът един или двама от миналите школата на БТА щатни фотографи да ударят някое кадро. Но има разлика… На тях им се плащат пари, аз да снимат това, дето го няма в Интернет — примерно как бат Сергей се здрависва със Симеон или пък се обяснява нещо в парламента с Костов по случай еди-кое си събитие. Тия кадри ги няма в Интернет, щото ако не са платените фоторепортери от редакции и агенции, чисто и просто няма кой да ги заснеме.

Но пък в Интернет е пълно с всякакви, всякакви други снимки — от цветенца и листенца до улични кадри на града или пък любителски фоторепортажи от екскурзии и публични културни събития. И сега въпросът е защо да плащаш за закупуване на такава снимка от уеб-агенциите, като можеш да си я дръпнеш за без пари? И защо да пращаш щатния си фотограф да снима такива глупости, като можеш да си спестиш хонорара му или направо да го пратиш пак на бойната линия да търси къде да щракне политиците? Естествено, че предпочиташ да поспестиш малко пари и да откраднеш от Интернет! Защото си такъв професионалист, който знае значението на неща като “лайфстайл”, “крими”, “мандат” и “скандал”, но не си останал да чуеш лекциите в университета, на които са говорили за професионална етика и за това, че материалите не трябва да се крадат от други, а да се изработват.

Защо го пиша това? Конкретният повод е кражбата от Интернет на две снимки на фотолюбители, която news.bg реши че е по-лесно да направи. И след това в разговор с george по телефона да каже, че “няма проблем, защото това са снимки от Интернет, а там всичко, което циркулира е безплатно”…

За мен това си е скандал и ако всичко е наистина така, тия “нюз.бг” ще си заслужават съдебния процес и съответно якото изръсване след това. Защото някои хора явно не разбират от друго, освен от потупване по джоба. Както казах, кръшнали са от лекциите по етика в университета… За конкретния случай и за наглото действие и оправдание на “news.bg” и други пишат вече. И няма да спрем да го повтаряме, крайно време е някой да накара това “снимка Интернет” да спре. Щом не става по друг начин — със съд.

Кафета и надежди

Хубав ден, вчерата. Топъл. Имах да дебъгвам един мой пооспагетен леко код и пак не излязох на разходка с Краси и Светли, но към файф-о-клок се поразтъпках из квартала. На уговорка на “халите”, а те — заляти с масички с мартеници и суетящи се около тях лели и баби “ей тия, момче, и те са хубави и не са скъпички”. Поотвикнал съм от лятната топлина, а взе сериозно да ми липсва. Винаги съм го казвал — моят любим сезон е следващият. Не, не точно пролетта, а… “следващият”.

Прекарах няколко часа в разговор за културата, образованието, нагласите в обществото, интернет-тенденциите и, разбира се, блоговете. Тихичко се прокрадваше думичката “медия”. Говорил съм преди време тук в коментари с Ила за това какво са медиите и дали блоговете са медия. И вчера над чашите с кафе ми се засили усещането, че не посредникът е важен, а посланието. Ако правим блогове, само за да са на върха на купчината с други подобни им, не забелязваме някак, че тази купчина е със смет и сме се изхвърлили. Не че няма ценни блогове — напротив, има. Не че всеки блог, взет поотделно, не е ценен — напротив. Но е много лесно да забравим, че не медията е важна, а това, което ни дава и дали то е качествено и истинско или развалено, престояло и подменено в склада. Дали е премислено, почувствано и преживяно или е конфекция. Лесно е да приемем телевизията, например, за стъклен екран с движещи се образи зад него, когато тя в същността си е нещо съвсем различно. И важното трябва да бъде какво се казва, как се интерпретира, как и защо се обговарят обществените тревоги… а другото е чалга.

Вечерта угасваше и следобедът отвъд витрините на кварталното кафе замръкваше, а ние двамата с Боби пиехме кафе и говорехме за култура. Който както я разбира и който както вижда болките и лековете й, утехите и тревогите й. Кварталът ни е най-изолираният в София и само мисълта за придвижване из него или навън ни носи умора. Но в тази изолираност е запазил много други неща, например хора, които във въртежите на всички други дневни грижи намират време и ентусиазъм да мислят за по-важните неща. Било то в политиката, било в културата или пък в спорта… Успява да ни запазва и дава някаква свежест. Засега.

Помислете и вие някой път за такива неща… Може и с кафе, може и в Надежда.

No Mono

Преди може би месец изчистих настолния си компютър от Mono. Преносимия пък изобщо го отървах от всякакво такова занимаване, като пропуснах с пренебрежение дори лекия намек за F-Spot или нещо от lib*-cil. Не знаех, че е толкова лесно — само се отказваш от F-Spot и преставаш да се заглеждаш по нови пакети, които зависят от някакви lib*-cil. И без това няма нищо от работещите под Mono, което да е хем интересно, хем полезно и ползваемо.

Недостатъците — както казах, разделих се с F-Spot. Разделих се и например с Tomboy, но така и не можах да свикна с него и за жълти бележки си ползвам аплета Sticky Notes. Върши на практика същата работа, но е по-лек и малък. А F-Spot… тия ми писнаха да ги чакам, егати прехваленият проект. Първо няколко поредни версии под Дебиан гърмеше при пускане, после пък гърмеше при внасяне на голяма колекция снимки… И винаги най-важните неща за поддръжка на фотоколекция са им в красиво оформената страничка “Бъдещи подобрения” на сайта им. Digikam е сто пъти по-използваемо приложение (при това от доста дълго време вече), да не говорим, че за бърз преглед и търсене на снимки комбинацията от Nautilus и Eye of Gnome върши прекрасна работа. И се зарежда няколко пъти по-бързо от прехваления F-Spot. Хайде — `apt-get purge f-spot`.

