Наблюдения 02

Наблюдение първо (блогове-млогове…)

Бложенето стана мода, или казано по модерному — стана “фешън”. Някои с леко пренебрежение отбелязват как до съвсем скоро блогове имаха (имахме) предимно работещите в ИТ, които тъй или иначе по по-естествен начин заживяват в Интернет. И още по-точно — изкушените от темата за софтуерната свобода. Което за мен беше прекрасна среда и днес, във фешън-гмежта взема сериозно да ми липсва.

Какво е лошото на модата? Ами честно казано нищо, стига да не става самоцел. И понеже дълго време с удоволствие следях все по-нарастващ брой блогове, започнах да усещам неудобство в тая среда. Ако някой каже нещо, то се преповтаря пет пъти, четири от които без никаква обратна връзка към първата статия, сякаш всеки е сам за себе си перфектната “медия” и не изпуска ресурс наникъде. Има блестящи изключения, разбира се, има хора, които със самото си бложене работят за цялостта на смисъла в мрежата.

И тук идва проблемът — тези ценни места мога да си ги следя и да си ги чета с кеф и спокойствие и с чаша кафе в ръка и сам. Или с пряко отваряне на сайта, или през настолния ми четец на емисии, или през препратки, намерени в други подобни им по качество блогове. За какво ми е общ уеб-агрегатор тогава? Ами правилно, не ми трябва. То е все едно да се видя с приятели за да обсъдим нещо интересно и да идем насред голям магазин преди нова година. Или пък в кръчма по време на световното, застанали точно под телевизора.

Освен че не си чуваш приказката, или направо събеседниците отказват за се настроят за разговор в тоя шум, или всеки идва отнякъде непознат и незапознат с общите теми и вълнения и почва да си дава мнението. И в двата случая — кофти тръпка и се прецаква ищахът. Е няма начин — не, мерси.

Приближение първо (осмисляне на публичността)

Имам своя си нужда от преосмисляне на бележника ми, от преоткриване на чистия кеф от списването му. Минаха четири години и може би е нормално да не ме влече вече еуфорията на “айде да се съберем”, “айде да си коментираме колкото може повече”, “айде да се линкваме за щяло и нещяло”, “ама ти за оная кампания писа ли”, “айде да сме по-нагоре в класациите”. Като си помисля, май мен и преди никога не ме е тресла тая треска.

Едно от първите неща, които съм започнал да правя, е да събирам и определям по-ясно идентичността си в уеб. Вече ако тръгвам да оставям коментари някъде, то е само през OpenID. (N.B.: да си включа и коментарите тук към openid-поддръжката) Сайтът ми работи като OpenID-адрес за моята идентичност, още преди месеци включих делегиране на yasen.lindeas.com към доставчика ми на OpenID. Доставчик, на който имам доверие за личните си данни, който е доказал се и се развива постоянно — http://yasen.myopenid.com е профилът ми. Единственият друг OP (OpenID Provider), който ползвам, е http://claimid.com/yasen и то не за друго, а защото дава по-добра видимост на профила в уеб. Използвам claimid.com за уеб-профил и myopenid.com за автентикация.

Така поне хората, които мнението ми ги интересува, ще знаят, че наистина съм го дал аз.

Второто нещо е да се отдръпна настрани от общите уеб-агрегатори. “Общи” разбирани едновременно като публични и като такива без ясна и конкретна насоченост. Няма да казвам имена на сайтове, но много шум влиза оттам, ама много. А аз на шум не мога да пиша, не мога и да снимам напоследък. Който наистина иска да следи сайта ми, искрено вярвам, че ще продължи да го прави и след това — има много начини. Или през специализирани агрегатори, или през емисиите ми (те си работят нонстоп, запишете се сами при вас, настолно), или пък с директно зареждане на сайта ми.

Това е стъпка, за която на няколко хора в лични разговори съм казвал вече и в тия ни разговори сме стигали съгласие с “мда” онлайн или замислено утвърдително кимане с глава наживо. Светът не свършва с “фешъна”, а пък е по-добре да влизаме с удоволствие в сайта ми — и аз, и читателите.

Наблюдение второ (фото-криза…)

Напоследък не мога да снимам, казвал съм го на фото-аматьорите, с които дружа — и онлайн, и при срещите ни наживо с някои от тях (много редки срещи напоследък, но и това ще оправим). Донякъде нарочно, донякъде и поради липса на пари в края на миналата година не съм си купувал нищо ново за SLR-системата. Държа си обективите, които имам от доста време. SMC Pentax-M 50/1.7, Super-Multi-Coated Takumar 105/2.8, Super-Takumar 135/3.5, Pentacon auto MC 135/2.8, Pentacon auto 50/1.8, Osawa MC 75-150/3.8 и обектива от комплекта на Pentax *istDL, SMC DA 18-55/3.5-5.6. И отделно филмов пълнокадров Canon EOS 3000 с китов обектив EF 38-76/4.5-5.6.

Непретенциозна система отвсякъде, но допреди половин година ми вършеше страхотна работа, ентусиазираше ме да разработвам фото-идеите си. И днес с ръка на сърцето бих препоръчал на всеки започващ с това хоби да си вземе възможно най-евтиното и да снима. Например един *istDL втора ръка вече струва смешните 300-400 лева, пък аз съм го купувал за хиляда, и то пак от човек. А Pentax *istDL е страхотен апарат, наистина страхотен! Има много неща, на практика всичките достатъчни неща за любителско снимане. С peterst си говорихме, че дори има функции, които са заключени във фирмуера, просто защото няма достатъчно копчета на тялото за управлението им. Той например наскоро си настрои сам фокус-системата на неговия *istDL — през настройки в менюто при включен режим debug на фирмуера. Абе Пентакс са супер, коригиране на бекфокус при Канон или Никон сигурно няма да мине без сервизен стенд в лицензиран сервиз и съответно една кофа пари…

Но ми липсва желанието да снимам. Идеи имам, даже се тормозя от прекалено много идеи и прекалено много “канене”. Трябва ми фото-“reset”. Сигурен съм, че е период и ще го преодолея. Предполагам, че е нормално и е някакъв етап от доброто ми, “здраво” развитие като фотограф.

Иначе продължавам да обичам да седна на спокойствие пред екрана и да разглеждам снимки на други хора. Най-вече на хора, които познавам наживо или онлайн — нещо не ме влече да ровя из големите фото-общности. Дори и в 23hq.com влизам в моя си профил и разглеждам новите снимки на хората, които вече съм добавил в списъка си. И да, разбира се — прелистването на папката “photo” в настолния ми четец е удоволствие, към което пристъпям с жар и нетърпение всеки ден. ;)

Приближение второ (моите снимки в уеб)

Ищахът за снимане сигурно ще си дойде от само себе си, когато разреша нещата, които са наоколо и които му пречат. Първо започнах да интегрирам фото-идентичността си в уеб по подобие на блог-идентичността, за която говорих. Отписах се от всички сайтове, които или не ми допадат съвсем, или пък изобщо не ползвам. Останаха само 23hq, където периодично влизам да дооправям и развивам превода на български и UrbanStyle.org, който пък администрирам.

Махнах се отдавна и от всякаквите родни фотографски спам-форуми, то и без това там не само форумната част, а и средното качество на снимките май западна. Оставам си за “вратичка” форума Bokeh club, който ми е близък и тематично. Но дори и там ако някой ми убива ентусиазма, просто няма да обръщам внимание — за мен точно ентусиазмът е важен.

