ФОТО-КУЛТ пристрастеност

От доста време следя движенията във фотографската общност в Интернет, поне тези нейни движения, които мога да видя. Не ходя на сбирките “наживо”, не съм и ходил никога. То аз на ежеседмичните събирания на “моите хора линуксчиите” (поздрави на всички “от квартала”;) от много време не ходя, камо ли нещо друго.

А ми се е приходило напоследък на бирена среща с линуксчии… не е истина. Но все в порядке, системите работят нормално ;) Ще започна да отделям време и за това. Просто трябва, защото напоследък започвам сериозно да намразвам компютрите и ГНУ/Линукс. Не, не мога повече да намразя Уиндоз, за това не става дума изобщо. Въпросът е, че покрай неволите в службата ми и все по-бледите перспективи за професионалното ми развитие самата причина да започна да работя като системен администратор, близостта ми до идеите на свободния софтуер и до Линукс, до ГНУ, до Дебиан… някак остана на заден план.

А трябва “да си върна позициите” там – тъпо е човек да намразва. Но пък и е тъпо човек да прави от хобито си професия, знаейки вероятността да го намрази. Ама в България нямаме чак голям избор – намираш работа, работиш я – пиеш млеко; не я работиш – не пиеш.

—-

Фотографията, за нея идеше реч. Ако не знаете, да ви кажа – от двата най-развити сайта, в които можете да откриете критика за фотографиите си, изобщо където можете да опитате да се развиете (каквото и да значи това… където и да сте “се завили”) – ФОТО-КУЛТ и ФотоФорум, по-популярен е вторият. Първият е пръв по време пък. “Форумците” се отцепват от “Култ”-а по странни за мен причини (разбирай, че следите в мрежата са позатрити за това разделение…), но “Форумът” е по-комерсиално насоченият, с повече “профита”, правят повече конкурси, имат изложби.

Е, то тези неща не са лоши сами по себе си…

Всъщност на мен ми харесва най-много това, че доста от “можещите” фотографи имат профили и в двата сайта и не робуват на измисленото разделение ;)

—-

Може би е глупаво, но точно “култовото” отношение на потребителите на “Култ” към насочеността на сайта ми харесва повече от разхвърляността на “Форума”. А пък и във втория има толкова много повече потребители, толкова много повече безмислени коментари… как да кажа… абе има ШУМ.

Знам, че може да прозвуча сектантски, но не това е целта. Искам да изразя пристрастие. Да кажа накъде страстта ми се стреми. Та нали това е, за което art is all about.

А пристрастията сами по себе си са прекрасни. Лошо е друго – когато от тази страст се вършат грешки. Престъпления – престъпват се границите на страстта. Затова се казва “престъпление от…” – навява усещане за движение от нещо определено към нещо друго. Да тръгнеш от страстта си и да излезеш навън, с оръжие в ръка.

А аз само споделям страстта си. Бездействено ;) Или просто бъбря преди заспиване ;)

Нека това е поздрав преди лягане към всички, дето са изкушени от “фотото”! И нека утре поне наум направим всички по един гениален кадър! ;)

Лека нощ и сънувайте цветно! Или черно-бяло, но поне в ISO 400 :)

Под ключ

Вчера се заключих. Без да искам, естествено.
Глупава ситуация – и в двата дни на уикенда Краси е на семинар и аз през деня съм сам вкъщи с котарака. Много исках да се обадя на приятели, много исках да се видя с Юнуз и Калин, например, но нещо не съм съвсем ок с тонуса напоследък. Уморявам се много бързо, а уморя ли се, губя всякакво желание за трамбоване на улиците, влече ме към разходки насън.
Все едно, това е проблем, който трябва да реша в най-скоро време – много ми е неприятно, че не се виждам с моите хора. Ха, та аз с почти никого не се виждам, като изключим колегите в стаята ми, с които се гледаме по осем и повече часа на ден.
—-
Навих се да изляза, че да купя и храна. А пък и имам да давам за проявяване филми. Една черно-бяла лента Fomapan 400, която с голямо нетърпение очаквам да видя (чувствителните черно-бели филми, iso400 и нагоре са супер-тръпка;) и един Kodak 200, от евтините, купен “набързо” в Троян. Проблемът с Foma-та е, че не мога все още сам да си я проявя и копирам. В службата сме се събрали една глутница фотографи, аз и Жоро навихме Пешо, шефа ни, да се включи в кооперацийка, да намери изоставена стаичка и купихме разните му джаджи за фотолаборатория за черно-бели филми. Имаме си дози, увеличител “Крокус”, преси, всичко.
Само че нямаме пари за материали. Всички сме на червено, че дори и на заеми вече, а до заплата остава цяла седмица. Блях, не ми се говори…
—-
Проблемът с цветната лента беше, че имам още 12 кадъра и исках да съчетая пазаруването с търсене на кадри, та белким мога в понеделник да дам и двете ленти заедно във фотото, което съм си избрал да ползвам.
И при излизането се замотах, станало течение и… “щрак” – вътрешната врата се хлопна зад мен. Да ме питате защо съм оставил вътрешна врата, при условие, че металната си върши добра работа. А пък и да не забравите да ме питате за чий дявол съм извадил ключа от връзката си и съм го сложил отвътре на тая вътрешна врата, че даже и съл го завъртял. А пък тази врата е с топка отвън…
—-
Както и да е, след около час и половина – два си влязох. Успях да разглобя донякъде бравата и да освободя горния език – добре че се държеше само на него, ако беше и заключена, щяхме да спим навън. Краси има свой си ключ, ама аз нали съм умен – моят е вътре, завъртян.