А че Mono ме дразни отдавна е известно на хората, с които сме обсъждали тия неща наживо. Вярно, езиковата независимост на .Net/Mono е нещо слаТТТко за програмистите. Вярно, в Gnome напоследък има някаква епидемия и всички са захласнати по Mono. Не е случайно и не е само по технически причини. Има две други, много по-влиятелни — казват се Мигел де Икаса и Новел. Но аз не се трогвам — първо на първо, Мигел, колкото и готино нещо да е направил навремето със започването на проекта GNOME, си е майкрософт-фен от малък. Съгласен съм, че позициите му по доста от важните за свободния софтуер въпроси са били и са правилни, убедителни и нужни. Но когато говорим за харесване и за впечатление, важни са и някои подробности. Като това, че Майкрософт са били първи в списъка му кандидатствания за работа навремето и че с вече два проекта копира (пардон, “освообждава”) технологии на Майкрософт — Mono и Moonlight. Съответно реализации на концепциите на .Net и Silverlight. Пак казвам, не разбирам от нито една от тези четири технологии, но въпросът на харесването е друг.

Другото “нещо”, което стои зад всички тези проекти, е Novell. Вярно, дадоха рамо на доста и добри софтуерни проекти, дадоха и доста код на общността. Нямаше да има днес например Evolution, Hula (изоставен от тях, но преродил се в Bongo), Mono, Moonlight, SuSE (оп, пардон, те сигурно щяха да оцелеят и без парите на Novell)… може би дори и GNOME без тяхната подкрепа. Всъщност Novell са нещо като Windows в линукс-света. Изкупиха Ximian, които разработваха неща като Evolution, RedCarpet и започваха работа по новосъздадения Mono. Погълнаха в удобен момент и SuSE в опита си да оцелеят на пазара на операционни системи. В дните, когато имаха само един отчайващо заставяращ NetWare. Нещо повече — винаги, когато има някакъв проблем с Microsoft, Novell са на една ръка разстояние от позицията на редмънтския монополист. Последният пример е този с OOXML, предишният беше със софтуерните патенти.

Но за всичко това има изписани тонове страници в мрежата, има и специални сайтове, които се занимават конкретно с далаверите около Novell, Mono, Moonlight, софтуерните патенти и MSOOXML (нека никой не се засяга, че ги постаявм в едно изречение, но за мен тия неща не си струва да се отделят изкуствено).

На мен лично така ми е добре. Без Mono. Вече поне мога да разпозная операционата си система и нямам смешни файлове с “разширение .exe”. Докато не се развият достатъчно програми като gThumb, ще съм доволен потребител на Digikam под Gnome. Което ме подсеща да обновя превода му, че е поизостанал доста, като гледам. Но всъщност Nautilus наистина се доказва за пореден път като много удобен. Включен в режим “брауър”, с един прозорец, и с превю-та на всички графични файлове, включително и на raw-снимките ми. И с бърза интеграция на EoG за разглеждане в пълен размер и на UFRaw за проявяване на raw-кадри. А, да — и на GIMP за подробно редактиране. Музика! Иначе докато дочакам някаква свястна поддръжка на Exif и конвертиране от raw във F-Spot ще ми избелеят снимките във файловете… :D

Google спонсорират Photoshop за GNU/Linux

Всъщност заглавието не е съвсем точно. Но ви привлече вниманието, нали? Е, и с мен стана така, като почетох днес, че Гугъл са наели Codeweavers да подобрят работата на Wine с приложения като Photoshop CS/CS2. Не е точно Photoshop за GNU/Linux, а пригаждане на Wine да го изпълнява. Това било една от програмите, за която потребителите толкова много настоявали, важно било…

Използвам програми за графична обработка. И както използвам и програми за каталогизиране на снимки и зная, че макар и леко лъскавичка отгоре, Google Picasa става само за “между другото”, така смятам, че и този шум “ама искаме фотошоп, щото той нали знаете, че върхът на сладоледа” е напълно безмислен.

Под GNU/Linux или *BSD няма никаква нужда от Photoshop. Който го казва или не ползва такива операционни системи за работа със снимки и графика и говори от страната на опита си с WindBlows, или не обработва снимки и графика, а само казва, че “той шотошопът е най-якият, щото всички така казват”.

GIMP има всичко нужно за работа със снимки и растерна графика, даже включително и до някаква степен с анимация и векторна графика. За по-сериозна работа с вектори програмата е Inkscape, а за анимации — Blender. Три наистина мощни продукта, които при това ги има вече инсталирани в повечето машини, защото са включени във всички по-големи дистрибуции. GIMP с последната си версия направи голяма крачка точно към удобността и ползваемостта. И след продължилото доста версии пренаписване на кода, днешният “модулен” GIMP с всяка следваща версия ще вгражда нови възможности и ще подобрява интерфейса. Само във версия 2.4 подобренията са достатъчни за нормалната всекидневна обработка на любителите фотографи, например.

Много хора се оплакват от решението на интерфейса на GIMP, но това е само защото са свикнали с Photoshop, а не защото при сериозно решаване за работа с GIMP интерфейсът пречи — напротив, помага много и е много по-удобен. В послените версии бяха добавени някои малки неща, особено при работата с инструментите, които улесняват много работата. На мен пък ми е много некомфортно, когато видя отворен Photoshop и смятам интерфейса му за ужасно дървен и неудобен. Но както аз нямам намерение да работя с Фотошоп, така и критиците на Гимп всъщност не се интересуват от работа с него, а само от бърз поглед, смръщване на вежди и отминаване.

С подобрените инструменти, с добавянето на някои нови инструменти, например за избиране на цели обекти, за вземане на цвят отвсякъде, с работата по поддръжката на 16 бита на цветови канал и библиотеката GEGL днес GIMP няма конкуренция в настолните свободни операционни системи. Нещо повече, за втора и малка програма доста хора търсят по-леки и мънички алтернативи, като Krita от пакета KOffice или дори програми за преглед като GQview или EoG, когато става дума за малки промени.

Е, който иска да работи с Фотошоп винаги ще намери причина да го прави. Но не разбирам къде Google видяха тази огромна нужда у потребителите на GNU/Linux да работят с Фотошоп… Такава нужда просто липсва, който много си държи на “шопа” тъй или иначе си ползва уиндоус и една наблъскана в Wine Photoshop CS2-ка няма да се ползва от никого, освен от 2-та процента Windows/Google diehard-фенове, когато по някаква независеща от тях причина изведнъж се озоват пред машина с “линукс”. За кратко, преди да се върнат към своя си “шоп”.