UrbanStyle ще е един от двигателите за новия ми фото-интерес. Другият двигател ще е личният ми фотоблог. И двата от доста време се каня да реорганизирам. ЪрбънСтайл има много изчакващи идейки, доста от тях дадени от хората от общността там (за което съм им много благодарен и страшно им се кефя). Ще има много нови неща, на практика ще е изцяло нов сайт, като се запази досегашното съдържание и общност. Да, хората в ЪрбънСтайл не са просто “потребители”, защото участват със свой си ентусиазъм, напоследък практически те движат сайта и са точно уеб-общност. Макар и в малки за Интернет размери.

Фотоблогът ми е това, което преди повече от половин година взе много да ми отеснява и донякъде беше причина за фото-спънките ми. Drupal е хубава система, когато става дума да се направи бързо и качествено наистина мащабируем и голям сайт. И аз я познавам достатъчно добре и в подробности. Но за личен проект, дори и за такъв с толкова много и различни раздели като Arcane Lore си е малко излишно претоварване.

Отдавна смятам да пренапиша сайта си, lindeas.com, urbanstyle.org и изобщо всичките си проекти, но все се чудех на какво да започна. Хем да не се забия в девета глуха, хем пък и да не е нещо ограничаващо и да ми отеснее. А пък и все нямах време. След разговор по джабър със zbrox ми се загнезди идеята за Django. Бях започнал малко неща с Pylons и Rails, но като се замисля… мнението на Рос ми стига. А и по-важното е да започна сериозно и фреймуърк-ът да е удобен, всичко друго ще си дойде само.

Та основното ми приближение към проблема ми със снимането в близките седмици и месеци ще е реорганизиране на кода и на дизайна на фотоблога ми. За да ми е по-примамливо да качвам нови снимки, а нови снимки искам да качвам, много искам и искам да качвам по много. ;) След това ще дойде наистина запретването на ръкавите около строежа на новия UrbanStyle.

Когато се постопли малко времето (че сега за един месец вече втори път боледувам), ще направя и втора атака на фото-ентусиазма ми. При всяка удобна възможност — стрийт с фото-тайфата в София. На малки групи, максимум трима или четирима човека — които когато успеем. С повече хора акцентът на вниманието пада върху самата тайфа, а не върху търсенето на кадри. А кадри в стрийта има много, страшно много. Ако има нещо, което да ме вдъхновява истински, това е street- и candid-фотографията. Не “репортажната”, не — репортерите са тия изроди, заради които хората по улиците ни гледат с неодобрение и притеснение нас, стрийтващите фото-любители.

Пък ще видим какво ще излезе. Ако се позакрепя финансово с новата ми отдалечена работа, може да се пресегна за един FA 50/1.4 — ще ми пасне ама много таман на моя стил снимане и ще ми е допълнителен стимул.

Четири години по-късно…

Четири години по-късно…

Преди четири години Arcane Lore се роди. Започна като малък и скъп личен проект и такъв си остава и днес — без излишни претенции, без превзетия шум от гоненето на класации, но с приятната привързаност, която всеки път ми дава сили отново и отново да отворя празен бял файл и да започна да пиша. Със защитеността на личното, вплетена здраво с подкрепата на публичността. Личната публичност.

Започна, мина една, после две, че и три години и макар да пиша рядко (поне в сравнение с някои други, но то пък защо изобщо да се сравнявам), блогването постоянно ми липсва и недостига. Стремежът и недостигът май са по-добрата възможност тук — безметежността е крайна ценност другаде.

Случиха ми се много неща през тази изминала година. За кратко работих отново щатна офисна работа, занимавах се с основите на ITIL и добрите практики за управление на ИТ. Сред страхотен екип от колеги, но се оказа че просто това не е за мен. Веднъж изкушен от свободната практика и работенето от вкъщи, нямам как да се върна към офисна наемна работа и да се чувствам добре. Останах с няколко ценни нови познанства и приятелства, с Велин примерно си паснахме хобитата, и двамата изкушени от фотографията (хей, трябва да излезем да поснимаме пак;).

Преди това успях да се разкарам от НАП, след като потроших професионално няколко месеца там ми дойде акълът в главата и вече нямам никакво желание да работя отново за държавни институции. След енергото и данъчните мисля че съм видял достатъчно. Отидох и да си взема дипломата, с Емо заедно размятахме черно-лилави тоги и се дуелирахме с карамфилите, дето ни ги подариха из стълбите на аулата на СУ. Някои ни гледаха странно — правим се на харипотъровци в такъв “важен” и “тържествен” ден. Нищо, те повечето наоколо бяха хлапета, на около пет-шест випуска след нашия. Мернахме и Маги с дъщеричката й — също беше в тога и си взимаше дипломата (тя, не момиченцето й;).

Мислех си, че магистърската ми промоция ще ми е важен ден, че ще се чувствам някак “по”. Но най-готиното в цялата дандания беше, че след това отидохме с Емо и Ася на кафе и побъбрихме бая, макар и за кратко време и бързащи. Гаврътнахме и по една жива бира, това също направи деня различен. Е, вярно — и самата промоция ми беше приятна, не крия. Мислех, че ще ми е кофти така толкова след випуска си, но като бяхме заедно с Емо ми стана едно готино и свойско. И бях пълен с положителни емоции, като се качих на подиума последен или пред-последен (ех, този азбучен ред…) и поех подадените ръце на ректора и разни други в черно-лилави рокли там.

Иначе университетът не струва. Убедих се, като кандидатствах есента за докторантура. Всъщност не е само университетското, и в БАН явно са подобни нещата. И не е само в София, и на другите места сигурно е същото. Ама нищо де, карай да върви ;)

Видях се много пъти с приятели, с които не се бях виждал отдавна и още повече пъти с приятелите, с които често се срещаме. С някои пък още не успявам да се видя — или те са заети или неоткриваеми, или аз… Важното е, че все пак се сещаме и като можем, се търсим. Някой ден, живот и здраве да е… ;)

Не ходихме на море, нито имаме почивка вече девет месеца. Или май бъркам — май цели девет месеца вече вкъщи си имаме най-великата и най-готината почивка! Да, точно така — малкият ни син Светлин е домашното ни съкровище, милият сладур той. Събитието на годината е раждането му — първо с очакването и тревогите, после с радостите и трудностите по отглеждането му. Или може би той ни отглежда, зная ли ;) Започнах да пиша статии за отглеждането на дете. Имам още теми, Светко расте все по-бързо и по-бързо, всеки ден е уникален и все по-богат да нови и нови изненади, игри, усмивки, закачки, бърборения и зъбчета. Девет месеца, в които имаше и много притеснения и надежди, в които пообиколихме пътищата заради едни доктори.

Заради тези здравни тревоги изпуснахме един много важен за нас ден, сватбата на Петя и Иван. Толкова много се готвихме, още от предната година, обсъждахме и планирахме с тях нещата, но накрая не можахме дори да идем на празника им. А те са ни близки приятелчета и искрено се надявам да успеем да им се реваншираме някак занапред.