Какво занимавам бележничето си с глупости…
Иначе ние сме добре, мерси че попитахте! Живи-здрави сме, очакваме отпуската и търсим почти всяка вечер в Интернет място, където да отидем на море. Където да можем да занесем и Арти, тоест където да не правят проблеми за домашни любимци. Милият – понякога ми се струва, че и той очаква почивката… ;)
Аз не пиша още за дипломната си работа – след като изпуснах срока за лятното дипломиране, сега чакам да наближи зимата. Ще направя всичко възможно да не пропусна сроковете за януари-февруари. А пък и трябва да попреработя тук-там нещо, може би. Темата ми е за авторските права, но пък засягам и софтуерното патентоване, а, както знаем всички, наскоро леко изненадващо Европейският парламент отхвърли проектозакона за промяна на патентоването на софтуер. Тоест статуквото се запазва и все още в Европа софтуерът не се патентова!
Поздрави на всички! Наздраве! Може би можем вече да свалим банерите “No software patents!”, но аз все още няма да го правя – а и е добре хората да четат за това и да научават защо е лошо софтуерното патентоване.

За пореден път си казвам, че ще пиша по-често.
Писането тук е едно от нещата, които “ме събуждат”. Дано за вас е така с четенето им. ;)

Избирателно

В събота гласувах на парламентарните избори. За ОДС. Защо го казвам и защо го казвам чак сега? Ще обясня ;)

Принципно съм против парламентарната демокрация. Но все пак гласувах, защото симпатизирането на безвластието много лесно може да бъде (и е) изманипулирано в очите на околните като симпатизиране на някакъв вид тоталитаирзъм.
Много странно защо, но властта, каквато я познаваме, винаги противопоставя безвластническите пристрастия на самата нея, като ги приравнява с тоталитаризма. Всъщност хич не е странно. Властта, в случая парламентарната власт, властта на “гласо-вземащите”, цели на първо място оцеляването на поддържащата я система. Най-големият враг на тази система е безвластието, анархизмът. Най-голям и в същото време най-трудно забележим, най-тих, най-кротък. А с нещо тихо, кротко и незабележимо трудно се води война.

Затова анархизмът се облича в зловещи дрехи, за да бъде по-лесна мишена за замерянето с камъни. Редовна е асоциацията на анархизма с комунизъм, фашизъм и изобщо с някакъв тоталитаризъм.
Грешка. Нарочна “грешка”, познат реторичен похват – противната позиция се атакува най-лесно, когато може да бъде манипулирано разбирането й.

Та гласувах всъщност против “коалиция Атака” – въпросната “изненада” на изборите. Гласувах против възможността баби и дядовци (предимно) да докарат на власт тоталитарна партия в България. Не, съвсем не е невъзможно – у нас БКП взема властта със сила, но пък в Германия хитлеровите национал-социалисти първоначално са съвсем нормална и законно избрана сила.
И после Болен Сидеров ще ми разправя, че не бил “фашист”. Първо на първо – фашист си е. Освен това, дори и да не е фашист, пак е краен тоталитарист. Разликата всъщност между “фашизъм”, “комунизъм” и подобните е почти никаква.

Прочетете “Фашизмът” на колегата проф. Желю Желев, ако не вярвате! Доста добра книга, а пък и осмислянето й е бавно и идва с времето и с наблюдението на политическия живот “наживо”.
Не е важно как една система на свръх-власт се нарича сама себе си. Не е важно и какви етикети й лепват журналистите и истороиграфите.
—-
Истински важното е, че такава сила е тоталитарна. Като тоталитарна е опасна, защото в действието си разрушава собствените си корективи.
Да имаш корективи може да е неудобно, но винаги е полезно. Нарича се “безопасност”. Тоталитарната партия не е безопасна – *опасна* е.
—-
Затова гласувах. Още две седмици преди изборите забелязах сайтовете на “Атака” и сродните им. Реших, че е точно такъв вид организация, но се успокоих, че българите не са толкова заблудени, че да се юрнат да дават власт в ръцете на такива. Да наливат масло в огън.