Разбира се, Google ще направят тази нова версия на Wine и ще пуснат Фотошоп през нея. Както пуснаха и Picasa — доколкото зная, тя масово се използва от уиндоус-потребители и макар да има версия Picasa/Wine за други операционни системи, малко са гугъл-феновете, които я ползват така. Не се сещам за нещо настолно от Google, което да си заслужава ползването в свободните системи, което да е по-добро по някакъв начин от наличните свободни алтернативи. Наскоро се разбра, че даже няма да използват вече XMPP в Android, защото, видите ли, не било нужно да се използва в целия код, а само за дебъгване и не било нужно да е XML, а по-добре да си го напишат двоично и затворено, за да е по-бързо. Изобщо, тия хора имат голям проблем с настолните си програми за не-уиндоус.

Да, щом стигне до нас, потребителите, всичко е въпрос на лични принципи и лични вкусове (и евентуалния компромис между тях, ако е нужен). На мен странното ми е друго — двуличието на Гугъл, когато става дума за свободен софтуер. Използват постоянно такъв за уеб-услугите си, а така и не се стигна до освобождаване на достъпваните през мрежата приложения и вписването им в GPLv3. Днес за това се грижи AGPL (Affero GPL), но нека питаме Google какво мисли за него като лиценз. Като първо да изведем децата от стаята, за да не слушат неприлични думи. Ебен Моглен вече е казвал, че големи компании като Google и Yahoo имат не правното, но осезателното морално задължение към общността на свободния софтуер да връщат повече ресурс към нея и да освобождават кода на уеб-услугите си, в духа на AGPL. Че това няма да стане, особено в обозримо бъдеще, е ясно като бял ден. И без да говоря за предпочитания и симпатии, това не променя горчивия вкус от лицемерниченето на Google пред потребителите на свободен софтуер.

Без телевизия

От около половин месец вече нямаме телевизия вкъщи. Причината изобщо да имаме кабелна навремето беше най-вече появилият се телевизор. Една вечер изненадах Краси с чиста картина и многобройни канали, много скоро след това даже забравих къде е забутана мъничката стайна антена. Може би вече е изхвърлена, знам ли. Та преди две-три години някъде си пуснахме “кабел” и се започна — гледане на стари филми, дето вече сме ги гледали както си му е редът и ползване само на 4-5 от многото канали. Тъй де, за какво ни е португалска телевизия, примерно. Или пък пет канала с чалга — аз един не гледам, те пет пуснали…

Всъщност взехме кабелна, за да имаме интернет-връзка. Тогава “лан“-ките бяха някакво безумие, писал съм за това как едни идиоти от “БалиБГ” ми взеха инсталационна такса, пари за не знам си колко стотин метра кабеляк, че и два месеца предплата… и имах връзка точно една вечер, няколкото часа след посещението на “момчетата”. Никакво оплакване в офиса, никакви ежедневни обаждания и ходения на крака до тях не помогнаха. Мизерници. Сега били купени от някакви чужбинци, били по-добри. Може, ама да си търсят клиенти другаде — на мен само фактът, че тогавашният им шеф е направил пари от измами като тая, дето ми а скроиха на мен и това, че са толкова некадърни, че не могат за цял месец да си оправят рутера да ми пращат нет ми стига, за да не съм им клиент.

И дълго време святкаше кабелният модем вкъщи. Първо към “Центрум груп”, много скоро след това — към “ЕвротурСат”. Които после станаха “ЕстНет“, още по-после пък — “КейбълТел”. Знам, че съм получавал услуга през това време, но все пак сега, когато най-накрая се отървах и от тия, не мога да не си кажа — е, радвам се, че не съм вече клиент на “Евротур”/”ЕстНет”/”КейбълТел”!

Връзката почти никога не е спирала, което за мен беше важно. Не съм навит да си плащам за интернет, който да се “появява” предимно вечер след работно време, пък дори и да става двойно по-бърз през нощта. Аз работя от вкъщи и за мен е важно връзката да е добра и изобщо да я има и в 13 часа на обяд — всъщност денонощно, нали за постоянен достъп си плащам.

Проблемът с интернет по кабелната беше в 1) все по-голямата цена и 2) незадоволителния bandwidth. Сега, на лан-ката на която съм, скоростта е средно някъде към четири пъти по-голяма, отколкото на кабелната. Вярно, има пак разлика между външен трафик и такъв в peering-а, но пак говорим за пъти по-добра скорост. Скоростта на качване също е много по-висока — доколкото зная и доколкото бях разучавал навремето, самата технология на интернет-достъпа по кабелна телевизия не позволява високи скорости на качване. То си е асинхронна линия, каквато е например бурно рекламираната ADSL на БТК. Между другото — също голяма минавка, само рекламите са интересни… донякъде. При БТК не стига, че обратният канал е бавен, ами и не можеш да си отваряш портове навън. Тоест става, ако си лузър, дето никога няма да поиска нещо повече от “брауз”, “мейл” и “чат”.

Та кабелната взе да ми иска с по един лев по-скъпи такси всеки следващ месец. Когато общата цена за кабелна и интернет наближи 50 лева, решихме вкъщи, че то бива, бива, ама някои неща не могат да се търпят безкрай. И се обадих в една от двете лан-ки, които имат кутии във входа ни и след ден-два вече изключих кабелния модем и го смотах някъде в бюрото. Няма да правя реклама на лан-ката, защото на моменти не ми харесват някои неща — например често им пада DHCP-то и ако не знаех кой адрес са ми дали и какви са адресите на шлюза и сървъра за имена, щях да си вися да ги чакам да се натуткат.

IPTV.bg също има проблеми с този доставчик явно, защото доста често скоростта е ниска за гледане на високото качество и дори ниското на моменти засича и се разминават звук и картина. А и понякога някои канали направо са си даун. Нямам идея дали причината е в IPTV или в доставчика ми, но принципно погледнато, от моя гледна точка би трябвало да е и в двете — аз съм краен клиент и трябва да ползвам някаква заявена услуга. Сто на сто технически проблемът е в доставчика, не в хората на Жоро, но се надявам това да се оправи. Не гледаме изобщо редовно или пък често IPTV, но все пак понякога решаваме да видим нещо… пък то понякога или не може, или е размазано и разминаващо се.