Сега Светли бърбори и се смее зад мен на леглото, аз пак работя. След като цяло лято успявах с отделни уеб-проекти на парче, като наемен специалист на свободна практика да изкарвам насъщния, от нова година пак работя към фирма. Само че отдалечено. Много се зарадвах, като разбрах за тези подробности около работата — търсил съм доста, но никога преди не съм намирал работа в София или дори в България, която да е отдалечена. Имам предвид работа за уеб-програмиране или системна администрация на GNU/Linux. Просто няма — всеки шеф е готов да ти плаща за чистачка, вода, ток, храна, транспорт и т.н., но само и само да може да влиза в офиса и да те вижда, че си там, наведен над монитора и копаш нещо. Не могат да проумеят, че работа може да се върши и отдалечено. Доколкото зная, Apple са едни от първите, които преди години въвеждат практиката за работа с отдалечени програмисти и вместо да поддържат огромни халета с нагъчкани вътре програмисти-роби, разчитат на личната и домашна мотивация на служителите си. Които освен че си свършват работата, са и доволни и щастливи, че работят от дома си.

Фотографията ми е постоянно в ума, но апаратът все по-рядко е в ръцете ми. Чувствам се леко изчерпан, имам нужда от някакво презареждане. Да, снимам, даже се събираме на стрийт и правя доста кадри, снимам и семейството си и приятели… Но не си харесвам снимките. Не, не че са лоши, особено ако хората, които съм снимал са ми важни, ми е приятно да ги гледам. Но художествено не се справям с предизвикателството.

Затова и напоследък все по-рядко публикувам снимки тук във фотоблога и галериите ми. Виждам как от доста време нямам достатъчно добри неща и най-много ме грабват все кадри отпреди година-две поне. Даже доста от нещата, които съм качил тук, ми стоят някак кофти. Имам идеи много и постоянно, но все не стават. Все снимките или са добре технически премерени, но нямат тръпка вътре, или пък изобщо не стават… Гледам снимки в мрежата, разлиствам фотографски албуми и книги вкъщи, зяпам на някой хубав филм по телевизията как е снимано — гледам боке-тата, композициите… Гледам и после се отказвам да изваждам аз апарата… Трябва ми някакво вътрешно побутване и вярвам, че скоро в новата година ще го намеря.

Това са нещата, и са все готини неща. Важните неща. На годишнините блогърите нали пишат защо бложат, кое е важното за тях в това, как става при тях, кога и защо… И аз съм писал за това предишните години. Сега не зная какво да допълня на “защо”-то, освен едно — “затова”. Заради всичките тия неща, за които бърборя вече половин час… Лек ден! И лека година!

icq мигрира към jabber?

Да, звучи малко невероятно, може би дори твърде хубаво, за да е истина. Но все пак си е вярно — ICQ (тоест AOL, значи не само ICQ, а и AIM може би в скоро време) вече изпробват джабер–шлюз към мрежата си. Това значи, че най-обикновен джабер-потребител ще може да се свързва с “черната кутия”, каквато до днес беше icq. При това да се свързва пряко, без посредничеството на джабер-транспортите, с които досега ставаше връзката с целия куп собственически или остарели протоколи и други измишльотини.

Аз се радвам, защото имам един стар айсикю-номер, от който дълго време не мога да се отърва, колкото и да се опитвам, колкото и да обяснявам на познатите ми защо трябва да се ползва XMPP. В най-“добрите” дни на това отказване свивах списъка с айсикю-контакти до двама-трима, които просто не мога да изтрия, защото ползват само айсикю. Свързвах се само през транспорти (преди на jabber.belnet.be, а от известно време на jabber.minus273.org, където nikky поддържа страхотно услугите) и то само когато наистина имах нужда от айсикю, тоест за връзка с тези няколко човека. И въпреки това е неудобно. А многопротоколен клиент не ща да ползвам — аз се радвам на напредъка на XMPP, чета доста за джабер-разработките и плановете за бъдещето, а и най-малкото това е протоколът за моментни съобщения, който е стандартизиран. Ако ползвам моментни съобщения днес, то е най-вече заради джабер. Затова ми допада как първо Google с техния GTalk/GMail (вредно недоразумение, между другото, но все едно;), после с налагането им на библиотеката Jingle, а сега и AOL с тази интеграция просто “влизат в правия път”. ;)

Новината е сериозна, но докато пиша това, клиентът ми още не се е свързал. Явно наистина сървърът xmpp.oscar.aol.com е претоварен от нетърпеливи ентусиасти в момента. Грешката е заради изтичане на време, не някаква друго и това ме кара да мисля, че натовареността е приемливо обяснение.

Накратко, за да се свържете с icq-сметката си през джабер, ползвайте JID от вида icqnumber@aol.com към сървъра xmpp.oscar.aol.com със съответната парола на icq-сметката и на стандартния порт 5222. Трябва да се ползва TLS, но то повечето съвременни клиенти се свързват по подразбиране през TLS. Доколкото разбирам, би трябвало да работи и свързването с AIM — пак на същия сървър, но с JID aimusername@aol.com. Няма да пробвам, макар да имам някакъв “вегетиращ” акаунт — поне от другите затворени протоколи успях да се отърва ;)

Ето го и схематично:

 
1. JID — icquin@aol.com или aolusername@aol.com
2. Host: xmpp.oscar.aol.com:5222
3. разрешаване на SASL PLAIN
4. включване на StartTLS
 

Аз още не съм се свързал, но то си е алфа-тестване и явно наистина е натоварено. А и честно казано, нямам никакво намерение да прехвърлям общуването си към айсикю, пък било то и през джабер-шлюз. Ако този вид свързване проработи, ще го ползвам в крайни случаи, при връзка с айсикю-списъка ми. Поне няма да го има разкачването на някои от транспортите… а, и също редовните проблеми с кодирането на кирилицата при писане с icq-номер.

Иначе засега мрежата на ICQ/AOL си остава затворена, защото обратната връзка май е невъзможна. Тоест не може някой с айсикю да ме добави мен с моето JabberID. GTalk/GMail се присъединиха към xmpp-федерацията и връзката е двупосочна, но дори и така да стане със сървърите на ICQ след време… пак бих имал резерви при общуването в прав текст нешифрирано с хора към такива централизирани сървъри. Сигурността при общуването през джабер винаги минава през една “тясна” част и това е паметта на сървъра. А “големите” в бранша имат навика да “помнят” всичко и такова намесване на “1984”-усещане е неприятна тръпка. Освен ако не се ползва шифриране от край до край, винаги текстът се дешифрира в сървъра. Тъй че макар и за момент, комуникацията може да е достъпна в явен вид за някой сдобил се с root-достъп до сървъра, дори и да минава през шифриране между сървърите и към клиентите през TLS. Да, вярно — това изобщо не е болка за умиране, особено за такива неща като чат и изобщо щом не става дума за парични преводи, а за дреболии като разговори, хич не е толкова важно. Вярно, някой може да кракне както голям, така и малък сървър, но лично аз имам повече спокойствие за поверителността на данните си, ако са по-далечко от “големите” сървъри.

И все пак всичко това е добра новина. XMPP е правилният начин, защото е описан подробно, публикуван е и е стандартизиран. Освен основната част на протокола има и огромен брой допълнения (“предложения за подобряване”, JEP). Които описват практически всичко, за което днес можем да си помислим в света на моментните съобщения. И с развитието на идеите се пишат нови JEP-ове и клиентите с отворен код ги имплементират бързо.

Тъй че добрата новина е за нас, ползващите джабер. За тези с icq сигурно няма да има разлика, а и едва ли ще има значение. ;)

Коментарна наглост

Преди няколко месеца писах за това, че истинската, работеща общност е тази, в която има съзнаване на ценността на общото. За това, че е важно да се постъпва отговорно в ежедневните малки неща, а не да се лае на мегдана колко ни е лоша управата и какъв ни е лош “манталитетът” и каква ни е презряна “народопсихологията”. Че управата е лоша, лоша си е. Но властта има една своя досадна характеристика — тя не става по-добра с натиск отвън, а с разпределението и отслабването си. Силната централизирана власт е еднакво лоша, независимо дали вашата любима партия или любимата партия на съседа е на власт.