В деня за размисъл размислих и видях, че “Атака” има някаква, макар и странно неопределима, моментна, обществена подкрепа. На фона на забелязващото се отдавна отстъпване от урните и намаляване на активността, вотът за тоталитаризма може да стане наистина опасен.
И, въпреки че съм принципно против тоталното делегиране на управленските права, против изборната демокрация и “за” такава, основана на референдуми на общинско ниво, отидох и гласувах.

Ще ме попитате защо не съм казал мнението си по-рано, пък макар и в предизборния ден. Защо не съм убедил поне още един човек чрез сайта ми да иде и да гласува срещу безумието, наречено “Атака”. Причината е, че не искам да агитирам никого. Просто за мен политическата агитация е вид насилие. Човек трябва сам да реши.
Неприятно ми стана, когато близки до моя блогове подеха агитационна кампания. Принципно неприятно, защото съм против изборите.
Така че за мен решението беше лично и спешно. Критично. Слава Богу – явно доста хора са решили да гласуват обратно на “наказателния” вот, да го накажат него и тоталитаристите от “Атака” не получиха по-голям процент.
Всъщност донякъде и не бях в настроение да блогвам – аз затова и пиша рядко и по доста – когато имам какво да кажа, тогава пиша.
—-
Надявам се искрено на следващите избори да мога с чиста съвест да остана извън тъмната стаичка. Да няма по-голяма заплаха за свободата от самите избори. Да не се налага да спасявам по-малкото зло.

Tour de Vitosha

В събота Краси беше на team building, бях и аз. Нейният беше организиран, премислен, с много работни проблеми за уточняване (поне по мои представи и впечатления). На спокойно и приятно място.

Моят беше дълго чакан и не съвсем както трябва организиран. И хич не беше спокоен, ама хич… Всъщност, като помисля, май хич не си беше team building, макар екипният му ефект да беше добър. Ние в отдела си се сплотяваме чудесно и без такива прояви, но обиколката ва Витоша не е за изпускане. ;)

Мда, правилно прочетохте – моя милост с още двама колеги в събота, 18-ти юни представи нашата скромна организация на ежегодната пешеходна и колоездачна обиколка на Витоша.

—-

Всичко започна преди около два месеца, когато шеф на съседен отдел, Стефан Гиргинов, виждайки ни тримата с Макс и Джони как всеки ден идваме с колела на работа, как си ги носим до стаята и в свободното време превръщаме админската обител в работилница за тунинг на велосипеди, ни предложи да ни заведе на обиколката. А той е отдавнашен участник, другарува с Павел Радев, който е основал самата въпросна обиколка. По странни стечения се оказа, че същият този Павел Радев е колега на баща ми и навремето, в студентските години и след това, като млади специалисти енергетици, са били в една и съща планинарска компания. А нашите (и майка ми естествено; те заедно са обиколили половин България;) тогава са били запалени планинари. Сещате се, предадох поздрави между двама мъже, които не са се срещали от младежките години – и зарадвах и двамата. Приятно е. Приятно е, когато е приятно на другите. ;)

Та почнахме ние да се “готвим”, обаче така и не отидохме дори и веднъж на “пробна” обиколка. А аз определено имам нужда от тренировки. Макс си кара доста, спуска се по планински склонове и други такива екстремизми прави, та той си е по-добре. Жоро пък в последня момент се оказа зает, а аз – свободен и така се очертах като “слабата брънка” (очаквано;), а в същото време групата ни намаля до трима.

—-

Преди обиколката минахме през “Тънката червена линия”, пихме по две бири и аз оставих момчетата да допият с коктейли, защото пък по друго съвпадение точно в същия ден баща ми имаше рожден ден ;)

Забравих да кажа, че се черпехме по случай деня на енергетика, който по още по-странно съвпадение е в същия ден, като “ден-ден”-я на баща ми.

Изобщо – съвпадения…

Същата вечер пък с малко съм се разминал с Любо, който е бил в същото заведение малко по-късно, дори имаше доказателство – снимка във “Фото-култ…

Май забравих да кажа – съвпадения…. ;)

—-

Другото? Другото е история. ;)

Сутринта станах в 4 часа, в 5 имахме среща близо до бачкането, оказахме се двамата с Макс само и потеглихме за старта – в Борово, от 6 часа. Точно след изгрев.