Та без телевизия е добре. Без телевизия е супер даже. Вече не съм в час с актуалните реклами. Което ми харесва много, беше ми писнало има-няма и да почват рекламни блокове. По десетина минути и с усилен звук, все едно сме глухи. Една от друга по-тъпи и по-святкащи и по-разголени или пък по-кичозни и само тук-там някоя свястна реклама, на която даже не й запомняш продукта, защото си залят с останалата помия. Не че съм гледал внимателно или съсредоточено рекламите — не, не съм. Просто така са направени, че каквото и да правиш друго, дори и да намалиш звука, дори и да не гледаш, те лека-полека с всяко следващо пускане ти се забиват все по-дълбоко и по-дълбоко в ума… Зараза някаква… Не, мерси! ;)

“Yahoo!” добрите пичове ли са?

Стив Балмър е крайно нагъл в бизнеса си. Поне така изглежда отстрани, само си представям как стоят нещата всъщност. То в цялата си история Майкрософт са си наглеци, само който не е запознат с ИТ и Интернет отпреди поне няколко години може да не знае това. Ако се чудите защо и откъде накъде Google развяват знамето с “Don’t be evil“, ами най-вече заради такива като Microsoft е. И може би основно заради тях точно, макар да не се казва в прав текст. Много са “нововъведенията” в WindBlows, които бяха в началото на други компании. Те бяха сплашени от гиганта и или изкупени, или осъдени с много пари и пак изкупени и накрая неща като DoubleSpace и други подобни се оказаха “инвенция” и вградени в уиндоса. Опитвам се да се сетя за нещо, което Microsoft са измислили и са успели да наложат и то оцеляло като наистина ценно… и не успявам. А, да, освен едно — да правиш бизнес, като откупуваш други фирми през сплашване и външно обезценяване на акциите със слухове. Или пък направо и буквално крадеш технологии — както са направили още в началото си с графичния интерфейс — после се надяваш да ти се размине и… ти се разминава.

Знаем за тръпката, дето преброди цялата мрежа съвсем наскоро, когато Майкрософт предложиха на Яху да ги откупят. Цената беше привидно даже завишена, защото беше над пазарната за съответния брой акции. Това идва в момент, в който Яху се опитват да стъпят на нова, по-твърда почва за онлайн-услугите си и имат много затруднения. Немалка част от тях точно финансови. И въпреки това от Яху отказват изкушаващото предложение, защото е обидно ниско. И са си прави — от може би година-две се опитват да си възвърнат позицията на една от водещите компании за онлайн-услуги. Купиха Flickr и успяха да не го развалят (което за компания от такъв мащаб, която обикновено е като слон в стъкларница, когато има работа с малки Web2.0 проекти си е много добро постижение). Отвориха голяма част от кода на онлайн-услугите си и например уеб-пощата им, макар да е все още на светлинни години от идеята за удобен и ползваем сайт, все пак става по-добра. Започнаха много проекти за свободен софтуер (YUI Ajax library, Design Patterns library, разбира се Zimbra и т.н.), вярно с много по-малко шум, отколкото има около Google Code, но все пак ги развиват. Купиха също и Del.icio.us и него не успяха да развалят, напротив.

Преди месец се разчу, че Yahoo подготвят масово внедряване на OpenID в сайтовете си. След първоначалната еуфория, че ще разрешат идентификация и автоматично влизане във всичките си услуги от всеки OP (OpenID Provider) се оказа, че не е точно така. И сега на практика заменят “yahoo login”-а със своя автентикация, базирана на OpenID, тоест те стават още един OP. Леко разочарование за неползващите услугата им, но пък така е по-добре за вече регистрираните им потребители… може би. Хора от openid-екипа им са постоянно активни в пощенските списъци на разработчиците на OpenID и дискутират свободно имплементацията на Яху, приемат нови идеи и работят по следващата версия 3.0 на спецификацията. Фенове… ;)

Съвсем наскоро пък, май малко след предложението за изкупуване от Балмър, се подочу, че Yahoo изпробват Jabber/XMPP за услугата си за моментни съобщения. Това е толкова добра новина, че си заслужава отделно писане, но наистина данните в мрежата са малко и засега явно нещата са в съвсем начален стадий на изпробване. Малко преди тях AOL/ICQ “изпуснаха” информация за свой сървър, шлюз между тяхната мрежа и джабер-федерацията. И там нещата са тестови, но явно са в по-напреднал етап. Официално от AOL не отрекоха, че опитват да интегрират мрежата си с XMPP, но явно имат доста принципни трудности в стремежа си да запазят ползваемостта на досегашните си клиенти, а и добрата нагласа на досегашните си потребители.

Каза се наскоро, че тази година ще е определено успешна не само за OpenID, но и за XMPP. Защото дори и Майкрософт да изкупи Яху, това значи, че ще скапе всичките им онлайн-услуги в опита си да ги мигрира към уиндоуски технологии. Съответно MSN ще “глътне” и “сдъвче” услугата за моментни съобщения на Яху (YIM) и при неизбежните проблеми от това голяма част от потребителите ще мигрират към сървъри от джабер-федерацията. Където и без това вече има критична маса, най-малкото заради гугълския GTalk/GMail, който си е джабер, макар и не съвсем пълна и на моменти, в детайлите, недобра имплементация.

А Яху имат не само IM, имат много други услуги, които при евентуално откупуване ще подлежат на миграция към Windows/IIS/MSSQL/MSN и тем подобни. Такава е политиката на големия шарен прозорец — преди време, при изкупуването на уеб-пощата Hotmail за сравнително кратко време успяха да а мигрират от FreeBSD към Windows. Имаха големи технически проблеми при тази миграция, които бяха видими и за които е писано много из мрежата. Но пък нямаха проблеми в скапването й.

Всъщност Майкрософт винаги са стояли много зле на фона на онлайн-услугите. Все опитват да са “онлайн”, даже опитват операционната си система да направят “онлайн”, ама или все не става, или никой не им ползва тая “онлайн-ност”. И самите те явно го разбират, но няма как да се спрат — в опита си да откупят Яху си личи надеждата да си оправят уеб-престижа. Но няма начин това да стане, най-много да съсипят поредната компания. Е, този път захапват наистина голяма и известна компания и то след дълги години на “добро поведение”. Ако не броим лобирането им в Novel и подмолните действия в света на GNU/Linux през Lindows/Linspire, които след един удар по главата с чувал с пари им станаха верна “маша”.