Говорех за това, че всеки ден и ежедневно всеки от нас и всички заедно изграждаме отново и отново обществото. Не е трудно да се разбере, вярвам, че не е и трудно да се повярва. Както свободата, която е хляб, дето всеки ден се замесва, пече се и се изяжда. Сещате се, нали? Затова според мен кампаниите са глупаво нещо. Истински ценното е граденето на нагласа, работа по разбирането в обществото, работа по толерантността, свободата. Всеки ден. В малките неща, но ежедневно.

—-

Вчера съм получил коментар към въпросната статия, който няма да публикувам под нея. Не крия, че бях бесен и отвратен. Но първо нека цитирам тук коментара:

Знаеш ли, всеки ден правя тези малки неща и нищо не ми струва да ги правя — това е твърде лесно. И хич, ама хич не ми стига това за успокояване на съвестта в една поробена страна. Или може би не забелязваш че е такава? Че имаме проблем с това кой държи властта и как я употребява? Няма проблем, така ли? Метете си двора, усмихвайте се, садете дръвчета и не гледайте как изнасят България, не е ваша работа. Ако не си от ТЯХ, няма да изтриеш това.

Теди

Не мога да си представя колко злоба трябва да е събрана, за да се напише такова нещо под една от най-позитивните ми статии. Нямам вече ищах никакъв да се обяснявам с въпросния Теди, щом не е разбрал какво съм му говорел с текста си, негова си работа. Пропускам и параноичните подмятания за поробване, злоупотреба с власт — дето може и да ги има, но са неща толкова далеч от темата ми, толкова далеч…

А и ми е писнало вече от два типа поведение в родния Интернет напоследък. Едното е истеричното защитаване на властта, дори и когато видимо греши, защото не било “хубаво” да се “потъпква” или злепоставя властта. Един вид, видите ли, властта тя трябвало да се уважава — не е вярно, на властта човек се подчинява, законите ги спазва. А уважението — уважението, драги, е нещо различно и то е от нещата, които трябва да се спечелват.

Другото е обратното, постоянното плюене срещу властта, но разбирана не като принципи на управление, а като отделни хора. Ах, колко са ни виновни еди-кой си и еди-кой си! Ах, тоя разграбва, оня ни поробва! Знаете ли какво, пука ми — всичките разграбват! Проблемът на властта у нас не е кадрови, а проблем на разбирането на тази власт.

—-

И накрая… Друг път няма да обръщам никакво внимание на такива коментари с “ако ме изтриеш, значи си еди-какъв си”. Ниц, бе! Много знаеш аз какъв съм! Никой няма право да ми държи такъв тон в коментарите, особено под статия, в която и моят тон е мек и посланието ми е позитивно! Откакто коментарите тук се одобряват съм се възползвал от възможността за триене много рядко, в голяма част от случаите заради дублиране на коментари.

Но следващия път, когато видя такъв коментар, без да се ядосвам допълнително го трия и продължавам напред. Егати наглеците са се навъдили, ей…

2008-ма по интернетски

Харесва ми как 2008г. започва за Интернет и ИТ. Много ми харесва.

OpenMoko обявиха, че този месец ще пуснат първия си модел за крайни потребители. Първият смартфон, изцяло изграден да работи със свободен софтуер и съответно първата наистина мащабна програмна среда за смартфон с GNU/Linux. Моделът ще се казва FreeRunner. Прототипът за разработчици, който се продаваше миналата година, беше с име Neo1973. Идва от годината на създаването на първия мобилен телефон, ако не ме лъже паметта — 1973г. Е, FreeRunner звучи по-добре, по-лесно се запомня от незапознатите, предполагам. Все едно, за това има една дума — култово! Други думи нямам просто.

KDE 4 се очаква да излезе до дни. Не съм сигурен, но май до два дни :) Лъскавините в новото КДЕ са нашироко обсъждани през последните месеци и за пореден път слуховете са, че за разлика от GNOME, който с всяка версия става все по-лъскав, но и по-бавен (ах, това Mono), КDE става хем по-лъскаво, хем по-производително. Или ако не по-бързо, то поне не по-бавно. Имаше, разбира се, ревюта от разни западни “познавачи”, най-вероятно писани на MS Word и под WindBlows. Бях чел някакви “преки впечатления” от човек, дето пробвал някоя от RC-версиите под гадна дистрибуция като SuSE или Linspire или нещо подобно. И човекът пищеше как имало някакви видимо недовършени неща, как някои бутони не му работели, как някои програми му забивали. Ми недовършено е, идиот такъв, те хората ти казват, че е недовършена версия… и у нас има такива “познавачи”. Миналата година четох някъде за това колко “страхотна” и “удобна” дистрибуция била Linspire (защото на човека му приличала на уиндоус, естествено) — същият стил. Но KDE 4 ще е нещо, което с удоволствие ще видя. И ако ми пасне, може да реша да сменя GNOME с него. Аз всъщност съм си потребител на Fluxbox, но заради преводите ползвам тия среди. След като се махнах от КДЕ-екипа и останах да си работя по гном-ските преводи, минах изцяло на него, за да си ги гледам. Концепцията на превода на КДЕ и отношението към преводачите на сегашните ръководители не ми допада, иначе може би бих си ползвал КДЕ. А не ми допада идеята да изключа превода. Ще видим.

Wikia на Джими Уелс набира все повече скорост и идеи. Тръгна Wikia Search и напук на мрънкането на разни световни интернет-отворковци, това наистина е революционна търсачка. Защото Wikia Search не се занимава с търсенето, а с намирането. Ето това е, което всичките залепнали за чисто формалната страна на Web2.0 не могат да вдянат. Google беше добро нещо, да. Но не е Web2.0 — колкото и Ajax-и да слагат из страниците на проектите си, в основата си всичко това е стара концепция. Чак в последно време Гугъл тръгна да вкарва по-силен потребителски елемент в индекса си и също така започна да прави своя си потребителска енциклопедия… забравих как се казваше, а даже и не ми се търси. Затова Wikipedia е велик проект, защото изкарва напред хората, човешкото, личното. Затова и Wikia Search ще бъде по-доброто търсене, защото ще е изцяло ориентирано към ценността на търсенето, към намирането. А не към формалната страна, в която даже избуя цяла отделна уеб-специалност, тази на работещите по по-доброто машинно позициониране на сайта в резултатите в Гугъл. Да, вярно е — засега Wikia не изглежда впечатляващо, но хората забравят нещо. Преди време и Wikipedia не е изглеждала изобщо впечатляваща. Оригиналното е в концепцията, във визията за растеж на проекта. А не в петабайтите обработена информация — ясно е, че днес никой не може да стъпи на мастодонт като Гугъл по тоя признак. Въпросът е в това дали петабайтите са най-важното… дали е по-важно търсачката ти да е огромна… или е по-важно да намираш търсеното?