По пътя спряхме моя милост да си вземе за из път шоколадово десертче и една филмова лента.

В апарата (да не сте се усъмнили дали съм го носел) имах лента с около двадесетина пози, но реших, че ще ми трябва поне още една. Та нали все пак ще съм на Витоша, при това ще я видя “от всички страни”… И ще има гледки, гледки, гледки… и ще имам време за снимане… Тъй си мислех, де.

Но на тръгване в просъницата забравих да извадя следващия филм от хладилника и тръгнах само с апарата и филма в него. Е, взех си нов филм по пътя. Kodak Gold, цветен филм със страхотно качество, но пък и страхотна цена – почти два пъти моята Fuji Superia.

На старта видях Явор Конов, братът на Сашо, барабаниста на старата ми група (ех, как ми се свири…). И той – участник. Бях номер 76 – а пък съм 76-ти набор… Казах ли ви за съвпаденията?… ;)

—-

Старт. Повличане от групата. Малко по-бързо темпо от способностите ми. Уравновесяване на натоварването. Изкачване. Изкачване… До “Тихият кът” – все изкачване. Едвам издържах.

На “Тихият кът” – първи контролен пост и яко спускане до покрайнините на Владая. Изкефих се – спускане по горска пътека в борова гора на висока скорост. Хм… без изкачване. ;) Долу – втори пост и среща с Павел Радев и жена му. Жена му пък е била приятелка на майка ми пак по онова същото време.

След това започна “нагоре-надолу”-то, типично за планината. Момчетата ми прилагаха плоски психологически хватки (“още съвсем малко остана”, “супер се справяш, браво” и тям подобни), които все пак ми действаха и доживях до продължителното бавно спускане през гората някъде над Мърчаево и Рударци.

Това “спускане” всъщност беше най-тежката част за мен, защото след като от изкачването не си усещах краката, сега дойде ред на ръцете, а аз нямам най-яките бицепси на света, ама въобще! ;) При спускане се натоварват най-вече ръцете, особено през пресечен терен. А ние минавахме през зоната за водохващане и през тънката пътечка редовно минаваха разни бетонни улеи, имаше тук-там локви с кал и коловози.

Ръцете ми взеха да отказват преди да успея да завърша този етап. Не ме убедиха да не спирам и направих грешката – пуснах всички пред мен, намалих и спрях. Последва, естествено, сядане на първия удобен камък и пълен отказ на крайниците. Поне ако ставаше дума за по-тежки натоварвания, като ставане и качване на колелото, например. Беше ми причерняло. А пък и бях ял много малко. Моя грешка – нетрениран и гладен.

—-

За снимките ли – ами почти не успях да снимам. Изключая една снимка на старта, с изгряващото слънце в далечината, една след спускането към Владая (тя обаче още си търси фокуса и явно все не го намира съвсем;) и още една – на едно водохващане, увеличено с варио-обектива, та да мяза на водопад. Само че съм бил толкова уморен, че съм ударил два кадъра един след друг ;))

Язък за филмите, язък за мъкненето на апарата в раницата.

—-

“Бате Стефан” се върна да ме търси из горите, а аз вече бях събрал сили и се спусках с половин съзнание – както казах, направо ми причерняваше, та карах “на автопилот” по каменистата пътека и разни клонки ме биеха през лицето…

Та той ми каза колко има до пункта, че след малко има дънер край рекичка (въпросното водохващане) и отпраши да настига бандата. Те били закъснели заради мене с поне 40-тина минути…

Контролният пункт беше в село Кладница, на сто метра след излизане от гората. Там от джипа на планинската служба изскочи доктор, почна да ме разпитва (явно моите хора са го притеснили…). Докато си отпивах внимателно от бутилчица с топла вода, той ми премери кръвното и заключи, че съм луд да тръгвам на такова изкачване на половин кофичка кисело мляко само.

—-

Та реших да се откажа и бях дотам. Следващия път – повече. ;)

Общо изминах една четвърт от цялото разстояние – 25 от общо 100-те километра. От 600 се качих на 1100 метра надморска височина, като максимумът на маршрута е 1400 метра – някъде по средата на трасето.

За мен това си е постижение. ;)

Връщането обаче си беше кушия. ;) Спасителите ме “метнаха” до разклона за Мърчаево – то си е нанадолнище дотам, ама те викат да не съм губел време… После – уморително изкачване на Мърчаево, точно в най-голямата жега на обяд. А Мърчаево не е село, то си е баир…

След табелката на изхода на Мърчаево започва яко спускане, сложих си каската и съм пуснал краката чак на Руски паметник – чак там спрях. Вече изял шоколадовото десертче, имах сили и смелост за кръвосмразяващи скорости при това спускане… През Владая, Княжево, та до нас. Сигурно съм бил странна гледка – с колело и обувки, целите омацани с кал, с велосипедна каска, на гърба – червен номер “76”, а на лицето – очила и слоеве засъхнала сол.