А Яху явно са “добрите момчета” на деня. Джери Янг е отказал на Стив Балмър. След като получи публична подкрепа от Гугъл. Днес пък Балмър е казал, че един вид “не приема” отказа на Яху и ще продължи да преговаря и да настоява за откупуването. Има два варианта — или да завиши офертата, което е малко вероятно, или да я занижи, за да “накаже” Янг и да ползва Яху “за назидание” на бъдещите изкупувани фирми. И все пак с всички тия нови технологии (OpenID, XMPP), с проектите си за свободен софтуер и с публичната подкрепа на Гугъл едва ли Яху чак ще се стреснат. Имат и подкрепата и здравия интерес на доста хора в Интернет вече, особено след този отказ на предложението.

А, да — има и трети вариант, който е доста вероятен — Майкрософт да започнат активно тайно лобиране сред акционерите на Яху. По типичния им маниер — “дръж тая бала с пари, я кажи сега за кого ще гласуваш”. Надявам се това да не успее. ИТ-бизнесът вече не е това, което беше през 80-те и 90-те, днес има много по-силна пряка публицистика, има много повече информация за фирмените стратегии, “изтекла” в Интернет, има много по-голямо влияние на онлайн-престижа. Нещо, което Яху не успяваха да поддържат добре, но в което напоследък влагат правилните усилия. И нещо, което Майкрософт никога не са имали.

Като казвам, че Yahoo! са добрите момчета на деня, зад това стои голямото “но” на техните многобройни издънки с издаването на лични данни на потребители на властите и с цензурата, която допуснаха, например миналата година във Flickr. Да кажем, че не че са чак “добри момчета”, просто напоследък се държат по-добре. ;)

Тилт и шифт хем евтино, хем качествено

Вчера в края на проследяването на една дългичка поредица уеб-препратки съвсем случайно забелязах, че се продават преходници с вградено накланяне или изместване на обектива. Ако някой си е казал “пак тия руснаци”, познал е — Аракс са ги пуснали и са страхотна идея, типично по руски са “хак”. Руснаците са хакери, отдавна им го признаваме. И то не само в ИТ, и във фотографията го доказват с не една хитри хрумки, които се оказват и много полезни. Като например “одуванчик”-а (“глухарче”, платка за потвърждение на фокуса на преходници от М42-обективи към канонски тела). И като сега тези тилт- и шифт-адаптери.

Хубавото им е, че са на достъпна цена, а ако човек закачи отпред им качествен средноформатен обектив, комбинацията може да е по-качествена от предлаганите готови решения за тилт-шитф. Особено за slr-системи, различни от канонската — единствено Канон имат някаква традиция в тези обективи и в линията им има наистина добри T/S. Никон наскоро май пуснаха един нов T/S, но тук-там се чуха недобри неща за отношението му оптика/цена, а това е далеч от отзивите за двойката тилт-шифт серия L, на която могат да се радват канонците.

За мое съжаление не само Никон не са си поставяли като цел допълване на системата с тилтшифт-обективи. Пентакс си нямат пък никакъв, изключая един-единствен шифт-обектив, K 28/3.5 Shift. Има и един прототип на тилт-обектив, но той никога не е стигнал до поточната линия — M 32-39/2.8 Flexi. Всъщност не съм сигурен дали това е тилт, почти нищо няма в мрежата за него. Но все тая — колекционерска рядкост е, а и е само прототип, така че е неоткриваема колекционерска рядкост. ;)

Та другото хубаво на тия преходници е, че с добър средноформатен обектив на практика се превръщат в качествен тилт или шифт, който може да се поставя на различна система. Имат варианти за Nikon, Canon FD и EOS (макар че точно за Канон само цената им може да е привлекателна), Minolta MD и Dynax, Contax/Yashica, Leica (тук пък който е дал пари за Лайката, едва ли ще търси вече евтиното решение), всички системи с M42 и, разбира се, Pentax.

Мания направо — на апарат със сменяема оптика се поставя тилт или шифт със сменяем обектив. Няма защо човек да се ограничава с качествата на един или два фабрични T/S-а, а може да си избира с кой обектив да излезе днес, за да снима архитектура с шифт-а си, примерно. Избира си някой хубав обектив и готово. Хоп — в todo-то (тъй де, tohave-то).

GNU/Linux на Amilo 2515

Тези дни имам ту успехи, ту грижи в съвместната си работа с лаптоп Fujitsu-Siemens Amilo 2515. Служебен, даже аз си го избрах от три-четири модела от този клас. Нищо особено като машинка, не е нещо, което ще впечатли мултимедийните манияци или пък отворковците, дето джиткат най-новите игри мобилно. Още повече пък влюбените в Mac и/или ThinkPad — то за тях заместител няма, доколкото зная още не е открито такова лечение ;)

Всъщност не съм съвсем прав — на джуиджицу-то могат и игри да се играят (в линукс-дистрибуциите вече има доста свободни игри, голяма част от тях вече са и готини), и за мултимедия става, макар в някакви нормални граници.

Амило 2515 представлява преносим компютър с Intel Core2Duo (по 1.5 ГХц), вградено видео Intel Mobile GM965, 15.4” WXGA-монитор (1280 на 800) с Brilliant View и безжична карта Intel 3945. Другото са подробности, които варират доста между различните конфигурации, предполагам. Моята е с 2 по 1GB RAM, 160GB SATA-диск и 6-клетъчна батерия, която би трябвало да осигурява около 3 часа и половина нормална работа. Да, ама не съвсем…

Всички неща по компютъра тръгват безпроблемно под GNU/Linux. Инсталирах за нула време Debian testing и го донастроих и обнових до Sid. Всъщност първо се обърках и цяла вечер се опитвах да подкарам инсталация на “ia64”. Правилният порт на Debian, както ми казаха и в българската дебиан-листа, след като леко изтормозен реших да споделя, е “amd64”. Преди това аз в объркването си опитвах да заредя инсталацията от USB-памет, после доста се тормозих с 5-6 варианта на CD, от първи диск на testing до businesscard на stable. По едно време в нарастващото си отчаяние дръпнах 64-битовата версия на Ubuntu. Добре че тя пък не тръгна явно заради лош носител, та сега съм си пак на Дебиан. Не е вярно това, дето имало дистрибуции за начинаещи, за напреднали, дистрибуции дето били по-красиви и други, дето не били… Дрън-дрън, всичко си е линукс, един Slackware или LFS може да се настрои да изглежда и работи както най-най-лъскавото Убунту или каквото там се сетите друго…