OpenID набира все повече ресурс. Все повече сайтове приемат идентификация през OpenID, което е прекрасно. Аз лично си имам списък на сайтовете, в които имам регистрация. Направих си труда и един ден миналата година ги издирих и ги изписах. Огромна, огромна част от тях вече не са ми нужни и профилите ми в тях са неизползвани. И само пощенският ми адрес стои и събира още и още спам. Много малка част от сайтовете имат опция за деактивиране и изтриване на сметката от самия потребител. Тези, които не поддържат това, получиха от мен фалшиви данни и адрес в mailinator.com. Да, зная че OpenID не е точно и само за контрол върху деактивирането на акаунтите. Той е за много повече неща, но и контролът върху данните на акаунта също е едно от тях. Доста хора се притесняват, че централизирането на идентификацията и съответно аутентикацията на едно място само (в доставчика на OpenID-услуга) може да е слабо място. Тоест ако някой ти разбие сметката в OpenID-доставчика, добива контрол върху данните ти в много сайтове. Така е, няма живот без болка. И все пак предимствата на OpenID са много повече. Да не говорим, че има толкова много, толкова много калпаво написани сайтове, в които един най-прост sql-injection и можеш да имаш контрол не само върху своя, ами върху всички профили. Така че предпочитам да мога да си избера добър доставчик на OpenID и да му делегирам сигурността си (или да си пусна сам OpenID-услуга при мен), отколкото да се предоверявам на всичките PHP-ученици из мрежата.

Blogger включиха OpenID за коментиране (най-накрая!). Yahoo явно ще започнат да поддържат OpenID. Засега работи във Flickr, но в кода на страницата се вижда, че идентификацията се делегира на външен сървър (още едно от готините неща в OpenID, по този начин и адресът на сайта ми е OpenID). И този външен сървър е в домейна yahoo.com. Явно изпробват услугата и в скоро време ще пуснат обща идентификация за всичките си услуги през OpenID. Нямам идея и не мога да гадая дали ще допускат и външни идентификации. Тогава би било по-сложно технически, защото всяко влизане с OpenID би трябвало да активира профил в Яху, със съответните пощи, търсачки и т.н. Не е невъзможно, може да го направят така, че съответната услуга да се активира на новия потребител чак като той я достъпи за първи път. Но нямам идея, може и да подходят откъм по-лесната страна и да си пуснат вътрешен OpenID, който само да улеснява общите акаунти за услугите на компанията, намиращи се на различни домейни и под-домейни.

Тръгна и български сървър за доставка на OpenID. Нещо не ме впечатлява много идеята, защото малко ми прилича на истерията миналата година около Digg.com-подобните сайтове. Тогава куцо и сакато се юрна да инсталира Pligg в надпреварата за повече рейтинг и повече посещения и т.н. Дано да бъркам, пък и сега някой да не ми се обиди. Все пак за сайт, който ще съхранява данните ми, bgid.eu предлага много малко инфо за себе си. Как се съхраняват данните, на какви машини, кой стои зад проекта (от странични сайтове се разбира, че Илия Базлянков от Тиликс и домейните на кирилица има общо с проекта, но това си е съвсем неофициално, само слух)? Какъв софтуер е използван — писан специално за сайта или е направен редизайн на нещо готово като Claimshell примерно? Ако е писано специално за сайта, достъпно ли е като свободен софтуер, тоест мога ли да видя в кода, мога ли да наема човек при мен, който да го види?… и т.н. Големите и сериозни проекти си поддържат корпоративен блог. Това не е блог на хората от фирмата, както някои у нас смятат, а блог на самата фирма. Вътре се пишат неща от “кухнята”, от процеса. В родните проекти такова нещо няма. В най-добрия случай някой от основните хора зад даден проект си прави свой си блог и почва да пише “интересни” неща вътре, които в общия случай нямат нищо общо с проекта. У нас всички ги тресе някаква параноя да не би някой да им “открадне” творбата. Съвсем сериозно, получавал съм предложения за работа с допълнителна клауза за поверителност към договора… Смешно, но това е друга тема и не засяга OpenID и bgid.eu. Пожелавам на хората от bgeu да развият добре проекта си и потребителите им да са доволни. Аз си оставам на claimID.

За виното, философията и… всичко останало

Щом се видим с Яската Захариев, не мога да сваля усмивката от лицето си. Когато чуя някъде зад мен веселото “Яска, как си, пич?”, не мога да не се засмея и аз и в отговор да върна “Добре съм, Яска, а ти как си?”. Темите, които съм обсъждал с Яската на по бира са толкова много и различни, че не успявам да се сещам за подробности, а само за позитивното настроение дори при засягане на иначе болни теми. Рядко успявам да се видя с Ясен Захариев, особено напоследък, но вече това не е причина да се откъсвам от интересните теми, защото отскоро той има свой блог с краткото и ясно заглавие “Ясен” и малко по-общо мото “за изгубеното време, многото вино, малкото философия и накрая… нищо лично!”.

Преди време, още когато випускът ми завършваше, Ясен вля нови сили и идеи във философския ни екип “Проектория”, може би тогава се и запознахме. След това ние завършихме, той стана асистент, повечето от нас се пръснаха и проекторианствахме най-вече аз и Юнуз, всъщност по-малко аз. Няколко пъти след това се виждахме с Ясен и си говорихме за Австралия, където той ходеше всяка наша зима и тяхно лято, за да работи в производството на вино. За австралийците, които пият (бира) много повече от прехвалените балканци, за страстта им към хазарта, за пингвините на о. Тасмания, за отношението към аборигените, австралийските закони за животните и природата от средата и края на миналия век, за велосипедите ни, за какво ли не.

Спомням си как една сутрин двамата с Юнуз се домъкнахме до стъкленото кафе в двора на университета. Едвам гледащи, пребити буквално от умора и преносно на компютърни игри. Идвахме то поредната “нощна” — тогава все още правехме такива геройства, а днес нещо все не намираме време. Пък то и компютърни клубове не останаха. И жадни за сън, над чаши с кафе и накакъв общ наш си разговор, виждаме Яската, който може би имаше някакви упраженния. Не помня да съм бил повече уморен, защото веднага наляхме с големи чаши ентусиазъм и добро настроение в разговора. Той тогава, ако не ме лъже паметта, беше вече започнал работата си по запазване и систематизиране архива на проф. Иван Саръилиев в НБУ. Тази зима, за кандидат-докторантския ми изпит четох “Прагматизъм” на Саръилиев и се сетих за това.

Отскоро, от няколко месеца и аз имам малка лична мания на тема вино. Не казвам нищо повече, защото далеч не разбирам от вина, да кажем, че само имам интерес към темата. И тъй като възприемането на виното и съответно насладата от него си е нещо лично и не може само да се обговаря, готино е, че вече имам къде да чета впечатления за философия и за вино. Това не замества срещите наживо, разбира се, но пък има и неща, които по-скоро се пишат в личния блог, отколкото се обсъждат всеки път нашироко наживо. Като “много вино, малко философия” и “нищо лично”. :)

Квартално озеленяване

През 2004-та за коледа и нова година бяхме взели живо дръвче, смърч с корени, който нагласихме в голяма саксия и украсихме като празнична елха. Всичко беше страхотно, живо дръвче за елха е в пъти по-приятно от отсечено с кръстачка. След празниците, като се постопли, го засадихме в тревната площ до блока, заедно с малкото борче, което открихме сред корените на смърча. Какво стана с тях след това?

Борчето “Борко” не издържа много. Като порасна висока трева, все си казвах, като минавах по пътеката след работа, че трябва някой ден да пооскубя тревата около дръвчетата или поне да я утъпча или да поставя някаква ограда, за да ги предпазя. Тогава имаше практика цигани да се наемат за косене на междублоковите пространства. То май още си я има, де… последната година се разкарваха разни дядковци с ръчни тримери, ама то като скорост, качество на косенето и внимание към дървета и цветя си е същото. И така един слънчев ден видях, че борчето чисто и просто е окосено заедно с тревата. Намерих корена и известно време го поливах, когато слизах да полея смърча. Но така и не се съвзе — нормално.