Но, както казах – повече другия път. ;)

Canon EOS 3000

Мда… това е новият ми фотоапарат! Най-накрая мога да се радвам на огледално-рефлексен апарат. “Можем” – защото на Еос се радваме и двамата с Краси – аз снимам, и тя снима ;) Днес, по този повод, като споменах на колегите на обяд, Жоро и Владо се разсмяха “ех, как скоро ще се замислите за още една машинка!…”. Но пък какво от туй – и да решим да си вземем втори, добрите кадри няма да изчезнат, инто пък да станат два пъти повече. Ако решим, ще си вземем – нали сме най-готините на света! ;)

EOS 3000 е модел от 1999г., но точно този е в прекрасно състояние, оптиката му е пазена чудесно, а пък и на външен вид си е като нов. Аз бих снимал с удоволствие и с апарат без цялата автоматика и електроника на EOS-ите, но пък какво толкова – не електрониката ще ми прави снимките, а и нали съм компютърджия – не може без чипчета, все пак ;)

Лентов апарат с три точки на автофокус, с вградена светкавица, стандартните за EOS режиим на полу-автоматика, както и пълна автоматика и пълен ръчен режим.

Обективът е стандартният към комплекта, 38-76mm, стандартен EF обектив на Canon. Байонетът е пластмасов, но пък и това си е ОК – няма да снимам в екстремни условия чак, ще си пазя частите.

Към апарата взех и една външна светкавица Cobra, със съвместим с EOS-а автофокус. Също и три филтъра – син, ултравиолетов и поляризационен. В идеално състояние, освен UV-филтъра, но пък той е най-евтиният от трите. ;)

—-

Днес Жоро ме заведе преди обяд до фотото на Деков, на Иван Асен, за да си взема малко чарколяци – батерии (че старите сдадоха багажа, бяха си за смяна и издържаха едва 8-9 снимки), търсехме и капак за обектива, но нямаше. Друг път. ;)

—-

Нямам търпение да изляза след малко от работа и да продължа с оползотворяването на първата лента “Fuji Superia 100”. Всъщност чакам слънцето да се изтърколи още ма-а-алко, да разрежат улиците следобедните летни сенки.

Страхотно е усещането – аз и преди често се оглеждах, търсех си кадри и си представях, че си снимам, още много време преди да се навия да си търся по-сериозен апарат, но пък сега освен приятно като усещане е и ентусиазиращо като представа, като план за свободното време.

Зная, че не само ще мога да си търся такива кадри, но и да се упражнявам в улавянето им.

Интересна тема, тази за улавянето… Много близка ми е понякога нагласата на онези племена, които са мислели, че портретните рисунки на вождовете улавят в листа душите им. Тази предметна представа за рисуването, в случая за фотографията, понякога може да бъде болезнено близка. Но, както дългите хилядолетия митологичност са ни научили, без сами да разбираме, успяваме да повлияем на света, като повярваме на доброто в него. Като вярваме, че фотографията няма нищо общо с душите, че дори няма души, постепенно се измъкваме от клопката на суеверията.

Въпреки това понякога е неизбежно да преживяваме света митологично. Страхотното е, че през визьора това се усеща по-свойски, разпознава се. Хубаво е, защото такива моменти не са за изпускане.

Лентов фотоапарат. Неволи.

Днес обиколихме всички хипермаркети в София. Навсякъде са наблъскали цифрови боклуци, единствените SLR лентови фотоапарати бяха залежал Nikon в “Метро” и някакъв Pentax, май в един от “Технополис”-ите.

А аз си търся именно Canon EOS. Лентов, разбира се. Евентуално EOS 3000N или EOS 300V. Харесал съм повечко 300V, но не бих отказал и един нов-новеничък EOS 300X ;) Искам да съм собственик на Canon по много причини, някои само са интереса ми към фирмата и технологиите й. Още една причина е, че колегата ми Жоро снима с Canon, а с него си говорим често на тема фотография. Въпросната фирма така и така има доста добра поддръжка в България – и като потребители, и като части и апарати, и като сервизи. А това също не е малко. И във всеки случай е по-добре, отколкото да ми се наложи, например, да изпращам апарата си в братска Гърция или пък в Австрия, само защото нещо леко не е наред…

—-

Но да оставим настрана спора “лентови срещу цифрови”, за мен това не е проблем, аз избирам изпитаното, “маниашкото” и “фенското”, именно – ленти, само ленти.