А и самата инсталация и настройка на Дебиан не отнема изобщо много време. Сигурно повече щях да се забавя с някоя от по-“лъскавите” дистрибуции. Не бях инсталирал настолен Дебиан от много време — вкъщи Wishmaster ми е инсталиран преди около 7 години може би и от тогава само е обновяван. Когато съм бил линукс-сисадмин пък, системите, които правех и поддържах, си бяха headless, само сървъри. Та не бях виждал графичния инсталатор на Дебиан и останах приятно изненадан. Без да е излишно претрупан, все пак си беше приятен за гледане и удобен за работа. Е, по-голям кеф е без графика, ама нейсе, нали всичкото потребител днес иска да му е шарено и да мърда. ;)

Малко се замотах с безжичната карта, не бях имал работа с такива неща преди, не ми се е било налагало. Накратко, за да работи трябват:

# apt-get install ipw3954-modules-2.6-amd64 ipw3945d firmware-ipw3954

Това последното едвам го открих, защото е в non-free, а аз от много време насам ползвам само main на Дебиан, без да правя компромиси с contrib и non-free. Но за това сега направих изключение, защото ми се налага да ползвам вирелес. Ако сам си избирах лаптоп и знаех за това, щях да го избегна, това е първата причина да не съм съвсем доволен от хардуера.

Почти всички нужни глезотии за работа с лаптоп си се инсталират от съответните task-ове с пакети. Разните датчици, управления на захранването, заключвания, приспивания в паметта и на диска, бързи команди с бутона Fn и т.н. си работят идеално.

Но без едно — не мога да намаля пустата яркост на екрана. Ужасно е — все едно гледам в прожектор. Особено след като последната половин година свикнах с прекрасния монитор Eizo FlexScan S1931. Еизо-то си има и датчик за околно осветление и сам си настройва backlight-а в съответствие със светлината в стаята. През нощта, когато е тъмно наоколо, сам си намалява яркостта и не дразни очите, а при силно осветление наоколо я засилва и така постоянно човек гледа еднакво отчетлива картина. Която не уморява очите — бях забравил какво е да ме болят очите от работа с компютър.

Но Eizo-то си е няколко класи над монитора на Амило 2515. Амило-то е с огледален дисплей, което затруднява още повече работата, докато Еизо-то е с приятно мек матов отблясък и работата с него прилича повече на разлистване на цветно списание, отколкото на гледане в LCD. Друга видима разлика е в зрителните ъгли. Но за работен лаптоп на мен ми върши работа — фотографиите така или иначе ще си ги обработвам предимно на Еизо. Eizo S1931 е с матрица S-PVA, докато Amilo-то предполагам, че е с някаква TN. При накланяне на капака видимо се променят яркостта и цветовете на екрана — типично за TN. Никой никъде не казва в спецификациите на лаптопите какви са ползваните матрици. Много ме дразнят разните идиоти западняци, дето пишат тъпи ревюта за лаптопи и ми обясняват какъв точно отенък на сивото бил капакът, а не са проучили и не пишат дали матрицата е TN, TN+Film, PVA, MVA, IPS… А това е много по-важно.

Touchpad-ът е удобен, вече седмица работя само с него, още не съм излязъл да си взема USB-мишка, а вкъщи имам само PS/2-ки. Представлява правоъгълник със само два еднакви по дължина бутона отдолу. Във въпросните ревюта в Интернет разни неграмотници бяха писали, че тъчпад-ът е добър, ама много лошо, че му липсва поле за скрол. Още една причина да не се четат ревюта — има си скрол и то не само вертикален, ами и хоризонтален, има си даже разпознаване не само на единично, а и на двойно и тройно натискане. Ползвам двойното за среден бутон, тройното — за десен.

Добавя се в /etc/Xorg/xorg.conf:

Section “InputDevice”
    Identifier “SynPS/2 Synaptics TouchPad”
    Driver “synaptics”
    Option “CorePointer”
    Option “Device” “/dev/input/event/2”
    Option “Protocol” “ImPS/2”
    Option “SHMConfig” “true”
    Option “VertEdgeScroll” “true”
    Option “HorizEdgeScroll” “true”
    Option “CornerCoasting” “true”
    Option “LockedDrags” “true”
EndSection

И всичко спи. ;) Е, трябват час-два, за да свикне човек с чувствителността и да си премерва двойните и тройните натискания. Всъщност всички тия неща, че и някои допълнителни, могат да се настройват от Synaptics:

# apt-get install xserver-xorg-input-synaptics gsynaptics

Вместо gsynaptics може да се ползва ksynaptics или qsynaptics. Използват съответно средите на GNOME, KDE и само Qt-библиотеката. Дават лесен начин за настройка на тъчпадите, прелистванията с тях, видове натискания, чувствителности, граници на ръбовете и др. под. Не можело да се прелиства — чушки… Аман от “разбирачи”, дето ги пишат тия ревюта! Видял нашият как изглежда “Виндос Глиста” и вече се пише “експерт”.

Та всичко си тръгна за нула време, никакви проблеми с какъвто и да е хардуер по лаптопа. Изключая един — контрола на яркостта на екрана. Донастройката на всичко друго беше по-скоро занимавка от сорта на “тоя аплет къде точно да го сложа” или “каква цветова тема да си настроя”. Но яркостта е отвратителна.

Добавих модула “video” с `modprobe video`, не беше включен по подразбиране. И пак — acpi “не знае нищо за никакви американци и не е писала таквоз нящо!”. Тъй де, ACPI не разпознава изобщо яркостта на екрана. Няма и никаква реакция от xev на бутоните Fn+<F8> и Fn+<F7>, които би трябвало да са за понижаване и намаляване на яркостта. И в BIOS няма нищо по въпроса, всъщност биос-ът е ужасно малък като настройки, я има две-три общо, я не. Аплетът “brightness applet”, който идва като част от Gnome Power Manager, няма никакво влияние. Преди добавянето на модула “video” аплетът твърдеше, че не разпознава изобщо екрана, а след това работи, има си плъзгач и т.н. Но не променя яркостта.