“Шмръкльо” и той същата есен пострада. След въпросното косене около месец някъде остана сеното разхвърляно и неприбрано. Аз пак все се канех някой почивен ден да сляза да го събера, но покрай ходенето на работа не намерих време. Изпревари ме някоя бабка или дядко от входа — сеното един горещ ден беше скупчено край кофите за смет, по-точно между тях и дръвчето ни. След няколко дни и след очевидното нежелание на събиращите боклука фирми да отнесат сеното, незнайно как, пламнал огън в тая купа и сеното изгоря. По някаква “случайност” изгоряха точно тогава и всички други купи сено в квартала.

  

Смърчът беше така опърлен, че успя да се съвземе и да покара нови клонки едва миналата пролет. Поливахме го в най-горещите дни и когато много избуяваше тревата наоколо, я разчиствахме. Покрай това ни занимание аз даже почистих цялото каре тревна площ. Беше пълно с боклуци, под и в тревата имаше цял пласт вестници, найлони, цигарени кутии, стъкла, кофички от кисело мляко… и така из цялата площ.

Дръвчето много трудно успя да се позакрепи и въпреки че като го купувахме изглеждаше силно и стройно, пълно с енергия за растеж, сега вече няколко години не може да тръгне нагоре. И даже, честно казано, изглежда все по-малко и свито, сякаш се смалява.

Най-последният удар по него беше по празниците. Когато се върнах след нова година от Троян, пътувал точно в най-голямата виелица и премръзнал, видях дръвчето с отчупено връхче. Нямам представа дали някоя случайна пиратка или изтървано хлапе от квартала му е откъснало връхчето. По-скоро ми се вярва да е второто. Откъснато е самото връхче, десетина сантиметра, това, което е в основата на всеки растеж на тези иглолистни дървета. Без връхче практически не може да расте сега. Е, може би все пак ще успее да си пусне някак друго, но жалкото е, че няколко години вече това измъчено дръвче не може да порасне малко и да премине критичната граница от метър и петдесет, под която е постоянно уязвимо от хората.

 

Стои леко край пътеката, навътре в тревната площ и сякаш все повече се свива, смалява и накланя на една страна. А сега вече е и без връхче.

Ужасно тъпо ми е. След като се роди малкият, тъщата дойде по някое време и реши да вземе да засади и тя някакво дърво. След около месец въпросната череша, след като точно беше пуснала първите листенца, осъмна с отчупени клончета и бързо изсъхна. Тази тревна площ се намира от южната страна на блока и имам силното съмнение, че бабите от блока държат там да няма дървета, за да не им се хвърля сянка върху южния калкан. Няма да се учудя, ако всичко това е било нарочно, но не се замислям много по въпроса, за да не се ядосвам.

Но всеки път, като минавам по пътеката и погледна настрани към нашата елхичка, ми се свива сърцето. И за какво да купуваме скъпите елхи в саксии, дето тая година стигнаха цени минимум 45-50 лева? За да си успокояваме съвестта, че видите ли, ние тая година не сме секли дърво, не сме “нарушавали екологията”. Дрън-дрън. Дори и в планината да ида да засадя елхичката, пак само подпомагам родния дърводобив. Дървета трябва да се садят в градовете — но виждате какво става, едвам кретат или направо си изсъхват. Работещ отдел по озеленяване към общината трябва, но няма. Кметът Борисов има пари за какви ли не глупости, като огромната рампа за инвалидни колички, дето изтипоса отстрани на “Св. Александър Невски” и загрози цялата му северна фасада, а пари за озеленяване няма. Да, трябва да има достъпност за инвалини, да — но това се прави с малка платформа с електромотор, която се вгражда отстрани на входа и не загрозява толкова фасадата. Защото една платформа е широка 80-тина сантиметра, а рампата е огромна. Е, вярно, огромните неща повече се забелязват и са “повече работа”.

Без служба по озеленяване можем само да си джафкаме в публичното пространство, че бил мръсен градът, че се изсичали дървета, че това, че онова… Да, всички заедно и всеки поотделно можем да засадим дръвчета из тревните площи. Но не това ще е доброто нещо, доброто дело. Доброто ще е да създадем такава нагласа, в която да се появи и задържи, да се оцени и стимулира експертно отношение към озеленяването. А експерти по озеленяване съм сигурен че има. То философи има толкова много, та сигурно и лесотехническият университет и той дипломира кадри всяка година. Това, което няма е отношение към проблемите.

Не са мои празници това

Коледа не е мой празник. Нека други секат млади дръвчета и окастрят дряновете. Вярно, че по някои места тези непораснали още иглолистни са малка напаст за земеделските земи, но е вярно и друго — че със систематичната си политика на масово залесяване с иглолистни държавата през последния около половин век на практика остави без вода някои райони. Тук никога навремето не е имало масово иглолистни гори, освен може би в някои от по-високите планини, не зная. А сега навсякъде се смята за един вид добродетел да идеш в почивния ден и да засадиш борче… Защо борче, защо не дъб или габър, ясен или акация? Борът се добива лесно и бързо, затова. А какво по-добро от това и природозащитниците да работят несъзнателно за дърводобивната индустрия? В България днес най-ценното, което остана след всичките разграбвания е именно дървеният материал. Даже пожари се палят лятно време, само и само да се прибере леко поопърлената, но отвътре качествена дървесина за без пари. Или пък се “разчистват” коритата на реки, за да нямало наводнения. И след това пак си има наводнения. И дървен материал.

А, да — да оставим коледната елхичка, да вземем “отколешния обичай” със сурвакането. Това е още по-нагло — значи идва люта зима, всичко се е притаило и ще чака пролет, за да цъфне, обаче дрянът точно тогава взема, та напъпва и цъфти. И както правят хората — юрват се да го секат, да кълтучат пъпките му, за да ги слагат из мазните баници, защото “било на късмет”. Суеверни шматки такива… А, и се правят сурвачки, сурвакници или както там им казват. Навремето в училище ни караха да носим дрянови клонки и кой каквото намери вкъщи — ошав, малки гевречета, пуканки, сушени чушки… Цялата тази храна не че е чак много, но всичкото си е простащина и неуважение към хляба. Защото накрая след цяла вечер бой по дрехите на хората никой не яде тия неща, ами направо се изхвърлят след празниците на боклука. Някой ще каже, че то вярно е храна, ама нали така е традицията, то е за здраве и късмет, затова си заслужава жертвата… Жертвата? За здраве и късмет? Суеверни шматки такива…

Зная, че това е нищо и че е нормално да се пропуска като нещо нормално. Зная и че почти всяка седмица от календара има поне един такъв празник, в който се прави нещо, само защото такъв е табиетът, така е отколешната традиция и то е за “здраве и късмет”. Не са само дрянът и елхите, не е само масовото кастрене на прясно разлистилите се и пуснали реси върби по Цветница. Не е само и боядисването на яйца, всичките там нечетни броеве ястия по Коледа, скачания в реката за донасяне на кръста, ритуални пити и хлебове с кръстове и змейове върху тях, парички в хляба… Не е само това — почти цялото ни ежедневие е обвито в суеверия, “празни вери”.