Да оставим и това, че не зная как точно ще се сдобия с пари, за да купя нещо – с Краси искаме да направим такава покупка, но аз не съм изцяло сигурен, че ще ни е по джоба. А пък и не зная как ще съм в работата.

С две думи – каквото и да вземем, на изплащане ще е. Нито аз, нито Краси ще тръгнем да печелим парички от фотография, независимо колко ни харесва и/или колко добри сме и т.н. Просто у нас сега се работи залудо, работи се по много и се работи за никакви пари. Викат му пазар. То не е, но те така му викат.

И после – ще ми пускат реклами по телевизията, да съм идел да им гласувам. А па тия! Алооо, аз вече не гласувааам!

Преди – да. Гласувах, бях и на барикади. Направих грешката да повярвам, че има нещо вярно в “превземането на крепостта отвътре”. Вече зная – политиката е толкова мръсно дело, че дори гласуването цапа. Самата метафора с “даването на гласа”… бррр, ужас – аз имам мнение, имам си и глас. И както не отстъпвам от мнението си, така и не си давам гласа!

—-

Ох, отклоних се… ;)

Идеше реч за това, че в магазините са прибрали всички аналогови SLR апарати. Особено Canon-ите. Аз продължавам да си търся (сефте…), така че ако някой чуе за познат, който продава Canon EOS, модели 300V или 3000N, моля да ми каже!

Аз ще си помисля и ако апаратът е запазен и имам паричките, може и да го взема. ;)

—-

С това отварям тук, в бележника, темата за фотографията. За снимането на лента, по-точно.

Mailman? Не, благодаря!

За тези, които не се сещат, GNU Mailman е софтуер за управление на пощенски списъци. Принципно добър… но не чак толкова.

Преди време започна една голяма мания по Mailman – всъщност и днес и аз самият се чувствам по-комфортно в списъци, управлявани именно от него. Но като потребител. Като администратор на пощенски списъци мога да кажа, че Mailman става само за несериозни задачки. За всичко по-гъвкаво и по-мащабно е трън задника.

Да дам примери? Добре, ще дам само един – от цяла вечност хората, включая моя милост, чакат разработчиците да въведат поддръжка на LDAP. За имена, пароли, съответствия, групи. За самите пощенски списъци дори. И какво – ами нищо. Всеки път вманиачените разработчици обещават “това ще го има в Mailman версия 3”. Тая “версия 3”, известна повече като “Mailman3” втръсна на цялата мрежа вече. Защо ли – ами има някакъв код, но първо за да го намери човек, трябва яко да се разтърси, и второ няма поддръжка за него, няма общност, на която човек да се опре. Причината? Ами, както казват, “то това все още е в разработка, още го измисляме. Като стане, ще видите колко ще е яко…”

Ами мерси много, но не. Ще си намеря друг продукт.

Сред другите решения са Exim4, Courier… Може би има и други, всъщност със сигурност има. Но тези двете ми се струват “най-сериозни”.

Exim4 не зная какво представлява, ползвал съм само стария Exim – а напоследък го “ползвам” съвсем за кратко, докато инсталирам някой нов Дебиан. Докато го настроя набързо, свърши инсталацията и започна “моите си” настройки, което включва забърсване на Exim с голямата гюдерия и инсталиране на Posffix. За Exim4 отдавна се усещаха големи надежди, сигурно е страхотна програма, но нещо в мен ме спира – същото, което ме кара да ми се повдига, като се сетя за “обещанията” за “новия велик Mailman3”. Не съм прав сигурно, но поне съм справедлив към нагласите си.

Courier ще е решението за мен. Така и така го използвам на въпросния сървър за IMAP4-ssl и POP3-ssl. Ще го навържа с директорината ни услуга тук. В Дебиан има отделно пакетче, courier-ldap.

—-

Сега виждам, че всъщност аз така и така използвам LDAP поддръжката на Courier. За достъп до кутиите, за imap и pop3 услугите. Просто ще видя как си правят списъци. Ако пък хватката е с организиране на самото LDAP-дърво, още по-добре. По-добре всичко да ми е подредено и натъкмено в директорията, отколкото да се занимавам с “манияшки” софтуери като GNU Mailman..

Когато някой реши да направи нещо “както трябва” и все не го прави, значи или е сбъркал заниманието си, или просто го използва за някакъв вид самозадоволяване. Като вманиачените в python разработчици на Mailman – знаехте ли, че Mailman3 ще се интегрира със Zope? Ухааа! Якооо! Все едно… ;)

Е, жалко само за удобния уеб-интерфейс. И за всичките надежди и очаквания около Mailman…

—-

Защото когато някой иска да направи нещо, го прави. Така, както може. Защото по-добре просто не би могъл. Със съзнанието, че всичко е междинен резултат. Животът, вселената… и каквото друго има.