В /sys/class/backlight след зареждане на “video” има директория “acpi_video0”, но промени във файловете вътре не оказват никакво влияние. Графичните инструменти на KDE и GNOME имат разни плъзгачи и полета за настройки на яркостта при различните условия (на батерии, на мрежа и т.н.), но и тия настройки не оказват никакво влияние.

На практика яркостта на екрана си е постоянно 100% и след час-два работа очите вече болят. И батерията не издържа много — до обявеното 3ч. 45мин. никога не се стига. Аплетите на батерията предсказват 1ч. 55мин. работа на батерии при издърпване на кабела. Но практически времето е максимум час и половина. От екрана-прожектор консумацията явно се завишава силно. Особено ако се ползва и безжичната мрежа — тая джаджа харчела страшно много ток, не знаех. Логично всъщност, то си е малък радио приемопредавател…

Иначе работата на преносима машинка е много по-различна, най-малкото съм спокоен за данните си и не завися от поредното спиране или премигване на тока (бившите ми колеги от енергото се излагат малко от нова година насам). И клавиатурата е по-удобна, стига човек да свикне веднъж с размерите й. Мога да работя и от кухнята, докато бебето спи оттатък, например. Или пък като се позатопли малко времето — навън някъде в някой парк. Което ми напомня да ида освен мишка да си взема и някаква свястна раница или чанта.

Преносимата машинка се казва Rainmaker (дали някой ще открие връзката между имената), а ресурсът ми в джабер, когато съм на него, е “wandering”. Ако някой се интересува, може да ме “разпознава” така — леле, колко социални данни “изпуснах” :D

Но да не беше само тая яркост на екрана… Още търся начин да регулирам backlight-а, но засега неуспешно. Има из Интернет разни “решения” с промяна на гама-настройките, но тия хора просто не правят разлика между гама и яркост. Едното е съвсем, ама съвсем различно от другото. Като се намалява гамата, яркостта на екрана не се променя, само цветовете стават по-тъмни. С гама-корекциите се настройва цветови профил, яркостта на подсветката на LCD-то е нещо съвсем друго.

Наблюдения 02

Наблюдение първо (блогове-млогове…)

Бложенето стана мода, или казано по модерному — стана “фешън”. Някои с леко пренебрежение отбелязват как до съвсем скоро блогове имаха (имахме) предимно работещите в ИТ, които тъй или иначе по по-естествен начин заживяват в Интернет. И още по-точно — изкушените от темата за софтуерната свобода. Което за мен беше прекрасна среда и днес, във фешън-гмежта взема сериозно да ми липсва.

Какво е лошото на модата? Ами честно казано нищо, стига да не става самоцел. И понеже дълго време с удоволствие следях все по-нарастващ брой блогове, започнах да усещам неудобство в тая среда. Ако някой каже нещо, то се преповтаря пет пъти, четири от които без никаква обратна връзка към първата статия, сякаш всеки е сам за себе си перфектната “медия” и не изпуска ресурс наникъде. Има блестящи изключения, разбира се, има хора, които със самото си бложене работят за цялостта на смисъла в мрежата.

И тук идва проблемът — тези ценни места мога да си ги следя и да си ги чета с кеф и спокойствие и с чаша кафе в ръка и сам. Или с пряко отваряне на сайта, или през настолния ми четец на емисии, или през препратки, намерени в други подобни им по качество блогове. За какво ми е общ уеб-агрегатор тогава? Ами правилно, не ми трябва. То е все едно да се видя с приятели за да обсъдим нещо интересно и да идем насред голям магазин преди нова година. Или пък в кръчма по време на световното, застанали точно под телевизора.

Освен че не си чуваш приказката, или направо събеседниците отказват за се настроят за разговор в тоя шум, или всеки идва отнякъде непознат и незапознат с общите теми и вълнения и почва да си дава мнението. И в двата случая — кофти тръпка и се прецаква ищахът. Е няма начин — не, мерси.

Приближение първо (осмисляне на публичността)

Имам своя си нужда от преосмисляне на бележника ми, от преоткриване на чистия кеф от списването му. Минаха четири години и може би е нормално да не ме влече вече еуфорията на “айде да се съберем”, “айде да си коментираме колкото може повече”, “айде да се линкваме за щяло и нещяло”, “ама ти за оная кампания писа ли”, “айде да сме по-нагоре в класациите”. Като си помисля, май мен и преди никога не ме е тресла тая треска.

Едно от първите неща, които съм започнал да правя, е да събирам и определям по-ясно идентичността си в уеб. Вече ако тръгвам да оставям коментари някъде, то е само през OpenID. (N.B.: да си включа и коментарите тук към openid-поддръжката) Сайтът ми работи като OpenID-адрес за моята идентичност, още преди месеци включих делегиране на yasen.lindeas.com към доставчика ми на OpenID. Доставчик, на който имам доверие за личните си данни, който е доказал се и се развива постоянно — http://yasen.myopenid.com е профилът ми. Единственият друг OP (OpenID Provider), който ползвам, е http://claimid.com/yasen и то не за друго, а защото дава по-добра видимост на профила в уеб. Използвам claimid.com за уеб-профил и myopenid.com за автентикация.

Така поне хората, които мнението ми ги интересува, ще знаят, че наистина съм го дал аз.

Второто нещо е да се отдръпна настрани от общите уеб-агрегатори. “Общи” разбирани едновременно като публични и като такива без ясна и конкретна насоченост. Няма да казвам имена на сайтове, но много шум влиза оттам, ама много. А аз на шум не мога да пиша, не мога и да снимам напоследък. Който наистина иска да следи сайта ми, искрено вярвам, че ще продължи да го прави и след това — има много начини. Или през специализирани агрегатори, или през емисиите ми (те си работят нонстоп, запишете се сами при вас, настолно), или пък с директно зареждане на сайта ми.

Това е стъпка, за която на няколко хора в лични разговори съм казвал вече и в тия ни разговори сме стигали съгласие с “мда” онлайн или замислено утвърдително кимане с глава наживо. Светът не свършва с “фешъна”, а пък е по-добре да влизаме с удоволствие в сайта ми — и аз, и читателите.