Аз харесвам празниците около нова година, защото като малък тогава нашите не ходеха на работите си и всички бяхме вкъщи и си почивахме. Усещах го с всяка фибра на тялото си, защото не се налагаше да ходя на тъпото даскало. И, разбира се, имаше подаръци — не много и не само подаръци, но достатъчно, за да се чувстваме всички приятно и празнично. Тогава някъде май беше и зимната ваканция, а ако има зимна ваканция и има сняг, това е едно от най-великите неща на света. Много сняг, сняг навсякъде — това тия години, дето ошашква постоянно разните кметчета и министърчета не е нищо в сравнение със снега, който помня аз. Нямаше коли, защото цял ден не можеха да излязат от преспите. Е, разчистваха го по-бързо и без такава паника, като днес — може би наистина са викали войничетата, не знам. Аз като войник съм чистил само в поделението.

Но и Нова година не е мой празник. Какво е “нова година”? Кой е решил, че точно на 31-ви декември трябва да свършва годината? Всъщност ясно е, че така е устроен календарът, но кой е решил 31-ви да е точно на този ден? Защо не на някой друг, примерно… 18-ти май? А иначе всички си умират да празнуват “края”. Някаква особена тръпка ги тресе и с умиление започват да правят ретроспекции, все едно животът им през отминалата година им минава на кинолента. Президентът се изтъпанчва в 12 без 10 и започва да реди кратък държавен доклад, примесен с охкания и ахкания за това колко сме добре днес и как прекрасно ще сме утре. Все едно гледам Тодор Живков как прелиства листата с новогодишното си обръщение към народа. Същата работа, едно към едно. Само дето днес не ползват листа, а аутокю и на хората им се струва, че президентът им говори лично, в очи. Хора, това е просто един най-обикновен ден! Необикновеното в него не е някакво магично свършване на времето, а най-простият факт, че почти всички са в отпуск и са се запасили с алкохол и фойерверки. Три неща, които винаги са опасна комбинация. Нова година е най-обикновен ден, в който различното е, че масово пияни хора хвърлят пиратки. Всъщност прави сте — това го прави необикновен, определено. Ама това ли е празникът?…

Няма “нова година”, всеки ден е краят на отминалата година и начало на следващата. Всеки миг е край и начало. Но всеки ден не можем да правим ретроспекции, нали? Или можем, но няма да звучат тежко, на място и отколешно традиционни… Кастанеда беше писал, че начинът светът да се спре и да се навлезе в неправенето минава и през отказа от живота, разбиран като биография. И затова всяко разказване, преповтаряне на биографията я заличава, прави я не-лична и чужда. Разказването на всеки ден от живота като биография беше едно от основните упражнения, които описва. Но едва ли нагласата на нашенеца е да спре света и да се откаже от биографията си.

Вярно, и аз имам дни, в които поглеждам през рамо. Като оставим настрана личните ми такива обзори, публичните ми ретроспекции са свързани най-вече май с този сайт и са на рождения ден на бележника ми. Това е разделяне, в което има смисъл, има значение за мен — носи се точно от началото на бележника. Но в “нова година” не намирам нищо смислено, освен напиването и гърменето с пиратки. Ако това е “смислено”, де… Иначе всеки ден е нова година, но не нова година с подаръци и веселие до зори, а такава без нищо особено. Ако на 31-ви декември празнуваме новата година и забравяме, че всъщност сме остарели с още една, то всеки ден е тъжен и монотонен празник на постоянно отминаващата година, в който в суетата си не забелязваме, че се заражда всеки път нова година.

Така е, няма нова година, има само ежедневие. И това е чудесно, защото е чудо. Какво бихме правили, ако свърши ежедневието?…

Даровете на Коледа

Миналата седмица минах да видя Дикс на работата му и видях с очите си какво е предколедна гмеж в мол. Навсякъде народ, ама навсякъде… И половината са помъкнали торби с какво ли не към ескалаторите в посока подземния гараж. Където да могат да разтоварят плячката в колата и да идат някъде да отпразнуват, че са “успели да намерят” двайсетина абсолютно ненужни електронни играчки, дрешки, дето след един сезон ще излязат от мода или друга подобна глупост. Ще го отпразнуват, като най-вероятно идат в друг мол да привършат започнатото — ако се чудите защо се пръкват толкова много от тия супермаркети и молове, вече знаете. За да може нашего брата да си харчи там заплатата за глупости, ведно с жената и ревящото “тате-е, искам и за плейстейшъна, бе-е!” хлапе.

Мислите, че това е коледно? Коледата всъщност не е никакъв религиозен празник, това го знае всяко хлапе. Тези дни са просто повечко почивни накуп, а и винаги стои корективът “нова година”, който е добър повод всички да посръбнат малко или направо откровено да се изпонатряскат преди да се почне пак с ходенето на работа през януари. Като говорим за измислици, тя и “новата година” и тя е измислица. Ама пълна — каква е тая нова година десет дни след зимното слънцестоене? Кое му е толкова “старото” на 31 декември в сравнение с 1 януари? Ами нищо. Навремето хората са празнували новото завъртане на сезоните в смислени времена. Говорим за умерения пояс, където има отчетливи четири сезона — ясно е, че за ескимосите годината е малко по-различна от нашата.

Та празнували са, да кажем, Еньовден и Еднажден. Или пък края на жътвата. Или първия сняг. Или най-дългия ден, най-дългата нощ или равноденствията. Неща, които са обясними и предаваеми. Които могат да се обяснят на малко дете и то да е щастливо от обяснението им. А сега какво — пускаме някой филм на децата, да зяпат там американски истории с костюмирани дядоколедовци, в които стават някакви “чудеса на коледа” и има много подаръци, все лъскави и добре опаковани. Не че е лошо децата да получават подаръци — напротив. Но манията по пазаруването е така заляла всичко и навсякъде, че ми е трудно да повярвам, че днес някое дете още успява да вярва, че някой някъде се грижи за него и семейството му, като изпраща подаръци. Особено когато детето обикаля с родителите си из магазините и им помага в мъкненето на същите тия въпросни “подаръци”… Не казвам и че трябва да се пазарува бясно и всичко да се крие от децата. Просто казвам, че не трябва да се пазарува толкова. Наистина, не трябва… няма смисъл…

—-

Спомням си как веднъж на връщане от Алианса майка ми ме водеше по “Солунска” (тогава как се казваше… а, да — май “Коларов”), се загледах във витрината на един магазин. Вече си имах желания за празника, насочени наум към Дядо Мраз, но се зазяпах във витрината, защото видях един пластмасов камион. Не че ми грабна окото като играчка, а се зачудих как работи, какво и как му се движи. Всъщност не беше точно камион… сещате се — бяха годините на РСО, Варшавския договор и програмите за разоръжаване. “Балканският полуостров — зона свободна от ядрено оръжие!” Колко е била “свободна”, се разбра едва след промените, ама нейсе. Та не беше камион, ами ракетна установка с влекач. Стана ми интересно как точно ракетата хем се вдига, хем се върти. И дали може да се изстрелва.

Успях скоро да разбера в подробности, защото Дядо Мраз после ми донесе точно този “камион”. Като отминавахме, майка ми, която въпреки че бързахме ме остави няколко секунди да го позяпам ме пита какво съм гледал. Аз замислено й отговорих “а, нищо” и продължих да разчаствам наум играчката от витрината. Винаги ми става милно, като се сетя за това. Същата Нова година дойдоха дядо и баба от село, оставили на съсед да наглежда стоката им, за да могат да останат за двата дни и да спят у нас. Цяла вечер “стрелях” с ракетата, която така и не бях “поръчвал” и в късните часове пуснаха “Студио Хикс”. Даваха някакъв филм, криминален, разбира се, търсеше се мистериозен убиец, дето накрая се оказа орел, който хващаше костенурки с ноктите си, издигаше ги и ги пускаше да паднат и да се счупят, за да ги папне. И точно така каръкът целкал случайни минувачи и после си отнасял костенурското.