Влизане през GDM без парола

Малко и кратко линукс-съветче, в паузата между две “обтревожвания” на бъдещата ми дипломна работа. Става дума за влизане в GDM без парола, само с указване на потребителско име – с изписване името на ръка или с избор от списък, ако графичната ви тема поддържа списък на потребителите.

Да, много хора не знаят, че GDM (Gnome Display Manager) има и цветен, шарен изглед, настройваем с различни теми. В Дебиан, например, по подразбиране GDM е настроен за “стандартно посрещане”, представляващо един прозорец с бутони и менюта. Но през този прозорец или пък от менюто на Gnome (Програми -> Системни инструменти -> Настройка изгледа на входната програма) можете да “пипнете” почти всичко в GDM.

Приемаме, че сте посетили GNOME Art, GNOME-Look или други подобни страници и сте се ориентирали коя тема ви харесва и съответно сте я инсталирали.

Остава нещо, което не е много за препоръчване, ако на машината ви сядат и други хора. Или поне такива, на които нямате пълно доверие. Става дума за влизането в графичната среда без парола. И трябва да прецените добре не защото могат да “вземат” данни от компютъра ви (чувам редовния напев на “ларж” потребителите “ама аз нямам нищо тайно, ако искате – влезте”), а най-вече защото с достъп до вашата машина *от ваше име* зложелател може да ви навреди, представяйки се за вас, докато върши неща, които вие не бихте направили.

(…реторична пауза, която читателят използва, за да си представи някои от най-неприятните варианти…;)

—-

Влизането без парола в GDM преди се указваше в настройките на програмата. Сега (от доста време…) за да влизате без парола, трябва да използвате PAM (Pluggable Authentication Modules). В почти всяка (ако не се лъжа, Slackware все още не включва PAM) съвременна дистрибуция на GNU/Linux са включени тези модули. Потърсете в пакетите на дистрибуцията си. Много е вероятно вече да имате инсталирани pam-модули.

Самите модули в Дебиан се намират в /lib/security/. Настройките на отделните програми ще откриете в /etc/pam.d/

Там е и файлът gdm, който отговаря за програмата за влизане. Ако вашата дистрибуция държи настройките за всички програми в един файл, то той най-вероятно ще се казва /etc/pam.conf. Разликата между този файл и директорията с файлове в моя Дебиан е, че във файла pam.conf първата колона указва името на програмата, за която се отнасят настройките. В случая с директорията името на програмата се взема от името на файла.

Следващата колона може да съдържа “account”, “auth”, “password” или “session”. В случая ни интересува редът “auth” във файла “gdm”. “Auth” може да е заместен с включване на общ външен файл, например:

@include common-auth

Независимо от вида на указването, редът трябва да добие следния вид:

auth required pam_permit.so

—-

Или рестартирайте компютъра, или излезте в текстова конзола (alt+ctrl+f1) и напишете “/etc/init.d/gdm restart”.

Честито, вече можете да влизате в GDM без парола!

—-

П.П.: Зная, че не е нищо особено, но дълго време аз самият се канех да си настроя така GDM и все се канех някой ден да попрочета документация, например “man 7 pam”, но все не оставаше време.

А търсенето в google за съвпадения с “gdm passwordless login” все нищо не даваха. Та току-виж тази статия помогне поне малко на някого. ;)

Дипломна работа… отново…

Така и така си взех три дни отпуск, точно между празниците, та смятам да се върна към пред-компютърната ми страст. И да не я смесвам с компютрите и интернетските ми активности. Тоест да си пиша дипломната работа по философия и да не се занимавам поне десетина дни с неща, нямащи пряка връзка с нея.

Завърших семестриално още през 2001г., значи наистина станаха 4 години вече… Ако и този път нещо объркам, накрая ще се окаже, че колкото съм бил “вътре” в Университета, толкова съм бил и “отвън, атакуващ завършването си”. Направо не мога да повярвам, че успях през тези години лека-полека, но сигурно да се уплета в примките на родното академично образование. То не че е толкова академично, да не говорим пък, че не е и толкова “образование”. И проблемът не е само в това, че миналата година ме скъсаха на защитата, проблемът е в мен. Основният проблем ми е, че не си преценявам винаги добре ресурсите. Или се хвърлям да върша няколко неща в момент, когато имам сили за едничко, или се ограничавам в едно, въпреки свободния ми ресурс, само защото “съм се опарвал” и гледам да не се разхвърлям…

Но аз не съм недоволен, че така се развиха нещата. Поне няма да тръгна да се тръшкам, я! ;) Ако през лятото на четвърти (или беше трети…) курс бях решил да взема първо изпита при доц. Минева, нямаше да участвам в създаването, оформянето и работата и до днес на екип “Проектория”. А изпита го взех, дори точно доц. Минева, може би без сама да предполага, открехна една врата на моя интерес, която аз впоследствие реших да отворя още малко и която някой ден със сигурност ще намеря време да изследвам по-обстойно. Става дума за интереса ми към философията на анархизма.