Наблюдение второ (фото-криза…)

Напоследък не мога да снимам, казвал съм го на фото-аматьорите, с които дружа — и онлайн, и при срещите ни наживо с някои от тях (много редки срещи напоследък, но и това ще оправим). Донякъде нарочно, донякъде и поради липса на пари в края на миналата година не съм си купувал нищо ново за SLR-системата. Държа си обективите, които имам от доста време. SMC Pentax-M 50/1.7, Super-Multi-Coated Takumar 105/2.8, Super-Takumar 135/3.5, Pentacon auto MC 135/2.8, Pentacon auto 50/1.8, Osawa MC 75-150/3.8 и обектива от комплекта на Pentax *istDL, SMC DA 18-55/3.5-5.6. И отделно филмов пълнокадров Canon EOS 3000 с китов обектив EF 38-76/4.5-5.6.

Непретенциозна система отвсякъде, но допреди половин година ми вършеше страхотна работа, ентусиазираше ме да разработвам фото-идеите си. И днес с ръка на сърцето бих препоръчал на всеки започващ с това хоби да си вземе възможно най-евтиното и да снима. Например един *istDL втора ръка вече струва смешните 300-400 лева, пък аз съм го купувал за хиляда, и то пак от човек. А Pentax *istDL е страхотен апарат, наистина страхотен! Има много неща, на практика всичките достатъчни неща за любителско снимане. С peterst си говорихме, че дори има функции, които са заключени във фирмуера, просто защото няма достатъчно копчета на тялото за управлението им. Той например наскоро си настрои сам фокус-системата на неговия *istDL — през настройки в менюто при включен режим debug на фирмуера. Абе Пентакс са супер, коригиране на бекфокус при Канон или Никон сигурно няма да мине без сервизен стенд в лицензиран сервиз и съответно една кофа пари…

Но ми липсва желанието да снимам. Идеи имам, даже се тормозя от прекалено много идеи и прекалено много “канене”. Трябва ми фото-“reset”. Сигурен съм, че е период и ще го преодолея. Предполагам, че е нормално и е някакъв етап от доброто ми, “здраво” развитие като фотограф.

Иначе продължавам да обичам да седна на спокойствие пред екрана и да разглеждам снимки на други хора. Най-вече на хора, които познавам наживо или онлайн — нещо не ме влече да ровя из големите фото-общности. Дори и в 23hq.com влизам в моя си профил и разглеждам новите снимки на хората, които вече съм добавил в списъка си. И да, разбира се — прелистването на папката “photo” в настолния ми четец е удоволствие, към което пристъпям с жар и нетърпение всеки ден. ;)

Приближение второ (моите снимки в уеб)

Ищахът за снимане сигурно ще си дойде от само себе си, когато разреша нещата, които са наоколо и които му пречат. Първо започнах да интегрирам фото-идентичността си в уеб по подобие на блог-идентичността, за която говорих. Отписах се от всички сайтове, които или не ми допадат съвсем, или пък изобщо не ползвам. Останаха само 23hq, където периодично влизам да дооправям и развивам превода на български и UrbanStyle.org, който пък администрирам.

Махнах се отдавна и от всякаквите родни фотографски спам-форуми, то и без това там не само форумната част, а и средното качество на снимките май западна. Оставам си за “вратичка” форума Bokeh club, който ми е близък и тематично. Но дори и там ако някой ми убива ентусиазма, просто няма да обръщам внимание — за мен точно ентусиазмът е важен.

UrbanStyle ще е един от двигателите за новия ми фото-интерес. Другият двигател ще е личният ми фотоблог. И двата от доста време се каня да реорганизирам. ЪрбънСтайл има много изчакващи идейки, доста от тях дадени от хората от общността там (за което съм им много благодарен и страшно им се кефя). Ще има много нови неща, на практика ще е изцяло нов сайт, като се запази досегашното съдържание и общност. Да, хората в ЪрбънСтайл не са просто “потребители”, защото участват със свой си ентусиазъм, напоследък практически те движат сайта и са точно уеб-общност. Макар и в малки за Интернет размери.

Фотоблогът ми е това, което преди повече от половин година взе много да ми отеснява и донякъде беше причина за фото-спънките ми. Drupal е хубава система, когато става дума да се направи бързо и качествено наистина мащабируем и голям сайт. И аз я познавам достатъчно добре и в подробности. Но за личен проект, дори и за такъв с толкова много и различни раздели като Arcane Lore си е малко излишно претоварване.

Отдавна смятам да пренапиша сайта си, lindeas.com, urbanstyle.org и изобщо всичките си проекти, но все се чудех на какво да започна. Хем да не се забия в девета глуха, хем пък и да не е нещо ограничаващо и да ми отеснее. А пък и все нямах време. След разговор по джабър със zbrox ми се загнезди идеята за Django. Бях започнал малко неща с Pylons и Rails, но като се замисля… мнението на Рос ми стига. А и по-важното е да започна сериозно и фреймуърк-ът да е удобен, всичко друго ще си дойде само.

Та основното ми приближение към проблема ми със снимането в близките седмици и месеци ще е реорганизиране на кода и на дизайна на фотоблога ми. За да ми е по-примамливо да качвам нови снимки, а нови снимки искам да качвам, много искам и искам да качвам по много. ;) След това ще дойде наистина запретването на ръкавите около строежа на новия UrbanStyle.

Когато се постопли малко времето (че сега за един месец вече втори път боледувам), ще направя и втора атака на фото-ентусиазма ми. При всяка удобна възможност — стрийт с фото-тайфата в София. На малки групи, максимум трима или четирима човека — които когато успеем. С повече хора акцентът на вниманието пада върху самата тайфа, а не върху търсенето на кадри. А кадри в стрийта има много, страшно много. Ако има нещо, което да ме вдъхновява истински, това е street- и candid-фотографията. Не “репортажната”, не — репортерите са тия изроди, заради които хората по улиците ни гледат с неодобрение и притеснение нас, стрийтващите фото-любители.

Пък ще видим какво ще излезе. Ако се позакрепя финансово с новата ми отдалечена работа, може да се пресегна за един FA 50/1.4 — ще ми пасне ама много таман на моя стил снимане и ще ми е допълнителен стимул.