Най-много ми хареса от тази въпросна Нова година, че майка ми е следила какво ми е интересно и е предала точно на Дядо Мраз, че баба и дядо бяха с нас и че вместо песни и танци на народите ни оставиха по изключение да гледаме “Студио Хикс”. В този ред, като това за филма е между другото, по-важни са вниманието на майка ми и гостуването на баба и дядо. Не че по празници не съм се радвал на подаръци, просто подаръците винаги трябва да са допълнение към нещо друго, нещо готино, ценно и стоплящо. А не пакетите да са основни…

—-

По коледните празници се почва всеки път с една и съща истерия — “най-светлият християнски празник Коледа, времето, в което се случват чудеса, сега трябва да се сетим за децата, за сирачетата, трябва да направим нещо благотворително, пратете SMS и участвайте в благотворителната ни игра”… И други подобни глупости.

Първо на първо, Коледа изобщо не е християнски празник. Християните празнуваме Рождеството на Христос, а не Коледа. Всъщност българите празнуваме от всичко по малко, защото сме колкото християни, толкова и езичници, че понякога и повече езичници. В това няма лошо — аз не се срамувам, че нося и езическото в мен и в традициите си. Лошото е това да не се признава и да се прикрива всичко под фалшиво помпозно християнство.

Освен това Рождество изобщо не е “най-светлият празник” за християните. Най-светлият празник, най-великият ден за християните е Великден, Възкресение Христово. За източноправославната вяра много по-важно е, че Бог е възкръснал — това, че се е родил е повод за празнуване, несъмнено, но не е по никакъв начин “най-велико” и “най-светло”. Родил се е като човек. Всеки ден се раждат хора. Важното е не толкова раждането му като дата, като честван ден, а това, че се е жертвал и по божествената си благодат е решил със страданията си да изкупи греховете ни и да ни спаси. Възкресението е истинският християнски празник, най-светлият и най-великият.

Но напролет не е добро време за покупки — затова пазарната машина много по-силно експлоатира Коледа, Рождество и Нова година. Защото идва краят на финансовата година, идват тринадесети заплати и новогодишни премии, разчистват се сметки и заеми… Идеално време за пазаруване — огромна разлика с някаква си пролет.

Другото голямо изнудване е това с дарителството. Лицемерие е цяла година да се мълчи и само по празниците всички изведнъж да се сещат за болните деца и за сирачетата. Разберете, децата имат нужда то помощ целогодишно! Не в един ден и особено не с измислени SMS-кампании, дето не е ясно изобщо каква част от парите отиват наистина при децата.

Ако можете да помогнете на някое дете, направете го сами, без кампания — започнете от днес, като кажете една добра дума, похвалите и поиграете с вашето или с някое близко дете или пък му направите малък подарък, като го заведете на детски театър или цирк, да речем. Започнете от утре, като с парите, които сте спестили от кампанийната благотворителност на всякаквите медии отидете в някоя детска градина и попитате от какво имат нужда. Или направо в някой от домовете за сираци. Не е нужно да давате всичките си спестявания и всичкото си внимание наведнъж — по-добре давайте по малко от ресурса си през цялата година, през седмица-две или когато имате време и възможност.

—-

И накрая, истинската благотворителност на хората, четящи в мрежата и адекватни на процесите в нея е помощта за организациите, които поддържат в мрежата софтуерната свобода, споделимостта и достъпността на изкуството, електронните права и развитието на технологиите.

Вместо да давате пари за ненужни подаръци, които или ще забравите в някой шкаф, или ще изхвърлите при първото пролетно почистване догодина, изберете си достойна интернет-кауза и я подкрепете. Вместо да купувате за много пари лъскава електронна играчка на детето си, заведете го на разходка в парка, отделете му цялото си време само за него и парите ги дайте на хората, които с такива дарения защитават свободите и правата на интернет-потребителите.

Моят списък е с разтегливи граници и всичко зависи от това колко пари ще мога да отделя, но мога да кажа, че започва с Debian project, Wikimedia Foundation, Electronic Frontier Foundation и не на последно място, разбира се, Free Software Foundation.

Както казах, изберете софтуерната свобода или друга достойна кауза и я подкрепете. Това поне има значение :)

Отглеждане на дете. Първи зъбки

От седмица имаме първите зъбони. Миналата седмица приятели дойдоха на гости, радваха се на Светли и после като прибирахме нещата в кухнята, двамата с Краси забелязахме нещо мъничко и беличко на горния венец. Нещо като малко парченце сдъвкан хляб, само че си стои там, не се маха, пък и остричко на допир. Първият зъб; след него съвсем скоро се появи и втори под него — долен резец от същата страна. Разбрахме, че има второ зъбче по странния звук, дето се чуваше понякога — просто детето с огромно учудване и изследователски ентусиазъм си търкаше зъбките един в друг.

Времето преди показването на първия зъб беше ужасно изтощително за нас. По цял ден рев, разнасянето на ръце почти никога не помагаше, после трудно заспиване и цяла нощ пак будения и пак разнасяния. Иначе ние винаги си го гушваме и носим, пеем му и му говорим успокоително, когато е тревожен и раздразнен. Но никненето на първите зъбки беше някакъв пик на всички тези дразнения, тревоги и занимания. Пак имах да довършвам един малък проект и на моменти ми идваше много с всичкия този стрес, но се справих някак. После като казвам, че мразя “уеб”-а, не се шегувам :) И Светко се справи — сега вече и да растат скоро нови зъбки, поне знае какво да очаква и как да го преживява.

Донякъде тайничко си се надявахме заедно с първия да се покажат още поне два-три — не за друго, ами за да са по-малко на брой тези кризи на зъборастенето. Но и два са добре. Долните зъби от някак доста време си личат къде ще са, като изпъкнали и отбелязани са на венеца. Затова си мислех, че първият ще е долен резец, но те се забавиха и горният ни изненада всички. Казват, че колкото по-късно се появят зъбките, толкова по-здрави ще са. Нямам идея колко в това е вярно и колко е чисто суеверие, а и няма значение.

Много по-важно е, например, че има някакъв проект за флуориране на питейната вода. Днес Любо ми препрати линк към сайт и петиция по въпроса. Стреснах се. Може да е особено вредно точно за малките деца. Не стига, че бебетата и децата масово получават флуор през млякото, не стига, че т.нар. “трапезна” вода е яко напомпана и тя с флуор, ами сега искат и най-обикновената чешмяна вода и нея да отровят! Да, отравяне си е — в много други страни в Европа има вече принципен отказ от флуориране на водата. Доказано е, че влияе много вредно на малките деца, дори и възрастните е добре да избягват по-голям прием на флуор.

А не, не стига това, ами освен водата ще флуорират и солта. За да е по-сигурно… Нямам думи. Имаше един виц от времето на “ранния преход”, дето американец питал нашенски големци дали имаме вода, казали му че сме на режим. Питал дали имаме ток, казали му че сме на режим. Дали имаме храни — на купони сме. Накрая човекът мислил, мислил и подпитал “А с атомна бомба пробвахте ли?”…

Петиция срещу флуорирането на питейната вода — вижте и вие. На сайта има и доста разяснителни документи и препратки към външни ресурси по темата.