—-

Така че нищо не е загубено и, както много често казвам, най-доброто е това, което се е случило. Защото от всички наши възможни светове живеем в най-добрия.

Да се обадим на ВиК?

Вчера в работа се видяхме с Йовко Йовков, a.k.a. Aerion — внедряват някаква система тяхна, а пък нашите шефове си мислят, че така е по-добре и се развиваме. Нищо против системата, идеята е готина, ще стане ;) Просто се сещам за оня лаф за “чифте пищови”…, ама нейсе ;)

Та попривършиха работата си Aerion и неговият човек с моя шеф и аз реших да поработя малко, заех се с една дългоотлагана задачка-закачка с нисък приоритет. Времето беше хубаво, слънце влизаше през щорите… — защо да не се позанимава човек с LDAP?

Не зная дали ще ми повярвате, но откакто бачкам тук, наистина никога не ни е спирал токът. Освен за няколко минути при проверка на инсталацията, при смяна на UPS-и и подобни “нормални” неща.

Та значи почвам аз да тракам по-ритмично връз клавишника (не така “накъсано”, както при чат през jabber-а ми;) и точно в най-неподходящия момент (представете си да сте направили промени в 5-6 различни файла, отворени в съседни страници на gnome-terminal, плюс разни документации, прелистени до нужното място… абе нормална работна среда всъщност;) екранът ми става черен и чувам тишината. В първите няколко секунди позаглушена от спиращото свистене на всичките фърфолатори в стаята — по процесори, видеокарти, захранвания, дори онова, на малкия switch в ъгъла, дето почти “говори членоразделно”. :-O

Успях да кажа само едно “е, не!”, като в момента дори не осъзнавах, че наистина ни е спрял токът. Някои хора свикват да изпитват тази тръпка, аз явно съм разглезен тук. ;)

—-

Йовко не можа да повярва, след което започна с бъзиците. Е, всички шефове на отдела се разтичаха по коридора и беше кофти да се подхилкваме пред тях, а пък и Йовко си беше приключил задачката, затова си казахме “чао до скив” и останах само аз подхилкващ се.

Причината за изключването, естествено, беше много сериозна — голяма авария, която засяга и нас и това като се е съчетало с “нещо си там” на UPS-а, той си дърпа сам шалтера — и язък, че си мислим, че сме зад UPS. Не зная точната причина, но си беше сериозна и колегите се потрудиха доста, явно. Но пък те са си специалисти — може от компютри бъкел да не отбират, ама иначе са все “енженери”… ;)

—-

Интересните неща, дето исках да споделя, са две, всъщност…

Първо странно ми стана, че след възстановяването на захранването и тръгването на всичко имах много особено изживяване именно с въпросния LDAP. Бях работил по съседно разклонение на структурата, съседен OU (Organisational Unit) на LDAP-дървото, но много тайнствено бяха изчезнали данни от друг, важен OU. Които, колкото и странно да ми беше, лека-полека сами си се “възстановиха”.

Обяснение пълно не мога да дам и на себе си, но може би е станало нещо, което се е отразявало в непълни отговори на запитванията за търсене в дървото. Понеже всички LDAP клиенти всъщност търсят в базата със запитвания разни. Станалото “нещо” не би трябвало да е нарушение на целостта на данните на базата върху диска — ако беше така, нямаше да успея въобше да заредя ldap-сървъра. Не зная какво е, но явно по някаква причина търсенията връщаха “извадка” от истинския отговор. И тази “извадка” се увеличаваше, докато сравнително скоро след включването на машините лека-полека се изравни с правилния отговор.

Тоест данните “се възстановиха”… Странно, наистина.

—-

Другото е, че по време на аварията, след като не успявах да сдържа усмивката си пред колегите и шефовете в коридора, за да не ядосам някого с това подхилкване (хората са напрегнати, разбирам ги, и аз съм така при проблем със сървърите…) взех да подпитвам колегите от стаята ми:

— Да вземем да се обадим на ВиК?

— Ми що да им се обаждаме?

— Може да помогнат нещо…

— Е как ще ни помогнат ВиК? Няма смисъл…

— Не знам, аз пак си мисля да вземем да звъннем на ВиК…

— Защо??

— Ами имам чувството, че няма смисъл да звъним в Енергото…

;)